Уважаеми господин Донев

 

Уважаеми господин Донев, приключих с четенето на твоя труд „Българската литературна класика във филмовото изкуство“, издаден през 2025 година, 424 страници.

Ще бъда максимално откровен и обективен - доц.Донев, не те познавам достатъчно добре, но в труда ти личат „ноктите на лъва“, той е дело на проникновен и вещ изследовател, на амбициозен и целенасочен учен,знаещ с каква сериозна и отговорна задача се е заел.

Само който не се е ровил в архиви, не е чел стари вестници, списания, протоколи от закрити партийни събрания, оценки на чуждестранната пресаизследвания и не е гледал по различните канали на БНТ и по други тракери огромния масив от заглавия, само той няма да може да оцени адекватно положения къртовски, робски, египетски труд.

В добавка  си чел и превеждал сам американски - Дейвид Бордуел, Сиймур Чатмън, Едуард Бриниган и френски - Реймон Блур -  кинотеоретици и не знам

кой ще оцени по достойнство усилията ти да си на нивото на най - актуалните и водещи търсения в областта на  филмовата теория.

Харесва ми, че си намерил най - важната опорна точка, от която да тръгнеш - от Роман Якобсон и възгледа му за екранизацията като междусемиотичен преводен процес.

.

Като добавим вариантите на адаптацията - илюстрация и екранизацията като иновативен творчески акт, който превръща филмът в самостойно произведение на изкуството - образецът е "Иконостасът" на Тодор Динов и Христо Христов, ти вече спокойно можеш да изложиш своята концептуална позиция - при това на респектираща висота.

Ще отбележа, че в теоретичната част си на нивото на Владимир Игнатовски, когото  ценя като първокласен кинотеоретик, а при фактологическото разкриване на материала продължаваш традициите на Божидар Манов, Станислав Семерджиев и Петър Кърджилов.Които,естествено, и надграждаш.

Изследването на екранизациите на десетимата български класици респектира и впечатлява.

Естествено личат пристрастията - Йовков , Талев и Радичков...

Аз имам дребни забележки относно този огромен за обхващане  филмов масив, но знам, че правото на автора за подбор и преценка е суверенно и първостепенно.

Не съм съгласен, че версията на Васил Мирчев по "Една одисея из Делиормана" е несъстоятелна, а я ценя като една от малкото, разкрили първия ни следосвобожеденски обществено- политически разлом от 1886 г. през погледа на турския файтонджия на Васил Попилиев, в който има много мъдрост и печал.

 

Очаквах няколко абзаца и за екранизацията на Петър Попзлатев "Аз съм ти" в главата за Димитър Димов, по "Роман без заглавие", добре е да се знае, че след "Язовецът" Павел Павлов екранизира и "Делници и празници" на Емилиян Станев през 1986 г., по роман на Радичков Крикор Азарян реализира “Всички и никой”,  а Ивайло  Петров има още една екранизация -  по "14 целувки" от 1997 г., дело на Пламен Масларов...

Разбирам, че поради изисквания на обема в изложението отпадат засега автори като Николай Хайтов , Георги Мишев и Павел Вежинов, а на мен много ми липсва и Константин Константинов с великолепните адаптации на Павел Павлов - "Есенно слънце" и "Хотел "Централ" на Веселин Бранев...

По този начин си обяснявам липсата на Вапцаров при разглеждането в третата част от изследването на  съдбата на водещите български поети - вярно "Песен за човека" на Борислав Шаралиев не е цвете за мирисане, но с това разполагаме в момента....

А при проследяване драмата на Ботев трябва да се има в предвид и опитът на Максим Генчев с “Ботевъ” от 2022 г.

Това, естествено, са бели кахъри....

Истината е, че си създал фундаментален, основополагащ опус, който съвсем не е и не трябва да се заключва само  в някакви педагогически или училищно - университетски рамки.

Не знам защо си се насочил към университетското издателство на ВТУ, вероятно, защото си искал текстът ти да излезе на всяка цена, но, Бога ми, неговото място е в издателство "Сиела" или пък  в "Изток - Запад"....

