ПАМЕТ ЗА БОГОМИЛ СИМЕОНОВ
БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Той е от любимите ми актьори. Реализиран се пълноценно в една вече отминала епоха, в която също е имало амбиции, копнежи, интриги и мечти. Богомил Симеонов е известно на моето поколение, но се бои, че за по-младите не говори почти нищо.
Той живее близо 70 години – между 27 септември 1922 г. и 15 август 1991 г. Родом от Радомир и по сведения на близки и съседи е син на касапин, той не наследява бащината си професия. Решава да се отдаде на артистичното поприще, създавайки и нова театрална трупа към читалището.
В излъчването му има нещо дълбоко първично и хищнически злодейско, но зад страховитата си външност крие уязвима и чувствителна душа, копнееща за любов и разбирателство.
Това най-добре го е усетила неговата съгражданка и известната актриса Емилия Радева, с която се снима в началото на кариерата си възвърнала роля в „Животът си тече тихо“ (1957), а след това работила заедно, без да има общи сцени и в „А бяхме млади…(1961)“ и „Бащи и синове“ (1990), посветила му прочувственото споменно есе „Ездачът, покорил екрана“ в книгата си „Ние, артистите“(2017) – „Клепачите ми натежаха… В кадъра на прозореца от далечината вихрено запрепуска кон. Ездачът беше с бяла разгърдена риза, с бедра в сив брич, яко обяздил коня. Шпорите на ботушите се впиваха в хълбоците на животното… Изравни се с вълка, дълго препуска успоредно на вагона, изправен се. Лицето на ездача беше усмихнато, махна с ръка, аз отвърнах на поздрава, а той започна да изостава, да се смалява и изчезна от погледа ми.
Отворените очи. Господи, та това, което ми се привидя, беше Богомил! Ездачът от чистите ми, девствени години в родния Радомир.“(стр.132).
Богомил е едновременно готов да помогне на нуждаещия се или попаднал в беда - приютява за две нощи приятел, завърнал се нелегално у нас, за което има неприятности относно вашата политическа благонадеждност пред народната власт и не става пилот, но същевременно е безпардонен и нагъл в интимния си живот – отнема съпругата на професора си във ВИТИЗ Желчо Мандаджиев, гарантирал за него – Пенка, която му е родила син Ивайло, за да поеме бумеранга на съдбата на стари години, когато се влюби безумно в засъканата девойка от Сливен Теодора, с която ще изживее последните си нелеки години в Шумен.
Симеонов завършва висшето си образование през 1954 г.
Работи последователно в Перник, Шумен и в Младежкия театър в София.
Любопитна е кривата на артистичната му кариера в Мелпомена – започва като Бойчо Огнянов в „Под игото“ на Вазов през 1955 г. и включва като Иванчо Хаджипенчович в „Тайната вечеря на дякона Левски“ през 1988 г. – наистина този обхванат диапазон от герой до предател, при това играейки десетилетия с любов , преданост и вдъхновение.
Като чорбаджи Иванчо Пенчович е вече тежко болен – ще почине от рак на костите – но се превъплъщава както винаги – силно и всеотдайно.
Колегата му Иво Горчев си спомня – „Имаше страшен дух и любов, беше много силен човек.
Симеонов работи активно и в радиотеатъра – това е логично с оглед на специфичния му и отчетлив тембър, озвучил ролите на Христо Ботев, Александър Стамболийски, Иван Вазов, Васил Коларов…
Богомил Симеонов е щастливец на съдбата.
Необикновените му физически данни – висок, строен, с неотразимо мъжествено излъчване, пронизително изразителни очи, които мигновено могат да го превърнат от добър човек в злодей, отривистият му и ясен говор, обликът му , едновременно разкриващ същността и квинтесенцията на българина и притежаващ екзотични нюанси, го превръщат в търсен, необходим и важен и зародната кинематография , и за копродукциите, които България прави със себе си партньори през 60 - 80-те години на миналия век.
Богомил Симеонов дебютира в киното с главна роля – при класиката Захари Жандов в неговата драматична екранизация по Елин Пелин „Земя“ през 1956 г.
Проследих развитието на много негови колеги през следващите шест десетилетия – няма друг случай за дебют на голям актьор именно в централна роля – при това при Богомил те са четири последователни до 1960 година!
Няма такъв късмет нито Апостол Карамитев през 50-те, нито Стефан Данаилов и Руси Чанев през 60-те , нито Иван Иванов през 70-те, нито Христо Шопов през 80-те, нито Мариус Куркински през 90-те години на миналия век, доримелите днешни звезди след хилядолетия Асен Блатечки или Александър Сано по традиция започват с епизодични изяви в забравени вече продукция.
Богомил Симеонов тръгва напористо и категорично с главни роли и мигновено става любимец на публиката, а и на постановчиците.
Играе естествено, ярко, правдиво, убедително .
Затова е харесван и като Еньо в „Земя“ (1956), и като деградиралия партизански командир и важен депутат Жельо в „Животът си тече тихо“ (1957) на Бинка Желязкова, и като моряка Александър в мелодрамата на Яким Якимов „Законът на морето“ (1958), и като комунистическия функционер Стефан в „Отвъд хоризонта“ (1960) на Жандов, направил и невъзможно, за да спечелите на своята страна Марин – Стефан Петров, със своята лодка групата му заминава за Испания, за да се включи в началото на Гражданската война.
Споходилата го ранна слава си има своите хубави, но и лоши страни.
У нас тя се свързва с появилата се завист, а и с очакваната репресия на властта, която не може да приеме толкова ранната поява на крамолния филм на Христо Ганев и Бинка Желязкова – иначе направен честно и безкомпромисно, в който обаче безхитростно и открито се поставят на дебата актуалните проблеми, измъчващи привилегированата, но честна част от интелигенцията ни и софийската интелектуален каймак, не можещи да се примирят с оеснафяването на комунистическите функционери, с безкритичното приемане от тяхна страна на всички съблазни, свързани с властта и кариерата, за сметка на отчуждението и прощаването с много мечти и копнежи от революционната им младост.
