Казармата като метафора

 

            Казармата като метафора

 

Причината за появата на този роман е ковид пандемията.

И авторът си го признава чистосърдечно.

Изолиран и затворен в апартамента си той, за да осмисли уединението си, сяда пред компютъра и описва неподправено, искрено и впечатляващо своите казармени спомени.

Така след петгодишни усилия се ражда мемоарно – носталгичният роман „Трудовак“, 2026, втори в библиографията на Бенбасат след вехтошарския му епос „Когато големите станат малки“, 2023.

Защо казармата, ще попитате?

А защо не? – както би отговорил един от култовите герои в романа на Джоузеф Хелър „Параграф 22“от 1961г .

Бенбасат умее да разказва, да плете интрига, да извайва образи, да създава роман на базата на преживяното и видяното.

Но той се съизмерва и с образците – Хелър, Хашек, Оруел…

И успешно лансира метафората за казармата като държава и държавата като казарма…

Целта му е да демаскира, развенчае и осмее основните митологеми на някогашния социализъм, по, който, оказва се, има носталгия и интерес, особено за тези, които не са го преживели.

Включително и които не са ходили в казарма или на бригада….

Любопитното е, че Алберт Бенбасат държи на романовия наратив, той бяга от чистия мемоар, иска да белетризира, да лансира и художествена измислица и обобщение.

Така умело избягва обвиненията в черногледство и груб субективизъм, а същевременно се стреми да си изгради име и на добър прозаик.

Това си е негово право и смятам, че се е справил достойно с поставената си задача.

Книгата му се чете с увлечение и интерес, предизвиква размисли и емоции, особено у тези читатели, които имат спомени за онова вече достатъчно отдалечено време.

Аз съм един от тях.

Прочетох романа с любопитство, завидях благородно на добрата памети и вдъхновение у автора, смях се на епизоди, които впечатляват със своето майсторско обобщение – цялата акция в поделение Мирково при четенето на „класиката“ „Малката земя“ от Леонид Брежнев, а и бях стресиран подобаващо при осмислянето на тъжната съдба на кретена Хриситиян – Тристан при разпита му в софийския гарнизонен арест или от “семиотичните”  похвати на старши лейтенант Несторов.

Аз съм служил в София две години след Бенбасат.

И уж бях в елитно поделение, под егидата на военното министерство, но повечето от прелестите на социалистическата казарма съм ги преживял лично и в пълен размер.

Не съм изучавал писмото на Тодор Живков до ЦК на ДКМС от 17 юли 1978 г., но участвах в доизграждането на НДК през зимата на 1981 г., за да може в  този дворец на 31 март 1981 г. да се открие “историческият “ 12 конгрес на БКП.

  През втората година шест месеца работих в Сградостроителния комбинат в Кремиковци, та мога да свидетелствам , че преминах и през битието на соц трудовак.

Изминалите десетилетия не са и не могат да заличат спомените от любимата казарма, тъй като аз, за разлика от професора, който се е разминал с 18 месечна служба, преживях в нея две години и дванадесет дни.

Не се оплаквам и не искам със задна дата да се възприемам като жертва.

Бенбасат – и това му прави чест – също не се изживява като дисидент.

И той , и аз сме били принудени да се съобразяваме , да се адаптираме и приспособяваме към системата, за да оцелеем, защото – „службата е тежка, но за сметка на това продължителна и тягостна.“

Той е имал късмета като висшист на 28 години да не бърка бетон и да не мръзне по скелетата, а да върши канцеларска работа, да раздава закуски и напитки и да пише статии и изказвания за своите началници.Дори да забавлява войниците с военно – полева радиоуредба.

Не е бил малтретиран или унижаван вкл. заради еврейския си произход, а дори в края на пребиваването си става привилегирован стар войник и ефрейтор, който редовно си е ходил вкъщи, в столичния квартал „Люлин“.

При мен нещата бяха почти същите.Първата година бе много тежка, особено при взаимоотношенията с тъпи офицери и озлобени стари войници, но втората, след като попаднах в Кремиковци, аз живеех по – скоро като „син на работническата класа“, бях част от строителна бригада, правехме бетонни панели и около мен  не се вясваха и нямаше никакви офицери.

