Размисли след излъчването на " С река на сърцето"

 

                  Размисли 

         след излъчването

                  

      на „ С река на сърцето“

 

В началото на годината написах един текст, който явно не се хареса и го оставих за своя блог.

Но ето идва краят на 2022 г. и думите ми се потвърдиха – без да желая да съм пророк в своята страна.

Тогава отбелязах, че и в тия ненормални условия за реализация у нас има хора , които не хленчат, не се оплакват, а работят здраво и снимат – филми и сериали.

Естествено е това да предизвиква завист, ненавист, омраза – знаем , че не всеки може да се вреди за финансиране на проект, че понякога се чака с години.

А  след това резултатът често е такъв, че става за споделяне само с роднини.

Но който може, го може.

Доказателството е пред очите ни – „С река на сърцето“, сериалът, чийто първи сезон мина по Нова.

42 епизода, снимани за три месеца и излъчени от 13 септември до 18 ноември  - при това без всякакъв качествен компромис.

А имената на създателите му, в частност режисьорите, са обичайните заподозрени – Мартин Макариев и Ники Илиев.

Ще кажете  - пак са се уредили, пак са на яслата, за да предложат поредната си халтура.

Но не е така!

Каквито и кусури да търсим в тоя филм, той е най –доброто, което родното ни тв кино може да предложи в момента.

И е крайно време да се научим да си ценим талантите и да ги подкрепяме, когато те ни радват със смислен и стойностен продукт.

„С река на сърцето“ не е лесен проект.

Той е скъп и като визия, която е на перфектно ниво най – вече при  начина на поднасяне на локациите – оператор Андрей Андреев, креативен продуцент Мартин Макариев, и като избран актьорски състав, в който личат имената на най – известните и оборотни наши актьори в момента.

Освен това разказва сладкодумно и ефектно сложно разклонена история за една фамилна драма, но не тягостно – протяжно както изгърмя Павел Веснаков с „Лъжите в нас“ (20220, нито лежерно – забавно, както постъпи Димитър Димитров със „Съни бийч“ (2020 – 2022).

Сценарият на Георги Тенев е добре изпипан, в него има не само напрегната интрига и неочаквани обрати, но и правдиви и ярки образи на герои със своите слабости и увлечения, страсти и грехове, каквито често се срещат в живота, особено у нас през последните три десетилетия.

Макариев и Илиев ръководят вещо и вдъхновено екипа си, знаейки добре целта, която преследват – да предложат  качествено зрелище, което да подтиква към размисъл и осмисляне на сюжета.

Подозирам, че са гонели висока цел, съизмерване с най – доброто в актуалната тв продукция, което днес се гледа – при това не само по трите ни ефирни телевизии, но и на компютър, смартфон, в ю туб.

И тъй като в момента върви пети сезон на „Йелоустоун“ на Тейлър Шеридан се сетих, че е възможно Тенев, Илиев и Макариев да са искали да направят  - при наши родни условия – такъв модерен и изискан, завладяващ и харесван ийстърн, като в България Видин като граничен град, изпълнява същите функции като ранчото на Джон Дътън  „Йелоустоун“, който, ако и да е в Монтана,опира в  Канада.

Разбира се, като се отчита разликата както в мащаба, така и във възможностите на българските творци, които, признавам, въпреки всичко, са се представили на ниво.

„ С река на сърцето“ е семейна история, в която се преплитат  обществени противоречия, които са ни до болка познати и която въпреки всичко завършва с кървав хепи енд, ако и да  предполага развой в една изцяло безнадеждна трагична насока.

Последните пет епизода са наистина излети от ръката на зрял майстор, предизвикват неподправени емоции, развързват сюжетните  възли и довеждат нещата до закономерен финал на сезона, в който Доброто трудно и мъчително бавно, но все пак побеждава.

Естествено, с цената на жертви и жестоки компромиси.

Появата на сина на Сома – Чочо - Мак Маринов в 42 епизод предполага продължение, което ще очаквам с интерес.

Отдавна не бях гледал български филм или сериал с толкова силни и добри интерпретации на централните женски роли и тук заслугата на постановчиците е безспорна.

Приятните изненади са пет –Мартина Апостолова – борец за справедливост и вечния губещ шеф на полицията във Видин Невена Тополска,Анастасия Лютова, изваяла с демоничен блясък образа на коварната адвокатка Даниела Лозанова, Яна Маринова, страдалката с ангелско сърце, която като Микаела Васович предлага най – добрата си изява в своята кариера, Йоана –Изабела Върбанова, представила деликатно и убедително своята по същество безмълвна героиня Боряна, открила и загубила  любовта на своя живот и Луиза Григорова – Макариев – фина, обрана, нежна, но и с желязна воля, направила всичко възможно да върне своя съпруг от плен, да спаси семейството си и да помогне на брат си Борис Бонев  в неговата трудна мисия по спасяването на винарна „Бонония“.

