Памет за Христо Пунев

                      

На 1 януари се навършват 140 години от рождението на Христо 

Константинов Пунев.

Името му не говори почти нищо на днешните българи, което е и жалко, и симптоматично.

Пунев е журналист, поет, белетрист, общественик, кооперативен  деец  и активист на Българската социалдемократическа партия.

Не на тази, която познаваме като тесняци, а на  другата, „отцепническата“, на широките социалисти.

Роден в Пещера, в семейството на революционера Константин Пунев,той остава рано сирак.

Но успява да завърши с отличие пещерското класно училище, след което продължава образованието си в пловдивското класно училище „Александър I“.

Негов учител е Димитър Благоев, в чиято квартира живее известно време.

Ревностно се самообразова и насочва интереса си  към литературата.

През 1896 г., едва седемнадесетгодишен, издава първия си сборник с разкази, носещ показателното заглавие „Из живота на бледните“.

На следващата година, на 12 май, произнася пламенно слово на жп гара Пазарджик, при изпращането за столицата на тленните останки на убития Алеко Константинов.

Доста по – късно, през 1919 г. обнародва  друг прозаичен сборник „Думата на фронта“, определен от него като „сбирка от откъслеци“.

През 1932 г.публикува „Кънчата“, повест от историческото минало на Карлово.

Пише и поезия.

През 1905 г. в Пловдив е отпечатана стихосбирката му „Нови дни“.

Той я издава с псевдонима Христо Венковски.

В интерес на истината тя не се различава от потока подобни поетични сборници, в които млади и честни интелигенти оплакват хората на труда.

Любопитното е, че предговорът с дата 18 ноември 1904 г. е написан от самата Вела Благоева, съпругата на Димитър Благоев.

Тя самата има афинитет към словото, пише  книги,през същата 1904 г. отпечатва „След бурята“, та затова е интересно да отбележим впечатлението й от стиховете на Пунев – „ Но …нашият строител  и разрушител твърдо стои на краката си, с вяра в гърди, за общото щастие на човечеството той гради безспир деня и нощта.На този смел борец се посвещават тези песни, тях пеят дъщерите на труда.“

След такива ободрителни думи е логично Пунев да продължи да пише поезия и да издава нови стихосбирки – „Глас в пустиня“ (1908), „Неизплакани сълзи“( 1923), както и антологията „Книга без име“ (1931),посветена на поробена Македония, за която пише ласкав отзив във вестник „Македония“ от 14 май с.г.Васил Каратеодоров под надслов „Капки кръв от Македония“.

Благодарение обаче на „Нови дни“ Пунев ще стане член на СБП с протокол №3 от 24 октомври 1944 г.

През 30 – те години на миналия век се интересува от стопанската история на България, написвайки „Килимарската промишленост и тютюнът у нас и в чужбина“ (1930) и „От Узунджово до Пловдив“ (1935), ориентира се и към мемоаристиката със спомените си „Голгота“ (1934), в които разказва за кървавото произшествие от 11 май 1897, в което намира смъртта си непрежалимият Алеко Константинов.

Изтъкнат деец  е на кооперативното движение у нас, сътрудничейки на вестник „Кооперативна защита“.

Пунев е  убеден социалдемократ.Приема социалистическите идеи и им остава верен до смъртта си.

Учредител на структурата на  БРСДП в Пещера през 1901 г.и редактор на първия местен вестник, излизал през 1905 г. „Нова искра“.Председател е на пещерското читалище между 1912 и 1920 г.

Делегат е на 9 партиен конгрес в Търново през 1902 г. и на 11 в Пловдив през 1904 г., на който е избран за секретар на форума.

Участва във войните за национално обединение между 1912 и 1918 г.

Работи като редактор в партийния орган „Народ“ едно десетилетие – между 1923 и 1933 г., но в началото на 30 – те години на миналия век вследствие възникнал конфликт между него и ръководството на вестника,е принуден да напусне.

А има право да се гордее с прекрасната си разобличителна статия „Полицията на министър Русев е кръвожадна“, заради която е осъден по Закона за печата и излежава присъдата си в Софийския централен затвор през 1928 г.

Постъпката си разяснява в специално издадената брошура „Нашите работи – Quid obsurum или защо напуснах вестник „Народ“ (1933).

В политиката  се изявява активно след Първата световна война.

Той е депутат в 18 (1919) и 21 (1923 – 1927 г.) ОНС от квотата на БРСДП(о)в сложни и противоречиви времена на сблъсъци със земеделците на Стамболийски, коалиция със сговористите на Цанков и последвалото партийно разцепление през  март 1926 г.

През април 1943 г. се включва активно в акцията по спасяването на българските евреи, като в подписката, инициирана от него , срещаме имената на Димо Казасов, Стоян Костурков и Иван Руневски.

На 2 февруари 1941 г.участва в погребението на патриарха на българската социалдемокрация Янко Сакъзов.

На 24 октомври 1944 г. е избран за член на СБП, а на изборите за 6 ВНС на 27 октомври 1946 г.става  народен представител от Пловдивски избирателен район като представител на БРСДП (о) и на обединената опозиция.

Изявява активната си гражданска позиция на страниците на „Свободен народ“, както и като член на четири парламентарни комисии – прошетарната, по проверка законността на изборите, и отговарящите за министерствата на пощите и телеграфа и информацията и изкуствата.

Ако и да воюва страстно с надигащата се комунистическа диктатура Пунев не е включен в показния процес № 1785 срещу Коста Лулчев и името му отсъства от произнесената присъда на 16 ноември 1948 г.

Но като опозиционен депутат съдбата му е предначертана – Бюрото на ВНС дава съгласие за съдене на последните депутати – социалдемократи на 1 септември 1948 г., след което Христо Пунев поема към неизбежната  затворническа одисея.

Земните дни на Христо Константинов Пунев приключват близо две десетилетия по – късно – на 19 септември 1967 г., когато той е вече на преклонните 88 години…

Борислав Гърдев