Филип Димитров

                                    Филип Димитров

 

1. Да се пише за Филип Димитров е трудно.До такава степен стереотипите на едностранчивото мислене са наслоени върху неговата личност, че и днес легендите (Ф. Д., Кенеди, Дългото изречение, Явочникът) като че ли прикриват истинските му достойнства на гражданин, мислител, политик, държавник и дипломат.

Ще минат години и историята безпристрастно ще му отреди достойно място на един от безспорните ни морални авторитети-лидери на демокрацията, на един от създателите и ръководителите на СДС (за 4 години), на първи демократично избран премиер (8 ноември 1991 - 30 декември 1992 г.), на дипломата – в ООН, САЩ и Грузия – 1997 – 2001, 2010, на преподавателя  - 2002 – 2010 и конституционния съдия – от 2015  до 2024г.

Тепърва ще се оценява и дейността на това най-хулено в новата ни история правителство, оказало се обаче едно от най-успешните за краткото си съществуване, особено що се отнася до постигнатото.А то не беше никак малко-приемането ни в Съвета на Европа, признаване независимостта на Македония, подобряване отношенията с Израел, запазване мира в европейския Югоизток на фона на бушуващата гражданска война в западната ни съседка; финансовата стабилизация, смелата реституция, премахването на текезарската номенклатура, отваряне на част от досиетата и първите действия по приватизацията.

Маркирам тези стъпки и защото “кабинетът Димитров” бе обвиняван в много смъртни грехове (най-гнусната инсинуация беше дело на неуспелия царски съветник и тогавашен “разузнавач №1” Бигадир Аспарухов за т.н. македонска оръжейна афера), но не и в корупция.

Може би защото тогавашните ни политици действително мислеха първо как да оправят държавата ни, а след това себе си.

Не са малки достиженията и на дипломата Филип Димитров - най-вече за стопляне на българо-американските отношения.

2. Още в зората на демокрацията се разбра, че Филип  Димитров има още  едно превъплъщение - на писател.

Точно това му амплоа бе възприето с пределно големи предразсъдъци, но без да се влияе от тях той доказа, че не робува на комплекси и че е един от най-интересните ни съвременни творци.

С “Ибо живяха, Господи” (1991), неговият романов дебют, съвпаднал със знаменателната политическа победа на 13 октомври с.г., Димитров навлезе в родната литература категорично-безапелационно. В него демонстрира не само талант и потенциал, но и благоговение пред Словото и рядко срещана взискателност към художествените си търсения.

В традициите на Емилиан Станевия “Антихрист” Ф. Димитров раздипли първите тревожни десетилетия на 14 век, сътворявайки романа си като претекст. За да изобличи пороците и абсурдите на тоталитаризма (книгата е писана през 1986-1989 г.), като метафора на едно безвъзвратно отминаващо, но и оставящо в съзнанието ни горчиви травми, мрачно и душно време.

Романът “Ибо живяха, Господи” се оказа новаторски и като начин на използване на изразните средства, и като ниво на филисофско-концептуалната му значимост.

Той и днес се чете с максимални интелектуални усилия и всеотдайност, характерни за “Името на розата”на Умберто Еко. В него авторът набляга на вътрешно-драматичния, интензивно наситен, интимно-психологически разказ на Тодор, от чиято гледна точка се осмисля съдбата на Момчил и лутанията на самия главен герой, на интроспективното навлизане в дълбочина в сложната и привлекателна територия на метежния човешки дух, разкъсван от противоречията на времето.

“Ибо живяха, Господи” носи белезите на екзистенциалния роман, написан от дълбоко вярващ човек.

Погледът на писателя се насочи към душевните тревоги на неговите герои, към вечната им неудовлетвореност, към търсенето на път, цел и ориентир в живота, които биха осмислили желанията им и укротили непокорната им същност.

С книгата си Димитров успя да преодолее и регионалната ограниченост на казионната ни историческа белетристика и експонира творбата си в един по-широк общоевропейски контекст, вкл. и чрез универсалното разработване на каверзни и глобални проблеми – за мястото на човека в този объркан свят, за смисъла на неговия живот, за избора, който трябва да направи -белег за зрелост и надмогване на домораслите критерии за важност и художествена репрезентативност.

Тази линия той продължи и по – късно със „Светлина на човеци“ (2003) и „Братя“ (2019).

3. През 1994 г. във вестник “Демокрация” Филип Димитров публикува своя прословут Календар. С него отново стана обект на хлевоусти коментари, като пак липсваше обективната оценка, жертвана от целесъобразността на моментната конюнктура.