Мъжките персонажи са също убедително изиграни, като най  много  впечатляват модификациите на Александър Димов – Боян Бонев, Пламен Манасиев – Асен Горанов – Сома, Никола Додов  - Христо Драганов,Леарт Докле – Нектарий, Христо Петков – архимандрит Лазар, Игор Ангелов – Зоран Васович, без да пропускаме Александър Сано , създал с вещина образа на Петър Куманов, героят – антигерой, който накрая просто трябва да изчезне от града и Леонид Йовчев , създал с мефистофелски устрем образа на поредния злодей в кариерата си – наглият  и самоуверен прокурор Рогожев, готов да се възползва от всяка ситуация за користни цели.

При една  безпристрастна рекапитулация ще трябва да посочим ясно и категорично – Мартин Макариев за пореден път ни поднася филм на топ ниво – миналата година „В сърцето на машината“ заслужено спечели „Златната роза“ във Варна, а сега „С река на сърцето“ затвърждава класата си на един от най – добрите, опитни и умели постановчици у нас, който знае много добре какво изисква публиката от него и как по най – добрият начин  да й го  поднесе.

„С река на сърцето“, 2022,първи сезон, 42 епизода по 45 минути, 13 септември -18 ноември 2022 г., продукция на „Нова тв“ и „Ню Дженерейшън филмс“, продуцент Светлин Нейнски.

Борислав Гърдев

 

 

          „Презрението“ на Моравия и Годар

 

„Презрението“ е любим мой роман на Алберто Моравия, излязъл през 1954 г. , преведен 10 години по – късно от Виолета Даскалова за издателство „Народна култура“ ипреиздаден от изд.“Унискорп“ през 2011 г.

Още като го четох искрено симпатизирах на сценариста Рикардо Молтени.

В негово лице писателят описва със симпатия преживелиците на един млад талант, продал се на филмовата индустрия, за да купи дом за любимата си жена и отказал се от амбицията да пише стойностни драми.

Желанието му да твори истинско изкуство са задушени от комерсиалните амбиции на продуцента Батиста  и от смешните психоаналитични напъни на режисьора Райнголд.

И става така, че жена му го напуска ,не само тялом, но и духом.

Дали Молтени е  антигерой? Доколко е заслужил съдбата си?

Както и в другите си творби Моравия не чете морал, не обвинява, не предлага готови решения.

Горчивият разказ за Молтени подтиква читателят сам да открие истината за неговия живот…

Девет години след излизането на романа прочутият режисьор Жан – Люк Годар пристъпва към екранизацията му.

Той е и сценарист на филма, обкичен със славата на баща на „новата вълна“ във френското кино, благодарение на успеха на дебютния му опус „До последен дъх“ (1960) с Жан – Пол  Белмондо и Джийн Сибърг.

Смятан за новатор и бунтар, при снимането на „Презрението“ Годар прави неизбежните промени в литературния първоизточник, запазвайки неговия критико – изобличителен патос.

Това неминуемо влияе на крайния резултат – „Презрението“ е  качествен щемпъл на Годар, заснет със замах от Раул Кутар в ярки цветове, подпомогнат от деликатната и въздействаща музика на Жорж Делерю.

Цялостната реализация на филма е под зоркото око на продуцента Карло Понти , творбата е натъпкана със звезди и амбицията е без да се кастрира  критичвостта на оригинала да се създаде стойностен  филм, който да се гледа с интерес навсякъде по света.

Само така си обяснявам факта, че „Презрението“ е от много малкото филми на Годар покрил разходите си и донесъл малка печалба в размер на 20 253 долара.

Ще кажете – нищо работа – но нека не забравяме, че става дума за скъпия долар от началото на 60 – те години на миналия век и за бюджет от 900 000 долара!

В екранизацията са сменени имената на основните герои – Батиста става Джеръми Прокош, Молтени – Пол Жавал, Райнголд добива облика на Фриц Ланг, знаменитият немски режисьор, играещ себе си, Емилия Молтени се превръща в Камила Жавал.

Годар търси колкото френска, толкова и космополитна атмосфера за драмата си и затова бяга от италианската обвързаност на своите герои.

Режисьорът остава верен на духа и основните послания на романа, не изопачава сюжета му и акцентува на конфликтните отношения между основните фигури на творческия екип, ръководен от Ланг на остров Капри при заснемането на поредната версия на „Одисея“ от Омир.