Всеки ден с цивилни дрехи ходех до столицата, вкл.и на културни мероприятия, а в петък, най – вече след първа смяна , хуквах към Подуене и си хващах автобуса за родния град, като обратният маршрут го ползвах в неделя вечер.

И тъй като Бенбасат  съжалява за времето, което е бил в казармата – аз ще кажа, че от дистанцията на годините  съм затруднен да дам еднозначен отговор.

Имаше извращения , демагогия, фалш и простотия, безспорно.

Но се научих да се адаптирам, да се трудя, да бъда отговорен и дисциплиниран, да стрелям добре, да разгъвам радиостанция за норматив,усвоих и нова професия, която по – нататък се оказа, че е излишна, тъй като учих за  филолог, но ако бях поискал, можех да остана на работа в Кремиковци.

Вярно е, че социалистическата казарма не бе пансион за благородни девици, в нея имаше много абсурди и безумия – също гласувах, но не за общински съветници и кметове,а за Станко – Тодоровия парламент и в Димитровската стая чинно чаках на опашка да пусна гласа си за някакъв абсолютно непознат ми  шапкар, , много време бе и пропиляно, но не съм сигурен дали като характер щях да съм това, което съм в момента без тази мущровка.

Това е личното ми мнение.

Хубаво е да се критикува и изобличава соцказармата, олицетворение на всички недъзи на тогавашната система, но да не забравяме какво се роди след падането на тоталитаризма , какви кризи, сътресения и разочарования преживяхме , колко пъти падахме и се изправяхме, на колко спасители разчитахме,какви са  статусът и кондицията на днешните осемнадесетгодишни, за да разберем, че общественият живот е сложно и противоречиво явление, в което не винаги мечтите се покриват с реалността, а за да се живее и продължи напред твърде често се изисква да се правят компромиси.

Важното е те да са мотивирани и да не са съдбоносно - фатални.

Борислав Гърдев

Алберт Бенбасат, „Трудовак“, 2026, роман, изд.“Колибри“, 429 стр., отг.ред.Татяна Джокова

 

                  Думи  за Волев

 

 

Той е сред режисьорите с най – ясно оформена творческа физиономия, с категорични постижения в документалното и игралното кино, в телевизията и театъра, като актьор,режисьор и мемоарист.

Животът му до 1972 г. е приключенски роман, достоен за сериал по HBO.

Какво ли няма в него – раждане на 10 април 1946 г. в София,мечти и копнежи, псевдосътрудничество с ДС, непривлекателна  и  накрая престижна  работа като тухлар, тютюноберач,берач на зеленчуци, продавач на сладолед,екскурзовод, строителен работник в бетонов възел, фотолаборант,преводач от английски в кино „Одеон“, барман, чертожник, мияч на чаши в дискотека,художник на реклами, помощник – архитект – следвал е пет семестъра архитектура във ВИАС през 1967 – 1968 г.

Бягство от България през 1968 г., бежански лагер в Турция и завършване на специалност кинорежисура в престижното лондонско филмово училище през 1972 г.

Завръща се у нас, помирява се със системата и четири години работи като сценарист и режисьор в БНТ, а през 1978 – 1990 е на щат в СИФ „Бояна“.

Като актьор се снима още през 1978 г. в прочутия сериал на Иван Терзиев по сценарий на Константин Павлов „Селцето“ като Асо.

Прави силна роля, но поради крамолната  си тема за силовата и насилническа колективизация филмът вижда бял свят едва през 1990 г.

В „Прилив на нежност“ на Коста Биков през 1983 г. е Пепо Драмски, в „Мечтатели“ през 1986 г. на Иван Андонов е адвокатът – писател Минев, а през 1993 г. като Георг доживява да се снима и при британска режисьорка Кейт Макнейли  в „Далеч от Берлин“.

