четвъртък, 8 септември 2022 г.

Сказанията на Добри Божилов

 

                                   

     Сказанията на Добри Божилов

 

1.       Добри Божилов е интересен случай в нашата литература.

Роден на 6 октомври 1975 г., завършил УНСС през 1999 г., със зачислена, но неосъществена докторантура в СУ „Климент Охридски“, изявен IT предприемач и играч на пазара на крипто валута, той демонстрира интерес към медиите, където се изявява като редактор – „Банкеръ“ , главен редактор – „Инфо Уик“ и издател – вестник „Коментари“, а след това и към прозата.

Първо привлича вниманието на читателите с политическата сатира „Гай Балоний“, завършена в Банкя на 10 март 2013 г., малко след оставката на първия кабинет на Бойко Борисов на 21 февруари с.г., издал и сборника с разкази „Великият ум“( 2015) ,след това с бесен шут разбива вратата на статуквото и мълниеносно се настанява в тясното и запълнено вече поле на най – четените ни автори.

Редом до Антон Дончев, Александър Томов, Теодора Димова, Стефан Кръстев, Богдан Русев, Радослав Парушев,Георги Господинов, Леа Коен,Людмила Филипова и Калин Терзийски…

Да си популярен и обичан писател в България е съдба и бреме.

Нужен ти е талант, но и характер, не само да се утвърдиш, но и да се развиеш, да създадеш значими, харесвани и четени книги, с които дълготрайно да спечелиш читателската обич.

Но и да си браниш собствените интереси, най – вече при сложните и комплицирани отношения с издателите, при редактирането и коригирането на текстовете ти, а и при най – деликатния и взривоопасен етап от договорните отношения, свързан със заплащането на писателския труд.

Божилов бързо стана известен, но веднага разбра, че е ограбван от издателство „Лексикон“, че не му се изплащат очакваните хонорари, че е използван.

Предприе отчаян ход със създаването на електронен магазин, тръгна сам да си издава книгите, опита чрез блога си да предлага безплатно част от своите творби в електронен вариант, начинание, което трябваше бързо да приключи заради очакваните съдебни санкции от издателството…

Умишлено акцентувам на тези нелицеприятни факти, защото те са част от литературния ни пейзаж и атмосфера и защото съпътстват книгоиздаването у нас, макар и не в такъв драстичен и шумно – скандален аспект.

Божилов опипа литературната ни почва с „Гай Балоний“(2013 - 2016), „политическа сатира в реално време“ в две части.

Сега като  четем романа , написан на базата на натрупания от него журналистически опит, се смеем от сърце, нали така човечеството се разделя със своето срамно минало, но преди девет години със сигурност не ни е било до усмивки.

Тогава, през ранната пролет на 2013 г., пълнехме площадите и гневно крещяхме срещу високите цени на тока, които доведоха до падането от власт на Борисов.

„Гай Балоний“ е писана по горещите следи на събитията и излиза по едно и също време с „Варварите“ на Евгений Дайнов, което е симптоматично.

Целта на Божилов е еднозначно ясна -  да разобличи и осмее некадърното и корумпирано правителство на боянския хитрец  и популистки феномен Бойко Борисов , но и да разкрие нелицеприятния лик на цялата ни политическа класа.

Зад умишлено преиначените фамилии и длъжности всеки ще познае главните действащи лица на политическото ни театро – от Борисов и Първанов до Доган , Сидеров, Симеон Сакскобургготски, Сашо Диков, Николай Бареков, Станишев , Меглена Кунева,Яне Янев, Симеон Дянков ,Сергей Игнатов, Вежди Рашидов,Цветан Цветанов, Румен Овчаров, Цецка Цачева, Божидар Димитров,Лиляна Павлова, Николай Младенов,Трайчо Трайков, Алексей Петров и Николай Колев - Босия.

Хуморът на Божилов е груб, но функционален.Той знае, че не е сатирик от класата на Алеко или Чудомир.

Неговата цел е много по – скромна и тривиално – прагматична – да разголи и изобличи със сарказъм и сурова ирония нашите управници, да покаже истинския им облик на тарикати и манипулатори и да заостри вниманието на обикновения човек за кого ще гласува и ще окаже доверието си по – нататък.

Същевременно днес оптимизмът на автора  на хумористичната хроника за първото падане от власт на Борисов звучи малко пресилено , тъй като в действителност не стана това което искахме – изчезването на балона Борисов от сцената, а което трябваше да се случи…

Направил  копка със сатирата,  Божилов смело и екстремно се впуска в най – голямото приключение в живота си, създавайки  знаменитата си трилогия „Задругата“ (2019 – 2021).

Тя се състои от романите  „Заветът“, „Изгореният“ и „Сказанието“, чете се с непресекващо внимание и интерес, увлича, провокира, шокира, но не те оставя безучастен, докато не затвориш последната страница на епоса.

С нея и с романа „Девети“ (2021) Д. Божилов налага своята версия и визия за това как трябва да се интерпретира и представя българската история.

Най – общо за него родното ни минало е нужно да се експонира завладяващо, с патриотична нотка, емоционално, стегнато, като неспирен екшън, с много динамика и напрежение, с ярки, едро щрихирани образи, със смело вкарване в обръщение на хипотези и трактовки, които звучат  меко казано стряскащо и предизвикателно…

С поставянето на българската съдба в общоевропейски контекст, при което е напълно възможно синхронно развитие на събитията като едновременно със създаването на Паисиевата „История славянобългарска“ ще се води руско – турска война, в която един от представителите на задругата  Иван - ще се издигне до чин полковник, ще се ожени за незаконно родена княгиня Галина Ростиславова и ще стигне до гвардията и обкръжението на империатрица Екатерина Велика…

Ако се обърнем пък към романа „Девети (2021) ще установим, че Божилов е привърженик на онова, социалистическо, време най – вече заради подобрения живот на обикновените хора у нас, без да си затваря очите и за жестокостите и извращенията му, свързани с Народния съд,смазването на опозицията, национализацията, насилственото коопериране, силната зависимост от СССР, отстъплението по националния въпрос и непрекъснатите боричкания във високите етажи на властта.

Същевременно се оказва, че Тодор Живков, бързо издигнал се в нова България и неин символ, има мисия да открие скритото царско злато в Петлюкската пещера край село Гургулят, цар Борис III e станал генерал Калинов от КГБ, а негова дясна ръка е Никола Гешев – полковник Салински…

Стигнем ли до фентъзито „Селфи“(2021) ще трябва да преглътнем пътешествия из Галактиката, научни експерименти, възкресяване на гении като Нютон, Айнщайн и Хокинг , до които застава една истинска и жива Батая, ще асимилираме селфито не като правене на лични снимки, а като процес по съживяване на важни фигури, които под маската на андроиди преминават през процес на богоподобие, за да открият българската следа в религиозните мотиви от творчеството на Леонардо Да Винчи…

Очаквано изненадата е свързана с Боянската църква, изрисувана от майстор Василий, чиято дъщеря Катерина бяга от България след битката при Варна , в която загива крал Владислав III Ягело на 10 ноември 1444 г., за да роди ренесансовия гений, създал шедьоври на изобразителното изкуство като „Мона Лиза“ и „Мадоната с младенеца“…

Съзнателно съсредоточавам вниманието си върху неговата трилогия, тъй като тя е и най – физиономичната и популярна авторска  работа, а и защото  задава модела на исторически роман – бестселър, който Добри Божилов неизменно следва.