Всъщност, оставайки верен на себе си, Димитров ни поднесе в сгъстено - компресиран вид, подкрепен от афористично телеграмен коментар, своя поглед към най-важните факти и дати от новата ни обществено-политическа действителност, очертали началния етап на българския преход.

В него и Филип Димитров има свое възлово участие, поради което беше и естествено по този нетрадиционен начин да защити личността си и следваната от него политика.

А през 2025 г. представи „В памет на отминалото поколение“, книга, посветена на неговото семейство…

4. Вторият исторически роман на Филип Димитров излезе през 1997 г. Той също съвпадна с важна негова мисия като дипломат в САЩ, но за разлика от “Ибо живяха, Господи”, “Рицарите на кръглата маса” почти не получи обществен отзвук.

Естествено, бе оценено писателското му майсторство при оригиналното пресъздаване епохата на крал Артур, но актуалните послания на книгата - за силата и необходимостта от единомислие между водача и неговите най-близки съратници в името на общото благо - преднамерено не бяха разчетени, снижавайки в значителна степен успеха на твореца.

Вероятно и затова той предпочете шестгодишно мълчание, като през 2003 г. ни изненада не с притчов роман, а с елегантно академично изследване, носещо предизвикателното заглавие “Митовете на българския преход”, последвано от “Новите демокрации и трансатлантическата връзка” (2004) и „Политическото представителство след комунизма“ (2010).

За мен това са най-изстраданите и съкровени изяви на Димитров.

В “Митовете…” той разкрива най-добрите си черти на полемист (главите “Гласуването за вързаното магаре” или “Простият български народ”) и философ на историята (”Дисидентското движение”, “Кръглата маса и Великото народно събрание”). С критичния си аналитичен подход, продължавайки търсенията от Календара си, на Ф. Димитров най-сетне се отдаде възможност да каже цялата истина за своето управление и отговорност (”Правителството, което не управлява и сдаде властта”) и особено за грешките, допуснати от приемника му Иван Костов (”Отварянето на СДС”).

Целенасочено и последователно Димитров гради и защитната си теза за ролята си в българската история, чертаейки насоките на бъдещото развитие на своята родина.

Квинтесенцията на неговия политологически анализ откриваме във финалните редове на Послеслова му: ”Страховете, че България може да бъде наказана, задето е постъпила според правилата на здравия разум и е подкрепила САЩ - като повечето европейски страни и всички страни-кандидати - е абсурдна. Тя е просто ново издание, обагрено било от страх, било от неоснователно предвкусван повод за злорадство, на мита за заговора срещу България.

Ето защо главните ориентири, приети от България след разпадането на комунизма - атлантическа и европейска интеграция - не следва да се променят”

5. 2003 година поднесе още една голяма изненада от Филип Димитров. Излезе романът му “Светлина на човеци”, предизвиквайки оживени коментари и интерпретации.

В него личи натрупания опит, като амбицията на писателя е насочена към осмисляне същността на християнската идея и практика, в техния автентичен, евангелско чист вид.

Димитров подхожда към отговорната си задача максимално мотивирано и същевременно разбираемо предпазливо.

Благоговеейки пред делото на Спасителя, той се интересува основно от делата на Светлокосата (Мария Магдалена), на Богродица, Йосиф Ариматейски и първите апостоли и евангелисти.

Основната канава е предвидливо разкрита в есеистично-полемичен вид, а сърцевината на повествованието - саможертвата на апостол Филип от Витсаида, съответстваща изцяло на Христовия подвиг, е претворена със забележителен размах и изумително проникновение в последната глава “Филип”, която ,смело твърдя, ще остане сред незабравимите страници на българската литература.

“Светлина на човеци” разкрива най-ценните качества на художника Филип Димитров - и като майстор на сюжета и вещо изградените с библейска чистота образи, и като ерудит в историята и църковните проблеми, където за него няма тайни.

И ако навремето “Ибо живяха, Господи” предизвика злобни подмятания и подигравки, то “Светлина на човеци” вече се възприема като явление в нашия литературен живот.

Каквото, безспорно , е и „Братя“ (2019) – проникновен анализ на християнската ни история до падането под византийски гнет на принципа на изследване съдбата на двойки братя, знакови за нашата история – от Константин и Методий до Пресиан II и Алусиан.

