По дългите улици на писателското майсторство

Миролюб Влахов

Прочетох с внимание новия сборник „Дълги улици“ на Миролюб Влахов.

Облъхна ме нещо знайно, добре написано  и интересно поднесено.

Познати герои и проблеми.Провинцията във фокус, привидно приветлива и без крещящи проблеми, но населена от хора обременени, носещи своите тегоби и най – вече болката по несподелената, неполучилата се любов.

Хора, които заради мечтата си умират нелепо ( „Еленко тръгна след мечта“), жертват се за децата си  ( „Вечер след смяна“, „Лодка от борова кора“) , не случват на партньори ( „Дълги улици“), но са готови щедро да покрият разходите им ( „Полет в „Плаза Холидей“) или дори да живеят в паралелни светове, преследващи мечтата си за второ висше образование и иновации в макроикономиката ( „Тайният аромат на лятото“)…

Разказите – всъщност това са умело конструирани новели – се четат на един дъх.

Сюжетите са привидно банални и едва ли не скучни , но се възприемат като откровение.

Така е при големите автори – Чехов, Роалд Дал, Джон Ъпдайк, Елин Пелин, Емилиян Станев – прелистваш страниците  и се унасяш.

Откриваш зад безхитростно поднесения наратив ярки образи, чешити, аутсайдери и мечтатели, дори и такива, присъстващи само като силует и двигател на повествованието – Руслан от „Полет в „Плаза Холидей“, потъваш в техния свят и те ти стават близки и значими.

Няма неочаквани обрати, липсва екшън, но разказът те увлича.

В него има двойно дъно, спотаена тъга, скрити тайни и мечти, внушения и обобщения, изненадващи със своята оригиналност и зрялост при експонирането си.

Личи, че Влахов е извървял дълъг път към писателското майсторство и вече ми звучи като късния, класически изчистения и убедителен Константин Константинов.

Без да го копира или следва пряко.

И това е личен искрен комплимент.

Защото не всеки „разказвач на истории“, за какъвто скромно се представя авторът, може да поднесе ненатрапчиво и убедително своите творби с психологически уплътнени персонажи и пластично богатство на изказа.Да ни радва,тревожи и възвисява.

За пореден път съм раздвоен при възприемането на книга на Миролюб Влахов.

„Дълги улици“ е зрял и премислен продукт, разкриващ възходящото развитие на създателя си, но същевременно знам, че томчето ще достигне до обидно малък брой читатели, а прозаикът заслужава – вече ! – много по – широка и благодатна аудитория.

И още нещо – независимо че носи щемпъла на престижно издателство в сборника се откриват очебийни  коректорски грешки – малки и не толкова определящи, но са като буца катран в каца с мед.

Дразнят, но това са неизбежните пропуски на растежа, от които никой не е застрахован.

Категорично те не могат да помрачат задоволството ми, че пред моите очи израства талантлив творец, на когото пожелавам дръзновение и нови успехи и в примамливия, но труден свят на новелата.

Борислав Гърдев

Миролюб Влахов, „Дълги улици“, разкази, 2015, изд.“Абагар“, ред.Владимир Шумелов

Изкуплението "Орлов мост"

Владимир Зарев

Прочетох с интерес „Орлов мост“ на Владимир Зарев.

Не крия, че чаках романа му с любопитство, за да разбера ще задържи ли нивото на „Разруха“, „Светове“ и „Законът“.

Удовлетворен съм – Зарев е създал силен и стойностен епос.

Той притежава рядкото качество да твори висока литература, ползвайки злободневни теми.

Но успява ловко да избегне клопките на публицистичната казуистика и плъзгането по повърхността на събитията.

Търси в  привидно до болка познати проблеми и конфликти, с които пресата и телевизиите ни  заливат ежедневно – като например протестите от зимата на 2013 г. срещу правителството на Борисов – важните обобщения, необходимите послания и убедителните персонажи, посредством които създава важни творби, а не конюнктурни бестселъри, които се забравят през следващия сезон.

Негови доброжелатели се чудеха защо се е заловил с проекта „Орлов мост“, съмняваха се, че ще успее, предполагаха, че ще създаде евтин булеварден текст за проститутки и убийци, който ще срине репутацията му.

Нещо повече – допускаха, че се е изчерпал и вече няма какво съществено да каже на верните си читатели.

„Орлов мост“ ги опроверга категорично.

Защото е ярко постижение, създадено с внимание и много любов.

Без да е разточително – обхватен като „Законът“, в рамките на 310 страници романът  възкресява времето на възторг и погнуса, когато голяма част от народа ни се вдигна срещу безобразията на управниците ни, за да ги предупреди, че повече така не може да се живее и трябва да се сложи спирачка на корупцията и лъжата.

Спомням си релефно онези тревожи и възторжени дни, преживени скоро, но и толкова отдавна.

Хубаво е, че този епизод от новата ни история вече има своя художествена интерпретация, защото преломът от януари 1997 г.остана без летописец.

Чрез съдбите на Юлия и Павел Премянов  Владимир Зарев за пореден път реди тъжен и горестен пъзел, експонирайки абсурдите и безумията на безкрайния ни преход.

Размишлява за пропилените надежди, прекършените съдби, обезсмисления ни живот, жестокото ограбване на държавата и народа ни и за несъстоялото се у нас гражданско общество.

Писателят осторожно и деликатно лансира лайтмотива за изгубените надежди, търси и намира ефектна развръзка, чрез която въздействено  - силно постига очакваните внушения.

Чистата и наивна Юлия олицетворява България и по – точно нейната най – добра част, в която липсва  пошлост и поквара, но и  верен ориентир, по който да  поеме и преодолее несвършващата криза.

Павел Премянов е безупречно изграден и силен персонаж, приел ИЗКУПЛЕНИЕТО , за да скъса с миналото си, в което компромисите, лъжите, големите пари, гоненето на професионалната реализация на всяка цена, властно доминират.

Със своята рицарска и донкихотска постъпка поема вината върху себе си, всмуквайки до откат злото и омразата, постигайки избавлението си с цената на  живота си.

В „Орлов мост“ има  сурови и шокиращи сцени, в които неизменно присъства Павел – обесването на майка му, мелето и раняването му на Орлов мост, мъчителните усилия да спаси от лудостта и безмълвието собствения си баща, катастрофата…

Те не са включени в повествованието заради съмнителен сензационен ефект, а защото са същностно необходими.

Чрез тях осъзнаваме болката и драмата на Премянов – отличникът в университета, любимецът на адвоката – корифей Карагеоргиев, ужасно бедният, но и свирепо мотивиран младеж, държащ да стане Бог в правото, за забогатее и да има яхта и щастливо семейство.

Непомерните амбиции имат своя цена и Павел добре знае това.

Защото е призван и е готов да я плати.

Интересното е, че не го възприемам като жертва, а по – скоро като упрек към обществото.

Защо е допуснало така да протече животът му, как никой не го разбира и подкрепя, защо в стремежа си да задържи до себе си голямата  любов Юлия, трябва да стигне до края, преследвайки едновременно загубеното си съвършенство и невинност?

Най – важният, измъчващ писателя въпрос – „Защо отново се провалихме, загубвайки нашата България и кой ще платки за щетите, нанесени от управляващите ?“ – остава без отговор.

Нашето общество отново бе укротено, озаптено и омиротворено.

Забравихме за протестите, високите цени на тока и живите факли.

Не разбрахме и кой опорочи народния гняв, купувайки го и всявайки раздор в редиците му.