В театъра работи инцидентно – през 2003 г., когато в Сатирата реализира свой сценарий като пиеса – „Жега“, собствена версия на „Вуйчо Ваньо“ по Чехов и с участието на мастити звезди като Стоянка Мутафова, Тодор Колев, Златина Тодева и Андрей Баташов.

Много стабилни успехи постигна в документалистиката.

Прави поредица от ярки, значими, остро критични  филми, по наболели обществени проблеми и интересни теми,заснети ефектно, динамично,със страст.

Споменавам „Цимент“ ( 1977), "Художникът" (1980), „Грънци“ от 1984 г., великолепна творба, посветена на прочутите керамици от село Боженци, които се възприемат като местните Моцарт и Салиери, много дискутираният „Дом №8“ от 1986, разкриващ трагикомедията по честването на 1 юни, денят на детето, в дом за деца с умствени увреждания и много любопитния „Вестникарската война“ от 1993 г., разкриващ атмосферата на нетърпимост в разделена на „сини“ и „червени“ България в първите години на демокрацията, олицетворявани от флагманите на вестникарския фронт на СДС  – „Демокрация“  и от оформящите се деца на Пресгрупата - „24 часа“ и „168 часа“.

Благодарение инициативата на покойния Димитър Цонев в Канал 1 в рубриката „Тема“ през 1999 – 2000 г. Волев реализира серия от изключително успешни документални творби, които с право го нареждат след най  - добрите професионалисти у нас – „Смъртна присъда“, „Бърза помощ“, „Зимна приказка за любовта“, „Кремиковци – снимки за спомен“ ,„Вечният любовник“, разказващ с топлота и искреност за житейските преживелици на 82 годишният участник в погребалния хор на централните софийски гробища Стефчо.

Цикълът е приключен през 2001 г. с прекрасното изследване „Сираци“, разкриващо грижите, които полага великата Райна Кабаиванска за талантливи, но осиротели деца и юноши.

Николай Волев разкри истинския си потенциал в игралното кино, където всеки негов филм бе събитие, зрителски фаворит и се коментираше дълго, настървено и всестранно.

Тръгна дръзко, но професионално подготвен с две комедии с Тодор Колев, веднага превърнали се в модерна класика и тласнали напред развитието на кариерата на този талантлив и нестандартен наш актьор – „Двойникът“ (1980) като доцент  и неговият брат - близнак  и „Господин за един ден“  (1983) – Пурко, по сценарии на братя Мормареви и Николай Статков.

Направи силен и безкомпромисен филм за сложните отношения между баща и син в „Да обичаш на инат“ (1986) по романа на Чавдар Шинов,в който Велко  Кънев  като Радо Пешев разкри в пълен мащаб силата на своя драматичен талант.

Демокрация посрещнахме със скандалния му, знаменит и  изобличителен по своя критичен патос опус „Маргарит и Маргарита“, заснет през 1988 г.,по сценарий на Марин Дамянов и Александър Томов, в който Христо Шопов - Маргарит, Васил Михайлов  - Нерезанов и Ирини  Жамбонас – Маргарита – Рита създадоха силни и незабравими роли.

Само който е гледал полулегалната му прожекция  - предпремиера в кино „Левски“ през октомври 1989 г- може да свидетелства какво бе неговото ярко и невероятно сугестивно въздействие върху публиката, особено  с предизвикалото спонтанни  ръкопляскания убийство на Нерезанов от Маргарит.

В годините на демокрацията Николай Волев разреди своите постановки и ако и да представи три филма, те не постигнаха същото въздействие ,каквото имаха класиките му от годините на социализма.

Най – силен безспорно бе „Огледалото на дявола“ от 2001 г.по сценарий на Марин Дамянов, разкрил в дълбочина размера на покваряващото въздействие на корупцията и мафиотските структури у нас с впечатляващите изяви на Христо Мутафчиев – Павароти, Калина Донкова  - Яна, Деян Донков – шерифът и Васил Михайлов – Папаризов.

