Почит към една легенда

 

 

           Почит към една легенда

Филмът „Голда“ е посветен на 125 годишнината от рождението на видния израелски лидер и на 50 г.от войната от Йом Кипур – 6-25 октомври 1973 г.

Сценаристът Никълъс Мартин  - „Убийства в Мидсъмър“ ,2009 и постановчикът Гай Натив, носител на „Оскар“ за най – добър късометражен филм за 2019 г.  - „Кожата“, фокусират основно вниманието си върху показанията на премиера на Израел пред комисията „Агранат“, където Меир във вид на ретроспекция излага своята позиция и визия за войната, подчертавайки ясно, че е имала информация от разузнаването за готвената египетска атака, но не е искала изпреварващ удар, за не бъде обвинена в агресия.

Заради тази колебливост, а може би и високомерие, Израел заплаща висока цена, въпреки че излиза победител в конфликта.

Голда Меир също поема своята отговорност и въпреки че е оправдана за действията си от комисията подава оставка като премиер на 11 април 1974 г.

Изграден изцяло на документална  основа , но с очакваната симпатия към действията на израелския управляващ елит, Натив търси упорито преди всичко човешкото измерение на драмата.

Той иска да види как страданието и свръхнапрежението влияе на една силна и непоколебима личност да взема съдбоносни решения, храчейки кръв в мивката – не забравяме за лимфомата на Меир, показвайки и нейната уязвимост, и белезите от измивалите години, които набраздяват лицето й като на индиански шаман, и сблъсъка със суровата военно – временна реалност, свързана с жертви, разруха, зов за помощ и неизбежното обръщане към верния съюзник САЩ, който ще достави чрез държавния секретар Кисинджър тъй необходимите самолети „Фантом“ в най – критичния момент.

И всъщност изстраданата победа на държавата Израел се оказва ключ към мира в Близкия изток, чиято еманация е мирния договор между Египет и Израел , сключен в  Кемп Дейвид на 13 септември 1978 г.

Гледал съм сериалът „Жена на име Голда“ отпреди 41 години на Алън Гибсън с Ингрид Бергман в главната роля.

Смятам, че оттогава е минало достатъчно време за появата на настоящия филм, който ще е любопитен и интересен преди всичко за младото поколение.

Аз лично добре помня войната и нейното отразяване по БНТ, не съм –забравил как еуфорията в началото от египетските победи постепенно заглъхна и премина в минорно настроение, когато огънят бе прекратен.

Проследих с интерес и внимание постановката на Гай Натив.

Той си е свършил работата според своите възможности.

Хелън Мирън полага похвални усилия да предаде дълбочина и проникновение на своя образ.

Личи си, че се старае, не навсякъде й се получава, харизмата на Голда Меир така и не добива очакваната плътност,но според мен сцената с вечерята с борш с Кисинджър в личния й дом е модерна класика извън всяко съмнение.

Лив Шрайбер е неотразим като доктор Хенри Кисинджър – сдържан, обран, пресметлив, прагматик до мозъка на костите – „аз съм първо американец, след това държавен секретар и накрая евреин“ и е много по – убедителен от Пол Сорвино, наложен от Оливър Стоун в „Никсън“ от 1995 г., а от обкръжението на министър – председателя откроявам най – вече Рами Хойбергер като ген.Моше Даян, може би защото добре го помня като Йозеф Бау от „Списъкът на Шиндлер“ ,1993 на Спилбърг и Охад Нолер – ген.Ариел Шарон, командосът от „Мюнхен“ ,2005 на същия Стивън Спилбърг.

Премерен и умерено критичен, „Голда“ на Гай Натив е ценен филмов документ и достатъчно обективно изследване на ролята на личността в историята и голямата политика, за да отделим необходимите му 100 минути.