Съвсем неслучайно „Животът си тече тихо“ престоява на лавицата 31 години, излиза тихомълком през есента на 1988 г. , малко преди преврата, но за ролята си на Жельо болницата вече Богомил Симеонов все пак получава Специалната награда на СБФД през 1989 година…
Отбелязах лоялността на артиста към постановчиците, с които работят, които са му подарили ръка и са го учили на тайните на заната – при Симеонов тя е пословична.
Със Захари Жандов прави два филма – „Земя“ и „Отвъд хоризонта“, Бинка Желязкова го кани за епизод и в класиката си „Аме бях млади…“ (1961), където е в стиха си като следовател, разпитващ Димо и Веска, в него е и прочутото запалване на ръцете на Димо – Димитър Буйнозов, обвързани с бинтове, с Димитър Петров прелестното детско приключение „Капитанът“ (1963) и шпионският трилър „Опасен полет“ (1968).
В „Капитанът“ е обаятният морски ветеран Фомича, разказващ увлекателно на пионерите за своите преживелици, учейки ги неусетно и ненатрапчиво на другарството и взаимопомощ, докато в „Опасен полет“ е хитрият, коварен и неулов американски жител – още от 1945 – 1949 година с щатската военна мисия нас! – Андерсън, който не се поколебава в името на собственото си оцеляване и спасяването на репутацията на агенцията , за която работи, да отрови доктор Белчева– Невена Коканова и да остави в ръцете на органите на КДС провалила се вече професор Димов – Преслав Петров.
Този трилър го запомних и с още един нагъл нюанс – Димов е заловен от органите на реда на летище Братислава, премиерата на филма е на 8 ноември 1968 г., а с този детайл сценаристът, полковникът от ДС, Костадин Кюлюмов очаквано доказва, че след кризата от пролетта и тази година Чехословакия остава „наша“.
С Юрий Арнаудов снима последователно „Калоян“ (1962), първата ни цветна историческа суперпродукция, в която изпълнява възловата роля на Милат и „Цар Иван Шишман“ (1969), сурова графична драма, в която блести като болярина Филип в обкръжението на обречението на българския цар, превъплътен на ниво от Любомир Киселички.
Много ползотворно е сътрудничеството му с Никола Вълчев, иначе малко особен и нешлифовал се напълно постановчик, който обаче има нюх за зрелищната природа на киното и умее да пласира впечатляващи постановки, които, ако и да са несъвършени и с грапав монтаж, печелят зрителските симпатии – „Ивайло“ (1964), главната роля в поредния цветен исторически епос, „Последният войвода“ (1967) , любопитен и зрелищен поглед към драматичната съдба на анархисткия комита Митьо Ганев, прочут особено през 1924 г., в който Богомил не грабва вниманието като комунистическия функционер Чалъка и, разбира се, епопеята „Зарево над Драва“ (1974), на която обаче Вълчев е само директор на продукцията, а Симеонов се изявява напористо и самоуверено като полковник Ангелов.
Списъкът с успешните творчески колаборации включва и Никола Корабов, заснел го в „Гневно пътуване“ (1971) и „Иван Кондарев“ (1974), Борислав Пунчев, с когото реализира „Година от понеделници“ (1977) и „Спасението“ (1984), Тодор Стоянов, работил заедно в „Насрещно движение“ (1978) и „Небе за всички“ (1986), Васил Мирчев, забравен днес, но популярен на времето майстор на приключенското кино – „Ленко“ ( 1978) и „Една одисея из Делиормана“ (1983), Зако Хеския – „Зарево над Драва“ (1974) и „Сами сред вълци“ (1979), Людмил Стайков , поканил го за епопеите „Хан Аспарух“ (1981) – жрецът и „Време разделно“ (1988) – Исмаил бей, без да забравяме Хачо Бояджиев, с когото прави три тв постановки – шедьовърът „Макбет“ (1977) по Шекспир,Макдъф, не толкова добра и дразнещо конюнктурната „Пластове“ (1977) по Петър Коловси, разясняваща Юлската концепция на БКП и легендарният мюзикъл „Вражалец“ (1976), в който с неподправен финес и изключително майсторство не поднася едно от най – приятните си изненади – на кмета, в плен на „златната треска“, доказал нагледно, че може да бъде блестящ клоун, в една постановка , влязла веднага в телевизионната ни съкровищница.
Безспорно най-пълноценна е работата му с Вили Цанков, Руди Курц и Неделчо Чернев.
Те до голяма степен шлифоват и обработват ярките му таланти, дават възможност да се изявят пълноценно в поредицата от ярки и разнообразни роли , тласки напред не само в кариерата, но и в популярността му.
Кой е Руди Кърц?
Майсторът на източногерманските сериали - споменавам само „Зеленото чудовище“ (1962) и „Архив на смъртта” (1980) , много популярен навремето и у нас, го кани за първото му участие в тв сериен филм – като полковника в „Другарят Хайнс Баймлер“(1969).
В този апотеоз за немския комунист и антифашист Баймлер, изиграно подкупващо - завладяващо от Хорст Шулце Богомил Симеонов се появява в четвърти епизод като висш офицер от испанската републиканска армия и впечатлява както със спортната си осанка, така и с безупречното произношение на фразите си на испански и немски език.
Сериалът е изцяло в руслото на соцреализма , а епизодът напомня като патос и атмосфера - особености на финала - легендарният „Пеещият часовник“, третият епизод на „На всеки километър“, излязъл и жънещ триумф през тази 1969 г.
Курсът оценява качеството на нашия актьор и го кани за приключената си сага „Тайната на Андите“ (1972), в която той е обателен и смел партизански командир, борещ се за петролното богатство на родината си в измислена латиноамериканска държава, зад чието воал прозира Чили - в пика на управлението на Салвадор Алиенде – в сериала във вечерерието на неговото легално влизане на власт - и отново опира до своите способности бързо и категорично да експонира запомнящ се епизодичен образ в епопеята „Безпощадният фронт“ (1984), в цялата пета серия откриваме Симеонов в одеждите на ген.Бергонцони.
