събота, 9 март 2024 г.

Любов на Бродуей

 

                                        Любов на Бродуей    


На 4 май 1949 г. е премиерата на „Любов на Бродуей“на режисьора Чарлс Уотърс , по сценарий на Бети Комдън, Адолф Грийн и бъдещият автор на бестселъри Сидни Шелдън ( „Кръвна връзка“,1977, „Диамантената династия“ 1982).

Това е последният дуетен филм на знаменитата двойка Фред Астер и Джинджър Роджърс и първият, заснет в цвят и пожънал голям касов успех в размер на 4,42 млн.долара.

В интерес на истината партньорка на Астер е  трябвало да бъде Джуди Гарланд, но тя е отстранена в последната минута за чести отсъствия заради зависимостта от лекарствата, които взема по лекарско предписание.

Дълъг 109 минути, филмът се гледа на един дъх и доставя голямо удоволствие на истинските ценители на киното.

Джош – Астер  и Даяна Баркли - Роджърс са успешен, макар и спорен музикално – комедиен екип и звезди на поредица от мюзикъли.

Даяна се чувства ограничена в рамките на музикалната комедия, дразни се на иновативните решения на съпруга си и иска да стане драматична актриса.

Появата на драматурга Жак Пиер Бареду – Жак Франсоа катализира действието…Даяна преживява неочакван и закономерно неуспешен флирт с него, напразно надявайки се да стане театрална знаменитост в новата пиеса на Бареду.

Отношенията на съпрузите са подложени на сериозна криза, но на финала разумът надделява и двамата танцуват вдъхновено, с искрящ любовен поглед в очите си…

Без да блести с особена оригиналност сюжетът все пак увлича, актьорите са на завидна висота – тук включвам и Оскар Левант като Езра Милър,в танцовия номер „Обувки с крила“, Астер е зашеметяващ, в добавка запомняме и песента „Не могат да ми отнемат това“

на Джордж и Айра Гершуин.

Операторската работа на Хари Страдлинг е безупречна, номинирана за „Оскар“, както при разкриване страстите на героите, така и при пресъздаването на неповторимите им танцови номера ( Споменавам само финалния „Вие познавате ритъма на Манхатън“), с които „Любов на Бродуей“ и сега впечатлява.

Вероятно на отделни зрители филмът на Уолтърс („Лили“, 1953) ще се окаже стерилен и сладникав, но за неизкушените той ще достави истинска наслада най – вече с лансирането на неподправената екранна емоция.

Наистина какво повече може да желаем?

Борислав Гърдев

Филмът може да се гледа на rezka.ag


вторник, 23 януари 2024 г.

Някои го предпочитат горещо и винаги много смешно

 

Някои го предпочитат горещо и винаги много смешно

 

Въпреки неудачната първа пробна прожекция, на която е притеснен и самият Джак Лемън – Джери, Били Уайлдър не пристъпва към презаснемане или премонтиране на своя филм.

Защото вярва в неговия потенциал и  знае, че ще стане хит.

След премиерата му на 19 март 1959 г. критиците и историците на киното вече не се страхуват да го обявят  и за шедьовър.

Смятам, че не са сгрешили – „Някои го предпочитат горещо“ е и шлагер, и истинска класика.

Той е заснет с много вкус в черно – бяла гама от Чарлз Ланг, получил за работата си „.Оскар“, в лудешко темпо – монтажът е дело на Артър Шмид, с прецизно поднесената музика на Адолф Дойч и майсторски написаната история  от Уайлдър и постоянният му сценарист  И.А.Л.Даймънд.

Самият Били Уайлдър ръководи снимките с такт и ентусиазъм, използва една камера, за да снима бързо и монтира без груба намеса от страна на студиото „МГМ“.

Историята , поднесена ни на екран е и много смешна, но и на моменти кървава и страшна.

