събота, 8 май 2021 г.

Изненадата "Виртуозът"

 

                 Изненадата "Виртуозът"

 

„Виртуозът“ на Ник Стаглиано е от тези привидно семпли, предвидими и сякаш пълни с

клишета филми, който, уж е направен без претенции и свръхочаквания, а всъщност

се оказва сред най –  приятните премиери за сезона.

Причината за неговото силно въздействие, а и възможността той да бъде

сред най – важните заглавия на 2021 г.,откривам в сюжета, дело на сценариста

Джеймс Улф.

Господи, колко филма съм гледал досега за наемни убийци, които са по правило

суперпрофита, не излизат от дебелата сянка на укритието си и със стоманен и пълен с нега поглед

посрещат самотата си, на която са обречени?

Виртуозът на Ансън Маунт не се различава съществено от своите побратими.

Движи се като тигър, премисля всеки свой ход, никога не бърза по време на акция, изпипва всяка

стъпка като скулптор, говори изключително рядко, процеждайки с усилие думите си, потаен е, не

знаем нищо за миналото му – семеен ли е или напротив, какво е работил – ченге, тюлен или барета,

защо е приел да изпълнява толкова опасни мокри поръчки, криейки се след всеки свой удар в гората в дървена къща,

в компанията симпатично куче с бяла козина, за което полага трогателни усилия.

Той се стреми с всички сили да се абстрахира от страничните ефекти на дейността си, но не може да избяга от

ударите на съдбата си.

Налага се да предизвика катастрофа с един свой изстрел, но след нея невинна жена се подпалва и гори

пред неговите и на сина  й очи.

Натрапчивият кошмар го преследва и подсказва, че и този човек от стомана е уязвим и има пробойни, през

които враговете му могат да го атакуват…

Виртуозът получава задачите си от не по – малко мистериозен ментор, скрит зад бюро и черни

очила, с поставени на бюрото му четири телефона.

 Стоически чака инструкция или готви доклад, който менторът изслушва с каменно спокойствие.

Той  е, разбира се, Антъни Хопкинс , който с годините става все по – добър и дори и леко да се отегчава,

продължава да играе с желание пред камерата.

Независимо дали във филм за „Оскар“ – „Бащата“ на Флориан Зелер или просто , за да се забавлява във върхова форма,

както е във „Виртуозът“.

За дълго време възприемаме образа му като на самодоволен застаряващ мизантроп, занимаващ се с убийства,

за да отмъщава .

За своето тежко минало, за кървавите задачи, които сам е изпълнявал от самодоволни офицери, за угризенията на съвестта, които и него са го преследвали.

Хладнокръвният ментор също – и то само веднъж – разкрива истинският си облик – на гроба но бащата на виртуоза,

на когото сякаш между другото споделя страшната и измъчваща го 25 години тайна как е убил в яма  – вероятно във виетнамската джунгла -

група невинни старци и деца, като дори му се е наложило накрая да застреля и едно все още бягащо хлапе, което татко му отказва да гръмне…

Очакваме между двамата да има пълен синхрон и доверие и те са налице, докато виртуозът получава от шефа си бележка с

надпис „Белите реки“.

Той поема на поредната си мисия, попадайки в дълбоката американска провинция, в първобитна кръчма и в допотопен мотел

със странни обитатели, където нищо от това, което вижда, не отговаря на действителността.

Отново е принуден да извърши серия от убийства, да прикрие старателно следите си и да търси отчаяно белите реки.

Докато дири този мистериозен топос допуска фатална грешка.

Поддава се на чара на една келнерка, която го привлича колкото с провиденциалистките си умения, толкава и с чистота и спонтанността на порива си

да има силно рамо до себе си, да напусне дупката, в която се е натикала и да замине за Италия.

Сервитьорката има своя италианска мечта и смята да я сподели с появилия се в бара й странник.

В интерес на истината той отначало не се поддава на ухажването й, дори заявява, че няма да я докосне, оставяйки я

да спи в неговото легло, докато  си разчиства по своя начин сметките с преследващите го врагове – от хубавеца

Джони – Ричард Брейк и неговото гадже – Диора Бърд до зам. – шериф – Дейвид Морс, когото застрелва с автомат в гората.

