Оливър Стоун - рицарят на крушението
„Връщайки се назад в годините, осъзнавам, че това е било мечта, движила ме напред във всички мои действия и позволила ми да вярвам, че мога да направя нещо в живота си, привидно невъзможно - да сътворя филми, които другите ще гледат.”
Оливър Стоун се ражда
в семейството на eврейския
брокер Луис Стоун и на френската
католичка Жаклин на 15 септември 1946 г.
На 15 години преживява първата си лична драма, разбирайки че родителите му се развеждат по вина на баща му, осъществил няколко афери със съпруги на негови приятели!
Учи в Йейл, но завършва престижното нюйоркско филмово училище в класа на Мартин Скорсезе.
За своя учител след време ще говори с любов и преклонение : „Невероятно ми провървя.Марти е влюбен в киното и заразяваше с тази любов всеки край себе си.Той ни убеждаваше, че сме талантливи, съветваше ни да се учим не само от другите, но и да търсим в себе си – личният си стил, собствените теми.Благодарение на него станах режисьор.”
Стоун прекарва близо две години като доброволец във Виетнам – от април 1967 до ноември 1968 г., раняван е двукратно и е награден с висши държавни отличия – „Бронзова звезда” и орден „Пурпурно сърце” за проявен от него героизъм при спасявене на негови другари.Можел е да се завърне в родината си като герой, но е спипан на границата с Мексико с дрога, вследствие на което е обвинен в контрабанда и го заплашва до 20 години затвор, като успява да се спаси само благодарение бързата намеса на баща си.
Завършвайки кинорежисура, той снима през 1971 г. есеистично – мемоарната късометражка „Последната година във Виетнам”, три години по – късно пуска на екран първият си пълнометражен филм – хорорът „Конфискацията”, но се утвърждава като много добър, способен и търсен сценарист, особено след като през 1978 г. печели и „Оскар” за прочутия филм на Алън Паркър „Среднощен експрес”, разкриващ ужасите в турските затвори , продължили цели пет години, през погледа на американеца Уйлям Хейс – Брад Дейвис, заловен на истанбулското летище с 2 кг хашиш.
Стоун умее да разказва увлекателно, динамично, атрактивно, без излишна обстоятелственост , с умело изградена интрига и добре функционираща образна система.
Тези му драматургически качества ще ги открием безпроблемно както в авторските му филми, така и в продукции на други негови колеги, в които успешно се изявява като автор на сценария – „Конан варваринът”(1982) на Джон Милиъс, „Белязаният”(1983) на Брайън де Палма, „Годината на дракона”(1985) на Майкъл Чимино, „Осем милиона начина да умреш”(1986) но Хал Ашби, „Евита”(1996) на Алън Паркър.
Интересът му към ужасите ражда вторият му пълнометражен филм – „Ръката”(1981), екранизация на романа на Марк Брендъл с Майкъл Кейн в главната роля.
Филмът струва 6,5 млн.долара , проваля се в киносалоните, въпреки че сега се гледа като истинска класика и трябва да минат четири години преди Оливър Стоун да представи първата си значима творба – политическата драма „Салвадор”(1985).
Това е сериозният му успех като постановчик, той ще снима в шеметно темпо до 1999 г. включително като и досега смятам това за най – плодотворниуя му период, след пауза до 2002 г. отново ще се появи на снимачната площадка и ще продължи да създава игрални и документални филми, които никога не ни остават безразлични - защото от всеки кадър се чувства вдъхновението на техния създател и тъй като са сред най – представителното, което щатското кино може да предложи на света през последните десетилетия.
Оливър Стоун влиза в петицата на най – добрите американски постановчици, но не става свой човек в Холивуд.
В Меката на киното винаги е държан на разстояние, награждаван е , но и до сега е смятан за прекалено ангажиран и патетично настроен творец.
Оформят се и основните идейно – тематични ядра, около които ще гравитира като режисьор – проблемите на Централна и Южна Америка, Русия и Украйна,силата на парите, масмедиите и държавната власт, съдбата на знакови аамерикански президенти, осмисляне еволюцията на поколението на „децата на цветята” и по - общо лудите шестдесет години на миналия век, виетнамският синдром, насилието и нетърпимостта като типично американски и световен феномен...
Запазената марка за филмите на Оливър Стоун, общият знаменател, под който можем да ги поставим е, че те са образци на проблемно, ангажиращо зрелище, които атакуват възприятията и съвестта ни, без да ни оставят безразлични към техните послания.
