Да си спомним с почит                                за                                                    „Пеперудата“

 

„Пеперудата“ е един от великите филми, гледан многократно, който винаги ме впечатлява.

Защото е в пълния смисъл на думата модерна класика, направен с вдъхновение и любов, с ентусиазъм и желание при трудни условия в Сен Лоран дю Марони, Френска Гвиана, максимално близки до автентичната драма, разиграла се между 1933 и 1944 г.

Не е лесно книга от 500 страници, която авантюристът Анри Шариер написва на 13 тетрадки през 1969 г. и веднага станала бестселър с продадени във Франция 2,5 милиона , а в чужбина – 10 милиона екземпляра,да бъде пренесена на голям екран, пък и в 151 минутен филм.

Но ако с проекта се заеме „Уорнър брос“, ако сценарият е написан от Далтън Тръмбо – „Спартак“, 1960,  постановката е дело на Франклин Шафнър – „Патън“, 1970, ако зад камерата е Фред Коенекамп, прочул се вече с „Патън“ 1970 на Фр.Шафнър, а музиката е дело на великия Джери Голдсмит  - „Пясъчните камъни“, 1966, „Патън“, 1970, „Китайският квартал“, 1974  и ако в двете главни роли – на Шариер – Пеперудата и на Луи Дега са ангажирани Стив Маккуин и Дъстин Хофман  с бюджет от 12 милиона долара  чудото може и става.

Получава се великолепен спектакъл, който се гледа с непресекващо внимание и на един дъх.

Това го заявявам от личен опит, тъй като през 1991 г. бях свидетел какво въздействие оказа той на студенти, които бяха приковани пред екрана.

Една закъсняла госпожица като седна на стола си попита своята приятелка - съседка :

„-Какво е това?“

А тя отговори троснато – „Млъкни и гледай ,това е нещо страхотно!“

Скептиците ще критикуват епоса на Шафнър, смятайки че не е редно да се прехласваме по подвизите на един престъпник, успял да избяга от Дяволския остров във френската колония, след като е направил два неуспешни– в рамките на екранното време ,вторият път  заловен в убежище на женска католическа мисия в Санта Марта, Колумбия и след като прекарва две години в строг тъмничен затвор на Дяволския остров, когато всичките му съпротивителни сили са поставени на най – сериозно изпитание.

За разлика от приятеля си Луи – кралят на фалшификаторите на бонове, Пеперудата, осъден несправедливо за убийство на сводник, не се отказва от дръзкия си план и бавно и методично започва да конструира уникален сал от чували, пълни с кокосови орехи, който хвърля от върха на скалистия островен бряг, полита в океанската бездна под тъжния и навлажнен поглед на Дега и след като се настанява върху платформата, изрича прочутото  заклинание – „Още съм жив, копелета такива!“

Аз само ще посоча, че на фона на завладяващата музика на Голдсмит проследяваме драматичната одисея на един неординерен тип, готов на всичко в името на свободата.

И при него неизтребимия бацил на волното съществуване не може да изчезне, поради което смятам Шариер – Пеперудата за сродник с друг знаменит бунтар – Рандъл Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо“, 1962 на Кен Киси.

„Пеперудата“ е реализиран със замах, Шафнър е във върхова форма, умело направлява сюжета , редувайки драматични и силно динамични сцени – второто бягство на Шариер   и Дега, с протяжни, тегави и до болка монотонни – престоят му в килията на тъмничния затвор, разтърсващи с неочакваното си развитие епизоди – второто  залавяне на Пеперудата, предаден на полицията от абатисата на манастира, с такива, в които блика неподправен хумор, карайки ни да се смеем истерично – как се забравя подвига на двамата приятели, които успяват с голи ръце да укротят свиреп алигатор, пречещ на работата им в джунглата!

Музиката на  Джери Голдсмит в пълна степен подпомага развитието на сюжета, натоварвайки го с необходимата доза емоционално вдъхновение, а играта на Маккуин и Дъстин Хофман е направо зашеметяваща – Маккуин като образец на непримиримия аутсайдер – сам изпълнява каскадата със скока от върха на Дяволския остров – „това е едно от най – вълнуващите преживявания в живота ми“, желаещ на всяка цена да възкръсне и започне нов живот, дори вече побелял и Хофман, брадясал и с огромни очила, смирил се със своето незавидно  и тъжно ежедневие…

Премиерата на „Пеперудата“ е на 16 декември 1973г, Шариер не я доживява, той умира в Мадрид на 29 юли с.г.,ненавършил 67 години,отзивите са предимно ласкави, приходите  от световното разпространение възлизат на 53 267 000 долара, Джери Голдсмит не успява да вземе „Оскар“ за най – добра оригинална музика, но филмът все пак грабва наградата  „Златен екран“ в Германия, както и сърцата на зрителите, които са му гласували доверие да го гледат.

Вече пет десетилетия…

Борислав Гърдев

„Пеперудата“, 1973, 151 минути,сц. Далтън Тръмбо и Лоренцо Семпъл младши, постановка Франклин Шафнър, продукция на „Уорнър брос пикчърс“.Филмът може да се гледа на филмисуб.

 

                                                                                                                                                                                               Такива, каквито бяхме

 

Не крия,че това е един от любимите ми филми.Гледал съм го трикратно, но най – паметна бе първата  среща преди 42 години в прочутото филмотечно кино „Одеон“ – тогава „Дружба“, като въпреки че гледах доста експлоатирано черно – бяло копие , усещането бе за среща с шедьовър, за празник на душата.

Ще попитате защо?

Защото тогава и в САЩ се правеха малко филми, посветени на интелигенцията, при това на нейните преживелици и драми в преломни години – най – общо казано между управленията на Рузвелт и Айзенхауер

Истината е, че независимо от различната среда повечето образовани зрители се припознаха в образите на Кейти  Мороски и Хъбъл Гарднър.

То не може и да бъде другояче, при условие, че има интимна драма и сблъсък между талантлив, но с конформистско мислене белетрист и сценарист и темпераментна и идеалистично настроена активистка, готова да защитава всяка обществено значима кауза, но същевременно усърдно да учи, работейки на три места.