В мига на своя триумф, решавайки да напусне градчето и да продължи с поставената си задача, той се поддава на ласките на голата

дама, оказала се необикновено гъвкава и страстна.

Виртуозът получава така дълго чаканата любов, жената, която го обича и в секундата, в която е на седмото небе все пак решава да

провери самоличността й, измъквайки от нейната чанта подаващата се от там лична карта.

И ето я изненадата – любимата  се оказва Бланка Риос – белите реки!

Той няма време да осмисли този шокиращ факт, защото веднага получава куршум в челото.

Неустрашимият килър е пробит в сърцето и главата, Бланка – Аби Корниш докладва изпълнението на поръчката, след което посещава убежището на

своята жертва.

Оставя нов пакет с кучешка храна , изважда пистолета си и го насочва към главата на невинното животинче.

Очакваният изстрел е спестен.

Вместо него се появяват финалните надписи на филма…

Това е.

Умишлено наблегнах на детайлите, с риск да досадя или да разваля магията на очакващите филма зрители.

Акцентирах на сюжета, защото  той е основният  силен коз на филма.

Допълвам уверената режисура на Ник Стаглиано, изявяващ се в ролята и на продуцент, като и умело проведеният кастинг,

който е наистина безупречен.

Посочвам великолепните епизодични изяви на Еди Марсън – самотникът, изключителен английски актьор, който запомних

от сериала „Рей Донован“ (2020), Дейвид Морс, допаднал ми от сериалите „Бягство по учебник“ (2018), „Сутрешно шоу“ (2019) и

„Благословена птичка божия“ (2020), Диора Бърд, която помня от „Изгубената сестра“ (2019) и Ричард Брейк, впечатлил ме

в „Мандалорианецът“ (2020).

Ансън Маунт  - „Стар трек : Откритието“ (2019), прави страхотна роля на уязвим суперпрофесионалист и е много важна химията,

 която се получава между него и Аби Корниш  („Джак Райън“, 2018), за цялостното емоционално въздействие на творбата.

Много добра и изпипана е и музиката на Брук и Уил Блеър („Черна Коледа“ 2019).

В заключение -  „Виртуозът“ е силен, ефектен и майсторски направен трилър, в най – добрите традиции на жанра.

Без да претендира да е шедьовър, той ще ви достави два часа истинско удоволствие и наслада от работата на

големи професионалисти.

Какво повече му трябва на човек в това тревожно и пълно с изненади време?

Борислав Гърдев

„Виртуозът“, 2021,111 минути,сц.Джеймс Улф, реж. и прод.Ник Стаглиано, продукция на „Нац продъкшънс“

и „Пеликан филмс“, разпространение „Лайънсгейт“.

 

 

 

 

 

четвъртък, 11 март 2021 г.

Защо загуби Мария?

 

Защо загуби Мария?

 

Уточнявам сега Мария Бакалова загуби в честен двубой, спорвано и справедливо.

Колкото и да не тежи да си го признаем.

Не вярвам до края на дните си да доживея друг български артист да се бори за „Златен глобус“ в раздел комедия или мюзикъл и в този аспект на успеха й е и заслужен и невероятен за нашите географски ширини.

Тя наистина привлича аура, талант и амбиция, за да бъде оценена по достойнство и наета от Джейсън Волинър и Саша Барън Коен за ролята на Тутар Сагдиев в „Борат 2“ (2020) . 

Създайте впечатляващо свежо образа на простовато казахско момиче, отлично вписвайки се в американската среда и дори специални овации, правейки за смях на никой друг, а Рудолф Джулиани, бившият кмет на Ню Йорк и дясната ръка на Тръмп в последния президентски избори.

Но…

Глобусът за най - добър мюзикъл или комедия отиде при Коен, господарят на шоуто.

Защо?

Тъй като е много по - разпознаваме и в понеделник е по време на конюнктурата.

„Борат 2“ в псевдодокументален стил предлага горчиво - подигравателен поглед към САЩ в условията на криза - пандемия и разлом последващо оспорване на президентски избори, като в типично свой стил Коен допуска неуместни и груби шеги както с избиратели - републиканци, които, логично, не му импонират, така и с икони като Джулиани, позволявайки им да се си лукса да се надсмива и над холокоста, разбира се, в рамките на допустимото и с необходимата осторожност.

