петък, 18 септември 2020 г.

Посланията на Антон Дончев


 

Посланията на Антон Дончев

 

Дълго размишлявах за творческото дело на  Антон Дончев.

Не крия, че то ме респектира

И защото е създадено от магьосник - разказвач, който буквално те приковава към своя свят, а и тъй като е богато на образни внушения,с които много малко български автори могат да се похвалят.

Тръгнах от „Пробуждане”(1956), писан  в сътрудничество с Димитър Мантов, роман, създаден преди неговият автор да знае още как се пише историческа проза.

И все пак това е прощъпалникът му , посветен на въстанието на Асен и Петър от 1185 -1187 г.

В него фантазията и полета на духа са озаптени, изображението на бита и масовките в своята достоверност и ерудитска претвореност имат преимуществено самоцелно -илюстративен характер.

Историческият материал не е овладян достатъчно зряло, но народната мощ и величието на успешното въстание, възстановило българската държава, са представени колоритно и ефектно върху богат и правдиво представен социално - политически фон.

Прочетох   „Сказание за времето на Самуила”(1961),  неговият пръв самостоятелен и също много добре приет от читателите роман.

А след това се сетих  за статията му”Книгата като дълго писмо”, която всъщност е предговор към бестселъра му „Време разделно” в изданието от 2000 г.

В него авторът чистосърдечно си признава : ” ...и разбрах, че в началото несъзнателно, а после с цялата страст, на която съм способен, аз съм търсил контакт с другите хора -все едно, че им пиша дълги писма.”

 „Трите живота на Кракра” се оказва най - дългото от тях.

Първият камък, основата на градежа на  грандиозния си  епичен спектакъл Дончев полага отдавна, когато едва 31 годишен издава първия си собствен исторически роман „Сказание за времето на Самуила”.

46 години по - късно замисълът му ще добие завършен вид на изключителна и неповторима родна историческа сага с „Трите живота на Кракра”.

Днес „Сказание за времето на Самуила” не може да се разглежда и осмисля извън контекста на времето, в което се появява.А се ражда трудно, след тригодишни митарства и помощта на Валери Петров.

В този аспект  напомня съдбата на друга знакова класическа епопея в българската литература - „Завоевателят на миражите”(1999) на Стефан Дичев.

И тя е писана близо половин век, и тя се създава след първия голям авторски успех „За свободата”(1956), и тя е  натоварена със свръхочаквания и с актуално значими съвременни аналогии, белязали кървавите стълкновения от края на 20 век.

„Сказание за времето на Самуила” е продукт на Хрушчовото затопляне, но и на нестихващата полемика с някогашното югославско комунистическо ръководство за наследството на средновековна България и в частност за управлението на Самуил.

Съвсем не е случайно, че през 1960 г. излиза третата част от трилогията „Самуил” на Димитър Талев, а на следващата година Антон Дончев поема щафетата.

Дръзко, но и предпазливо, след като класикът се е запознал с текста му и е отсякъл:”Добро е, но е  различно”.

Дончев не изгражда мащабна епическа фреска от типа на Талевата.Съсредоточава се върху кондензирана и свръхдраматична сага, акцентираща вниманието си само върху 986 г., битката при Траянови врата и предателството на Самуиловия брат Аарон.

Третата част от неговата трилогия завършва с разгромната победа на Самуиловата армия на 17 август 986 г., след което малко маниерно авторът е вмъкнал епилог, с който да приключи свитъците си за времето на Самуила.

От дистанцията на годините този му подход е продуктивен и работещ.

Неговата стегната епопея е обсебена от драмата на тримата основни протагонисти -Самуил, Аарон и Василий II, а заговорите, фалшивата царска дъщеря  Ана, обещана за жена на Аарон и подготовката на решителното сражение при Траянови врата, са само претекст, защитен шлем, през който писателят лансира и някои иконоборчески и направо еретични възгледи, измъчващи го над белия лист - за драмата, спохождаща социалното разслоение в страната, която подрива чувствително съпротивителните сили  и единството на българската армия, за толкова важната и необходима връзка между вожд, войска и народ, без която е немислима която и да била държавна инициатива или победа, както и за селското разорение, свързано с новите господстващи форми на живот , налагащи самобитни и дръзки действия от страна на Самуил като оглавяването на селския бунт срещу амбициозния бдински болярин Чрънота.

Все намеци и внушения, свързани както с току - що отминалата епоха на култа към личността и с насилственото разкулачване на българския селянин, след което (уж) се заформя стабилизацията и възхода на Тодор - Живкова България...

Интересни и любопитни са съпоставките между „Сказание за времето на Самуила” и „Трите живота на Кракра”.

„Сказанието” днес се възприема като  амбициозен опит на млад писател да докаже себе си.То и сега опиянява като младо вино.Включително и във вида си на повест-откъслек от основния корпус на текста,  носещ същността на идейно-философското му богатство -  „Змай”(1970)

И в същото време  си личи, че авторът му просто не разполага с необходимия натрупан опит и знания, за да осъществи адекватно поставената си цел.Сякаш през 1961 г. Дончев иска да превземе един връх, да прескочи височина, за която все още не е бил достатъчно подготвен.

Трябва да мине еуфорията на „Време разделно”(1964), недоосмисленият и до днес негов шедьовър, в който саможертвата на Манол е имлицитно дискредитирана с намесата на поп Алигорко, търсещ алиби след направените саможертви да спаси долината Елинденя по пътя на колаборацията и смяната на вярата в името на съхраняването на историческата памет - всичко това на фона на поредното българско противоборство и разцепване, на онова разделно време,  в което син убива баща си, за да стане герой и бъде убит от своя брат и в което  български еничар -  Карабибрахим потурчва родното си място, сменяйки друг българин – Сюлейман ага, потомът на деспот Слав, оказал се прекалено мек и отстъпчив за новите властници.

Следват дългогодишните усилия,свързани със създаването на „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез”( 1968 -1982 - 1993), епос, наченат като мащабен киносценарий и превърнал се в хулена и възвеличавана епопея, в която откриваме както влиянието от  идеите на Найден Шейтанов и Людмила Живкова, така и амбицията на автора да проследи генезиса при раждането на един нов народ, съчетал качествата на хората - коне и хората - орачи, на кентаврите и лапитите, оплодотворени от силата на земята, съобразно същността на антропогенезиса и космогенезиса, и на базата на най - дълбоката поезия, сътворена в „Махабхарата” и „Бхагавадгита”.

Вярно, 2000 страници са много.

Има излишни глави, повторения , ретардации, самоцелни философски размисли и исторически екскурсии, като странстването на Аспарух между Фанагория, Цариград, Подунавието и Болгород напомня с протяжната си мащабна детайлизираност Мойсеевата мисия, много тайни знаци на познанието, достъпни само за посветените,  срещи в пещери и мрачни подземия,  кръвосмешения, двойници на Аспарух – сказателят е например негов брат - близнак и откровени прояви на инцест - Аспарух и Слав спорят за една и съща жена - Лада, която ражда Тервел, а неговите родственици, посети от семето Кубратово, наистина доближават Маноловите сто братя!

Не липсват и кичозни ремарки, вкл. и опит да се разсъждава за връзката на човека и коня чрез противните практики на содомията - любовта на Аспарух към любимия му жребец Алтъй!

Има и символни срещи във времето - като тази на Аспарух и Константин IV Погонат в Цариград дванадесет години преди решителната битка между тях, налице е  и тъжната съдба на предателя Скира...

Всички тези „чупки” в сюжета ги приемам и поглъщам основно заради вдъхновено пресъздадената битка при Болгород, ознаменувала раждането на нашата държава.

И само вмятам за любопитните, че тя се провежда според автора на 9 септември 681 година!

