неделя, 20 януари 2019 г.

Георги Кьосеиванов


                                   Георги Кьосеиванов  

Георги Кьосеиванов се ражда в Пещера на 19 януари 1884 г.
Сред родствениците му откриваме дейци на Априлското въстание от 1876 г. и създатели на Демократическата партия в България.
 Завършва право в Париж през 1905 г.
Дипломатическата му кариера започва в Рим през 1912 г.Работи последователно в посолствата ни в Цариград  - 1913 – 1915 г., Берн -  1918 – 1920 г., Берлин – 1920 г., Париж 1923 – 1924 г. и Букурещ – през 1925 г.
Той е български пълномощен министър в Атина през 1926 – 1931 г., Букурещ 1931 – 1933 г. и в Белград през 1933 – 1934 г.
Началник е на канцеларията на цар Борис III  от 5 декември 1934 г., а в правителството на Андрей Тошев  - 21 април – 23 ноември 1935 г. е вече външен министър.
Става министър - председател на България на 23 ноември 1935 г. и , оглавявайки с реконструкции 4 кабинета, запазва поста си до 15 февруари 1940 г.
Във външната си политика кабинетът на Кьосеиванов се придържа към  реалностите, установени с Версайлската система от мирни договори.
То например подкрепя икономическите санкции от 9 октомври 1935, наложени от ОН на Италия след агресията й срещу Абисиния , започнала на 4 октомври, въпреки че тази страна е сред водещите велики сили, недоволни от мирните договори от 1919 г.
Нашата дипломация обаче застава на принципите на държавния суверенитет, гаранция на който е Обществото на народите.
На 27 януари 1937 г.Кьосеиванов в качеството си и на външен министър подписва пакта за вечно приятелство с Югославия, като по този начин се разхлабва враждебния обръч от подозрителни съседи, заобикалящи нашата страна.
Важна заслуга на кабинета е сключването  на Солунското споразумение от 31 юли 1938 г.с ген.Метаксас, с което се премахват военните ограничения за България.В същото време пактът задължава договарящите се страни да не се нападат, като по този начин съседите ни се стремят да отклонят държавата ни от сключване на опасни съюзи с надигащите глава фашистки държави.
Резултатът е налице още с царските военни маневри в Пловдивско , приключили на 2 октомври 1938 г.
Населението вижда една добре подготвена армия, готова да защитава своята родина.
Кьосеиванов е известен и с политическата си прозорливост.Още през 1938 г. прогнозира, че Хитлер и Сталин ще се съюзят и това ще доведе до четвъртото деление на Полша. За тази му блестяща находка научаваме от телеграма № 34 / 16 декември 1938 г. на френския посланик у нас Ристелюбер до френския външен министър Жорж Боне, а разделянето на Полша става факт на 17 септември 1939 г., когато Червената армия, 16 дни след хитлеристката агресия, напада славянския си съсед в гръб.