Финалът на „Орлов мост“ е миньорен и лишен от фалшиво – бодрячески оптимизъм.

Юлия – а и ние – ще трябва да  гради  съдбата си без Павел, да промени своя и на дъщеря си Виктория живот, да открие смисъл и нова спасителна национално – обединителна кауза, заради която си струва  да се бори.

Написан увлекателно и стегнато  и без ненужна риторика „Орлов мост“ е образец на качествена художествена литература, черпеща живителни сокове от животрептящите наши социални проблеми.

С него Владимир Зарев защитава успешно и безапелационно позицията си на един от най – добрите родни белетристи.

Борислав Гърдев

Владимир Зарев, „Орлов мост“, роман, 2015, изд.къща „Хермес“, редактор Валентин Георгиев

Властелинът на руското кино на 70 години

В последните години Никита Михалков доби облика на господар, на лидер на руското кино. Дали това ни харесва или не - но е факт, че той е безспорният авторитет сред руските кинематографисти, народен артист на Русия от 31 години, носител на високо ценения орден "За заслуги към отечеството", с който на 21 октомври 1995 и 2005 г. - съответно трета и втора степен, го наградиха последователно Елцин и Путин, лауреат на отличието  "Сергей Радонежски", първа степен, връчен му от патриарх Алексий Втори през 1995 г., без да забравяме, че е почетен и като рицар на Големия кръст , на премията "Виторио де Сика" на 10 февруари 2004 г., че печели „Златен лъв“ във Венеция и „Златен орел“ в Русия за своя шедьовър „12“ през 2007 година…

Никита Михалков много добре съзнава своя знатен произход, знае какво дължи на своите родители - поетът Сергей Михалков и  Наталия Кончаловска, внучката на великия руски художник Василий Суриков.На тях той посвещава прекрасната си изповедна дилогия „Баща“ и „Мама“ през 2003 г.

 Но това не му пречи да намери точното си  място в изкуството, да разработи своята главна тема в киното и да я защитава със страст, темперамент и много талант като актьор повече от пет десетилетия, а като режисьор вече 45 години.

Той учи в актьорската школа на театралното училище "Шчукин" през 1963-1966 г. и още в първата учебна година става знаменитост с  главната роля в киното при Георгий Данелия в "Крача из Москва"(1964).

Режисьорският факултет във ВГИК при прочутия Михаил Ром завършва през 1971 г., след което за изненада на всички номенклатурното дете отслужва военната си служба в атомна подводница в Камчатка.

След демобилизацията си се жени за втори път (след проваления брак с колежката си Анастасия Вертинска) за манекенката Татяна Соловьова, от която има две дъщери Ана (1978) и Надя (1987) и син Артьом (1975).

Михалков упорито търси собствен път в киното. Опитва късмета си като сценарист на свои колеги, където най-големият му успехи са  "Транссибирският експрес" (1977) и „Моят любим клоун“(1986) , не се отказва от актьорската си професия, в която през годините регистрира серия от ярки и запомнящи се изяви в "Червената палатка" (1969) на Михаил Калатозов, "Сибириада" (1979) при брат си Андрей Михалков-Кончаловски, обезсмъртил се като откривателя на тюменския нефт Алексей Устюжанинов, "Гара за двама" (1982) и "Жесток романс" (1984) на Елдар Разянов,“Персона нон грата“(2005) на Кщищоф Зануси,  без да пропускаме и изключителните му превъплъщения в собствените продукции "Изпепелени от слънцето" (1994), "Сибирският бръснар" (1999) , "Статски съветник" (2005),“12“(2007), „Предстояние“ и „Цитадела“(2010 – 2011).

Големите си успехи и престижът си като творец Никита Михалков защитава най-вече като режисьор-постановчик и продуцент от 1989 г., когато създава обединението "Трите Т" ("Творчество, другарство, труд").

Той намира своя път  с изследване тайните на руската душа и драматичните колизии, през които минава родината му, търсейки лек за болките й ( Да си спомним само великолепното му изследване „Сантиментално пътeшествие из моята родина“, 1995) и осмисляйки критично-любовно нейните грешки и успехи, опирайки се на двата основни стълба на руската стабилност - църквата и силната (монархическа) власт.

След дебюта си "Един спокоен ден в края на войната" (1970) той разкрива пълноценно потенциала си през 70-те-80-те години на миналия век, когато почти всяка година представя нов свой филм, на който по правило е и сценарист, жонглира с жанровите схеми, дръзко-хулигански представя Гражданската война като екшън - "Свой сред чужди, чужд сред свои" (1974) и мелодрама - "Робиня на любовта" (1976), дава своя трактовка на света на Чехов и Гончаров в "Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) и „Очи черние“(1987) и "Няколко дни от живота на Обломов" (1980), доказва, че е майстор на камерната пхсихологическа драма в "Пет вечери" (1979) и "Без свидетели" (1983), че за него няма тайни в трагикомичната мелодрама - "Роднини" (1981).

За разлика от повечето свои колеги (като Алексей Герман или Егор Климов) Никита Михалков посреща критично Горбачовата перестройка. На знаменития 5. конгрес на съветските кинематографисти през май 1986 г. той прави неочаквано остро иконоборческо изказване в защита на поругания корифей Сергей Бондарчук, признавайки обективно неговите заслуги за съветското кино с класики като "Съдбата на човека", "Война и мир" и "Те се сражаваха за родината".(Да не забравяме, че се е снимал в епопеята му „Война и мир“ през 1967 г. и че ще помогне за довършването на “Тихият Дон“, четейки задкадровия текст през 2006 г!).

 Това автоматично го изключва от ръководните органи на съюза и настройва срещу него  критиците, адепти на перестройката и новото мислене, начело с покойния днес Виктор Дьомин.

Михалков търси спасение в коопродукцията с Италия по Чехов "Очи черни" (1987) с Марчело Мастрояни в главната роля, която се радва на шумен успех по света, вкл. в България, но предизвиква отрицателни отзиви в тогавашния СССР.

Знаейки накъде отива страната му, Михалков регистрира своето продуцентско звено и посреща подготвен дивия капитализъм от 90-те години на миналия век.

Той не изпада в миманса, не хленчи за някогашните спокойни години, а се залавя здраво за работа. Не само снима нови филми, но и прави всичко възможно те да печелят симпатии по света и отново да привлекат зрителите в киносалоните.

Прощъпалникът е новелата „Автостоп“(1990).

Задача, която за мнозина се вижда безнадеждна, но с която с чест се справя Никита Михалков.

 Затова не е случайно, че през 1991 г. за проникновената си монголска притча "Угра - територията на любовта" той печели Златен лъв във Венеция, наградата НИКА и номинацията за най-добър режисьор за 1992 г., за "Ана от 6 до 18" (1993) е отличен с "Феликс", а "Изпепелени от слънцето" (1994) му носи съвсем заслужено и "Оскар" за най-добър чуждоезиков филм.

Постепенно с режисьорските си успехи Никита Михалков се превръща и в човек-институция. От 21 май 1993 г. е председател на Управителния съвет на руския фонд за култура,  шеф е на Съюза на руските кинематографисти от 1998 г., съпредседател е на руския съвет на земското движение. С него общуват като с равен патриарси и президенти на федерацията, някогашният премиер Виктор Черномирдин дори го примами за кратко да е депутат през 1995 г. от правителствения блок "Наш дом Русия", днес е фаворит на Путин...

За човека във властта самият режисьор размишлява в двата си най – дискутирани и критикувани документални филма – „Генерал Кожугетич“(2005) и „55“(2007), посветени на министър Сергей Шойгу и  президента Путин.