Отчитам приноса и  на „Странният рицар на свещената книга”(1998), най-вече с великолепния образ на Анри дьо Вентадорн, нает от брат Боян от Земен да пренесе Свещената книга - Петото евангелие на Йоан на Запад  и да умре на кладата в Монсегюр,  на своеобразната оратория „Гласовете на Търновград”(1986), писана за 800 годишнината от въстанието на Асен и Петър, както и на сборниците с приказки и стихове – „Картинен свят”(1976), фантастични -„Човекът, който търси” (1964) , съвместно с Любен Дилов  и с героико-приключенски и исторически разкази - „Девет лица на човека”(1989) и „Легенди за двете съкровища”(1998), в които наистина има интересни търсения – от циклизирания разказ към романа -  от съдбата на Аменхотеп към примера на Николай Рьорих в „Девет лица на човека” и на евристичните открития в полето на до болка познатото патриотично четиво – „Грамотата”, „Легенда за двете съкровища”, „Предводителят на невидимата войска”, „Последната нощ на Царевград Търнов”, ( основа на  драмата „Последната нощ”, 1978) „Двамата братя и тримата гости”,  за да стигнем до литературната му критика от „Съвременници”(2005) -  отзиви за автори като Хайтов, Радичков, Атанас Наковски, Боян Биолчев и Иван Гранитски и публицистика, обхващаща период от  повече от пет десетилетия и инкасираща успехи в областта на очерка  - „ До последен дъх”(1963) и „Разговор за земята и хората”(1973), пътеписа -„Бухара.Самарканд.Ташкент”(1970) и психологически подплатеното есе - „Нашият Левски”(1965), „Спасяването на бълтарските евреи – нравствен подвиг”(1984) и „Ватиканът и светите братя”(2002), за да стигнем до  „Трите живота на Кракра”(2007).

Тази му четирилогия идва с целия му натрупан опит на прозаик и философ на историята, пишещ бавно и с упоение всяка нова своя сага, която  веднага след излизането си се превръща в модерна класика.

Защото Антон Дончев е писател от много висока класа.Той е съизмерим с Емилиан Станев, Вера Мутафчиева, Димитър Мантов и е от расата на тези изчезващи класици, за които създаването на значими, стойностни и носещи съвременни послания исторически романи, е цел и мисия на живота им.

Затова и „Трите живота на Кракра” е не толкова дотатък на „Сказанието”, колкото блестящ завъшек на един необикновен замисъл, с който всяка национална литература би се гордяла.

Разбира се, неизбежни са и промените, които са настъпили и в стила, и в изразните средства на прозаика.

Словото е все така пластично, обагрено с актуални внушения, хипнотично въздействащо - независимо дали сме свидетели на битката при Персей и обсадата на Перник, батални картини, експонирани с елмазен блясък, нямащи аналог в българската историческа проза, ако изключим  схватката при Траянови врата от „Сказание за времето на Самуила”, на сложните интимни взаимоотношения между Никифор - Кракра младши - отец Антоний и съпругата му Роксана или на драматичнана еволюция на един от най - способните византийски императори Василий II, останал в народната  памет като Българоубиеца...

Авторът отново разчита на кондензиратаната епична сага, но този път неизбежно разтяга повествованието в рамките на близо век - възстановявавяйки и набързо повторно пресъздавайки триумфа на 17 август 986 г., но и продължавайки напред до трагедията при Сперхей десет години по-късно, бегло маркирайки трагедията при Ключ през 1014 и завършвайки своя сказ с възхитителната картина на включването на престарелите Кракра и Ивац във въстанието на Георги Войтех през 1078 година...

Основните действащи лица от „Сказанието за времето на Самуила” присъстват и в „Трите живота на Кракра” със своя специфичен облик и значимост, но тук те са помъдрели и жизнено по - правдиви в сравнение примерно с прекалено шаржирания във фолклорната плоскост образ на стария болярин Кракра Пернишки от първата част на сагата.

Налице са и качествени попадения като Калин - Теодосий, спасителят на император Василий , както и претърпелият еволюция Гаврил Радомир, на които равностойно съответства съпругата на Никифор - Кракра Роксана.

Иван Владислав и Ивац са  колоритно допълнение на повествованието, подобно на мерналия се набързо Кекавмен , докато  основните лица в образната система от първата част на епоса са запазени - Самуил срещу Василий II и Кракра - Никифор между тях в обкръжението на жена си - весталката Роксана.

Обективният тон  обаче е изчезнал  - при това за хубаво.

„Трите живота на Кракра” е дълбоко личностна, субективна, изстрадана и дълго осмисляна изповед,  маркирала повествованието до последната му страница, като в интерес на истината авторът, покриващ се напълно със своето алтер его Кракра младши, остава  верен на историческата правда и на пълноценното и в дълбочина разкриване  на сложните и противоречиви процеси, течащи в Европа в края на X и началото на XI век, до болка познати му в детайли, в резултат на дългогодишни проучвания и занимания.

От тази гледна точка - на повествователя - демиург, за когото няма тайни , е най - добре да води своето сказание, прехвърляйки ни в Константинопол, Мала Азия и основните европейски центрове, за да ни разкрие свръхзамисъла, движил Василий II във всичките му 32 години, през които води своите изстребителни войни със Самуил - не само и единствено, защото го смята за разбойник и узурпатор на изконни ромейски земи, но и тъй като България трябва да бъде отвоювана на всяка цена, за да се превърне в съставна част на имперската политика, влязла в открита и дългогодишна схватка с нейните основни противници – арабите - мюсюлмани и католиците - западноевропейци, на които именно наследницата на великия Рим, единната и неделима православна Византия, може успешно и адекватно да се противопостави.

Именно това мотивира византийският василевс да бъде толкова упорит и неотстъпчив, а  е и причината Самуил да брани собствената ни независимост, ако и да е трогично обречен и независимо, че в лицето на Василий  открива своя двойник и съответник - и като държавник, и като социален реформатор.(Покъртителна и незабравима е срещата на Василий с неговото чучело, надянало одеждите му от 986 г.в хранилището на българското съкровище, когато той разбира колко е бързопреходна земната слава и  съмнителна победата му над неговия противник!)

В онази драматична епоха от началото на XI век няма място за двама велики и самоотвержени владетели.Единият трябва да бъде победен и унищожен.

А тъкмо на Никифор, бежанецът от Лариса, осиновен от стария Кракра Пернишки и завършващ живота си като монах Антоний в манастира „Успение на света Богородица” съдбата отрежда да бъде добросъвестен хроникьор на тази велика битка, на края на Самуилова България, повалена след жестока и продължителна борба, брънка от която се явява обсадата на Перник между юни и декември 1004 г., завършила с триумф за младия Кракра , неслучайно наречен Пернишки.

Възхитителен е и финалът на сагата, с включилите се в народното въстание ветерани Ивац и Кракра, прикрепен за коня си, завъзан на кръст като Христос, върнал се от онзи свят и отново вдъхновен за бой, виждайки с едното си око море от светлина!

„Трите живота на Кракра” не би бил дело на Антон Дончев, ако епосът не издаваше ерудираната начетеност на своя автор, запознат както с китайските военни трактати на Сун Дзъ и основните политико - философски противоборства на епохата, така и с фолклора и вярванията на потомците на Черните бикове, с ученията за медитацията и реинкарнацията на  човешката душа, без да забравяме и дръзката му хипотеза, за това че Самуил е потомък на Шишмановци от Търново, нещо, което за пръв път го срещам в историческата книжнина.

„Трите живота на Кракра” е вещо обмислен и мъдро експониран исторически роман.

Без съмнение той е сред най - представителните в родната ни проза от последните години, истинско творческо завоевание и предизвикателсто за всеки уважаващ себе си литератор.