Може би не винаги той е на висотата на нашите изисквания, но непрекъснато е провокативен, актуален и забавен.
Започва с хорър, а печели овации с политическа драма, изследваща корените на насилието, нетърпимостта и властовите амбиции в Салвадор (1985).
Проблемите на Централна и Южна Америка го вълнуват и по – късно в неговата кариера.
Като начетен, подготвен, любопитен и доброжелателно настроен изследвач посвещава три документални филма на Фидел Кастро – „Ел Коменданте”(2002) , „В търсене на Фидел”(2004) и „Кастро през зимата“(2012) , а през 2009 г. прави портрет на плеядата новопоявили се ляворадикални лидери на Латинска Америка - от Раул Кастро в Куба, до Ево Моралес в Боливия, Кристина Киршнер в Аржентина, Рафаел Кореа в Еквадор, Уго Чавес във Венецуела , Фернандо Луго в Парагвай и Лула Да Силва в Бразилия в „На юг от границата”.За него те са лидерите от ново поколение и пример за подражание в Америка най – вече с любовта си към родината и привързаността си към социалните реформи.
В допълнение изпява прощалната песен на своя приятел и президент на Венецуела – харизматичният лидер Чавес – „Моят приятел Уго “(2014).
Не се страхува да нагази в тресавището на израелско – арабския конфликт в Близкия Изток , интервюирайки Шимон Перес, Бенямин Нетаняху, Ехуд Барак, Ясер Арафат и лидерите на „Бригадите на мъчениците на „Ал – Акса” и „Хамас” в „Персона нон грата”(2003) и да разкаже като продуцент за последните дни на Кенеди и Мартин Лутър Кинг – младши (1998)…
Отдава почит на бащините си усилия на борсата в своите знакови филми „Уолстрийт”(1987) и „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), изпявайки скръбни елегии за поразяващата мощ на финансовите потоци, които определят световната икономическа картина и съдбите на основните играчи на нюйоркската борса.
Проблемът за властта , концентрирана в ръцете на един човек и за неговата отговорност пред народа му и света я изследва със страст и вдъхновение в редица нееднозначно възприети филми – „Евита”(1996), на който е сценарист, „Александър”(2004), осмислен по – скоро като метафора на американската инвазия в Ирак през 2003 г.,“Интервюта с Путин“ (2017), без да забравяме трилогията му, в която разкрива съдбата на едни от най – харизматичните и противоречиво възприемани президенти на САЩ, каквито безспорно са Кенеди („JFK”, 1991), Никсън („Никсън”, 1995) и Джордж Буш младши („W”, 2008) , провокативната, но честно и атрактивно поднесена десетсерийна тв поредица „Премълчаваната история на САЩ“ (2013), новата трактовка на съдбата на Кенеди в тв документален филм JFK : Предадената съдба“ (2020), „Горящата Украйна“ (2016) и “Преоткриването на Украйна“ (2019) в ролята на продуцент…
С голям замах Стоун разкрива силата на медиите и модерните технологии , спорта , шоу бизнеса и наркотиците в „Радиошоу”(1988) , „Народът срещу Лари Флинт”(1996), на който е продуцент , „Всяка една неделя”(1999) , „Диваци“ (2012) ,“Сноудън“ (2016), а насилието като американски и световен феномен е показан по нестандартно - атрактивен начин в „Обрат на съдбата“(1990) като продуцент, „Родени убийци”(1994), „Обратен завой”(1997) и „Световният търговски център”(2006), предстоящият „Бели лъжи“…
Той умее да се ориентира в конюнктурата , надушвайки потенциала и в привидно най – безнадеждния проект.
Затова покрай инвазията в Ирак след 21 март 2003 г. той бърза да заснеме своята алегория „Александър”, търсейки брод между историята и съвременността, динамичността на елинистичния и застиналостта на тираничния източен свят, който в името на свободата следва да бъде подложен на огън и меч, но не може нито да бъде владян с насилие и демагогия, нито разбран адекватно.
В поредицата си от постановки, посветени на американските президенти отдава дължимото на кумира от младостта си Кенеди, но през погледа на разследващия прокурор Джим Харисън, вижда в омразния Никсън персонаж от шекспирова трагедия, разкъсван между желания и целесъобразност, а дори в карикатурния Джордж Буш младши търси преди всичко амбициозния политик със своите комплекси и надежди в края на сравнително успешния му първи мандат.
