Думи  за Волев

 

 

Той е сред режисьорите с най – ясно оформена творческа физиономия, с категорични постижения в документалното и игралното кино, в телевизията и театъра, като актьор,режисьор и мемоарист.

Животът му до 1972 г. е приключенски роман, достоен за сериал по HBO.

Какво ли няма в него – раждане на 10 април 1946 г. в София,мечти и копнежи, псевдосътрудничество с ДС, непривлекателна  и  накрая престижна  работа като тухлар, тютюноберач,берач на зеленчуци, продавач на сладолед,екскурзовод, строителен работник в бетонов възел, фотолаборант,преводач от английски в кино „Одеон“, барман, чертожник, мияч на чаши в дискотека,художник на реклами, помощник – архитект – следвал е пет семестъра архитектура във ВИАС през 1967 – 1968 г.

Бягство от България през 1968 г., бежански лагер в Турция и завършване на специалност кинорежисура в престижното лондонско филмово училище през 1972 г.

Завръща се у нас, помирява се със системата и четири години работи като сценарист и режисьор в БНТ, а през 1978 – 1990 е на щат в СИФ „Бояна“.

Като актьор се снима още през 1978 г. в прочутия сериал на Иван Терзиев по сценарий на Константин Павлов „Селцето“ като Асо.

Прави силна роля, но поради крамолната  си тема за силовата и насилническа колективизация филмът вижда бял свят едва през 1990 г.

В „Прилив на нежност“ на Коста Биков през 1983 г. е Пепо Драмски, в „Мечтатели“ през 1986 г. на Иван Андонов е адвокатът – писател Минев, а през 1993 г. като Георг доживява да се снима и при британска режисьорка Кейт Макнейли  в „Далеч от Берлин“.

В театъра работи инцидентно – през 2003 г., когато в Сатирата реализира свой сценарий като пиеса – „Жега“, собствена версия на „Вуйчо Ваньо“ по Чехов и с участието на мастити звезди като Стоянка Мутафова, Тодор Колев, Златина Тодева и Андрей Баташов.

Много стабилни успехи постигна в документалистиката.

Прави поредица от ярки, значими, остро критични  филми, по наболели обществени проблеми и интересни теми,заснети ефектно, динамично,със страст.

Споменавам „Цимент“ ( 1977), "Художникът" (1980), „Грънци“ от 1984 г., великолепна творба, посветена на прочутите керамици от село Боженци, които се възприемат като местните Моцарт и Салиери, много дискутираният „Дом №8“ от 1986, разкриващ трагикомедията по честването на 1 юни, денят на детето, в дом за деца с умствени увреждания и много любопитния „Вестникарската война“ от 1993 г., разкриващ атмосферата на нетърпимост в разделена на „сини“ и „червени“ България в първите години на демокрацията, олицетворявани от флагманите на вестникарския фронт на СДС  – „Демокрация“  и от оформящите се деца на Пресгрупата - „24 часа“ и „168 часа“.

Благодарение инициативата на покойния Димитър Цонев в Канал 1 в рубриката „Тема“ през 1999 – 2000 г. Волев реализира серия от изключително успешни документални творби, които с право го нареждат след най  - добрите професионалисти у нас – „Смъртна присъда“, „Бърза помощ“, „Зимна приказка за любовта“, „Кремиковци – снимки за спомен“ ,„Вечният любовник“, разказващ с топлота и искреност за житейските преживелици на 82 годишният участник в погребалния хор на централните софийски гробища Стефчо.

Цикълът е приключен през 2001 г. с прекрасното изследване „Сираци“, разкриващо грижите, които полага великата Райна Кабаиванска за талантливи, но осиротели деца и юноши.

Николай Волев разкри истинския си потенциал в игралното кино, където всеки негов филм бе събитие, зрителски фаворит и се коментираше дълго, настървено и всестранно.

Тръгна дръзко, но професионално подготвен с две комедии с Тодор Колев, веднага превърнали се в модерна класика и тласнали напред развитието на кариерата на този талантлив и нестандартен наш актьор – „Двойникът“ (1980) като доцент  и неговият брат - близнак  и „Господин за един ден“  (1983) – Пурко, по сценарии на братя Мормареви и Николай Статков.

Направи силен и безкомпромисен филм за сложните отношения между баща и син в „Да обичаш на инат“ (1986) по романа на Чавдар Шинов,в който Велко  Кънев  като Радо Пешев разкри в пълен мащаб силата на своя драматичен талант.