С него българската историческа проза добива своята пълнота.

С „Трите живота на Кракра” завършва и най - дългото писмо до своите  почитатели класикът на изящната ни словесност Антон Дончев.

„Сянката на Александър Велики“ се появява осем години след „Трите живота на Кракра“.

В  романа впечатлява наситения сладостен слог.

Писателят умее да балансира между самоцелната маниерност и плавно течащото , но винаги криещо изненади повествование, обагрено с ярко открояващи се образи и картини.Той не се примирява с общоизвестното, познатото и клишираното.

Дори в тази отговорна тема – за Александър Велики, той дири своята гледна точка, ниша и дискурс.

Държейки сметка за постигнатото у нас от Цончо Родев, Яна Язова и Стефан Дичев.

В романа Александър Македонски е монолитен, внушителен, човечен, стръвно преследващ целите си, но присъстващ само в реминисценциите, като плод на шестмесечното откъсване от света на неговата сянка Лизимах, когато - като птицата Феникс възкръсва лаконично , фрагментарно и осезаемо – без да са забравени основните му легендарни достижения – победите при Тир и Гавгамела, срещата с египетския жрец в оазиса Сиуах, смъртоносния преход през пустинята Гедрозия, стремежът му да обедини Запада и Изтока, Елада, Балканите, Персия и Индия в един свят – държава с единен народ.

Така образът му става по – плътен и по – завладяващ, но и като че ли изплъзващ се от конкретика, поддаващ се на нови интерпретации, трудно уловим в метаморфозите си.

Интересни са писателските наблюдения за персите и траките – победени, но непокорени народи със своя житейска философия и удивителна устойчивост към превратностите на съдбата.

Любопитен прийом е сагата да се движи чрез често конфликтното общуване между преродения Александър – Лизимах и съпругата му – египтянката Арсеное.

Много убедителен е образът на Сизигамбис – майката на цар Дарий, с която Лизимах има силна и греховна връзка.

Дончев познава отлично материята, но се стреми да даде своя трактовка на събитията с хилядолетна давност, като постоянно търси и намира мястото на тракийските богини Бендида и Хестия в увлекателно поднесения сказ.

И естествено, не би бил той, ако не вмъкне поредното си евристично и примамливо хрумване за това, че още в древността, в Египет, преди Христос, се чувства необходимостта народите да имат един Бог, сътворил света и посочил нравствените норми, към които трябва да се стремят.

Третата част е най – зряла и излята в класически завършена форма.

В нея творецът разсъждава за бързопреходността на земната слава, за предпазването от суетата, за извечната борба, започната от Александър срещу хаоса, за ред и законност на земята, нещо, което успява да постигне в своята Тракия само Лизимах, тъй като, покорявайки тракийските вождове и царе, ги превръща в свои съюзници, а не в роби и врагове.

Финалът е  с удивителен преход към родното Средновековие, като в изповедта на монаха Антоний – знаков персонаж със същото име и важна функция откриваме и в „Трите живота на Кракра“ – се търси връзката с великите сенки от древността, но се държи сметка и за актуалните веения от XIII век, свързани с катарите и албигойците, със съзнателния отказ от техните подмолни съпротивителни практики, връщането към православното лоно и знаменателното откритие за правия път на Бога и увереността, че над разораната от Александър Велики и Лизимах пустиня „се простира Царството Божие!“…

През 2015 г. излиза и „Хан Тервел“, написана съвместно с акад.Васил Гюзелев.

Книгата е интересна сплав между историческо проучване и художествена интепретация на събитията, разиграли се в началото на VIII век, като най – важните и вдъхновяващи са страниците, посветени на спасяването на Цариград от славяно – българските войски на 15 август 718 г., както и съзнанието на хана, че е носител и продължител на държавно – творческите традиции на Аспарух и Кубрат.

Белетристът дебютира  като кинодраматург  в далечната 1963 г., когато създава литературната основа на прочутия филм на Дако Даковски и Юрий Арнаудов „Калоян“ с много силната изява на Васил Стойчев в главната роля.

Като сценарист Дончев работи вдъхновено и упорито, но не винаги услията му се увенчават с успех, тъй като киното, а и тв сериали, са колективно дело, в което от изключителна важност е присъствието и гледната точка на постановчика.

Писателят създава и откровено поръчков и фалшив планински екшън като „Глутницата”(1972) на Иванка Гръбчева, в който Коста Цонев като офицера от ДС Калинов успява да обезвреди горянската чета на Герасим Тодоров през 1948 г. в Пиринския край, и много бледа антифашистка творба, каквато се явява „От другата страна на огледалото”(1977) на Иля Велчев с Рената Дралчева като Яна Манева.

Антон Дончев постига шумна известност, но и остри критики като автор на сценария на три  знаменити сериала от 70 – те – 80 - те години на миналия век – „Изгори, за да светиш!”(1976) на Неделчо Чернев, ценен най – вече с опита да се хуманизират образите на двамата основни противници – Данев – Георги Черкелов и Крилов – Коста Цонев , „Завръщане от Рим”(1977) на Иля Велчев , разкрил алиенацията, оеснафяваването и стремежа към максимална личностна реализация в родния интелектуален соцелит, най – вече в лицето на д – р Милев – Милен Пенев и „Милионите на Привалов”(1983) на Дитхарт Кланте и Николай Попов, екранизация на романа на Мамин – Сибиряк, в съавторство с Иван Славков и Дитхарт Кланте и с великолепната роля на Руси Чанев като Привалов.

Въпреки сериозния резонанс сред публиката „Завръщане от Рим” предизвиква остра реакция сред родната управляваща върхушка и свалянето на бащата на режисьора Борис Велчев като член на Политбюро на ЦК на БКП от всесилния лидер Тодор Живков.

След тази рокада Дончев е елиминиран от започналата вече работа по епопеята „Хан Аспарух” през 1977 г., заедно с първоначално определеният режисьор Вили Цанков и сменен от Вера Мутафчиева , към която е прикрепен Людмил Стайков.

Той именно ще екранизира с огромен успех през 1988 г.”Време разделно”, но със сценаристи Георги Данаилов , Михаил Кирков и Радослав Спасов, отстранявайки елегантно автора на романа.

За Антон Дончев частична компенсация се явява шестсерийната тв версия на „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез”на  Асен Траянов с Венцислав Кисьов в ролята на хан Аспарух с еднократно излъчване със закъснение през 1988 година…

Борислав Гърдев

 

 

петък, 14 август 2020 г.

Захари Бахаров по пътя на славата

 

Захари Бахаров по пътя на славата

 

Навърши 40 години (роден е на 12 август 1980 г.), а вече е постигнал толкова много.

 Завършщил е НАТФИЗ в класа на проф.Сейкова и  е в трупата на Националния академичен театър „Иван Вазов“ от 2002 г.

Печели две награди „Аскеер“ през 2006 и 2009 г. за поддържаща роля в „Крал Лир“ на Явор Гърдев и „Три дъждовни дни“ на Владимир Люцканов и „Икар“ през 2007 г. за „Дон Жуан“ на Сашо Морфов, отново за второстепенна изява.

Бахаров има характерна и запомняща се визия, която обаче може и да скове и ограничи диапазона на неговите превъплъщения.

Сякаш е абониран за роли на злодеи, мутри, страховити  мъже с каменни физиономии и сурови сърца, които крият зад зловещия си имидж топлота, спотаена емоционалност и деликатна уязвимост.

Всъщност значителна  част от мащаба на своя талант актьорът разкри основно в киното и тв.