Попадаме в Испания през 1937 г. в разгара на Гражданската война, генералът надъхва войниците си за предстоящото настъпление към Гуадалахара – при това на безупречен италиански! – и именно при произнасянето на прочувственото му слово, възхвала на фашизма и на италианската империя, пласирано патетично - театрално, което ме кара да възприема Бергонцони като някакъв мек карикатурен вариант на колегите му Грациани и Бадолио, ставаме свидетели на прелюбопитна сцена.
Свален е пилот на републиканците, който, естествено, е долечен до генерала.
На изящен италиански Симеонов - Бергонцони го пита какъв е по националност – французин, американец, руснак, пилотът обаче – веднага познаваме Антон Горчев - мълчи като комунист и не гледа загадъчно и предизвикателно с мумифициран лик на Караиван от „Козият рог“ (1972) на Методи Андонов.
Логично е след това смелият летец да загине от жестоки изтезания, като малко преди смъртта си , вместо да разкрие самоличността си, изкрещава три пътя в екстаз - „Герника!
Вили Цанков е човекът, вкарал Богомил Симеонов в телевизията ни.
Първо работи с него в тв спектакъла „Майстори“ (1965) и „ 12 разгневени мъже“ (1965), а след това го кани за ролята на Чочоолу в десет сериалната си сага за Левски „Демонът на империята“ (1971).
Богомил Симеонов ще направи с него още „Игрек 17“ (1972), генералът, „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), унгарският крал Андрей, „Четвърто измерение“ (1977), много популярен фантастичен сериал, в който се подвизава като Никодимов, колегата на прословутия инспектор Баев – Анани Явашев от Центъра за нестандартни проблеми и „Рали“ (1978)– втората ни епопея , посветена на 100 годишнината от Освободителната война от 1877 – 1878 г., но не толкова известна като „Юлия Вревска“ (1978) на Никола Корабов, където отново инкасира епизодично публиката.
Неделчо Чернев има най-голямата заслуга за популярността на Б.Симеонов.
Той го взема за ролята на застраховката и зъл Ибрахим Ахмедов – Хищникът от „На всеки километър“ (1971), някогашният властелин на родопските села, който в 50-те години на миналия век води еднолична свирепа въоръжена борба с новоустановените комунистически порядки.
Симеонов изгражда монолитен и харизматичен образ на злодей, защитаващ своята „малка правда“ – например зад застраховките му обноски прозрях драмата на горянското движение, което преувеличено натрапчиво експониране чрез Ибрахим изцяло цели да защити революционната необходимост и целесъобразност от неговото жестоко и безкомпромисно ликвидиране.
Запомня се и легендарният сблъсък на Ибрахим и Деянов – Стефан Данаилов в плевнята, от много жестока схватка треперех, залепил очи за малкия екран, още като дете.
От останалите съвместни изяви с Чернев - „На живот и смърт“ (1974), „Капитан Петко войвода“ (1981), „Бащи и синове“ (1990), отделям двусерийната екранизация по Св. Ц. Даскалов „Дъщерите на началника“ (1973).
Не защото е конюнктурна и посветена на 50 годишнината на т.н. Септемврийско въстание, а тъй като е майсторски направена драма – с прекрасната игра на Стефан Гецов като околийския началник Драганов, с не така често срещащата се лична трагедия той да има две дъщери, и двете красиви и обаителни и двете отрекли се от него – Кита – Виолета Гиндева и Искра – Сашка Братанова, но и защото този изрод има нужда от озаптяване и възмездие, а кървавата вендета може да произнесе и изпълни само командирът на партизанския отряд Богомил Симеонов. (Ставам досаден, но правилно отбелязвам характера на протокола – независимо от чепатите им Симеонов и Гецов със пример за необикновено и изключително добро за българските условия сътрудничество – двамата имат осезани от 1969 до 1981 г. – от „Цар Иван Шишман“ до „Хан Аспарух“ цели осем съвместни проекта, като е възможно да се срещне за девети път на снимачната площадка на сериала „Капитан“ Петко войвода“ (1981), ако двамата земляци и Приятелите дотогава Стефан Гецов и Неделчо Чернев не се скарват жестоко, тъй като като Гецов иска за себе си играете на Петко Киряков , а Неделчо Чернев вече я е дал на Васил Михайлов).
Специфичната физиономия на Богомил Симеонов неизбежно влиза във фокуса и на чуждестранните постановчици, заснети у нас.
Симеонов се появява като бандита Гросо с Гай Медисън и Фернандо Рей в „Заветът на инката“ (1965) на Георг Маришка от ФРГ, редом е до Михаил Михайлов - господин Скраг като неговия лейтенант - злодей в първия българо – американски цветен филм – музикалната феерия „Свиракът“ (1966) по приказката на Вилхелм Хауф „Шареният свирач“ на Менде Браун , в унгарската сага на Золтан Варкони „Звездите на Егер“ (1968) е водачът на циганите и снима в подножието на белоградчишките скали,в епопеята „Михаил Строгов“ (1970) по романа на Жул Верн и под режисурата на италианеца Ерипрандо Висконти е сержантът.
Задължително е посочването на трите му изяви в полското кино, тъй като те са значими и важни основно за тяхното развитие – епизодичното значение като зловещия бедуин , разпарящ с върховен нож меха с вода в „Стас и Нели“ (1973) на Владислав Шлесицки, новелата на Проспер Мериме „Матео Фалконе“ (1971) на Ян Будкиевич - заради едноименната главна роля и за кървавата цена, която трябва да плати сина му – Ивайло Симеонов в стил „Тарас Булба“, поради това, че издава бандита – Петър Слабаков на сержанта от френската загуба Георги Парцалев – не забравяме, че действието се развива в окупирана Корсика, както и много любопитния, но почти неизвестен у нас приключенски ексхън „Агент №1“ (1972) на Збигнев Кузмински, в който се подвизава като видния функционал от гръцката съпротива срещу фашистите Димитриос Фортис, подпомагаща акциите на безумно смелия Йежи Шайнович-Иванов –Карол Щрасбургер, поляк от българския произход, прочул се със саботажните си действия – особено подпалването на германските военни кораби по време на Втората световна война.