Умишлено е търсена връзка с традицията – „Успоредни животописи“ на Плутарх и „Книга на царете“ от Библията, събитията традиционно са разкрити в общоевропейски контекст, образите са дообогатени с белетристична плънка, а оценките и изводите почиват на всички познати извори на български, руски, гръцки,френски и английски език!

Димитров не би бил авторът, който познаваме, ако не защитаваше поредната си иконоборческа теза – че Методиевото служене на славянски език е разделително дело  - като това на Лутер и Калвин, че в образувалия се процеп през 863 г. България получава изключителния шанс да има азбука, църква и писмен език и че вследствие на това тръгват и непомерните амбиции за сравнение с Ромейската империя – от желанието за директната й асимилация чрез войни, както е при Симеон до амбицията да се присвои имперската корона посредством династичен брак, за което мечтае Борис II…

Тези блянове си имат своята първооснова в Цариград, а ние просто ги възприемаме без да разберем осъществими ли са и до какво водят – тогава, когато василевсът , тоест владетелят, заповядва на Църквата и след като тя губи своята независимост и от средище на духа се превръща във властови център и оръжие…

Такива констатации и оценки може да даде само ерудиран визионер, търсещ упорито и последователно причините на нашата трагична орис.

А това е красноречив знак за осъзнаване значението на Филип Димитров, приет вече в храма на словото и доказал на дело, че е сред нашите най-ценни мислители и философи на историята !

Доктор Кисинджър и последната индокитайска пролет.50 години по - късно

 

Доктор Кисинджър и последната индокитайска пролет 

 50 години по – късно

 

Интересно и поучително четиво е „Кризите“ от Хенри Киниджър , излязло през 2003 година.

Особено любопитни и нелицеприятни размисли предизвиква втората   част на книгата – „Последният месец в Индокитай“, проследяваща една предизвестена смърт-крахът на американската политика в Индокитай, с която доктор Кисинджър се занимава от 23 март до 29 април 1975 г.

50 години от тогава.

Държавният секретар на САЩ е в разцвета на силите си – на 52, но честно се чудя как е издържал на огромно напрежение да води почти денонощни телефонни разговори основно с хора от екипа си, с военния министър Шлезинджър , с президента Форд и вицепрезидента   Рокфелер   и с посланика  на Щатите в Сайгон – Браун и в Пном Пен – Дийн, да се явява на прослушване на закрити заседания на Сенатските комисии по отбрана и външна политика, да приема профсъюзни лидери и най – вече ръчно като пожарникар да се мъчи да ограничи щетите на едно бедствие, от което Америка все пак трябва да излезе с някакво достойнство пред света и техните съюзници.

Дните са изключително напрегнати, пресата – при това меродавната! -   сипе слухове и инсинуации, говори се дори за неговата  оставка, Конгресът отказва намеса през юни 1973 г. и   да се отпуска финансова помощ, въпреки че се спрягат суми между 200 и 720 милиона долара, не разрешава самолетоносач да акостира в Тонкинския залив и висшият държавен чиновник наблюдава с горива безпомощност на агонията на правителството на Тхю, когато войските му напуска централната част на Виетнам, а 11 северно виетнамски дивизии просто окупират останалите от Южен Виетнам, слагайки край на 14 години за ограничаване влиянието на комунизма в Югоизточна Азия…

И става така, че законодателният орган   покрай аферата „Уотъргейт“ се разправя с управляващата администрация, в Камбоджа се утвърждава свирепа тоталитарна диктатура на червените хмери, която връща страната в Средновековието, а Северът завзема   Южен Виетнам, помита управлението на Нгуен Ван Тхю и Големия Мин и налага суров комунистически режим, при който привържениците на бившата са или убити,или пратени в концлагери…

За доктор Кисинджър остава   намаляването на бедствието и както афористично се изразява – „Заради дългосрочната стратегия се налага някой ден да направим една преценка, защото добри мъже, представители на всички страни, не намериха пътя да избегнат тази катастрофа и нашата резултатна политическа драма не се парализира, а след това не се обсеби и завладя.В деня, когато последният хеликоптер излетя от покрива на посолството ( в Сайгон – б.м. , остана чувството на празнота.“….

Борислав Гърдев

 

            Роман с добри намерения и                неудачна реализация

 

Познавам и следвам творческото развитие на Людмила Филипова от 20 години.

Имаше период, в който смятах за надежда на нашата съвременна белетристика, бяхме установили контакт, дори съм чел и редактирал откъс от тогавашен нов неин роман.

