Щедрият талант на Сергей Безруков

 Щедрият талант на Сергей Безруков

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Той е сред най-известните и обичани руски артисти, най-младият народен артист на Русия от 2008 г. На 18 октомври Сергей Безруков празнува. Следя кариерата му от близо четвърт век и често я съпоставям с тази на връстника му Леонардо Ди Каприо, колкото и това да изглежда неуместно.

Безруков се утвърди бързо и категорично в едно тежко за артистичната гилдия на родината му време. Той рядко се сеща за Елциновата епоха, но знае, че в годините на дивия руски капитализъм артистите оцеляваха трудно и с цената на големи компромиси.

Който е гледал една от най-запомнящите му изяви от тези години на актьора Дима Лавров във  „Вместо мен“ (2000) на Владимир Басов младши знае за какво става дума – за срамно ниски заплати в театрите и за естрадни гостувания на аркашките на олигарси при унизителни условия.

Ако и да е син на писателя Виталий Безруков Сергей си проправя път в изкуството сам, разчитайки най-вече на щедрия си талант, но и на шанса, без който никой артист не е станал знаменит.

След завършване на средното си образование постъпва в МХАТ в класа на Олег Табаков, под чието ръководство работи, докато завърши обучението си, а и след това в първите му уверени стъпки в прочутата „Табакерка“, където постъпва през 1994 г.

Табаков  разработва и шлифова качествата на Безруков, стимулира го да даде най-доброто от себе си, да изгражда ярки, жизнено правдиви образи, които по традиция са активни, енергични, волеви и обладани от силни  ексцентрични  и екстремни страсти .

Безруков се утвърждава в трагикомедията, там е неговата сила.

За него Табаков ще посочи – „Той има смелостта да пробива в най-трудните и тъжни минути от съществуването на своите герои.Той се нахвърля върху ролите като гладен лъв.В него няма загуба на енергия, дадена му от природата. Денят от живота за него – това е денят от живота в театъра“.

Гледал съм  осем от върховите му театрални изяви.

В „Табакерката“ откроявам Александър от „Луд“ (1995), много силна и потресаващо реалистична работа върху образа на мамино синче, което, за да избегне съветската казарма, попада в лудница, след което, загубило съпротивителните си сили, стига до самоубийството. 

В МХАТ „Антон Чехов“   е Моцарт в „Амадеус“(2000)  - уязвим, безкрайно талантлив, харизматичен и губещ в дуела със Салиери – Олег Табаков.

В театър „Ермолова“  играе неподражаемо Есенин в „Живот мой, ти присъни ли ми се?“(1995), за чиято си изява получава Държавна награда на Русия.

В същия театър създава и много силния образ на най – обичания руски поет Александър  Пушкин в „Пушкин“(2002).

И става така, че постигнатото от него в театъра ще го използва и доразвие в телевизията и киното, когато отново трябва да интерпретира образите на най-любимите руски поети в „Есенин“ (2005)  и „Пушкин.Последният дуел“ (2006).

От 2013 г. Безруков ръководи Московския губернски драматичен театър.

Той трябва да е доволен от театралната си съдба – минава през суровата школа на голямата драматургия, играе водещи роли в тежки, направо изтощителни спектакли като „Признанията на авантюриста Феликс Крул“(1998) и „Сирано дьо Бержерак“(2008) ,отново премерва сили със  съдбата на Есенин  в силния моноспектакъл „Хулиган“(2010), както и със света и героите на Робърт Луис Стивънсън в „Островът на съкровищата“ (2015) като Джон Силвър в един ярък, пищен и завладяващ блокбастър.

А за да докаже, че е господар на шоуто , ни завладя безотказно с великолепния музикален спектакъл „Висоцки.Раждането на легендата“ (2016).

След което дойдоха и следващите му силни изяви във „Вуйчо Ваньо“ (2020) и „Казанова“ (2021)…

Мисля си, че без тази сериозна  и необходима закалка трудно би издържал на маратона, който го преследва   и в който той се раздава без остатък в телевизията и киното.

