Клинт Истууд

                        Клинт Истууд 

                       

 

                                                       БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

На 31 май актьорът, режисьорът, продуцентът, композиторът и политикът Клинт Истууд чества празник.

Знаменитата звезда със 70 -годишната световна слава се ражда в Сан Франциско в „протестантски дом от средната класа”.

В юношеските години семейството на Истууд се заселва в Пидмонт, Калифорния и Клинт завършва Оукландския техникум през 1949 г. След това работи в дървообработваща фабрика, на бензиностанция, като пожарникар и свири рагтайм в пиано бар в Оукланд. През 1950 г. по време на Корейската война е призован в армията и служи във ВВС. Той е на борда на самолет, който катастрофира в Тихия океан, северно от Сан Франциско, в залива Дрейк.

Клинт Истууд оцелява, но получава тежки рани, остава в САЩ, за да дава показания за инцидента и не заминава на фронтовата линия.

След това през 1954 г. го поема киното.

Истууд търпеливо чака своя час, за да докаже и на феновете, и на критиците, че може да създаде образцови творби, останали завинаги във филмовата история.

В началото е договорен с „Юнивърсъл”, участието му в „Отмъщението на чудовището” (1955) на Джак Арнолд и митарствата в поредица от сериали от типа на „Маверик” (1959) на Рой Хъгинс, докато идва първият му голям успех като Руди Тетс, наричан от него иронично „Идиотът от равнините” в уестърн сериал „Грубата” кожа”(1958-1966) на Тед Пост, Виктор Маклаглен и Чарлс Маркъс Уорън.

С този филм от 217 епизода Истууд става известен.

Аз лично съм гледал епизодите само от първия сезон, но дори и в тях личи увереността и професионализма на актьора, който иска съдбата да го срещне със знаещи и можещи постановчици, да доразкрият неговия щедър и необикновен талант.

Такава среща се извършва скоро.

Клинт Истууд се снима в легендарната уестърн трилогия на Серджо Леоне „За шепа долари” (1964), „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966). В нея Истууд колкото инстинктивно, толкова и целенасочено изгражда знаковия образ на Мъжа без име – Блонди - изобретателен, хладнокръвен и безжалостен, без особен интерес към жените, но с изключително добре развит инстинкт за самосъхранение.

Огромният успех на поредицата превръща Истууд в суперзевзда.

Той се възползва от ситуацията по възможно най-добър начин.

Доказва, че може да бъде добър постановчик още с първите си филми „Разказвач на истории”(1971), късометражен, посветен на Дон Сийгъл и „Пусни, Мисти, за мен”(1971) и че желае сам да насочва съдбата си, създавайки собствената компания „Малпасо”.

Покрай редовното режисиране на своите филми, той успява да се срещне с още трима от големите режисьори на Холивуд, допринесли много за подобряване на кариерата му – Тед Пост, лансирал го в уестърна „Обесете ги високо” (1967), след като му е дал начален тласък с „Грубата кожа” (1959), Брайън Хътън, с когото прави класически героични роли във военните екшъни „Гнездото на орлите” (1968) и „Героите на Кели” (1970) и Дон Сийгъл, с когото открива друг важен за него жанр – на полицейския екшън, където инкасира и повечето от личните си постижения.

Следващата им съвместна изява е в „Блъфът на Куган” (1968), идва ироничният уестърн „Две мулета за сестра Сара” (1970) и големият хит „Мръсният Хари” (1971), стоящ в основата на още четири продължения, всички, без петия, реализирани от Истууд – „Силата на „Магнума” (1973), „Насилникът”(1977), „Внезапен сблъсък”(1983) , докато „Игра със смъртта”(1988) е дело на Бъди Ван Хорн.

Суровото и самотно ченге Хари Калахан , борещо се със „специфични средства” с престъпността и насилието в името на справедливостта, носи най-трайната популярност и удовлетворение за Истууд, но и най – големите неприятности, свързани с абсурдните обвинения на някои критици, че методите му на действие са аморално фашистки и заплаха за демокрацията...