В театъра той е великолепен и незаменим поддържащ партньор, независимо дали играе под режисурата на Александър Морфов в „Хъшове“(2004) и „Дон Жуан“ (2007), на Явор Гърдев в „Крал Лир“(2006) , на Владимир Пенев в „Дакота“(2014 )или на  Габриела Хаджикостова в „Спанак с картофи“(2012)

На малкия и големия екран вече се стреми да обсеби зрителските симпатии, да е в центъра на играта, да привлича основното внимание към себе си – без значение дали  изпробва луксозните коли „Грейт уол моторс“,участва в зашеметяваща едноминутна реклама за билети „Кристали“,чете с удоволствие разказа на Радослав Парушев „Лекарството“ от сборника „Само за напушени“ или е свирепият гангстер Иво Андонов в „Под прикритие“.

Проследявайки филмографията му установяваме , че се снима от 2003 г, но първата му по – значима интерпретация – на Маркуча – му дава през 2006 г. Киран Коларов в „Бунтът на L.

Той има късмета да попадне в полезрението на американските  и родни  постановчици , работещи за „Ню имидж“ и трупа значителен и  полезен стаж в поредица от скромни заглавия, с които става разпознаваемо лице за кастинг – отговорниците, попивайки от опита на гостуващите звезди в такива заглавия като „Морски пехотинци“(2003) на Марк Ропър -  престъпникът, „Скакалци“ (2005) на Ян Гилмър - фанатизираният уличен проповедник,„Корпорация Война“ (2008)  на Джошуа Сефтъл – видеомомче № 3,„Представление под команда“( 2009) на Долф Лундгрен – Михаил Каписта , „Двойна самоличност“(2009)на Денис Димстър – Александър,  „Универсален войник : Регенерация“, (2009)на Джон Хайъмс – командирът Топов , „Студено свързване“ ( 2011) на Иван Митов – Иво, „Ел гринго“( 2012) на Едуардо Родригес  - полицаят Бел, като не пропускаме участията му в „Близки врагове“(2013) на Питър Хайъмс – Сол и „Бягството“(2010) на Питър Уиър - разпитващият …

Точно това чиракуване ще се окаже щастливия билет към славата при срещата му с Джордж Клуни , с когото снима „Пазители на наследството“ през 2014, удивявайки ни колко органичен може да бъде като напористия  и ограничен руски офицер Елия, звучащ автентично от екрана с точното си и небългарско звучене.

Логично е следващата стъпка да е ангажирането му в суперпродукцията „Игра на тронове“(2015), сезон 5, епизод 8,“Твърд дом“ под режисурата на Мигел Сапочник,  в който изби рибата като Лобода.

Следих внимателно изявата му – перфектен, органичен, суров, магнетичен и с безупречен английски, той открадна шоуто и за броените му екранни минути  направи запомняща се и ефектна роля, гарантираща му  бъдещи ангажименти в подобни примамливи проекти.

Те не закъсняха – изненада ни с органичната си изява като руският граничен офицер в шести епизод на „Геният“ (2017) на Ноа Пинк  и Кенет Билър , като офицера от Спецназ Анатолий Хлебников, внедрен в редиците на ИДИЛ в Ирак, в четири епизода от третия сезон на „Бюро на легендите“ (2017) на Ерик Рошант и като зловещия и хладнокръвен убиец на румънската мафия  - Бригадата - Николае в криминалната драма „Батист“ (2019) на Бьоркур Сигпорсон.

Той се появи и в последния десети епизод от пети сезон на „Бюро на легендите“ (2020) на Жак Одиар и Матийо Касавиц, доказвайки че е незаменим за възлово участие в малка епизодична роля на Анатолий, която в неговите ръце в рамките на минута се превръща във важна и значима.

Размишлявайки върху творческата му съдба и реализация неизбежно търся за сравнение   Христо Шопов.

И това е естествено.

Бахаров и Шопов са българските актьори с най – убедително и постоянно присъствие напоследък в родното и западно кино.

Бахаров носи в себе си суровата първичност на Рон Пърлман и хладната харизма на Клинт Истууд, което ме кара да смятам, че и занапред ще има силни и ползотворни ангажименти в нашумели продукции на световното кино и тв, защото харесва ли ни това или не шоу бизнесът е част от глобалния свят и е по – добре и ние да имаме някакво присъствие в него, отколкото да стоим отстрани и само да критикуваме статуквото.

Захари Бахаров има усет за доброто комерсиално зрителско кино.

В български условия той рискува имиджа си и подпомогна като следователят от ДС „Кметът“ (2010) на Адела Пеева и  Балтазар   романтичната комедия – фентъзи  „Цахес“ (2010) на Анри Кулев, бе  първично грубият пастир Методи в „Стъклената река“ (2009) на Станимир Трифонов,  уязвимият Андрей Богатев в „Love.net(2011) на Илиян Джевелеков, неузнаваемият  Татко в „Операция „Шменти капели“( 2011) на Владислав Карамфилов, Лъчезаров в стилната екранизация на Теодора и Димитър Димови „Аз съм ти“ (2012), непривично галантният Драсков във „Възвишение“ (2017) на Виктор Божинов, малоумният гений Сабин в трагикомедията „Уют“ (2019) на Камен Донев

 Над всички, разбира се, се открояват трите му знакови и конгениални изяви, с които безапелационно спечели сърцата на публиката – Молеца в „Дзифт“(2008) на Явор Гърдев – свиреп нео ноар, изпълнен с ексцентрични атракциони и фамозни актьорски пърформанси, в който  символично носи щафетата на Руси Чаневия Петел от „Авантаж“ (1977) на Георги Дюлгеров, уязвимият и напорист съпруг в развод Димо в „Денят на бащата“ (2019) на Павел Веснаков и Иво Андонов в придобилия легендарен статут криминален сериал „Под прикритие“(2011 – 2016), чийто най – силно и запомнящо се въздействие свързваме с работата на постановчика Виктор Божинов, под чиято палка Бахаров разкри , че е достоен ученик на Ал Пачино от „Кръстникът“ (1972) на Копола и „Белязаният“ (1983) на Брайън де Палма…

Занапред очаквам нови предизвикателства от популярния  ни и обаятелен актьор.

Той определено ще има възходяща кариера, няма да изпадне в миманса, но тайно се надявам, че покрай трупането на популярност  - не само на Запад, но и в Русия със сериала „Кости“  (2014 - 2016), където се появява в трети епизод като серийния убиец Ковальов под режисурата на Виктор Божинов  и на солидни хонорари, той ще разшири и диапазона на своите креативни възможности.

Смятам, че може да рискува – стига да има добър драматургичен материал – в ексцентричната комедия, в мюзикъла и мелодрамата, а защо не и в моноспектакъл като този , който осъществи с  Явор Гърдев по романа „Чамкория“ (2017) на Милен Русков и в който създаде яркия и неподражаем образ на шофьора на омнибуса Славе Желязков.

Захари Бахаров е от галениците и избраниците на Съдбата.

Вярвам, че с годините ще шлифова и доразвие своя щедър талант и  ще бъде от малкото родни артистични знаменитости, постигнали в световното кино запомнящи се и окуражаващи самочувствието ни резултати, които поне отчасти  ще превъзмогнат комплекса ни за малоценност и вечното мрънкане и неудовлетворение, запазена марка на нашите географски ширини.

Защото биографията на Бахаров недвусмислено доказва, че при съчетание на талант, шанс и усет за правилния проект и у нас е възможна щастлива и впечатляваща творческа биография.

Борислав Гърдев

събота, 13 юни 2020 г.

Препускай, индианецо!







ПРЕПУСКАЙ, ИНДИАНЕЦО!