В телевизията попада като озвучител на кукли, изобразяващи водещите руски политици в предаването „Кукли“ на Виктор Шендерович, в което участва четири години от 1995 до 1999 г. и което смело можем да го наречем съответник на нашето „Ку - ку“.

Озвучава такива одиозни фигури от руския политически пейзаж като Жириновски , Куликов, Елцин...

Аз съм гледал някои от предаванията като „Десет малки негърчета“, „Веселите момчета 2“, „Те се сражаваха за родината“ ,“Будка на гласността“ и си признавам, че се смях от сърце и завиждах на свободата на духа и творческата смелост на авторите на скечовете..

Името му става широко известно – ако и да е зад кадър, но осъзнава, че вече е  заложник на шаржирани образи, които неизбежно ще омръзнат на публиката и навреме напуска шоуто.

През 1996 г.участва в седем от общо 48 – те серии на комедийния сериал на Игор и Алла  Уголникова „Доктор Ъгъл“.Проследих сериите, личи нищетата – творческа и финансова от времето на Елцин, радвах  се на груб хумор, но все пак ми допадна енергията, с която Безруков изграждаше своите персонажи - чешити и полагаше похвални усилия да ме разсмее.

Две години по – късно  участва в третата част на знаменития хит на Василий Пичул „Стари песни за главното“ с продуцент Константин Ернст – нищо повече от добре сглобен концерт от популярни шлагери от съветската епоха, в който подскача като дякона Теофан около големия Юрий Яковлев.

Успехът на този проект му отваря пътя към образа на Саша Белий от легендарния сериал на Алексей Сидоров от 2002 г. „Бригада“.

Тази мрачна и кървава приказка за раждането на нова капиталистическа Русия, в която група приятели  - Саша Белий – Безруков,, Фил – Владимир Вдовиченков, Космос – Дмитлий Дюжев и Пчелата – Павел Мойков,обединяват усилията си, за да създадат престъпен синдикат и оцеляват, продавайки оръжие в Чечня, се оказва феноменален хит.

Сериалът има невероятен успех, печели две национални награди за най – добър сериен филм и най – добра главна мъжка роля – Безруков, гледа се с интерес в много страни, вкл. у нас.

Сергей Безруков, вече доказал, че може да бъде полезен в тв бизнес след изявите си в „Саломея“ (2001) на Леонид Пчьолкин – Михаил Личков  и „Бледоликият лъжец“ (2001) на Виталий Москаленко като Аполон Иванов , става всенароден любимец.

Помага му още едно обстоятелство .Основният му конкурент за зрителската любов Сергей Бодров младши, който е и две години по – малък от него и вече  е станал знаменит с дилогията „Брат“ (1997 – 2000) и „Война“ (2002) на Алексей Балабанов , умира на Кармадонския пролом при снимането на втория си режисьорски филм „Свръзка“, три дни преди премиерата на първи епизод на „Бригада“, която е на 23 септември.

И това ако не е знак на съдбата!

А образа на Саша Белий става за него запазена марка, към която се връща още два пъти под ръководството на Сидоров – в „Бой със сянката“ (2005) и „Саша Белий“ (2010), който е своеобразен киновариант – добавка на знаменитата серия.

На гребена на вълната той подбира много внимателно и прецизно следващите си роли в телевизията, основно в ексцентрично и трагикомично амплоа..

Затова и не се учудвам, че успехът не го напуска.

Снима се в „Азазел“ (2002)  по Борис Акунин на Александър Адабашян като следователя Иван Францевич Брилинг, като обаятелния и чаровен милиционер Павел Кравцов в изключително популярния народен тв роман „Участък“ (2003), зад който отново застава Константин Ернст, под режисурата на Александър Баранов, в „Московска сага“ (2004) на Дмитрий Барщевский  се подвизава като  сина на Сталин Василий, изключителен успех демонстрира в „Есенин“ (2005) на Игор Зайцев  като знаменития и нещастен руски поет и в „Майсторът и Маргарита“ (2005) на Владимир Бортко като Йешуа.