Борислав Гърдев

„Голда“, 2023, 100 мин., реж. Гай Натив, производство „Ембанкмент Филмс“, „Хианло“, „Мейвън Скрийн Медиа“

Спомен за Ричард Атънбъро

                                                                 Спомен за Ричард Атънбъро

Борислав Гърдев

 

 

 

На 29 август се навършват 100 години от рождението на сър Ричард Атънбъро.       Още един от най-големите в света на киното, от неговите класици, празнува достолепна годишнина.       А това е неизменно доказателство за житейския кръговрат и приемствеността в целулоидния свят, където ученикът и последователят на Чаплин и Лийн трябва да преживее собствената си канонизация, предавайки щафетата на идващите след него Хю Хъдзън, Кенет Брана, Майк Ли, Ролан Жофе, Алън Паркър...       Роденият в Кеймрбидж Ричард завършва Кралската академия за драматично изкуство и 19 годишен дебютира на големия екран в класическата драма на Дейвид Лийн и Ноел Кауард „...в който служим”(1942), разкриваща героизма и саможертвата на английските войници в най-трудния период от Втората световна война.       Този знаменателен дебют трасира успешния път на актьора и режисьора Атънбъро.       Той работи с еднаква амбиция в театъра - най-дълго играната без прекъсване от 1952 г. постановка „Мишеловката” по Агата Кристи и в киното, където предимно в епизодични, но запомнящи се изяви подпомага такива известни творби като „Последният човек” (1949), „Братя по право” (1957), „Голямото бягство”(1962), ”Оръжие за Батази” (1964), „Полетът на феникса” (1965), „Доктор Дулитъл” (1967), „Пясъчните камъчета” (1967), „Дейвид Копърфилд” (1970), „Розовата пъпка” (1975), „Човешкият фактор” (1979), „Доктор М.” (1989), „Джурасик парк” (1993), „Хамлет” (1996), „Изгубеният свят” (1997), „Елизабет” (1998), „Обучавани деца” (2000).       С последните си роли, а също и с интерпретацията си на Дядо Коледа във „Вярвай в чудеса” (1994) Атънбъро разчупва стереотипа на характерния за него персонаж, вариращ с малки изменения в над 70 филма - на военен, аристократ или на типичен старомоден джентълмен, доказвайки, че е един от най-добрите поддържащи актьори на нашето време.       Ричард Атънбъро е художник с изявено гражданско съзнание.       Той защитава либералните ценности и най-вече в битността си на продуцент във фирмата „Байвър филмс”, създадена от него и Брайън Форбс - „Гневна тишина” (1959) и „Мъжко общество” (1960) и режисьор, осмислящ както актуалните проблеми на английското общество, така и универсалните въпроси за жестокото безсмислие на войната и за свободата на човешкия избор, с които печели симпатиите на публиката по света.       Защото като постановчик Атънбъро продължава традициите, завещани от Чаплин и Лийн, да снима като англичанин с американски пари мащабни и завладяващи платна със звезди от ранга на Антъни Хопкинс, Саймън Уорд, Бен Кингсли,Дензъл Уошингтън, Робълт Дауни младши, Сандра Бълок, Пиърс Броснан , Шърли Маклейн и Кристофър Плъмър, които изтъкват както величието на британския творчески дух, така и виталната природа на филмовия спектакъл, създаден по утвърдените холивудски рецепти.       Точно по тази причина филмите на Атънбъро се радват на широка популярност независимо дали са антивоенна сатира - „О, каква прекрасна война!” (1970) или сага „Един мост повече” (1977), мюзикъл - „Рефрен за хора”(1985), екранизация на литературна класика - „Магьосникът”(1979) по новелата на Стефан Цвайг „Играчът на шах”, мелодрама - „Сенчестата страна” (1993), майсторски поставени биографии като „Младият Уинстън” (1972), „Ганди” (1982), „Вик за свобода” (1987), „Майка Тереза” (1991, документален), „Чаплин” (1992), „Любов и война” (1996), „Сивата кукумявка” (1999) и чисти драми като „Затворен кръг” (2007)...       Именно биографичните опуси донасят световната слава на Атънбъро, Оскар за режисура за „Ганди”, признание и уважение сред специалистите, доловили приемствеността между големите майстори на британското кино и делото на най-значимия му представител и дългогодишен президент на Британската филмова академия Ричард Атънбъро.       Може би мнозина от почитателите му ще го обвинят в излишен комерсиализъм, натяквайки за участията му в динозавърските екшъни на Стивън Спилбърг, вероятно и някои от феновете му са останали разочаровани от протяжните му и сълзливи мелодрами „Сенчестата страна” и „Любов и война”, които и ако и заснети с необходимата вещина си остават под нивото на неговия щедър талант.       Но дори и тези неизбежни компромиси не намаляват величието на знаменития кинематографист,отишъл си от този свят на 24 август 2014 г.