Наясно съм, че за допълнено издание - материалът предразполага към разширяване  обхвата  на  изследваните факти, при това със същата сериозност, скрупульозност и задълбоченост, ще е необходим авторски колектив.

В заключение - създал си стойностна , качествена и респектираща книга, явление за съпоставителното ни изкуствознание, с която имаш пълното право да се гордееш.

Колцина ще го оценят по достойнство е отделен въпрос - дащо не например секция “Критика” към СБФД, но аз ти благодаря за постигнатото и за часовете на съпричастност и удоволствие, които ми достави.

Борислав Гърдев 

Памет за генерал Сава Муткуров

 

                                 Памет за                                    ген.Сава Муткуров                                                          

   

Той е първият български офицер, получил званието генерал – майор от пехотата  на  4 февруари 1891 г. и първият, удостоен с орден  „За храброст“, първа степен от 1886 година.

Роден е на 4 декември 1852 г. в Търново, известно време учи във военно – медицинското училище в Цариград, но завършва юнкерското пехотно училище в Одеса през 1872 г.

Служи н руската армия, участва в сръбско – турската (1876) и руско – турската освободителна война – 1877 – 78 г.,в която е pотен командир на 54 мински пехотен полк.

След Освобождението – 1879 – 1885 г.работи  в милицията на Източна Румелия, стигайки до нейния главен щаб.Служи в Царибродската кааза, участва в Съединението, като между 6 и 8 септември 1885 г.е член на временното правителство в Пловдив.

Заедно  с Димитър Ризов посещава княз Александър Батенберг в Шумен на 30 август 1885 г., уведомявайки го за готвения съединителен акт и за получаване на неговото съгласие, след като на 25 юли с.г. участва в тайния съвет за обединение на българските земи.

По време на сръбско – българската война е началник на войските, сражаващи се на царибродската позиция на 13 ноември 1885 г. и командва десния фланг и центъра, който превзема Пирот на 15 ноември .

След войната е началник на пловдивския гарнизон и командир на 5 пеша бригада.

Заедно със Стамболов е организатор на контрапреврата за връщането на княз Батенберг в България – 11 август 1886 г. и командващ на верните на Стамболов военни сили.

След абдикацията на Александър Батенберг – 25 август 1886 г. е избран за регент на България , заедно със Стамболов и Петко Каравелов .

Остава на поста си до 2 август 1887 г.  -  стъпването на трона на княз Фердинанд.

На 20 август 1887 г. е вече военен министър в кабинета на Стамболов с основни заслуги за превъоръжаването на родната ни армия с пушки “Манлихер”,вследствие сключения заем с Австро - Унгария на 1 октомври 1889 г.

Полага основите за издаването на “Военен журнал” през 1888 г.

На 25 ноември 1887 г. Муткуров се жени за Мара, сестрата на Стамболов.Бракът е е необходим на премиера, който полага големи усилия сестра му да се съгласи да го вземе за съпруг.

Болен  от сърдечна недостатъчност , е освободен от длъжност на 4 февруари 1891 г., но вече като генерал – майор .

Умира н Неапол на 3 март 1891 г.при загадъчни обстоятелства , след  представление в местния  театър  “Сан Карло”.

Княз Фердинанд изпраща писмо до съпругата Мара Стамболова, в което изразява своите съболезнования.Същото прави и майка му , княгиня Клементина.

Ген.Муткуров е погребан в църквата „Свети Спас“ в София на 13 март 1891г.като тялото му е предварително балсамирано в международната болвица в Неапол.

На 6 септември 2019 г.на централната алея на парк „Марно поле“ в родния му град е открит и осветен паметник на ген.Муткуров, създаден от италианския архитект Винченцо Йераче през 1894 година.

Борислав Гърдев

Сбогом, Владо!

                                                         СБОГОМ, ВЛАДО!

На 8 януари 76г. внезапно ни напусна Владо Даверов – писател, драматург, сценарист, тв ръководител.

За мен това е тежка загуба.

Аз съм израснал своето творчество, че съм всичките му романи и новели, запознат съм с повечето от сценариите му.

Писал съм отзив за последната си книга от 2020 г. „Съвършенство“, а за майсторството му като романист имам отделно изследване – „Романистът Владо Даверов“ от 2013 г.

