Спомен за Марио Пузо

 

Той беше маг на словото.Ако и да пишеше бестселъри.

Обичаше си професията и публиката и не я подведе четири десетилетия.

Роден е на 15 октомври 1920 г. в семейство на сицилиански емигранти, живее в прословутия манхатънски квартал „Адската кухня“, завършва все пак Градския колеж, служи в армията в Азия и Европа и дава приноса си за победата над германския фашизъм и японския милитаризъм, без да е убивал чужд войник.

Желанието му е да пише книги, но, Господи, колко бавно идва щастието при Марио Пузо!

На 35 години издава първата си книга – романът „Тъмната арена“ – и това не е приказка за мафията , а сурова и реалистична картина на следвоенна Германия.

Надява се на популярност, но тя не идва така лесно.

След цели девет години публикува „Щастливият странник“, много топла и изповедна творба за живота на итало - американците в началото на 20 век, като в образа на мама Лучия извайва безсмъртния лик на своята майка.

В похода към успеха открояваме „Шест гроба преди Мюнхен“ (1967), грамотно написан трилър, четящ се на един дъх, за да дойде и той  - две години по – късно.

„КРЪСТНИКЪТ“!

Знаел ли е задлъжнелият с 20 000 долара и с пет деца писател какво го очаква?

В своя мемоарен текст „Създаването на „Кръстника“  , част от „Кръстникът“ – отчети и други признания“ от 1972 , подробно описва перипетиите на своя триумф като писател и сценарист.

Сънувал ли е, че си е струвало усилието да се крие три часа в шкаф към банята на голям апартамент, за да подслушва как говорят двайсетина мафиоти в Лас Вегас?

Готов ли е бил да стрелят по апартамента му в Ню Йорк  - за предупреждение – килърите на Джоузеф Коломбо старши?

За една нощ ще стане национална литературна знаменитост, романът му ще оглави класацията на „Ню Йорк таймс“ за бестселъри, книгата ще се продава като топъл хляб в целия свят, ще бъде мерило за качество и обективен поглед към подземния свят, ще предизвика и своята документална добавка „Кръстникът“ – отчети и други признания“ (1972), ще се превърне в метафора на нетърпимостта и нечестният начин за добиване на власт и финансова мощ в Америка, докато накрая трилогията на Копола (1972 -74 – 90) я превърне в незабравима филмова класика!

И да не забравяме – Пузо се преборва Марлон Брандо да получи ролята на дон Вито Крлеоне.

Парите вече текат като буен поток, Марио Пузо не се притеснява за насъщния и може да си позволи лукса да пуска роман на пет – до осем години.

Ще преживее неизбежните и изпълнени с разочарования и екстаз приключения в Холивуд – след „Кръстникът“ ще работи по сценария „Земетресение“ (1974) на Марк Робсън, ще подпомогне първите две части на „Супермен“ от 1978 и 1980 г. на Ричард Донър , ще завърши гангстерския си круиз отново при Франсис Копола с „Котън клуб“ (1984), а след това ще отдаде на откривателя на Америка дължимото със сценария „Христофор Колумб : Откритието“ (1992) на Джон Глен. .

През 1975 ще ни изненада с може би най – зрялата си сага „Умират глупаците“, проникновен и бляскав поглед към света на хазарта в Лас Вегас, който ще бъде допълнен и осмислен с поредното документално и богато илюстрирано изследване „Лас Вегас отвътре“ (1977), за да продължи с поредния си гангстерски епос „Сицилианецът“ (1984), следващото завръщане към любимата Сицилия, земята на огнени страсти и кръвожадни отмъстители.

Пузо не е чужд и на отразяването на политическите интриги по високите етажи на властта – „Четвъртият К.“ (1990), но винаги се чувства най – стабилен в познатия си гангстерски свят.

Затова и бърза да издаде последователно „Последният дон“ (1996) и „Омерта“ (1999).

Работейки с вдъхновение и любов по следващата си историческа сага „Фамилията“, за делата на прочутото семейство Борджии, смятано от него за първата мафиотска фамилия,Пузо умира от сърдечна недостатъчност в дома си в Лонг Айлънд на 2 юли 1999 г., та се налага съпругата му Каръл Джино по негови бележки и напътствия да довърши творбата две години по - късно и да я  публикува.