Тя е написана вещо и вдъхновено, с познаване на факти, герои и събития.

Но Божилов не създава хроника – възстановка на миналото.

Той подхожда към историята като към кладенец, от който вади съкровища и предизвикателни концепции и визии, с които станаха световно известни Дан Браун и Борис Акунин.

Горещият му патриотизъм го кара да види българската съдба като част от европейския процес, като нашето възраждане се обвързва с цикличните руско – турски войни, с парирането на опитите на Франция и Англия да помагат на Османската империя, с прокарването на мрежа от шпиони и подставени лица, които могат да срещнат бащата на Моцарт и двете му деца, да печелят нагласени търгове в Солун, да стигнат до дворовете на Екатерина Велика и Мустафа III и да подготвят поп Стойко Владиславов за бъдещ национален лидер, известен като епископ Софроний Врачански.

Тази съдба се ръководи от митичната задруга и нейните дванадесет братя – по подобие на дванадесетте апостола, които регулярно се събират на тайни заседания в пещерата Дяволското гърло и които , прокарвайки модела „Преклонена глава сабя не я сече“ стимулират населението да произвежда, да трупа знания, опит и богатство, смелост и дръзновение, докато настъпи момента да изгрее свободата и над България…

Малка подробност е, че задругата е създадена през 1395 г. от цар Иван Шишман, със задачата да работи през годините за възраждането на родината ни и че тази по същество масонска ложа се заражда 204 години преди появата на първата й посестрима в Шотландия…

В такива случаи замаяният читател постъпва като ревностен християнин през Средновековието – „Абсурдно е и затова вярвам!“ и чете в захлас страница след страница, докато стигне финала на сагата.

А в нея Роксана се оказва не само съпруга на  наемника  Гюнтер – Рене – Исмаил бей, господарят на Рила, но и далечна потомка на Мария, последната българска царица и съпруга на Иван Шишман, от чийто син Кунчо на загиналия й първи мъж води потеклото си Апостола на свободата ни Васил Левски!

Защо да се учудваме тогава, че в „Сказанието“ тайната дъщеря на хан Аспарух Пресияна се омъжва за франка Мартел и от брака им се ражда не кой да е , а самият Карл Велики!

Няма да навлизам в повече подробности, няма да подлагам на анализ и експериментът , който Божилов прави с правилата на родната ни граматика и правопис, само ще констатирам, че е необходимо достатъчно самочувствие и сила, за да лансираш подобни тези и практики  и да заставаш зад тях с името си.

Ще отбележа , че с всичките си условности, слабости и парадокси трилогията „Задругата“ е силна и завладяваща сага, най – доброто постижение за Добри Божилов и определено е свежа и нова дума в развитието на българската историческа проза.

Самият факт, че читателят повярва на  Божилов, последва го и гласува с парите си за неговата визия за родната история доказва, че писателят е бил на прав път, че от подобно четиво българинът е имал голяма потребност.

                                                                                                                                                      

2.Със „Сенките“  (2022) Добри Божилов завършва определен етап от своето творческо развитие.До голяма степен той е и средоточие, и обемен обхват на каверзните проблеми от българската история, които го вълнуват в последните години и с които стана толкова популярен като писател.

Посветен на Гоце Делчев, ВМРО и героите от Илинденско – преображенско – кръстовденското въстание, „Сенките“ е надграждане на постигнатото от трилогията „Задругата“ и крамолния роман „Девети“.

Най – общо казано еманацията на „Задругата“, създадена от цар Иван Шишман бе Левски, докато в „Сенките“ синът му създава ВМОРО за свободата на Македония и Одринско и за честта и достойнството на България…

Божилов се вълнува не само от българската съдба и орис, той иска да даде своя трактовка на философията на родната ни история.

В този аспект се сблъскваме с извечни, изпробвани и работещи постулати, които той доразвива и разширява.

Като Паисий е обзет от непредвзет и искрен патриотичен патос, който не преминава в евтин национализъм и патриотарство и точно като него на принципа „самиздат“ си разпространява романа, бягайки от клопките на издателства и приятелски кръгове от критици и пиар – eксперти.

А създавайки  епос за Организацията той влиза в директна конкуренция с класиците Талев и Страшимиров.

За това се иска смелост, креативна дързост и иновативно мислене.

Добри Божилов не се плаши да експериментира, да шокира – любовта на Черната роза и Дончо Ханъмлията, да предизвиква – романът е всъщност мемоар на Васил, синът на Апостола на свободата Васил Левски, действащ чрез подставеното лице бай Гиньо – Ганьо, с който урежда всички свои проблеми на принципа на гръмогласната кръчмарска реклама и задкулисните сделки!

Захласнати по интригата и образната система, ние, като истински неофити, поглъщаме повествованието  и допускаме, че ВМОРО като истински феномен на своето време, изграден отдолу нагоре и станал държава в държавата – Османската империя, не само установява контакти със сродни организации като ирландската – първообразът на ИРА и борещите се за свободата си бури, но за изграждането й помагат както дипломатът Уйлям Идън, бащата на бъдещия британски външен министър и премиер  Антъни Идън, така и прочутият шериф Пат Гарет, ликвидирал известния бандит от Дивия Запад Били Хлапето, южноафриканския корифей на подземните тунели Мобуто и самата похитена от Яне Сандански мисионерка Елън Стоун, превърнала се в говорител и защитник на каузата на македонските комити след завръщането си в САЩ.

Естествено, парите за Организацията първоначално ги осигурява синът на Апостол.

 Той открива и Гоце, той се оказва летописецът на ВМРО, той запознава с тайния си бащин дневник самия цар Борис III, той и оставя написаното на Ванче Михайлов.

„Сенките“ е ефектно написан роман, който е предназначен не толкова за забавление, а основно да ни подтикне да размишляваме.

Да оценим по достойнство постигнатото от предците ни, не само войводи и революционери, но и търговци , премиери и царе, да осмислим мястото си в световната история и да разберем, че въпреки всичко съдбата ни не е била толкова жестока, колкото сме смятали по инерция.

Логично е Божилов да съсредоточи вниманието си във времевия отрязък от 1893 до 1903 г.

Той не се впуска в хроникиране на въстанието, това не е и нужно след постигнатото от Димитър Талев, но, за сметка на това акцентира на солунските атентати и техните герои Павел Шатев,Илия Тръчков, Милан Арсов, Константин Кирков, а те наистина са пресъздадени с вещина, неподправена сила и завиден блясък.