 

 

               Захари Бахаров, за           когото няма мисия невъзможна   

 

Следя развитието му от близо 20 години.

Пред очите ми израсна като добър професионалист и стабилен актьор,роден на 12 август 1980 г., за когото вече няма тайни в професията.

Бахаров има характерна и запомняща се визия, която обаче може и да  спъне и ограничи диапазона на неговите превъплъщения.

Той е абониран за роли на злодеи, мутри, страховити мъже с каменни физиономии и сурови сърца, криещи зад зловещия си имидж топлота, спотаена емоционалност и прикрита уязвимост.

Качествата си разкри първо в театъра, където е великолепен и незаменим поддържащ партньор,създаващ ярки персонажи под ръководството най – вече на Александър Морфов – „Хъшове“ 2004 и „Дон Жуан“ 2007 и Явор Гърдев – „Крал Лир“ 2016 и „Това не го казвай!“ 2023, при когото изгради и най – яркия персонаж в театралната си кариера –  шофьорът бае Славе Желязков в моноспектакъла „Чамкория“ 2017.

Истината е, че мащабът на своя талант той разкри основно в тв и киното.

В България се снима редовно, но  има късметът да участва в няколко от най – впечатляващите и значими родни продукции, които го направиха звезда не само за местна консумация, но и допринесоха за неговата разпознаваемост по света.

При Явор Гърдев бе неотразим като Молеца в „Дзифт“ 2008, впечатли като пастира Методи в „Стъклената река“ 2010 на Станимир Трифонов, запомнен бе и като Андрей Богатев в  Love.net 2011 на Илиян Джевелеков  , като Лъчезаров в „Аз съм ти“, 2012 на Петър Попзлатев,като Драсков във „Възвишение“ 2017 на Виктор Божинов и първи близнак в „Януари“ 2021 на Андрей Паунов,стана всенароден любимец като мафиота Иво Андонов в сериала на Димитър Митовски и Виктор Божинов „Под прикритие“ 2011 – 2016, излъчен и по HBO, а отскоро обира овациите на феновете като циганския барон Чаво в „Шекспир като улично куче“ 2022 на Валери Йорданов и като кавхан Сурсувул в сериала на Виктор Чучков и Зоран Петровски „Войната на буквите“ 2023.

За лансирането му в чуждестранни продукции помогна не само късметът – да си на точното място в подходящия момент или  излъчването на „Под прикритие“ по HBO, колкото и чиракуването и натрупания опит , а защо не и необходимостта от такъв актьор – универсален, органичен, адекватен, адаптивен и  необходим в Русия, Франция, Сърбия, Великобритания  и САЩ.

Така на времето щастието се усмихна на Раде Шербеджия , който след световния успех на „Преди дъжда“ 1994 на Милчо Манчевски яхна вълната на успеха , за да не я пусне 26 години.

Нали не ви изглежда случайност, че двамата участваха  във втория сезон на „Куци коне“ 2022 на Джеръми Лавъринг?

И защо да не допуснем, че формулата ще сработи и с Бахаров?

Той чиракува в евтините американски филми, снимани в  „Ню имидж“, София и предназначени основно за видео и тв пазар – „Скакалци“ 2005 на Ян Гилмър, „Принудително представление“ 2009 на Долф Лундгрен,“Двойна самоличност“ 2009 на Денис Димстър, „Универсален войник : Регенерация“ 2009 на Джон Хайъмс,“Ел Гринго“ 2012 на Едуардо Родригес,без да забравяме „Близки врагове“ 21013 на Питър Хайъмс, където бе в компанията на Жан – Клод Ван Дам.

Сега тези заглавия може и да ги пропуснем, да ги критикуваме и да упражняваме върху тях своя критически сарказъм, но без тях нямаше да дойдат предложенията за „Бягството“ 2010 на Питър Уиър, „Пазители на наследството“ 2014 на Джордж Клуни, „Геният“ 2017, на Кенет Билър и Рон Хауъд…

Вероятно нямаше да получи и ангажиментите си в прочути франчайзи, които го направиха известен  по света – „Игра на тронове“ 2015, сезон 5, еп.8 „Студен дом“ на Мигел Сапончик, в който бе безупречен  като Лобода и , разбира се, „Мисията невъзможна 7 .Пълна разплата, част първа“ 2023 на Кристофър Макуори,подвизаващ се като руския  офицер в подводницата „Севастопол“