Демокрация посрещнахме със скандалния му, знаменит и  изобличителен по своя критичен патос опус „Маргарит и Маргарита“, заснет през 1988 г.,по сценарий на Марин Дамянов и Александър Томов, в който Христо Шопов - Маргарит, Васил Михайлов  - Нерезанов и Ирини  Жамбонас – Маргарита – Рита създадоха силни и незабравими роли.

Само който е гледал полулегалната му прожекция  - предпремиера в кино „Левски“ през октомври 1989 г- може да свидетелства какво бе неговото ярко и невероятно сугестивно въздействие върху публиката, особено  с предизвикалото спонтанни  ръкопляскания убийство на Нерезанов от Маргарит.

В годините на демокрацията Николай Волев разреди своите постановки и ако и да представи три филма, те не постигнаха същото въздействие ,каквото имаха класиките му от годините на социализма.

Най – силен безспорно бе „Огледалото на дявола“ от 2001 г.по сценарий на Марин Дамянов, разкрил в дълбочина размера на покваряващото въздействие на корупцията и мафиотските структури у нас с впечатляващите изяви на Христо Мутафчиев – Павароти, Калина Донкова  - Яна, Деян Донков – шерифът и Васил Михайлов – Папаризов.

„Козият рог“ от 1994 г. се оказа много дързък и спорен римейк на шедьовъра на Хайтов и Методи Андонов от 1972 г., реализиран по сценарий на Хайтов, Волев и Марин Дамянов и ако и да получи „Златна роза“ във Варна и в него да участваха куп актуални наши знаменитости като Александър Морфов – Караиван, Елена Петрова – Мария, Петър Попйорданов – Халил и Валентин Ганев – беят, не бе възприет безапелационно от публиката и предизвика сериозни и остри дебати.

14 години след театралното си приключение Волев представи „Извън пътя“ (2017), негов авторски филм, с Деян Донков – Стефан, Аня Пенчева – Лидия, Сали Ибрахим – циганката и Калин Сърменов – баща й.

Рекламиран като романтична история за необичайна платонична връзка между драматург в творческа криза и млада циганка, бъдеща  артистична знаменитост, филмът бе реализиран ефирно, лежерно, носеше приятни емоции, показа, че маестрото е във форма ,но същевременно доказа, че той наистина се е отдалечил от потребностите на публиката, която в голямата си част коментира творбата му иронично и саркастично,представяйки го като  уморен професионалист, дерайлирал извън пътя на киното ни, досущ като своя алтер его – драматургът.

Силна роля направи Аня Пенчева, но и нейните усилия не се оказаха достатъчни, за да предадат на филма очакваното бляскаво очарование.

Волев разбра, че е сгрешил, побърза да издаде майсторски написаните и атрактивни мемоари „Девствената проститутка“ през 2018 г. , гостува в „Шоуто на Слави“ на 25 април 2018 г. и реши, че може  да каже сбогом на седмото изкуство.

За предпоследен път, тъй като се залови със страст и ентусиазъм с драмата на Лора Каравелова и Яворов.Мечтаеше да направи дълбоко философска драма за покаянието на мъжа творец пред жената на твореца, държейки под внимание и нейната драма.

Продължи да работи уверено  като режисьор в театъра – „Сексът – начин на употреба“(2018), „Принципът на несигурността“ (2024).

И  почина, след гежка операция,  при нелеп инцидент на 15 октомври 2024 г., ден преди да се навършат 110 - години от самоубийството на Яворов...

Борислав Гърдев

 

Уважаеми господин Донев

 

Уважаеми господин Донев, приключих с четенето на твоя труд „Българската литературна класика във филмовото изкуство“, издаден през 2025 година, 424 страници.

Ще бъда максимално откровен и обективен - доц.Донев, не те познавам достатъчно добре, но в труда ти личат „ноктите на лъва“, той е дело на проникновен и вещ изследовател, на амбициозен и целенасочен учен,знаещ с каква сериозна и отговорна задача се е заел.

Само който не се е ровил в архиви, не е чел стари вестници, списания, протоколи от закрити партийни събрания, оценки на чуждестранната пресаизследвания и не е гледал по различните канали на БНТ и по други тракери огромния масив от заглавия, само той няма да може да оцени адекватно положения къртовски, робски, египетски труд.

В добавка  си чел и превеждал сам американски - Дейвид Бордуел, Сиймур Чатмън, Едуард Бриниган и френски - Реймон Блур -  кинотеоретици и не знам

кой ще оцени по достойнство усилията ти да си на нивото на най - актуалните и водещи търсения в областта на  филмовата теория.

Харесва ми, че си намерил най - важната опорна точка, от която да тръгнеш - от Роман Якобсон и възгледа му за екранизацията като междусемиотичен преводен процес.

.