Смятах, че има потенциал да се утвърди като лидер на автора, подтиквах я да разширя тематичния кръг, с който започва и където смятате, че ще си на мястото – психологически – драматичният роман , почиващ на реално преживени събития.

С годините тя се отдалечи от модела „Анатомия на илюзиите“, 2006, задълбочено във фентъзито – „Мастиленият лабиринт“, 2009, пробва се и в историческата проза, където постига добри резултати – „Войната на буквите“, 2014, „Войната на верите“, 2023. Когато публикувате обаче „Съмислът“, 2017 и „Контактът“, 2019, аз разбрах, че пътищата ни безвъзвратно се разделят, че това вече не е моят нужен автор.

Бях много разочарован от слабата екранизация на братя Чучкови по „Войната на буквите“ преди две години и в гнева си й написах критично писмо, в което несправедливо я обвиних, че се е продала на продуцентите, съгласявайки се с тяхната неудачна  версия, без да си давам сметката, че от нея е зависело само да се подпише и да си вземете парите за авторските права…

Четох всякакви – предимно отрицателни и язвителни   - отзиви за новия й роман – „Планът „Елиминирай Европа“, 2025.

И трябва с болка да призная, че с доста от критичните наблюдения на читателите съм съгласен.

Аз уважавам амбицията   на Филипова да създам четивен, атрактивен, впечатляващ, ефектен , актуален  роман, „по горещите следи на събитията“.

Това го умее още от времето на „Червено злато“, 2007 и „Стъклени съдби“, 2008.

Но в „Плана…“ тя е отишла в смущаващата крайност – написана между януари и април 2025 г. и излязъл преди месец романът едва ли ще се отпечата с провиденциалистката си сила…

Ще попитате   - защо?

Това като  и аз не знам какво четох – по инерция го нарекох роман, но това е по – скоро репортаж, псевдодокументалистика, сценарий за тв сериал, някакъв микс между криминале, екшън, трилър и мелодрама.

Слава Богу, че той завършва с хепи енд и разбирателство между Европа, чийто лидер е естествено френският президент Макрон , САЩ и останалите Велики сили – по правописа на автора – Русия, Китай, Индия, Саудитска Арабия, арабските емирства…

Европа се намира на преговорната маса като напълно прав участник, защото знае как да създаде и съхрани антиматерия, с която решава енергийните проблеми и държи ракетния код за американците, депозирани – според писателката  – в Антарктида, а американците чрез НАСА и астронавтите им на Луната, осигуряват великодушно нужния лунен прах, чрез който ще се контролират климатичните аномалии…

Европа е спасена.Умилително, до сълзи….

Но   ако случайно книгата се   забави в печатницата два месеца къде ще се експонира и да покаже конфликта на САЩ и Израел с Иран и дали тогава на литературно – публицистичния  Тръмп ще му е до климатичните промени и до плана „Хелиос“?

Някога съм казвал  на Филипова, че се предоверява на реномирани издателства, които не й дават качествени коректорски и редакторски услуги.

Тя примирено ми се заявява, че се съобразява с избора на издателството, няма идея за работа на редакторите и коректорите и е принудена да се примирява с тяхното дело…

На предпоследната страница на новата й книга предлагате името на редактора и коректора – Мария Чунчева и Цвета Нинкова, посочени от „Ентусиаст“, ​​​​но нямам чувството, че текстът само е прегледан по диагонал и е пуснат за печат, вероятно за да има  някакви  срокове.

По друг начин не мога да си обясня гафовете , с които са изпълнени и грешките, които буквално избождат очите ни.

Недопустимо е да се пропусне комбинацията на пълния член, когато е необходимо , тоест когато съществителното нарицателно е в ролята на подлог – като в примера „Коза, за който говорите!“, а трябва да е „Козът, за който говорите!“, не е възможно на планетата, нито да има стотици държави, Индокитай не е френска колония в Индонезия,Мъск определен е с истинското си име, а след това става Ейлион Мънк, Хелия Лурон   е и Хейли, магнатът, Въвеждането на последното и цензурата във Фейсбук Зукърбърг се оказва помощник в книгата либерал и демократ, борец срещу Москва – Мънк,  Бил Клинтън  участва в плана за унищожаване на Европа още през 1998 година, американският сенатор действа  дискретно за среща с европейските лидери, след което се отдава на адвокатска кариера в Париж…

От цялата тази галимация приемам за достоверен План за управление на света от технократската клика, разработена през 1941 г., която именно поради вашата ретро своеобразност днес изглежда като нарцистична приумица на Тръмп, правещи мечешки стъпки за нейното изпълнение, насочвайки се към Канада, Гренландия, Панския канал и подземните богатства на Украйна…

Умишлено се впуснах в подробностите.