Гледайте внимателно първите осем минути на блокбастъра и ще видите колко естествен, непринуден и органичен е Захари Бахаров, как добре говори английски и че по нищо не отстъпва на  своите прехвалени колеги…

Защо да се учудваме тогава, че безпроблемно се вписа  като Пьотр Володин в екипа на втория сезон на прочутата елегично – сатирична кримка „Куци коне“ 2022 на Джеръми Лавъринг, че бе необходим за успеха на такива представителни френски сериали като „Батист“ 2019  на Бьоркур Сигпорсон – убиецът на румънската мафия Николае и най – вече като офицерът от Спецназ Анаятолий Хлебников в „Отдел „Фалшива самоличност“  2017 – 2020 на Ерик Рошан, Жак Одиар и Матийо Касовиц?

Захари Бахаров бе много добър и като Кирил в „Южен вятър : Ускорение“ 2021 на Милош Аврамович и като серийния убиец Ковальов в руската версия  от 2014 – 2016 г.на американския сериал „Кости“, трети епизод, под уверената и стабилна режисура на Виктор Божинов.

Не мога  да гадая как ще се развива кариерата на Захари Бахаров занапред.

Но се надявам да  е плодотворна и успешна.

И ще бъде в реда на нещата в 19 часа да го гледаме в театрално представление, като се приберем вкъщи, да следим поредния епизод на нашумелия сериал  с негово участие, а в петък да бъдем на премиерата на български филм или на прочут франчайз, в който присъствието на Бахаров ще бъде необходимо и важно.

Той естествено ще сменя родните с чуждестранните ангажименти, доказвайки ни  непринудено, че светът е едно голямо село и великолепна сцена, на която ние сме зрители…

Борислав Гърдев

 

 

         Памет за Петър Пенков

 

На младите името му не говори нищо.

Починал преди близо 50 години, едва навършил 41.

Завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност актьорско майсторство през 1957 г.

Кореняк софиянец, без да успее да работи в столичен театър , а се утвърждава в Стара Загора, Велико Търново, Русе и Бургас.

Чел съм хубави неща за пребиваването му в Търново през 1960 – 1962 г., за запомнящите му се роли в „Царска милост“(1960),„Жени с минало“ (1961), „Иван Шишман“  (1961) и „Светът е малък“(1962) под режисурата на гостуващите опитни  постановчици Кръстьо Мирски, Владимир Найденов,  Николай Люцканов и Вили Цанков.

Но аз тогава съм се раждал, какви спомени да имам от театралните му изяви?

Моите срещи с Петър Пенков започват, когато съм седем годишен.

И естествено са свързани с телевизията и киното.

Петър Пенков не направи голяма и значима главна роля на малкия и големия екран.

Не намери и своя режисьор, който да го лансира и наложи като  българска звезда.

А имаше потенциал за това.

Бе строен, фин, красив, интелигентен, емоционално обран, но много добър  майстор на характерния рисунък, на ярката и запомняща се интерпретация на образи, които обичаме и сега да наричаме поддържащи.

Но без които не може нито театърът, нито тв, нито киното.

В България по времето на соца имаше плеяда знаменити и талантливи актьори, създаващи качествени и ярки поддържащи роли – винаги си спомням с респект изявите на Георги Стоянов, Светозар Неделчев, Васил Димитров  или Димитър Хаджиянев.

Пенков бе от тяхната кохорта.

Открит е за киното на 33 години – роден е на 27 февруари 1933 г.  – от Владислав Икономов за ролята на Иларион в съдебната драма „Призованият не се яви“.

Икономов и Васил Мирчев ще се окажат двамата режисьори, снимали го трикратно и гласували доверие на неговия талант и артистичен капацитет.

Владислав Икономов ще разкрие качествата му на рафиниран отрицателен герой първо в „Скорпион“ срещу „Дъга“ (1969) като сенчестия ръководител на горяните Гетов, а след това ще разкрие неговата съкровена същност като Генов в епизода „Самопризнание“ (1973) от популярната криминална поредица „Произшествия на сляпата улица“.