За да е картината с пълно посочване, че Симеонов има две участия и на руски или както се казваше на времето - съветски - филми.
Всъщност това е съвместима продукция.
„Споделена любов“ (1980) на Сергей Микаелян по сценарий на Рустам Ибрахимбеков основно коментира професионалните и интимни терзания на българския строител на газопровода в СССР Петко Тошев – Велко Кънев.
При принудителното си предсрочно завръщане в България, борещ се за своята любов с Милена – Росица Петрова, Тошев се сблъсква и с др. Модев.
Вместо помощ и съвет строгият номенклатурчик в блестящото изпълнение на Богомил Симеонов категорично и строго му се нарежда веднага да се завърне на работното си място.
Дали е трябвало да играе в епопеята на Юрий Озеров „Войници на свободата“ (1977) днес е безсмислено да гадаем.
Ясно е, че това е било партийно поръчение, предложение, на което не може да откаже.
Зная много добре какви са „качествата“ на тази сага и как в българската й част от историческата правда настъпва някаква примамлива комунистическа приказка – все пак един от сценаристите от нашата страна е прословутия поет Димитър Методиев, но все пак съм длъжен да отбележа – в този филм за пръв и последен път на екрана – обобщено героично и патетично – е показан разгромът на отряд „Антон Иванов“.
Присъства и драмата на партизанския командир – Георги Ликин – Дед, претворен с кралимарковски устрем от Богомил Симеонов, който миг преди да умре приканва другарите си - „Пестете патроните!“
Преди 40 години такъв ни го представя в екранната комунистическа иконография Симеонов и Юрий Озеров, а цялата истина за дрязгите в отряда и неговият гибел ще открием другаде – в инкриминирания , но излязъл триумфално през 1990 г. роман на Давид Овадия „Дед или разгромът“.
Да искаме подобни разтърсващи внушения да се появяват в българската част на „Войници на свободата“ по време на снимките е абсолютно нереалистично, не само заради възгледите на постановчика, изпълняваща отговорна поръчка, но и защото другият сценарист от българска страна е участник в събитията, но през 1976 - 1977 г. е висш военен функционер - началникът на Генщаба на БНА Атанас Семерджиев и никога не би могъл да покаже истината за една преживяна и от него трагедия, в която има активно участие.
А че Симеонов е правилен конюнктурни концесии е факт.
Достатъчно е да си спомним прочутата кримка „ Скорпион срещу Дъга“ (1969) на Владислав Икономов, по сценарий на Павел Вежинов, в която се подвизава като Сандо , „Село край завод“ ( 1969 ) на Петър Баталов, инженерът , „Римският мост“ (1975) на Мирчо Манолов, нарушителят на границата ни, заловен след изнурителна гонка и престрелка или полковникът от тв новела “Морал” (1973) на Георги Аврамов...
Богомил Симеонов доживя демократичните промени вече много болен.
Нямам спомен да е демонстрирал открити някакви пристрастия през 1990 – 1991 г.
Ако за нещо трябва да се съжалява, то е , че той си отиде от този свят ненавършил 70 години, а това за артиста е на творческа зрялост.
С неговия опит, знания, контакти и авторитет, какво да дадете още на българското кино.
Той започва точно когато се възродиха снимките на чуждестранните филми у нас.
Ако беше в условията, вероятно го очакваше творчески ренесанс, участие в италианска и американска продукция.
Не забравям, че Стефан Данаилов, благодарение на престижа си от „Октопод 7“ (1994) дава възможност на звезди като Коста Цонев, Наум Шопов и Любомир Бъчваров да възобновят кариерата си, а е вън от всяко едно съмнение, че ще се сети и за Богомил Симеонов, с когото работи от „Хищникът“ до „Небе за всички“ и „Бащи“. и синове“.
Защо и него да не го гледаме в „Рекет“(1996) или „Дело по съвест“ (2003-2013)?
Вероятно и американските постановчици щяха да се заинтересуват от един от пионерите на съвместната им дейност в България и щяха да му отправят примамливи – поне от финансова гледна точка – предложения.
Иван Иванов направи прилична кариера в „На лов за „Червения октомври“ (1990) на Джон Мактиърнън, „Кървав спорт 4“ (1998) на Елвис Рестайно, „Пратеникът на кралицата“ (2001) на Марк Ропър, или „Извън контрол“ (2002) на Боб Мизьоровски, и какво остава за ветерана като Богомил Симеонов!
Ами, ако го бяха прикрепили към Христо Шопов и вместо неизменния Велизар Бинев или Ивайло Герасков гледахме в поредния евтин екшън, сниман у нас, именно Богомил Симеонов?
А ако Мел Гибсън го покани за епизодична роля в „Страстите Христови“ (2004)?
Разбира се, това са предположения, хипотези, напразни мечтания…
Богомил Симеонов си отива от този свят тежко болен и измъчен от рака на костите.
Начало на 15 август 1991 г., в разгара на лятото, един месец след приемането на новата ни демократична конституция.
Пресели се в по-добър свят.
А тук мястото му остана празно.
Защото той е поредното доказателство, че наистина може и да няма незаменими хора, вкл. и в изкуството, но актьори като него, с неговото чувство и излъчване, с неговата аура и талант, просто вече не се раждат.
Остава ни да гледаме старите му филми, да се радваме на култовите му изяви и да се гордеем, че в България е имало такъв актьор с универсални качества, харесван и обичан, който при други обстоятелства и в друго време би правил много по плодотворна и значима кариера.