Всички тези  хрумки и откровени издънки могат да бъдат избегнати при компетентна редакторска, коректорска и стилистична намеса.

Сега и „Планът „Елиминирай Европа“ при цялата си неефективно конструирана   екстравагантност ще се появи един приемлив технотрилър, който нашите пита четат в офисите си в обедната си почивка.

Уви, той не е такъв, а е нещо като нищо на света, замислен дрънновено и с ентусиазъм, но сгромолясал се гротесково в процеса на своята реализация.

Борислав Гърдев

Людмила Филипова, „Планът „Елиминирай Европа“, 2025, роман, 358 стр,ред.Мария Чунчева, изд.“Ентусиаст“

 

Клинт Истууд

                        Клинт Истууд 

                       

 

                                                       БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

На 31 май актьорът, режисьорът, продуцентът, композиторът и политикът Клинт Истууд чества празник.

Знаменитата звезда със 70 -годишната световна слава се ражда в Сан Франциско в „протестантски дом от средната класа”.

В юношеските години семейството на Истууд се заселва в Пидмонт, Калифорния и Клинт завършва Оукландския техникум през 1949 г. След това работи в дървообработваща фабрика, на бензиностанция, като пожарникар и свири рагтайм в пиано бар в Оукланд. През 1950 г. по време на Корейската война е призован в армията и служи във ВВС. Той е на борда на самолет, който катастрофира в Тихия океан, северно от Сан Франциско, в залива Дрейк.

Клинт Истууд оцелява, но получава тежки рани, остава в САЩ, за да дава показания за инцидента и не заминава на фронтовата линия.

След това през 1954 г. го поема киното.

Истууд търпеливо чака своя час, за да докаже и на феновете, и на критиците, че може да създаде образцови творби, останали завинаги във филмовата история.

В началото е договорен с „Юнивърсъл”, участието му в „Отмъщението на чудовището” (1955) на Джак Арнолд и митарствата в поредица от сериали от типа на „Маверик” (1959) на Рой Хъгинс, докато идва първият му голям успех като Руди Тетс, наричан от него иронично „Идиотът от равнините” в уестърн сериал „Грубата” кожа”(1958-1966) на Тед Пост, Виктор Маклаглен и Чарлс Маркъс Уорън.

С този филм от 217 епизода Истууд става известен.

Аз лично съм гледал епизодите само от първия сезон, но дори и в тях личи увереността и професионализма на актьора, който иска съдбата да го срещне със знаещи и можещи постановчици, да доразкрият неговия щедър и необикновен талант.

Такава среща се извършва скоро.

Клинт Истууд се снима в легендарната уестърн трилогия на Серджо Леоне „За шепа долари” (1964), „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966). В нея Истууд колкото инстинктивно, толкова и целенасочено изгражда знаковия образ на Мъжа без име – Блонди - изобретателен, хладнокръвен и безжалостен, без особен интерес към жените, но с изключително добре развит инстинкт за самосъхранение.

Огромният успех на поредицата превръща Истууд в суперзевзда.

Той се възползва от ситуацията по възможно най-добър начин.

Доказва, че може да бъде добър постановчик още с първите си филми „Разказвач на истории”(1971), късометражен, посветен на Дон Сийгъл и „Пусни, Мисти, за мен”(1971) и че желае сам да насочва съдбата си, създавайки собствената компания „Малпасо”.

Покрай редовното режисиране на своите филми, той успява да се срещне с още трима от големите режисьори на Холивуд, допринесли много за подобряване на кариерата му – Тед Пост, лансирал го в уестърна „Обесете ги високо” (1967), след като му е дал начален тласък с „Грубата кожа” (1959), Брайън Хътън, с когото прави класически героични роли във военните екшъни „Гнездото на орлите” (1968) и „Героите на Кели” (1970) и Дон Сийгъл, с когото открива друг важен за него жанр – на полицейския екшън, където инкасира и повечето от личните си постижения.

Следващата им съвместна изява е в „Блъфът на Куган” (1968), идва ироничният уестърн „Две мулета за сестра Сара” (1970) и големият хит „Мръсният Хари” (1971), стоящ в основата на още четири продължения, всички, без петия, реализирани от Истууд – „Силата на „Магнума” (1973), „Насилникът”(1977), „Внезапен сблъсък”(1983) , докато „Игра със смъртта”(1988) е дело на Бъди Ван Хорн.