Хубаво е, че покрай огромните си обществени ангажименти Михалков не застина в позата на кинематографичен император, не парадира с положението си, а продължава да снима и да изследва сложните протуберанси, преживени от любимата му Русь в "Сибирският бръснар" (1999) - може би най-личният му и съкровен проект, обяснение в любов към Отечеството, където не се двоуми да се появи в одеждите на самия Цар Освободител Александър II, в проникновеното документално изследване за съдбата на емигрантите "Руски избор" (2003) , при разкриване на страшната народна драма в мигове на върховно изпитание – „Предстояние“ и „Цитадела“(2010 – 2011),в критичното  осмисляне  кървавия край на Гражданската война в „Слънчев удар“(2014) и при поднасянето на своята версия на популярна световна класика – „12“(2007)…

На 70 години Никита Михалков е в завидна кондиция и в отлична форма. Доказа го с феноменалното си изпълнение на енигматичния полицейски бос Пожарски, борещ се настървено с терористите-народоволци в бляскавата екранизация на Филип Янковски по романа на Борис Акунин "Статски съветник" (2005), на която е продуцент и главен художествен ръководител, демонстрира го и при реализацията на такъв скъп за него и труден за осъществяване замисъл, какъвто е екранизацията на Бунин „Слънчев удар“(2014)…

От щастливеца и белязания от съдбата Никита Михалков руското и световното кино са в правото си да очакват нови шедьоври и незабравими срещи пред екрана. Както го е демонстрирал досега и както ще го прави и в бъдеще.

Защото го може и понеже е призван.

Милош Форман

 „Знам, че звучи малко наивно, но и достатъчно сериозно – трябва да забавлявам зрителите.Ние всички трябва да се забавляваме – аз, актьорите, операторът – всички следва да се чувстват така, все едно правим филма за себе си, защото това е иднственият начин творбата да се изпълни с определена лекота.

Ако всички участници чувстват тежестта на парите, дадени за направата на филма, това по някакъв начин влияе на крайния резултат, който не винаги е очакваният".

Да се пише за един от най-талантливите и изтъкнати режисьори на нашето време, роден на 18 февруари 1932 г. в гр.Чеслав, е примамливо и трудно.

Причините са няколко, но главната е една – филмите му са известни по света, анализирани са внимателно и цялостно и е много трудно да се отбележи нещо ново за тях и за създателя им, различно от познатите констатации и обобщения.

Милош Форман ме привлича преди всичко като личност и характер, открил и разработил своя територия в киното още от времето на следването си в Пражката филмова академия ФАМУ, в която попада с натрупания опит на режисьор и драматург на театър “Латерна магика” , както и с несретническата си съдба на сирак, расъл по сиропиталищата , загубил рано родителите си в  нацисткия концлагер Аушвиц през 1942 г., преживял налагането на комунизма в родината си шест години по – късно и сам принуден да емигрира през 1968 г.

Той винаги с гордост заявява, че е живял при пет различни социални системи!

Първите си сериозни успехи  постига в документалното кино с “Конкурс”(1962) и “Ако не беше музиката”(1963).

Те са преди всичко плод на дръзка и мотивирана импровизация, като с тях  разкрива двете страни на съвременната популярна музика , както и мечтите на обикновените младежи за един по – различен и интригуващ живот.

В „Ако не беше музиката” лансира непрофесионала Ян Вострочил и бъдещия актьор Владимир Пухолт, с които ще работи и след това, а в „Конкурс”открива щедрия талант на Маркета Кротка, мечтаеща да замени жалкото си битие на келнер с примамливия свят на естрадните звезди.

След това създава трите си знаменити  филма “Черен Петър”(1964),”Любовта на русокосата”(1965) и “Пожар, кукло моя”(1967), в които като сценарист и режисьор деликатно, със специфично чувство за хумор и много искрено и непосредствено поставя за разрешаване проблема за взаимоотношенията между поколенията и за грижите и надеждите на младите хора.

С тази си трилогия Форман отхвърля господстващите стереотипи и предизвиква твърде спокойните съвести.

Но той не е нито разгневен, нито бунтовник. Казва  това , което мисли, напълно свободно, с нов стил, модерно.

От тези класически ленти, станали фундамент на чешкото филмово чудо, донесли му планетарна слава и овациите на водещите специалисти в света , определено харесвам втория и най - вече третия филм от поредицата.

“Черен Петър” , ако и да печели „Златната лодка” за най – добра режисура в Локарно, е все още заявка, опипване на почвата, мозайка, дразнене на еснафските критерии за лично щастие от страна на младия продавач Петър Ванек (Ладислав Яким).

“Любовта на русокосата” е горчива сатира на чешкия истъблишмент и поетична елегия за крушението на една миловидна и много симпатична провинциалистка (Яна Брейхова), сблъскала се с фалша и лицемерието на хората от столицата  Прага.

Иронията в “Пожар, кукло моя” , неговият пръв цветен филм с Ян Востръчил в главната роля, прераства в сарказъм.

Критичният поглед към затвореното пожарникарско общество е поръсен с жлъчни зарисовки,  докато финалният пожар с мрачните внушения, които предизвиква , е недвусмислено предупреждение за приближаващата обществена драма.

Милош Форман щастливо избягва участта да стане свидетел на окупацията на своята родина от войските на Варшавския договор на 21 август 1968 г., тъй като   е във Франция за обсъждане на свой проект, филмът му получава номинация за „Оскар”, продуцентът Клод Бери се навива да купи лентата от чехословашкото правителство,  след което режисьорът приема предложението да специализира в САЩ, защото “в моите представи Холивуд беше нещо като пирамидите за архитектите: място, където не можеш да не отидеш , заради големия опит.”

Отказвайки да се завърне след т.н.нормализация, Форман се превръща в невъзвращенец, неговите филми са забранени в Чехословакия.

За повече от десетилетие името му е табу, подобна участ сполетява и двамата му най- близки сътрудника - сценаристът и бъдещ режисьор Иван (Айвън) Пасер и операторът Мирослав Ондржичек, които покрай него също стават световноизвестни.

Поставен в екстремна ситуация Милош Форман мобилизира целия си творчески и волеви потенциал и след четири години , прекарани в обмисляне на проекти в прочутия нюйоркски хотел „Челси” през 1971 г. успява да заснеме  в съавторство с Душан Макавеев, Пуриша Джорджевич и Тинто Брас ексцентричната сатира „Тъгувам по Соня Хени” с Брук Хауърд и Катрин Роувъл, а след това и  първия си американски игрален филм “Излитане”, отразяващ непринудено всекидневието на тинейджърите в Ню Йорк и намиращ много допирни точки с дебюта му в Чехословакия “Черен Петър”.

“Излитане” е награден в Кан със специалната награда на журито, дебютантката Линда Хикок като Джейн Тайн се справя блестящо с главната женска роля , подкрепена от Бък Хенри и Лин Карлин, играещи нейните родители Лари и Лин, публиката се забавлява с ироничния и честен поглед към американския начин на живот през призмата на две поколения, уловен е носталгичния дъх от края на 60 – те и началото на 70 – те години на миналия век, а това е вече попътен вятър към голямото кино, към осъществената американска мечта.

Междинната спирка е 10 минутната новела “Десетобой” от поръчковия документален филм за Мюнхенската олимпиада “През погледа на осемте”(1973), за която е поканен в компанията на знаменитости като Юрий Озеров и Артър Пен, а неговият ярък и категоричен успех в новата му кариера, първият негов шедьовър в САЩ става продуцираната от Майкъл Дъглас екранизация  на романа на Кен Киси “Полет над кукувиче гнездо”(1975).

