Във филма на Сандро Лай „За какво е нужно киното?”(2001) при едно от първите си
интервюта младият Бернардо Бертолучи си
признава, че се занимава с филмово изкуство, защото иска да провери колко добър
стилист е и за да подреди хаоса в личния си живот.
Рядко изтъкнат кинодеец е толкова искрен в изказа си.Но нека не
забравяме, че интервюто е дадено в началото на 60 – те години на миналия век.
А оттогава досега изтече много вода и младият и толкова
талантлив кинодеец достигна достолепната възраст.
Не е за вярване, но и Бертолучи остаря, превръщайки се в
признат класик на седмото изкуство.
А е добре да знаем, че той е можел, след раждането си в
Парма на 16 март 1940 г., да направи
бляскава кариера в литературата, тъй като следва именно литература и философия
в римския университет през 1958 – 1961 г. и на 20 години печели престижната
национална награда „Виареджо” за дебютната си книга „Изследване на тайната”.
Изборът на журито обявява Пиер – Паоло Пазолини.
Срещата между тях е съдбоносна.
През 1961 г.Бертолучи му става асистент при поставянето на
„Акатоне”, а на следващата 1962 г., едва 22 годишен дебютира с криминалната
драма „Сухата кумица”, на която съжетът е дело на Пазолини.
Едва сега, след като съм изгледал всичките му филми мога да
посоча с увереност, че ако и да е следовник на Висконти като образност,
стилистика и универсалност на своите послания, в началния етап от кариерата си
Бернардо Бертолучи е в сянката на Пазолини – и като критичен патос при
осмисляне на поставените проблеми , и особено с подкупващата искреност и
непосредственост, с която ни занимава с драмите на своите герои, които всъщност
са негови двойници.
Освен това той прилича на Пазолини и по своята дързост ,
решителност и самоувереност, както при защита на левичарските си възгледи в
живота, така и при професионалната си реализация .
„Сухата кумица” е
проникновен поглед към подземния Рим – на проститутките, шмекерите и
безработните, той е продължение на „Мама Рома”, заснет през същата година от
Пазолини, но младият Бертолучи държи да бъде дързък новатор и да разнищи
привидно баналната криминална история за смъртта на повяхнала римска
проститутка, използвайки цели пет гледни точки!
Личи си, че е гледал многократно „Рошомон”(1951) на Куросава, но че така
убедително и смело ще следва полифоничното мислене, че ще си позволи да
експериментрира със звука и визията, с дълбочинния мизансцен и вътрешно –
кадровия монтаж, просто не е за вярване!
В добавка работи безупречно с младите актьори, начело с
Винченцо Чикора, а филмът му и днес се гледа като откровение и въздейства с
искреността и вътрешна свобода, която се
усеща от всеки негов кадър.
През 1964 г. Бертолучи отново и като сценарист представя
следващия си проект – „Преди
революцията” с Адриана Асти и Франческо Барини.
Това е най – личният му и ангажиран опус.
Филм за живота преди революцията, без която не може да се
осмисли сладостта на битието, според остроумния израз на Талейран, но и за
дилемите на младежта от средната краса, която се бунтува срещу еснафското си
обкръжение, ходи на митинги, вее червени знамена, не пропуска празник на
вестник „Унита”, но същевременно се вълнува от смъртта на Мерилин Монро ,
очаква новия сезон на Миланската скала (с прекрасно заснетите документални вставки от 26 декември 1962
г.) и накрая стига до
конформистки брак с девойка от своето обкръжение...
Новелата „Агония”(1967) от сборника „Любовта боли” е най – авангардната и
трудносмилаемата в неговото творчество.
Тя е подвластна на общия замисъл да се изследва любовта и
насилието, които владеят световъзприятието на младежта от 60 – те години на
миналия век, но е прекалено херметически затворена като изказ, атмосфера и
внушение, за да разчита на съпричастност и днес.
Отбелязвам, че това е първият му цветен филм, в който
откриваме и знаменитост от ранга на
Джулиан Бек.
През 1968 г. Бертолучи се представя с авторската си версия
на повестта на Достоевски „Двойник” - „Партньорът”.
Във филма се снимат и играят с неприкрито вдъхновение Пиер
Клементи и Стефания Сандрели, а самата постановка, независимо от известната си
стилизирана условност и преднамерена скованост и протяжност, се харесва най –
вече заради блестящия пример за разкритото
раздояване на човешката личност.
И още - легендарният статут на лентата се дължи на факта, че излиза през митичната 1968 г.,
въпреки че на премиерните си прожекции увлича малка част от потенциалната си
зрителска аудитория.
Бертолучи открива себе си като майстор – кинематографист със
силни послания и ярки и запомнящи се
образи, когато се докосва до голямата литература.