В „През юни 1941“ (2008)  на Александър Францкевич – Лайе  като лейтенант Иван Буров – съветският Рамбо  - се опитва сам да спре немската инвазия в своята родина СССР, във „Висоцки. Благодаря, че си жив“ (2011) на Пьотр Бусов създава поредния си конгениален образ на знаменития съветски бард, в „Черни вълци“ (2011)  на Дмитрий Константинов като смелия доброволец Павел Хромов  разплита серия от жестоки убийства и кражби, извършени в провинциален руски град през 1954 г. от пазителите на реда, пресъздавайки прословутата афера „Ген.Павлов“,в „Мач“ (2012) на Андрей Малюков  играе самоотвержения  вратар  на отбора „Динамо“ Николай Враневич, борещ се срещу прехваления нацистки тим, който в името на честта си , го спасява от загуба – отново попадайки в орбитата на постигнатото от Силвестър Сталоун в „Бягство към победата“(1981) на Джон Хюстън, в „Митовете на войната“ (2014) на Елла Тухарели озвучава важен, но и предизвикал спорове тв проект, в чиято драматургична основа е  тогавашният културен  министър Владимир  Медински ,целящ да докаже справедливостта на водената от съветския народ борба срещу нацистките окупатори, във „Временно недостъпен“ (2015) на Михаил Хлебородов  е неподражаемият полицейски инспектор Вячеслав Золотов, разследващ корупционни схеми и шуробаджанащина в малък руски градец в една история ,напомняща гоголевия „Ревизор“, в „Тайнствена страст“ (2015) на Влад Фурман  се представя убедително и ярко в епизодичната роля на Вертикалов, зад който прозира сянката на Висоцки, в „Троцки“ (2017) на Александър Кот и Константин Статский  е отново на висота като ген.Владимир Скалон, не приемащ поражението на Русия в Първата световна война и унизителните клаузи на Брест – Литовския мирен договор, подписан от Троцки – Константин Хабенский , поради което отривисто и театрално се самоубива пред очите му на жп гарата.

В същия регистър поставям и „Подолските курсанти“ (2020) на Вадим Шмельов, капитан Старчак,както и „Оптимисти : Карибски сезон“ (2021) на Алексей Попоггребский, Дмитрий Нестеров и „Обител“ (2021) на Александър Веледински, началникът на лагера в соловецкия Кремъл Ейхман.

В тази поредица от запомнящи се изяви не трябва да пропускаме  участието му в „Годунов“ (2018) на Алексей Андрианов, в който изпълнява главната роля на прословутия кървав управник Борис  Годунов, както и галантният режисьор и съветски агент Макс Ливиус, спасяващ света от мощно унищожително оръжие в „На лов за дявола“ (2017) на Джаник Файзиев и Давид Ткебучава.

Телевизионните му участия включват  многобройни интервюта, реклами – на банки и концерти.

Помня с каква страст участва в програмата, посветена на рождения ден на Висоцки от 25 януари 2013 г. -  „По своя път“, пеейки с увлечение неговите известни песни..

За себе си пазя като скъп спомен гостуването му при Владимир  Познер на 7 октомври 2013 г.

От изявата му, в която беше пределно откровен и коректен към зрителите, научих много и за неговия творчески път, и за отношението му към актуалната ситуация в собствената му страна .

Разбрах, че за кратко е бил член на управляващата  партия „Единна Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени повече своята творческа свобода.

Осъзнах  колко внимателно и деликатно се изказва по политически проблеми, как избягва да заема категорична позиция – дори за опита за преврат от 19 август 1991 г. и за разстрела на Думата от войските на Елцин на 3 – 4  октомври 1993 г. или да защитава определени идеи, за да остане безпристрастен свидетел на протичащите процеси, в които той участва преди всичко като творец, чакащ държавно финансиране,  а след това и като гражданин.

Как да не си припомня и обстоятелственото му и смутено мрънкане на 15 юни 2017 г., когато в пряк ефир пита всемогъщия властник на Русия дали филма „Матилда“ на Алексей Учител ще бъде забранен или напротив? Или подписката му в подкрепа на анексията на Крим от 11 март 2014 г.! Като не забравяме и прословутото му видеообръщение от 2020 г. за промяна на руската конституция…

Ясно е, че в днешната комплицирана ситуация в Русия Безруков знае да лавира, да бяга от компрометиращи го каузи, да е добре с управниците и да направлява умело своята кариера.