За него войната във Виетнам е незараснала рана, която трябва да се осмисли и от гледната точка на редовия американски войник („Взвод”), и през призмата на обикновената виетнамка ( „Небе и земя”), а качественият щемпъл, визитката на неговата генерация е великата група „Доорс”, начело с харизматичния й фронтмен Джим Морисън.
Постановчикът ни изненадва с гледната си точка за трагедията на 11 септимври 2001 г. в „Световния търговски център”, предлагайки ни правдивата версия на двамата пожарникари Джон Маклафлин и Уйлям Химено, последните оцелели от развалините на прочутите кули – близнаци.
Когато е необходимо той става завършен патриот – „Никсън”, а щом се налага погледът му добива метално – саркастичен оттенък – „Родени убийци”, „Обратен завой”, „Всяка една неделя”или потъва в света на ирационалното и загадъчното - продуцираният от него сериал „Дивите палми”(1992).
Пласира и химн на финансистите от по – старото поколение в лицето на легендарния Гордън Геко в „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), успял да върне обичта на дъщеря си и да направи от 100 млн. долара фонд с капитал над милиард, запазвайки своите специфични нравственени норми на поведение, оказали се все по – дефицитни напоследък.
И за да докаже, че не изменя на природата снима изключително провокативния проект „Сноудън“(2016)…
Много атрактивни и увлекателни са документалните му филми.
Той е доброжелателен в „Ел команданте”, но много рязък и настъпателен във „В търсене на Фидел”, разкривайки автентичния непривлекателен образ на кубинския диктатор.
Същевременно е настоятелен да открие истината за близкоизточната драма в „Персона нон грата” ( неговият уморен поглед става жив и одухотворен най – вече в беседите му с Шимон Перес) и да потърси перспективите в отношенията на американския континет под знака на лявата вълна от Южна Америка, влияеща и на САЩ на Барак Обама в „На юг от границата”. Прекланя се пред обичания Чавес в „Моят приятел Уго “ и подтиква кубинския вожд към равносметка в „Кастро през зимата“.
Такава търси и в дългите си разговори с Владимир Путин в „Интервюта с Путин“, респектиран от мащаба на мисълта и размаха на действията му.
Опитва се да се ориентира в сложната украинска драма в „Горящата Украйна “(2016) и отново прави филм за Кенеди – „Джон Кенеди : В огледалото“ (2021)…
Стоун винаги работи с най – големите звезди на американското кино – от Чарли Шийн и Том Круз до Кевин Костнър, Майкъл Дъглас, Вал Килмър, Шон Пен, Ал Пачино , Шеа Лабьоф, Джон Траволта, Бунисио дел Торо, Джоузеф Гордън - Левит.
За него снимат с удоволствие оператори от класата на Робърт Ричардсън и Родриго Прието и създава музика композитор като Пол Кантелън.
В личен план, след развода си с Найва Саркис през 1977 г. и с Елизабет Стоун през 1993 г. от която има двама сина Шон Кристофър и Майкъл Джак, преживява тежък период, запълнен с безразборна смяна на актриси, между които и Камерън Диас и любовна връзка с Чонг Сон Чонг, започната през 1996 г., от която има дъщеря Тара.
Наистина Стоун не намалява темпото на работа, филмите му не се радват на такъв широк обществен резонанс, но нека не забравяме, че е носител на „Оскар” за режисура за „Взвод” и „Роден на 4 юли”, че Робърт Ричардсън спечели своята статуетка именно за „JFK”..
Оливър Стоун е на линия, готов да ни изненада и да ни накара да гледаме всеки негов нов филм, в добра кондиция и с амбиция и в бъдеще да е сред най – добрите кинопостановчици в света.
Стоун бе в България на 29 и 30 април 2005 г.Посети студио „Бояна”, похвали условията за работа там, обеща – „може пък да снимам и у вас, нищо не се знае”, срещна се с президента Георги Първанов, който му подари DVD с неговия филм „Всяка една неделя”.
Пред журналисти сподели, че е говорил с него на исторически теми, за Виетнам и Никсън, разбирайки, че „ в миналото сте имали много добри пълководци, колкото Александър”.
През 2009 г. даде пространно , много любопитно и пълно с лични признания едночасово интервю на Тома Томов за БНТ , озаглавено „Бунтарят и системата", а наскоро се появи на български и интересната му мемоарна книга " В преследване на светлината"...