Като добавим вариантите на адаптацията - илюстрация и екранизацията като иновативен творчески акт, който превръща филмът в самостойно произведение на изкуството - образецът е "Иконостасът" на Тодор Динов и Христо Христов, ти вече спокойно можеш да изложиш своята концептуална позиция - при това на респектираща висота.

Ще отбележа, че в теоретичната част си на нивото на Владимир Игнатовски, когото  ценя като първокласен кинотеоретик, а при фактологическото разкриване на материала продължаваш традициите на Божидар Манов, Станислав Семерджиев и Петър Кърджилов.Които,естествено, и надграждаш.

Изследването на екранизациите на десетимата български класици респектира и впечатлява.

Естествено личат пристрастията - Йовков , Талев и Радичков...

Аз имам дребни забележки относно този огромен за обхващане  филмов масив, но знам, че правото на автора за подбор и преценка е суверенно и първостепенно.

Не съм съгласен, че версията на Васил Мирчев по "Една одисея из Делиормана" е несъстоятелна, а я ценя като една от малкото, разкрили първия ни следосвобожеденски обществено- политически разлом от 1886 г. през погледа на турския файтонджия на Васил Попилиев, в който има много мъдрост и печал.

 

Очаквах няколко абзаца и за екранизацията на Петър Попзлатев "Аз съм ти" в главата за Димитър Димов, по "Роман без заглавие", добре е да се знае, че след "Язовецът" Павел Павлов екранизира и "Делници и празници" на Емилиян Станев през 1986 г., по роман на Радичков Крикор Азарян реализира “Всички и никой”,  а Ивайло  Петров има още една екранизация -  по "14 целувки" от 1997 г., дело на Пламен Масларов...

Разбирам, че поради изисквания на обема в изложението отпадат засега автори като Николай Хайтов , Георги Мишев и Павел Вежинов, а на мен много ми липсва и Константин Константинов с великолепните адаптации на Павел Павлов - "Есенно слънце" и "Хотел "Централ" на Веселин Бранев...

По този начин си обяснявам липсата на Вапцаров при разглеждането в третата част от изследването на  съдбата на водещите български поети - вярно "Песен за човека" на Борислав Шаралиев не е цвете за мирисане, но с това разполагаме в момента....

А при проследяване драмата на Ботев трябва да се има в предвид и опитът на Максим Генчев с “Ботевъ” от 2022 г.

Това, естествено, са бели кахъри....

Истината е, че си създал фундаментален, основополагащ опус, който съвсем не е и не трябва да се заключва само  в някакви педагогически или училищно - университетски рамки.

Не знам защо си се насочил към университетското издателство на ВТУ, вероятно, защото си искал текстът ти да излезе на всяка цена, но, Бога ми, неговото място е в издателство "Сиела" или пък  в "Изток - Запад"....

Наясно съм, че за допълнено издание - материалът предразполага към разширяване  обхвата  на  изследваните факти, при това със същата сериозност, скрупульозност и задълбоченост, ще е необходим авторски колектив.

В заключение - създал си стойностна , качествена и респектираща книга, явление за съпоставителното ни изкуствознание, с която имаш пълното право да се гордееш.

Колцина ще го оценят по достойнство е отделен въпрос - дащо не например секция “Критика” към СБФД, но аз ти благодаря за постигнатото и за часовете на съпричастност и удоволствие, които ми достави.

Борислав Гърдев 

Памет за генерал Сава Муткуров

 

                                 Памет за                                    ген.Сава Муткуров                                                          

   

Той е първият български офицер, получил званието генерал – майор от пехотата  на  4 февруари 1891 г. и първият, удостоен с орден  „За храброст“, първа степен от 1886 година.

Роден е на 4 декември 1852 г. в Търново, известно време учи във военно – медицинското училище в Цариград, но завършва юнкерското пехотно училище в Одеса през 1872 г.

Служи н руската армия, участва в сръбско – турската (1876) и руско – турската освободителна война – 1877 – 78 г.,в която е pотен командир на 54 мински пехотен полк.

След Освобождението – 1879 – 1885 г.работи  в милицията на Източна Румелия, стигайки до нейния главен щаб.Служи в Царибродската кааза, участва в Съединението, като между 6 и 8 септември 1885 г.е член на временното правителство в Пловдив.

Заедно  с Димитър Ризов посещава княз Александър Батенберг в Шумен на 30 август 1885 г., уведомявайки го за готвения съединителен акт и за получаване на неговото съгласие, след като на 25 юли с.г. участва в тайния съвет за обединение на българските земи.