Което, разбира се, е вече съвсем различна история…
БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Той е от любимите ми актьори. Реализиран се пълноценно в една вече отминала епоха, в която също е имало амбиции, копнежи, интриги и мечти. Богомил Симеонов е известно на моето поколение, но се бои, че за по-младите не говори почти нищо.
Той живее близо 70 години – между 27 септември 1922 г. и 15 август 1991 г. Родом от Радомир и по сведения на близки и съседи е син на касапин, той не наследява бащината си професия. Решава да се отдаде на артистичното поприще, създавайки и нова театрална трупа към читалището.
В излъчването му има нещо дълбоко първично и хищнически злодейско, но зад страховитата си външност крие уязвима и чувствителна душа, копнееща за любов и разбирателство.
Това най-добре го е усетила неговата съгражданка и известната актриса Емилия Радева, с която се снима в началото на кариерата си възвърнала роля в „Животът си тече тихо“ (1957), а след това работила заедно, без да има общи сцени и в „А бяхме млади…(1961)“ и „Бащи и синове“ (1990), посветила му прочувственото споменно есе „Ездачът, покорил екрана“ в книгата си „Ние, артистите“(2017) – „Клепачите ми натежаха… В кадъра на прозореца от далечината вихрено запрепуска кон. Ездачът беше с бяла разгърдена риза, с бедра в сив брич, яко обяздил коня. Шпорите на ботушите се впиваха в хълбоците на животното… Изравни се с вълка, дълго препуска успоредно на вагона, изправен се. Лицето на ездача беше усмихнато, махна с ръка, аз отвърнах на поздрава, а той започна да изостава, да се смалява и изчезна от погледа ми.
Отворените очи. Господи, та това, което ми се привидя, беше Богомил! Ездачът от чистите ми, девствени години в родния Радомир.“(стр.132).
Богомил е едновременно готов да помогне на нуждаещия се или попаднал в беда - приютява за две нощи приятел, завърнал се нелегално у нас, за което има неприятности относно вашата политическа благонадеждност пред народната власт и не става пилот, но същевременно е безпардонен и нагъл в интимния си живот – отнема съпругата на професора си във ВИТИЗ Желчо Мандаджиев, гарантирал за него – Пенка, която му е родила син Ивайло, за да поеме бумеранга на съдбата на стари години, когато се влюби безумно в засъканата девойка от Сливен Теодора, с която ще изживее последните си нелеки години в Шумен.
Симеонов завършва висшето си образование през 1954 г.
Работи последователно в Перник, Шумен и в Младежкия театър в София.
Любопитна е кривата на артистичната му кариера в Мелпомена – започва като Бойчо Огнянов в „Под игото“ на Вазов през 1955 г. и включва като Иванчо Хаджипенчович в „Тайната вечеря на дякона Левски“ през 1988 г. – наистина този обхванат диапазон от герой до предател, при това играейки десетилетия с любов , преданост и вдъхновение.
Като чорбаджи Иванчо Пенчович е вече тежко болен – ще почине от рак на костите – но се превъплъщава както винаги – силно и всеотдайно.
Колегата му Иво Горчев си спомня – „Имаше страшен дух и любов, беше много силен човек.
Симеонов работи активно и в радиотеатъра – това е логично с оглед на специфичния му и отчетлив тембър, озвучил ролите на Христо Ботев, Александър Стамболийски, Иван Вазов, Васил Коларов…
Богомил Симеонов е щастливец на съдбата.
Необикновените му физически данни – висок, строен, с неотразимо мъжествено излъчване, пронизително изразителни очи, които мигновено могат да го превърнат от добър човек в злодей, отривистият му и ясен говор, обликът му , едновременно разкриващ същността и квинтесенцията на българина и притежаващ екзотични нюанси, го превръщат в търсен, необходим и важен и зародната кинематография , и за копродукциите, които България прави със себе си партньори през 60 - 80-те години на миналия век.
Богомил Симеонов дебютира в киното с главна роля – при класиката Захари Жандов в неговата драматична екранизация по Елин Пелин „Земя“ през 1956 г.
Проследих развитието на много негови колеги през следващите шест десетилетия – няма друг случай за дебют на голям актьор именно в централна роля – при това при Богомил те са четири последователни до 1960 година!
Няма такъв късмет нито Апостол Карамитев през 50-те, нито Стефан Данаилов и Руси Чанев през 60-те , нито Иван Иванов през 70-те, нито Христо Шопов през 80-те, нито Мариус Куркински през 90-те години на миналия век, доримелите днешни звезди след хилядолетия Асен Блатечки или Александър Сано по традиция започват с епизодични изяви в забравени вече продукция.
Богомил Симеонов тръгва напористо и категорично с главни роли и мигновено става любимец на публиката, а и на постановчиците.
Играе естествено, ярко, правдиво, убедително .
Затова е харесван и като Еньо в „Земя“ (1956), и като деградиралия партизански командир и важен депутат Жельо в „Животът си тече тихо“ (1957) на Бинка Желязкова, и като моряка Александър в мелодрамата на Яким Якимов „Законът на морето“ (1958), и като комунистическия функционер Стефан в „Отвъд хоризонта“ (1960) на Жандов, направил и невъзможно, за да спечелите на своята страна Марин – Стефан Петров, със своята лодка групата му заминава за Испания, за да се включи в началото на Гражданската война.
Споходилата го ранна слава си има своите хубави, но и лоши страни.
У нас тя се свързва с появилата се завист, а и с очакваната репресия на властта, която не може да приеме толкова ранната поява на крамолния филм на Христо Ганев и Бинка Желязкова – иначе направен честно и безкомпромисно, в който обаче безхитростно и открито се поставят на дебата актуалните проблеми, измъчващи привилегированата, но честна част от интелигенцията ни и софийската интелектуален каймак, не можещи да се примирят с оеснафяването на комунистическите функционери, с безкритичното приемане от тяхна страна на всички съблазни, свързани с властта и кариерата, за сметка на отчуждението и прощаването с много мечти и копнежи от революционната им младост.