В края на управлението си Георги Кьосеиванов подписва и съглашение за стокобмен и плащания със СССР на 5 януари 1940 г., имащо важно заначение за българското стопанство.
В сложната и взривоопасна обстановка през 1938 – 1939 година правителството умело лавира, като от една страна чрез царя съдейства за сключването на Мюнхенската спогодба от 30 септември 1938 г., с която Судетите се дават на Германия, а от друга след немската инвазия в Полша на 1 септември 1939 г. на 15 септември обявява неутралитет.Този акт съответства на желанието на мнозинството българи за   невключването на страната в разгарящата се Втора световна война.
Това не означава, че външният ни министър не е за МИРНА ревизия на жестокия Ньойски договор от 27 ноември 1919 г.
Доказателството е изпратената на 19 април 1939 г.до българските дипломатически представителства секретна директива № 19, в която се степенуват българските искания – получаване на Южна Добруджа до границите, определени от Берлинския конгрес на 1 юли 1878 г., Беломорска Тракия – в границите от Букурещкия договор от 28 юли 1913 г. и евентуално предадените на Югославия с Ньойския диктат Западни покрайнини.
Във вътрешно – политически аспект политиката на Кьосеиванов оставя противоречиви впечатления.
Той е смятан за опитен, обигран и способен политик, но същевременно спомагащ за оформянето на безпартийния режим в страната, чийто лидер е  Борис III.
Ако и да е добър управленец, той получава властта от царя и това засилва съмненията, че така подпомага личния монархически режим.Ако и да се стреми да бъде негова алтернатива с идеята си, че трябва да управляват способните и можещите, не партийно обвързаните.
В романа си „Тютюн”(1954) Димитър Димов му прави убийствена характеристика – „Той беше всеизвестен ленивец на лакейска служба в двореца.Имаше подпухнало лице и сънливи, уморени от бридж очи.Някой му беше внушил, че е незаменим държавник, и това го караше да смайва страната и чуждите правителства с непрекъснати дипломатически актове, които приличаха на поклони във всички посоки.Останалото той предоставяше на чиновниците си.”
Това , разбира се, не отговаря на истината – Кьосеиванов е добър и начетен управленец, а писаното от класика ни е закъсняла присъда на член на управляващата партия към един царски дипломат и невъзвращенец.
Георги Кьосеиванов се ползва с царското благоволение, но съсредоточава цялото си внимание за подобряване отношенията с Гърция и Югославия, вътре в страната се разпорежда родственика му и ресорен министър Иван Красновски – 4 юли 1936 – 14 ноември 1938 г., чиято основна задача се оказва унищожаването на партийно – парламентарната структура в България и създаването на система от казионни професионални организации като Общият съюз на земеделските производители, учреден на 14 февруари 1937 г..
Въпреки грубите предохранителни мерки, полицейският произвол и недемократичните прийоми за издигане на кандидати за кметове, общински съветници и депутати, които се предлагат еднолично, а не от партии, подписвайки декларация, че не са членове на забранени от закона организации, в страната се провеждат местни – на 14 март 1937 и парламентарни на  - 27 март 1938 г .избори.
Важните за правителството избори за Народно събрание му дават необходимото мнозинство – от избраните 160 депутати 93 са правителствени, а 67 опозиционно настоени.
По време на управлението на Георги Кьосеиванов България достига забележителен икономически подем и стопански просперитет – още се помни митичната 1939 г. като мярка за нашенско благоденствие, но истината е, че то настъпва в резултат на икономическото ни обвързване с Германия.
Все пак е добре да се знае, че към 1939 г. едрите индустриални предприятия у нас са 2164, заетата работна ръка е 92961 души, средногодишният ръст на производството – 6,9% - един от най – високите в Европа, стойността на произведената продукция е 12 666 млн.лева, докато цените на селскостопанските стоки само за 1938 – 1939 г. нарастват с 40 %.
Освен това самият Кьосеиванов има врагове от старата политическа класа, изхвърлена от сцената след 19 май 1934 г., а и неговата предпазлива и благоразумна политика към края на 1939 г. става вече излишна за амбициозната и реваншистки настроена прогерманска върхушка около цар Борис.