Джо – Тони Къртис  и Джери  - Джак Лемън – двама чикагски музиканти, стават свидетели на клането  в Деня на свети Валентин на 14 февруари 1929 г.

Те трябва да избягат от града и от гангстера, виновен за касапницата – Спатс Коломбо – алтер егото на Ал Капоне – Джордж Рафт.

Искат да изнесат концерт извън Чикаго, но единствената работа , която намират е в женски музикален състав, която се отправя на турне във Флорида.

Джо се превръща в Жосефин, а Джери в Дафни, заместващи саксофонистка и басистка.

Във влака двамата попадат в привлекателна женска компания.

Джо се увлича по Шугър Кейн Колавчик – Мерилин Монро, пееща и свиреща на укулеле, а Джери става обект на ухажване от милионера Осгуд Филдинг III  - Джо Браун.

Двамата мъже се опитват да запазят скрита своята самоличност, Спатс  Коломбо се появява на среща с другите престъпни босове, накрая музикантите бягат , за да се спасят с  яхтата  на Осгуд, на която ставаме свидетели на култов финален диалог между двете влюбени двойки.

Първо Джо си признава на Колавчик, че е измамник и прост саксофонист, но тя предпочита да бъде заведена от него  в света на милионерите при сладкия край на близалката.

При другата двойка диалогът е още по-забавен.

-Аз съм Осгуд Филдинг III.

-Аз пък съм Пепеляшка II.Ти не разбираш, Осгуд.Аз съм мъж!

-Е, никой не е съвършен.

За първи път гледах филма като войник във филмотечно кино „Дружба“, което по – късно се прекръсти на „Одеон“.

Беше преди обедна  неделна прожекция, от 11 часа.

Салонът се напълни постепенно, но след касапницата на 14 февруари 1929 г. и появата на двамата музиканти, преоблечени в женски дрехи на жп гарата залата се огласи от мощен смях, който продължи неотстъпно до края на прожекцията.

Спомням си, че като излязох от салона и тръгнах към площад „Славейков“ стомахът ме болеше от дългото хилене.

В моята класация като ефективност и качество на хумора „Някои го предпочитат горещо“ заема челна позиция, заедно с „Тутси“ (1982) на Сидни Полак с Дъстин Хофман в главната роля на Дороти Майкълс.

Винаги, когато имам време и възможност го гледам с най – голямо удоволствие.

Не усещам кога минават 121 минути и винаги чакам финалната реплика на Джо Браун – „Е, никой не е съвършен“, за да прихна в смях.

Отчитам не само постановъчното майсторство, но и свършената работа от актьорите.

Мерилин Монро като Шугър Кейн Колавчик има проблеми със запомнянето на репликите, някои сцени изискват да се снимат с 47 дубъла, но на екран изпълнението й е изкусително и възхитително едновременно.

Тони Къртис   - Джо с много старание доказва, че е първокласен  клоун, а Джак Лемън открадва шоуто като Джери, създавайки първата от знаменитите си роли при Уайлдър – след това ще се появят „Апартаментът“ (1960), „Сладката Ирма“ (1963), „Курабийка с късметче“ (1966), „Аванти!“(1972), „На първа страница“ (1974) и „Приятелче, приятелче“ (1981).

Забавен, трогателен, безумно смешен, динамичен и пълен с обрати ,„Някои го предпочитат горещо“  предлага приятни емоции, гледа се с интерес и остава в съзнанието ни като един от безспорните комедийни шедьоври в историята на седмото изкуство.

Борислав Гърдев

Филмът може да се гледа на filmisub.com

 

 

петък, 22 декември 2023 г.

Момичето, осмелило се да пита : "Защо?"

 

 Момичето, осмелило се 

      да пита :“Защо?“

 

През 1983 г. Барбра Страйзънд е вече суперзвезда.