„Борат 2“ е цинична и жестока забава с Америка в криза, пред избор и поглед към бъдещето на си, разчитания основно на благоприятен момент, който излиза, на дърводобив и остров на своите създатели и на умението им да предложи на публиката лесно приемливи, но шаржирани и съвети за това схематични образи.

Нашата Мария е чудесна като глуповато азиатско девойче, диво и първоначално, което се забавлява като туземец с американските абсурди, но тя не може да изгради нещо повече от зададени й рамки.

Трябва да остане в тях като образ - символ, без да разгърне напълно своя артистичен потенциал, защото тази е била волята Коенова.

При Розамунд Пайк нещата с коренно различни.

Тя е много по – известна от нашето момиче, което лично помня от „12 А“  (2017) на Магдалена Ралчева , от епизода „Да живее кралят!“ на трети сезон на „Гомор“ (2017) на Стефано Солима и от  арт филма „Бащата“ (2019) на Кристина Грозева и Петър Вълчанов,британка е,снима се от 23 години и има в актива си популярни роли в „Не умирай днес“ (2002) на Лий Тамахори или „Гордост и предразсъдъци“ (2005) на Джо Райт, както и една страхотна изява като Ейми Дън в прекрасния психотрилър на Дейвид Финчър „Не казвай сбогом“ (2014), за който съвсем заслужено бе номинирана за „Оскар“ за главна женска роля.

В „Много ми пука“(2020) работи под ръководството на сценарист – режисьора Дж Блейксън, работил по  сериала „Короната“ (2019) и създава впечатляващата роля на Марла Грейсън.

В известен смисъл Розамунд е също пришълка в Холивуд, но, уточнявам, че дори и там британките – и то талантливите и красивите, винаги са били на почит.

Филмът е добре направена черна комедия, без да блести с някакви оригинални идеи, похвати или изводи.

В стила на до болка познатата ни политкоректност измамницата Грейсън – но, Господи, каква хищница е тя с какъв изящен и контролиран финес е претворена на екрана от Пайк!, получава на финала заслуженото – точно  когато  мечтата й да стане милиардер е на път да се сбъдне, умира простреляна от нещастник, чиято майка тя му е отнела, за да й присвои авоарите, двете с приятелката й Фран – Елза Гонзалес са лесбийки, а както се досещаме младши партньорът на злодейката е с латиноамерикански корени…

Намесена е и руската мафия в лицето на прословутия Роман Луньов на Питър Динклейдж, създал поредната си конгтениална роля, за да напомни, че може да играе всичко, а не само легендарния Тирион Ланистър от сериала „Игра на тронове“ (2011 – 2019).

Само че в „Много ми пука“ има неочаквани обрати – Луньов предлага вместо битка на живот и смърт с Грейсън да станат съдружници и да наложат монопол над САЩ чрез една компания „Грейсън и Ко“ за обгрижване на болните старци, нуждаещи се от лични асистенти, надушвайки златна мина и бизнес за милиарди.

Творбата си е художествена измислица, а не лъжедокументално изследване.

В нея има ясен сюжет, интересни находки в разказа, добре обрисувани образи, стегнат и смислен диалог, умело редуване на смешни и драматични сцени, отлично подбран актьорски състав, в който бих отбелязал и прекрасната епизодична зарисовка на Даян Уист като Дженифър Патерсън, която помним от сочното й присъствие като Мари от „Трафикантът“ (2018) на Клинт Истууд.

Розамунд има късмет, че попада във филма с майсторски  разказана феминистка история, сниман в Бостън, който няма непомерни амбиции, освен да се забавлява, но и да не накара да се замисли върху някои извесни истини за живота, играе вдъхновено комплексно -   нюансиран и добре конструиран образ, при това в амплоа, което отлично владее - на хладнокръвна и пресметлива мръсница, готова на всичко, за да стане богаташка.

Безспорно й се отдава и като Марла Грейсън.

Заслугата й за успех на филма е безспорна и категорична.

Затова и Асоциацията на чуждестранните журналисти в Лос Анжелис  гласува тя да получи „Златна глобус“ за най - добра актриса в мюзикъл или комедия.

