Сантиментален
спомен
за „ Младите лъвове“
на Ъруин Шоу
Неа 1 октомври 1948 г.известната издателска къща „Рандъм
хаус“ пуска от печат първия роман на 35 годишния Ъруин Шоу – „Младите лъвове“.
Макар и млад на
години , но роденият на 27 февруари 1913 г. в Бронкс Ъруин Гилберт Камфорофф от
руско – еврейски произход, вече има издадени три сборника с разкази, между
които и „Добре дошли в града“(
1942) и осем поставени
пиеси, сред които се откроява“Любезните хора“ (1939).
Естествено, издаването на роман е много по – сериозна
работа.
Шоу работи върху него с вдъхновение, любов и непресекваща
амбиция повече от две години.
Помага му натрупаният опит в писането, както и преживяното
по пътищата на Втората световна война.Не забравяме, че той е част от екипа на
Джордж Стивънс, ангажиран да снима амбициозния цветен документален филм „От деня
„Д“ до Берлин“, обхващащ периода от 6 юни 1944 до 3 май 1945 г.
Това е важно уточнение, защото лично преживяното е ценен
капитал за писателя, поради което в интервю за „Парижки преглед“, зима, 1953, под заглавие „Изкуството на въображението“ ще
подчертае, че е искал“ да представи света в определен момент от неговата
история, добрата и лошата му страна, през призмата на толкова хора, колкото
можеха да се поберат в книгата, борейки се срещу този свят , опитвайки се да
намерят някаква причина да останат да живеят в него.“
Затова и акцентира върху преживелиците и приключенията на
трима коренно различни персонажи- австриецът Кристиан Дистл, симпатичен нацист,
борещ се отчаяно за бъдещето си и превръщайки собственото си оцеляване - да си спомним само измъкването му заедно с
Харденберг с мотоциклета през прашните пясъчни дюни на Северна Африка, докато
британската мина не прекърши вихрения му устрем – в изкуство за живота.При
това, най – често жертвайки другите – евреите или противниците във войната…
Ноа Акерман е симпатичен американски евреин ,изправил се
срещу антисемитизма в собствената си армия и постепенно израсъл като истински
боец с цел и призвание в живота – не забравяме, че ще става баща .
Майкъл Уиитъкар е типичен щатски интелектуалец, отчаяно
търсещ смисъл в своя все още празен и неподреден живот.
Гротесковото копие на Дистл е капитан Харденберг, фанатичен
и ограничен военен, останал обезобразен и безлик, истинско олицетворение на
кадровия военен, пожертван от нацистката машина и изхвърлен като непотребна
вещ.
Шоу е смятал да вкара в повествованието и още един елемент –
куршум, който да е своеобразна връзка между тримата централни героя.
Хрумката първоначално се сторила на писателя забавна и
интересна, но след това той се отказва от нея като „ненужна и грандиозна“.
При излизането си романът „Младите лъвове“ постепенно набира
своята широка аудитория, като критиката като цяло се изказва ласкаво за
постигнатото от Шоу в неговия прощъпалник в романовото изкуство .
Орвил Прескот в
„Книги на времето“ в „Ню Йорк таймс“ от 1 октомври 1948 г. посочва , че това е „най – добрият военен
роман, написан досега от американец…Господин Шоу е естествен писател.Той е с
остър наблюдател на мъжете във войната.Ухото му за диалог е отлично, основните
му герои са взети от непосредствената реалност, която е напълно убедителна.“
Прескот недоволства от обема на романа и наличието на
прекалено много второстепенни персонажи – „много по – дълъг, отколкото трябва
да бъде, с твърде много второстепенни герои, които забавят историята му“, а що
се отнася до женските персонажи – Хоуп, Гретхен, Симон, Франсоаз , той ги смята
„като цяло неубедителни.“
В по – ново време на 6 март 2009 г. във „Вашингтон пост“ в
статията „Борбата с живота им, а не само на бойното поле“ Джонатан Ярдли
определя „Младите лъвове“ като един от
четирите най – важни американски епични военни романа, възникнали
непосредствено в следвоенната ера .
Останалите три са „Голите и мъртвите“ (1948) на Норман Мейлър, „Бунтът на
Кейн“ (1951) на Херман Уок и „Оттук до
вечността“ (1951) на Джеймс Джоунс.
Критикът пише – „Днес от дистанцията на изминалия повече от
половин век, е трудно да се осмисли невероятното вълнение, създадено от тези
книги, не само, че ужасната война е вдъхновила история с трайно значение , но и
вярата, че великият американски роман най – сетне е създаден.“
Ядли посочва, че някои от разказите на Шоу са истинска
класика, при което и „Младите лъвове“ се доближават до тяхното ниво“, въпреки
че като цяло „той е твърде разлят и отпуснат, за да изпълни високите амбиции,
които очевидно имаше.“
Ядли смята, че подобно на останалите три романа и „Младите
лъвове“ „има по – голяма стойност като документ за войната, отколкото като
литературно постижение.“
И все пак романът в края на годината две седмици оглавява
списъка на най – четените и продавани книги на „Ню Йорк таймс“ за 7 ноември и 5
декември 1948 г., впечатляващо постижение за дебютен роман.