На Бродуей е спечелила овациите на критици и фенове за участието си в „Смешното момиче“ (1964),на Джул Стайн и Боб Мерил, за който мюзикъл има и номинация за „Тони“, през 1965 г. участва в прочутото тв шоу „Името ми е Барбра“ на SBS, издава албуми, които се радват на голям успех, съизмерим с този на „Бийтълс“ и Елвис Пресли – „Албумът на Барбра Стрейзънд“ (1963), „Такива, каквито бяхме“ (1973), „Роди се звезда“ (1976), а в киното още с дебюта си като Фани Брайс в „Смешното момиче“ (1968) на Уйлям Уалър печели „Оскар“ за главна женска роля, поделен с великата Катрин Хепбърн, играеща Елеонора Аквитанска в „Лъвът през зимата“ на Антъни Харви.

Ще получи и още един „Оскар“ през 1976 г. като автор на оригинална песен за „Вечно зелена“ от филма на Франк Пиърсън „Роди се звезда“.Ще участва и в други знаменити постановки като „Такива, каквито бяхме“ 1973 на Сидни Полак, както и в собствените си филми „Принцът на приливите“ (1991) и „Огледало с две лица“ (1996).

Преди това обаче трябва да направи дебюта си като кинорежисьор.

Това става именно през 1983 г.

Тя избира да филмира разказа на класика Айзък Башевис Сингър „Йентъл, момчето от Йешива“.

Противно на очакванията са необходими години, докато проектът бъде реализиран.

Първоначално Стрейзанд обмисля снимането му още през 1968, но трябва да минат цели 15 години , докато мечтата стане факт.

Дали тогава тя не си е задавала въпроса, мото на бъдещия й филм – „Във времена, когато светът на учението принадлежеше само на мъжете, живяло едно момиче, което се осмелило да попита :“Защо?“

Така или иначе като упорит и амбициозен човек, тя все пак доживява да ръководи екип на снимачната площадка – при това като пълен автор – сценарист, заедно с Джак Розентал, продуцент, постановчик, изпълнител на главната роля и на песните, написани с много любов и вдъхновение от Мишел Льогран.

А и самата история, която , облягайки се на класика Сингър разказва , е показателна и актуална.

Все пак става дума за женската еманципация, за желанието на една млада девойка да се образова, пък дори и в еврейско религиозно училище, да бъде на ниво със своите връстници, да се харесва…

И именно тук е проблемът за Йентъл – за да може да учи тя се преоблича като момче, слага и очила – как да не се сети човек за току - що пожъналия шумен успех опус на Сидни Полак „Тутси“ (1982), зубри усилено, но неизбежно се сблъсква и с неприятни проблеми – трябва да спи в едно легло с човека, когото обича Авигдор – Манди Патинкин, но не може да се къпе с него в реката, налага се да е свидетел на неговите любовни похождения  с Хадас – Ейми Ървинг, която ще му бъде жена…

А Хадес е добра приятелка и на Йентъл!

В един момент маскарадът просто трябва да приключи.

Йентъл признава на Авигдор , че е момиче, дори си съблича ризата пред него…

Той е меко казано поразен.Предлага й брак, да избягат в друг град.

Йентъл го разубеждава – това противоречи на повелите на Талмуда, а изходът е един – раздяла.

Финалът е наистина сърцераздирателен – на кораба „Москва“ – действието се развива в Източна Европа, тоест Русия през 1904 г., Йентъл пее прекрасна песен, в която излива чувствата си, споделяйки с баща си, че лети, на фона на бавно отдалечаващия се от погледа ни параход…

Ако трябва да сме по – точни  - това е всъщност мюзикъл, заснет с много вкус и емпатия от Дейвид Уоткин, операторът на Дзефирели за „Исус от Назарет“ (1977) и „Хамлет“ (1990), като самата Стрейзанд , заедно с художника Рой Уолкър възстановява с много финес и желание за автентичност една отминала епоха, толкова сполучливо, че веднага отгатваме натрупания опит от работата й с Уайлър по „Смешното момиче“ (1968) и сценографката му Джийн Калахан.