Васил Мирчев – вярно след „Човекът в сянка“ (1967) по Павел Вежинов на Яким Якимов, където Пенков се подвизаваше като Даскарев ,ще повярва във възможностите му и ще му даде втората важна и отговорна роля в екранизацията на повестта на Георги Караславов „Танго“ (1969), в която ще блесне като прокурора – злодей Йоргов  в достойното партньорство с Невена Коканова – Хаваджиева.

Нека запомним датата на премиерата на филма – 28 февруари 1969, часове след рождения си ден Пенков става национална знаменитост на 36 години!

Вярно, изглежда като достолепен чичко, с фини  буржоазни маниери на изискан господин и суров защитник на държавата, но същевременно е толкова млад, че чак не ни се вярва да има такава щастлива звезда.

1969 е годината на Петър Пенков.Годината, в която българският зрител се завръща пред екрана , за да гледа родно филмово производство.

Пенков се снима в цели седем продукции, преимуществено в отрицателни роли, с едно малко изключение, във филми, които му донесоха голяма популярност и слава и го превърнаха за непродължителен период от време в разпознаваем  и обичан актьор.

В епоса на Зако Хеския „Осмият“ създаде с неподражаем блясък образа за злодея полковник Гатев, ликвидиран с много ненавист от партизанския командир – Георги Георгиев – Гец, в „Скорпион“ срещу „Дъга“ е Гетов, в „Господин Никой“ на Иван Терзиев по романа на Богомил Райнов има незабравима петминутка като човека на Дъглас, заплашващ Боев – Коста Цонев да го прати на оня свят след една седмица,в „Птици и хрътки“ , ексцентричната и неповторима антифашистка драма на Георги Стоянов, се появява в своя блясък като офицер във влака, за да произнесе две реплики с апломб, снима се и в много известния и постоянно подлаган на остри коментари хит на Въло Радев „Черните ангели“, където само се мярва като окован политзатворник, за да затвори кръга на най – успешната си и знаменита година със знаковата и легендарна роля на Симеон Каназирев в първия сезон на „На всеки километър“ на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев.

Пенков играе в пет от общо 13 – те епизода на първата поредица.

Аз нарочно си пуснах и изгледах отново „Великден“.

Установих с изненада, че във встъпителните надписи името на актьора е изписано преди това на Георги Черкелов – Велински (в епизода „Пеещият часовник“, в който се подвизава в Испания под прикритие като австриеца Йозеф Бруно  е дори на второ място, веднага след това на Стефан Данаилов – Сергей !)и че независимо от тезисността и предпоставеността на конфликта, както е лансиран от сценаристката Свобода Бъчварова, се е получи стегнат и приемлив за гледане соцекшън, в който Каназирев и Деянов са наистина достойни противници -  а не само съученици, разделени от класовата борба, че са еднакво отдадени на своята кауза, че мислят за мъст и убийства и на най – светлия християнски празник, поради което е закономерно Каназирев да бъде убит именно на Великден от атеиста Деянов в дома му, пращайки го на оня свят с прословутата реплика  - „Подлец си бе, подлец си и остана!“

И се питам защо след такъв гигантски скок в кариерата си развитието на Пенков в следващите години зацикли?

Две години не му предлагаха нови роли, а след това в какво се снима?

В „Кръгове на обичта“ (1971), прехваленият , но всъщност най – слаб филм на Кирил Илинчев, в „Игрек 17“ (1972) все пак се срещна отново с Вили Цанков, но нямаше сериозна задача пред камерата, Васил Мирчев го покани за рали състезател в много обичаната и гледана навремето спортна тв драма „Голямата победа“ (1972), пак той ще рискува и ще му надене груби селски дрехи, за да стане ятак в партизанската драма „Бялата одисея“ (1973), Гриша Островски съвсем ще му смени амплоато като придружителя на пътуваща  актриса  господин Шмид в спорната си и не съвсем сполучлива версия на Йовковия „Чифлик край границата“  - „Нона“ (1973), в тв филм „Засада“ (1974) на Орфей Цоков ще бъде журналист от летището….

Показването на творбата на малкия екран ще е по тъжен повод – на 28 август 1974 г. Пенков ще е вече покойник, напуснал този свят малко след като става на 41 години…

Мисли съм си за неговата съдба, за това как би се развила кариерата му през годините, щеше ли да преживее нов ренесанс, да получи силни, значими, централни роли, как би приел промените след 10 ноември 1989 г.?