Добри Божилов е в истинския смисъл на думата савоосъществил се и самоналожил се писател.Самият той споделя, че е благодарен на съдбата, че през 2018 г. най – четените ни автори Милен Русков и Захари Карабашлиев почиват, за да осъществи своя пробив със „Задругата“.

Внимателният анализатор ще установи,че  подхожда към писането на книгите си като истински бизнесмен, какъвто и е извън книжните си занимания.Внимателно проучвайки документи – така научаваме, че колкото и невероятно да звучи през 1903 г.турската лира е по- скъпа от американския долар – една лира се равнява на приблизително 4,55 щатски долара, спомени, разкази на очевидци, конфиденциална информация и създавайки саги – сказания, които наистина са необходими на българския читател.

Аз няма да се занимавам с пикантерийни подробности колко преиздания и тиражи е направил през последните 4 години и до каква степен решението му сам да се оправя в издателския бизнес е продуктивно и правилно – смятам, че все пак се нуждае от грижлив и грамотен редактор, а не цензор, който да изчиства текстовете му от всичко ненужно, но съм съгласен, че в момента е на гребена на вълната, преживява творчески подем и от него могат да се очакват нови интересни предизвикателства в нашата проза.

Вярно, тя се пренасели от автори на бестселъри по български, но след като това е от полза на читателите и подпомага развитието та родната литература защо не?

Харесва ли ни или не Божилов е вече фигура в литературата ни, незаобиколим фактор и с него трябва да се съобразяваме.

Защо, вместо постни и безсмислени иронични коментари не го четем внимателно , оценявайки качествата му и посочвайки неговите  недъзи, с които ще трябва да се бори и в бъдеще?

Смятам, че това ще е от полза за всички ни.

 

Борислав Гърдев

понеделник, 29 август 2022 г.

Последният поклон на великата звезда

 

                                                                              Последният поклон  на великата звезда  

 

На 29 август се навършват 40 години от смъртта на една от най – популярните и обичани актриси  в световното кино – Ингрид Бергман.

Моето поколение я помни като разностранен талант, с бляскава кариера в родната Швеция, а след това в Холивуд и Италия,за да дойде

триумфалното й завръщане в Америка след развода й с Роберто Роселини , с когото живее между 1950 и  1957 г., късно завръщане в родината, за да гастролира при

великия Ингмар Бергман в „Есенна соната“ през 1978 г.и  стигне до финалната й и наистина блестяща изява – завещание като Голда Меир в

минисериала   на Алън Гибсън „Жена на име Голда“, излъчен на 26 април 1982 г. и оказал се нейната знаменита лебедова песен.

Имал съм шанса и късмета да гледам някои от най – добрите й филмови изяви – „Интермецо“, шведската и американската версия на Густав

Моландер и Грегъри Ратоф от 1936 и 1939 г., „Казабланка“ (1942)на Майкъл Къртис, „За кого бие камбаната?“ (1943) на Сем Ууд, „Газова светлина“

(1944) на Джордж Кюкър,“Омагьосаният“ (1945), „Небезизвестните“ (1946 )и „Под знака на Козирога“ (1949) на Алфред Хичкок, „Жана д`Арк“(1948) на

Виктор Флеминг,“Страх“ (1954) на Роберто Роселини,„Елена и мъжете“ (1956) на Жан Рьоноар, „Анастасия“ (1956)  и „Обичате ли Брамс?“ (1961)на Анатол Литвак,

„Домът на Шестото щастие“ (1958) на Марк Робсън, „Жълтият ролс – ройс“ (1964) на Антъни Аскуит, „Кактус“(1969) на Джийн Сакс и „Убийство в „Ориент експрес“(1974)

 на Сидни Лъмит.

Учила в кралското училище за драматичен театър в Стокхолм и подтиквана от баща си , Бергман прави шеметна кариера най – вече в киното, печелейки три „Оскар – „а – за

„Газова светлина“, Анастасия“ и „Убийство в“Ориент експрес“, за да се завърне по правило на сцената в популярни постановки като „Чай и съчувствие“ (1956),

„Промяната в капитан Брасбаунд“ (1971),„Постоянната съпруга“ (1973) и „Водите на луната“(1977).

От 10 до 25 май 1973 се провежда 26 кинофестивал в Кан, на който Бергман е председател на журито.

Тя също има заслуга новаторският филм на Джери Шачбърг „Плашилото“ с Джин Хекман и Ал Пачино да спечели „Златната палма“.

В началото на 80 – те години на миналия век се възобновява заболяването й от рак на гърдата, което е лекувано успешно през 1974 г.

Разбирайки, че е на финала на своя жизнен и творчески път Бергман написва мемоарите си „Моят живот“, издадени на български през 1989 г. и решава да изиграе

 последната роля в живота си, която всъщност се оказва и най – зрялата и с впечатляваща емоционална сила – тази на Голда Меир  в сериала на

Алън Гибсън („Чърчил и генералите“, 1979) по сценарий на Харолд Гаст („Оттук до вечността“, 1979) и Стив Гетърс („Живътът е хубав“, 1974) ,

операторска работа на Адам Грийнбърг ( „Терминатор“, 1984) и музика на Мишел Льогран („Тримата мускетари“, 1973,“Атлантик сити“, 1981)

 „Жена на име Голда“.

Телевизионният  филм е реализиран с   вкус към детайлите, пресъздавайки автентично 70 години от миналия век, както и с  много любов и уважение към главната си героиня,

 проследявайки основните и най – важните моменти от живота й – от трудните детски години в Русия – в еврейското гето в Киев, където като дете на

 Моше и Блуме Мабович става свидетел на прословутите погроми срещу етноса й,през емиграцията в САЩ през 1906 г.в Милуоки, Уисконсин,

  заминаването шест години по – късно при сестра й Шейна в Денвър,сватбата с литовския емигрант Морис Майерсън на 24 декември 1917 г.,

отплаването за Палестина като ционистка активистка на 23 май 1921 г. и животът в кибуца „Мерхавия“,развитието й като профсъюзен

активист – секретар на Женския трудов съвет за еврейските  работници в Палестина „Хистадрут“ от 1928 г., след като е родила вече сина си Менахем и

дъщеря си Сара през 1924 и 1926 г. и стига до ролята й на родоначалник на държавата Израел , създадена на 14 май 1948 г.

Не случайно на нея е издаден първият израелски паспорт, за да може да контактува с йорданския крал Абдула, след което да събере помощи в САЩ в размер на 50

милиона долара, необходими за закупуване на оръжие за родината й.

Първата серия на „Жена на име Голда“ завършва със създаването на държавата Израел и настъпилата тревога в ръководителите й за запазване на нейния

суверенитет и независимост особено при атака на Арабския легион на йорданския крал Абдула, с който Голда Меир води тежки, но безрезултатни преговори,

докато втората абхваша колкото е възможно обективно и пълно следващите 30 години от живота на Голда  -

когато тя изкачва върховете на държавната пирамида – министър на труда – 10 март 1949 – 19 юни  1956, външен министър – 19 юни 1956 –  12 януари 1966 ,

лидер на „Партията на труда“  28 януари 1969 –3 юни  1974 и премиер от 17 март 1969 до 3 юни 1974 г.