Още си спомням първия творчески  успех на Хъбъл – първият продаден разказ, полят с халби бира от двамата влюбени.Тогава Кейти разбра, че силната й страна е да се бори за справедливи инициативи, а той да пише – първо разкази, а след това романи  и сценарии.

Минаха години и в съдбата на Хъбъл Гарднър открих черти от образа на Фицжералд и Реймънд Чандлър.

Разбрах, че изпълнителят на ролята му Робърт Редфорд е искал по – политически сценарий от типа на тези, които пише Далтън Тръмбо.

Постановчикът Сидни Полак обаче остава на страната на любовната история, казвайки – „Това е преди всичко любовна афера.“Според Редфорд  : „Ние се доверихме на инстинктите му и той беше прав.“

Режисьоръг е уловил вярно духа и посланието на драматургията, създаден от Артър Лоранс, Франсис Копола и Пади Чайевски, акцентирайки на нюансите в актьорската интерпретация, на проникновените и убедително пресъздадени характери.

Историята е за пориви, надежди, житейски успехи и неудачи, за компромиси и запазване на младежките идеали.      

По тази причина Хъбъл, бившият офицер от ВМС, се чувства комфортно в калифорнийската си вила, след  като пласира първия си роман в Меката на киното, пишейки поредния сценарий за  скъпо платена продукция, харесват му партитата, на които се събира цветът на холивудския каймак, нищо, че докато се прожектира поредния уестърн на Джон Форд  - кой знае защо наречен „Последният от апахите“, верояатно като намек за прекрасния „Форт Апахи“ от 1948 г. се разбира , че в залата има монтирани микрофони за подслушване,а Кейти в удивително органичната, непосредствена и много емоционална изява на Барбра Стрейзънд не се уморява да бъде пацифистка, а на финала в Ню Йорк да се бори срещу ядреното въоръжаване, подкрепяйки кампанията „Премахнете бомбата“, стартирала през 1957 г..

Все пак двамата се обичат, живеят заедно, Хъбъл преуспява в бранша и въпреки опитите им да спасят брака си, той се разпада след като нашумелият сценарист започва да изневерява на жена си, дори преди  раждането на тяхната дъщеря Рейчъл.

Незабравима е финалната среща между двамата в Ню Йорк – Хъбъл е с нова, красива и стилна, но повърхностна жена, вече поостарял – както може да изглежда на години неповторимият Робърт Редфорд – тоест все така елегантен, чаровен, неустоим и скептично настроен, а Кейти  -  омъжена за Дейвид Х.Коен,  все така ангажирана срещу военната заплаха.

Срещата им е трогателна, но и тъжна – миналото не може да се върне, а това, което ги свързва – освен дъщеря им, са общите им спомени.

Направен вещо и майсторски,“Каквито бяхме“ впечатлява най – вече с удивително добрия и хармоничен актьорски тандем Редфорд – Стрейзънд, а те и двамата се утвърждават по – късно като много добри ностановчици, плавно течащия разказ и стегната режисура, както и с прекрасната си и незабравима музика , дело на Марвин Хамлиш, вече прочул се покрай работата си с Джон Авилдсън по „Спасете тигъра“,1973.

 Не случайно „Каквито бяхме“ печели две награди „Оскар“ – за оригинална музика и песен, като едноименната балада , изпълнена от Стрейзънд се превръща бързо в световен хит.

От премиерата на филма  - 19 октомври 1973 г. – са минали петдесет години.

Но това съвсем не означава, че той е стар в смисъл на трудно гледаем, скучен или тенденциозен.

Напротив, творбата на Полак е сред вечните класики на Холивуд, която може да се гледа винаги и с удоволствие, като всеки ценител на качественото кино ще отдели два часа от времето си, за да се наслаждава на една ярка, значима и въздействаща кинотворба.

Каквито вече дори и в САЩ доста рядко се появяват.

Борислав Гърдев                               

„Каквито бяхме“, 1973,118 минути, реж.Сидни Полак

Филмът може да се гледа на filmi123.

 

Поглед към Мойсей Законодателя

 

                           Поглед към Мойсей Законодателя

 

На 28 януари  1974 г.RAI  излъчва англо – италианския мини сериал „Мойсей“, сниман в Израел и Мароко предната година, с внушителния бюджет от 5 милиона долара.

Целта на продуцентите Бърнард Кингъм и сър Лу Грейд е предимно познавателна и развлекателна – да се покаже в 6 епизода по 50 минути (аз самият съм гледал филма от испанско ДВД в киновариант от 141 минути, а в канала you tube версията е 4 часа)  живота на Законодателя 20 години преди старта на библейската поредица по ВВС , предлагайки на публиката качествено и поучително зрелище.

Задачата е отговорна и амбициозна, но авторите на сериала подхождат към нея внимателно и професионално.

Сценарият на  Джанфранко де Бозио и Антъни Бърджес (авторът на изключителния роман „Портокал с часовников механизъм“ от 1962 г.) е атрактивен , достоверен и максимално близък до библейския изказ.

Де Бозио демонстрира увереност и сигурност в режисурата – такъв ще бъде и при екранизацията на шекспировата пиеса „Венецианският търговец“ през 1979 г., разчитайки също на впечатляващата пластика на Марчело Гати („Битката за Алжир“, 1966) с акцент върху девствените пейзажи и ярките портретни характеристики и блестящата както винаги музика на Енио Мориконе.

След излъчването на сериала  темата за Мойсей става много популярна и се включва във всички плочи и дискове с най – доброто, което маестрото е сътворил.

Кастингът е удачен и впечатляващ.

Разчита се на познати и изгряващи звезди, които да приковат зрителското внимание в световен мащаб.

Резонно е колоната да се води от Бърт Ланкастър, създал със замах и първична непосредственост животът на великия Мойсей в неговата последователност – от младежките му години като египетски принц – тук ролята е поверена на сина му Уйлям Ланкастър, който демонстрира учудваща увереност и лекота пред камерата – вероятно по аналогия с Фрейзър Хестън,синът на Чарлтън Хестън, изиграл младия Мойсей в прочутата версия на Де Мил от 1956 г. „Десетте заповеди“ до дълбока старост и неговата смърт в планината.