Това налага оставката на Кьосеиванов на 19 октомври 1939 г. и разпускането на непокорния парламент .
На 24 октомври 1939 г. Георги Кьосеиванов оглавява своя последен четвърти кабинет.
Задачата му е да подготви изборите за 25 ОНС, проведени между 24 декември 1939 (независимо че на 21 декември подава демонстративно оставка)  и  15 януари 1940 г. в разгара на войната, което ги прави уникални за тогавашната европейска реалност, спечелени убедително от правителственото мнозинство.
Само че този път министър – председателят от 15 февруари 1940 г. се казва Богдан Филов.
 В разговор с тайния си съветник Лулчив цар Борис III пита ехидно :” Но с Кьосето как да процедираме?”, получавайки подобаващият отговор :”Ще му кажете да си почине, защото той пак може да потрябва.”
Така и става – Кьосеиванов поема дипломатическата ни мисия в Берн, където е посланик до 13 септември 1944 г. и след отзоваването си от новия ОФ кабинет на Кимон Георгиев и външния министър Петко Стайнов, отказва да се завърне в страната, оставайки емигрант в Швейцария.
Георги Кьосеиванов има определена заслуга  за спасяване на българските евреи.В Швейцария той е не само български пълномощен министър, но и деец на международния Червен кръст.
Като такъв поддържа контакти  с американската разузнавателна мисия в Берн, ръководена от Алън Дълес.Основна причина за тези връзки е съдбата на пленените съюзнически летци, свалени над територията на България.
Кьосеиванов иска писмено мнение от добрия си приятел Рене Шарон, бивш комисар на ОН в България, построил еднотипните еднофамилни жилища в жк „Бъкстон” в София, по въпроса за военнопленниците и депортирането на евреите от различните европейски страни.Информацията, която получава е ужасявяща – от Румъния и Русия са изпратени в лагерите на смъртта 750 000 души, Унгария предава 402 000, Чехословакия 277 000, Югославия – 60 000...
Този документ е предаден лично от Кьосеиванов на царя при срещата им на 4 август 1943 г., който след два дни нарежда на Филов предохранително -  „Кьосеиванов да си замине по – скоро.”
След запознаването си с меморандума Борис III пребледнява до смърт.Въпреки това независимо, че царят е повикан на разговори в главната квартира на Хитлер на 14 август 1943 г., докато е жив не позволява депортирането на българските евреи от старите предели на царството в лагерите на смъртта.
Към 31 август 1943 г. германците окончателно се отказват от изискването на българските евреи.
Причината –  промяната на обстановката в страната след смъртта на царя на 28 август в разгара на преговорите в Берн със западните съюзници за излизането на страната от съюза й с Германия, в които е замесено името на  Таквор Такворян, богат тютюнотърговец, заселил се в Берн, работещ за съюзниците и препоръчан  от Георги Кьосеиванов.
Името на Кьосеиванов влиза в обръщение и при съставянето на регентския съвет, положил клетва пред парламента на 9 септември 1943 г.
Германците се противопоставят на кандидатурата му, тъй като според посланик Адолф Бекерле: ”За нас той е неподходящ за регент.Той е демократ, който има англофилски тенденции.”
Георги Кьосеиванов не се подчинява и на новата ОФ власт.
Той остава в Швейцария.
Според Стефан Попов ( „Безсъници”, 1992 ) с авторитета си е бил безспорен център на емигрантската ни общност в Европа, но така и не проявява необходимата активност, за да актуализира каузата й пред меродавните политически фактори в чужбина.
Освен това в противовес на прокараната версия, че е пишел мемоари за нашите национални катастрофи – както заявява с апломб Андрей Чапразов – изиграл неговото алтер его проф.Механджийски в епизода „Тайната на шифъра”(1971) от легендарния хит „На всеки километър” на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, Кьосеиванов не оставя  и един ред мемоари след смъртта си на 27 юли 1960 г.
Днес около името на Георги Кьосеиванов отново се шуми, а делото му ще бъде подлагано на различни интерпретационни оценки, вкл. че като агент Леон е бил вербуван от ДС през 1959 г.
Хубаво е при  подобни амбициозни начинания да се защитава обективния тон, за да не го смятаме както за политическо нищожество, така и за наследник на Стамболов.
От това само ще спечели паметта на този изтъкнат наш държавник.
Борислав Гърдев