Гибсън подхожда към тв сагата с нужния респект и внимание.

Някои важни факти от биографията на Меир не са засегнати – мисията й като посланик в Москва между  2 септември 1948 и 10 март 1949 г., мюнхенското клане от 5 – 6 септември 1972 г.,

други са само щрихирани със задкадров текст – началото на втората война в Близкия изток на 29 октомври 1956 г., посещението при Никсън в Белия дом на 25 септември 1969 г.

Режисьорът се стреми да бъде обективен, да не идеализира своите герои – и Голда Меир – Джуди Дейвис и Ингрид Бергман, и Бен Гурион – Дейвид де Кейзър, и крал Абдула – Найджъл Хоторн,

и Ануар Садат – Робърт Лоджиа, и ген.Моше Даян – Йоси Грабер са пълнокръвни и правдиво пресъздадени образи, със своите надежди и мечти, желания и копнежи.

Маркиран и претворен с нужното внимание, без да се изпада в куриозно затъване в жълта пикантерия е сложният личен живот на Голда Меир и Морис Майерсън –

Леонард Нимрой, обичащи се и уважаващи се, но живеещи разделено без да стигат до развод до смъртта му на 25 май 1951 г.

Като че ли най – голямо внимание постановчикът обръща именно на годините на премиерстване на Меир, за да демонстрира уверено  как властта не

изкушава тази иначе необикновена,  твърда и борбена жена, която не мечтае да бъде нито диктатор , нито обожаван водач, а държи на своята скромност и честност – да не забравяме,

че ходи на работа и се прибира в къщи с автобус,  мъкнейки сама продуктите за готвене към дома си на улица „Барон Хирш“, на просперитета на родината си, която трябва да се съобразява с последствията

на Шестдневната война -5– 10 юни 1967 г. и най – вече с драматичната война  от Йом Кипур от 6 до 25 октомври 1973 г., когато изненаданата държава с мъка удържа победа  над Египет и Сирия,

но с цената на  големи жертви и щети, свързани и с обществено недоволство както към правителството, така и към МОСАД, че не са били подготвени ефективно за арабската атака.

Голда Меир – Ингрид Бергман, неизменен депутат от 1949 до 1974 г. , осъзнавайки своята отговорност  подава оставка на 3 юни 1974 г., заменена от

Ицхак Рабин.

Гибсън разкрива със забележителна вещина драмата на Меир, която е притисната до стената и ако и да вади държавата си от най – голямата заплаха, която я е

грозяла, именно като жена осъзнава, че платената цена е прекалено висока, а здравето  й е вече разклатено и ракът напомня за себе си.

Сцените с правителствената криза и подаването на оставката са сред най- силните и драматично въздействащи, а играта на Бергман е на впечатляваща

висота.

Ако и да  завършва със смъртта на Голда Меир на 8 декември 1978 г. на осемдесет годишна възраст в Йерусалим, сериалът има оптимистично звучене.

Това е в духа на стилистиката му, в който е изграден – едновременно спомен за най – важните моменти от живота на Меир, разказани

непосредствено и увлекателно пред ученици в училището на „4 улица“ в Милуоки през 1977 г.,където и тя е учила, докато е живяла  в Америка и непринудена и поучителна

 история за подрастващи,за това как обикновения човек се превръща в Личност и Герой.

Втората серия приключва с посещението на Ануар Садат в Израел на 17 ноември 1977 г., когато е приет от премиера Менахем Бегин и говори пред Кнесета, разкривайки

желанието си да сключи мир с еврейската държава и последвалата официална вечеря , на която египетския президент показва колко много уважава, цени и е

респектиран от личността на Голда Меир, поканена от куртоазия на тази важна среща, наричана на нея Старата госпожа и Майката на Израел.

Тя все пак успява на финала  да зададе на Садат сакраменталния въпрос, измъчвал я дълго време – „Кое ви забави толкова?“

Ако и да е дълъг 198 минути „Жена на име Голда“ се гледа на един дъх и с непресекващ интерес.

Основната заслуга е безспорно на Ингрид Бергман, създала неподражаемо и толкова достоверно и правдиво образа на първата жена министър –

председател на държавата Израел.

Последната й работа в тв е оценена по достойнство.

Самият сериал получава три награди „Еми“ за 1982 г. – за монтаж, драма и главна женска роля на Ингрид Бергман.

Знаменитата актриса печели и „Златен глобус“ за главна женска изява в лимитиран тв сериал.

Тези отличия , за съжаление, са присъдени посмъртно и ги получава най – голямата й дъщеря Пия Линдстрьом от брака й с мозъчния хирург

Арон Петер Линдстрьом -  1937 – 1950 г.

За нас остават в наследство незабравимите роли на  Ингрид Бергман, чийто достоен завършек и венец на артистичното й творчество е образът на Голда Меир

от мини сериала на Алън Гибсън.

Борислав Гърдев

Сериалът може да се гледа  на www.vbox7.com.

 

 

 

 

сряда, 3 август 2022 г.

Мащабните проекти на Михаил Зигар

 

   Мащабните проекти на Михаил       Зигар

 

Познавах Михаил Зигар (1981) като автор на „Газпром .Новото руско оръжие“ (2008) и “Владимир Путин.Неизбежните войни“ (2015) и ми бе много любопитно да прочета „Империята трябва да умре“, издадена в родината му през 2017 г.

Зигар е е подготвен и опитен разследващ журналист и изследовател, работил за руското издание на „Нюзуик“, за „Комерсантъ“ и за единствената независима руска телевизия „Дъжд“.

Той пише стегнато, аргументирано критично и завладяващо.Вероятно и затова е популярен, чете се , без да е репресиран.

Всъщност Зигар е хроникьор – на отминали времена , стълкновения и страсти, оказали се обаче съдбовни както за родината му, така и за света.

„Газпром…“ е нагледен пример за това как скъпоценното синьо гориво се оказва коз и аргумент за прокарване на определени политики от страна на Русия с цел запазване на доминиращото й положение на енергийния пазар.

Зигар осъзнава, че газът е оръжие, което може и да убива, и да защитава, важното е в чии ръце е…

В „Неизбежните войни“ проследява възхода на Путин от шеф на ФСБ до президент и премиер, както и трансформациите, които преживява – от доброжелателно настроен либерален властник, до обиден, неразбран от Запада и уязвен лидер, непримирил се, че колегите му не признават Русия за равностоен партньор и постепенно превърнал се в невярващ на обещания, затворен в себе си мнителен самодържец, решил да заложи на своята партия „Единна Русия“, църквата и патриотичните лозунги и да стигне до анексията на Крим и подпомагането на украинските сепаратисти в Донецк и Луганск.

