Филмови близнаци

"Завръщане"

Такива се оказват  след гледането  на  „Завръщане“ на Алесандро Гонзалес Иняриту , по книгата на Майкъл Пънк „Възвръщенецът“ и „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино.

Двата филма си приличат много – те са планински уестърни, разказват за сходна епоха – времето след края на Гражданската война в САЩ, експонират близки проблеми,с приблизително еднакво времетраене  са – 156 и 168 минути, но същевременно са  различни като реализация и  въздействие .

"Омразната осморка"

„Завръщане“ е химн на човешката сила, устойчивост  и апотеоз на непоколебимото желание за справедливост.

Започнал като ловен пикник, с прекрасно поднесени от оператора Емануел  Любецки  зимни пейзажи и натрупани ценни кожи, той се изражда в драма на оцеляването, когато групата военни трябва да реши кой ще се грижи за ранения от свирепа мечка гризли Хю  Глас – Ди Каприо.

Както може да се предположи оставените  от Андрю Хенри  -  Домнъл Глийсън  Джон  Фицжералд – Том Харди  и Джим Бриджер – Уил Полтър, предпочитат собственото си спасение.

Но става така , че Глас въпреки всички препятствия оживява, приспособява се към дивата среда и успява да се върне във форта при своя командир, за да се включи след това в преследването на омразния и подъл Фицжералд.

Иняриту гради стегнато и драматично повествование, изпълнено с обрати  и умопомрачително напрежение.

Филмът се превръща в оne man show и подобно на „Корабокрушенецът“, 2000 на Робърт Земекис Леонардо Ди Каприо обсебва неусетно и плътно екрана, карайки ни с трепет да следим всяка негова стъпка по пътя на избавлението му.

Освен че е драматичен и напрегнат, „Завръщане“ ненатрапчиво включва и важна, но позабравена за американското кино тема – за мъчителното  социално приобщаване на хора от други етноси .

Глас е чистокръвен янки, но е женен за индианка и има син от нея.

В този аспект в очите на част от  колегите си той е непълноценен индивид, далечен родственик на Джек Краб от легендарната сага на Артър Пен „Малък голям човек“, 1970.

И именно защото е попил в себе си мъдростта и непримиримостта на червенокожите, Глас успява да се пребори с дивата среда.

Ди Каприо не идеализира своя герой, който по своему е също суров, жесток и примитивен.

Но като всеки голям актьор акцентува на неговия несломим дух и на стремежа към справедливост и уважаване на достойнството му.

Тук е най – ценното достижение на звездата при интерпретацията на образа, а това, че ролята е изисквала свръхчовешки усилия, напомнящи Робърт де Нировия  Джейк Ла Мота от „Разяреният бик“, е само пикантна подробност, която би помогнала на актьора в борбата за спечелването на  „Оскар“.

„Завръщане“  е хомогенно реализиран спектакъл, осъществен със замах  от Алесандро Гонсалес Иняриту, оператора  Емануел Любецки и композитора Рюичи Сакамото.

Ди Каприо ни поднася най – доброто си изпълнение в своята богата кариера, а негов достоен съперник е Том Харди като Фицжералд.

Вярно е и още нещо , забелязано от бдителни фенове преди мен.

„Завръщане“ не е толкова притегателно раздиплен и многопластов като „Вавилон“, 2006.

Той набляга на една основна страст, която експлоатира безупречно и докрай.

Но дори и този недостатък се превръща в преимущество за филма, тъй като именно такава тоналност и  внушение са му най – присъщи за негово емоционално въздействие.

Не крия, че очаквах с огромно нетърпение „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино.

Не отричам, че той ми е любим режисьор.

Тарантино не прави постоянно шедьоври.

Изненадвал ме е  неприятно – с „Разходка смърт“, 2007, например.

Оставал съм също  неудовлетворен и разочарован  – „Гадни копилета“, 2009.

Но винаги съм очаквал с нетърпение всеки негов спектакъл, защото знам, че е от малкото американски постановчици, който се стреми да развива киното като зрелище и изкуство и винаги предизвикателно да казва нещо ново или да поднася познат сюжет по неочакван, любопитен и интересен начин.

Признавам, че „Омразната осморка“ ме изненада и успях да я осмисля бавно и след сериозно общуване с нея.

Отначало при първото гледане ми се стори тромава, досадна, изпълнена  с кръв и безкрайни пукотевици, със самоцитати и зловеща ирония.

Второто гледане даде ключ към загадката на „Омразната осморка“.