Това е един от любимите ми филми, Джак Никълсън в ролята на Рандъл Макмърфи е велик, достойна негова противничка е Луиз Флетчър като демоничната сестра Рачид, а финалът с раздраната мрежеста преграда от  прозореца на лудницата, пробита от вожда Бродмън (Уил Симпсън),  винаги ме е довеждал до силен  потрес.

Имало е защо да треперят чешките цензори и да се противят цели 7 години този филм да бъде показан  у нас, въпреки че “Полетът”...като всеки шедьовър има амбивалентно звучене - за едни е метафора за упадъка на консумативното западно общество, за други е обвинение срещу методите на лечение в психиатриите, а за трети е просто критика на тоталитарната система, поднесена фино, оригинално и много въздействено.

Същият емоционален плам струи от  “Коса”(1979) , екранизация на знаменития мюзикъл на Джеръм Рагни и Джеймс Рейдо, в който изобличението на Виетнамската авантюра ( незабравим е финалният хипарски химн пред Белия дом - “Пуснете слънчевата светлина!”) е най - вече претекст за разкриване манталитета и ценностната система на “децата на цветята”, към които Форман изпитва обич и пиетет.

Запитан по време на еуфорията около “Коса” защо не заснеме нещо по собствен материал, Милош Форман тактично посочва : ”В страната, в която не сте се родили и не сте израснали, не можете да пишете сценарии по собствен сюжет. Не можете, защото главният и незаменим източник на литературното творчество, според мен, са детството и юношеството.

Аз не съм ги преживял в Америка и затова  не ми остава нищо друго, освен да имам работа с литература, чиито автори притежават това, което на мен ми липсва : всички онези преживявания на тази земя, в най - чувствителната и крехка възраст - младостта” ( в “Милош Форман за своя нов филм “Коса”, сп.”Филмови новини”, год.25, кн.10, 1979, стр.13-14), което не му пречи след убедителния успех в един от типично американските жанрове - мюзикъла със знаковите изяви на Трийт Уйлямс като Буковски и Никълъс Рей като генерала да премери силите си “под шапката” на Дино де Лаурентис с най-хубавия роман на Едгар Доктороу, смятан и за безспорна литературна класика - “Рагтайм”(1981).

Навремето около версията на Форман се вдигна много шум, той бе обвинен в какви ли не грехове - от конформизъм ( режисьорът беше поканен от президента Рейгън на специална прожекция в Белия дом) до опростеното адаптиране на богатия многопластов свят на Доктороу, разкриващ Америка в нейния златен подем от началото на 20 век, но сега  става ясно, че подходът на режисьора - с изтеглянето на преден план на конфликтната линия между шерифа Уолдо - Джеймс Кагни и младия проспериращ черен музикант Колхаус Уокър - Хауърд Ролинс- е бил плодотворен, оправдан и пряко свързан с обществените потребности за расов интегритет и социална справедливост.

Най-големият си триумф Милош Форман постига през 1984 г. с екранизацията на драмата на Питър Шафър “Амадеус”.

Това е вторият му шедьовър, спечелил му “Оскар” за режисура и вторият му филм, отрупан като коледна елха с академичните отличия - 8 срещу 5 за “Полета”...

За разлика от предните му творби “Амадеус” се връща в XVIII век и чрез прочутото съперничество между Моцарт - Том Хълс и Антонио Салиери - Ф.Мъри Ейбрахам лансира и интерпретира по изключително ефектен и завладяващ начин прастария конфликт между гения и таланта в изкуството и живота.

В този си филм Форман борави с глобални проблеми, търси универсални метафори и затова успехът му е така безапелационно категоричен.

В добавка представя един иконоборчески портрет на Моцарт, ползвайки творчески достиженията на Тони Ричардсън от неговата класика „Том Джоунс”(1963).

С ”Амадеус” Форман се връща отново в любимата си Прага, своечужд, с американски паспорт, но ангажирайки цяла група чешки артисти, начело с Яна Брейхова ( негова първа съпруга до 1962 г., след което между 1964 и 1999 г. е женен за Вера Кресадлова, преди да свърже живота си от 1999 г. досега с Мартина Форман) и Милан Демяненко  (Карл Моцарт)и консултирайки се по музикално - историческите въпроси с прочутия професор Зденек Неман.

Колкото успешен и безспорен като постижение е “Амадеус”, толкова критикуван и подценяван е следващият му опус- волната екранизация на прочутия през XVIII век епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло “Опасни връзки”, излязъл на екран през 1989 г. под заглавието “Валмон”.

Както в “Рагтайм”, така и във “Валмон” Форман тръгва срещу стереотипите.

Той се отдалечава прекалено много от литературния първоизточник и вместо жесток и разобличаващ покварата и фалша на аристокрацията в навечерието на Великата френска революция, създава ведър спектакъл, филм, изпълнен с комедийни и фарсови сцени, лансира на екрана с много финес и пластична пищност една жизнерадостна младежка лудория с хепи енд, в която блясват и се запомнят Мег Тили като мадам дьо Турвел, Анет Бенинг като маркиза дьо Мертьой, Колин Фърт като Валмон и Фейруза Болк като Сесил и който печели две награди “Сезар”.

Гледал съм и версията на Стивън Фриърс, излязла година по - рано, която е вярна на оригинала, въпреки че всъщност е филмирана драматизация на Кристофър Хемптън и независимо че доскоро бях раздвоен в оценките си, смятам, че по - адекватен и отговарящ на духа на времето е “Валмон”, който в интерес на истината и умело балансира между пикантерииите, младежките изблици и тъгата по крушението на житейските пориви.

Промените в Източна Европа заварват Форман американски гражданин и професор в Колумбийския университет в Ню Йорк от 1978 г.

Той приветства демократизацията на своята родина, установява тесни контакти с тогавашния президент и  дисидентски герой Вацлав Хавел, дори се съгласява да чете дикторския текст на документалния филм, посветен на него през 1991 г.

Многократно се връща в любимата си Прага, но не допуска типичната интелигентска грешка да дава препоръки , да става  министър или да се излага като президентски експерт...

Вместо това Милош Форман прави равносметка на своя живот в искрената, почтена и увлекателно написана мемоарна книга “Човек казва истината”(1994), преведена у нас като “Повратна точка”, в съавторство с Ян Новак и отново се захваща с режисурата и гастролите в малки, но запомнящи се епизодични роли при знаменити свои колеги.

Запомнихме появата му първо при Майк Никълс като Димитри в компанията на Джак Никълсън и Мерил Стрийп в мелодрамата от 1986 г., носеща красноречивото заглавие “Изпепелени сърца”,  през 2000 г. го гледахме в лъчезарно-романтичния режисьорски дебют на Едуард Нортън “Изкушението”, в който сякаш играеше себе си - помъдрял и много преживял професор Хавел, емигрант от Източна Европа, а през 2011 г. ни зарадва с изявата си катоДжеръми Пасер в „Добрият приятел” на Кристоф Оноре.

В режисурата напомни за себе си с пет  филма, снимани за 16 години, които, ако и да баха очаквани с голямо внимание и дълго и шумно коментирани, не донесоха желания категоричен успех за Милош Форман.

Разбира се, това не бяха куриозни провали, нещо повече  - те се очертаваха като фаворити в годините на излизането си, но ставаше така, че се появяваха други, по -сериозни съперници, които закономерно ги засенчваха.