Истууд и Сийгъл още веднъж нажежават обществената атмосфера с великелепния документален трилър „Бягство от „Алкатрас”(1979), разказващ увлекателно за печално известния с жестокия режим на затвора край Сан Франциско, затворен след единственото сполучило бягство на героя на Истууд Франк Морис през 1961 г.

Истууд се бори упорито и ефективно срещу едностранчиво – клишираната представа за себе си като мълчалив пистолетаджия, смачкващ без усилие всеки изпречил се насреща му противник, но приема да го смятат за наследник на Джон Уейн.

Той рискува, става по-прецизен и взискателен при подбора на ролите си, по-задълбочено и психологически проникновен при трактовката на своите образи, създаващи изненадващо силни филми, които го представят в нова светлина, разширявайки чувствително творческата му територия – „Пусни, Мисти, за мен” (1971), „Скитникът от високата плата” (1973), „Изгнаникът Джоузи Уелс” (1976), „Бледият ездач” (1985)...

Клинт Истууд участва в музикални произведения, доказващи безспорния си певчески талант – „Стягай каруцата” (1969) на Джошуа Лоугън, комедии – „Обикновена вечер” (1967) на Виторио де Сика, „Всеки, който може само да загуби” (1978) на Джеймс Фарго , „Бронко Били” (1980) на Истууд, трилъри – „Отмъщението на Айгър” (1975) и „Непреодолимата преграда” (1977) на Истууд, „Под прицел” (1993) на Волфганг Петерсен, героико – комични уестърни – „Две мулета за сестра Сара” (1970) на Дон Сийгъл и „Джо хлапето” (1972) на Джон Стърджес, военни приключения – „Хълмът на храбрите” (1986) на Истууд, трагикомедии – „Градска жега” (1984) на Ричард Бенджамин, мелодрами – „Въздушният”(1973) на Истууд , спортни драми – „Отново в играта”(2012) на Робърт Лорънц...

Той разкрива, че е еднакво добър като кънтри певеца Ред Стоуъл в „Гуляйджията”(1983) и като озлобения виетнамски ветеран Мичел Джейнт, който все пак открадва последния модел опасен съветски изтребител в „Огнената лисица”(1982), негова постановка.

Обратът на критиката към него нвастъпва след  излизане на тринадесетия му филм „Птица” (1988) с Форест Уитекър в главната роля, следваща последните десет години от живота на Чарли „Бърд” Паркър (1929 – 1955), една от водещите фигури в модерния джаз.

„Птица” е и обяснение в любов към музиката , и преклонение пред идола на младия Клинт Истууд, присъствал на концерта на Паркър през 1946 г. и колекционирал плочи и публикации на краля на би бопа до момента, в който се насочва към сценария на „Птицата”, събиращ прахоляк в „Кълъмбия”.

Работата върху „Птица” разкрива и творческите възможности на Истуда като композитор, като той се решава да събере в диска „Грейс вече не е с нас” своите композиции едва през 2007 г.

„Птица” получава „Оскар” за звук и критично възхищение, но последвалата амбициозна постановка „Белият ловец с черното сърце” (1990), разказващ за заснемането на прочутата приключенска драма на Джон Хюстън „Африканската кралица” през 1951 г., не печели малобройни фенове, вкл. и сред членовете на журито в Кан.

Приносът му за световното кино се свързва и с удостояването на шедьовъра на Куентин Тарантино „Криминале“ през 1994 г. със „Златна палмова клонка“, когато той е шеф на международното жури.

По-късно Истууд представя доброкачествената комедия „Розовият кадилак” (1990) и майсторски изпипаната кримка „Новобранецът” (1991), преди да представи на публикацията си най-съкровения и зрял творчески замисъл „Непростимо” (1992), явление, отбелязващо новаторските търсения в страната, спечели огромна популярност и донесе на създателя му 4 „Оскара”, вкл. за филм и режисура.