четвъртък, 17 януари 2019 г.

Поуките на "Южен вятър"



                                                 
          Поуките на "Южен вятър"






Това трябваше да е най - добрият български игрален филм, излязъл през 2018 г.
Но е сръбски, също сред най – силните и със скромно, но съществено родно участие.
„Южен вятър“ е преди всичко рожба на своя създател – сценаристът, режисьорът и продуцентът Милош Аврамович, събрал много силен екип от професионалисти – съмишленици – оператор Иван Костич и композитор Александър Раднелович, с чиято помощ създава забележително и въздействащо филмово произведение.
Чудил съм се често какво не достига на нашите филми , за да са така комплексно ефективни, дори най – стойностните от тях.
При бегла съпоставка с „Южен вятър“ ми става ясно – все още – и това е проблем на драматургията ни – не можем да разказваме непринудено, нетезисно, но непосредствено изкусно.
Да експонираме важните проблеми без публицистичен напън, а на фона на една завладяваща човешка, а в случая, тъй като сме на Балканите – и семейна история, в която сюжетът, характерите, проблематиката да движат интригата и да водят до така нужните обобщения, без да се разчита на клишета и познати прийоми.
„Южен вятър“ е филм за покваряващата сила на корупцията.
Той показва ясно и безхитростно как се правят големите пари в нашите географски ширини – през Турция и България – с крадени западни коли и наркотици, с неизбежния политически чадър и отбор юнаци с патлаци, готови да изпълнят всяка опасна поръчка.
Ще кажете – егати оригиналната история!
Истината е, че тя е поднесена именно като съдбовна човешка преживелица.
 Разкрита  е майсторски, динамично, стегнато.
А най – любопитното е, че сагата става интересна благодарение на една младежка глупост, на ненужен инат.
В Белград, пред един павилион главният герой Петър Мараш – Милош Бикович просто си харесва спрелия пред очите му лъскав  „Мерцедес“ и тъй като е автокрадец от бандата на Царя – Драган Белогърлич, го задига  с намерението да го продаде за  100 000 евро.
Откъде да знае, че колата я кара Христо - Ивайло Захариев, а лъскавото возило е на баща му Димитър Митевски – Христо Шопов, че в него има 30 кг наркотици и те трябва да стигнат до мафиота Гълъб – Небойша Глоговац!
С този смел и безразсъден акт на Мараш се заплита кълбото от стълкновения и конфликти, които превръщат „Южен вятър“ в първокласен екшън, но и в доброкачествена психологическа драма.
Подчертавам отново – това не е шедьовър от ранга на „Ъндърграунд“(1995)на Кустурица, но е великолепно и забавно зрелище, което и развлича, и подтиква към размисъл.
Аз например дълго умувах каква ще бъде развръзката – очаквах наистина Петър Мараш да избяга в Косово.
Вместо това логиката на сценариста  реши друго – след срещата му с инспектора от отдела за борба с наркотиците Ступар – Милош Тимотиевич, той прие да му сътрудничи, да убие Гълъб и да се предаде на властите .
По този начин спаси живота си – срещу затвор от 4 години и измъкна от ареста любимата и бременна от него София – Йована Стоилкович.
Така  сделката обслужва перфектно всички – София получава свобода, злодеят Гълъб, причинил смъртта по особено жесток и варварски начин на нашия нещастник Христо  - Ивайло Захариев – с избодени очи и нарязано гърло! – е застрелян от хитрия Мараш, Ступар става герой, заловил поредната голяма доза наркотици в операция „Южен вятър“, връзката на Ступар с Димитър  е възстановена и точно в деня на погребението на сина му самият Ступар  представя новия играч в схемата.
Разбира се, че това е Царят, кой друг!
Тъй се решават днес конфликтите у нас – всички трябва да са на софрата и вълкът да  е сит, но и агнето да остане цяло…
Напуснах салона с горчива усмивка на лице, но си дадох сметка, че без  да размахва пръст и да чете уводни статии от всекидневниците,  Аврамович изрича своите нелицеприятни истини, доставяйки ни удоволствието преди това да се насладим на ефектния му спектакъл.
Ще отбележа със задоволство отличната работа на актьорския състав, част от който  участва  и в другата му продукция – „Сянка над Балканите“ (2017 – 2018).
За мен бе истинско удоволствие да следя модификациите на такива добри артисти като Драган Белогърлич, Небойша Глоговац или Милош Тимотиевич.
Едвам познах стария си любимец Александър Барчек, вече 68 годишен като автомонтьора на Царя Червения, стискам палци за бъдещото плодотворно развитие на Йована Стоилкович, която освен много красива е и истински талантлива.
А българският принос за успеха е малък, но съществен.
Като хайманата Христо Ивайло Захариев създава неочаквано ярка и впечатляваща епизодична роля и е на път да опровергае скептиците, че не може да играе, а Христо Шопов като баща му Димитър е класа от всякъде – суров,мълчалив, твърд, непоколебим, човек на честта и дълга, истински местен олигарх от плът и кръв, създал поредната си силна роля в чуждестранна продукция, дошла като подарък за неговия 55 – и  рожден ден.
Кога ще осъзнаем, че той е наш важен капитал и слава за България?
Без да съм рекламен агент да продукцията призовавам повече зрители да я гледат.
Искрено го казвам – заслужава си – и времето, и парите!
Борислав Гърдев
„Южен вятър“, 2018,130 мин., сц. и реж.Милош Аврамович,продукция на  „Архангел студиос“, „Арт Виста“ и „Режим“


сряда, 2 януари 2019 г.

Памет за Христо Пунев


              Памет за Христо Пунев

                      