Борислав Гърдев

Героят на моето детство и юношество Гойко Митич на 13 юни става на 80 години. Роден в Лесковац и завършил спортно училище в Белград, той има щастието и късмета да се снима като статист в някои от култовите приключенски филми, които американски, италиански и западногермански фирми реализират в някогашна Югославия, за да спестят излишни разходи. Тогава моделът за изнесено снимане с цел икономии се прилага с пълна сила в западната ни съседка.
Гойко участва в популярните хитове “Сред хищници" на Алфред Вьорер и “Поразяващата ръка" и “Винету" на Харолд Райнъл в периода 1963-1965 г. Особено важни за него са продукциите на Райнъл, екранизации на романите на Карл Май, в които той играе в обкръжението на Пиер Брис и Лекс Баркър, търпеливо чакайки мига на своя късмет. Той настъпва през 1964 г., когато в “ДЕФА" чешкият режисьор Йозеф Мах решава да екранизира класическия приключенски роман на Лизелоте Велскопф-Хенрих, като за главната роля на смелия Токай-Ихто избира именно красивия и мускулест сръбски физкултурник. Гойко полага похвални усилия и освен бицепси и изсечено, обветрено лице, вдъхва и щипка психологическа достоверност на своя герой. Разбира се, правилният немски, който той се опитва да говори през цялата си “ДЕФА"-кариера, но винаги за сигурност дублиран, веднага дискредитира амбицията за достоверност, но и така първият опит за източногермански псевдоуестърн жъне огромен успех. Първо в ГДР, а след това и в целия соцлагер.
Днес е ясна концепцията, която господарите на културния живот в някогашната германска соцдържава са следвали. Индианската “ДЕФА" поредица не е и не може да бъде образец на автентично заснет уестърн. Тя е просто инвариант на популярните легенди - при това винаги леко имплицитно идеологически оцветени. Оригиналът можеше да се появи само в САЩ, където е равнозначен на фолклор, на легендарно сказание, на поема за овладяването от пионерите на Дивия запад на необятните пространства в посока към Тихия океан и Мексико, в жестока борба с природните стихии, престъпниците и индианските набези. И където уестърнът е извечната драма моралите за борбата на Доброто със Злото, за утвърждаването на традиционните американски ценности, с които са израснали поколения зрители в целия свят, които дълги години се олицетворяваха от благородните великански фигури на Гари Купър, Хенри Фонда, Джон Уейн, Кърк Дъглас, Чарлтън Хестън и Грегъри Пек.
В моето детство в нашите кинотеатри американски филми рядко се прожектираха. Още по-малко пък уестърни. И все пак имаше и такива. “Великолепната седморка" на Джон Стърджес го гледахме с 13 години закъснение, през 73-та, като излизането му съвпадна с появата на първите антиуестърни “Синият войник" на Ралф Нелсън и “Малък голям човек" на Артър Пен, както и с негърската апология на Сидни Поатие “Бък и проповедникът".
Пен бе любимец на тогавашната ни цензура и културна върхушка. С това си обяснявам и изключително бързата поява на наш екран на “По Мисури" - само година след премиерата му в Кан - през 76-а. Все по това време гледахме и “Двубоят" на Харолд Джек Блум с Кърк Дъглас и Джони Кеш. Но интересно - американските филми от този период имаха публика у нас, но тя бе несъпоставима като количество с тази, която гледаше филмите на Гойко Митич. Само живелият в онези блажени години на соца - края на 60-те до края на 80-те, - когато цената на билета бе максимум 35 стотинки, може да свидетелства какъв огромен успех имаха индианските уестърни на “ДЕФА" и на каква изключителна популярност се радваше нашият герой със сръбска фамилия. Филмите му се прожектираха непрекъснато, като избелелите, одраскани и направо черно-бели копия винаги докарваха младежката аудитория до очаквания екстаз.
За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония. Всяка негова премиера се очакваше с огромен интерес. Независимо дали ставаше дума за “Голямата змия" (1967), “Апахи" (1974) или “Кръвни братя" (1975). Знаеше се, че приключенските му ленти са винаги цветни, а в повечето случаи и широкоекранни, че са заснети с много вкус, с усет към детайла и стремеж към историческата правдоподобност, с достатъчно пари и амбиции, като постепенно в късните му проекти се впрегнаха усилията и на повечето социалистически държави.
“Следата на Сокола" се реализира в Грузия, “Бели вълци" в Босна, за “Оцеола" помагаха Куба и България, за “Улцана" съдействаха Румъния и СССР, а щом се наложеше да се снима някоя ослепително красива блондинка веднага на помощ идваше Барбара Брилска (“Следата на Сокола", “Бели вълци") или Анекатрин Бюргер (“Текумзе"). Така проектът “Индиански “ДЕФА"-уестърн" постепенно се превърна в свръхзадача за Системата, в своеобразна визитна картичка и мерило за възможностите й да предложи на публиката качествено и смислено зрелище. Отделен въпрос е защо само с “ДЕФА"-уестърните експериментът излезе сравнително сполучлив.
Румънците също опитаха - при това, ангажирайки най-добрия си и касов режисьор Серджиу Николаеску, но независимо от добрите финансови ресурси, осигурени от “Франко - Лондон филм" и наложеното сътрудничество с опитните френски занаятчии  Пиер Гаспар Юи и Жан Дервил, екранизациите по Фенимър Купър “Прерията" и “Приключение в Онтарио" се оказаха бледи копия на източногерманските достижения, като в добавка нямаше харизматичен индиански водач. Чингапок на Пиер Масини изобщо не можеше да съперничи като излъчване на Гойко Митич, а и самото отношение към индианците бе повече от двусмислено.
В СССР корифеят на приключенското кино Владимир Вайнщок претърпя две тежки издънки с екранизациите на Майн Рид и Франсис Брет Харт - “Конникът без глава" (1973) и “Въоръжен и много опасен" (1978), а у нас, след недоразумението на Георг Маришка от 1965 г. “Заветът на инката", двата опита за уестърн по български “Буна" (1975) на Вили Цанков и “Съдията" (1986) на Пламен Масларов демонстрираха само познание на жанровите правила. Първият се оказа прекалено протяжен и умозрителен, а вторият заби с дива първична енергия в една епоха - от началото на 80-те години на 19. век - непозната и непонятна за съвременния рòден зрител.
В Чехословакия и Югославия заложиха на неубедителни пародии - “Лимонаденият Джо" (1964) на Олдржих Липски и “С цървули из Дивия запад" (1967) на Радивое-Лола Джукич, а в Унгария се опитаха да направят свой вариант на уестърн из пустите с “Под краката им свири вятърът" (1975) на Дьорд Сьомаш. Закономерно редовия посетител на киносалоните обърна гръб на тези несъстоятелни усилия.