Като замисъл „Мойсей“ е монодрама и затова останалите образи са в пълния смисъл на думата допълващи и поддържащи.

Антъни Куейл като братът Аарон все пак успява да внедри живец и страст, Ингрид Тулин като сестрата Мириам се откроява със своята виталност и всеотдайност, Ирене Папас като любимата Ципора просто няма какво да покаже, освен спотаена страст и привързаност.

Добра находка е Аарон Ипале като Джошуа, бъдещият Исус Навин, който сдържано, но майсторски разкрива потенциала на бъдещия лидер.

Свежа багра внася Мариандела Мелато като принцеса Бития, младият Микеле Плачидо  се появява за кратко като Калеб, Ричард Джонсън е безупречен като разказвача и гласът на Бог Йехова, а Лоран Терзиев  полага похвални усилия да претвори драмата на фараона Мернептах, така и не успял за се справи с опърничавия си братовчед и неговото бунтовно племе, но е прекалено фин, деликатен и отдаден на светската суета, за да съумее да представи на екран краха на един самонадеян и самовлюбен държавник.

С какво е ценен сериалът „Мойсей“, в какво се състои неговата непреходна значимост?

Де Бозио и Ланкастър представят проникновено и цялостно съдбата на една необикновена личност – пеленаче - еврейче, захвърлено в кош по Нил, превърнало се в египетски принц, сама избрала пътя на свободата , за да се формира наново – поетапно, преодолявайки своите слабости и особености на характера – сприхавост, отчаяние, неувереност, във  водач на етноса  си, водейки го 40 години през Синайската пустиня, докато не умре и последният му съратник, помнещ робството и съзнавайки, че този народ, за да просъществува се нуждае и от закони – прочутите 10 Божи заповеди, които донася изписани на два каменни блока.

Мойсей е наясно, че не е достатъчно народът му да е призван, за да бъде велик и неунищожим.

Той трябва да се научи да се бори с житейските несгоди, сам да си осигурява хляба и месото,  да се отбранява от връхлитащите го враждебни племена, използвайки лъкове, стрели  и камъни, да живее свободен, единен, сплотен от силата на закона и почитащ авторитета на водача си пастир, да не създава  идоли, да не им се кланя и да почита само своя Господ Бог.

Като се замислим – всичко е толкова просто, но така изпълнено със смисъл и поглед към бъдещето, че само може да се възхищаваме и благоговеем пред провиденциализма на Законодателя.

Вероятно и затова в постановката на де Бозио няма нищо фрапиращо и смайващо мащабно, както е при Де Мил, като дори разцепването на морето, за да мине преследвания от фараона  еврейски народ, е по – скоро продукт на силната вяра на Мойсей, отколкото някакво свръхестествено чудо, а разговорът му с горящия храст – Бог Йехова е още едно свидетелство за демонстрираната постановъчна находчивост, постигната със семпли, но ефективни способи.

Като се замисля -  така се правеше киното – вкл. и телевизионното – преди половин век.

В него се държеше много повече на значимия сюжет и правдивите характери, отколкото на пукотевиците , компютърната анимация и специалните ефекти.

В този аспект изборът на Бърт Ланкастър за централната роля е изстрел в десетката.

Той играе с вдъхновение и плам, представяйки изпълнение, достойно за неговия тогавашен 60 годишен юбилей, който  празнува на 2 ноември 1973 г., започвайки последното си голямо италианско приключение, включващо участието му в такива важни и престижни творби като „Семеен портрет в интериор“ (1974) на Лукино Висконти ,„XX век“(1976) на Бернардо Бертолучи, „Кожата“ (1981) на Лиляна Кавани, „Верди“ (1982) на Ренато Кастелани и „Марко Поло“ (1982) на Джулиано Монталдо.

За подобна важна и перспективна продукция  - да не забравяме, че премиерът Мариано Румор урежда аудиенция на продуцента сър Лу Грейд при папа Павел VI -  е необходимо наистина образцово и брилянтно водещо представяне.

Светият отец остава доволен от сериала , давайки одобрението си да бъде показван и обсъждан публично.

Папата предлага да се направи още един филм – „По стъпките на Исус“.

Това височайше предложение се превръща в  382 минутния  епос на Франко Дзефирели   и сценаристите Антъни Бърджес, Дзефирели и Сузо Чеки д` Амико„Исус от Назарет“, показан на 27 март 1977 г. и  също бързо добил световна слава.

Така продуценттите Грейд и Кингъм създават най – добрите и разпознаваеми тв сериали, посветени на знаковите фигури на Законодателя и Спасителя…

Какво по – голямо признание за техния талант, прозорливост  и смелост!

Борислав Гърдев

 

 

 

            ЖАН-ЖАК АНО

 

 

1 октомври 1943 г. е рождена дата за Жан – Жак Ано.
Достолепната възраст, до която достига, вече напълно съответства на външния му вид и особено на гъстите бели коси и фините очила, с които сме свикнали отдавна.

Не крия, че това е един от любимите ми съвременни френски режисьори, другият е Режи Верние.

Ано обаче е типичен продукт на модерната филмова епоха.

Стопроцентов французин, роден в Дравел, учил в школата „Вожирар“, след това преминал през Сорбоната, където изучава литература и накрая института ИДЕК, в който завършва кинорежисура през 1964 г., той се посвещава на примамливото поприще на кинопостановчик, започвайки кариерата си от Камерун.

Там той отбива военната си служба през 1965 г., обучава местни кадри  и снима тв реклами и учебни филми за френската армия.

Солидната школа, която преминава , му дава възможност да заснеме  - след поредица от късометражни рекламни филми – „Рибари“ (1970),„Злополука“ (1971),  „Заспало село“ (1972),„Балет“ (1973), „Жан – Клод Кили“ (1973 ) , „Тарзан“ (1974),“Париж – Рио“ (1975), „Червената пътека“ (1979) и др. ,своя първи пълнометражен филм  – „Черно и бяло в цвят”(1976) с Жан Карме в ролята на сержант Босли.
Това е изключително оригинален, саркастичен и нестандартен поглед към Първата световна война, видяна през погледа на местните туземци и европейците – колонизатори – французи и немци, водещи безсмислено жестока битка за господството над Камерун.