През 1996 г.излезе “Народът срещу Лари Флинт”, брилянтна възтановка на борбите,  водени  от порноиздателя на “Хъслър” Лари Флинт за защитата на своя бизнес.

Схватки, в които той остава инвалид за цял живот, но доказва на американското правосъдие, че Конституцията важи за всички, особено що се отнася до свободата на печата .

Уди Харелсън създаде една от последните си знаменити роли, но като цяло филмът се възприе по - скоро като шоу за една звезда.

Абсолютно същото усещане остави у нас през 1999 г.гледането на “Човек на луната”-иначе скучен и обстоятелствен филм за кариерата на един не много известен  американски комик Анди Кауфман, който обаче бе изигран гениално - неподражаемо от Джим Кери и благодарение на когото монотонната иначе биографична драма зазвуча на  финала като химн на творческия труд.

В самия край на 2006 г. Милош Форман представи в Мадрид “Духовете на Гоя” , по който написа и роман съвместно с Жан – Клод Кариер.

Аз лично харесах филма и писах навремето адмиративна рецензия за него.

И досега твърдя, че в интерпретацията на Форман образът на Гоя във великолепната изява на Стелан Скаргард не се губи, а е винаги необходим коректив на гърчовете на властта като маг на четката, но и като солиден и добродетелен човек – независимо дали става дума за нагаждачеството на инквизитора Лоренцо Касамарес – Хавиер Бардем, надянал маската на борец за човешка свобода, или за опита на един некадърен владетел, какъвто е Карлос IV – Ранди Куейд да се прави на хуманист и меценат на изкуството, без да забравяме жертвата на обществените катаклизми – обаятелната Инес Билбатуа – чудесната Натали Портман, единствена изпратила до гробищата трупа на злодея Касамарес, прекършил живота й.

Любовта към музиката и специално към групата „Семафор” Форман демонстрира през 2007 г., когато заснема 136 минутното тв  шоу „Най – големите хитове 2 ”.

През 2009 г.Мирослав Шмидмайер прави пространен портрет на маестрото в „Това, което не те убива...”, а в родината си самият Форман режисира римейк на мюзикъла „Обилна разходка” с участието на Петер Страх – Ули, Даша Зазвуркова – Ванила и Петер Писа – Лоуер, коствал му много нерви и премеждия, оказал се обаче великолепна адаптация на комично буфо джаз шоу, носещо духа и атмосферата на легендарната „Коса”.

 Жизненият и творчески път на Форман са поучителни за нас.

Той е нагледно доказателство за това как човек, надарен с разнообразни способности и умения - сценарист, кинорежисьор, продуцент, киноактьор, театрал - режисирал е успешна постановка на прочутата Брехтова “Опера за три гроша” на Бродуей през 1976 г., при благоприятно стечение на обстоятелствата, съчетавайки европейския си дух и талант и американската си предприемчивост и замах, успява не само да разгърне изцяло своя художествен потенциал, но и да постигне успехи, немислими за източноевропеец в неговата родина.

Истината е, че отдавна Милош Форман е колкото чех, толкова и американец, колкото европеец, толкова и гражданин на света, в чийто филмов пантеон , сред безсмъртните му образци и жалони се открояват най – вече филмите, отразяващи неподражаемо уникалната атмосфера на 60 – те години на миналия век -  “Любовта на русокосата”,”Пожар, кукло моя”, „Излитане”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Коса”, „Обилна разходка”, както и “Амадеус”, “Валмон” и  „Духовете на Гоя”.

Творби, с които сме израсли, които са формирали нашия интелект и поведение и които са ни накарали да станем по - добри, по - смели, по - борбени и непримирими, към недъзите на обществото, в което живеем...

Борислав Гърдев

"Живот на ръба"

Още един филм за постигнатата мечта. Не бих я нарекъл американска, нито френска, а човешка.

Да направиш нещо необикновено, вълнуващо, сензационно и привидно неосъществимо.

На границата на и отвъд човешките възможности.

С това се заема френският въжеиграч Филип Пти – Джоузеф -  Гордън Левит.

Влюбен от дете в цирка, магиите, триковете, еквилибристиката, той има своя цел в живота.

Да стане  блестящ професионалист и артист. За да дарява радост на хората със своите неповторими спектакли.

Ще му помага папа Руди – Бен Кингсли, корав и опитен ментор, който ще го научи на тайните в занаята, които са особено важни за успеха на всяка задача и най–вече за обезопасяването й.

Папа Руди замества липсващото на Пти семейство, което хлапакът е напуснал на 17 години. За да пристигне в Париж, превръщайки се в звезда, след като предизвиква фурор  на катедралата  „Нотр  Дам“.

Да срещне голямата си любов – Ани – Шарлот Ле Бон, повярвала във възможностите му и стимулирала го към големия му подвиг, който Пти осъществява на 7 август 1974 г., денят преди Никсън да напусне поста си на президент, заплашен от импийчмънт по аферата „Уотъргейт“ – като премине по  опънатото въже между кулите - близнаци на Световния търговски център и  направи такова умопомрачително шоу, извън представите ни за осъществимото, след което става  мигновено планетарна знаменитост.

Продуцентът – режисьор Робърт Земекис за пореден път разказва притчата за устойчивия човешки дух, в състояние да преодолее всевъзможни препятствия, да оцелее и да реализира житейските си цели.

Това го умее перфектно и го е доказал убедително във „Форест Гъмп“ (1994) и „Корабокрушенецът“( 2000).

В „Живот на ръба“, с помощта на Кристофър Браун той екранизира вещо и умело мемоарната книга на Пти „Да достигнеш облаците“.

Помагат му с безценния си опит операторът Дариуш Волски, претворил с финес и изумително визуално майсторство подвизите на Пти и композиторът Алън Силвестви, чиято музика, особено при отразяването чудото на 7 август 1974 г. ме държа на нокти в залата.

Земекис разказа увлекателно как е строил два етажа на кулите – близнаци в студио и е работил с Левит по сюжета, но никога няма да разкрие тайните на компютърните магии, сътворени от сплотения му екип от над 200 души.

Лично аз гледах скептично на проекта му и не знаех дали би могъл да се осъществи успешно, занимателно и пълноценно.

След спектакъла в парижката катедрала бях заинтригуван, но подвигът на 7 август е пресъздаден наистина безукорно  и блестящо в кинематографично отношение.

За пръв път от години почувствах виене на свят и страх от височина, а когато Пи – Левит пое с уверени стъпки по стоманеното въже, ме побиха тръпки и инстинктивно се хванах за облегалката на седалката си.

Еквилибристиката на Пти - особено с лягането на въжето над зашеметяващата бездна от 410 метра повиши адреналина ми на макс, а трудностите на финала – с пращенето и люлеенето, ме накараха дори да подскоча!

Все едно бях в Индийското кафене в Париж на 28 декември 1895 г. на легендарната люмиерова прожекция и чаках пристигането на  влака на гара Сиота!

След излизането от салона  дълго размишлявах върху филма на  Земекис.

Дадох си сметка, че с оператора Дариуш  Волски са пресъздали успешно и убедително епохата отпреди 4 десетилеития, с нейната невинност и анархистичен дух, но и със съществуващата в пъти повече свобода, дори в Ню Йорк, където екип от ентусиасти – чудаци под носа на полицията успява да експидира до покрива на 110 – етажен небостъргач  цялото свое оборудване!