В царството на Гойко Митич му беше много по-уютно. В него всичко беше ясно, добре премислено и конструирано, направено с прецизен вкус от дежурните режисьори Готфрид Колдиц, Конрад Пецолд, Вернер Валрот. Знаеше се, че във всеки техен опус ще има необходимата доза напрежение и социален критицизъм към несправедливото и жестоко американско общество. Че бате Гойко - така му викахме фамилиарно тогава - ще се справи с коварните си врагове - независимо дали ставаше дума за Усойницата Джо - Хеньо Хасе от “Следата на Сокола" (1968) или за злодея Бишъп, изигран неподражаемо от друг голям източногермански актьор Ролф Хопе в “Следата на Сокола" и “Бели вълци". Че нямаше да се пропусне възможността за разкриване на неизбежния процес на класово разслоение, въпреки че по същество белите като аморфна маса бяха по-скоро олицетворение на Злото, докато индианците като потиснатите жертви винаги оставаха носители на добродетелите, на които се крепеше Системата тогава. Така “ДЕФА" -уестърните възпитаваха неусетно и ненатрапчиво в социалистически дух, развличайки ни. А младежите въздишаха по Гойко Митич и изкупуваха снимките му от стрелбищата и кварталните будки.
В интерес на истината шефовете на “ДЕФА филм" много добре знаеха с какво са се захванали. Те не бяха новатори като Серджо Леоне и техните псевдоуестърни не можеха да се мерят с класиките му “За шепа долари" (1964), “Добрият, лошият и злият" (1966) или “Имало едно време на Запад" (1968). Затова пък умело защитаваха социалистическите добродетели, осигурявайки забава на милионната аудитория в соцлагера, без да допускат куриозни гафове и без да изтърват палмата на първенството. В преследването на целта бе възможно и откровено плагиатство, както направи Дийн Рийд - междувпрочем партньор на Юл Бринер в спагети-уестърна “Сбогом, Сабата" (1971) на Франк Крамер, който, без да се свени, прекрои сюжета на “Синият войник" (1970) и създаде “Кръвни братя" (1975). Прегрешението му мина незабелязано, а от филма, имал навремето триумфален успех, остана знаменитата негова балада, изпълнена с плам и страст, характерни за този неудовлетворен американец, който възпяваше БАМ, снима грамотни приключенски ленти като “Кит и сие" по Джек Лондон на Конрад Пецолд, засити амбициите си да бъде тотален автор на нееднозначно приетите “Певецът" (1979) и “Пей, каубой, пей!" (1982), докато в един момент изчезна от полезрението ни, за да разберем след 1989 г., че вероятно е бил умъртвен от агентите на ЩАЗИ и че никога не се е отказвал от американското си гражданство.
Истина е, че “ДЕФА"- уестърните бяха поставени в комфортна медийна и маркетингова среда, без конкуренцията на големите оригинални американски образци. В противен случай не знам как би реагирала публиката през 1969 г. примерно, ако трябваше да избира между “Бели вълци" на Пецолд, “Бътч Касиди и Сънданс Кид" на Джордж Рой Хил, “Имало едно време на Запад" на Серджо Леоне, “Дивата банда" на Сам Пекинпа и “Златото на Маккена" на Джейк Ли Томпсън... Такива бяха времената тогава и за да няма пренебрегнати, на принципа на най-малкото зло, гледахме “Двубоят". Но това не означаваше, че Гойко Митич робуваше на старата слава и не полагаше достойни усилия да обогати и уплътни образите на своите индиански вождове. В някои случаи усилията му увисваха във въздуха - “Оцеола" (1972), от който запомнихме само с каква лекота убиваше изкуствените алигатори, но имаше и похвални достижения, които в никакъв случай не трябва да се пренебрегват или премълчават - “Северино" (1978) на Клаус Доберке и особено “Текумзе" (1971) на Ханс Кратцер, в който се превъплъти с много достойнство и увереност в ролята на смелия индиански генерал, образ, останал сред най-добрите в кариерата му, докато самият филм без никакво колебание смятам за най-добрият “ДЕФА"- уестърн, с който източногерманците достойно могат да се конкурират с най-качествените образци в жанра.
С течение на годините героите на Митич помъдряха, те вече не разчитаха само на юмруците, пистолета и безпогрешно насочената стрела, но и на силата на убеждението, на раждащата се в спора истина - “Северино". Заедно с това той полагаше (не съвсем ефективни) усилия да се включи в разработването на сценариите на “Апахи" (1973) и “Улцана" (1974), прие предизвикателството да се снима с Дийн Рийд в “Кръвни братя", да промени имиджа си в “Северино" (1978) и “Следотърсачът" (1983) на Конрад Пецолд, да разшири обхвата на публиката си, играейки в популярни тв сериали като  „Тайната на Андите““ (1972),“Архив на смъртта" (1980) и “Безпощадният фронт" (1984) на Руди Курц – популярни и  грамотно направени сериали, осъществяващи неизбежната концесия на системата.
Издаде две плочи през 1977 и 1979 г., изненада ни с добрите си вокални данни, участвайки в популярното шоу “Шарено котле" (1980), в което се представи закономерно с песента “Аз съм индианец". От 1975 г. започна да изучава тайните на режисурата. С жените като цяло се разбираше, но така и не сключи брак и няма свои деца, въпреки че клюкарските издания винаги припомнят връзката му с Ренате Блуме - очарователната му и смела съпруга Леона от “Улцана"...
През 1988 г. се снима в последния си “ДЕФА"-уестърн “Прерийни ловци в Мексико" на Ханс Кньоч, където партньор му беше неговият сънародник и родна звезда Джоко Росич. Надали някой от екипа е знаел, че на следващата година на 9 ноември ще падне Берлинската стена и в нейните руини ще потънат и студио “ДЕФА" и източногерманските псевдоуестърни. (Западногерманските бяха спрени от производство още през 1968 г.) А ситуацията с Гойко се усложни още повече след разпада на бивша Югославия и след като майка му загина от бомбардировките на НАТО през 1999 г. Той не само остана без родина, но и се оказа “свой сред чужди, чужд сред свои". По моему той избра най-мъдрото решение и остана в новото си отечество - обединена Германия. Продължи да се снима с умерен успех в продукции като “Исках да съм гълъб" (1990) на Моимир Стаменкович, “Изпепелен живот" (1994) на Петер Велц,  “Герои като нас" (1999) на Себастиaн Петерсен, „В една дива страна“ (2013) на Райнер Мацутани
През 1993 г. стана покровител на игрите “Карл Май", радващи се на изключителна популярност в Германия. Посети и САЩ, където показа своите източногермански филми, възторжено приети от местните индианци, тъй като техните събратя на екрана не изглеждаха кръвожадни диваци, а достойни и смели хора, търсещи своето място под слънцето.
Без да насилва успеха, той отново го споходи 10 години по-късно, когато започна да се снима в поредицата “Карл Май представя" (2002-2006) на Норберт Шулце-младши, в която естествено създаде образа на Винету. Така се стече неговата съдба, поднасяйки му очаквания хепиенд. Започна като епизодик във филми по Карл Май и реанимира кариерата си отново в сериал по Май, но вече в главната роля, приемайки щафетата от някогашния си идол Пиер Брис.
Новият прочит на „Винету“ (2016) в три серии, дело на Филип Щолцел се оказа екстравагантно и неуместно приключение, но в първия епизод Митич бе неотразим като Инчу Чуна, а след това проследихме героичната му изява като брадясалия полицай Милич в епоса на Андрей Волгин „Балкански рубеж“ (2019).
Любопитното е, че той е органичен и в тази преиначена историческа конструкция, но заради убедителното му превъплъщение, прощаваме и този негов нежелан гаф.
 И тогава не ми остава друго, освен да извикам:
-  Препускай, индианецо!