Всъщност“Неизбежните войни“ е превъзходно проследяване метаморфозите на човек, случайно озовал сена върха на държавната пирамида и действащ инстинктивно за собственото си оцеляване, за да се окаже впоследствие вкопчен в управлението , за когото няма връщане назад, освен да ръководи държавата си като обсадена крепост в продължение на дълги години…

„Империята трябва да умре“ е също хроника  - на управлението на последния руски император Николай II, при когото вследствие на грешки и фатално стекли се обстоятелства, Руската империя рухва, а 304 годишната история на династията Романови безславно потъва в историята.

Въодушеви ме още заглавието, напомнящо прочутия призив „Каргтаген трябва да се разруши“ на  римския консул Катон Стари.

Разбрах, че авторът е отделил две години , за да напише своя труд от 1000 страници.

Обемът наистина стряска, но книгата се чете като детективен роман на един дъх.Аз например я усвоих за три дни, без никакъв проблем и смело мога да заявя, че за документалистиката – хрониката е  разположена между 1894 и 1917 г. това е съответникът на четиритомната епопея на Солженицин „Червеното колело“ (1971 – 1989).

Зигар не се позовава на именития руски писател и добре го разбирам защо.

Той няма намерение да се съревновава с прочутия Нобелов лауреат, не иска да създава впечатляваща сага.

Неговата цел е друга – да покаже  - взимайки под внимание англосаксонската традиция в лицето на Кисинджър – „Дипломацията“ (1994), Чърчил – „История на англоезичните народи“ (1957) и Пол Джонсън – „Съвременността“ (1991), как протича историята като процес – ден по ден, седмица по седмица, година по година в един изключително важен и съдбоносен за Русия и света период и да го разкрие по такъв атрактивен начин, все едно през 1905 или 1917 г. хората са ползвали Фейсбук и Туитър, имали са и избор за тв програми – като гигантски многоцветен и ярък пъзел, ползвайки признанията и свидетелствата на повече от 3000 участници в събитията и на цялата меродавна преса, излизала в Москва, Петроград и Киев.

Получила се е забележителна панорама на епохата, в която изведнъж проумяваме, че Русия не е жертва на заговор и коварен план, на фатална предопределеност, на еврейско – масонски комплот, че е можела да се развие не непременно като комунистическа диктатура, а да приеме демократичните ценности по пътя на постепенното еволюционно преустройство на обществото.

Всъщност през лятото на 1917 г. – юли и август – страната е на кръстопът – накъде да продължи развитието си – след като е станала най – демократичната република в света – с отменено смъртно наказание, освободени политически затворници, всеобщо избирателно право, вкл. и за жените и в очакване на своята конституция.

 Керенски допуска фатална грешка с избора на Корнилов за главнокомандващ на армията.

Той започва натиск да се върне смъртното наказание на фронта, следва прословутия пуч, Троцки и болшевиките се оказват спасители на столицата, мобилизирайки верни последователи, вкл. и сред войниците, Николай Чхеидзе напуска председателския пост  на Петроградския съвет на войнишките и работническите депутати, зает от Троцки и след 28 август 1917 страната стремително върви към 25 октомври особено при допуснатите грешки и по националния въпрос – суетене около Полша, автономия за Украйна и отнемане самостоятелността на Финландия, вследствие на което  преследваният Улянов се приютява в жилището на шефа на полицията в Хелзинки.

 Към преврата и утвърждаване на болшевишката диктатура на Ленин…

За тези процеси влияе естествено и недоволният народ, който търси някакъв завършек на кризата, без да живее в условията на постоянни сътресения,тоест обикновеният човек и тогава е имал възможност да влия на обществено – политическия процес, да се включи в  него, да бъде дори негова движеща сила с идеи …

Харесва ми обективния поглед към тази отминала епоха, през който Ленин – Улянов е политически маргинал , неудачен адвокат с четири загубени дела и слаб философ, скандализиращ обществото с максималистични утопии, Сталин е второстепенен партиен функционер, опитващ се да избяга от полицията, преоблечен в женски дрехи, но все пак пратен на заточение в Сибир,в село Курейка в Туруханския край, а прословутият Евно Азеф е едновременно шеф на Бойната организация на есерите и осведомител на тайната полиция и нейния шеф полковник Герасимов…

Всъщност Зигар обхваща в своята панорама съдбата и въжделенията на всички важни слоеве в руското общество в края на XIX и началото на XX век – монархът Николай II и неговото обкръжение от братя и чичовци велики князе, майка му Мария Фьодоровна и неговата властна съпруга Александра, членове на Държавния съвет  и министри – от Вите до Столипин и от Малюков до княз Георгий Лвов, духовенството, където звездите са петербургския митрополит Антоний, прочутият Йоан Кронщадски и самият Григорий Разпутин, едрата буржоазия в лицето на Третякови, Морозови ,Мамонтови и  Рябушински,политическите партии и водачи от целия спектър – от болшевики и меншевики, през есери, кадети и октябристи до черносотниците на Дубровин от „Съюза на руския народ“.

Не може и без лутанията на интелигенцията – а тя е представена във възможно най – пълния си състав и многообразие – от антагонистите Константин Победоносцев, Константин Леонтиев и Лев Толстой, през Горки, Чехов, Борис Андреев  , Александър Блок и Короленко до Репин, Серов, Дягилев, Нижински, Ана Павлова, Станиславски , Шаляпин и Олга Книпер,без да забравяме бившата любима на царя  - балерината Матилда Кшесинска…

Зигар прави не само възкресение, но и критичен прочит на епохата – той смята, че самата руска история е болест, „която се обажда на всяка крачка.Ние сме болни от тази история.Аз не искам да умра от тази болест.“

А причината е ясна – участвалите в събитията не осъзнават, че грешат, че творят не само история , но и трагедия – без да поемат отговорност, смятайки че някой друг е виновен - „всеки е бил сигурен в правотата си.Почти никой не е обвинил себе си, задето историята е завършила с трагедия.Тези хора заедно са потопили своята Атлантида, но всеки смята, че не той е виновен, а всички останали…Всеки смята, че е спасявал, но, уви, не е спасил.“

Точно в същия контекст е и „Всички са равни“ от 2021 г.

Едновременно хроника, но и историческа драма, криминале и сатира, изповед на основните участници в събитията от 1996 г. и оценка на случилото се около и след 16 юни 1996 г., когато Елцин е преизбран за президент на Русия.

Книгата се чете с непресекващ интерес, държи постоянно в напрежение, кара те да размишляваш, да се смееш и ядосваш, разбирайки че е някакъв микс между „Ну, погоди!“ на Вячеслав  Котьоночкин, „Тримата мускетари“ на Ричард Лестър и „Бригада“ на Алексей Сидоров.

Олигарси, политически и интелектуален елит, артисти и журналисти дават всичко от себе си, за да спасят Русия от комунистите на Зюганов и да осигурят нов , втори мандат на Борис Елцин.

Същият, заповядал обстрела на непокорните депутати в Белия дом на 7 октомври 1993 г.

Вярно, с халосни снаряди, които обаче все пак предизвикват пожар.