Истуд дочаква признанието от Филмовата академия , а по-нанатъщното му развитие недвусмислено свидетелства за непресекващ подем и постоянен творчески триумф – „Съвършен свят”(1993), „Мостовете на Медисън”(1995), „Абсолютна власт”(1997), „Нощем в градините на доброто и злото”(1997), „Съвършено престъпление”(1999), за него написва песента „Защо трябва да ме интересува““, изпълнена от Даяна Крал, на която режисира и видеото към изпълнението й, „Звездни каубои”(2000), „Кръв”(2002), „Реката на тайните” (2003). 

През 2004г. отново триумфира като постановчик на боксовата драма „Момиче за милиоин долара“, спечели отново 4 „Оскар”-а – за филм, режисура, главна женска и поддържаща мъжка роля.

През следващите години славата му на прецизен и талантлив постановчик, представящ най-доброто, което американското кино може да даде на международния пазар, се утвърждава с дилогията „Флаговете на бащите ни” и „Писма от Ива Джима” (2005 – 2006), както и с последвалите великолепни драми „Подмяната” (2008), „Гран Торино” (2008) , „Непобедим”(2009) и „Отсега нататък”(2010), без да забравяме за амбициозния му биографичен филм за Джей Едгър Хувър с Леонардо Ди Каприо в главната роля от 2011 г., за „Момчетата от Джързи” (2014) , „Американски снайперист” (2014) , „Съли” (2016) „15.17 за Париж” (2018), „Мулето” (2018), „Случаят Ричард” Джуъл“ (2019), „Плачещият мачо“ ( 2021 ) , „Съдебен заседател №2“ ( 2024 ) …

Днес никой не подлага на съмнение таланта на Истууд като творец на филми, а и като управител, след назначен мандат за кмет на град Кармел през 1986 година!

Напротив Джон меродавните издания твърдят единодушно, че е първостепенна филмова звезда, че е режисьор и продуцент както на касови, така и на друзко – артистични заглавия, че е институция в света на киното, поддържащ дълготрайни и пълноценни връзки със своите житейски партньорки – Мегисън . от 1953 до 1980 г., Сандра Лок – от 1975 до 1989 г., Франсис Фишер – 1992 – 1993 г. и тв журналистката Дина Руиз, за ​​която се оженва на 31 март 1996 г. и след това се развежда на 22 декември 2014 г.

Убеден републиканец, Истууд подкрепя кампаниите на Никсън, Рейгън и Маклейн, както и на колегата му Арнолд Шварценегер като кандидат за губернатор на Калифорния.

Самият той като кмет с двугодишен мандат успява да завърши моста на Кармел, известен като „Птицата със сломеното сърце”.

Между 2001 и 2008 г. е в Карифорнийската щатска комисия за паркове и отдих, но поради противопоставянето му на изграждането на дългия 26 км  път с 6 платна, който трябва да мине през щатския плаж Сан Онофре, северно от Сан Диего и който е отправен по негово предложение от комисията през февруари 2008 г., не е назначен от Шварценегер отново през март 2008 г., с мотива „поради изтичане на мандата му”...

Днес Клинт Истууд е класик на филмовото изкуство.

Кан го признава за своя почетен гост, връчвайки му Златен медал на името на Фелини през 2003 г., Филмовата академия го удостоява с две „Оскара” през 1992 и 2004 г., получава наградата „Ървин Талбърг” през 1995 г., носител е на три награди „Сезар” за 1998, 2003 и 2004 г. г., а собствениците на салони и редовите зрители очакват с нетърпение всеки следващ негов проект.

Защото знаят – при Клинт Истууд „празно няма”, той винаги има с какво да ги изненада и докаже, че е сред най-големите в целулоидния свят...