Хареса ми и кастинга – Шарлот Ле Бон – Ани  е живо и пълнокръвно човешко същество, търсещо своята мечта, а не красиво кукленско украшение към Пти и виждам, че след удара й в „На един черпак разстояние“ (2014) на Ласе Халстрьом, вече е претрупана с предложения – за 2016 г. те са вече пет, сър Бен Кингсли е перфектен като ментора папа Руди, но безспорно „Живот на ръба“ е истинско one man show – особено във втората си част и негов герой е Джоузеф Гордън – Левит.

Актьорът може и да не е огледално копие на Пти, но поне говори очарователен френски с типичен парижки акцент, притежава изумителни умения на еквилибрист, които е усвоил от самия Филип Пти и най-важното  - носи в себе си дозата увереност и щипката лудост, които съчетани с типичното му харизматично излъчване, правят чудото и превръщат филма в неповторимо двучасово изживяване.

Робърт Земекис за пореден път демонстрира професионален перфекционизъм и завиден иновативен дух.

Той доказва, че може успешно да разказва вълнуващи истории и да е интересен на публиката.

Затова неслучайно е в десетката на най–популярните постановчици, а всеки негов филм се очаква с  нетърпение от многобройните му фенове по света.

Борислав Гърдев

„Живот на ръба“, 2015 г., 122 минути, режисьор Робърт Земекис, разпространение „Сони пикчърс“

Познавах една красива и млада жена

Тя се правеше на малко страшна и недостъпна, на високомерна и надута, но само си мислеше, че е такава…

Несменяемите в службата я възприеха като стихийно бедствие. Защото им размести местата. За кратко…

Излъчваше топлота и нежност, но и скрита печал.

Всички я мислеха за много щастлива, но не познаваха нито нейната същност, нито сърцето й.

За колегите си тя бе заместничката на шефа, който бързо я прокуди, обвинявайки я в предателство.

Съчувстваха й, но не й помагаха – да се оправя сама, никой не я е карал да се вре между шамарите….

В личен план нещата изглеждаха още по – непоклатими.

Имаше си гадже от шест години, Кирил – левент, най–добрият между нас.

Е, беше и комплексар, правеше големи глупости, буйстваше, но му прощаваха…

Той сигурно я обичаше по свой си начин, но осъзнаваше разликата в класите.

Знаеше, че тя не е за него, но тъй като бе първият, Съдбата му бе помогнала.

До един прекрасен ден, когато мадамата  -   Даниела, взе, че тръгна с друг.

Шумна  афера се получи, а на всичкото отгоре конкурентът  - Красен, беше богат, честолюбив и по своему ларж.

Приятелите на момъка направиха всичко възможно да върнат госпожицата в правия път.

Без мен, разбира се. Аз гледах с насмешка панаира и искрено съжалявах девойката, че няма право на личен избор.

Мина време. Заработихме заедно, помагахме си.

Като последен наивник взех, че се влюбих в нея. Бях с 20 години по–възрастен, но постъпих адски глупаво. Тя ми открадна  сърцето.

Отначало връзката беше щастлива, после зацикли, а след това несменяемият й обожател изпадна в поредната си емоционална криза, започна да пие, да се бие, да прави смешни философски прозрения.

Животът взе да се повтаря като в тъп латиноамерикански сериал. За капак тя си прибра гаджето под крилото – предполагам  от  милост.

Това окончателно ме разби. Разбрах, че нямам място в нейния свят.

Установих, че тя не може да счупи рамката, в която от години се беше натикала сама.

Че може би не ме е обичала, а следвала, заради милостивото си сърце.

Но нали се знае, че любовта по милост най-боли? Искаше да си останем приятели, без никога да си зададе въпроса как низвергнатият понася мисълта, че любимата му спи с друг, докато той трепери пред монитора в очакване на съобщение от нея.

Точно тогава я провокирах към откровение – да ми обясни с думи прости как се вижда отстрани.

Писмото й много ме изненада, поради което и досега го пазя на лично място в своя архив – „Такава съм. Срамежлива, добра, състрадателна, милостива и може би заблудена. Не мога да бъда нахална и досадна.

Мъжът, който ме обича, е мой много близък приятел. И искам такъв да остане. Защото тези, които ми се пишеха на приятели, ме карат сега да страдам, а той бе до мен,  дори, когато го ударих жестоко. Тика ме, бута ме  да изляза от своето убежище, което ми е омръзнало и опротивяло до болка, но не мога да напусна точно сега.

Знам, че е жалко, че може би е безсмислено да се крия, но съм си избрала този път и трябва да го извървя до края.

Дори и да страдам повече, отколкото сега, дори да ме мъчи спомена за миналото, дори и да сънувам неща, които са били и които знам, че няма да се върнат – ще вървя до края и то сама.

За себе си искам само този, който ме обича, да продължи да ми бъде приятел, да остане до мен, за да знам, че има на кого да разчитам и с кого да споделя болката си.

Разбирам, че за него е много мъчително и е жестоко от моя страна да искам да ми е приятел, след като той желае повече .

Изборът е негов. Аз няма да спра да го уважавам, да го ценя и харесвам, дори и да се откаже от мен.“

Търпение трябваше, но и то се изчерпа. По коледните празници настъпи раздялата – тежка, мъчителна, болезнена.

Тя се опита да се шегува с мен, да ме насърчи, да ми помогне.

Как, с какво, кога?

Като се съберем напук на всички, като й предложа брак и избягаме на село при дядо или като я накарам да изпълнява функциите на милосърдна сестра?

Невъзможно, смешно, глупаво…

Накрая не издържа и ме пресрещна в коридора на офиса.

Попита ме с горчива усмивка – „Как си?“

„Добре съм!“ – излъгах я аз.

След това реших да я атакувам в упор, защото усещах, че няма да се измъкне толкова лесно.

„Скъпа, замисляла ли си се някога, дали това, което правиш е правилно или не?“

Тя мълчеше съучастнически и това ми даде стимул да продължа: “Отговори ли си на въпроса дали някой тук видя в теб личността със своите качества и способности, или те възприеха като някаква вихрушка – долетяла и отминала? А в личен план – по–щастлива ли си отпреди и докога ще я караш така? Мен ме заеби…

Имаш си безценен обожател, но къде са твоите лични и близки приятелки и приятели? Или и ти действаш на принципа – приятелите на моя приятел, са и мои приятели, а неговите ухажорки са ми врагове?

Но това не те ли обезличава, не се ли превръщаш в нечия сянка?

Не правиш ли вече прекалено големи компромиси ?

В името на какво?

И дали този твой избор няма да те удари един ден като бумеранг?“

Красавицата мълчеше, хапейки устни.

Този път дори усмивката избяга от лицето й.

Личеше си, че не може да ми отговори, а аз с болка разбрах, че повече няма какво да си кажем.

Такъв е животът…

Спомен за Грета Гарбо

Грета Гарбо

С много парадокси се сблъсква всеки изследовател на творческия път и житейска съдба на най – ярката филмова звезда на 20 век Грета Гарбо.Приказно красива и нещастна в личния живот, с шеметна кариера, приключила внезапно , с доброволно оттегляне в самота, засилващо манията но нейните стари филми...

Родената на 18 септември 1905 г. в Стокхолм Грета Густафсон я очаква живот на редова бюргерка.

На 16 години продава шапки в централен столичен магазин, мечтаейки за артистична кариера.

Снима се като манекен в търговска кинореклама, което й дава възможност да застане пред камерата на Ерик Петчлер в неговата комедия „Баронът – мошеник”(1922).

Днес никой не помни тази стандартна продукция, но благодарение на нея през същата 1922 г. Грета Густафсон е приета за студентка в Кралската театрална академия.