На 1 януари се навършват 140 години от рождението на Христо 
Константинов Пунев.
Името му не говори почти нищо на днешните българи, което е и жалко, и симптоматично.
Пунев е журналист, поет, белетрист, общественик, кооперативен  деец  и активист на Българската социалдемократическа партия.
Не на тази, която познаваме като тесняци, а на  другата, „отцепническата“, на широките социалисти.
Роден в Пещера, в семейството на революционера Константин Пунев,той остава рано сирак.
Но успява да завърши с отличие пещерското класно училище, след което продължава образованието си в пловдивското класно училище „Александър I“.
Негов учител е Димитър Благоев, в чиято квартира живее известно време.
Ревностно се самообразова и насочва интереса си  към литературата.
През 1896 г., едва седемнадесетгодишен, издава първия си сборник с разкази, носещ показателното заглавие „Из живота на бледните“.
На следващата година, на 12 май, произнася пламенно слово на жп гара Пазарджик, при изпращането за столицата на тленните останки на убития Алеко Константинов.
Доста по – късно, през 1919 г. обнародва  друг прозаичен сборник „Думата на фронта“, определен от него като „сбирка от откъслеци“.
През 1932 г.публикува „Кънчата“, повест от историческото минало на Карлово.
Пише и поезия.
През 1905 г. в Пловдив е отпечатана стихосбирката му „Нови дни“.
Той я издава с псевдонима Христо Венковски.
В интерес на истината тя не се различава от потока подобни поетични сборници, в които млади и честни интелигенти оплакват хората на труда.
Любопитното е, че предговорът с дата 18 ноември 1904 г. е написан от самата Вела Благоева, съпругата на Димитър Благоев.
Тя самата има афинитет към словото, пише  книги,през същата 1904 г. отпечатва „След бурята“, та затова е интересно да отбележим впечатлението й от стиховете на Пунев – „ Но …нашият строител  и разрушител твърдо стои на краката си, с вяра в гърди, за общото щастие на човечеството той гради безспир деня и нощта.На този смел борец се посвещават тези песни, тях пеят дъщерите на труда.“
След такива ободрителни думи е логично Пунев да продължи да пише поезия и да издава нови стихосбирки – „Глас в пустиня“ (1908), „Неизплакани сълзи“( 1923), както и антологията „Книга без име“ (1931),посветена на поробена Македония, за която пише ласкав отзив във вестник „Македония“ от 14 май с.г.Васил Каратеодоров под надслов „Капки кръв от Македония“.
Благодарение обаче на „Нови дни“ Пунев ще стане член на СБП с протокол №3 от 24 октомври 1944 г.
През 30 – те години на миналия век се интересува от стопанската история на България, написвайки „Килимарската промишленост и тютюнът у нас и в чужбина“ (1930) и „От Узунджово до Пловдив“ (1935), ориентира се и към мемоаристиката със спомените си „Голгота“ (1934), в които разказва за кървавото произшествие от 11 май 1897, в което намира смъртта си непрежалимият Алеко Константинов.
Изтъкнат деец  е на кооперативното движение у нас, сътрудничейки на вестник „Кооперативна защита“.
Пунев е  убеден социалдемократ.Приема социалистическите идеи и им остава верен до смъртта си.
Учредител на структурата на  БРСДП в Пещера през 1901 г.и редактор на първия местен вестник, излизал през 1905 г. „Нова искра“.Председател е на пещерското читалище между 1912 и 1920 г.
Делегат е на 9 партиен конгрес в Търново през 1902 г. и на 11 в Пловдив през 1904 г., на който е избран за секретар на форума.
Участва във войните за национално обединение между 1912 и 1918 г.
Работи като редактор в партийния орган „Народ“ едно десетилетие – между 1923 и 1933 г., но в началото на 30 – те години на миналия век вследствие възникнал конфликт между него и ръководството на вестника,е принуден да напусне.
А има право да се гордее с прекрасната си разобличителна статия „Полицията на министър Русев е кръвожадна“, заради която е осъден по Закона за печата и излежава присъдата си в Софийския централен затвор през 1928 г.
Постъпката си разяснява в специално издадената брошура „Нашите работи – Quid obsurum или защо напуснах вестник „Народ“ (1933).
В политиката  се изявява активно след Първата световна война.
Той е депутат в 18 (1919) и 21 (1923 – 1927 г.) ОНС от квотата на БРСДП(о)в сложни и противоречиви времена на сблъсъци със земеделците на Стамболийски, коалиция със сговористите на Цанков и последвалото партийно разцепление през  март 1926 г.
През април 1943 г. се включва активно в акцията по спасяването на българските евреи, като в подписката, инициирана от него , срещаме имената на Димо Казасов, Стоян Костурков и Иван Руневски.
На 2 февруари 1941 г.участва в погребението на патриарха на българската социалдемокрация Янко Сакъзов.
На 24 октомври 1944 г. е избран за член на СБП, а на изборите за 6 ВНС на 27 октомври 1946 г.става  народен представител от Пловдивски избирателен район като представител на БРСДП (о) и на обединената опозиция.
Изявява активната си гражданска позиция на страниците на „Свободен народ“, както и като член на четири парламентарни комисии – прошетарната, по проверка законността на изборите, и отговарящите за министерствата на пощите и телеграфа и информацията и изкуствата.
Ако и да воюва страстно с надигащата се комунистическа диктатура Пунев не е включен в показния процес № 1785 срещу Коста Лулчев и името му отсъства от произнесената присъда на 16 ноември 1948 г.
Но като опозиционен депутат съдбата му е предначертана – Бюрото на ВНС дава съгласие за съдене на последните депутати – социалдемократи на 1 септември 1948 г., след което Христо Пунев поема към неизбежната  затворническа одисея.
Земните дни на Христо Константинов Пунев приключват близо две десетилетия по – късно – на 19 септември 1967 г., когато той е вече на преклонните 88 години…
Борислав Гърдев