В ущърб на Мария Бакалова, на която, всички пак, от цялото сърце пожелавам попътен вятър и нови и по - добри изяви в голямото кино - у нас и по света.

Борислав Гърдев

петък, 12 февруари 2021 г.

За опашката, кандидат - президента и вечната ни орис

 За опашката, кандидат - президента и вечната ни орис

Захари Карабашлиев отново изненадва.

След повестта „Жажда“  предлага на вниманието ни роман, амбициозен и свръх актуален, различен от това, което сме очаквали , но все така много добър.

„Опашката“ (2021) е писан седем години.

Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия, но , когато го четеш в условия на изолация и общественr ограничения, съвсем не се възприема като горчива сатира на бъдещето, а като съвсем ясна и нагледна плашеща ни реалност.

Карабашлиев се бори с каверзния въпрос, измъчвал дълго Бодрияр – „Заличаването на Бог ни изправи срещу реалността.

Срещу какво ще ни изправи заличаването на действителността?“

Амбицията му е да създаде философски вглъбен роман с послания,извлечени от трудовете на Платон, Хана Аренд, Карл Попър, Албер Камю, Джордж Оруел и Джорджо Агамбен.

Такова е желанието , друг въпрос е на какво ниво е самата реализация.

Личното ми мнение е, че там, където авторът търси значими обобщения и изводи за обществото и светът, който обитаваме е резоньорски сух, докато стихията му е в умелото и завладяващо пресъздаване абсурдите на делника ни, на катаклизмите и стълкновенията, които тресат родината ни и самите нас.

Доста рисковано, но и мотивирано  Карабашлиев залага на два акцента, които  движат повествованието, избягвайки вече „варненската връзка“ и превръщайки го в софийско – космополитно.

Опашката, с която се сдобива неочаквано Невена, бъдещата съпруга на писателя Павел Панев, кандидат – президент на републиката и неприличното предложение за най – високия държавен пост, който алтер егото на писателя получава от приятелката му Патриция и генералът в сянка Статев.

Невена е едновременно очарователна, красива, амбициозна – шеф е на дирекция „Сигурност и отбрана“ в Страсбург със задача да предотвратява всякакви конфликти в Европа, единственият истински обичащ Панев човек в романа, оказала се с израстък, който я прави РАЗЛИЧНА в нашето консервативно – котловинно общество и сериозно препятствие за кампанията на нейния бъдещ съпруг.

Хрумката с опашката е интересна и забавна, напомняща за русалките, които с песните си са привличали екипажите в морето, но проблемът е, че чак на финала Карабашлиев допуска   , че не само Невена, но и други ЖЕНИ са с опашки в България – жертва на вирус или мутация.

Находката не е доразвита в дълбочина, вероятно и защото се експонира в разгара на старта на президентската кампания, но наистина може да се съжалява за недостатъчно плътното разкриване на този феномен.

Колкото до президентската институция и кампания у нас веднага се сетих за романа на Леа Коен  от 2012 г. „Кандидат – президента“.

В него писателката – дипломат разгръща своя версия на съдбата на държавния ни глава в зората на демокрацията ни, позовавайки се на опита и знанията си от надпреварата от зимата на  1992 г., когато  на 22 януари д – р Желев получи пълен петгодишен мандат за управление.

Карабашлиев използва формулата „Какво би станало, ако…“, залагайки повече на фикцията и тревожещите го сериозни въпроси.

За компромиса например, при който известен аполитичен писател е впримчен в мръсна политическа игра, уж с предизвестен успешен край.

Панев на шега се съгласява да стане НОВИЯ избраник на кукловодите в сянка, да бъде и свежо лице, и партийно необвързан, и разчитащ на подкрепата на младите и протестиращите „маски“ срещу статуквото в условия на глобална икономическа, политическа и здравна криза и същевременно да се съгласи да въвежда извънредно и военно положение, чрез което на базата на назначеното от него служебно правителство плавно и сигурно да въведе диктатурата в България.

Много лесно и същевременно до болка познато би било развитието на повествованието в тази посока, при което закономерно накрая държавният глава ще осъзнае какви гафове е допуснал, които, вероятно, биха коствали поста и живота му.