Страйзънд се справя блестящо с поставената си амбициозна задача – демонстрира впечатляваща увереност в режисурата, направлявайки умело Ейми Ървинг и Манди Патинкин и драматургията, на ниво е като продуцент и актриса, а като певица демонстрира зашеметяваща класа.

Въпреки мелодраматичния си уклон, „Йентъл“ си остава емоционално подплатена драма, реализирана с много ентусиазъм и замах.

Закономерно филмът е сред фаворитите при раздаването на наградите „Оскар“, но от пет номинации печели само една – за музика на оригинална песен на Мишел Льогран.

Малшанс е , че независимо че премиерата му в САЩ е на 6 януари 1984 г.той попада в жестока конкуренция с два прекрасни филма – „Фани и Александър“ на Ингмар Бергман  и „Време за нежност“ на Джеймс Брукс, които и всъщност получават основните отличия…

Днес обаче „Йентъл“ се гледа все така с желание и наслада, припомняйки ни какъв универсален талант стои зад неговото създаване.

Борислав Гърдев

Филмът може да се гледа на kinoflux.org

петък, 15 декември 2023 г.

Романистът Владо Даверов

 

                                                    РОМАНИСТЪТ   ВЛАДО ДАВЕРОВ
                                      

                                                       БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ


 


 

 

Няма да е пресилено, ако се каже, че киното роди романиста Владо Даверов.

Той вече имаше постижения в късата проза – разказа – „Имена на жени”(1985) и новелата – „Много дни до есента”(1987), но именно феноменалният успех на баладата „Вчера”, излязла в началото на 1988 г. по негов сценарий и под режисурата на Иван Андонов и последвалата сполучлива новелизация на качествената драматургия през същата година с неизбежните промени, роди романиста Владо Даверов.

Работата му като сценарист на някои от най – добрите български филми като „Живот до поискване”(1987), „Вчера”(1988) и „Суламит”(1997) оказа благотворно влияние върху формирането, развитието и експонирането на основните характерни особености на романиста Даверов.

Неговата проза е четивна, атрактивна и лапидарна. Изпълнена е с тревожни прозрения и хаплив хумор, както и с градивно – критичен патос. Кондензираността й се усеща още при прочита на „Вчера”.

Истинско удоволствие е да се чете този кратък изповеден роман, събрал в ограничения си обем болките, копнежите, илюзиите и надеждите на нашето поколение , на „ децата на цветята”, израсло с песните на „Бийтълс”, сблъскало се с лъжите и фалша на комунистическото общество в края на 60 – те години на миналия век в елитна езикова гимназия за призвани, оказала се микромодел на тогавашния ни социум, в който срамните тайни старателно се прикриват, а за бунтарите – нонконформисти като Иван просто няма място сред щастливите избраници на съдбата.

Енергията, натрупана с „Вчера”, е успешно използвана при написването на следващия важен Даверов роман „Кенеди”(1992) – прекрасен и недооценен на времето микроепос, в който нагарча спомена за задушната атмосфера от 60 – те години на миналия век и за трагичната съдба на българския Кенеди  - Борис Митов Мандов, убит зрелищно от репресивните органи на властта, погребал идеали и мечти в един предварително пропаднал и безсмислен живот.

На драматичните конвулсии на първите демократични години Владо Даверов посвети „Възторжен и див”(1996), в който чрез съдбата на главния си герой Амадеус Кръстев предпазливо лансира песимизма си относно успеха на радикалните реформи у нас, най – вече заради съмнителното реноме на лидерите, които ги провеждат.

Даверов е и сред първите ни прозаици директно разкрил обвързаността на родната политическа класа с подземните босове, които в името на сенчестия си бизнес я управляват дистанционно и безскрупулно като марионетка.