Отлагах печатането на ревюто за драмата „Не бях аз“, 2024, своеобразно театрално продължение на култовия роман „Вчера“ от 1989г.с режисьор Лиза Шопова, тъй като бях озадачен от разликата между пиесата и прозаичното продължение на романа, под заглавие „Прайм тайм“ , излязло през 2009г.

Сега това вече няма никакво значение.

Даверов отива в един по – добър свят, реализирал се напълно, той остава в съзнанието си именно като авторът на „Вчера“, култов филм на Иван Андонов по негов сценарий , без да забравяме, че е автор на текста на незабравимата песен на Кирил Маричков „Клетва“ и още по – успешен и популярен роман, написа пет сборника с разкази, девета романа, единадесет сценария…

В едно интервю, взето от мен с големи размери и вече също покоен режисьор и моят съгражданин Людмил Тодоров от 2015 г. той чистосърдечно си призна, че с най – голям успех от филмите му се е ползвал „Двама мъже извън града“ от 1998 г., като според него основната заслуга е на сценариста Владо Даверов, по чийто едноименен разказ бе заснета тв лентата.

Познавам се лично с Даверов.

Имах две срещи с него през лятото на 1992 г., когато бе завеждащ отдел „Национален живот“ във вестник „Демокрация“, разговаряхме подробно за тока – какво излезли от тогавашния му роман „Кенеди“, знае се, че има вероятност той да бъде екранизиран, че към него прояви интерес режисьорът Станислава Калчева…

Винаги с интерес съм следвал творческото му развитие и смятах, че след „Не бях аз“ има още какво да каже на своите почитатели…

Уви, Смъртта ме опроверга и докато преодолявам шока от несъвременната му кончина ще препрочете отново „Вчера“ и „Съвършенство“.

В негова памет , а и защото го заслужава.

Борислав Гърдев

 

 

„Аватар“  №3 или как пътят на водата става огън и пепел

 

Четирима режисьори и продуценти могат да се похвалят, че правят филми за милиарди – зрители – тоест за всеки потенциален потребител на планетата, които носят милиарди – долари, печалба.

Спилбърг с „Извънземното“ и цикъла за Индиана Джоунс, Лукас със сериите за Индиана Джоунс и „Звездни войни“, Питър Джаксън с „Властелинът на пръстените“  и „Хобит“и Джеймс Камерън с „Титаник“ и циклите „Терминатор“ и „Аватар“….

Присъствието на Камерън в тази култова четворка е закономерно и очаквано.

Наскоро разбрах, че и той е вече милиардер със състояние от 1,1 млрд.долара.

Съвсем естествено , впрочем, не ги е откраднал с измами, а си ги е изкарал с честен труд.

И с нашите левчета – пардон – евро, с които си плащаме билета за поредното пиршество на очите и духа.

Защото и третият „Аватар“ – „Огън и пепел“ , излязъл след десетгодишни усилия е както суперзрелище за надеждата, да цитирам, макар и нескромно заглавие на моя статия отпреди 16 години в „Литературен вестник“, така и пиршество на качественото зрелищно кино.

Подобно на Джордж Лукас и Камерън успя да създаде с много труд, любов и вдъхновение своя собствена вселена и вече от втория „Аватар“ имам чувството, че се опиянява да разказва пищно, подробно и сладкодумо своите екологични приказки, за хармоничното съвместно съществуване в една система на хора, животни и растения, които ни държат приковани пред екрана по три часа, след което излизаме от киносалона като замаяни и си казваме на изхода – „Е няма друго такова кино! Подобна сага може да сътвори само един човек в света – Камерън!“

Третият „Аватар“ тръгва оттам, където свърши вторият – „Пътят на водата“.

Небесните хора и техният шеф – ген.Адмор  - Еди Франко , влизат в съюз с хората на пепелта, с открояващата се настървена Варанг – Уна Чаплин  и полк.Майлс Куорич – Стивън Ланг и водят поредната завоевателна война за придобиването на ресурсите на планетата Пандора, оценявани на милиарди долари, ако и да не могат да дишат въздуха й, а срещу похода им отново заставатДжейк Ли – Сам Уортингтън  и Нейтири – Зоуи Салдана, подпомогнати от Паяка – Джак Чемпиън…

Битката е свирепа и неравна, но, когато съдбата на Пандора е заложена на карта и Богинята майка – Нейва , и прословутите китоподобни култуни , икраните и сепиите се намесват в борбата, за да възтържествува Доброто и Павдата.