За да разбере тази разнолика команда веднага, че той е много болен, че управлението му ще се превърне в една безкрайна три и половина годишна агония, докато на 31 декември 1999 г. се случва неизбежното  - на върха по предложение на Елцин застава тогавашния премиер Владимир Путин …

Михаил Зигар в този аспект осмисля по нов начин тезата на Достоевски, че „всеки за всичко пред всички е отговорен“, но деликатно не повдига другият важен въпрос, измъчващ руснаците в кризисно време – „Какво да се прави?“.

Вероятно, защото е скептик и вижда, че Путин и неговото управление няма капацитетна алтернатива, че средната класа е под натиск и пред нея постоянно стои въпросът да остане ли в страната или да емигрира, а и защото не иска да признае, че в родината му , за да се задържиш на власт и да си успешен  - за себе си – управленец – трябва да си повратлив и мобилен.

Ясно е, че Зигар не изповядва подобна философия, но и не вижда светлинка в тунела.

Как да не се сетиш за крилатата фраза на бившия премиер Виктор Черномирдин, който всъщност цитира Чехов – „Искахме  най – доброто, а  се получи както обикновено."

Затова като Волтеровия Кандид предпочита сам да си копае градината и да се занимава с все по – предизвикателни проекти като  „1917.Свободна история“ (2017) и сериалът за смартфони  „1968digital(2019).

Първият обхваща  периода от 10 ноември 1916 до 10 януари 1918 г. и под формата на кратки  - като за пост във фейсбук цитати на участници в събитията – 1500 души на брой представя историята като процес и непрекъснат екшън.Още помня и видеото от 25 октомври 1917 г., в което водещите на тв емисия съобщават за извършения преврат и съставените две правителства – болшевишкото на Ленин и социалистическото на Абрам Гоц.

„1968 digital“ обхваща 40 десетминутни филма и се стреми да даде пълна картина за легендарната година ,„ от която започва всичко.“ – от убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, през атаката на ген.Во Диен Зяп на американското посолство в Сайгон, през пика на популярността на „Доорс“ и „Бийтълс“ и написването на „Раковото отделение“ от Солженицин, до мечтата на Лиз Тейлър да снима „Синята птица“ в Москва, за което долетява със самолет по новооткрития маршрут Ню Йорк – Москва, за да е принудена да дава автографи на Червения площад като Джина Лолобриджида до триумфа на Мао и краят на културната революция и последните месеци във властта  на де Гол и Линдън Джонсън…

Какво пък – нека работи с все същата решимост.

Пожелавам му успех в следващите  начинания, вече като емигрант в Берлин.

Борислав Гърдев

 

събота, 16 юли 2022 г.

"Елвис" на Баз Лурман

 

                  


       „Елвис“ на Баз Лурман

 

1.„Елвис“ може и да не е най – добрият филм на Баз Лурман – за такъв аз все още смятам , че е „Мулен Руж!“ (2001), но е сред най – амбициозните му, какъвто бе „Австралия“ от 2008 г.

Правен е с ентусиазъм, неограничен разход на енергия и с много любов.

Каквато Елвис Пресли безспорно заслужава.

2.Четох редица ревюта за творбата и ставах все по – озадачен.Аз ли съм гледал друг филм или моите колеги?

Че се набляга основно на визията – прекрасна операторска работа на Манди Уокър, с която Лурман снима „Австралия“ и на музиката на Елиът Уилър е напълно естествено.

Но да се твърди, че бил хаотичен, без контрол над основните си аспекти, че монтажът му куцал или  липсвал изобщо не отговаря на истината.

Напротив – от първата сцена си личи, че Баз Лурман има съвсем ясна концепция, която неотстъпно ще следва – юношеството на Елвис, корените на музиката му, които идват от негърските гета и госпъл изпълненията на църковните проповеди, топлите отношения в семейството и желанието на тийнейджъра да стане музикант, първите записи и зашеметяващата кариера, продължила от 1954 до 1977 г.

В едри щрихи, но с обхват на най – важните етапи от дейността на звездата – вкл. службата в Германия – 1958 - 1960, гостуването в „Шоуто на Ед Съливан“ на 28 октомври 1956, дългите години работа в Холивуд – 1956 - 1969 , където щедрият талант е заложник на глуповати комедии и мелодрами, с две изключения „Кралят креол“ (1958) на Майкъл Къртис  и „Пламтяща звезда“(1960) на Дон Сийгъл, до знаменитите му концерти в Лас Вегас, предавани по тв и излъчвани в целия свят, но не и у нас…

Аз например гледах 71 минутния концерт „Eлвис : Алоха от Хавай“ на Тод Морган не през 1973 г., когато излиза, а четири десетилетия по – късно…

3.Ако и да е дълъг 159 минути в „Елвис“ (2022) на Баз Лурман има и съществени пропуски.

И за тях трябва да се говори открито и мотивирано, като критиката, естествено, първо отнасят сценаристите – Сам Бромел, Крейг Пиърс,Джереми Донър и самият Лурман.

Много бегло и страхливо е подходено при разкриване на взаимоотношенията между Елвис  Пресли и неговият баща Върнън – Ричард Роксбърг, оказал се мекушав и по своему меркантилен, маша в ръцете на Том Паркър и човек не съумял да запълни голямата празнина от загубата на съпругата Гладис – Хелън Томсън, починала на 14 август 1958 г.,която Елвис е боготворял.

В рамките на клишето минава и разривът на идола със съпругата му Присила – Оливия ДеДжондж, която го напуска в най – неподходящия момент, смятайки че той няма нужда от нейната любов, а и защото не иска да го дели с многобройните му почитателки, които умират от желание да се целуват с него на сцената и да му отмъкват саката и шаловете…

Има и още нещо, което убягва от погледа на писалите ревюта за филма, а то е много важно.

Елвис Пресли сякаш твори в златна клетка, предпазен от добре функционираща защитна стена от реалния живот в САЩ, който се оказва не само сложен, но и взривоопасен.

Аз не съжалявам, че не експонирано  желанието му да бъде доброволен сътрудник на ФБР и да получи специална значка от Едгар Хувър, все пак за това бе направен отделен филм от 2016 „Елвис и Никсън“ на Лайза Джонсън.

Но ми става неудобно да наблюдавам стъписаната физиономия на Краля в изпълнението на Остин Бътлър, когато научава за смъртта на Мартин Лутър Кинг и сенатор Едуард Кенеди…

Звездата е сякаш ням свидетел на нещо, което не може и не желае да проумее, а да не забравяме, че преди това е убийството на президента Джон Кенеди, последвано  от потъпкването на Пражката пролет, войната във Виетнам и нейният крах, превратът в Чили , Уотъргейт,трите войни в Близкия изток и стигнем до трагедията в Кампучия през 1975…

4. В едно нещо творбата на Лурман е все пак скрупольозно точна и обстоятелствена - показването на връзката на звездата с неговия мениджър – полковник Том Паркър.

Тук именно Баз Лурман демонстрира висш пилотаж, разкривайки сложните им и  противоречиви обрати  през призмата на ясно изразен  фаустовско – мефистофелски синдром.