Съвсем неслучайно „Животът си тече тихо“ престоява на лавицата 31 години, излиза тихомълком през есента на 1988 г. , малко преди преврата, но за ролята си на Жельо болницата вече Богомил Симеонов все пак получава Специалната награда на СБФД през 1989 година…
Отбелязах лоялността на артиста към постановчиците, с които работят, които са му подарили ръка и са го учили на тайните на заната – при Симеонов тя е пословична.
Със Захари Жандов прави два филма – „Земя“ и „Отвъд хоризонта“, Бинка Желязкова го кани за епизод и в класиката си „Аме бях млади…“ (1961), където е в стиха си като следовател, разпитващ Димо и Веска, в него е и прочутото запалване на ръцете на Димо – Димитър Буйнозов, обвързани с бинтове, с Димитър Петров прелестното детско приключение „Капитанът“ (1963) и шпионският трилър „Опасен полет“ (1968).
В „Капитанът“ е обаятният морски ветеран Фомича, разказващ увлекателно на пионерите за своите преживелици, учейки ги неусетно и ненатрапчиво на другарството и взаимопомощ, докато в „Опасен полет“ е хитрият, коварен и неулов американски жител – още от 1945 – 1949 година с щатската военна мисия нас! – Андерсън, който не се поколебава в името на собственото си оцеляване и спасяването на репутацията на агенцията , за която работи, да отрови доктор Белчева– Невена Коканова и да остави в ръцете на органите на КДС провалила се вече професор Димов – Преслав Петров.
Този трилър го запомних и с още един нагъл нюанс – Димов е заловен от органите на реда на летище Братислава, премиерата на филма е на 8 ноември 1968 г., а с този детайл сценаристът, полковникът от ДС, Костадин Кюлюмов очаквано доказва, че след кризата от пролетта и тази година Чехословакия остава „наша“.
С Юрий Арнаудов снима последователно „Калоян“ (1962), първата ни цветна историческа суперпродукция, в която изпълнява възловата роля на Милат и „Цар Иван Шишман“ (1969), сурова графична драма, в която блести като болярина Филип в обкръжението на обречението на българския цар, превъплътен на ниво от Любомир Киселички.
Много ползотворно е сътрудничеството му с Никола Вълчев, иначе малко особен и нешлифовал се напълно постановчик, който обаче има нюх за зрелищната природа на киното и умее да пласира впечатляващи постановки, които, ако и да са несъвършени и с грапав монтаж, печелят зрителските симпатии – „Ивайло“ (1964), главната роля в поредния цветен исторически епос, „Последният войвода“ (1967) , любопитен и зрелищен поглед към драматичната съдба на анархисткия комита Митьо Ганев, прочут особено през 1924 г., в който Богомил не грабва вниманието като комунистическия функционер Чалъка и, разбира се, епопеята „Зарево над Драва“ (1974), на която обаче Вълчев е само директор на продукцията, а Симеонов се изявява напористо и самоуверено като полковник Ангелов.
Списъкът с успешните творчески колаборации включва и Никола Корабов, заснет го в „Гневно пътуване“ (1971) и „Иван Кондарев“ (1974), Борислав Пунчев, с когото реализира „Година от понеделници“ (1977) и „Спасението“ (1984), Тодор Стоянов, работил заедно в „Насрещно движение“ (1978) и „Небе за всички“ (1986), Васил Мирчев, забравен днес, но популярен на времето майстор на приключенското кино – „Ленко“ ( 1978) и „Една одисея из Делиормана“ (1983), Зако Хеския – „Зарево над Драва“ (1974) и „Сами сред вълци“ (1979), Людмил Стайков , поканил го за епопеите „Хан Аспарух“ (1981) – жрецът и „Време разделно“ (1988) – Исмаил бей, без да забравяме Хачо Бояджиев, с когото прави три тв настройки – шедьовърът „Макбет“ (1977) по Шекспир,Макдуф, не е толкова добра и дразнещо конюнктурната „Пластове“ (1977) по Петър Коловси, разясняваща Юлската концепция на БКП и легендарният мюзикъл „Вражалец“ (1976), в който с неподправен финес и изключително майсторство не поднася едно от най – приятните си изненади – на кмета, в плен на „златната треска“, доказал нагледно, че може да бъде блестящ клоун, в една постановка , влязла веднага в телевизионната ни съкровищница.
Безспорно най-пълноценна е работата му с Вили Цанков, Руди Курц и Неделчо Чернев.
Те до голяма степен шлифоват и обработват ярките му таланти, дават възможност да се изявят пълноценно в поредицата от ярки и разнообразни роли , тласки напред не само в кариерата, но и в популярността му.
Кой е Руди Кърц?
Майсторът на източногерманските сериали - споменавам само „Зеленото чудовище“ (1962) и „Архив на смъртта” (1980) , много популярен навремето и у нас, го кани за първото му участие в тв сериен филм – като полковника в „Другарят Хайнс Баймлер“(1969).
В този апотеоз за немския комунист и антифашист Баймлер, изиграно подкупващо - завладяващо от Хорст Шулце Богомил Симеонов се появява в четвърти епизод като висш офицер от испанската републиканска армия и впечатлява както със спортната си осанка, така и с безупречното произношение на фразите си на испански и немски език.
Сериалът е изцяло в руслото на соцреализма , а епизодът напомня като патос и атмосфера - особености на финала - легендарният „Пеещият часовник“, третият епизод на „На всеки километър“, излязъл и жънещ триумф през тази 1969 г.
Курсът оценява качеството на нашия актьор и го кани за приключената си сага „Тайната на Андите“ (1972), в която той е обателен и смел партизански командир, борещ се за петролното богатство на родината си в измислена латиноамериканска държава, зад чието воал прозира Чили - в пика на управлението на Салвадор Алиенде – в сериала във вечерерието на неговото легално влизане на власт - и отново опира до своите способности бързо и категорично да експонира запомнящ се епизодичен образ в епопеята „Безпощадният фронт“ (1984), в цялата пета серия откриваме Симеонов в одеждите на ген.Бергонцони.