Филмът не се посреща топло във Франция – той е прекалено необичаен и изисква особени сетива за възприятието си, но се харесва по света, вкл. и в САЩ, където изненадващо печели „Оскар” за най – добра чуждоезикова творба.

Любопитното е, че след звездния си дебют Ано снима втория си филм в своята родина с типично френска проблематика и атмосфера - „Удар с глава”(1979) – откровено изследване върху света на френския футбол и тъмните страсти, витаещи в него, с чудесния Патрик Дьовер в ролята на Франсоа Перин, изиграл неподражаемо симпатичен аутсайдер, който от затворник се превръща във футболна знаменитост, без да пожелае да се интегрира в примамливата и същевременно отблъскваща спортна среда.
От 1981 г.за Ано започва нов етап в своето творческо развитие .

Той вече е определил основните теми, които ще разработва и е очертал насоките на креативните си търсения – привлича го Голямото приключение в Историята и Природата и на него ще посвети усилията си през следващите  десетилетия.

Първо ни изненадва с прекрасната си сага „Война за огъня”(1981) по романа на Жозеф Рони с Рон Пърлман ( любимият му актьор) и Еверет Макгил в главните роли, която носи в себе си атмосферата на прочутия въвеждащ епизод на Кубрик от шедьовъра му „Една одисея в космоса през 2001 година”(1968) , а след това обира овациите на световната публика с великолепната си екранизация на романа на Умберто Еко „Името на розата”(1986), в която наред със стилната визия на Тонино делли Коли блестят холивудските знаменитости Ф.Мъри Ейбрахам, Крисчън Слейтър и най – вече великият Шон Конъри, създал незабравимия образ на Уйлям от Баскърви, средновековният предшественик на Шерлок Холмс.

1988 е годината на голямото му приключение сред Природата .

Излиза „Мечката” по романа на Джеймс Оливър Керууд „Гризли”, с място на действието Британска Колумбия от 1885 г.

Минимум диалог – той винаги е минимализиран и това е голяма заслуга както на него, така и на постоянния му съсценарист Жерар Брак , пищна визия на Филип Русло, силно въздействаща музика на Филип Сард и търпелива работа с мечката Юк и с изгряващата звезда Чеки Карио - Том, са фундаментът за неговия пореден световен успех.

Така закономерно последните му три филма получават „Сезар”, от които „Война за огъня” за филм и режисура, Ано започва да снима на английски, да търси съдействието на големи продуценти като Франко Кристалди, Клод Бери и Карл Баумгартнер, докато се прехвърли в Холивуд, да работи с прочути актьори от калибъра на Брад Пит , Ед Харис и Джуд Лоу , преследвайки универсални послания и търсещ съпричастността на многомилионната публика.

Той все повече се превръща в режисьор на света, отдалечавайки се от своите национални корени.

Накрая настъпва и неизбежното – установява се в Лос Анжелис, ставайки председател на „Кръга французи в Холивуд”, организация, обединяваща повече от 130 френски специалисти, трудещи се в Меката на киното.

Влечението му към екзотиката, към тайнствения свят на Изтока, го води към три   незабравими пътешествия – „Любовникът”(1992), неговият шедьовър по романа на Маргарит Дьорас с Джейн Марч и Тони Люн, представящ ни един необичаен колониален Виетнам от 1929 г. , пълен с прикрити нажежени интимни страсти между Момичето и Китаеца, спечелил заслужено „Сезар” за най – добра музика на Габриел Яред , оспорваният , критикуван и забранен в Китай „Седем години в Тибет”(1997) по мемоарната книга на Хайнрих Харер с Дейвид Тюлис и Брад Пит, химн за живота в Тибет, за мъдростта на младия Далай Лама, за интеграцията на европейците Петер и Хайнрих в ” един забулен свят” и за съпротивата срещу китайската окупация, донесла на щиковете си комунизма на Мао през 1950 година, както и „Вълчи тотем“ (2015) – нестандартен поглед към културната революция в Китай от 1967 г. с Шаофенг Фенг в главната роля.

Ано е изобретател на новата цифрова технология в киното IMAX 3D, на която заснема великолепната си „поема за крилете” „Криле на смелостта”(1995) с Крейг Шефър, Вал Килмър,Елизабет Макгавърн и Том Хълс,с продължителност 45 минути, един истински планински снежен трилър, възхвала на пощенските служители от началото на 30 – те години на миналия век в Андите и на бъдещия герой на Франция Екзюпери – Том Хълс.

Следващите му постановки се движат в познатото ни русло – Голямата история се завръща с Голямата война във „Враг пред портата”(2001), ситуирана в разрушения Сталинград и олицетворена от двамата майстори – снайперести майор Кьониг – Ед Харис и Василий Зайцев - Джуд Лоу.

Независимо от обвиненията, че е ползвал със съсценаристите си Роналд Пелегрино и Ален Годар материал от епоса на Юрий Озеров „Ангелите на смъртта”(1992) , Ано създава суров, внушителен и правдив филм за безумията и фобиите, които преследват човека по време на война, заснемайки хит за героизма на редовия руснак Зайцев, олицетворен от одухотворената физиономия на Джуд Лоу.

Другите му два филма са „вариации на стари теми” .

 „Двама братя”(2004) с Гай Пиърс е тематично продължение на „Мечката”, като действието този път е пренесено в Индокитай през 30 – те години на миналия век, но в интерес на истината е по – вълнуващ и зрелищен, най – вече с финалния сблъсък на разделените в миналото братя – тигри на прословутия по своята свирепост фестивал, които вместо борба предпочитат да предложат на публиката игра, а след успешното им бягство от клетката дори да се завърнат в джунглата, при храма, където са израсли и гдето откриват своята майка...

Снимките по тази екологична приказка се оказват трудни, но вдъхновяващи за Ано – най – вече с осигуряването и дресировката на около 30 тигъра, по - голямата част осигурени от френските зоопаркове, а няколко докарани от Тайланд.