Марио Пузо не доживява поредния си триумф, което е  горчива ирония на съдбата.

Сега, 25 години след смъртта му и повече от 100 години след рождението му е повече от ясно – той е след най – значимите таланти, след най – сладкодумните и обичани прозаици в САЩ и света.

Лично аз притежавам в библиотеката си всички негови книги, преведени на български и две на английски.

В мигове на униние, тъга или несигурност посягам към „Кръстникът“, „Умират глупаците“ или „Четвъртият К.“, зачитам се, равновесието  се завръща и след затварянето на всяка препрочетена от мен негова книга в душата ми остава споменът за един голям творец и сърцевед, който винаги може да  бъде пример – за творческа устойчивост, борбен дух и несъкрушим стремеж към успеха и личното благополучие.

Към малко други американски автори изпитвам подобно чувство – вероятно списъкът ще попълня с Ъруин Шоу и Норман Мейлър, но съм удовлетворен, че вече  40 години Пузо ми е упование и пример за подражание.

Поклон пред паметта му.

Борислав Гърдев

 

    Да си спомним за Сидни Лъмит

 

 Сидни Лъмит се ражда във Филаделфия на 25 юни 1924 г., но израства в Ню Йорк.

Родителите му са емигранти от полско – еврейски произход.

Барух Лъмит е роден във Варшава и е актьор, сценарист, режисьор и продуцент, а майката Юджиния е танцьорка, но умира, докато Сидни е все още дете.

Сидни Лъмит завършва Колумбийския университет.

На 11 години прави дебюта си като актьор на Бродуей в постановката по Сидни Кингсли „Без изход“, а през 1939 г. се появява  и в игралното кино – „Една трета от нацията“ на Дъдли Мърфи експериментира, да изгражда тв специфика, да интерпретира драматичен текст, пък бил той и класически и с удивителна работоспособност да заснеме повече от 500 постановки , между които и постижения които „Този имот е осъден“(1958), , „Цялото кралско войнство“ (1958) , „Семейно.

Втората световна война прекарва в Индия и Бирма, отстранявайки проблеми с радарите, а като се завръща от фронта организира собствена актьорска трупа през 1947 г., става неин режисьор и преподава актьорско майсторство от 1948.

Упорито и всеотдайно поставя пиеси, но само „Калигула“ (1960) на Алберт Камю се радва на успех.

От 1948 е асистент, а от 1951 и режисьор – постановчик в тв компания SBS.

Може да се каже уверено, че той, заедно с Юл Бринер,чийто асистент – режисьор е, е сред създателите на щатските тв програми.

В телевизията остава до 1960 г., работи интензивно – 14 часа седмично за драматични спектакли, ограничен брой декори и минимални бюджети, но има възможност да щастие“ (1959),„Историята на Сако и Ванцети“ (1960) и „Разносвачът на лед идва“ (1960), за която печели „Еми“ през 1961 г.

С четири брака и четири деца, от които две доведени, Лъмит е все така плодовит и на голям екран.

В актива си има около 50 филма, някои от които са правени за поддържане на формата и получаване на поредния хонорар, но има и такива, които са признати за безспорни филмови образци.

Дебютира с прекрасната драма „12 разгневени мъже“  през 1957 по пиесата на Реджиналд Роуз с незабравимия Хенри Фонда като съдебен заседател № 8, веднага превърнала се в модерна класика.

Лъмит ще продължи да снима до 2007 г., умирайки на 9 април 2011 г.

Във филмографията си има и истински шедьоври – „Дългият път на деня към нощта“ (1962) с Катрин Хебрън и Ралф Ричардсън, „Могилата“ (1965) с Шон Конъри и Хари Андрюс,“Серпико“ (1973) с Ал Пачино и Джон Рандолф, „Кучешки следобед“ (1975) с Ал Пачино и Джон Казале, „Тв мрежа“ (1976) с Фей Дънауей, Уйлям Холдън и Питър Финч, „Присъдата“ (1982) с Пол Нюмън, Шарлот Рамплинг и Джак Уордън, „Фатален грях“ (1993) с Ребека де Морни, като по скромното ми мнение последният му значим филм е съдебната драма „Виновен“ (2006) с Вин Дизел, за която навремето написах възторжено  ревю.