Само след 2 години като стажантка тя ще попадне в полезрението на прочутия Мориц Стилер, открил драматичния талант и поразяващата красота  на младата надежда, ангажирайки я за ролята на Елизабет Дона в прочутата си „Сага за Йоста Берлинг”(1924).

Стилер измисля артистичния й псевдоним Грета Гарбо, шлифова таланта й и грижливо я подготвя за ролята, която, ако и да не е главна, е възлова и на нея се крепи идейно – смисловия център на над тричасовата сага.

Гарбо осъзнава какъв шанс е получила от съдбата, работи упорито, вкл. и с партньорите  си Торстен Хамарен – Хенрик Дона и Ларс Хансон – Йоста Берлинг и с първата култова реплика, която отправя към съпруга си Хенрик Дона – Торстен Хамарен,  след своето завръщане от Италия – „Защо поздравяваш тези животни?”,  влиза през парадната врата на филмовия бизнес.

Играта й в сагата на Стилер е нюансирана и убедителна и  още в тази си първа знаменита изява Гарбо разкрива силата на прословутото си хамелеонско превъплъщение на лирична героиня, привличайки образа към собствения си натюрел.

Защото в „Сага за Йоста Берлинг” тя е не толкова младата шведка, бореща се за личното си щастие, колкото универсалната жена с нейните амбиции и стремежи, готова да ги преследва , пренебрегвайки закостнели и обременяващи я условности.

След Стилер Гарбо попада в екипа на Георг – Вилхелм Пабст, ангажирана като скромната чиновничка Грета Румфорт в знаменитата „Безрадостна улица”(1925).

При Пабст Гарбо разкрива непосредствено и завладяващо облика на младата германка, мачкана от еснафската  среда, но тук  също се усеща амбицията на Гарбо да избяга от местното и  националното , търсейки глобалните обобщения за нерадостната женска съдба.

А тях  може да разкрие с целия си блясък само в Холивуд.

Американската си кариера Гарбо дължи на Дейвид Селзник през 1925 г., същият, който 14 години по – късно ще привлече в Холивуд и Алфред Хичкок.

Печалното е, че в САЩ изхвърлят Стилер като недостатъчно сръчен и адаптивен, а звездата на Гарбо засиява веднага със завиден блясък.

След пробното участие в „Пороят”(1926) на Монта Бел, разумният риск на „Метро Голдуин Майер”,  следва шумният успех на двете качествени мелодрами – „Изкусителката”(1926) на Фред Нибло по романа на  Висенте Бласко Ибанес и „Сатана и плът”(1926) на Кларънс Браун, с когото занапред тя ще създаде най – добрите си и физиономични роли.

Задачата й в „Изкусителката” е сложна и отговорна.Като Елена тя трябва да пресъздаде възхода и падението , и най – важното катарзиса на своя персонаж, който в края на живота си – като  алкохолизирана развалина, все пак осъществява покаянието си пред Бога в присъствието на голямата си любов Мануел Робледо – Антонио Морено.

Доста по -  енигматична и зловеща като излъчване е Фелицита в „Сатан и плът”.

Не случайно тя едва не проваля кариерата на любимия офицер  Тео фон Харден – Джон Джилбърт, а на финала на повествованието заплаща с живота си за своите греховни увлечения...

В тази изтънчена мелодрама  Гарбо среща своя любим Джон Джилбърт.

С него тя ще се снима и в „Кралица Кристина”(1933), предизвиквайки необяснимия гняв на пролетарския ни бард Никола Вапцаров ( в „Кино” , „Моторни песни”, 1940 - „Един размазан Джон целува страстно Грета”), но през 1927 г. тя пренебрегва необяснимо своето щастие, отказвайки да се появи на брачната церемония с любимия Джилбърт.

11 години по – късно отново ще замечтае за брак с прочутия диригент Леополд Стоковски и  отново няма да чуе сватбения марш.

Гарбо ще се оттегли в уединение и самота и едва в края на живота си ще разбере грешката, която е допуснала, признавайки , че не е доволна от това, което е сторила дотогава...

1927 г. е важна за нея , тъй като за пръв път се докосва до света на литературната класика с екранизацията на романа на Толстой „Ана Каренина”, в която под заглавието „Любов” ,  под режисурата на Едмънд Гоулдинг и с партньор Джон  Джилбърт - Вронски създава поредната си значима и филигранно поднесена роля.

Любопитни и интересни са изявите й в „Аферистката” и „Мистериозната дама” от 1928 г.

Като Диана Фурне , в партньорство с Джон Джилбърт – Невил Холдернъс и под режисурата на Кларънс Браун Гарбо разкрива пълноценно щедрия си талант на губеща лейди, готова да прости всичко на своя любим, докато в „Мистериозната дама” на Фред Нибло  създава образ на елегантната  и неустоима шпионка Таня Фьодорова, която първоначално проваля кариерата на своя любимец Карл фон Раден – Конрад Нагел, а в последствие , с риск на живота си , открадва от касата на съпруга си, шефът на руското разузнаване във Варшава – ген.Александров – Густав фон Зайфертитц,  секретните документи, с които печели не само реабилитацията на Раден, но и неговото сърце.

Това е един от малкото филми в биографията на Гарбо, които приключват с хепи енд за нейната героиня.

Сещам се още  за „Нарисуваният воал”(1934) на Ричард Болеславски.

А от „Любов” (1927) започва и поредицата от образи на рускини, които тя създава на екран с много топлота и обич – „Мистериозната дама”(1928), Гранд хотел”(1932), „Ана Каренина”(1935), „Ниночка”(1939) , превръщайки я в майстор на интерпретацията на екзотични красавици –  полякиня – „Мария Валевска”(1937),  холандка – „Мата Хари”(1931),италианка – „Каквато ме желаеш”(1932),  шведка – „Ана Кристи”(1930) и „Кралица Кристина”(1933), французойка – Съблазнителката”(1926) ,  „Целувката”(1929), „Вдъхновението”(1931), „Дамата с камелиите”(1936),  австрийка – „Нарисуваният воал”(1934), като колкото и да е куриозно най – рядко играе американки, но с не по  - малък успех в „Сюзън Ленокс – нейното падение и възход”(1931) на Робърт Леонард и „Двуликата жена”(1941) на Джордж Кюкър.

Всъщност възходът на Гарбо в звуковото кино тръгва залпово през 1930 година с излизането на „Ана Кристи” на Жак Фейдер, с когото вече успешно е играла в „Целувката” и „Романс”на Кларънс Браун, в който за пореден път след „Черни орхидеи”(1929) на Сидни Франклин работи с любимия си постоянен партньор Луис Стоун – Корнелиус Ван Тюл.

Звукът стимулира кариерата на Гарбо.

Тя вече е прелъстила камерата, която разкрива на запленената публика екзотичната студена красота на звездата,  умело боравеща както с жестовете, така и с неустоимия блясък на очите си, перфектното  стройно тяло и загадъчния висок, но малък бюст, по който въздишат всички мъже на планетата .

Да, това е зов на пола, но и още нещо – красотата на Грета Гарбо е израз на особеното й душевно състояние.

Това  е печална красота, пронизана от страдание, самота и отчуждение, от липсата на разбиране и общуване, „опозиционна хубост”(Бейла Балаж) на подтисканата жена, в която милионите фенове откриват болезнен и пасивен протест.

Звукът добавя още придобивки за звездата – ниският й дрезгав глас, оцветен от скандинавския акцент, се съчетава блестящо с изградената за нея представа като мистериозната чужденка в Холивуд.

Уви, тя не се снима в главна роля в цветен филм!