„Негово величество Минор”(2007) излиза на френски език, за трети път след „Черно и бяло в цвят” и „Удар с глава”.

Рекламиран е като фентъзи в до омировска Гърция, но сюжетът върху който Ано работи с Жерар Брак и Сандро Агенор е лабилен, без стройна конструкция, разпада се на отделни фрагменти, Хосе Гарсия като Минор е симпатично – неубедителен, геговете не впечатляват, екранът е залят от обилно количество сексуални сцени, включително и анални.

Критиката атакува жестоко режисьора, обвинява го в липса на вкус и заиграване с низките страсти на зрителите.

Публиката не разбира и не харесва „Негово величество Минор” с едно голямо изключение – зрителите в Русия, където творбата на Ано печели широка популярност.

Може да се каже, че именно руският пазар спасява Жан – Жак Ано от провал, тъй като се оказва, че зрителите там са били повече отколкото в родината му.

В началото на 2012 г. Ано представя поредното си – този път - арабско приключение – „Черно злато” по романа на Ханс Рюш „Черна жажда”.

Финансирането идва от Катар и е логично сюжетът да се върти около откриването на нефта тук през 30-те години на миналия век, съпътствано от междуплеменни конфликти, въоръжени сблъсъци, религиозни страсти и силна любов, съпътстващи отварянето на Катар към предизвикателствата на новото време.

Заснет като пищна суперпродукция с времетраене 130 минути, впечатляваща визия на Жан – Мари Дрьожу, стилна музика на Джеймс Хорнер и удачни актьорски превъплъщения на Тахар Рахим – принц Ауда, Марк Стронг – султан Амар,Фрида Пинто – принцеса Лейла и Антонио Бандерас – Емир Несиб, „Черно злато” се гледа на един дъх и с огромно удоволствие, доказвайки високата класа на своя създател.

През 2018 г. ни изненада с10 – серийната кримка „Истината за случая Хари Квеберт“  по романа на Жоел Дикер с прекрасната музика на Симон Франглен и камера на Жан – Мари Дрюо, направена с вкус и уважение към жанра и публиката и с великолепни актьорски изяви – Патрик Демпси  - Хари Квеберт, Бен Шнетцер – Маркус Голдман, Деймън Уайънс джуниър – сержант Пери Гахълууд , Кристин Форсет – Нела Келерган , Рон Пърлман – издателят Рой и Вирджиния Медсън – Тамара Куин.

 

През 2022 г. излиза драмата му „Нотр Дам“ гори „, която не се занимава с причината за пожара на един от френските символи от 15 април 2019 г , а е апотеоз на подвига и саможертвата на обикновените пожарникари и доброволци, уверено  направлявани от генералите Гонтие – Самюел Лабарт и Гале – Жан – Пол Бордес..

 Ано обича да се изявява и само като драматург, за когото пазим добри спомени от лентите „Срамежлив съм, но се лекувам”(1978) на Пиер Ришар и „Да бягаш на воля”(1999) на Сергей Бодров и като продуцент – „Джан Шен Джи“(2018) на Чаолу Хаси.

Но се слави и като много оригинален автор на иновативни клипове като тези за кафе  „Карте ноар“(1998) , за бира „Перие“(2000) и за парфюм „Диор“(2011) с Чарлийс Терон,които днес се възприемат като 45  - секундни шедьоври в рекламния бизнес.

Жан - Жак Ано се оказа и сладкодумен и искрен разказвач.

Доказателство са великолепно поднесените му мемоари „Един живот за киното“ (2018 ), в съавторство с Мари – Франсоаз Льоклер,в които по своя неподражаемо сладкодумен начин разказа за детството и  юношеството си, за ранното влечение към киното и цялата, пълна с перипетии негова сага в седмото изкуство, започнала триумфално с рекламните му късометражки от края на 60 – те години на миналия век до сериала „Истината за случая Хари Квеберт“.

 

Щедрият талант на Сергей Безруков

 Щедрият талант на Сергей Безруков

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Той е сред най-известните и обичани руски артисти, най-младият народен артист на Русия от 2008 г. На 18 октомври Сергей Безруков празнува. Следя кариерата му от близо четвърт век и често я съпоставям с тази на връстника му Леонардо Ди Каприо, колкото и това да изглежда неуместно.

Безруков се утвърди бързо и категорично в едно тежко за артистичната гилдия на родината му време. Той рядко се сеща за Елциновата епоха, но знае, че в годините на дивия руски капитализъм артистите оцеляваха трудно и с цената на големи компромиси.

Който е гледал една от най-запомнящите му изяви от тези години на актьора Дима Лавров във  „Вместо мен“ (2000) на Владимир Басов младши знае за какво става дума – за срамно ниски заплати в театрите и за естрадни гостувания на аркашките на олигарси при унизителни условия.

Ако и да е син на писателя Виталий Безруков Сергей си проправя път в изкуството сам, разчитайки най-вече на щедрия си талант, но и на шанса, без който никой артист не е станал знаменит.

След завършване на средното си образование постъпва в МХАТ в класа на Олег Табаков, под чието ръководство работи, докато завърши обучението си, а и след това в първите му уверени стъпки в прочутата „Табакерка“, където постъпва през 1994 г.

Табаков  разработва и шлифова качествата на Безруков, стимулира го да даде най-доброто от себе си, да изгражда ярки, жизнено правдиви образи, които по традиция са активни, енергични, волеви и обладани от силни  ексцентрични  и екстремни страсти .

Безруков се утвърждава в трагикомедията, там е неговата сила.

За него Табаков ще посочи – „Той има смелостта да пробива в най-трудните и тъжни минути от съществуването на своите герои.Той се нахвърля върху ролите като гладен лъв.В него няма загуба на енергия, дадена му от природата. Денят от живота за него – това е денят от живота в театъра“.

Гледал съм  осем от върховите му театрални изяви.

В „Табакерката“ откроявам Александър от „Луд“ (1995), много силна и потресаващо реалистична работа върху образа на мамино синче, което, за да избегне съветската казарма, попада в лудница, след което, загубило съпротивителните си сили, стига до самоубийството. 