Вкл. и като се връща в партията и става член на нейния Висш съвет…

В киното Сергей  Безруков се утвърждава сравнително късно, въпреки че дебютира като безпризорния на 17 години  в предизвикателната  драма на Евгений Евтушенко „Погребението на Сталин“, в която, естествено, името му не фигурира в титрите.

Някои изследователи смятат, че успехът идва след излизането на екшъна „Кръстоносец „ (1995) на Михаил Туманишвили,в който той се подвизава като каскадьора Серьога, аз самият подкрепям мнението на артиста, че това се случва  при снимането на „Китайски сервиз“ (1999) на Виталий Москаленко.

Според Безруков   - „Там се опитах да изиграя човек сложен и различен.Той не е обикновен, той е в развитие.Аз винаги съм недоволен от своята работа в киното.Ако в театъра за нещо съм спокоен и уверен, то с киното всичко стои по съвсем различен начин.“

Коля Сидикин е голямото постижение на Безруков в бравурната трагикомедия на Москаленко.

В „Китайски сервиз“ той играе страстно, ефектно, забавно, както му прилича на истински искрящ криминален водевил, при това на равна нога в обкръжението на колоси като Олег Янковски, Богдан Ступка, Сергей Никоненко, Ана Самохина и Владимир Меншов.

В интимно – психологическата драма „Вместо мен“ (2000) на Владимир Басов син той представя непосредствено и впечатляващо драмата на артиста Дима Лавров, принуден да обслужва капризите на някогашен руски капиталист.В ролята на бившия магнат Александър Гагарин се подвизава с неподражаем блясък титанът Олег Стриженов.

В неговото обкръжение Безруков не само , че не се губи, но дори изпъква още по – категорично със своя самороден талант.

След като гледах този филм за мен нямаше никакво съмнение кой поема щафетата от великия Стриженов и ще се бори за званието негов наследник.

В следващите години и изяви Безруков доказа, че се чувства в свои води и най – добре пласира образи в мелодрамата, комедията, трагикомедията и в историческата сага.

Там регистрира и най – значимите си достижения, които затвърждават славата му на национална знаменитост, добита основно от телевизията.

Той се снима рядко в исторически суперпродукции, но по правило изборът му е прецизен, а ролите, може би не винаги централни ,пасват на натюрела му и той ги изиграва с лекота и замах.

В тази плоскост се открояват модификациите му като  Пушкин в „Пушкин.Последният дуел“ (2006) на Наталия Бондарчук, ген.Капел в „Колчак“ (2008) на Андрей Кравчук, на разказвача в „Тарас Булба“ (2009) на Владимир Бортко, на поручик Горжевский в „Уланска балада“ (2012) на Олег Фесенко и на сибирския златотърсач  Гордей Брагин в „Злато“(2013) на Андрей Мармонтов.

В мелодрамата е по – активен и демонстрира категорични постижения в „Целувката на пеперудата“ (2006)  на Антон Сиверс като влюбения в загадъчното китайско момиче Ли – Лан Ян Орланов,„Миналото лято в Чулимск“ (2013) на Вектор Демент като следователя Шаманов и най – вече в своя бенефис, режисиран от последната му съпруга Анна Матисон „След теб“ (2016), в който блести като звездата на руския балет и приемник на Михаил Баришников Алексей Темников.

Най-пълноценно и цялостно неговият голям талант, креативните му способности на лицедей и господар на спектакъла се разкриват в сферата на комедията и трагикомедията.

В чистата комедия той следва заветите и постиженията на великия Елдар Рязанов, при когото се снима в „Ключ от спалнята“ (2003) – професорът – орнитолог Марусин и „Карнавална нощ -  2 или 50 години по – късно“ (2007) – още го помня като Денис Копечкин как ентусиазирано стиска със зъби скъсаните краища на кабела, за да може да се осъществи тв приветствие на Алексей Баталов към руския народ!