Бернардо Бертолучи



                   Бернардо Бертолучи          

Във филма на Сандро Лай „За какво е нужно киното?”(2001) при едно от първите си  интервюта младият Бернардо Бертолучи си признава, че се занимава с филмово изкуство, защото иска да провери колко добър стилист е и за да подреди хаоса в личния си живот.
Рядко изтъкнат кинодеец е  толкова искрен в изказа си.Но нека не забравяме, че интервюто е дадено в началото на 60 – те години на миналия век.
А оттогава досега изтече много вода и младият и толкова талантлив кинодеец достигна достолепната възраст.
Не е за вярване, но и Бертолучи остаря, превръщайки се в признат класик на седмото изкуство.
А е добре да знаем, че той е можел, след раждането си в Парма на 16 март 1940 г.,  да направи бляскава кариера в литературата, тъй като следва именно литература и философия в римския университет през 1958 – 1961 г. и на 20 години печели престижната национална награда „Виареджо” за дебютната си книга „Изследване на тайната”.
Изборът на журито обявява Пиер – Паоло Пазолини.
Срещата между тях е съдбоносна.
През 1961 г.Бертолучи му става асистент при поставянето на „Акатоне”, а на следващата 1962 г., едва 22 годишен дебютира с криминалната драма „Сухата кумица”, на която съжетът е дело на  Пазолини.
Едва сега, след като съм изгледал всичките му филми мога да посоча с увереност, че ако и да е следовник на Висконти като образност, стилистика и универсалност на своите послания, в началния етап от кариерата си Бернардо Бертолучи е в сянката на Пазолини – и като критичен патос при осмисляне на поставените проблеми , и особено с подкупващата искреност и непосредственост, с която ни занимава с драмите на своите герои, които всъщност са негови двойници.
Освен това той прилича на Пазолини и по своята дързост , решителност и самоувереност, както при защита на левичарските си възгледи в живота, така и при професионалната си реализация .
„Сухата кумица”  е проникновен поглед към подземния Рим – на проститутките, шмекерите и безработните, той е продължение на „Мама Рома”, заснет през същата година от Пазолини, но младият Бертолучи държи да бъде дързък новатор и да разнищи привидно баналната криминална история за смъртта на повяхнала римска проститутка, използвайки цели пет гледни точки!
Личи си, че е гледал многократно „Рошомон”(1951) на Куросава, но че така убедително и смело ще следва полифоничното мислене, че ще си позволи да експериментрира със звука и визията, с дълбочинния мизансцен и вътрешно – кадровия монтаж, просто не е за вярване!
В добавка работи безупречно с младите актьори, начело с Винченцо Чикора, а филмът му и днес се гледа като откровение и въздейства с искреността  и вътрешна свобода, която се усеща от всеки негов кадър.
През 1964 г. Бертолучи отново и като сценарист представя следващия си  проект – „Преди революцията” с Адриана Асти и Франческо Барини.
Това е най – личният му и ангажиран опус.
Филм за живота преди революцията, без която не може да се осмисли сладостта на битието, според остроумния израз на Талейран, но и за дилемите на младежта от средната краса, която се бунтува срещу еснафското си обкръжение, ходи на митинги, вее червени знамена, не пропуска празник на вестник „Унита”, но същевременно се вълнува от смъртта на Мерилин Монро , очаква новия сезон на Миланската скала (с прекрасно заснетите документални вставки от 26 декември 1962 г.) и накрая стига до конформистки брак с девойка от своето обкръжение...
Новелата „Агония”(1967) от сборника „Любовта боли” е най – авангардната и трудносмилаемата в неговото творчество.
Тя е подвластна на общия замисъл да се изследва любовта и насилието, които владеят световъзприятието на младежта от 60 – те години на миналия век, но е прекалено херметически затворена като изказ, атмосфера и внушение, за да разчита на съпричастност и днес.
Отбелязвам, че това е първият му цветен филм, в който откриваме  и знаменитост от ранга на Джулиан Бек.
През 1968 г. Бертолучи се представя с авторската си версия на повестта на Достоевски „Двойник” -  „Партньорът”.
Във филма се снимат и играят с неприкрито вдъхновение Пиер Клементи и Стефания Сандрели, а самата постановка, независимо от известната си стилизирана условност и преднамерена скованост и протяжност, се харесва най – вече заради блестящия пример за разкритото  раздояване на човешката личност.
И още - легендарният статут на лентата се дължи  на факта, че излиза през митичната 1968 г., въпреки че на премиерните си прожекции увлича малка част от потенциалната си зрителска аудитория.