Захари Карабашлиев избира друг подход, при който обаче също липсва  хепи енд.

Първоначално Невена става „косвена жертва“ при акцията по отстраняването на опашката й, а след това и самият кандидат – президент доброволно приема саможертвата да бъде прострелян показно от охранителя на Статев Ангел в мига на своя триумф, на естрадата и пред тълпата, заела плътно центъра на София до паметника на царя Освободител Александър II.

Това е неговото изкупление пред фенове, избиратели и народ.

Той, несистемният играч, допуснал да бъде манипулиран от тайните господари на страната, все пак намира сили да разруши сценария и да не се впише в проект, водещ България към еднолична власт и война.

Така и Павел, и Невена се оказват поредните жертви на прехода ни и на онази прословута операция, при която гущерът / драконът изяжда опашката си, за да се запази статуквото.

От „Опашката“ не лъха оптимизъм или ведра надежда.

Романът е в унисон с мрачното настроение, обхванало всички нас в условията на продължаваща пандемия и несвършваща криза на доверие към управниците ни.

Има страници – разговорът на Павел с директора на Националния театър за поредните министерски смени, които звучат с поразяваща суифтовска сила.

Картината на подмолните и задкулисни политически  игри е пресъздадена с впечатляваща точност и сила, нравите и страстите около протестите и съответното им медийно отразяване също са разкрити вещо и увлекателно.

Над всички обаче властват образите на Невена, Павел и Статев.

Неизбежната триада, но не и Света Троица – избраният интелектуалец – наивник, неговата спътница – неизбежна жертва и ветеранът, раздаващ картите на властта, загинал след свирепа схватка с Павел като истински злодей.

Написан вдъхновено и атрактивно, „Опашката“ е един наистина различен за автора си, но много силен роман, от какъвто нашата проза отдавна имаше нужда.

 Борислав Гърдев

"Опашката", 2021, роман, изд."Сиела", 390 стр., ред.Веселина Седларска

четвъртък, 28 януари 2021 г.

Кой финансира въоръжаването на Ботевата чета?

 

Кой финансира въоръжаването на Ботевата чета?

Борислав Гърдев

Врачанският търговец Мито Цветков ,четири еврейски фирми и Евлоги Георгиев в сянка дават своя принос за въоръжаването на Ботевата чета през 1876 г.

Всичко започва с т.н. лоена афера.

Във Враца по инициатива на революционера Иваница Данчев търговецът Мито Цветков става гарант на крупна сделка за закупуване на 18 тона лой и пастърма, за което количество  се предполага, че няма  да се изплаща на османлиите и българите, дали пари за сделката – Хаджи Арап 22 500 гроша, Андро Мурджата 14 500 гроша, Младен Скачоков – 15 850 гроша и Цвятко Младенов -3650 гроша.

Цялата сума е общо 56 320 гроша, равняваща се по тогавашния курс на 12 800 златни франка.

Допълвам, че Мито Цветков става гарант на сделката, нарушавайки неписаното търговско правило да не се лъже и да се разчита на честната дума.

Само той ще бъде съден в родната Враца след освобождението и то от българина Младен Скачоков, на родната му къща , където заседава Врачанския революционен комитет е наложен запор, а той е изхвърлен на улицата, приютен е в мелницата на албанеца Ахмед бег Лазов, изплащайки последната си вноска по дълга на  30 януари 1881 г., след което умира на 2/15 май същата година.

В края на 1875 г. обаче Мито Цветков заедно със Стояна Заимов прехвърлят прословутите 18 тона лой и пастърма на каици и пратката  благополучно е разтоварена в Бекет, Румъния, на 29 декември.

Иваница Данчев се среща в Крайова със стария си познат търговецът – свещар Соломон Зиновски (полски евреин), комуто предлага стоката.

Зиновски пристига в Бекет и в присъствието на Стоян  Заимов, Стефан Стамболов, Иваница Данчев, Мито Цветков и Атанас Лазаров одобрява стоката и я закупува за 13 000 златни франка.

Сделката е сключена на 13 януари 1876 г.След три дни сумата е броена на Стоян Заимов чрез банкерската кантора на врачанина Цвятко Черешаров в Крайова и внесена в касата на Гюргевския революционен централен комитет.