Лъмит е снимал и качествени  комерсиални филми като „Групата“ (1966) с Кандис Берген, „Убийство в Ориент експрес“ (1974) с Албърт Фини, Лорън Бакол, Ингрид Бергман, Шон Конъри,Жаклин Бисе, Антъни Пъркинс , Джон Гилгуд,“На следващата сутрин“(1986) с Джейн Фонда и Джеф Бриджес, „Глория“ (1999) с Шарън Стоун, има и неудачни постановки като „Змийска кожа“ (1960) с Марлон Брандо,Джоан Удуърд и Ана Маняни, „Власт“ (1986)  с Ричард Гиър, Джули Кристи ,Дензъл Уошингтън и Джийн Хекман или  гангстерската драма „Семеен бизнес“(1989) с Матю Бродерик, Щон Конъри и Дъстин Хофман, към която имах големи очакания, както и полицейската кримка „Нощ се спуска над Манхатън“ (1997) с Анди Гарсия, Лена Олин и Ричард Драйфус…

Лъмит е номиниран пет пъти за „Оскар“, но получава само почетен приз  за цялостен принос през 2005 година.

Влиятелните критици Полийн Кейл  и Андрю Сарис по принцип не харесваха филмите му, но  Лъмит с натрупан опит, неизтощима виталност и неизчерпаема енергия снима до 83 годишна възраст, отстоял до край позицията си на разказвач на истини, когото меродавните фактори упорито не искат да чуят…

Борислав Гърдев

Предизвикан коментар

                              Предизвикан коментар

Признавам си, че отдавна съм се отказал да влизам в полемики, осъзнавайки тяхната безсмисленост по нашите географски ширини.

Но опусът на Юлияна Методиева „(Не) само поради финансова оскъдица „Вина“ е слаб сериал“ ме извади от равновесие.

Не знаех, че госпожата,защитаваща малцинствата у нас чрез Хелзинкския комитет е  киноман, че и кинокритик.

Загадка е защо е решила да си публикува творението първо в „Стършел“ – вероятно да громи със средствата на сатирата откритите в сериала недъзи, а след това и в сайта „Маргиналия“ – сигурно защото е четен и  има голяма аудитория.

Само ще напомня на Методиева, че „Вина“ не е нискобюджетна продукция, дори за нашите телевизионни условия.

Сериал, с който БНТ оглавява класациите по зрителски рейтинг, съвсем не се прави с малко пари.А и режисьорът и креативният продуцент Виктор Божинов обича да работи по проекти, които са добре финансирани. Защото е най – добър в професията си.

Защо й е нужно на Юлияна Методиева да преразказва сериала не знам, но не мога да разбера как самата тя не е осмислила чупките в сюжета.

Игуменката сестра Пелагия на Светлана Янчева се оказва изцелена от рак не само и защото усърдно се е молила, но и тъй като има първоначално сгрешено лекарско заключение.

Защо тогава да не измоли от патриарха  - живият все още Неофит – благословията му за възстановяването на каменната църква, чийто основи под формата на каменен кръст съгражда на финала дядо Станко – Димитър Селенски?

Да не би госпожа Методиева да иска жителите на градчето в югозападна България да забравят православните си корени и да живеят като безбожници?

Сравнението  с кичозния филм на Иля Велчев – „Завръщане от Рим“(1977), а не „Рим“ е най – малкото неуместно.

В сериала на Велчев доктор Евгени Милев – Милен Пенев губи съпругата си, докато във „Вина 2“ Цвета Бончева – Параскева Джукелова се отказа от фаталното привличане в италианската столица и се връща при съпруг, дъщеря и семейство.

Не мога да разбера завистта на Методиева към продуцентите на сериала от БНТ – оказали се „големи хитреци и популисти“, а и не откривам прословутата „откровената и безвкусна пропаганда“ в сериала.

Естествено е, семейството и църквата да са над всичко, дори, когато в същия сериал ставаме свидетели на греховната любов в тройката Никола – Велислав Павлов - Катина – Ева Данаилова – Виола – Изабела Иванова, необходима за спасяване на семейните устои и бизнес.

Не мога да подмина с мълчание грозната й подигравка с читалищата  - или вероятно училищата?  - „за учениците до 4 клас“ – от чийто бели стени „задължително ни гледат Делю войвода,някой мустакат хайдутин, Раковски, Ботев, Караджата и Левски…“

А кой трябва да е там – Робин Худ, граф Монте Кристо, Риналдо Риналдини  или пан Володийовски?!