След като лично познава и дружи с великия Алберто Моравия
и тогавашната му съпруга Елза Моранте, е
съвсем логично той да екранизира дръзко и успешно прочутия му роман „Конформистът”(1969).
С тази екранизация, в която участват Жан – Луи Трентинян,
Стефания Сандрели, Доминик Санда и Пиер Клементи, Бертолучи се утвърждава като
водещ режисьор на световното кино, умеещ с вещина и замах стилизирано и
проникновено да разкрие в епически план
политическите и психосексуалните мотиви, движещи съдбата на главния
герой на повествованието Марчело Клеричи, обремененият поклонник на Мусолини,
преживял неговия триумф и крах.
Това е първият филм на постановчика със световен успех, без
него не бихме могли да си представим съграждането на уникалната му фреска
„Двадесети век”(1976),
както и постепенното формиране на екипа му от съмишленици, включващ операторите
Виторио Стораро и Карло Ди Палма, композиторът Енио Мориконе и актьри от нивото
на Стефания Сандрели , Доминик Санда и Пиер Клементи...
През същата 1969 г. откриваме името на Бертолучи и като
сценарист на легендарната уестърнова сага на Серджо Леоне „Имало едно време на
Запад”, за която съм сигурен, че за да има това неотразимо въздействие и
днес заслуга има и съсценаристът, особено при изграждане образа
на Ангела на отмъщението – Хармониката, изигран неподражаемо от Чарлс Бронсън.
През 1970 г. излиза поредния му камерен авторски филм
„Страгетията на паяка” с Джулио Боджи и Алида Вали, соеобразна версия на епоса
на Борхес „Тема за предателя и героя”, изповедна и завладяваща интимна драма за
завръщането на младия Атос Маняни в малкото италилианско градче, където
тридесет години по – рано умира баща му антифашист.
Следващите му четири филма ги обхващам в пакет поради изключителната
им популярност.
„Последното танго в Париж”(1972) с Марлон Брандо и Мария Шнайдер е може би най – известната
му и скандална постановка , донесла му
шумна популярност и условна присъда от
три месеца за рушене на обществения морал – страхотен и необикновен филм,
завладяващ и заставящ ни да се замислим за парадоксите на човешкия дух и битие.
„Двадесети век”(1976), епичната му фреска от 5 часа и две серии с участието на
плеяда звезди като Бърт Ланкастър, Жерар Депардийо, Робърт де Ниро, Доналд
Съдърланд, Лаура Бети, Франческа Бертини, Доминик Санда и Стефания Сандрели, е не само великолепно
изследване на проникването на комунистическите
идеи в областтта Емилия – Романа през първите петдесет години на миналия век и най – скъпото червено знаме,
което „Уорнър”, „Юнайтед артист” и „XX век фокс” заплащат, за да имат, но и удивително изящна и правдива притча за протуберансите на
човешката мечта за справедлив и щастлив живот, която се оказва една сладка и
красива илюзия, смачкана от влака на революцията...
„Луната”(1979)
с Джил Клейбърг и Матю Бери е финно и проникновено разкриване колкото на света
на операта с нейната звезда Катерина Силвери, толкова и на сложните и
парадоксални отношения между нея и синът
й Дъглас Уинти...
Изследване, но твърде отстранено и бледо, на проблема за
тероризма в Италия в неговия върхов момент, се явява „Трагедията на смешния
човек”(1981) с Уго Тоняци,
Анук Еме и Лаура Моранте.
За съжаление филмът е разтеглен, Бертолучи е задълбал
безсмислено в драмата на двамата съпрузи
Спаджиари, търсещи отчаяно 1 млрд.лири за откупа на сина си, отвлечен от
терористи, за нас остава загадка защо и работниците от мандрата на Примо
Спаджиари са ангажирани с неговите планове, без да разберем напълно и мотивите,
движещи похитителите на неговия син, появавящ се на финала сякаш с dues ex machine, оставил в неведение и своя баща, приел го ,
независимо дали е жив или възкръснал...
Затова съвсем заслужено Тоняци печели в Кан награда за
главна мъжка роля, а пък самият опус и досега си остава сред пренебрегваните в
творчеството на Бертолучи.
Признавам, че с големи емоции проследих „Прощаване с Енрико
Берлингуер”(1984).
Вярно е , че това е документ на епохата, заснет с чисто
утилитарни функции.
Разбира се, че ще бъде поверен на хора като Паоло
Пиетранджели и Бернардо Бертолучи, твърдящ гордо, че е убеден марксист ( Това личи и в
документалната му новела „Болоня”, 1989, която, ако и да е правена по поръчка
на Министерството на туризма, завършва с изпълнение на „Интернационала”!).