В МХАТ „Антон Чехов“   е Моцарт в „Амадеус“(2000)  - уязвим, безкрайно талантлив, харизматичен и губещ в дуела със Салиери – Олег Табаков.

В театър „Ермолова“  играе неподражаемо Есенин в „Живот мой, ти присъни ли ми се?“(1995), за чиято си изява получава Държавна награда на Русия.

В същия театър създава и много силния образ на най – обичания руски поет Александър  Пушкин в „Пушкин“(2002).

И става така, че постигнатото от него в театъра ще го използва и доразвие в телевизията и киното, когато отново трябва да интерпретира образите на най-любимите руски поети в „Есенин“ (2005)  и „Пушкин.Последният дуел“ (2006).

От 2013 г. Безруков ръководи Московския губернски драматичен театър.

Той трябва да е доволен от театралната си съдба – минава през суровата школа на голямата драматургия, играе водещи роли в тежки, направо изтощителни спектакли като „Признанията на авантюриста Феликс Крул“(1998) и „Сирано дьо Бержерак“(2008) ,отново премерва сили със  съдбата на Есенин  в силния моноспектакъл „Хулиган“(2010), както и със света и героите на Робърт Луис Стивънсън в „Островът на съкровищата“ (2015) като Джон Силвър в един ярък, пищен и завладяващ блокбастър.

А за да докаже, че е господар на шоуто , ни завладя безотказно с великолепния музикален спектакъл „Висоцки.Раждането на легендата“ (2016).

След което дойдоха и следващите му силни изяви във „Вуйчо Ваньо“ (2020) и „Казанова“ (2021)…

Мисля си, че без тази сериозна  и необходима закалка трудно би издържал на маратона, който го преследва   и в който той се раздава без остатък в телевизията и киното.

В телевизията попада като озвучител на кукли, изобразяващи водещите руски политици в предаването „Кукли“ на Виктор Шендерович, в което участва четири години от 1995 до 1999 г. и което смело можем да го наречем съответник на нашето „Ку - ку“.

Озвучава такива одиозни фигури от руския политически пейзаж като Жириновски , Куликов, Елцин...

Аз съм гледал някои от предаванията като „Десет малки негърчета“, „Веселите момчета 2“, „Те се сражаваха за родината“ ,“Будка на гласността“ и си признавам, че се смях от сърце и завиждах на свободата на духа и творческата смелост на авторите на скечовете..

Името му става широко известно – ако и да е зад кадър, но осъзнава, че вече е  заложник на шаржирани образи, които неизбежно ще омръзнат на публиката и навреме напуска шоуто.

През 1996 г.участва в седем от общо 48 – те серии на комедийния сериал на Игор и Алла  Уголникова „Доктор Ъгъл“.Проследих сериите, личи нищетата – творческа и финансова от времето на Елцин, радвах  се на груб хумор, но все пак ми допадна енергията, с която Безруков изграждаше своите персонажи - чешити и полагаше похвални усилия да ме разсмее.

Две години по – късно  участва в третата част на знаменития хит на Василий Пичул „Стари песни за главното“ с продуцент Константин Ернст – нищо повече от добре сглобен концерт от популярни шлагери от съветската епоха, в който подскача като дякона Теофан около големия Юрий Яковлев.

Успехът на този проект му отваря пътя към образа на Саша Белий от легендарния сериал на Алексей Сидоров от 2002 г. „Бригада“.

Тази мрачна и кървава приказка за раждането на нова капиталистическа Русия, в която група приятели  - Саша Белий – Безруков,, Фил – Владимир Вдовиченков, Космос – Дмитлий Дюжев и Пчелата – Павел Мойков,обединяват усилията си, за да създадат престъпен синдикат и оцеляват, продавайки оръжие в Чечня, се оказва феноменален хит.

Сериалът има невероятен успех, печели две национални награди за най – добър сериен филм и най – добра главна мъжка роля – Безруков, гледа се с интерес в много страни, вкл. у нас.

Сергей Безруков, вече доказал, че може да бъде полезен в тв бизнес след изявите си в „Саломея“ (2001) на Леонид Пчьолкин – Михаил Личков  и „Бледоликият лъжец“ (2001) на Виталий Москаленко като Аполон Иванов , става всенароден любимец.

Помага му още едно обстоятелство .Основният му конкурент за зрителската любов Сергей Бодров младши, който е и две години по – малък от него и вече  е станал знаменит с дилогията „Брат“ (1997 – 2000) и „Война“ (2002) на Алексей Балабанов , умира на Кармадонския пролом при снимането на втория си режисьорски филм „Свръзка“, три дни преди премиерата на първи епизод на „Бригада“, която е на 23 септември.

И това ако не е знак на съдбата!

А образа на Саша Белий става за него запазена марка, към която се връща още два пъти под ръководството на Сидоров – в „Бой със сянката“ (2005) и „Саша Белий“ (2010), който е своеобразен киновариант – добавка на знаменитата серия.

На гребена на вълната той подбира много внимателно и прецизно следващите си роли в телевизията, основно в ексцентрично и трагикомично амплоа..

Затова и не се учудвам, че успехът не го напуска.

Снима се в „Азазел“ (2002)  по Борис Акунин на Александър Адабашян като следователя Иван Францевич Брилинг, като обаятелния и чаровен милиционер Павел Кравцов в изключително популярния народен тв роман „Участък“ (2003), зад който отново застава Константин Ернст, под режисурата на Александър Баранов, в „Московска сага“ (2004) на Дмитрий Барщевский  се подвизава като  сина на Сталин Василий, изключителен успех демонстрира в „Есенин“ (2005) на Игор Зайцев  като знаменития и нещастен руски поет и в „Майсторът и Маргарита“ (2005) на Владимир Бортко като Йешуа.