Знае се, че 4000 франка са взети изцяло за централния комитет .

Необяснимо е защо врачанският апостол Стоян Заимов не осигурява никакво оръжие поне за центъра на Трети революционен окръг, поради което при идването на Ботевата чета във Враца има само опит за бунт на 19 май /1 юни 1876 г., бързо потушен от властта.

Накратко за  сделките с еврейските оръжейни търговци в Румъния.

 Фирмите, снабдили българските революционери с оръжие и боеприпаси са „Якобсон“ в Букурещ, „Якоб Хиршхорн“ в Крайова и „Розенфелд“ в Гюргево, без да пропускаме "Розенферт" в същия град.

На 19 януари 1876 г.е сключен договор  между Димитър Горов – „банкерът „на гюргевския комитет и Розенфелд за закупуването на 500 пушки по системата „Спахис“ с байонети, 200 куршума и 1000 капсули при цена на пушка 500 турски лири ,платени 200 турски лири и полица срещу остатъка от 300 лири  с отсрочка 31 дни.

За съжаление  официалната турска власт научава за контракта и чрез ръководеното в Цариград шпионско отделение към Външното министерство от Шнйдер ефенди възпрепятства прехвърлянето на оръжието в българските земи.

С фирмата „Якобсон“ също е сключена сделка, с  представителя й Карл Хиршхорн.

На нея присъства и Ботев и става дума за купуване на 200 броя пушки, револвери и патрони.

Вместо мечтаните „Шапсо“ от Лиеж  чрез фирмата „Албер Симонис“ пристигат бракувани пушки, които все пак са закупени с пари на Евлоги Георгиев.

Стоката – без да е уточнено  количество й -  пристига на 30 март 1876 г. в крайовското пристанище с търговска пратка на „Якобсон“, придружена от служител на посредника Хиршхорн  на име Флешо.

Задължително  трябва да се изтъкне приносът на сдружение „Ванков и Табакович“, което обещава на революционерите да подбере по- доброкачествено оръжие из търговските къщи на Розенферт и хаджи Стойко Трифонович.

Така в началото на 1876 г. Иваница Данчев, Димитър Горов, Мито Цветков и Сава Пенев посещават магазина на Ванков и Табакович в Букурещ и освен закупените от“ Розенферт“ – оръжейна фирма от Гюргево – пушки, вземат още 160 револвера, 12 пушки „Шаспо“ и 45 пушки кабзалии.

 Счита се, че Ботев купува в последния момент още 4 пушки „Шаспо“, една от които кавалерийска, за себе си.

По този начин може да отбележим, че специалната комисия по въоръжаване на Ботевата чета от 150 души я подсигурава с 16 пушки „Шаспо“, 75 пушки, които се пълнят отзад с готови фишеци и не отстъпват на игленките, 160 револвера и бракувано белгийско оръжие –по мои сметки над 100 пушки.

Известна е съдбата на Ботев, убит на 20 май /2 юни 1876 г.

Мито Цветков е заловен на 23 май / 5 юни 1876 г. в Ново село, Берковско, изпратен в Берковица и след това във видинския затвор, откъдето излиза след края на Руско - турската освободителна война,приключила на 19 февруари/ 3 март 1878 г. за да умре ненавреме на  2/15 май 1881 г.

При разпита на Мито Цветков той издава името на Соломон Зиновски и сключената с него  сделка, но последствия за последния няма.

Под турски натиск в Букурещ са привикани за формални обяснения пред официалната румънска власт представители на фирмата „Якобсон“  Карл Хиршхорн и Ернст Краус.

Според признание на Краус той „е разтакаван по разни следствени комисии.Ходих даже при тогавашния министър Братиану, докато се откача.“

За нас остава поуката от една дръзко замислена и прецизно осъществена акция, при която по традиция помагат еврейски  и тежки български търговци , дали своя принос за свободата на България, с неизбежния за манталитета ни сблъсък на алтруизъм и ентусиазъм с корист и егоизъм…

Ползвана е книгата на Николай Иванов “Ролята на евреите за въоръжаването на Ботевата чета“, Велико Търново, 2020, изд.“ИВИС“