Така и не разбрах от писанието на Методиева защо „Вина“ е слаб сериал.

 А той не е …

Осъзнах друго – защитавайки правата на малцинствата и на различните, Методиева се опитва да налага на широката аудитория своите сектантски представи за кино и култура, попадайки в собствената си клопка да остане в малцинство и неразбрана.

Госпожо Методиева, не сме 1992 г. и няма как да се прехласваме по предизвикателните  ви писания, които помним още от времето на вестник „1000 дни“…

А „Вина“, първи и втори сезон, вече се гледа  в канала HBO MAX, а там разбират от кино, нали?

Борислав Гърдев

Да си спомним за Джоузеф Лео Манкиевич

 

                                                                                      Да си спомним за Джоузеф Лео Манкевич

 

Джоузеф Лео Манкевич е от любимите ми режисьори и продуценти от старата гвардия на класическия Холивуд.

Винаги гледам с удоволствие неговите филми и се възхищавам на творческото му умение да е майстор в използването на ретроспекциите,  остроумен диалогист и добър ръководител при работата с талантливи и обичани актьори, които обикновено наричаме суперзвезди.

Роден на 11 февруари 1909 г. в Уилкс – Баре, Пенсилвания,в семейство с немско – еврейски произход,той завършва Колумбийския университет в Ню Йорк през 1928 г.

През същата година е нает от „Парамаунт“ за преводач и американски  дистрибутор на немската фирма „УФА“.

Опитва късмета  си като диалогист и сценарист за „Парамаунт“, а след това мъдро решава да се пренасочи към продуцирането на пълнометражни филми.

Има остър нюх за зрителските потребности и за качествено кино и за кратко се утвърждава като перспективен продуцент в „МГМ“ с „Ярост“ (1936) на Фриц Ланг със Спенсър Трейси, „Филаделфийска история“ (1940)на Джордж Кюкър с Кари Грант и Катрин Хепблърн, „Жена на годината“ (1942) на Джордж Стивънс със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн …

Вместо овации и признание той напуска „МГМ“ заради спор за актрисата Джуди Гарланд с  боса Луис Майер и се прехвърля при Дарил Занук в „20 век Фокс“, където  и продуцира „Ключовете на царството“(1944) на Джон Стал, в който Грегъри Пек прави една от първите си значими главни роли на отец Франсис Чизхолм.

Настъпва момента на истината, когато Манкевич решава да се насочи към режисурата.За 26 години режисира 22 филма, от които един телевизионен  - „Коледа за още една Коледа“ през 1964 г. и един документален – „Кинг – филмов запис от Монтгомъри до Мемфис“, с премиера на 24 март 1970 г. и посветен на Движението за граждански права в САЩ и неговият лидер доктор Мартин Лутър Кинг.Жени се три пъти и има четири деца.

Натрупал опит, авторитет и престиж, внезапно спира да снима след 1972 г, независимо че филмите му печелят 21 отличия,вкл. и 4 награди „Оскар“.

Вероятна причина за прекратяване на кариерата му – страда от болезнено дерматологично заболяване, водещо до разцепване на върховете на пръстите му, поради което му се налага често да режисира , маскиран с бели монтажни ръкавици.

За последно се включва  във филмовия бизнес като член на международното жури на кинофестивала в Берлин през 1983 г.Умира на 5 февруари 1993 от сърдечна недостатъчност в Бедфорд, Ню Йорк.

Гледал съм по – голяма част от неговите филми .

В тях е налице преди всичко солиден професионализъм от постановъчна гледна точка, вкус към добре разказаната история, към ярките и правдиви характери.

Трудно е да посоча слаб негов филм, тъй като тези, които съм видял са всичките на високо ниво.