Поема го в могъщите си ръце знаменития режисьор и продуцент Тимур Бекмамбетов, с когото реализира последователно „Ирония на съдбата.Продължение“ (2007) – най – касовият руски филм, в който се подвизава като бизнесмена  Ираклий, в „Елхички – 2“ (2011)  е строгият полицейски капитан  Владимир Снегирьов и  в „Джентълмени,  късмет!“ (2012) на реж.Александър Баранов е ловкият и чаровен мошеник  Евгений Иванович Трошкин – Усмивката, в “Майки“ (2012)  на Сергей Абизов е  богаташът Михаил Юриевич, докато в „Митовете“ (2017) на Александър Молочников е отегчената звезда Сергей Денисевич – Дионис, опасяваща се за своята кариера, тъй като вече е изиграл всички важни роли, без да забравяме фамозния Остап Бендер от „Бендер“ (2021) на Игор Зайцев в трите му части  - „Началото“, „Златото на империята“ и „Последната афера“ , Сергей Трофимов в драмата на Игор Уголников „Спасяване на наследството“ (2022),треньорът Григорий Кусикянц в „Мистър Нокаут“ (2022) на Артьом Михалков ,Пьотр Волконски в „Съюз „Спасение“: Време на гняв“ (2022) на Иля Лебедев и Никита Висоцки, полковник Мигачов в „Нюрнберг“ (2023) на Николай Лебедев,Андрей Рибин в „Шпионин“ (2023) на  Иван Стаханов,Кирил Безсонов в "Бизон" (2023) на Сергей Чекалов, Астафиев във "Въздух" (2024) на Алексей Герман - младши...…

Най – голям успех постига  в образа на избягалия  затворник Виктор Сумароков във „Ваканция при строг режим“ (2009) на Игор Зайцев , попаднал с колегата си Евгений Колцов – Дмитрий Дюжев в летен детски лагер, в който самите обстоятелства го принуждават да стане най – добрият приятел и изповедник на палавниците, които не го оставят на мира и искрено го обикват.

В тази иначе не много богата на нюанси и детайли роля Безруков се развихря и в компанията на Дюжев прави истинско шоу, доказвайки че е един от най – перспективните съвременни руски комици.

Сергей Безруков навлиза в годините на своята творческа зрелост.

Това при него звучи като клише, след четвъртвековна успешна кариера и след като три пъти последователно   - през 2010, 2012 и 2013 г., е номиниран  за най – популярен руски актьор.

Истината е, че той има своя физиономия и  периметър на действие.

Свое специфично присъствие в руското кино, което го отличава от плеядата звезди, с които свикнахме през последните две десетилетия – Дмитрий Дюжев, Сергей Миронов, Максим Матвеев, Елена Боярская, Ксения Рапопорт, Михаил Пороченков, Владимир Машков, Евгений Стичкин, Сергей Гармаш, Данила Козловски , Фьодор Бондарчук, Сергей Марин, Олег Меншиков, Константин Хабенский,Владимир Вдовиченков, Сергей Бодров, Павел Майков , Игор Петренко, Мария Александрова, Александър Яценко, Роман Мадянов…

Той е ярък и специфичен талант, чийто развитие – дори, когато издава албум с народни приказки с благотворителна цел, както стана през 2009 г. -  се осъществи пред очите ни.

Направи и великолепни клипове, в които разкри безспорния си вокален талант – „Пари няма“ (2018) и „Да пробием!“ (2018), без да забравяме концерта му с неговата група „Кръстникът“ под наслов „Луд рожден ден“ от 16 февруари 2019 г.

 Хубаво е и в бъдеще да получава роли, съизмерими с неговите качества. Той знае как да ги изиграе с топло и сърдечно присъствие,  да ги шлифова до диамантен блясък и като опитен фокусник да ги представи на публиката.

А и да режисира умело – доказа го с филмите – спектакли – „Луд“ (2005) и „Хулиган“ (2010) и  с работите си като театрален постановчик – „Сирано дьо Бержерак“ (2008), „Хулиган“ (2010),“Вуйчо Ваньо“ (2020). За да достави за пореден път необходимата доза развлечение и неподправено естетическо удоволствие. Така, както го умее само Сергей Безруков.