Но същеврменно филмът показва обаянието на интелектуалния
лидер еврокомунист Берлингуер, умеещ да
общува с тълпата на понятен език, а самото му погребение на 11 юни 1984 г. с
милионите опечалени негови последователи, с хиладите червени знамена и
транспаранти и с култовото поклонение на ковчега му от самия президент Алесандро
Пертини е такова величествено кинематографично зрелище, каквото само Бертолучи
може да ни поднесе.
Гледайки кадрите с огромното множество с умиление си спомних за един друг юнски ден
– 8 юни 1990 г. , когато над един милион българи бяха излезли на Цариградско
шосе да посрещнат Новия ден , също смачкан от Влака на прехода у нас...
Следващите си три
филма Бернардо Бертолучи реализира извън родината си.
С „Последният император”(1987) с Джон Лоун, Джоана Чен и Питър О`Тул той се завръща с гръм и трясък на
кинематографичния Олимп, снимайки с вещина и величествена красота в Китай
притчата за последния император Хенри Пу И, оказала се всъщност метафора на
неговото поколение, тръгнало от Забранения град и стигнало до безумията на
Културната революция, удостоена с девет награди „Оскар”.
„Чай в пустинята”(1990) с Дебра Уингър и Джон Малкович е прекрасна екранизация на
книгата на Пол Боулс, а като ниво на психологическото проникновение, с което се
изследва драмата на композитора Порт и жена му Кит през 1947 г. напомня
шедьовъра му „Последното танго в Париж”.
„Младият Буда”(1993) с Кеану Рийвс, Крис Айзък и Бриджит Фонда е поредният
дързък експеримент да се пресекат в една
точка съвършено различни географски места сато Сиатъл и Тибет, Непал и Катманду , разкривайки
метаморфозите на младия Джеси, оказал се новото въплъщение на Буда в търсене на
истината и смисъла на живота.
Последвалите постановки на Бертолучи са камерни интимни
драми, заснети с любов и нежност.
„Открадната красота”(1996) с Лив Тайлър, Джеръми Айрънс и Жан Маре е носталгично пътуване на младата американка Луси
Хармън в приказно красивата Тоскана, където тя открива своите корени,
светоусещане, втора родина и където губи своята девственост...
„Обсада”(1998)
с Танди Нютън и Дейвид Тюлис е поредната лична интимна драма между двама млади, събрали
се по каприз на съдбата в един дом – той ( Кински ) прочут пиянист, тя – Шандурай , студентка по медицина и
съпруга на африкански активист за граждански права, която в деня на неговото
освобождаване, осъществено със застъпничеството на Кински, предпочита леглото
на пианиста пред завръщането в размираната си
родина.
Филмът твърде много напомня „Последното танго в Париж”, но
според Бертолучи , освен неприкритите политически послания за кървавите
изстъпления на марионетните африкански режими, „Обсада” набляга повече на чувствеността,
за разлика от сексуалността, с която ни зашеметява „Последното танго”.
„История за водата”(2002) с Валерия Бруни – Тедески е изящна десетминутна черно –
бяла новела, представляваща своеобразна адаптация на древноиндийската притча за
молбата на Бог да получи от Човека шепа вода.
Творбата е заснета с изключително майсторство, но посланието
й леко избледнява в компанията на още седем майстори ( от ранга на Годар, Иржи Менцел, Ищван
Сабо, Майкъл Редфорд, Майк Фиджис и Фьолкер
Шльондорф), обединили
усилията си при реализацията на проекта „Виолончело”.
През 2003 г. Бернардо Белтолучи отново е на предна линия с
„Мечтатели” с Майкъл Пит , Луис Гарел и Ева Грийн – впечатляваща носталгична еротична
драма за младостта на „децата на цветята” от 1968 г., възпитани с дрога, секс,
авангардни филми в Синематеката и с много ярост и нетърпимост към недъзите на
консумативното общество, което трябва да бъде напълно и безкомпромисно
унищожено .
След десетгодишно мълчание
Бертолучи реализира следващия си проект
– „Аз и ти”, екранизация на романа на писателя Николо Аманити, разказващ за
взаимоотношенията между 14 - годишен
тийнейджър Лоренцо – Джакопо Олмо Антинари и неговата по – голяма 25 годишна доведена
сестра – наркоманка. Оливия - Тея Фалко.
Проникновената и филигранно поднесена история е поредното съкровено
навлизане в интимните обсесии на младите герои на Бертолучи, търсещи брод към разбирателството и личната
хармони
Бернардо Бертолучи е признат киногигант.
Знаем, че киното се развива, че е сред бързо остаряващите от
техническа гледна точка изкуства.
Но ни е добре известно и нещо друго – че в целулоидния свят
има и непреходни шедьоври и творци – класици, очертали жалоните му.
Един от тях безспорно е Бертолучи, с чийто филми сме израсли и който
си отиде от този свят на 26 ноември 2018 година...
Борислав Гърдев
Няма коментари:
Публикуване на коментар