„Козият рог“ от 1994 г. се оказа много дързък и спорен римейк на шедьовъра на Хайтов и Методи Андонов от 1972 г., реализиран по сценарий на Хайтов, Волев и Марин Дамянов и ако и да получи „Златна роза“ във Варна и в него да участваха куп актуални наши знаменитости като Александър Морфов – Караиван, Елена Петрова – Мария, Петър Попйорданов – Халил и Валентин Ганев – беят, не бе възприет безапелационно от публиката и предизвика сериозни и остри дебати.

14 години след театралното си приключение Волев представи „Извън пътя“ (2017), негов авторски филм, с Деян Донков – Стефан, Аня Пенчева – Лидия, Сали Ибрахим – циганката и Калин Сърменов – баща й.

Рекламиран като романтична история за необичайна платонична връзка между драматург в творческа криза и млада циганка, бъдеща  артистична знаменитост, филмът бе реализиран ефирно, лежерно, носеше приятни емоции, показа, че маестрото е във форма ,но същевременно доказа, че той наистина се е отдалечил от потребностите на публиката, която в голямата си част коментира творбата му иронично и саркастично,представяйки го като  уморен професионалист, дерайлирал извън пътя на киното ни, досущ като своя алтер его – драматургът.

Силна роля направи Аня Пенчева, но и нейните усилия не се оказаха достатъчни, за да предадат на филма очакваното бляскаво очарование.

Волев разбра, че е сгрешил, побърза да издаде майсторски написаните и атрактивни мемоари „Девствената проститутка“ през 2018 г. , гостува в „Шоуто на Слави“ на 25 април 2018 г. и реши, че може  да каже сбогом на седмото изкуство.

За предпоследен път, тъй като се залови със страст и ентусиазъм с драмата на Лора Каравелова и Яворов.Мечтаеше да направи дълбоко философска драма за покаянието на мъжа творец пред жената на твореца, държейки под внимание и нейната драма.

Продължи да работи уверено  като режисьор в театъра – „Сексът – начин на употреба“(2018), „Принципът на несигурността“ (2024).

И  почина, след гежка операция,  при нелеп инцидент на 15 октомври 2024 г., ден преди да се навършат 110 - години от самоубийството на Яворов...

Борислав Гърдев

 

Уважаеми господин Донев

 

Уважаеми господин Донев, приключих с четенето на твоя труд „Българската литературна класика във филмовото изкуство“, издаден през 2025 година, 424 страници.

Ще бъда максимално откровен и обективен - доц.Донев, не те познавам достатъчно добре, но в труда ти личат „ноктите на лъва“, той е дело на проникновен и вещ изследовател, на амбициозен и целенасочен учен,знаещ с каква сериозна и отговорна задача се е заел.

Само който не се е ровил в архиви, не е чел стари вестници, списания, протоколи от закрити партийни събрания, оценки на чуждестранната пресаизследвания и не е гледал по различните канали на БНТ и по други тракери огромния масив от заглавия, само той няма да може да оцени адекватно положения къртовски, робски, египетски труд.

В добавка  си чел и превеждал сам американски - Дейвид Бордуел, Сиймур Чатмън, Едуард Бриниган и френски - Реймон Блур -  кинотеоретици и не знам

кой ще оцени по достойнство усилията ти да си на нивото на най - актуалните и водещи търсения в областта на  филмовата теория.

Харесва ми, че си намерил най - важната опорна точка, от която да тръгнеш - от Роман Якобсон и възгледа му за екранизацията като междусемиотичен преводен процес.

.

Като добавим вариантите на адаптацията - илюстрация и екранизацията като иновативен творчески акт, който превръща филмът в самостойно произведение на изкуството - образецът е "Иконостасът" на Тодор Динов и Христо Христов, ти вече спокойно можеш да изложиш своята концептуална позиция - при това на респектираща висота.

Ще отбележа, че в теоретичната част си на нивото на Владимир Игнатовски, когото  ценя като първокласен кинотеоретик, а при фактологическото разкриване на материала продължаваш традициите на Божидар Манов, Станислав Семерджиев и Петър Кърджилов.Които,естествено, и надграждаш.

Изследването на екранизациите на десетимата български класици респектира и впечатлява.

Естествено личат пристрастията - Йовков , Талев и Радичков...