Много болка и тъга има и в следващия му, иначе написан с любов и увлечение, нежно – изповеден роман „Ангели небесни”(1998). В него Даверов бърка в една от болезнените и трудно лечими социални рани – наркоманията. Първото впечатление след прочита на книгата е за удивителната й прилика с култовия „Трейнспотинг”(1993) на Ървин Уелш – сходни образи и съдби, аналогични трагични колизии.

В „Ангели небесни” откриваме ефектно поднесен стил, мотивирани сюжетни ходове и непосредствено разкрити като психология и житейска правда образи. Групата на Бъни, Мони, Анжелина, Радо, Роберта, Теди и Тодо, само привидно напомня хипарска комуна. Историята, макар и подобаващо закъсняла, и у нас се повтаря като трагифарс, приключвайки с окървавени трупове и емиграция.

В сравнение с „Арсения” на Александър Томов, излязла през същата година, атмосферата не е толкова подтискаща и мрачна, но и в „Ангели небесни” се усеща вътрешното напрежение и стагнация, характерни за България през 1996 – 1997 г., когато държавата ни наистина не е сред най – привлекателните кътчета за живеене.

Героите на Даверов, ако и да произхождат от софийския хайлайф, са неприспособенци, неудачници и аутсайдери.Те се гърчат и изтезават в наркотично опиянение на фона на връхлитащата ги обществена катастрофа и тяхната трагична съдба е поредното нагледно доказателство за границата, до която може да стигне личността в стремежа си да се забавлява и избяга от реалността.

Всъщност драмата на Даверовите наркомани е свързана с изкривената им и липсваща ценностна система.Тяхната конфронтация с обществото достига до пароксизъм и саморазрушаване, без те да разполагат с ефективната съпротивителна сила на днешните последователи на Ницше и Шопенхауер.

http://www.palitrabg.net/50vd.jpgРезигнираща тъга изпълва и дилогията „Животът на другите”(2003), особено чрез образа на Съдията, останала малко встрани от сериозното критическо внимание, независимо от постигнатия от автора й търговски успех.

Закономерно се появява и следващият му успешен роман „Господин директорът на пристанището”(2006). Той е стегнат, динамично и увлекателно написан, изпълнен е с горчив хумор и е изграден като микс от пародия на черен роман, политическа сатира и психотрилър по нашенски.

Даверов демонстрира отличните си познания за нашата народопсихология, ситуирайки действието на своята псевдокримка в Белене – място, знаково и символно за всеки българин – и с легендарно – мистичния си със своите жестокости някогашен комунистически концлагер, и с вечно строящата се, замразявана и отново пускана за изграждане атомна електроцентрала, а също и с колоритната си образна система  - от католическия викарий Антонио Карпенков, през кмета, господин директора на пристанището Борис, до митичния вицепремиер, винаги минаващ през селището на път за Брюксел и ЕС и държащ връзка с корените си, тъй като се оказва втори братовчед на кмета...

За прословутата Държавна сигурност писателят създава тетралогията си „Чудовището ДС”(2008). Всъщност това е художествено – документална хроника за аферата „Акрам”, разтърсила Велико Търново и цяла Северна България през 1992 – 1994 г., в която  творецът основно се занимава с трагичната съдба на бившия офицер Людмил Досев, оказал се изкупителната жертва на шайката мастити грабители и мошеници от рода на полковник Радославов, чрез които бе погребана вярата на българина в стабилността на родната ни банкова система.

През 2009 г. излиза „Primetime”. Книгата разкрива битието на главния герой от „Вчера” Иван Иванов в годините на демокрацията. Преходът ни е разкрит през погледа на телевизионера Иванов, наблюдаващ от директорския си кабинет на прочутата софийска улица „Сан Стефано”№ 29 човешката комедия у нас. „Primetime” е смущаващо искрен в посланието си и е вероятно най – съкровеният роман в творчеството на Даверов. Писателят рискува да продължи с откровения тон на повествовавието си, с който ни спечели във „Вчера” и задълбава в същата насока, въпреки ясното съзнание, че навлиза в опасна територия, каквато е сградата на БНТ.