Суровото и самотно ченге Хари Калахан , борещо се със „специфични средства” с престъпността и насилието в името на справедливостта, носи най-трайната популярност и удовлетворение за Истууд, но и най – големите неприятности, свързани с абсурдните обвинения на някои критици, че методите му на действие са аморално фашистки и заплаха за демокрацията...

Истууд и Сийгъл още веднъж нажежават обществената атмосфера с великелепния документален трилър „Бягство от „Алкатрас”(1979), разказващ увлекателно за печално известния с жестокия режим на затвора край Сан Франциско, затворен след единственото сполучило бягство на героя на Истууд Франк Морис през 1961 г.

Истууд се бори упорито и ефективно срещу едностранчиво – клишираната представа за себе си като мълчалив пистолетаджия, смачкващ без усилие всеки изпречил се насреща му противник, но приема да го смятат за наследник на Джон Уейн.

Той рискува, става по-прецизен и взискателен при подбора на ролите си, по-задълбочено и психологически проникновен при трактовката на своите образи, създаващи изненадващо силни филми, които го представят в нова светлина, разширявайки чувствително творческата му територия – „Пусни, Мисти, за мен” (1971), „Скитникът от високата плата” (1973), „Изгнаникът Джоузи Уелс” (1976), „Бледият ездач” (1985)...

Клинт Истууд участва в музикални произведения, доказващи безспорния си певчески талант – „Стягай каруцата” (1969) на Джошуа Лоугън, комедии – „Обикновена вечер” (1967) на Виторио де Сика, „Всеки, който може само да загуби” (1978) на Джеймс Фарго , „Бронко Били” (1980) на Истууд, трилъри – „Отмъщението на Айгър” (1975) и „Непреодолимата преграда” (1977) на Истууд, „Под прицел” (1993) на Волфганг Петерсен, героико – комични уестърни – „Две мулета за сестра Сара” (1970) на Дон Сийгъл и „Джо хлапето” (1972) на Джон Стърджес, военни приключения – „Хълмът на храбрите” (1986) на Истууд, трагикомедии – „Градска жега” (1984) на Ричард Бенджамин, мелодрами – „Въздушният”(1973) на Истууд , спортни драми – „Отново в играта”(2012) на Робърт Лорънц...

Той разкрива, че е еднакво добър като кънтри певеца Ред Стоуъл в „Гуляйджията”(1983) и като озлобения виетнамски ветеран Мичел Джейнт, който все пак открадва последния модел опасен съветски изтребител в „Огнената лисица”(1982), негова постановка.

Обратът на критиката към него нвастъпва след  излизане на тринадесетия му филм „Птица” (1988) с Форест Уитекър в главната роля, следваща последните десет години от живота на Чарли „Бърд” Паркър (1929 – 1955), една от водещите фигури в модерния джаз.

„Птица” е и обяснение в любов към музиката , и преклонение пред идола на младия Клинт Истууд, присъствал на концерта на Паркър през 1946 г. и колекционирал плочи и публикации на краля на би бопа до момента, в който се насочва към сценария на „Птицата”, събиращ прахоляк в „Кълъмбия”.

Работата върху „Птица” разкрива и творческите възможности на Истуда като композитор, като той се решава да събере в диска „Грейс вече не е с нас” своите композиции едва през 2007 г.

„Птица” получава „Оскар” за звук и критично възхищение, но последвалата амбициозна постановка „Белият ловец с черното сърце” (1990), разказващ за заснемането на прочутата приключенска драма на Джон Хюстън „Африканската кралица” през 1951 г., не печели малобройни фенове, вкл. и сред членовете на журито в Кан.

Приносът му за световното кино се свързва и с удостояването на шедьовъра на Куентин Тарантино „Криминале“ през 1994 г. със „Златна палмова клонка“, когато той е шеф на международното жури.

По-късно Истууд представя доброкачествената комедия „Розовият кадилак” (1990) и майсторски изпипаната кримка „Новобранецът” (1991), преди да представи на публикацията си най-съкровения и зрял творчески замисъл „Непростимо” (1992), явление, отбелязващо новаторските търсения в страната, спечели огромна популярност и донесе на създателя му 4 „Оскара”, вкл. за филм и режисура.