Помогна ми и едно интервю на майстора  преди премиерата на филма му,              в което с привидно безгрижен тон посочи, че в творбата му има много диалог  и насилие, но и материал за размисъл и че именно това го прави типично негов филм, на Тарантино.

„Омразната осморка“ е типичен кинороман, разделен на пет глави, като за пълноценното разкриване  на действието и характерите , постановчикът дори използва задкадров  текст, включвайки се сам в доизясняването на  поведението на героите си.

Дори си мисля, че подобно на „Гадни копилета“ и „Омразната осмица“ трябва да се издаде като книжно тяло и че като роман той ще има не по малко  почитатели в сравнение с екранния си първообраз.

„Омразната осморка“ е разточителeн и ефектен проект.

Той сякаш завършва моделът на киното на Тарантино, събирайки под шапката му любимия оператор Робърт Ричардсън, култови актьори, направили кариера благодарение на киномага като Тим Рот, Майкъл Мадсън, Кърт Ръсел и Самюел Л.Джаксън и атмосфера, която ни препраща към зората на творческото му развитие, когато стана  звезда в кинорежисурата с „Глутница кучета“, 1991 и „Криминале“, 1994.

Освен всичко друго Тарантино гради грандиозен и убийствено педантичен с изобличителната си сила спектакъл, стремейки се да надмогне и преосмисли класики като „Дивата банда“, 1969 на Сам Пекинпа, „Маккейб и мисис Милър“, 1971 на  Робърт  Олтман  и „Добрият , лошият и злият“, 1966 на Серджо Леоне.

„Омразната осморка“ е монументален епос като „Имало едно време на Запад“, 1968 на Леоне, без положителен герой, без пример за подражание.

Той напълно изчиства романтичното лустро за Дивия запад и превръща епопеята по неговото завладяване  в кърваво  приключение, в което героите  не са това, за което се представят и в наистина екстремни обстоятелства разкриват зловещия си лик.

Пионерите, покорителите на Запада са всъщност цинични престъпници,  измамници и  хладнокръвни убийци, мислещи единствено за собственото си оцеляване и просперитет.

Независимо какво име носи – дали е Освалдо Морбай – Тим Рот, Маркъс Уорън – Самюел Джаксън, Джо Гейдж – Майкъл Мадсън или Дейзи Домаргю– Дженифър Джейсън Лий, във всеки дреме инстикт на престъпник, беглец от закона и мошеник.

Маркъс Уорън  се пъчи с  адресирано до него писмо от самия президент  Ейбрахам Линкълн, но дори и тази ценност, оказала се фалшификат,  не може да промени представата ни за него и ние трудно бихме го възприели като почтен военен, а не в истинската му същност на брутален килър и хитрец.
На финала, при повторното четене на посланието на Линкълн, се усеща скрит цов за приобщаването на негрите към каузата на свободата и проблемите на нацията, но в окървавените ръце на шерифа Крис Меникс - Уолтър Годжинс и този алтруистичен импулс носи единствено злодейска шега...

В „Омразната осморка“ присъстват  красиво и въздействено заснети от Робърт Ричардсън зимни  пейзажи, но величествената природа е само ням свидетел на грубите  и отблъскващи човешки страсти, на играта на живот и смърт, която персонажите на Тарантино играят с видимо увлечение и удоволствие.

Така Дивият запад в неговата трактовка губи окончателно своя екзотичен романтичен ореол и от развъдник на легенди и герои  се превръща в  отблъскваща забава , напомняща  руска рулетка.

С „Омразната осморка“ Тарантино търси съизмерване с най – големите майстори в жанра – с Джон Форд , Уйлям Уайлър и Серджо Леоне.

За тази цел дори пренебрегва свойствената за филмите си атрактивност, за да натовари   постановката си  със смущаващи обобщения, свързани с изменчивата и поддаваща се на опасни изкушения човешка природа.

По тази причина е поканен и композиторът – легенда Енио Мориконе, поднесъл ни за пореден път незабравими композиции и четири семпли балади, образец на класическото кънтри, в които се чувстват „ноктите на лъва“.

В тази опера на смъртта се открояват няколко убедителни актьорски интерпретации – Кърт Ръсел като ловецът на глави Джон Рут, Самюел Джаксън – като Маркъс Уорън, Тим Рот като злодея Освалдо Морбай, Деймиън Бишир - Боб и , разбира се, Дженифър Джейсън Лий, разкрила пълноценния си драматичен талант като Дейзи Домаргю.

Не искам да сравнявам директно двата филма, нито да противопоставям режисьорите им.