Имал е основание Хемингуей да завижда на Шоу, тъй като
самият той така и не написва СВОЙ епос за Втората световна война.
Не бива да се забравя и че на 23 януари 2009 г. британският
вестник „Гардиън“ включва „Младите лъвове“
в списъка на „1000 романа, които всеки трябва да прочете.“
Както всеки бестселър и „Младите лъвове“ доживява своята
екранизация.
Тя излиза на екран на 2 април 1958 г., постановчик е Едуард
Дмитрик, по сценарий на Едуард Анхалт и е дълга 167 минути.
Филмът е дело на опитен екип, постига касов успех, но в
сценария по внушение на водещата звезда Марлон Брандо – Кристиан Дистл, за
което той с гордост ще пише в своите мемоари“ Песните на мама“ от 1994 г., („Реших да изиграя Кристиан Дистл като
илюстрация на един елемент на човешкия характер, а именно – как, за да запазят
митовете си живи, хората са готови на какво ли не, за да затворят очи пред
отрицателните аспекти на вярванията си.“, стр.257 от българското издание на
„Колибри“ от 2006 г. в превод на Савина Манолова и Десислава Спасова) са направени фрапиращи
промени – Кристиан е представен като симпатичен и свестен човек, който по –
скоро е измамен от нацистките господари на страната си, отколкото да е покварен
от тях, при което на финала на епоса Кристиан не убива Ноа, който щастлив се
завръща в Ню Йорк,а зашеметен от ужасите в концлагера, на които е станал
свидетел,се спъва в клон и е застрелян
на урвата от Майкъл Уитакър, падайки в локвата, в която и умира като последен
нещастник.
В своя анализ на филма от 3 април 1958 г.“Младите лъвове“ на
Ъруин Шоу“ водещият критик на „Ню Йорк таймс“ и един от най – уважаваните в
страната Босли Кроутър приема екранната версия за по – хубава от романа, като в
нея“няма забележима морална разлика между един германец и двама американци“.
Закономерно е Шоу да не приеме промените в книгата си, като
недоумявам защо не се е борил сам да бъде автор на сценария, още повече, че
вече има натрупан опит като един от сценаристите на „Одисей“ (1954) на Марио Камерини.
Той няма как да преглътне симпатичния и атрактивен Дистл на
Брандо, нито пък дезавуирането на антисемитизма, с който Ноа Акерман се
сблъсква постоянно в романа.
Иначе като цяло филмът на Дмитрик е солидно направена епопея за „Парамаунт“, с добра
драматургия, великолепна операторска работа на Джоузеф Макдоналд, истински
майстор на графичното изображение, стабилна музика на Хуго Фридхофер и силни
актьорски изяви на плеядата звезди, ангажирани в снимките – Марлон Брандо –
Дистл, Монтгомъри Клифт – Ноа, Дийн Мартин – Уиитакър, Максимилиан Шел –
капитан Харденберг, Лий Ван Клийф – сержант Рикет,Хоуп Ланге – Хоуп Плуман и
Артър Франц – лейтенант Грийн.
Всичко това обаче, не може да прикрие горчилката на писателя,
че от неговия роман е можело да стане още по – добър филм, ако сценаристът,
постановчикът и водещата звезда, са се придържали към авторовия замисъл.
Но не би!
Всъщност с екранизацията на „Младите лъвове“ започва една
безкрайна драматична одисея на писателя в света на киното, където почти всяка
екранизация на негов роман се различава драстично от първоизточника – справка
„Две седмици“ в друг град“ (1962) на Винсънт Минели по
неговия едноименен роман от 1960 г. и като че ли само в първи сезон на „Богат,
беден“ от 12 епизода, излъчен между 1 февруари и 15 март 1976 г. Шоу намери
своя режисьор в лицето на Дейвид Грийн.
Вероятно, защото това е другият му най – популярен епос за
САЩ (1969 – 1970),
изследващ и осмислящ времето между 1945 и 1968 г. и режисьорът бе верен на духа и сюжета , а и
защото кастингът беше наистина блестящ – Ник Нолти – Том Джордах, Питър Строс –
Руди Джордах, Сюзън Блейкли – Джули Прескот
– и тримата получават награда „Еми“, Ким Дърби – Вирджиния Колдърууд и
Рей Милън – Дънкан Колдърууд…
Но това, както се казва, е вече друга и съвсем различна
история…
Борислав Гърдев