И съм стигнал до извода, че Съдбата знае как да постъпи, че вероятно – колкото си сурово и жестоко да звучи – тогава е трябвало да ни напусне, в разцвета на силите си и малко след великия Методи Андонов, починал също много млад, преди да навърши 42…

Той не доживя достолепните 90 , но остава в съзнанието ни като един от най – талантливите и знакови актьори на своето поколение.

Да си спомним за постигнатото от него с уважение и внимание.

Борислав Гърдев

 

 

        Една легенда си отива…

 

Харисън Форд е щастлив човек и актьор.

Той доживя да види в завършен вид няколко от най – хубавите франчайзи в кариерата си – през 1978 г.това бе "Командосите от Навароне", продължението на "Оръдията на Навароне" от 1961 г., през 1994 г. дилогията  „Патриотични игри“, 1992 и „Реална опасност“, през 2017 г.“Блейд Рънър 2049“, образуващ друга важна сглобка  с“ По острието на бръснача“  - „Блейд Вънър“ от 1982 г., през 2019 г.с „Възходът на Скайуокър“ приключи легендарната сага, стартирала през 1977 г. - “Междузвездни войни“,както и великолепната анимационна приказка "Сами вкъщи 2", започната три години по - рано, а през 2023 г.облече дрехите и прие осанката на великия Джейкъб Дътън в тв серия на Тейлър Шеридан „1923“, втората предшестваща поредица на знаменития епос „Йелоустоун“ , 2018 - 2023.

Не забравяме, че участва в третата част на "Непобедимите" през 2014 г.и че класиката "Апокалипсис сега", в която е полковник Лукас има две версии - съкратена от 1979 и разширена, режисьорска от 2001 г.

Наред беше да видим и последното приключение на знаменития археолог доктор Хенри Джоунс, излязло на екран на 30 юни тази година.

За протокола само уточнявам, че това е не петият, а шестият филм от епопеятас Форд.

И не мога да си обясня защо всички , пишещи за Индиана Джоунс, съвестно сочат премиерите от 1981, 1984, 1989 и 2008, а забравят тв сериала „Хрониките на младия Индиана Джоунс“ от 1992 – 1993 г., в чийто втори сезон в епизода от 13 март 1993 г. „Индиана Джоунс и мистерията на блуса“ на Карл Шулц ,участва, както и следва да очакваме, и Харисън Форд като Индиана Джоунс на 50 години.

Няколко думи за сюжета на новия филм.

Той е дело на Джез и Джон – Хенри Бътъруърд и Дейвид Коеп, който поне познаваме като автор на хитове като „Джурасик парк", 1993-1997, „Мисията невъзможна“,1996, "Мумията", 2017 и който е работил по сценария на не много успешния „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“, 2008.

Аз много съм мислил как трябва да завърши една такава легендарна сага, така, че да не разочарова своите фенове.

Защото , нека сме наясно, филмът ще се гледа и от подрастващи, нямащи никакъв спомен за успехите на предшествениците му, но и основно от хора, помнещи добре приключенията на прочутия археолог, с които е преминала тяхната младост.

Коеп и Бътъруърд залагат на сигурното – ще припомнят схватките с немците  от първата и третата част на поредицата, доктор Джоунс и колегата  му, проф. Базил Шоу – Тоби Джоунс първо измъкват от нацистите копието на Лонгин, с което е прободено тялото на Христос, оказало се добре пласиран фалшификат, а след това здраво ще се борят за реликвата, носеща и заглавието на филма – Антикитерата на Архимед, часовсик на 2200 години, с което може да се контролират астрономически позиции с десетилетия , както и да се засичат времеви пропуквания, а това  би помогнало на Хитлер да обърне хода на войната, която губи през 1944 г.

Въвеждащите 22 минути са страхотен екшън нон стоп, който ни държи на нокти до спасяването на Шоу и Джоунс от лапите на нацистките преследвачи, в чийто редици се открояват зловещите, но ефективно действащи полковник Вебер на Томас Кречман и доктор Юрген  Волер на Мадс Микелсен.

Единственото ми несъгласие е с дигиталното подмладяване на Форд, който сякаш изкача от египетската пустиня  в „Търсачи на изгубения кивот“ ,1981, но поне не отблъсква с нелепата неестественост, която носеха в себе си Ал Пачино и Робърт де Ниро в „Ирландецът“, 2019 на Мартин Скорсезе.