Ние не сме забравили, че Даверов е работил в Националната телевизия, че е сменял генерални директори и е отговарял за тв филмопроизводство. Книгата е болезнена дисекция не само на атмосферата и интригите в БНТ. Тя е и проникновен  разрез на същността на явлението български интелектуалец. В този аспект обобщенията на Владо Даверов са най – убедителни, а знаковите образи, натоварени с необходимото сугестивно въздействие, са безспорно Хари Братинов, Даниел Минев, Мими Панова, Меци Дългия и Иван Иванов.

В „Primetime” се мяркат само няколко от героите от „Вчера”, до един със смачкани съдби и нещастни биографии, проектирани на фона на нашенската демокрация – независимо дали става дума за емигрантката в Скандинавия Вера Тодорова, за гръмналия се полковник Германов или за жалкия провинциален журналист ученикът Костов. В сравнение с тях Иванов е не само тв звезда и сив медиен кардинал, той е и щастливо женен за Ана, има две обичащи го деца, работа, цел и перспектива.

Да бъде хроникьор на нашето смешно – тъжно, жестоко и неповторимо време и да го отразява майсторски. Така, както постъпва през последния четвърт век неговото алтер его Владо Даверов.

http://www.palitrabg.net/50va.jpgПрез 2010 г. Даверов ни изненадва с поредната си художествено-документална хроника „Групов портрет”, в която разкрива с много тъга  драмите, сполетели знаковите скандални журналисти Георги Стоев и Боби Цанков.

Последният роман на  Владо Даверов се казва „Ягодовите полета”. Определя го като роман – документ, спомен за живота, своеобразна изповед, в която без сантимент разказва  за близки за него хора като Борислав Джамджиев, Георги Богданов, Христо Фотев, Калина Ковачева, Христо Калчев , Георги Трифонов и Виктор Пасков...

Романистът Владо Даверов се утвърждава сред водещите прозаици у нас, чийто книги винаги се радват на неизменен успех. С всеки следващ роман авторът доказва категорично, че е сред най – талантливите ни съвременни прозаици, чието значение за националната ни литература все повече нараства.

 



 

 


През 2020 г. той издаде „Съвършенство“, сборник с разкази и новели, представляващ представителна извадка на най – доброто, което е създал през годините в областта на късата прозаична форма. 

 

петък, 20 октомври 2023 г.

Да си спомним с почит за "Пеперудата"

 

                                                                                                     Да си спомним с почит                                за                                                    „Пеперудата“

 

„Пеперудата“ е един от великите филми, гледан многократно, който винаги ме впечатлява.

Защото е в пълния смисъл на думата модерна класика, направен с вдъхновение и любов, с ентусиазъм и желание при трудни условия в Сен Лоран дю Марони, Френска Гвиана, максимално близки до автентичната драма, разиграла се между 1933 и 1944 г.

Не е лесно книга от 500 страници, която авантюристът Анри Шариер написва на 13 тетрадки през 1969 г. и веднага станала бестселър с продадени във Франция 2,5 милиона , а в чужбина – 10 милиона екземпляра,да бъде пренесена на голям екран, пък и в 151 минутен филм.

Но ако с проекта се заеме „Уорнър брос“, ако сценарият е написан от Далтън Тръмбо – „Спартак“, 1960,  постановката е дело на Франклин Шафнър – „Патън“, 1970, ако зад камерата е Фред Коенекамп, прочул се вече с „Патън“ 1970 на Фр.Шафнър, а музиката е дело на великия Джери Голдсмит  - „Пясъчните камъни“, 1966, „Патън“, 1970, „Китайският квартал“, 1974  и ако в двете главни роли – на Шариер – Пеперудата и на Луи Дега са ангажирани Стив Маккуин и Дъстин Хофман  с бюджет от 12 милиона долара  чудото може и става.