По време на сръбско – българската война е началник на войските, сражаващи се на царибродската позиция на 13 ноември 1885 г. и командва десния фланг и центъра, който превзема Пирот на 15 ноември .

След войната е началник на пловдивския гарнизон и командир на 5 пеша бригада.

Заедно със Стамболов е организатор на контрапреврата за връщането на княз Батенберг в България – 11 август 1886 г. и командващ на верните на Стамболов военни сили.

След абдикацията на Александър Батенберг – 25 август 1886 г. е избран за регент на България , заедно със Стамболов и Петко Каравелов .

Остава на поста си до 2 август 1887 г.  -  стъпването на трона на княз Фердинанд.

На 20 август 1887 г. е вече военен министър в кабинета на Стамболов с основни заслуги за превъоръжаването на родната ни армия с пушки “Манлихер”,вследствие сключения заем с Австро - Унгария на 1 октомври 1889 г.

Полага основите за издаването на “Военен журнал” през 1888 г.

На 25 ноември 1887 г. Муткуров се жени за Мара, сестрата на Стамболов.Бракът е е необходим на премиера, който полага големи усилия сестра му да се съгласи да го вземе за съпруг.

Болен  от сърдечна недостатъчност , е освободен от длъжност на 4 февруари 1891 г., но вече като генерал – майор .

Умира н Неапол на 3 март 1891 г.при загадъчни обстоятелства , след  представление в местния  театър  “Сан Карло”.

Княз Фердинанд изпраща писмо до съпругата Мара Стамболова, в което изразява своите съболезнования.Същото прави и майка му , княгиня Клементина.

Ген.Муткуров е погребан в църквата „Свети Спас“ в София на 13 март 1891г.като тялото му е предварително балсамирано в международната болвица в Неапол.

На 6 септември 2019 г.на централната алея на парк „Марно поле“ в родния му град е открит и осветен паметник на ген.Муткуров, създаден от италианския архитект Винченцо Йераче през 1894 година.

Борислав Гърдев

Сбогом, Владо!

                                                         СБОГОМ, ВЛАДО!

На 8 януари 76г. внезапно ни напусна Владо Даверов – писател, драматург, сценарист, тв ръководител.

За мен това е тежка загуба.

Аз съм израснал своето творчество, че съм всичките му романи и новели, запознат съм с повечето от сценариите му.

Писал съм отзив за последната си книга от 2020 г. „Съвършенство“, а за майсторството му като романист имам отделно изследване – „Романистът Владо Даверов“ от 2013 г.

Отлагах печатането на ревюто за драмата „Не бях аз“, 2024, своеобразно театрално продължение на култовия роман „Вчера“ от 1989г.с режисьор Лиза Шопова, тъй като бях озадачен от разликата между пиесата и прозаичното продължение на романа, под заглавие „Прайм тайм“ , излязло през 2009г.

Сега това вече няма никакво значение.

Даверов отива в един по – добър свят, реализирал се напълно, той остава в съзнанието си именно като авторът на „Вчера“, култов филм на Иван Андонов по негов сценарий , без да забравяме, че е автор на текста на незабравимата песен на Кирил Маричков „Клетва“ и още по – успешен и популярен роман, написа пет сборника с разкази, девета романа, единадесет сценария…

В едно интервю, взето от мен с големи размери и вече също покоен режисьор и моят съгражданин Людмил Тодоров от 2015 г. той чистосърдечно си призна, че с най – голям успех от филмите му се е ползвал „Двама мъже извън града“ от 1998 г., като според него основната заслуга е на сценариста Владо Даверов, по чийто едноименен разказ бе заснета тв лентата.

Познавам се лично с Даверов.

Имах две срещи с него през лятото на 1992 г., когато бе завеждащ отдел „Национален живот“ във вестник „Демокрация“, разговаряхме подробно за тока – какво излезли от тогавашния му роман „Кенеди“, знае се, че има вероятност той да бъде екранизиран, че към него прояви интерес режисьорът Станислава Калчева…

Винаги с интерес съм следвал творческото му развитие и смятах, че след „Не бях аз“ има още какво да каже на своите почитатели…

Уви, Смъртта ме опроверга и докато преодолявам шока от несъвременната му кончина ще препрочете отново „Вчера“ и „Съвършенство“.

В негова памет , а и защото го заслужава.

Борислав Гърдев

 

 

„Аватар“  №3 или как пътят на водата става огън и пепел

 

Четирима режисьори и продуценти могат да се похвалят, че правят филми за милиарди – зрители – тоест за всеки потенциален потребител на планетата, които носят милиарди – долари, печалба.