В „През юни 1941“ (2008)  на Александър Францкевич – Лайе  като лейтенант Иван Буров – съветският Рамбо  - се опитва сам да спре немската инвазия в своята родина СССР, във „Висоцки. Благодаря, че си жив“ (2011) на Пьотр Бусов създава поредния си конгениален образ на знаменития съветски бард, в „Черни вълци“ (2011)  на Дмитрий Константинов като смелия доброволец Павел Хромов  разплита серия от жестоки убийства и кражби, извършени в провинциален руски град през 1954 г. от пазителите на реда, пресъздавайки прословутата афера „Ген.Павлов“,в „Мач“ (2012) на Андрей Малюков  играе самоотвержения  вратар  на отбора „Динамо“ Николай Враневич, борещ се срещу прехваления нацистки тим, който в името на честта си , го спасява от загуба – отново попадайки в орбитата на постигнатото от Силвестър Сталоун в „Бягство към победата“(1981) на Джон Хюстън, в „Митовете на войната“ (2014) на Елла Тухарели озвучава важен, но и предизвикал спорове тв проект, в чиято драматургична основа е  тогавашният културен  министър Владимир  Медински ,целящ да докаже справедливостта на водената от съветския народ борба срещу нацистките окупатори, във „Временно недостъпен“ (2015) на Михаил Хлебородов  е неподражаемият полицейски инспектор Вячеслав Золотов, разследващ корупционни схеми и шуробаджанащина в малък руски градец в една история ,напомняща гоголевия „Ревизор“, в „Тайнствена страст“ (2015) на Влад Фурман  се представя убедително и ярко в епизодичната роля на Вертикалов, зад който прозира сянката на Висоцки, в „Троцки“ (2017) на Александър Кот и Константин Статский  е отново на висота като ген.Владимир Скалон, не приемащ поражението на Русия в Първата световна война и унизителните клаузи на Брест – Литовския мирен договор, подписан от Троцки – Константин Хабенский , поради което отривисто и театрално се самоубива пред очите му на жп гарата.

В същия регистър поставям и „Подолските курсанти“ (2020) на Вадим Шмельов, капитан Старчак,както и „Оптимисти : Карибски сезон“ (2021) на Алексей Попоггребский, Дмитрий Нестеров и „Обител“ (2021) на Александър Веледински, началникът на лагера в соловецкия Кремъл Ейхман.

В тази поредица от запомнящи се изяви не трябва да пропускаме  участието му в „Годунов“ (2018) на Алексей Андрианов, в който изпълнява главната роля на прословутия кървав управник Борис  Годунов, както и галантният режисьор и съветски агент Макс Ливиус, спасяващ света от мощно унищожително оръжие в „На лов за дявола“ (2017) на Джаник Файзиев и Давид Ткебучава.

Телевизионните му участия включват  многобройни интервюта, реклами – на банки и концерти.

Помня с каква страст участва в програмата, посветена на рождения ден на Висоцки от 25 януари 2013 г. -  „По своя път“, пеейки с увлечение неговите известни песни..

За себе си пазя като скъп спомен гостуването му при Владимир  Познер на 7 октомври 2013 г.

От изявата му, в която беше пределно откровен и коректен към зрителите, научих много и за неговия творчески път, и за отношението му към актуалната ситуация в собствената му страна .

Разбрах, че за кратко е бил член на управляващата  партия „Единна Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени повече своята творческа свобода.

Осъзнах  колко внимателно и деликатно се изказва по политически проблеми, как избягва да заема категорична позиция – дори за опита за преврат от 19 август 1991 г. и за разстрела на Думата от войските на Елцин на 3 – 4  октомври 1993 г. или да защитава определени идеи, за да остане безпристрастен свидетел на протичащите процеси, в които той участва преди всичко като творец, чакащ държавно финансиране,  а след това и като гражданин.

Как да не си припомня и обстоятелственото му и смутено мрънкане на 15 юни 2017 г., когато в пряк ефир пита всемогъщия властник на Русия дали филма „Матилда“ на Алексей Учител ще бъде забранен или напротив? Или подписката му в подкрепа на анексията на Крим от 11 март 2014 г.! Като не забравяме и прословутото му видеообръщение от 2020 г. за промяна на руската конституция…

Ясно е, че в днешната комплицирана ситуация в Русия Безруков знае да лавира, да бяга от компрометиращи го каузи, да е добре с управниците и да направлява умело своята кариера.

Вкл. и като се връща в партията и става член на нейния Висш съвет…

В киното Сергей  Безруков се утвърждава сравнително късно, въпреки че дебютира като безпризорния на 17 години  в предизвикателната  драма на Евгений Евтушенко „Погребението на Сталин“, в която, естествено, името му не фигурира в титрите.

Някои изследователи смятат, че успехът идва след излизането на екшъна „Кръстоносец „ (1995) на Михаил Туманишвили,в който той се подвизава като каскадьора Серьога, аз самият подкрепям мнението на артиста, че това се случва  при снимането на „Китайски сервиз“ (1999) на Виталий Москаленко.

Според Безруков   - „Там се опитах да изиграя човек сложен и различен.Той не е обикновен, той е в развитие.Аз винаги съм недоволен от своята работа в киното.Ако в театъра за нещо съм спокоен и уверен, то с киното всичко стои по съвсем различен начин.“

Коля Сидикин е голямото постижение на Безруков в бравурната трагикомедия на Москаленко.

В „Китайски сервиз“ той играе страстно, ефектно, забавно, както му прилича на истински искрящ криминален водевил, при това на равна нога в обкръжението на колоси като Олег Янковски, Богдан Ступка, Сергей Никоненко, Ана Самохина и Владимир Меншов.

В интимно – психологическата драма „Вместо мен“ (2000) на Владимир Басов син той представя непосредствено и впечатляващо драмата на артиста Дима Лавров, принуден да обслужва капризите на някогашен руски капиталист.В ролята на бившия магнат Александър Гагарин се подвизава с неподражаем блясък титанът Олег Стриженов.

В неговото обкръжение Безруков не само , че не се губи, но дори изпъква още по – категорично със своя самороден талант.

След като гледах този филм за мен нямаше никакво съмнение кой поема щафетата от великия Стриженов и ще се бори за званието негов наследник.

В следващите години и изяви Безруков доказа, че се чувства в свои води и най – добре пласира образи в мелодрамата, комедията, трагикомедията и в историческата сага.