Истуд дочаква признанието от Филмовата академия , а по-нанатъщното му развитие недвусмислено свидетелства за непресекващ подем и постоянен творчески триумф – „Съвършен свят”(1993), „Мостовете на Медисън”(1995), „Абсолютна власт”(1997), „Нощем в градините на доброто и злото”(1997), „Съвършено престъпление”(1999), за него написва песента „Защо трябва да ме интересува““, изпълнена от Даяна Крал, на която режисира и видеото към изпълнението й, „Звездни каубои”(2000), „Кръв”(2002), „Реката на тайните” (2003). 

През 2004г. отново триумфира като постановчик на боксовата драма „Момиче за милиоин долара“, спечели отново 4 „Оскар”-а – за филм, режисура, главна женска и поддържаща мъжка роля.

През следващите години славата му на прецизен и талантлив постановчик, представящ най-доброто, което американското кино може да даде на международния пазар, се утвърждава с дилогията „Флаговете на бащите ни” и „Писма от Ива Джима” (2005 – 2006), както и с последвалите великолепни драми „Подмяната” (2008), „Гран Торино” (2008) , „Непобедим”(2009) и „Отсега нататък”(2010), без да забравяме за амбициозния му биографичен филм за Джей Едгър Хувър с Леонардо Ди Каприо в главната роля от 2011 г., за „Момчетата от Джързи” (2014) , „Американски снайперист” (2014) , „Съли” (2016) „15.17 за Париж” (2018), „Мулето” (2018), „Случаят Ричард” Джуъл“ (2019), „Плачещият мачо“ ( 2021 ) , „Съдебен заседател №2“ ( 2024 ) …

Днес никой не подлага на съмнение таланта на Истууд като творец на филми, а и като управител, след назначен мандат за кмет на град Кармел през 1986 година!

Напротив Джон меродавните издания твърдят единодушно, че е първостепенна филмова звезда, че е режисьор и продуцент както на касови, така и на друзко – артистични заглавия, че е институция в света на киното, поддържащ дълготрайни и пълноценни връзки със своите житейски партньорки – Мегисън . от 1953 до 1980 г., Сандра Лок – от 1975 до 1989 г., Франсис Фишер – 1992 – 1993 г. и тв журналистката Дина Руиз, за ​​която се оженва на 31 март 1996 г. и след това се развежда на 22 декември 2014 г.

Убеден републиканец, Истууд подкрепя кампаниите на Никсън, Рейгън и Маклейн, както и на колегата му Арнолд Шварценегер като кандидат за губернатор на Калифорния.

Самият той като кмет с двугодишен мандат успява да завърши моста на Кармел, известен като „Птицата със сломеното сърце”.

Между 2001 и 2008 г. е в Карифорнийската щатска комисия за паркове и отдих, но поради противопоставянето му на изграждането на дългия 26 км  път с 6 платна, който трябва да мине през щатския плаж Сан Онофре, северно от Сан Диего и който е отправен по негово предложение от комисията през февруари 2008 г., не е назначен от Шварценегер отново през март 2008 г., с мотива „поради изтичане на мандата му”...

Днес Клинт Истууд е класик на филмовото изкуство.

Кан го признава за своя почетен гост, връчвайки му Златен медал на името на Фелини през 2003 г., Филмовата академия го удостоява с две „Оскара” през 1992 и 2004 г., получава наградата „Ървин Талбърг” през 1995 г., носител е на три награди „Сезар” за 1998, 2003 и 2004 г. г., а собствениците на салони и редовите зрители очакват с нетърпение всеки следващ негов проект.

Защото знаят – при Клинт Истууд „празно няма”, той винаги има с какво да ги изненада и докаже, че е сред най-големите в целулоидния свят...

 

 

На финалната права

 

                      

          На финалната права

 

След „Кръстникът“,  „Звездни войни“, „Индиана Джоунс“ и „Непобедимите“, дочаках края и на още един легендарен киноепос, на франчайз, който със сигурност ще остане в аналите на филмовия бизнес – „Мисията невъзможна“.

Изминаха три десетилетия от момента, в който гледах първия филм от поредицата, дело на Брайън де Палма.

Филмът се прожектира  в мрачен и неуютен  киносалон в родния ми град през лятото на 1996 г.

Нямаше хляб, цените растяха, очакваше ни хиперинфлация , която щеше да фиксира края на Виденовото управление.