Спилбърг с „Извънземното“ и цикъла за Индиана Джоунс, Лукас със сериите за Индиана Джоунс и „Звездни войни“, Питър Джаксън с „Властелинът на пръстените“  и „Хобит“и Джеймс Камерън с „Титаник“ и циклите „Терминатор“ и „Аватар“….

Присъствието на Камерън в тази култова четворка е закономерно и очаквано.

Наскоро разбрах, че и той е вече милиардер със състояние от 1,1 млрд.долара.

Съвсем естествено , впрочем, не ги е откраднал с измами, а си ги е изкарал с честен труд.

И с нашите левчета – пардон – евро, с които си плащаме билета за поредното пиршество на очите и духа.

Защото и третият „Аватар“ – „Огън и пепел“ , излязъл след десетгодишни усилия е както суперзрелище за надеждата, да цитирам, макар и нескромно заглавие на моя статия отпреди 16 години в „Литературен вестник“, така и пиршество на качественото зрелищно кино.

Подобно на Джордж Лукас и Камерън успя да създаде с много труд, любов и вдъхновение своя собствена вселена и вече от втория „Аватар“ имам чувството, че се опиянява да разказва пищно, подробно и сладкодумо своите екологични приказки, за хармоничното съвместно съществуване в една система на хора, животни и растения, които ни държат приковани пред екрана по три часа, след което излизаме от киносалона като замаяни и си казваме на изхода – „Е няма друго такова кино! Подобна сага може да сътвори само един човек в света – Камерън!“

Третият „Аватар“ тръгва оттам, където свърши вторият – „Пътят на водата“.

Небесните хора и техният шеф – ген.Адмор  - Еди Франко , влизат в съюз с хората на пепелта, с открояващата се настървена Варанг – Уна Чаплин  и полк.Майлс Куорич – Стивън Ланг и водят поредната завоевателна война за придобиването на ресурсите на планетата Пандора, оценявани на милиарди долари, ако и да не могат да дишат въздуха й, а срещу похода им отново заставатДжейк Ли – Сам Уортингтън  и Нейтири – Зоуи Салдана, подпомогнати от Паяка – Джак Чемпиън…

Битката е свирепа и неравна, но, когато съдбата на Пандора е заложена на карта и Богинята майка – Нейва , и прословутите китоподобни култуни , икраните и сепиите се намесват в борбата, за да възтържествува Доброто и Павдата.

Не минава, естествено и без скъпи жертви – Куорич се самоубива в огнената бездна, давайки шанс на сина си Паякът, който не само оцелява, но е и приет в обществото на на`ви.

Четох доста отзиви за филма…

Като цяло адмиративни и хвалебствени.

Камерън е критикуван и то с основание затова , че във втората част на филма бави топката, че обръща прекалено голямо внимание на образа на Паяка, въпреки безпомощността на Джак Чемпиън да покаже нещо повече от уязвима красота и доброта, за сметка на недоразвитите персонажи с важно място и значение в сюжета като Варанг и ген.Адмор, чиято съдба за нас остава практически неизвестна.

При Куорич като цяло нещата са се получили най – вече и заради харизмата на Ланг, а и защото като присъствие образът е прекалено важен за повествованието….

Има и още нещо, което дори и аз, заклетият поклонник на Камерън, не мога да прикрия.

В „Огън и пепел“ той сякаш се е отказал да надгражда върху постигнатото от „Пътят на водата“ и предвидливо и  хитро повтаря до голяма степен финалното стълкновение, което иначе държи в напрежение и е заснето перфектно от техническа и визуална гледна точка, въпреки че оставя в съзнанието ни усещане за дежа вю.

Както и натрапчивото усещане, че човечеството ни се е отправило на поредното самоубийствено пътешествие...

Това съвсем не означава куриозен провал.

Напротив!

И в такъв род филми сме свидетели на свежо и оригинално присъствие  в лицето на Дейвид Тюлис като Пойлак,изненадва приятно с  появяването си  като Кири Сигърни Уивър, Ръсел Карпентър е феноменален зад камерата, органична и силна е и музиката на Саймън Франглен.

Уверен съм, че третият „Аватар“ няма да потъне и независимо от бюджета си от 400 милиона долара ще бъде касов хит.

Джеймс Камерън ще продължи маратона по епопеята си и на 75 години ще пусне по същото време през декември 2029 г и четвъртата част от  филма на живота си…

Ще бъда щастлив да напиша поредния си отзив за него.

Камерън го  заслужава  и още как!

Борислав Гърдев

„Аватар 3  : Огън  и пепел“, 2025, 197 мин., съсц., реж. и прод.Джеймс Камерън,“ 20 век Фокс“, „Лайтсторм Ентъртайнмънт“