Не минава, естествено и без скъпи жертви – Куорич се самоубива в огнената бездна, давайки шанс на сина си Паякът, който не само оцелява, но е и приет в обществото на на`ви.

Четох доста отзиви за филма…

Като цяло адмиративни и хвалебствени.

Камерън е критикуван и то с основание затова , че във втората част на филма бави топката, че обръща прекалено голямо внимание на образа на Паяка, въпреки безпомощността на Джак Чемпиън да покаже нещо повече от уязвима красота и доброта, за сметка на недоразвитите персонажи с важно място и значение в сюжета като Варанг и ген.Адмор, чиято съдба за нас остава практически неизвестна.

При Куорич като цяло нещата са се получили най – вече и заради харизмата на Ланг, а и защото като присъствие образът е прекалено важен за повествованието….

Има и още нещо, което дори и аз, заклетият поклонник на Камерън, не мога да прикрия.

В „Огън и пепел“ той сякаш се е отказал да надгражда върху постигнатото от „Пътят на водата“ и предвидливо и  хитро повтаря до голяма степен финалното стълкновение, което иначе държи в напрежение и е заснето перфектно от техническа и визуална гледна точка, въпреки че оставя в съзнанието ни усещане за дежа вю.

Както и натрапчивото усещане, че човечеството ни се е отправило на поредното самоубийствено пътешествие...

Това съвсем не означава куриозен провал.

Напротив!

И в такъв род филми сме свидетели на свежо и оригинално присъствие  в лицето на Дейвид Тюлис като Пойлак,изненадва приятно с  появяването си  като Кири Сигърни Уивър, Ръсел Карпентър е феноменален зад камерата, органична и силна е и музиката на Саймън Франглен.

Уверен съм, че третият „Аватар“ няма да потъне и независимо от бюджета си от 400 милиона долара ще бъде касов хит.

Джеймс Камерън ще продължи маратона по епопеята си и на 75 години ще пусне по същото време през декември 2029 г и четвъртата част от  филма на живота си…

Ще бъда щастлив да напиша поредния си отзив за него.

Камерън го  заслужава  и още как!

Борислав Гърдев

„Аватар 3  : Огън  и пепел“, 2025, 197 мин., съсц., реж. и прод.Джеймс Камерън,“ 20 век Фокс“, „Лайтсторм Ентъртайнмънт“

Спомен за "Живот на ръба"

 

     Спомен за „Живот на ръба“

 

„Живот на ръба“, 2015, на Робърт Земекис, привлича от първата си сцена,в която Джоузеф Гордън - Левит като Филип Пети говори с патос за страстта си да ходи по въже.

Филмът  ни отвежда на странно и завладяващо приключение, в което се чувстваме като присъстващи в по – голямо и значимо начинание на героя.

Това е историята на Филип, решил на 7 август 1974 г. да мине по  въже и само с един уравновесяващ прът  между двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк.

Просто , ясно, безумно и ефектно , представлението има магически оттенък като цирков акт с обаятелно въздействие.

Наблюдаваме със затаен дъх поредния спектакъл от поредицата „В какво се превръщат мечтите?“

Визуално, благодарение на камерата на Дариуш Волскси, това е спиращо дъха ни зрелище, придаващо на  творбата сюрреалистична атмосфера.

Всички технически аспекти на спектакъла са безупречно осъществени, но безспорно най – добрата атракция е Джоузеф Гордън –Левит.Забележителен, вдъхновен и по младежки очарователен, демонстриращ актьорска сила, която може да плени публиката с нейната чиста страст.

Много ярка и завладяваща е изявата и на Бен Кингсли като татко Руди.

„Живот на ръба“ е най – вече спираща дъха приказка.

Нейният харизматичен герой и впечатляващ  визуален свят канят зрителя на неповторимо  приключение, което остава в съзнанието му за цял живот.

Борислав Гърдев