След предястието в препускащия влак през Алпите следва низ от приключения  и сблъсъци, преминаващи през някои от най – екзотичните кътчета на планетата –  Мароко,Гърция, Сицилия и Ню Йорк.

В  Танжер сме свидетели на умопомрачителни гонки с триколка и ретроавтомобили, в Ню Йорк археологът се измъква от своите  преследвачи , яздейки полицейски  кон както по централните булеварди, така и в метрото,точно по време на парада по посрещането на астронавтите, стъпили на Луната, но причудливите чупки в сюжета достигат своя връх в Сицилия, където катапултиралия доктор Джоунс, заедно със спътниците си Фийби Уолър -  Бридж – Елена, негова кръщелница и дъщеря на Базил Шоу, която помним от „Соло“, 2018 и  сериала „Торба с бълхи“ ,2019 и чаровния Теди – Итън Изидор, попада в ада на обсадата на Сиракуза от римляните през 214 г.пр.н.е. и се среща със самия Архимед  - Насер Мемарция!

Сюжетът описва кръг между 20 август 1939 г., когато с полет от Сицилия за Мюнхен доктор Волер трябва да отстрани Хитлер и да поправи неговите грешки и 20 август 1969 г., когато на фона на националната еуфория от подвига на Нийл Армстронг и неговия екип от „Аполо 11“, кацнали на Луната, пенсиониращият се от колежа "Хънтър"  проф.доктор Джоунс влиза в люта схватка с Волер - доктор Шмид, алюзия за Вернер фон Браун  в чии ръце ще остане Антикитирата.

Еуфорията около кацането на Луната не е избрана случайно – тя работи безотказно още от „Мъже в черно 3“ , 2012,на Бари Зоненфелд, продуциран от Стивън Спилбърг.

А е любопитно да знаем, че присъства с документалната си автентичност във филма "Армстронг" от 2019 г. на Дейвид Фейърхед, в който  Харисън Форд чете зад кадър мемоарния текст на астронавта Нийл Армстронг, героят от 20 юли 1969 година ...

Ако и да е на ръба на анимационното приключение, комикса и фантасмагорията, сценарият създава не само напрежение, но и нужната  атмосфера, за което заслуга има и стабилната режисура на Джеймс Манголд – „Копланд“,1997, „Луди години“, 1999, „Да преминеш границата“, 2005, работещ уверено и вещо, без никакъв страх от съпоставка с делото на Спилбърг и предлагащ традиционно, но ефектно поднесено зрелище, динамичната и атрактивна камера на Федон Папамайкъл  - „Форд срещу Ферари“, 2019  и завладяващата , както винаги , музика на ветерана Джон Уйлямс, този път уместно  подплатена с шлагери на „Бийтълс“ и Дейвид Боуи.

След сицилианското приключение доктор Джоунс се събужда в леглото на ню йоркския си апартамент и става свидетел на завръщането при него на любимата му съпруга Карън Алън – Мериън.

Целувките  са искрени и непосредствени, като е ясно, че бракът им ще бъде спасен.

Няма го синът Мут Уйлямс на издънката Шея Лабьоф, загинал като доброволец във Виетнам, но за него не ни е тъжно….

На финала, виждайки изпраната шапка на великия авантюрист да виси на простира пред прозореца на собствения му апартамент, усетих спазъм в стомаха и една предателска сълза, която се плъзна по бузата ми.

Великият Харисън Форд изпълни с харизма, ентусиазъм и много страст  една от последните знаменити роли в кариерата си. Заедно с него запомних моцификациите и на Антонио Бандерас – морският ветеран и гмуркач  Реналдо и Джон Рис – Дейвис – Салах.

А аз се простих с още един знаков  хит,останал в съзнанието ми като вечен трейлър,който винаги се движи и белязал живота ми през последните 42 години….

Борислав Гърдев

„Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“, 2023, 154 мин.,сц.Джез и Джон – Хенри Бътъруърт и Дейвид Коеп,реж. Джеймс Манголд, продукция на  „Уолт Дисни Пикчърс“, „Лукас филм“и  „Парамаунт Пикчърс“, продуценти Джордж Лукас, Стивън Спилбърг, Катлийн Кенеди, Франк Маршал.