Бертолучи открива себе си като майстор – кинематографист със силни  послания и ярки и запомнящи се образи, когато се докосва до голямата литература.
След като лично познава и дружи с великия Алберто Моравия и  тогавашната му съпруга Елза Моранте, е съвсем логично той да екранизира дръзко и успешно прочутия му роман „Конформистът”(1969).
С тази екранизация, в която участват Жан – Луи Трентинян, Стефания Сандрели, Доминик Санда и Пиер Клементи, Бертолучи се утвърждава като водещ режисьор на световното кино, умеещ с вещина и замах стилизирано и проникновено да разкрие в епически план  политическите и психосексуалните мотиви, движещи съдбата на главния герой на повествованието Марчело Клеричи, обремененият поклонник на Мусолини, преживял неговия триумф и крах.
Това е първият филм на постановчика със световен успех, без него не бихме могли да си представим съграждането на уникалната му фреска „Двадесети век”(1976), както и постепенното формиране на екипа му от съмишленици, включващ операторите Виторио Стораро и Карло Ди Палма, композиторът Енио Мориконе и актьри от нивото  на Стефания Сандрели , Доминик Санда и  Пиер Клементи...
През същата 1969 г. откриваме името на Бертолучи и като сценарист на легендарната уестърнова сага на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад”, за която съм сигурен, че за да има това неотразимо въздействие и днес  заслуга има и  съсценаристът, особено при изграждане образа на Ангела на отмъщението – Хармониката, изигран неподражаемо от Чарлс Бронсън.
През 1970 г. излиза поредния му камерен авторски филм „Страгетията на паяка” с Джулио Боджи и Алида Вали, соеобразна версия на епоса на Борхес „Тема за предателя и героя”, изповедна и завладяваща интимна драма за завръщането на младия Атос Маняни в малкото италилианско градче, където тридесет години по – рано умира баща му антифашист.
Следващите му четири филма ги обхващам в пакет поради изключителната им популярност.
„Последното танго в Париж”(1972) с Марлон Брандо и Мария Шнайдер е може би най – известната  му и скандална постановка , донесла му шумна популярност и условна  присъда от три месеца за рушене на обществения морал – страхотен и необикновен филм, завладяващ и заставящ ни да се замислим за парадоксите на човешкия дух и битие.
„Двадесети век”(1976), епичната му фреска от 5 часа и две серии с участието на плеяда звезди като Бърт Ланкастър, Жерар Депардийо, Робърт де Ниро, Доналд Съдърланд, Лаура Бети, Франческа Бертини, Доминик Санда и  Стефания Сандрели, е не само великолепно изследване на проникването на комунистическите  идеи в областтта Емилия – Романа през първите петдесет години  на миналия век и най – скъпото червено знаме, което „Уорнър”, „Юнайтед артист” и „XX век фокс” заплащат, за да имат, но и удивително  изящна и правдива притча за протуберансите на човешката мечта за справедлив и щастлив живот, която се оказва една сладка и красива илюзия, смачкана от влака на революцията...
„Луната”(1979) с Джил Клейбърг и Матю Бери е финно и проникновено разкриване колкото на света на операта с нейната звезда Катерина Силвери, толкова и на сложните и парадоксални  отношения между нея и синът й Дъглас Уинти...
Изследване, но твърде отстранено и бледо, на проблема за тероризма в Италия в неговия върхов момент, се явява „Трагедията на смешния човек”(1981) с Уго Тоняци, Анук Еме и Лаура Моранте.
За съжаление филмът е разтеглен, Бертолучи е задълбал безсмислено в драмата на двамата съпрузи  Спаджиари, търсещи отчаяно 1 млрд.лири за откупа на сина си, отвлечен от терористи, за нас остава загадка защо и работниците от мандрата на Примо Спаджиари са ангажирани с неговите планове, без да разберем напълно и мотивите, движещи похитителите на неговия син, появавящ се на финала сякаш с  dues ex machine, оставил в неведение и своя баща, приел го , независимо дали е жив или възкръснал...
Затова съвсем заслужено Тоняци печели в Кан награда за главна мъжка роля, а пък самият опус и досега си остава сред пренебрегваните в творчеството на Бертолучи.
Признавам, че с големи емоции проследих „Прощаване с Енрико Берлингуер”(1984).
Вярно е , че това е документ на епохата, заснет с чисто утилитарни функции.
Разбира се, че ще бъде поверен на хора като Паоло Пиетранджели и Бернардо Бертолучи, твърдящ гордо, че е убеден марксист ( Това личи и в документалната му новела „Болоня”, 1989, която, ако и да е правена по поръчка на Министерството на туризма, завършва с изпълнение на „Интернационала”!).