Получава се великолепен спектакъл, който се гледа с непресекващо внимание и на един дъх.

Това го заявявам от личен опит, тъй като през 1991 г. бях свидетел какво въздействие оказа той на студенти, които бяха приковани пред екрана.

Една закъсняла госпожица като седна на стола си попита своята приятелка - съседка :

„-Какво е това?“

А тя отговори троснато – „Млъкни и гледай ,това е нещо страхотно!“

Скептиците ще критикуват епоса на Шафнър, смятайки че не е редно да се прехласваме по подвизите на един престъпник, успял да избяга от Дяволския остров във френската колония, след като е направил два неуспешни– в рамките на екранното време ,вторият път  заловен в убежище на женска католическа мисия в Санта Марта, Колумбия и след като прекарва две години в строг тъмничен затвор на Дяволския остров, когато всичките му съпротивителни сили са поставени на най – сериозно изпитание.

За разлика от приятеля си Луи – кралят на фалшификаторите на бонове, Пеперудата, осъден несправедливо за убийство на сводник, не се отказва от дръзкия си план и бавно и методично започва да конструира уникален сал от чували, пълни с кокосови орехи, който хвърля от върха на скалистия островен бряг, полита в океанската бездна под тъжния и навлажнен поглед на Дега и след като се настанява върху платформата, изрича прочутото  заклинание – „Още съм жив, копелета такива!“

Аз само ще посоча, че на фона на завладяващата музика на Голдсмит проследяваме драматичната одисея на един неординерен тип, готов на всичко в името на свободата.

И при него неизтребимия бацил на волното съществуване не може да изчезне, поради което смятам Шариер – Пеперудата за сродник с друг знаменит бунтар – Рандъл Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо“, 1962 на Кен Киси.

„Пеперудата“ е реализиран със замах, Шафнър е във върхова форма, умело направлява сюжета , редувайки драматични и силно динамични сцени – второто бягство на Шариер   и Дега, с протяжни, тегави и до болка монотонни – престоят му в килията на тъмничния затвор, разтърсващи с неочакваното си развитие епизоди – второто  залавяне на Пеперудата, предаден на полицията от абатисата на манастира, с такива, в които блика неподправен хумор, карайки ни да се смеем истерично – как се забравя подвига на двамата приятели, които успяват с голи ръце да укротят свиреп алигатор, пречещ на работата им в джунглата!

Музиката на  Джери Голдсмит в пълна степен подпомага развитието на сюжета, натоварвайки го с необходимата доза емоционално вдъхновение, а играта на Маккуин и Дъстин Хофман е направо зашеметяваща – Маккуин като образец на непримиримия аутсайдер – сам изпълнява каскадата със скока от върха на Дяволския остров – „това е едно от най – вълнуващите преживявания в живота ми“, желаещ на всяка цена да възкръсне и започне нов живот, дори вече побелял и Хофман, брадясал и с огромни очила, смирил се със своето незавидно  и тъжно ежедневие…

Премиерата на „Пеперудата“ е на 16 декември 1973г, Шариер не я доживява, той умира в Мадрид на 29 юли с.г.,ненавършил 67 години,отзивите са предимно ласкави, приходите  от световното разпространение възлизат на 53 267 000 долара, Джери Голдсмит не успява да вземе „Оскар“ за най – добра оригинална музика, но филмът все пак грабва наградата  „Златен екран“ в Германия, както и сърцата на зрителите, които са му гласували доверие да го гледат.

Вече пет десетилетия…

Борислав Гърдев

„Пеперудата“, 1973, 151 минути,сц. Далтън Тръмбо и Лоренцо Семпъл младши, постановка Франклин Шафнър, продукция на „Уорнър брос пикчърс“.Филмът може да се гледа на филмисуб.