Борислав Гърдев
„Връщайки се назад в годините, осъзнавам, че това е било мечта, движила ме напред във всички мои действия и позволила ми да вярвам, че мога да направя нещо в живота си, привидно невъзможно - да сътворя филми, които другите ще гледат.”
На 15 години преживява първата си лична драма, разбирайки че родителите му се развеждат по вина на баща му, осъществил няколко афери със съпруги на негови приятели!
Учи в Йейл, но завършва престижното нюйоркско филмово училище в класа на Мартин Скорсезе.
За своя учител след време ще говори с любов и преклонение : „Невероятно ми провървя.Марти е влюбен в киното и заразяваше с тази любов всеки край себе си.Той ни убеждаваше, че сме талантливи, съветваше ни да се учим не само от другите, но и да търсим в себе си – личният си стил, собствените теми.Благодарение на него станах режисьор.”
Стоун прекарва близо две години като доброволец във Виетнам – от април 1967 до ноември 1968 г., раняван е двукратно и е награден с висши държавни отличия – „Бронзова звезда” и орден „Пурпурно сърце” за проявен от него героизъм при спасявене на негови другари.Можел е да се завърне в родината си като герой, но е спипан на границата с Мексико с дрога, вследствие на което е обвинен в контрабанда и го заплашва до 20 години затвор, като успява да се спаси само благодарение бързата намеса на баща си.
Завършвайки кинорежисура, той снима през 1971 г. есеистично – мемоарната късометражка „Последната година във Виетнам”, три години по – късно пуска на екран първият си пълнометражен филм – хорорът „Конфискацията”, но се утвърждава като много добър, способен и търсен сценарист, особено след като през 1978 г. печели и „Оскар” за прочутия филм на Алън Паркър „Среднощен експрес”, разкриващ ужасите в турските затвори , продължили цели пет години, през погледа на американеца Уйлям Хейс – Брад Дейвис, заловен на истанбулското летище с 2 кг хашиш.
Стоун умее да разказва увлекателно, динамично, атрактивно, без излишна обстоятелственост , с умело изградена интрига и добре функционираща образна система.
Тези му драматургически качества ще ги открием безпроблемно както в авторските му филми, така и в продукции на други негови колеги, в които успешно се изявява като автор на сценария – „Конан варваринът”(1982) на Джон Милиъс, „Белязаният”(1983) на Брайън де Палма, „Годината на дракона”(1985) на Майкъл Чимино, „Осем милиона начина да умреш”(1986) но Хал Ашби, „Евита”(1996) на Алън Паркър.
Интересът му към ужасите ражда вторият му пълнометражен филм – „Ръката”(1981), екранизация на романа на Марк Брендъл с Майкъл Кейн в главната роля.
Филмът струва 6,5 млн.долара , проваля се в киносалоните, въпреки че сега се гледа като истинска класика и трябва да минат четири години преди Оливър Стоун да представи първата си значима творба – политическата драма „Салвадор”(1985).
Това е сериозният му успех като постановчик, той ще снима в шеметно темпо до 1999 г. включително като и досега смятам това за най – плодотворниуя му период, след пауза до 2002 г. отново ще се появи на снимачната площадка и ще продължи да създава игрални и документални филми, които никога не ни остават безразлични - защото от всеки кадър се чувства вдъхновението на техния създател и тъй като са сред най – представителното, което щатското кино може да предложи на света през последните десетилетия.
Оливър Стоун влиза в петицата на най – добрите американски постановчици, но не става свой човек в Холивуд.
В Меката на киното винаги е държан на разстояние, награждаван е , но и до сега е смятан за прекалено ангажиран и патетично настроен творец.
Оформят се и основните идейно – тематични ядра, около които ще гравитира като режисьор – проблемите на Централна и Южна Америка, Русия и Украйна,силата на парите, масмедиите и държавната власт, съдбата на знакови аамерикански президенти, осмисляне еволюцията на поколението на „децата на цветята” и по - общо лудите шестдесет години на миналия век, виетнамският синдром, насилието и нетърпимостта като типично американски и световен феномен...
Запазената марка за филмите на Оливър Стоун, общият знаменател, под който можем да ги поставим е, че те са образци на проблемно, ангажиращо зрелище, които атакуват възприятията и съвестта ни, без да ни оставят безразлични към техните послания.