Снимал е в различни жанрове – драми – „Писмо до три съпруги“( 1949), „Всичко за Ева“(1950),“Хората ще говорят“ (1951),„Внезапно, през миналото лято“ (1959), комедии – „Гърненце с мед“ (1967), мюзикъли – „Момчета и кукли“ (1955),мелодрами – „Босоногата графиня“(1954),трилъри – „Бягство“(1948),“Пет пръста“ (1952), уестърни – „Живял един нечестен мъж“ (1970), екранизации на модерна класика – „Тихият американец“ (1958),исторически суперпродукции – „Юлий Цезар(1953), „Клеопарта“(1963),във филмографията му има и превъзходен образец на комичен трилър – „Копоят“(1972)…

Работи с първокласни актьори – най – често с Рекс Харисън – неговото алтер его, но също така с Кърк Дъглас, Бет Дейвис, Кари Грант, Монтгомъри Клифт, Катрин Хепбърн,Оди Мърфи,Ричард Уидмарк, Сидни Поатие, Майкъл Редгрейв, Марлон Брандо,Джийн Симънс, Франк Синатра,Рита Хейуърт,Клиф Робъртсън, Стърлинг Хейдън,Ричард Бъртън, Лиз Тейлър,Хенри Фнда, Майкъл Кейн, Лорънс Оливие…

Вероятно на днешната публика той е най – известен с епоса си „Клеопатра“, около който вече шест десетилетия се вихрят клюки и куриозни интерпретации, въпреки че според мен това е една от най – стойностните и правдиви исторически драми, които са правени някога, но любителите на стойностното кино е добре да си припомнят и гледат и неговите безупречно поднесени драми, в които си проличава неговото майсторство на режисьор и творец от „Писмо до три съпруги“ и „Без изход“ (1950) до „Внезапно, през миналото лято“…

Във филмите му няма тържество на спецефекти и компютърна графика, но има стойностни сюжети, стабилна режисура, напрегната интрига и винаги превъзходни артистични интерпретации.

Те, разбира се, са рожба на времето, в което са създадени, но със своите качества и интерпретирани проблеми засягат сетивата на публиката и са интересни за гледане и от всеки ценител на качественото и стойностно кино, което, нека не се заблуждаваме, все по – рядко се появява на екран…

Борислав Гърдев

 

 

Любов на Бродуей

 

                                        Любов на Бродуей    

На 4 май 1949 г. е премиерата на „Любов на Бродуей“на режисьора Чарлс Уотърс , по сценарий на Бети Комдън, Адолф Грийн и бъдещият автор на бестселъри Сидни Шелдън ( „Кръвна връзка“,1977, „Диамантената династия“ 1982).

Това е последният дуетен филм на знаменитата двойка Фред Астер и Джинджър Роджърс и първият, заснет в цвят и пожънал голям касов успех в размер на 4,42 млн.долара.

В интерес на истината партньорка на Астер е  трябвало да бъде Джуди Гарланд, но тя е отстранена в последната минута за чести отсъствия заради зависимостта от лекарствата, които взема по лекарско предписание.

Дълъг 109 минути, филмът се гледа на един дъх и доставя голямо удоволствие на истинските ценители на киното.

Джош – Астер  и Даяна Баркли - Роджърс са успешен, макар и спорен музикално – комедиен екип и звезди на поредица от мюзикъли.

Даяна се чувства ограничена в рамките на музикалната комедия, дразни се на иновативните решения на съпруга си и иска да стане драматична актриса.

Появата на драматурга Жак Пиер Бареду – Жак Франсоа катализира действието…Даяна преживява неочакван и закономерно неуспешен флирт с него, напразно надявайки се да стане театрална знаменитост в новата пиеса на Бареду.

Отношенията на съпрузите са подложени на сериозна криза, но на финала разумът надделява и двамата танцуват вдъхновено, с искрящ любовен поглед в очите си…

Без да блести с особена оригиналност сюжетът все пак увлича, актьорите са на завидна висота – тук включвам и Оскар Левант като Езра Милър,в танцовия номер „Обувки с крила“, Астер е зашеметяващ, в добавка запомняме и песента „Не могат да ми отнемат това“

на Джордж и Айра Гершуин.

Операторската работа на Хари Страдлинг е безупречна, номинирана за „Оскар“, както при разкриване страстите на героите, така и при пресъздаването на неповторимите им танцови номера ( Споменавам само финалния „Вие познавате ритъма на Манхатън“), с които „Любов на Бродуей“ и сега впечатлява.

Вероятно на отделни зрители филмът на Уолтърс („Лили“, 1953) ще се окаже стерилен и сладникав, но за неизкушените той ще достави истинска наслада най – вече с лансирането на неподправената екранна емоция.

Наистина какво повече може да желаем?

Борислав Гърдев

Филмът може да се гледа на rezka.ag