Всеки от тях си има своите достойнства и  верни почитатели.

И ще се бори за своята публика и за очакваните награди.

Защото, истината е, че каквито и възражения да имаме от естетически характер, „Завръщане“ и „Омразната осморка“ са най – доброто и качественото, което американското кино може да ни предложи в момента.

Може би това не е най – добрата реколта, вероятно и очакванията са били други, но действителността е такава и ние ще трябва да се съобразим с нея.

Отделяйки общо три часа, за гледане творбите на Алесандро Гонсалес Иняриту и  Куентин Тарантино.

Повярвайте , струва си.

Борислав Гърдев

„Завръщане“, 2015, 156 мин., реж.Алесандро Гонсалес Иняриту, разпространение „20 век Фокс“

„Омразната осморка“, 2015, 168 мин., реж.Куентин Тарантино, разпространение „Уайнстайн къмпани“

"Сянката на Александър Велики"

Антон Дончев

„Сянката на Александър Велики“ на Антон Дончев се появява осем години след излизането на „Трите живота на Кракра“.

В новия роман впечатлява на първо място ярко наситеният сладостен слог .

Писателят умее да балансира между самоцелната маниерност и плавно течащото, но винаги криещо изненади повествование, обагрено с впечатляващи и отврояващи се образи и картини.

Той не се примирява с общоизвестното, приетото, клишираното.

Дори в тази отговорна тема – за Александър Велики и неговите помисли и стремежи, той дири своята гледна точка, ниша и дискурс, държейки сметка за постигнатото у нас от Яна Язова, Цончо Родев и Стефан Дичев.

В романа Александър е монолитен, внушителен, човечен, стръвно преследващ целите си, но присъстващ само в реминисценции като плод на шестмесечно откъсване на сянката му Лизимах от света, когато, като птицата Феникс, възкръсва – фрагментарно, лаконично, осезаемо, без да са забравени основните му легендарни достижения – победите при Тир и Гавгамела, срещата с египетския жрец в оазиса Сиуах, смъртоносният преход през пустинята Гедрозия, стремежът му да обедини Запада и Изтока -  Балканите, Персия и Индия в един свят – държава с единен народ.

Така образът му става по – плътен и по – завладяващ, но и като че ли изплъзващ се, поддаващ се на нови интерпретации, трудно уловим в метаморфозите си.

Интересни са писателските обобщения за персите и траките – победени, но непокорени народи със своя житейска философия и изконна устойчивост спрямо превратностите на съдбата.

Любопитен прийом е сагата да са движи през често конфликтното общуване между Лизимах – прероденият Александър Македонски и сянка на великия завоевател и съпругата му – египтянката Арсеное.

Много плътен и убедителен е образът на Сизигамбис, майката на цар Дарий, с която Лизимах има силна и греховна връзка.

Дончев познава отлично материята, но упорито се стреми да даде своя трактовка на събитията с хилядолетна давност, като постоянно търси и открива мястото на траките и великите им богини Бендида и Хестия в увлекателно поднесения сказ.

И естествено, не би бил той, ако не вмъкне поредното си евристично и примамливо хрумване, че още в древността, в Египет, преди Христос, се чувства необходимостта народите да имат един Бог, сътворил света и посочил нравствените им норми, към които трябва да се стремят.

Третата част на повествованието е най – зряла и излята в класически завършена форма.

В нея творецът разсъждава за бързопреходността на земната слава, за предпазването от суетата, за извечната борба, започната от Александър Велики срещу хаоса, за ред и законност на земята,нещо, което успява да постигне в своята Тракия само Лизимах, тъй като покорявайки тракийските вождове и царе, ги превръща в свои съюзници, а не във врагове и роби.

Финалът е един удивителен преход от древността към родното Средновековие, като в изповедта на монаха Антоний – персонаж със същото име и важна функция откриваме и в „Трите живота на Кракра“ – се търси връзката с великите сенки от древността, но се държи сметка и на актуалните веения от 13 век, свързани с катарите и албигойците, със съзнателния отказ от техните подмолни съпротивителни практики, връщане към православното лоно и знаменателното откритие за правия път на Бог и увереността, че над разораната  от Александър Велики и Лизимах пустиня  „се простира Царството Божие!...“

 „Сянката на Александър Велики“ е силен и вдъхновено написан роман, който ще допадне на всеки ценител на качественото историческо четиво у нас.

Борислав Гърдев

Антон Дончев, „Сянката на Александър Велики“, 2015, роман в три части, изд. „Стандарт“ и „Захарий Стоянов, ред.Иван Гранитски