Може би не винаги той е на висотата на нашите изисквания, но непрекъснато е провокативен, актуален и забавен.
Започва с хорър, а печели овации с политическа драма, изследваща корените на насилието, нетърпимостта и властовите амбиции в Салвадор (1985).
Проблемите на Централна и Южна Америка го вълнуват и по – късно в неговата кариера.
Като начетен, подготвен, любопитен и доброжелателно настроен изследвач посвещава три документални филма на Фидел Кастро – „Ел Коменданте”(2002) , „В търсене на Фидел”(2004) и „Кастро през зимата“(2012) , а през 2009 г. прави портрет на плеядата новопоявили се ляворадикални лидери на Латинска Америка - от Раул Кастро в Куба, до Ево Моралес в Боливия, Кристина Киршнер в Аржентина, Рафаел Кореа в Еквадор, Уго Чавес във Венецуела , Фернандо Луго в Парагвай и Лула Да Силва в Бразилия в „На юг от границата”.За него те са лидерите от ново поколение и пример за подражание в Америка най – вече с любовта си към родината и привързаността си към социалните реформи.
В допълнение изпява прощалната песен на своя приятел и президент на Венецуела – харизматичният лидер Чавес – „Моят приятел Уго “(2014).
Не се страхува да нагази в тресавището на израелско – арабския конфликт в Близкия Изток , интервюирайки Шимон Перес, Бенямин Нетаняху, Ехуд Барак, Ясер Арафат и лидерите на „Бригадите на мъчениците на „Ал – Акса” и „Хамас” в „Персона нон грата”(2003) и да разкаже като продуцент за последните дни на Кенеди и Мартин Лутър Кинг – младши (1998)…
Отдава почит на бащините си усилия на борсата в своите знакови филми „Уолстрийт”(1987) и „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), изпявайки скръбни елегии за поразяващата мощ на финансовите потоци, които определят световната икономическа картина и съдбите на основните играчи на нюйоркската борса.
Проблемът за властта , концентрирана в ръцете на един човек и за неговата отговорност пред народа му и света я изследва със страст и вдъхновение в редица нееднозначно възприети филми – „Евита”(1996), на който е сценарист, „Александър”(2004), осмислен по – скоро като метафора на американската инвазия в Ирак през 2003 г.,“Интервюта с Путин“ (2017), без да забравяме трилогията му, в която разкрива съдбата на едни от най – харизматичните и противоречиво възприемани президенти на САЩ, каквито безспорно са Кенеди („JFK”, 1991), Никсън („Никсън”, 1995) и Джордж Буш младши („W”, 2008) , провокативната, но честно и атрактивно поднесена десетсерийна тв поредица „Премълчаваната история на САЩ“ (2013), новата трактовка на съдбата на Кенеди в тв документален филм JFK : Предадената съдба“ (2020), „Горящата Украйна“ (2016) и “Преоткриването на Украйна“ (2019) в ролята на продуцент…
С голям замах Стоун разкрива силата на медиите и модерните технологии , спорта , шоу бизнеса и наркотиците в „Радиошоу”(1988) , „Народът срещу Лари Флинт”(1996), на който е продуцент , „Всяка една неделя”(1999) , „Диваци“ (2012) ,“Сноудън“ (2016), а насилието като американски и световен феномен е показан по нестандартно - атрактивен начин в „Обрат на съдбата“(1990) като продуцент, „Родени убийци”(1994), „Обратен завой”(1997) и „Световният търговски център”(2006), предстоящият „Бели лъжи“…
Той умее да се ориентира в конюнктурата , надушвайки потенциала и в привидно най – безнадеждния проект.
Затова покрай инвазията в Ирак след 21 март 2003 г. той бърза да заснеме своята алегория „Александър”, търсейки брод между историята и съвременността, динамичността на елинистичния и застиналостта на тираничния източен свят, който в името на свободата следва да бъде подложен на огън и меч, но не може нито да бъде владян с насилие и демагогия, нито разбран адекватно.
В поредицата си от постановки, посветени на американските президенти отдава дължимото на кумира от младостта си Кенеди, но през погледа на разследващия прокурор Джим Харисън, вижда в омразния Никсън персонаж от шекспирова трагедия, разкъсван между желания и целесъобразност, а дори в карикатурния Джордж Буш младши търси преди всичко амбициозния политик със своите комплекси и надежди в края на сравнително успешния му първи мандат.