Аз имам дребни забележки относно този огромен за обхващане  филмов масив, но знам, че правото на автора за подбор и преценка е суверенно и първостепенно.

Не съм съгласен, че версията на Васил Мирчев по "Една одисея из Делиормана" е несъстоятелна, а я ценя като една от малкото, разкрили първия ни следосвобожеденски обществено- политически разлом от 1886 г. през погледа на турския файтонджия на Васил Попилиев, в който има много мъдрост и печал.

 

Очаквах няколко абзаца и за екранизацията на Петър Попзлатев "Аз съм ти" в главата за Димитър Димов, по "Роман без заглавие", добре е да се знае, че след "Язовецът" Павел Павлов екранизира и "Делници и празници" на Емилиян Станев през 1986 г., по роман на Радичков Крикор Азарян реализира “Всички и никой”,  а Ивайло  Петров има още една екранизация -  по "14 целувки" от 1997 г., дело на Пламен Масларов...

Разбирам, че поради изисквания на обема в изложението отпадат засега автори като Николай Хайтов , Георги Мишев и Павел Вежинов, а на мен много ми липсва и Константин Константинов с великолепните адаптации на Павел Павлов - "Есенно слънце" и "Хотел "Централ" на Веселин Бранев...

По този начин си обяснявам липсата на Вапцаров при разглеждането в третата част от изследването на  съдбата на водещите български поети - вярно "Песен за човека" на Борислав Шаралиев не е цвете за мирисане, но с това разполагаме в момента....

А при проследяване драмата на Ботев трябва да се има в предвид и опитът на Максим Генчев с “Ботевъ” от 2022 г.

Това, естествено, са бели кахъри....

Истината е, че си създал фундаментален, основополагащ опус, който съвсем не е и не трябва да се заключва само  в някакви педагогически или училищно - университетски рамки.

Не знам защо си се насочил към университетското издателство на ВТУ, вероятно, защото си искал текстът ти да излезе на всяка цена, но, Бога ми, неговото място е в издателство "Сиела" или пък  в "Изток - Запад"....

Наясно съм, че за допълнено издание - материалът предразполага към разширяване  обхвата  на  изследваните факти, при това със същата сериозност, скрупульозност и задълбоченост, ще е необходим авторски колектив.

В заключение - създал си стойностна , качествена и респектираща книга, явление за съпоставителното ни изкуствознание, с която имаш пълното право да се гордееш.

Колцина ще го оценят по достойнство е отделен въпрос - дащо не например секция “Критика” към СБФД, но аз ти благодаря за постигнатото и за часовете на съпричастност и удоволствие, които ми достави.

Борислав Гърдев 

Памет за генерал Сава Муткуров

 

                                 Памет за                                    ген.Сава Муткуров                                                          

   

Той е първият български офицер, получил званието генерал – майор от пехотата  на  4 февруари 1891 г. и първият, удостоен с орден  „За храброст“, първа степен от 1886 година.

Роден е на 4 декември 1852 г. в Търново, известно време учи във военно – медицинското училище в Цариград, но завършва юнкерското пехотно училище в Одеса през 1872 г.

Служи н руската армия, участва в сръбско – турската (1876) и руско – турската освободителна война – 1877 – 78 г.,в която е pотен командир на 54 мински пехотен полк.

След Освобождението – 1879 – 1885 г.работи  в милицията на Източна Румелия, стигайки до нейния главен щаб.Служи в Царибродската кааза, участва в Съединението, като между 6 и 8 септември 1885 г.е член на временното правителство в Пловдив.

Заедно  с Димитър Ризов посещава княз Александър Батенберг в Шумен на 30 август 1885 г., уведомявайки го за готвения съединителен акт и за получаване на неговото съгласие, след като на 25 юли с.г. участва в тайния съвет за обединение на българските земи.

По време на сръбско – българската война е началник на войските, сражаващи се на царибродската позиция на 13 ноември 1885 г. и командва десния фланг и центъра, който превзема Пирот на 15 ноември .

След войната е началник на пловдивския гарнизон и командир на 5 пеша бригада.