 Борислав Гърдев
                                                                                                                     

вторник, 9 юни 2020 г.

Тъжният клоун


                                                      Тъжният клоун



95 години от рождението на Георги Парцалев

В моето съзнание Георги Парцалев остава един тъжен клоун.
Дори  след смъртта му от скоротечна левкемия, настъпила в Правителствената болница на 31 октомври 1989 г.
Аз съм от това поколение, което помни и живия Парцалев, и неговите изяви по телевизията и в киното.
Но се питам днешните зрители и читатели каква представа ще си изградят за него и откъде?
Ще научат от жълтата преса, че не е бил сред любимците на Тодор Живков и затова последен в сатиричната трупа става „народен артист”, понеже не е член на БКП и не е смеен. Че  е бил с нетрадиционна сексуална ориентация, без да се знаят имената на пратньорите му,  че дори е бил съден през 1963 г., без издадена присъда .
Че е бил разработван от ДС между 1979  и 1983 г. заради хомосексуализма си.
 Че е вземал по 120 лева за 3 скеча – огромна сума за 70 – те и 80 – те години на миналия век, че е колекционирал злато, икони, накити, книги, старинни мебели.
 Че е имал сърдечни увлечения по Невена Коканова, а е бил искан за съпруг от английската благородничка Дженифър Смит и българската емигрантка в Париж Ангелина Димова, както и от мистериозна търновска обожателка, писала му редовно любовни писма от 1965 до 1989 г. и че икономът му Петър Брезински, обслужвал го в последните 5 години от живота му , е водил дела със сестра му Анастасия и мъжа й Георги близо 10 години за изчезналите  Парцалеви скъпоценности.
Това ли е най – важното за него?
Или нелепият слух, че е загинал след милиционерски побой в градинката пред „Кристал”, 5 дни преди да умре, когато по никакъв начин не е могъл да бъде сред активистите на „Екогласност” , за  да се пише борец срещу тоталитаризма.
А той не е бил такъв.
Ако и да произхожда от състоятелно търговско семейство.
 Ражда  се на 16 юни 1925 г. в Левски.
След като завършва средно образование по настояване на баща си  записва медицина и докретва до 5 курс.
По думите му завършва семестриално и малко му е оставало да облече бялата престилка.Изключен е , тъй като неговият баща е кулак и притежава 30 декара земя!
Пратен е в трудови войски и  служи три години в Мадан.
За наша радост водевилът „По неволя доктор” приключва със срещата на Енчо Багаров с „маданския фелдшер” през 1953 г., когато Парцалев започва работа в Театъра за хумора и сатира на трудовата повинност.10 години по – късно Багаров издъхва в ръцете на Парцалев след жестоката катастрофа на 13 декември 1963 г.
Георги Парцалев жъне успех, става известен и само след три години е вече сред основателите на Държавния сатиричен театър в София.
Обявен е за звезда в Сатирата, без да е признат безапелационно от сериозната критика, а най – вече от почитателите си и винаги в себе си таи мъката, че няма завършено професионално актьорско образование, че всичко постига с упорит и взискателен труд, че е подценяван от колеги и режисьори...
32 години отдава на Сатиричния театър Георги Парцалев – а това е половината му живот.Винаги предан на призванието си, деликатен, уязвим, интелигентен и всеотдаен.
В театъра изиграва 40 роли под вещата режисура на корифеи като Боян Дановски, Гриша Островски, Стефан Сърчаджиев, Любомир Шарланджиев, Вили Цанков, Никола Петков, Валентин Плучек, Асен Шопов, Младен Киселов, Здравко Митков...
Започва със Стефан Сърчаджиев в „Баня”(1957).
Най – пълноценно е сътрудничеството му с Методи Андонов – с него прави десет постановки, между които са и  култовите му изяви в ”Чичовци”(1960),  „Свинските опашчици”(1962), „Михал Мишкоед”(1963), „Смъртта на Тарелкин”(1965), „Ревизор”(1966), „Суматоха”(1967) и Нейчо Попов, с когото реализира легендарните спектакли „Големанов”(1966) и „Женитба”(1971), без да забравяме и инкриминираната пиеса на Георги Марков „Аз бях той”(1969), заради спирането на която Марков бяга в Италия на 15 юни 1969 г....
Това са  златните години на театрала Парцалев, изградил поредица от зрели образи, претворени съобразно вярната негова представа за актьорските му възможности.Изгражда и прословутата си театрална маска с универсално въздействие, създавайки знаменитите си образи с Брехтова отстраненост  „в техните социални и личностни характеристики, като ни ги поднасяше с такава преувеличена наивност и толкова сериозно, че те придобиваха неудържима комедийна прелест.”( Северина Гьорова).
По – късно само Борис Спиров с „Енергични хора”(1976) и „Как се обира една банка?”(1978) и Младен Киселов с „Рейс”(1980), „Чичовци”(1981) и „Кошници”(1982) дават възможност на Георги Парцалев да създаде добри и запомнящи се персонажи в любимия му театър.
Личните ми спомени от живото присъствие на комика са именно от постановката на „Рейс”, една жестока и болезнена сатира на Станислав Стратиев върху тогавашната ни абсурдна действителност, отразена в човешкия микрокосмос на един пътуващ автобус,   „От много ум...вражалец”(1980) на Асен Шопов и от камерната драматична комедия „Играта джин”(1985) на Димитър Аврамов.
В първия спектакъл селянинът от Алдомировци все пак е поддържащ образ, докато в постановката на Шопов Парцалев открадва шоуто като вражалеца.
Преглеждайки театралните му изяви ми прави впечатление , че в тях има две дупки – първата е тригодишна – между 1968 и 1971 г., докато втората е по – продължителна и мъчителна – цели 7 години и завършва с последната роля на Георги Парцалев като проф.Лютибродски в „Обичате ли човешко?”(1989) на Здравко Митков.
Повече от сигурно е, че актьорът се е чувствал и недооценен, и неизползван пълноценно – особено в сферата на трагикомедията, където е неговата стихия.
Затова през 1985 г. предпочита гастрола в Театър 199 в спектакъла „Играта джин”, където под режисурата на Димитър Аврамов и в партньорството на Иванка Димитрова създава може би най –  зрелия си драматичен персонаж на Уелър Мартин.
Случайно ли тогава залага на  естрадните скечове и  скъпоплатените халтури из България, с които се радва на изключителен успех?
Вярно, литературният материал е нискокачествен и злободневен за почитателя на Йовков, Елин Пелин, Дамян Дамянов, Хайтов, Радичков, Чудомир,  Гогол, Фицжералд, Хемингуей, Стайнбек, Мопасан, дело на дежурни хумористи като Петър Незнакомов  и Антон Антонов – Тонич и носещ такива симптоматични заглавия като „Клеветникът”, „Анонимно писмо”, „Когато не сме обективни”, „Възпитатели”,”Вълшебната лампа”,”Бай Лефтер”, „Паяци”, но поднесен с неповторимия чар и характерен гласов тембър от Парцалев винаги постига нужния ефект върху зрителя.
Дали пък Георги Парцалев не е първата ни естрадна артистична знаменитост, от която се учат и колоси като Емил Димитров, и прохождащи звезди като зевзеците от някогашното трио НЛО?
И кой си спомня днес за театралните му фойеверки, освен щастливците над 45 години, гледали спектаклите му и притежаващи  фотоси от тях?
Истински и категоричен успех той постига в телевизията и киното.
В киното има 16 участия.В България остава популярен актьор, но за слава извън границите й само може да мечтае.Въпреки че има силна роля на сержанта в екранизацията на Проспер Мериме „Матео Фалконе“ от 1971 г. под режисурата на поляка Ян Будкиевич.Вероятно и затова бърза да се завърне от посещенията си в Мадрид и Лондон, където никой не го познава и адмирира...
За големия екран през 1958 г. го открива за една второстепенна роля  - на актьора -  в „Любимец 13”   Владимир Янчев.