За него войната във Виетнам е незараснала рана, която трябва да се осмисли и от гледната точка на редовия американски войник („Взвод”), и през призмата на обикновената виетнамка ( „Небе и земя”), а качественият щемпъл, визитката на неговата генерация е великата група „Доорс”, начело с харизматичния й фронтмен Джим Морисън.
Постановчикът ни изненадва с гледната си точка за трагедията на 11 септимври 2001 г. в „Световния търговски център”, предлагайки ни правдивата версия на двамата пожарникари Джон Маклафлин и Уйлям Химено, последните оцелели от развалините на прочутите кули – близнаци.
Когато е необходимо той става завършен патриот – „Никсън”, а щом се налага погледът му добива метално – саркастичен оттенък – „Родени убийци”, „Обратен завой”, „Всяка една неделя”или потъва в света на ирационалното и загадъчното - продуцираният от него сериал „Дивите палми”(1992).
Пласира и химн на финансистите от по – старото поколение в лицето на легендарния Гордън Геко в „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), успял да върне обичта на дъщеря си и да направи от 100 млн. долара фонд с капитал над милиард, запазвайки своите специфични нравственени норми на поведение, оказали се все по – дефицитни напоследък.
И за да докаже, че не изменя на природата снима изключително провокативния проект „Сноудън“(2016)…
Много атрактивни и увлекателни са документалните му филми.
Той е доброжелателен в „Ел команданте”, но много рязък и настъпателен във „В търсене на Фидел”, разкривайки автентичния непривлекателен образ на кубинския диктатор.
Същевременно е настоятелен да открие истината за близкоизточната драма в „Персона нон грата” ( неговият уморен поглед става жив и одухотворен най – вече в беседите му с Шимон Перес) и да потърси перспективите в отношенията на американския континет под знака на лявата вълна от Южна Америка, влияеща и на САЩ на Барак Обама в „На юг от границата”. Прекланя се пред обичания Чавес в „Моят приятел Уго “ и подтиква кубинския вожд към равносметка в „Кастро през зимата“.
Такава търси и в дългите си разговори с Владимир Путин в „Интервюта с Путин“, респектиран от мащаба на мисълта и размаха на действията му.
Опитва се да се ориентира в сложната украинска драма в „Горящата Украйна “(2016) и отново прави филм за Кенеди – „Джон Кенеди : В огледалото“ (2021)…
Стоун винаги работи с най – големите звезди на американското кино – от Чарли Шийн и Том Круз до Кевин Костнър, Майкъл Дъглас, Вал Килмър, Шон Пен, Ал Пачино , Шеа Лабьоф, Джон Траволта, Бунисио дел Торо, Джоузеф Гордън - Левит.
За него снимат с удоволствие оператори от класата на Робърт Ричардсън и Родриго Прието и създава музика композитор като Пол Кантелън.
В личен план, след развода си с Найва Саркис през 1977 г. и с Елизабет Стоун през 1993 г. от която има двама сина Шон Кристофър и Майкъл Джак, преживява тежък период, запълнен с безразборна смяна на актриси, между които и Камерън Диас и любовна връзка с Чонг Сон Чонг, започната през 1996 г., от която има дъщеря Тара.
Наистина Стоун не намалява темпото на работа, филмите му не се радват на такъв широк обществен резонанс, но нека не забравяме, че е носител на „Оскар” за режисура за „Взвод” и „Роден на 4 юли”, че Робърт Ричардсън спечели своята статуетка именно за „JFK”..
Оливър Стоун е на линия, готов да ни изненада и да ни накара да гледаме всеки негов нов филм, в добра кондиция и с амбиция и в бъдеще да е сред най – добрите кинопостановчици в света.
Стоун бе в България на 29 и 30 април 2005 г.Посети студио „Бояна”, похвали условията за работа там, обеща – „може пък да снимам и у вас, нищо не се знае”, срещна се с президента Георги Първанов, който му подари DVD с неговия филм „Всяка една неделя”.
Пред журналисти сподели, че е говорил с него на исторически теми, за Виетнам и Никсън, разбирайки, че „ в миналото сте имали много добри пълководци, колкото Александър”.
През 2009 г. даде пространно , много любопитно и пълно с лични признания едночасово интервю на Тома Томов за БНТ , озаглавено „Бунтарят и системата", а наскоро се появи на български и интересната му мемоарна книга " В преследване на светлината"...
Борислав Гърдев