Попадаме в Испания през 1937 г. в разгара на Гражданската война, генералът надъхва войниците си за предстоящото настъпление към Гуадалахара – при това на безупречен италиански! – и именно при произнасянето на прочувственото му слово, възхвала на фашизма и на италианската империя, пласирано патетично - театрално, което ме кара да възприема Бергонцони като някакъв мек карикатурен вариант на колегите му Грациани и Бадолио, ставаме свидетели на прелюбопитна сцена.
Свален е пилот на републиканците, който, естествено, е долечен до генерала.
На изящен италиански Симеонов - Бергонцони го пита какъв е по националност – французин, американец, руснак, пилотът обаче – веднага познаваме Антон Горчев - мълчи като комунист и не гледа загадъчно и предизвикателно с мумифициран лик на Караиван от „Козият рог“ (1972) на Методи Андонов.
Логично е след това смелият летец да загине от жестоки изтезания, като малко преди смъртта си , вместо да разкрие самоличността си, изкрещава три пътя в екстаз - „Герника!
Вили Цанков е човекът, вкарал Богомил Симеонов в телевизията ни.
Първо работи с него в тв спектакъла „Майстори“ (1965) и „ 12 разгневени мъже“ (1965), а след това го кани за ролята на Чочоолу в десет сериалната си сага за Левски „Демонът на империята“ (1971).
Богомил Симеонов ще направи с него още „Игрек 17“ (1972), генералът, „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), унгарският крал Андрей, „Четвърто измерение“ (1977), много популярен фантастичен сериал, в който се подвизава като Никодимов, колегата на прословутия инспектор Баев – Анани Явашев от Центъра за нестандартни проблеми и „Рали“ (1978)– втората ни епопея , посветена на 100 годишнината от Освободителната война от 1877 – 1878 г., но не толкова известна като „Юлия Вревска“ (1978) на Никола Корабов, където отново инкасира епизодично публиката.
Неделчо Чернев има най-голямата заслуга за популярността на Б.Симеонов.
Той го взема за ролята на застраховката и зъл Ибрахим Ахмедов – Хищникът от „На всеки километър“ (1971), някогашният властелин на родопските села, който в 50-те години на миналия век води еднолична свирепа въоръжена борба с новоустановените комунистически порядки.
Симеонов изгражда монолитен и харизматичен образ на злодей, защитаващ своята „малка правда“ – например зад застраховките му обноски прозрях драмата на горянското движение, което преувеличено натрапчиво експониране чрез Ибрахим изцяло цели да защити революционната необходимост и целесъобразност от неговото жестоко и безкомпромисно ликвидиране.
Запомня се и легендарният сблъсък на Ибрахим и Деянов – Стефан Данаилов в плевнята, от много жестока схватка треперех, залепил очи за малкия екран, още като дете.
От останалите съвместни изяви с Чернев - „На живот и смърт“ (1974), „Капитан Петко войвода“ (1981), „Бащи и синове“ (1990), отделям двусерийната екранизация по Св. Ц. Даскалов „Дъщерите на началника“ (1973).
Не защото е конюнктурна и посветена на 50 годишнината на т.н. Септемврийско въстание, а тъй като е майсторски направена драма – с прекрасната игра на Стефан Гецов като околийския началник Драганов, с не така често срещащата се лична трагедия той да има две дъщери, и двете красиви и обаителни и двете отрекли се от него – Кита – Виолета Гиндева и Искра – Сашка Братанова, но и защото този изрод има нужда от озаптяване и възмездие, а кървавата вендета може да произнесе и изпълни само командирът на партизанския отряд Богомил Симеонов. (Ставам досаден, но правилно отбелязвам характера на протокола – независимо от чепатите им Симеонов и Гецов със пример за необикновено и изключително добро за българските условия сътрудничество – двамата имат осезани от 1969 до 1981 г. – от „Цар Иван Шишман“ до „Хан Аспарух“ цели осем съвместни проекта, като е възможно да се срещне за девети път на снимачната площадка на сериала „Капитан“ Петко войвода“ (1981), ако двамата земляци и Приятелите дотогава Стефан Гецов и Неделчо Чернев не се скарват жестоко, тъй като като Гецов иска за себе си играете на Петко Киряков , а Неделчо Чернев вече я е дал на Васил Михайлов).
Специфичната физиономия на Богомил Симеонов неизбежно влиза във фокуса и на чуждестранните постановчици, заснети у нас.
Симеонов се появява като бандита Гросо с Гай Медисън и Фернандо Рей в „Заветът на инката“ (1965) на Георг Маришка от ФРГ, редом е до Михаил Михайлов - господин Скраг като неговия лейтенант - злодей в първия българо – американски цветен филм – музикалната феерия „Свиракът“ (1966) по приказката на Вилхелм Хауф „Шареният свирач“ на Менде Браун , в унгарската сага на Золтан Варкони „Звездите на Егер“ (1968) е водачът на циганите и снима в подножието на белоградчишките скали,в епопеята „Михаил Строгов“ (1970) по романа на Жул Верн и под режисурата на италианеца Ерипрандо Висконти е сержантът.
Задължително е посочването на трите му изяви в полското кино, тъй като те са значими и важни основно за тяхното развитие – епизодичното значение като зловещия бедуин , разпарящ с върховен нож меха с вода в „Стас и Нели“ (1973) на Владислав Шлесицки, новелата на Проспер Мериме „Матео Фалконе“ (1971) на Ян Будкиевич - заради едноименната главна роля и за кървавата цена, която трябва да плати сина му – Ивайло Симеонов в стил „Тарас Булба“, поради това, че издава бандита – Петър Слабаков на сержанта от френската загуба Георги Парцалев – не забравяме, че действието се развива в окупирана Корсика, както и много любопитния, но почти неизвестен у нас приключенски ексхън „Агент №1“ (1972) на Збигнев Кузмински, в който се подвизава като видния функционал от гръцката съпротива срещу фашистите Димитриос Фортис, подпомагаща акциите на безумно смелия Йежи Шайнович-Иванов –Карол Щрасбургер, поляк от българския произход, прочул се със саботажните си действия – особено подпалването на германските военни кораби по време на Втората световна война.