Но същеврменно филмът показва обаянието на интелектуалния лидер еврокомунист  Берлингуер, умеещ да общува с тълпата на понятен език, а самото му погребение на 11 юни 1984 г. с милионите опечалени негови последователи, с хиладите червени знамена и транспаранти и с култовото поклонение на ковчега му от самия президент Алесандро Пертини е такова величествено кинематографично зрелище, каквото само Бертолучи може да ни поднесе.
Гледайки кадрите с огромното множество  с умиление си спомних за един друг юнски ден – 8 юни 1990 г. , когато над един милион българи бяха излезли на Цариградско шосе да посрещнат Новия ден , също смачкан от Влака на прехода у нас...
Следващите си три  филма Бернардо Бертолучи реализира извън родината си.
С „Последният император”(1987) с Джон Лоун, Джоана Чен и Питър О`Тул той се завръща с гръм и трясък на кинематографичния Олимп, снимайки с вещина и величествена красота в Китай притчата за последния император Хенри Пу И, оказала се всъщност метафора на неговото поколение, тръгнало от Забранения град и стигнало до безумията на Културната революция, удостоена с девет награди „Оскар”.
„Чай в пустинята”(1990) с Дебра Уингър и Джон Малкович е прекрасна екранизация на книгата на Пол Боулс, а като ниво на психологическото проникновение, с което се изследва драмата на композитора Порт и жена му Кит през 1947 г. напомня шедьовъра му „Последното танго в Париж”.
„Младият Буда”(1993) с Кеану Рийвс, Крис Айзък и Бриджит Фонда е поредният дързък експеримент да се пресекат  в една точка съвършено различни географски места сато  Сиатъл и Тибет, Непал и Катманду , разкривайки метаморфозите на младия Джеси, оказал се новото въплъщение на Буда в търсене на истината и смисъла на живота.
Последвалите  постановки на Бертолучи са камерни интимни драми, заснети с любов и нежност.
„Открадната красота”(1996) с Лив Тайлър, Джеръми Айрънс и Жан Маре  е носталгично пътуване на младата американка Луси Хармън в приказно красивата Тоскана, където тя открива своите корени, светоусещане, втора родина и където губи своята девственост...
„Обсада”(1998) с Танди Нютън и Дейвид Тюлис е поредната  лична интимна драма между двама млади, събрали се по каприз на съдбата в един дом – той ( Кински ) прочут пиянист, тя – Шандурай , студентка по медицина и съпруга на африкански активист за граждански права, която в деня на неговото освобождаване, осъществено със застъпничеството на Кински, предпочита леглото на пианиста пред завръщането в размираната си  родина.
Филмът твърде много напомня „Последното танго в Париж”, но според Бертолучи , освен неприкритите политически послания за кървавите изстъпления на марионетните африкански режими, „Обсада” набляга повече на чувствеността, за разлика от сексуалността, с която ни зашеметява „Последното танго”.
„История за водата”(2002) с Валерия Бруни – Тедески е изящна десетминутна черно – бяла новела, представляваща своеобразна адаптация на древноиндийската притча за молбата на Бог да получи от Човека шепа вода.
Творбата е заснета с изключително майсторство, но посланието й леко избледнява в компанията на още седем майстори ( от ранга на Годар, Иржи Менцел, Ищван Сабо, Майкъл Редфорд, Майк Фиджис и Фьолкер   Шльондорф),  обединили  усилията си при реализацията на  проекта „Виолончело”.
През 2003 г. Бернардо Белтолучи отново е на предна линия с „Мечтатели” с Майкъл Пит , Луис Гарел и  Ева Грийн – впечатляваща носталгична еротична драма за младостта на „децата на цветята” от 1968 г., възпитани с дрога, секс, авангардни филми в Синематеката и с много ярост и нетърпимост към недъзите на консумативното общество, което трябва да бъде напълно и безкомпромисно унищожено .
След  десетгодишно мълчание Бертолучи  реализира следващия си проект – „Аз и ти”, екранизация на романа на писателя Николо Аманити, разказващ за взаимоотношенията между 14  - годишен тийнейджър Лоренцо – Джакопо Олмо Антинари и неговата по – голяма 25 годишна доведена сестра – наркоманка. Оливия  - Тея Фалко.
Проникновената и филигранно поднесена история е поредното съкровено навлизане в интимните обсесии на младите герои на Бертолучи,  търсещи брод към разбирателството и личната хармони
Бернардо Бертолучи е признат  киногигант.
Знаем, че киното се развива, че е сред бързо остаряващите от техническа гледна точка изкуства.
Но ни е добре известно и нещо друго – че в целулоидния свят има и непреходни шедьоври и творци – класици, очертали жалоните му.
Един от тях безспорно е  Бертолучи, с чийто филми сме израсли и който си отиде от този свят на 26 ноември 2018 година...
Борислав Гърдев