Сега, заключителната осма серия я проследих в обновения салон на най – представителното ни градско читалище, когато столицата ни е обхваната от поредната стачна вълна на транспортни и музейни работници …

Четох доста отзиви за филма на Маккуори и съм съгласен с констатацията, че независимо от меко казано проблематичния му, а бих добавил и фантасмагоричен, сценарий – на който съавтор е самият Маккуори, заедно с Ерик Йендресен, „Възмездие“ е достоен завършек на сагата, след който Том Круз може спокойно да се захване с други, по – престижни замисли…

За мен „Възмездие“ е колкото суперекшън – действието в него тече на пълни обороти нонстоп 170 минути, толкова и филм – катастрофа, каквито гледахме в изобилие през  70 – те години на миналия век.Припомням само серията „Летище“, стартирала през 1970 г.с хита на Джордж Сийтън по романа на Артър Хейли.

В чисто кинематографичен план творбата  е заснета безупречно – оказва се в Норвегия  и Великобритания  -  от  оператора Фрейзър Тагарт, като първокласно зрелище.

Определено „Възмездие“ налага стандарти, които ми изглеждат трудно преодолими и заобиколими в света на приключенското кино.

Само ще отбележа, че за пореден път Том Круз сам си прави каскадите, които и сега бих определил като  животозастрашаващи, като не му стигна да обръща джип при катастрофа  и да прескача от подводница на подводница, но дори и си позволи лупинги във въздуха с два самолета, вторият от които двукрилен и едномоторен.

Много добър е кастингът ,а актьорският състав е на необходимото ниво – харесаха ми интерпретациите на Винг Реймс – Лутър Стикъл, Хейли Атуел – Грейс,Саймън Пег – Бенджи Дън, Пол Клементев – Парис  и Ник Оферман – генерал Сидни.

Органичен като злодея Гейбриъл е Исай Моралес, а на Анджела Басет й отива да се прави на Камала Харис, пардон на американска президенша и  след  сериала „Нулев ден“ на Ерик Нюмън е отново майката на нацията Ерика Слоун.

Естествена е доминацията на звездата продуцент Том Круз като Итън Хънт.

Моят набор е все така напорист, амбициозен и свръхактивен и доказва за пореден път, че е от малкото знаменитости в днешния киносвят, способен да вкара вярната си  публика в киносалона.

Няколко думи за сюжета.

Той и в предната част „Пълна  разплата“ не блестеше с особена оригиналност и значимост, което си е запазена марка на поредицата още от тв й версия, дело на Брус Гелър от 1966 г., но тук нещата са доведени до критична граница, до червена линия.

Най – общо казано екипът на Хънт трябва да обезвреди Същността,представена  визуално като Мъглявината „Андромеда“, форма на изкуствен интелект, чрез , представете си, панел от взривилата се руска подводница „Севастопол“, наречен“Подкова“, като Грейс има само миг, в който трябва да озапти опита на Същността да унищожи света чрез ядрен взрив, Хънт следва  да елиминира новият кандидат за световен господар Гейбриъл, а президентът на САЩ да предотврати гибелта на сто милиона души, спасявайки седем милиарда, след като е преживяла и атентат срещу себе си в своя команден  център….

Маккуори излиза на хлъзгав и опасен терен, защото унищожавайки Същността и елиминирайки Гейбриъл Хънт всъщност не само спасява света, но ще се превърне и в негов повелител.

Той просто трябва да поеме функциите на Бог и по толстоевски да заяви на всеослушание – „Мне отмщение и я воздам!“

А когато той се отказва от тази си роля, предпочитайки да се крие в сенките, очаквайки светът отново да го призове за поредното  спасение, се оказва, че неговите функции ще се поемат естествено и непосредствено от Ерика Слоун ….

За да избяга от обвинения в месианизъм и псевдобиблейски пророчества Кристофър Маккуори се хваща като слепец за тояга за хепи енда, с който предполагам, разбира, че мисията му в този проект е приключила…

Преди нещата да са замирисали.И независимо от отворения финал.

Като скъпа и майсторски направена забава, „Възмездие“ си струва четиристотинте милиона долара, похарчени за реализацията му, като се надявам с  късмет да си покрие разходите и да излезе на печалба.Поне така се получи с предишните филми от поредицата.

След като се налудуваха мисионерски е крайно време Круз и Маккуори да ни предложат нещо по – смислено и значимо.

Все пак аз не съм забравил, че Кристофър Маккуори си е оставил подписа под такива ярки творби като „Обичайните заподозрени“, 1995, „Пътят на оръжието“, 2000, „Валкирия“, 2008 , „Джак Ричър“, 2012 и „На ръба на утрешния ден“, 2014…

„Мисията невъзможна : Възмездие“, 2025, реж.Кристофър Маккуори, 2025, 170 мин., „Парамаунт пикчърс“