За да е картината с пълно посочване, че Симеонов има две участия и на руски или както се казваше на времето - съветски - филми.
Всъщност това е съвместима продукция.
„Споделена любов“ (1980) на Сергей Микаелян по сценарий на Рустам Ибрахимбеков основно коментира професионалните и интимни терзания на българския строител на газопровода в СССР Петко Тошев – Велко Кънев.
При принудителното си предсрочно завръщане в България, борещ се за своята любов с Милена – Росица Петрова, Тошев се сблъсква и с др. Модев.
Вместо помощ и съвет строгият номенклатурчик в блестящото изпълнение на Богомил Симеонов категорично и строго му се нарежда веднага да се завърне на работното си място.
Дали е трябвало да играе в епопеята на Юрий Озеров „Войници на свободата“ (1977) днес е безсмислено да гадаем.
Ясно е, че това е било партийно поръчение, предложение, на което не може да откаже.
Зная много добре какви са „качествата“ на тази сага и как в българската й част от историческата правда настъпва някаква примамлива комунистическа приказка – все пак един от сценаристите от нашата страна е прословутия поет Димитър Методиев, но все пак съм длъжен да отбележа – в този филм за пръв и последен път на екрана – обобщено героично и патетично – е показан разгромът на отряд „Антон Иванов“.
Присъства и драмата на партизанския командир – Георги Ликин – Дед, претворен с кралимарковски устрем от Богомил Симеонов, който миг преди да умре приканва другарите си - „Пестете патроните!“
Преди 40 години такъв ни го представя в екранната комунистическа иконография Симеонов и Юрий Озеров, а цялата истина за дрязгите в отряда и неговият гибел ще открием другаде – в инкриминирания , но излязъл триумфално през 1990 г. роман на Давид Овадия „Дед или разгромът“.
Да искаме подобни разтърсващи внушения да се появяват в българската част на „Войници на свободата“ по време на снимките е абсолютно нереалистично, не само заради възгледите на постановчика, изпълняваща отговорна поръчка, но и защото другият сценарист от българска страна е участник в събитията, но през 1976 - 1977 г. е висш военен функционер - началникът на Генщаба на БНА Атанас Семерджиев и никога не би могъл да покаже истината за една преживяна и от него трагедия, в която има активно участие.
А че Симеонов е правилен конюнктурни концесии е факт.
Достатъчно е да си спомним прочутата кримка „ Скорпион срещу Дъга“ (1969) на Владислав Икономов, по сценарий на Павел Вежинов, в която се подвизава като Сандо , „Село край завод“ ( 1969 ) на Петър Баталов, инженерът , „Римският мост“ (1975) на Мирчо Манолов, нарушителят на границата ни, заловен след изнурителна гонка и престрелка или полковникът от тв новела “Морал” (1973) на Георги Аврамов...
Богомил Симеонов доживя демократичните промени вече много болен.
Нямам спомен да е демонстрирал открити някакви пристрастия през 1990 – 1991 г.
Ако за нещо трябва да се съжалява, то е , че той си отиде от този свят ненавършил 70 години, а това за артиста е на творческа зрялост.
С неговия опит, знания, контакти и авторитет, какво да дадете още на българското кино.
Той започва точно когато се възродиха снимките на чуждестранните филми у нас.
Ако беше в условията, вероятно го очакваше творчески ренесанс, участие в италианска и американска продукция.
Не забравям, че Стефан Данаилов, благодарение на престижа си от „Октопод 7“ (1994) дава възможност на звезди като Коста Цонев, Наум Шопов и Любомир Бъчваров да възобновят кариерата си, а е вън от всяко едно съмнение, че ще се сети и за Богомил Симеонов, с когото работи от „Хищникът“ до „Небе за всички“ и „Бащи“. и синове“.
Защо и него да не го гледаме в „Рекет“(1996) или „Дело по съвест“ (2003-2013)?
Вероятно и американските постановчици щяха да се заинтересуват от един от пионерите на съвместната им дейност в България и щяха да му отправят примамливи – поне от финансова гледна точка – предложения.
Иван Иванов направи прилична кариера в „На лов за „Червения октомври“ (1990) на Джон Мактиърнън, „Кървав спорт 4“ (1998) на Елвис Рестайно, „Пратеникът на кралицата“ (2001) на Марк Ропър, или „Извън контрол“ (2002) на Боб Мизьоровски, и какво остава за ветерана като Богомил Симеонов!
Ами, ако го бяха прикрепили към Христо Шопов и вместо неизменния Велизар Бинев или Ивайло Герасков гледахме в поредния евтин екшън, сниман у нас, именно Богомил Симеонов?
А ако Мел Гибсън го покани за епизодична роля в „Страстите Христови“ (2004)?
Разбира се, това са предположения, хипотези, напразни мечтания…
Богомил Симеонов си отива от този свят тежко болен и измъчен от рака на костите.
Начало на 15 август 1991 г., в разгара на лятото, един месец след приемането на новата ни демократична конституция.
Пресели се в по-добър свят.
А тук мястото му остана празно.
Защото той е поредното доказателство, че наистина може и да няма незаменими хора, вкл. и в изкуството, но актьори като него, с неговото чувство и излъчване, с неговата аура и талант, просто вече не се раждат.
Остава ни да гледаме старите му филми, да се радваме на култовите му изяви и да се гордеем, че в България е имало такъв актьор с универсални качества, харесван и обичан, който при други обстоятелства и в друго време би правил много по плодотворна и значима кариера.
Което, разбира се, е вече съвсем различна история…