Там регистрира и най – значимите си достижения, които затвърждават славата му на национална знаменитост, добита основно от телевизията.

Той се снима рядко в исторически суперпродукции, но по правило изборът му е прецизен, а ролите, може би не винаги централни ,пасват на натюрела му и той ги изиграва с лекота и замах.

В тази плоскост се открояват модификациите му като  Пушкин в „Пушкин.Последният дуел“ (2006) на Наталия Бондарчук, ген.Капел в „Колчак“ (2008) на Андрей Кравчук, на разказвача в „Тарас Булба“ (2009) на Владимир Бортко, на поручик Горжевский в „Уланска балада“ (2012) на Олег Фесенко и на сибирския златотърсач  Гордей Брагин в „Злато“(2013) на Андрей Мармонтов.

В мелодрамата е по – активен и демонстрира категорични постижения в „Целувката на пеперудата“ (2006)  на Антон Сиверс като влюбения в загадъчното китайско момиче Ли – Лан Ян Орланов,„Миналото лято в Чулимск“ (2013) на Вектор Демент като следователя Шаманов и най – вече в своя бенефис, режисиран от последната му съпруга Анна Матисон „След теб“ (2016), в който блести като звездата на руския балет и приемник на Михаил Баришников Алексей Темников.

Най-пълноценно и цялостно неговият голям талант, креативните му способности на лицедей и господар на спектакъла се разкриват в сферата на комедията и трагикомедията.

В чистата комедия той следва заветите и постиженията на великия Елдар Рязанов, при когото се снима в „Ключ от спалнята“ (2003) – професорът – орнитолог Марусин и „Карнавална нощ -  2 или 50 години по – късно“ (2007) – още го помня като Денис Копечкин как ентусиазирано стиска със зъби скъсаните краища на кабела, за да може да се осъществи тв приветствие на Алексей Баталов към руския народ!

Поема го в могъщите си ръце знаменития режисьор и продуцент Тимур Бекмамбетов, с когото реализира последователно „Ирония на съдбата.Продължение“ (2007) – най – касовият руски филм, в който се подвизава като бизнесмена  Ираклий, в „Елхички – 2“ (2011)  е строгият полицейски капитан  Владимир Снегирьов и  в „Джентълмени,  късмет!“ (2012) на реж.Александър Баранов е ловкият и чаровен мошеник  Евгений Иванович Трошкин – Усмивката, в “Майки“ (2012)  на Сергей Абизов е  богаташът Михаил Юриевич, докато в „Митовете“ (2017) на Александър Молочников е отегчената звезда Сергей Денисевич – Дионис, опасяваща се за своята кариера, тъй като вече е изиграл всички важни роли, без да забравяме фамозния Остап Бендер от „Бендер“ (2021) на Игор Зайцев в трите му части  - „Началото“, „Златото на империята“ и „Последната афера“ , Сергей Трофимов в драмата на Игор Уголников „Спасяване на наследството“ (2022),треньорът Григорий Кусикянц в „Мистър Нокаут“ (2022) на Артьом Михалков ,Пьотр Волконски в „Съюз „Спасение“: Време на гняв“ (2022) на Иля Лебедев и Никита Висоцки, полковник Мигачов в „Нюрнберг“ (2023) на Николай Лебедев,Андрей Рибин в „Шпионин“ (2023) на  Иван Стаханов,Кирил Безсонов в "Бизон" (2023) на Сергей Чекалов, Астафиев във "Въздух" (2024) на Алексей Герман - младши...…

Най – голям успех постига  в образа на избягалия  затворник Виктор Сумароков във „Ваканция при строг режим“ (2009) на Игор Зайцев , попаднал с колегата си Евгений Колцов – Дмитрий Дюжев в летен детски лагер, в който самите обстоятелства го принуждават да стане най – добрият приятел и изповедник на палавниците, които не го оставят на мира и искрено го обикват.

В тази иначе не много богата на нюанси и детайли роля Безруков се развихря и в компанията на Дюжев прави истинско шоу, доказвайки че е един от най – перспективните съвременни руски комици.

Сергей Безруков навлиза в годините на своята творческа зрелост.

Това при него звучи като клише, след четвъртвековна успешна кариера и след като три пъти последователно   - през 2010, 2012 и 2013 г., е номиниран  за най – популярен руски актьор.

Истината е, че той има своя физиономия и  периметър на действие.

Свое специфично присъствие в руското кино, което го отличава от плеядата звезди, с които свикнахме през последните две десетилетия – Дмитрий Дюжев, Сергей Миронов, Максим Матвеев, Елена Боярская, Ксения Рапопорт, Михаил Пороченков, Владимир Машков, Евгений Стичкин, Сергей Гармаш, Данила Козловски , Фьодор Бондарчук, Сергей Марин, Олег Меншиков, Константин Хабенский,Владимир Вдовиченков, Сергей Бодров, Павел Майков , Игор Петренко, Мария Александрова, Александър Яценко, Роман Мадянов…

Той е ярък и специфичен талант, чийто развитие – дори, когато издава албум с народни приказки с благотворителна цел, както стана през 2009 г. -  се осъществи пред очите ни.

Направи и великолепни клипове, в които разкри безспорния си вокален талант – „Пари няма“ (2018) и „Да пробием!“ (2018), без да забравяме концерта му с неговата група „Кръстникът“ под наслов „Луд рожден ден“ от 16 февруари 2019 г.

 Хубаво е и в бъдеще да получава роли, съизмерими с неговите качества. Той знае как да ги изиграе с топло и сърдечно присъствие,  да ги шлифова до диамантен блясък и като опитен фокусник да ги представи на публиката.

А и да режисира умело – доказа го с филмите – спектакли – „Луд“ (2005) и „Хулиган“ (2010) и  с работите си като театрален постановчик – „Сирано дьо Бержерак“ (2008), „Хулиган“ (2010),“Вуйчо Ваньо“ (2020). За да достави за пореден път необходимата доза развлечение и неподправено естетическо удоволствие. Така, както го умее само Сергей Безруков.