Остин Бътлър като Пресли  е отличен професионалист , признателен на своя мениджър.

Но и той решава да се бунтува, да бъде самостоятелен, да уволни нахалния си мениджър.

За да получи от баща си сметката, която не може да плати на Паркър за своята свобода – 8 549 761, 09 долара, сума фантастична и днес!

Разбира, че самостоятелността означава не само банкрут, но и раздяла с любимия „Кадилак“ и частен самолет и живот в оскъдица и несигурност…

Какво му остава, освен да продължи с концертите в хотел „Интернационал“ в Лас Вегас, с турнетата в САЩ, той така и не доживява международно такова, тъй като Паркър с основание или не се страхува за неговата сигурност и безопасност, докато се стигне до фаталния ден на 16 август 1977 година, когато светът на рокендрола осиротява…

Наблрюдавах внимателно дуела на Бътрър с Том Ханкс.

Остин безспорно има харизма и щедър талант, иначе Тарантино не би го наел за ролята на Текс Уотсън в „Имало едно време …в Холивуд „(2019),добре пее и убедително се вживява в образа на Краля.

И въпреки това в обкръжението на Ханкс наистина прилича на зализано и красиво младо момче, което послушно изпълнява указанията на своя ментор.

Защо?

Защото Том Паркър в поредната конгениална изява на Ханкс е едновременно алчен, хитър , обигран и пресметлив бизнесмен и същевременно е отговорен човек, готов да се раздаде докрай за своето протеже, дори, ако се налага да напусне болничната стая, след преживян инфаркт, за да поеме отново юздите на успешния бизнес в свои ръце.

Защото под неговата диригентска палка всяко шоу на Елвис си е чисто злато, което пък му дава възможност не само да изисква тлъсти хонорари за клиента си, но и да получи необходимите бонуси за своя самоотвержен труд.

Точно затова той остава продуцент на Пресли до края на живота му, надживявайки го с цели 20 години…

По тази причина се превръща и в разказвач на историята и в симпатичният, но необходим злодей, който дори изкуствения гърбав нос и холандският акцент не могат да превърнат в карикатура, тъй като в дрехите и походката  му е не кой да е , а Том Ханкс.

5.На финала на епоса си Лурман си позволява да пусне документални кадри от изпълнения на истинския Елвис Пресли.

Стана ми умилително и тъжно…

Бътлър така се стара да влезе под кожата на Краля, дори успя в магичното си начинание до финала на филма, когато съпоставката между оригинала и неговия интерпретатор категорично наклони везните в полза на автентичния Елвис Арон Пресли.

Какво да се прави, понякога и изкуството е безсилно пред закономерностите на реалността!

Борислав Гърдев

„Елвис“, 2022, 159 минути,производство „Уорнър брос“, съсценарист, режисьор  и продуцент Баз Лурман

 

 

четвъртък, 30 юни 2022 г.

Леа Коен на 80 години

 Леа Коен на 80 години

 

Неусетно и Леа Коен , бивш депутат, дипломат и писател с успешна кариера ,навършва 80 години.

Тя е родена в разгара на Втората световна война  - на 29 юни 1942 г. в София и само бързият развой на събитията й спестяват премеждията на жълтите звезди и концлагерите.

Детството и младостта й преминават в годините на социализма.

Тя обича да се връща в книгите си към неговия късен етап – 70 – те и 80 – те години на миналия век, въпреки че мен повече ме интересуват детско – юношеските й спомени от 50 – те години, от времето на Червенков и ранния Живков, за които засега избягва да пише.

След завършване на средното си образование учи пиано и музикознание в Българската държавна консерватория.

Защитава докторантура по история на музиката в холандския град Утрехт.

До падането на комунизма прави впечатляваща кариера, особено след 1976 г. – редактор в сп.”Българска музика”, преподавател във Висшия музикален институт, директор на Софийската филхармония, главен драматург и изпълнителен директор на фестивала „Софийски музикални седмици”.

Като музиколог издава пет книги за музикалния авангард и осъществява преводи от френски на творби на Клод Дебюси, Морис Метерлинк, Сати и Жан Кокто, както и на съвременни френски и холандски автори.

Тя е удовлетворена от постигнатото, въпреки намесата на цензурата и ширещата се посредственост и доносничество в музикалните среди.

Изследвач от класа Коен пише монографии за фигури от ранга на Паул Хиндемит и Любомир Пипков, който е сред най – крупните ни композитори, за осмисляне на чийто творчество са необходими и сетива и особен вдъхновен подход.

Естествено и неусетно Леа Коен прегръща каузата на СДС и на изборите на 10 юни 1990 г. е избрана за депутат със синята бюлетина от листата на „Екогласност”.

Въпреки че не парадира, знам със сигурност, че заедно със Соломон Паси е сред мечтаещите  за приемането ни в НАТО, инициатива, която на 23 юни 1990 г. изглеждаше не само екзотично, но и звучеше като фантастична приказка.

Леа Коен е във вихъра на събитията в онова свръхполитизирано и динамично време , което свързваме с Кръглата маса, първия брой на вестник „Демокрация”, съпротивата срещу фалшифицирането на изборите за VI ВНС, подпалването на Партийния дом, двете окупационни стачки, свалили от власт Андрей Луканов, „кабинетът на надеждата” на Димитър Попов, освобождаването на цените, първите приватизационни сделки, тричленките в общините, гладната стачка на 39 – те, разцепленията в СДС, приемането на първата демократична конституция...

Изведнъж, внезапно и неочаквано, Леа Коен е изпратена дипломат в Белгия, ЕС и Люксембург за париода 1991 – 1993 г., като част от новите назначения на президента Желев ( сещам се още за Снежана Ботушарова и Елена Кирчева).

Не й е било лесно в новото й амплоа, най – вече защото е трябвало да преодолява съпротивата и обструкциите на старите номенклатурни кадри, за което така непосредствено и убедително разказва в романа си „Сбогом, Брюксел”.

След Люксембург Коен продължава дипломатическата си кариера в НАТО и ЕС в периода 1993 – 1996 г. и в Швейцария и Лихтенщайн през 1997 – 2001 г.

Явно се справя добре с поставените й от българските правителства задачи, сработва се с често сменящите се външни министри, но краят на дипломатическата й кариера съвпада с появата на  Георги Първанов, през чийто първи мандат с посланическите си постове се разделят и други знакови фигури на демократичния ни преход като Едвин Сугарев, Стефан Тафров и Александър Йорданов.

Успоредно с писането на книги, Коен успешно ръководи и агенция „Арденте” от 2002 г.

Тя започва да издава художествено тволчество през 1996 г.

Първият нейн роман, който прочетох, е „Кратката вечност на Алма М.”(1997).

Като че ли това е най – съкровената история, която Коен е написала, в нея лично преживяното от младежките й години е много плътно и силно експонирано, а специално сцените на морето и първите любовни трепети на главната героиня така дълбоко са се врязали в съзнанието ми, че ги помня отчетливо до днес.