Заедно със Стамболов е организатор на контрапреврата за връщането на княз Батенберг в България – 11 август 1886 г. и командващ на верните на Стамболов военни сили.

След абдикацията на Александър Батенберг – 25 август 1886 г. е избран за регент на България , заедно със Стамболов и Петко Каравелов .

Остава на поста си до 2 август 1887 г.  -  стъпването на трона на княз Фердинанд.

На 20 август 1887 г. е вече военен министър в кабинета на Стамболов с основни заслуги за превъоръжаването на родната ни армия с пушки “Манлихер”,вследствие сключения заем с Австро - Унгария на 1 октомври 1889 г.

Полага основите за издаването на “Военен журнал” през 1888 г.

На 25 ноември 1887 г. Муткуров се жени за Мара, сестрата на Стамболов.Бракът е е необходим на премиера, който полага големи усилия сестра му да се съгласи да го вземе за съпруг.

Болен  от сърдечна недостатъчност , е освободен от длъжност на 4 февруари 1891 г., но вече като генерал – майор .

Умира н Неапол на 3 март 1891 г.при загадъчни обстоятелства , след  представление в местния  театър  “Сан Карло”.

Княз Фердинанд изпраща писмо до съпругата Мара Стамболова, в което изразява своите съболезнования.Същото прави и майка му , княгиня Клементина.

Ген.Муткуров е погребан в църквата „Свети Спас“ в София на 13 март 1891г.като тялото му е предварително балсамирано в международната болвица в Неапол.

На 6 септември 2019 г.на централната алея на парк „Марно поле“ в родния му град е открит и осветен паметник на ген.Муткуров, създаден от италианския архитект Винченцо Йераче през 1894 година.

Борислав Гърдев

Сбогом, Владо!

                                                         СБОГОМ, ВЛАДО!

На 8 януари 76г. внезапно ни напусна Владо Даверов – писател, драматург, сценарист, тв ръководител.

За мен това е тежка загуба.

Аз съм израснал своето творчество, че съм всичките му романи и новели, запознат съм с повечето от сценариите му.

Писал съм отзив за последната си книга от 2020 г. „Съвършенство“, а за майсторството му като романист имам отделно изследване – „Романистът Владо Даверов“ от 2013 г.

Отлагах печатането на ревюто за драмата „Не бях аз“, 2024, своеобразно театрално продължение на култовия роман „Вчера“ от 1989г.с режисьор Лиза Шопова, тъй като бях озадачен от разликата между пиесата и прозаичното продължение на романа, под заглавие „Прайм тайм“ , излязло през 2009г.

Сега това вече няма никакво значение.

Даверов отива в един по – добър свят, реализирал се напълно, той остава в съзнанието си именно като авторът на „Вчера“, култов филм на Иван Андонов по негов сценарий , без да забравяме, че е автор на текста на незабравимата песен на Кирил Маричков „Клетва“ и още по – успешен и популярен роман, написа пет сборника с разкази, девета романа, единадесет сценария…

В едно интервю, взето от мен с големи размери и вече също покоен режисьор и моят съгражданин Людмил Тодоров от 2015 г. той чистосърдечно си призна, че с най – голям успех от филмите му се е ползвал „Двама мъже извън града“ от 1998 г., като според него основната заслуга е на сценариста Владо Даверов, по чийто едноименен разказ бе заснета тв лентата.

Познавам се лично с Даверов.

Имах две срещи с него през лятото на 1992 г., когато бе завеждащ отдел „Национален живот“ във вестник „Демокрация“, разговаряхме подробно за тока – какво излезли от тогавашния му роман „Кенеди“, знае се, че има вероятност той да бъде екранизиран, че към него прояви интерес режисьорът Станислава Калчева…

Винаги с интерес съм следвал творческото му развитие и смятах, че след „Не бях аз“ има още какво да каже на своите почитатели…

Уви, Смъртта ме опроверга и докато преодолявам шока от несъвременната му кончина ще препрочете отново „Вчера“ и „Съвършенство“.

В негова памет , а и защото го заслужава.

Борислав Гърдев