И тук откривам пръстът на съдбата.
Веднага след първата си театрална роля на сатирична сцена в „Баня”(1957) на Стефан Сърчаджиев, той попада в екипа на най – добрия ни филмов комедиограф.
Лошото идва по – късно.
Пропада възможността му да се снима в такива стойностни творби като „На малкия остров”(1958) на Рангел Вълчанов и „Смърт няма”(1963) на Христо Писков и Ирина Акташева.
Прочутата сатира на Вл.Янчев „Невероятна история”, в която Парцалев е неподражаем художник се бави да излезе на екран две години от цензурата, появявайки се едва през 1964 г., а шедьовърът на Бинка Желязкова „Привързаният балон” по Йордан Радичков, в който Георги  Парцалев е циганинът Ахмед има полупремиера само на 1 декември 1967  г.
Точно за него е сатиричната  елегия на Радой Ралин, че този филм е имал късмет да излезе
„само веднъж”.
С основание Георги Парцалев се притеснява за своята екранна кариера, тъй като и следващата му култова роля – на главния инженер в в легендарния „Кит” на Черемухин и Петър Василев – Милевин – първата българска цветна кинокомедия и поредната остра сатира срещу бюрократизма и родната стъкмистика, родили абсурда от превръщането на една уловена цаца от рибарския кораб „Одисей” в първия ни социалистически кит, излиза набързо на екран след 3 годишни мъчителни митарства едва през 1970 г.
И все пак Парцалев има късмет да остави запомнящи се роли на големия екран и дори  - подобно на Чаплин и Бъстър Кийтън – да разплачe публиката.
Прави го изключително убедително като бай Иван Стайков Съботянина в „Тримата от запаса”(1971) на Зако Хеския, където доказва, че е сред най – големите ни трагикомични актьори, в елегичните комедии, писани специално за него (от братя Мормареви) – „Сиромашко лято” (1973) на Милен Николов – с награда за главна мъжка роля от кинофестивала в Карлови Вари и „Два диоптъра далекогледство”(1976) на Петър Василев – Милевин, в които блести като забавен и чувствителен пенсионер, носещ до болка познатите имена на Методи Рашков и Димо Манчев.
А как да забравим  чичо Педро в конюнктурната иначе юношеска приключенска кримка на Гриша Островски и Тодор Стоянов „Петимата от „Моби Дик”(1970), фотографът чичо Манчо в „С деца на море”(1972) на Димитър Петров или  Гадателя в „Ламята”(1974) на Тодор Динов?
С неподражаем сатиричен рисунък е изграден и епизодичния персонаж на Фурман – син в екранизацията на Методи Андонов по Богомил Райнов „Няма нищо по – хубаво от лошото време”(1971).
Жалкото е, че в края на живота си той получава скромни и несъстоятелни от драматургична гледна точка задачи, но и като Личо Виделов в „Ролът”(1979) на Борислав Пунчев, и като полицейският началник в „Концерт за флейта и момиче”(1980) на Атанас Киряков и особено като царят на Калемби в алегоричната приказка на Иванка Гръбчева „13 годеница на принца”(1986) и хаджи Ахил в тв адаптацишя на Янко Янков по Вазовия роман „ Под игото“(1991) демонстрира нужното професионално ниво, с което винаги ни радва актьор от неговата класа.
Освен на естрадата Парцалев дължи своята популярност и на телевизията.
Той е сред родоначалниците на родния ни тв театър, мюзикъл и шоу и се снима в първия ни цветен комедиен сериал.
Днес с най – голяма известност се ползват тв му мюзикъли, реализирани с вещина и вкус от Хачо Бояджиев и  Младен Младенов .
Кой не помни „Криворазбраната цивилизация”(1974), „Мисия във Виена”(1976), „Зех тъ , Радке, зех тъ!”(1977), „Милионерът”(1978) ?
Знае ли някой колко пъти са излъчвани по телевизиите и слушани от грамофонните плочи?
Сигурен съм в  друго . Че сред безсмъртните образи в нашето тв изкуство винаги ще заемат челно място хаджи Коста, Коста  Хаджиалчев ,  Михал Мишкоед и Тасо,претворени неподражаемо от Георги Парцалев.
Парцалев участва „на живо” и в някои от най – ранните ни тв спектакли – „Дървеница”(1960), „Тайни”(1961) и „Главата на другите”(1962), които не са нещо друго, освен ретранслирани спектакли на Държавния сатиричен театър, излъчени по малкото и преимуществено столични приемници.
Първата му оригинална тв постановка е  „Вестникар ли?”(1962), дело на Нина Минкова.
Срещата му с добрата драматургия и големите постановчици продължава до  „Вестникар ли?” (1981) и „(Чичовци)“ 1985  на Асен Траянов.
Работи с Кръстьо Мирски в „Учителят”(1964), с Любен Морчев в  „Политикани”(1966),с Банчо Банов в „Хаджи Ахил”(1967), с Методи Андонов в „Краят на началото”(1967),  с Никола Кънев в „Първи сняг“ (1968), със Светозар Донев в „Недорасъл”(1969), с Лиляна Батулева в „Опечалена фамилия”(1971), с Богдан Сърчаджиев в „Тайната на младостта”(1972), с Арон Аронов в „Дядото на Салваторе“ (1972),с Хачо Бояджиев в „Изповедта на един клоун”(1973), „Брошката”(1975), „Автобиография”(1977) и „Яйцето”(1979), като не бива да се пропуска  изявата му като Костас в прекрасния тв филмов мюзикъл на Стефан Димитров „Баща ми бояджията”(1974) или участието му  като кмета на Охлюво Ташо в много популярната навремето  комедия на Орфей Цоков „Темната кория”(1977).
Георги Парцалев се снима и в няколко сериала – шумна слава му носи ролята на Дако в „Нако, Дако и Цако”(1973) на Нейчо Попов и Мирослав Миндов , на смахнатия полицай Стамат в партизанския екшън на Васил Мирчев „Неочаквана ваканция”(1981), както  и на Захари в   „Патиланско царство”(1982) на Димитър Шарков.
По тъжна ирония на съдбата приключва кариерата си като хаджи Ахил в девет- серийната екранизация на Янко Янков „Под игото”, която излиза след смъртта му през 1991 г. Сбъдва се мечтата му „киното да заснеме в тази роля последната му сълза”.
Друг коридор на всенародната  тв известност е участието му в новогодишните забавни  програми, от които и досега се помни култовите  му участия в „Козята пътека“ (1972) и „Ние, духовата музика”(1973) на Хачо Бояджиев..
Той не изигра най – въжделената си роля – на Дон Кихот, но ми се струва, че бе за негово добро.Включително и след прощаването му с героя пред паметника в Мадрид, продължило 2 часа.
Мислил съм и за друго – че съдбата е била благосклонна към него, прибирайки го в по – добрия свят десет дена преди свалянето на Живков и малко след като любимия му актьор Лорънс Оливие издъхва на 11 юли 1989 г.
Ако и да е имал злато, скъпоценности и 30 000 лева влог в ДСК, аз не си представям в тези 30 години ужасен преход как би оцелял, след като и съперникът му Калоянчев проплака , че не му стигат парите.
А Георги Парцалев  черпи цели компании, търси скъпите цигари и квалитетните питиета...
Той дори няма собствен дом, та не съм сигурен  би  ли се сдобил с такъв в годините на демокрацията, освен ако за някой негов юбилей заедно с  повишаването на пенсията му поредният президент  би му издействал някакъв апартамент.
На Сатиричния театър той вече няма какво да даде.За халтури трябват спонсори.
Все по - редки са  и телевизионните  изяви ( трудно ми е да си го представя като гастролираща бивша знаменитост в „Шоуто на Слави” ), а  малокартинието в киното би го принудило да играе несъществени епизоди или да се мярка като сянка на себе си в някой второкласен американски екшън
Как щеше да живее в тези бездуховни години Парцалев, какво би правил и би ли се впуснал в политиката като колегата си Тодор Колев, ми е трудно да преценя.
Знам само, че си отиде, когато трябваше – в ужасни мъки, но изпратен с всенародна почит,преди голямото обществено разделение и преди масовото ни обедняване.
Борислав Гърдев



Библиография
1.Северина Гьорова, „ Георги Парцалев.Сълзата на Дон Кихот”,С,  изд.”Дамян Яков”, 2005
2.Ивайла Иванова, „Тайните на Георги Парцалев”, С., изд.”Милениум”, 2008