Краткият роман „Флориада” излиза през 1998 г. и има странна съдба – добри критически отзиви и слаба популярност.

Романът е силен като внушение, но издателството, наело се с издаването му бързо фалира, та се налага преиздаването му през 2010 г.

Леа Коен опитва сили  в  драматургията с пиесата „Горчиви череши”(1999), поставена на „Аполония” на следващата година.

Тя не отбягва и киното, съгласявайки се да екранизира за Петър Одаджиев своя популярен роман „Преследвачът на звуци” , чиято екранизация „Отвъд границата“ се появява през 2019 г.

Истинската популярност Коен постига с романа си „Консорциум „Алтернус”(2005).

Този роман за търсенето на голямо богатство постига изключителен успех, преведен е в чужбина и дава начало на успешна и охотно приета от читателите трилогия.

С „Консорциум „Алтернус” авторката успешно реализира своя модел на качествен и популарен роман, съчетаващ динамичната фабула, съвременното звучене и умелото балансиране между фикция и реалност.

От днешна гледна точка продълженията „Кандидат – президентът”(2006) и „Близка връзка”(2007) сякаш остават в сянката на „Консорциума”, но заедно с него оформаят специфичния Коенов  модел на българския преход, който лично на мен ми изглежда прекалено оптимистичен, нещо, което съм споделял и със самата авторка.

По мое мнение „Преследвачът на звуци”(2008) е най – добре структурираният и хомогенен неин роман.

В него с особена тъга и спотаена нега се разказва за неповторимата атмосфера от края на 60 – те години на миналия век.

По тази причина 1968 г. основно я свързвам пресъздадена в българската литература с „Преследвачът на звуци” и „Германия, мръсна приказка”(1993), а лятото на 1989 г. с първата част на „Сбогом, Брюксел”.

С „Пианото на блок № 31”(2009) Коен се представя като много добра новелистка, въпреки че след коректно изпълнената поръчка тя като че ли избягва кратките белетристични форми, които също й се удават безпроблемно.

Авторката определено изенандва с романа си „Сбогом, Брюксел”(2011).

В него съчетава носталгията по времето на рухването на социализма и началото на така жадуваните промени с криминално – политическа интрига, свързана с търговията с жива плът и най – вече с непознаване особеностите и тъмните страни на Изтока и Запада.

Сякаш двете части на Европа трудно се опознават и мъчително преодоляват стереотипно – клишираните представи за себе си...

През 2011 г. за бр.2 и 3  и през 2012 г.за бр.5 на сп.”Биограф” Леа Коен написа три много интересни историко – документални очерка – „Апокриф за цар Борис III”, „Любов в сянката на бесилото”( за изпепеляващанта и необикновена връзка на Александър Белев с Лиляна Паница) и „Сълзите на царицата”( за съдбата на царица Йоана Савойска).

Каквито и претенции да имаме за начина на интерпетация на историческите факти, за субективност или за избора на героите й, не можем да отречем, че това са брилянтно написани текстове, четящи се на един дъх,основа на дискутирания й сборник от същата година „Ти вярваш“, с който тя увеличи още повече числото на своите верни фенове.

Писателката продължи напред творческото си развитие с още интересни романи – „Събирачът на дневници“ (2014), горестен поглед върху жертвите на миналото – кабаретната певица Естел Бергер по времето на Холокоста,балерината Нели Колева, принудена да проституира с член на Политбюро на ЦК на БКП, колежката й Силвия Балканска, доносничеща като ченге и Лидия, изпитваща прелестите на мутренската ни демокрация,„Рафаел“ (2017) , с необходимата жертва на българския антисемитизъм – обаятелният и богат Рафаел Арие, „Жените от кино „Роялъ“ (2019),с проследяване трагичната съдба на Магда Раканова, Милка Моравска и Стефка Ангелова и  „Трето пришествие“ (2022), една очаквана  автобиографична сага, описваща събития с повече от тридесетгодишна  давност,които се коментираха, харесаха, обсъждаха, печелиха симпатии.

През 2022 г. излезе друга книга – почит за спасяването на  български евреи – „Спасение, гонения и холокост в царска България (1940 – 1944)“.

Това е поредната й полемично – публицистична творба,в която надгражда постигнатото от „Ти вярваш“.за пореден път изтъква своята версия за отговорността на българското правителство и общество за депортирането и унищожаването в лагерите на смъртта в Полша на 11 343 евреи от Македония, Беломорието и Пирот, въпреки че тезата й за холокост в рамките на царска България е дискусионна и  уязвима – най – малкото защото от старите предели на царството са спасени 48 000 евреи, от които 30 000 след това се изселват в Израел…

По тази логика има изтребление в Македония, беломорска Тракия и Пирот, но то не засяга цялата държава, защото в противен случай няма как да има преселение на оцелелите.

Остава в сила призаннието й за ролята на ПЦ и най – вече на водещите й владици Стефан и Кирил за спасяванетона евреите от старите български предели…

Особен интерес предизвикаха двете ретро саги – „Рафаел“ и „Жените от кино „Роялъ“, да които и аз написах интересни ревюта…

Леа Коен доживя солидни преводи на немски език и вече може да претендира, че е успял автор.

Тя добре знае как да напише един качествен  текст или роман, без да робува на елементарните читателски очаквания, спазвайки необходимата творческа хигиена.

Коен има доброжелателно отношение към родната критика.Това съм го усетил лично от общуването си с нея.

Тя държи на чуждото мнение, когато е поднесено компетентно и обективно.

Тогава и уважава литературния изследвач, знаейки добре, че книгите й трябва не само да се четат, но и анализират и осмислят .

Не бяга от актуалната публицистика, винаги реагира емоционално, критикувайки абсурдните критерии на наградата „Вик”, сбърканите представи за актуално значимата литература по нашите географски ширини, полемизирайки дори с проф.Светлозар Игов.

Леа Коен се изявява и като майстор на късия разказ – достатъчно е да прочетем подборката „По „Графа“, публикувана на 12 януари 2020 г. в сп.“Нова социална поезия“

Не знам дали  скоро ще посегне да пише мемоари.

Тайно в себе си се надявам, че няма да избяга и от това изкушение, тъй като отсега съм в напрегнато очакване да проследя нейната гледна точка при представяне на събитията от 90 – те години на миналия век и началото на този, срещите и разговорите й с родни и чуждестранни политически и дипломатически светила, защитата на нейните обществено – политически пристрастия.

Знам, че е щастлива в семейния си живот, че се чувства едновременно българка, европейка и гражданка на света.

Винаги се радва , когато се зъвръща в любимата й София и се натъжава от неуредиците на безкрайния ни преход.

Сигурен съм обаче  , че няма да изостави писането, че и в бъдеще ще ни изненадва с нови книги и творчески предизвикателства, които ще са все по – зрели и качествени на базата на натрупания опит, постигнатия успех и преследваните все по – амбициозни творчески задачи.

Борислав Гърдев