Публиката жадно поглъща всяка нейна изява, вестниците се пълнят с пикантерии за

нейните интимни преживявания и лъскав начин на живот.

Дори българските й фенове през 30 – те години на миналия век са  осведомени подробно за огромния й хонорар от 33 000 долара седмично, който е получавала, за кащата й,  за условията, които е поставяла на продуцентите, за сюжетите, към които е имала пиетет, за постоянните режисьори като Кларънс Браун и актьори  от ранга на Джон Джилбърт и Луис Стоун, без които нито един проект не е можел да се осъществи.

В мемоарите си „Изповедта на един актьор”(1982) Лорънс Оливие чистосърдечно си признава, че не установява контакт на пробните снимки на „Кралица Кристина”(1933) с дивата, тя не го одобрява и той отпада от  продукцията.

Така е постъпвала и с други кандидати на славата, но никой от тях не се обижда.

Такива са били правилата на играта във „фабриката на сънища” и всеки е търсел упорито  своето място под слънцето.

Гарбо е съзнавала къде е нейната сила – в качествените мелодрами и исторически суперпродукции, в които непременно е  трябвало да бъде център на вниманието.

Тя изгражда устойчивия легендарно – митичен образ на вечната жена, на загадъчната страдалка, която и когато преживява падение, и когато е на върха на обществената пирадмида, предизвиква възторг и  внимание .

Това не означава, че актрисата се затваря в обичайното си амплоа на екзотична красавица  - прелъстителка, която се бори с кахърните  страсти по поредната си неосъществена любов.

Когато е необходимо Грета Гарбо  пропява – в „Двуликата жена” (1941) , и дори смело се впуска в примамливия и опасен свят на комедията.

В политическата сатира на Ернст Любич „Ниночка” (1939) тя буквално  е неузнаваема като сталинската емисарка в Париж Ниночка Якушова, а в „Двуликата жена”(1941) като ски – инструкторката Карин Бьорг Блейк, борейки се за любовта на Лорънс Блейк – Мелвин Дъглас, дори се принуждава да извае тайна нейна сестра – близначка, в която Лорънс се влюбва страстно...

Точно с тази роля и  под режисурата на Кюкър, започва и неочакваната драма на Грета Гарбо.

Филмът излиза, постига нужният успех, но е посрещнат остро от критиката, останала разочарована от изявата на „божествената”.

Чувствайки се самотна и предадена, Гарбо решава да се оттегли...

До този момент тя е постигнала почти всичко в целулоидния свят – 4 пъти е номинирана за „Оскар” – за „Ана Кристи”(1930), „Романс”(1930), „Дамата с камелиите”(1936) и „Ниночка”(1939) като почетното отличие ще й бъде връчено за 50 – годишнинанта й и нейните „незабравими изпълнения”, получила е наградата на нюйоркската асоциация на кинокритиците за изявите си в „Ана Каренина”(1935) и „Дамата с камелиите”(1936), осъзнала е, че изпълненията й спасяват баналното съдържание на доста от филмите й.

 Решава се на опасен, но заслужаващ уважението ни ход – да се оттегли от фалшивия блясък на Холивуд и да се насочи към по – благородна кауза.

 Гарбо съзнателно и убедено се поставя в услуга на британското разузнаване пред ръководителя на филиала на „Интелиджънс сървис” за САЩ Уйлям Стивънсън.Използвайки връзките си в шведския и датски кралски двор, тя осигурява канал и спасява хиляди евреи в Швеция от Дания , жертвайки  и лични пари.

Без за това да се шуми или да е направен филм от мащаба на „Списъкът на Шиндлер” (1993) на Спилбърг.

Грета Гарбо е готова да отиде в Берлин и да убие Хитлер, докато той гледа  „Дамата с камелиите”,като същевременно подпомага извеждането на научното светило Нилс Бор от Дания в Швеция и осигурява дивесионна група, която унищожава завода за тежка вода в Норвегия, за която  акция Антъни Ман  засне през 1965 г.прочутия си хит „Героите на Телемарк”

Така тя осмисля живота си до 1946 г.

През 1949 г. е поканена на тържествения 25 годишен юбилей на „МГМ” , което е нагледно доказателство, че все още никой не я е отписал от играта.

Гледал съм кадрите от юбилея в „Това е развлечение!”(1974) на Джак Хейли младши, помня огромните маси, отрупани с блюда и актьори, не съм забравил и дикторския глас – „Бяха се събрали толкова здезди, колкото нямаше и на небето!”

На една от ложите, леко отчуждено, но все пак дружелюбно усмихната стои и Грета Гарбо...

Осъзнавала ли е, че този жест на студиото е последният й шанс да се завърне в киното?

Защото , дори в Холивуд, колкото и да си привелегирован, ти трябва да връщаш вложените инвестиции.

Позволената ти е почивка от 4 – при Джак Никълсън до най – много 9 години – при Марлон Брандо или Уорън Бийти .

След това или се завръщаш в занаята, или отпадаш, колкото и да си прочут.

Гарбо не пожелава връщане – ако не броим появяването й като самата нея в „Адам и Ив”(1974)  на Питър де Ром.

Вероятно  осъзнава, че времето й е минало, което досякъде е вярно,  ако трябва да сравняваме екранното й излъчване с това на Мерилин Монро през 50 – те и 60 – те години на миналия век,  въпреки че точно липсата й на екран стимулира кариерата на сънародничката й Ингрид Бергман, която дори печели „Оскар” за главна женска роля  - на Пола Олквист в „Газова светлина”(1944), тъкмо с роля, сякаш създадена за Грета Гарбо,  и  остава на екран до смъртта си през 1982 г.

Мисля си, че американската и световната публика щяха да приемат с разбиране  отшелничеството на Гарбо, ако тя се беше върнала пред камерите и бе попаднала на качествени сценарии и добри постановчици.

Тя избира самотата, не ходи на премиери, не раздава автографи, не отговаря на писма на почитатели и дори се дискредитира с връзки с жени от ранга на Мими Полак, Марлен Дитрих и За За Габор и увлечения по младия Марлон Брандо...

Всичко това й е простено.

Гарбо жертва кариерата си на велика звезда, но запазва ореола си на недостижима примадона.

Рискува да потъне в самота, но не е забравена.

Постоянно се пише за нейното завръщане, за нейните амбиции и мечти, а липсата на нови заглавия се компенсира с преоткриването на старите й филми, като това влияе на интереса на публика и специалисти към  личностна  и изкуството й .

Гарбо умира на 15 април 1990 г. в нюйоркския си апартамент.

По това време , прехласнати по стартиралата демокрация у нас ,  не обърнахме внимание на загубата, сполетяла седмото изкуство.

А едва наскоро, готвейки се за този закъснял портрет на любимата ми кинозведа, попаднах на откровението й с 33 годишна давност, споделено пред сп.”Бунте илустрирте” – „Обърках сташно живота си и сега е късно да се направи каквото и да било...Вървя сама и премислям миналото.Не съм доволна от това, което направих в живота ”.

Признавам, че тези нейни думи ме стъписаха.

Оказа се, че и прочутите също плачат, че няма пълно щастие, че успехът винаги идва заедно с лишенията и компромисите.

Но така се оставя име в най – популярното изкуство.

Печели се имидж, слава, касов успех,  световна известност, а творбите с твое участие остават и за следващите поколения, които осъзнават след второто гледано заглавие каква голяма и талантлива звезда се е подвизавала на екрана между 1922 и 1949 година.

Незабравимата и божествена Грета Гарбо...

Борислав Гърдев