Ланг търси нов прочит на безсмъртната творба на Омир,вярвайки, че силата на епоса е във вярата на Омир в реалността, такава, каквато е , Прокош иска да направи история  с  дуели и голи момичета, а Пол Жавал се надява да преработи сценария…

Тръгвайки по пътя на компромиса и  както е в романа Жавал се съобразява със заръките на Прокош, в името на голямата си любов, на която трябва да купи апартамент.

Става така, че Камила тръгва с Прокош, а Жавал за награда получава нейното презрение.

Съдбата обаче си знае кому какво да отсъди – Камила и Прокош загиват в автомобилна катастрофа,Пол се завръща в театъра, а Ланг завършва филма сам.

Както се казва  - „Всекиму своето!“

„Презрението“ е смел, критичен, ангажиран и майсторски направен филм, който се гледа като откровение и днес.

Смея да твърдя, че е сред най – добрите във филмографията на Годар, включително и заради силните изяви, които демонстрират звездите, ангажирани в него – като Камила Брижит Бардо е не само ослепително красива, но и пресметлива и хитра интригантка, готова на всичко за собствения си просперитет, Мишел Пиколи като Пол Жавал е възхитителен в образа на претърпял крушение идеалист, Джак Паланс  , познат от „Атака“ (1956) и „Аустерлиц“ (1960) е незаменим за ролята на продуцента Прокош, а Фриц Ланг си е просто Фриц Ланг – една кинолегенда, приела да играе в панаира на суетата себе си , поднасяйки с финес и чар своето последно артистично рлевъплъщение в киното…

Реализиран в рамките на 101 минути, със световна премиера преди 60 години, на 29 октомври 1963 г.,“Презрението“ на Годар и Моравия си остава сред  безценните елмази в целулоидния свят, чието значение и влияние нарастват с течение на времето.

Вечна класика, която всеки уважаващ себе си киноман трябва дапознава.

Борислав Гърдев

„Презрението“ може да се гледа на w139.zona.plus/movies/prezrenie

Богдан Русев

                                            БОГДАН РУСЕВ

 

                                                                Борислав Гърдев

 

 Той е на 47 години.Възпитаник е на Езиковата гимназия във Велико Търново, випуск 1994.

Пет години по – късно завършва английска филология в СУ „Климент Охридски“, получава магистърска степен „Изследователска програма“ в кралския лондонски колеж през 2000 г., след което се занимава с журналистика, белетристика, работи в рекламата и за популярни телевизионни формати като „Биг брадър“, първи сезон ((2005),Голямото четене“ (2009) и „Най – хубавите години от нашия живот“(2014).

Пробива с книги  - игри, които започва да издава още като ученик – от 1993 г.,съвместно с Александър Султанов, написва 32 такива с общ тираж около 150 000 броя, естествено под псевдоним Дeймън Райт и Робърт Блонд, трупа опит и признание, прилагайки на практика афинитета  си към фантазията, мащабното стратегическо мислене и зрелищния разказ.

Разказвал е как на шега изпраща със съавтора си идеята за първата им творба, скицирана ръкописно и с рисунки на една страница до издателството, публикувало първата у нас книга – игра, как получават желаното одобрение и почват амбициозно да пишат, съобразявайки се със сроковете и издателските изисквания.

Самият аз притежавам „Варварският бог“ от 1993 и „Войната на сенките“ от 1998 г. и едва наскоро разбрах, че Блонд е всъщност Богдан Русев, след като погълнах и двете приключения на „Българъ“ от 2015 - 2016 г., които се оказаха негово дело, съвместно с Неделчо Богданов, пренесли на хартия двата прочути анимационни филма на Богданов от същото време.

Не без определено учудване прочетох и повестта му „Съдбовно равноденствие“ от 1998 г., подписана от Деймън Райт,фентъзи, чието действие се развива в мрачен мегаполис, столица на разпадаща се пустинна империя.

Кристофър и Лукаш са обречени да изживеят дните си в лутане между човешките си тела и тези на обсебилите ги и оживели тотеми.Черният майстор на рапирата приема образа на котката Полунощ, а Бялата врана е Магьосникът на хаоса, докоснал се до забранените тайни на чародейството.

Заедно те може би имат някакъв шанс, ако знаят срещу какво воюват…

Интересното е, че повестта се приема като дело на Райт, а Русев се подвизава като  преводач на своето творение и автор на предговора към него, в който доста дръзко се определя като новият Роджър Зелазни!

Опитът от тези години си казва думата три десетилетия по – късно.

През 2022 г. излиза романът – фентъзи „Тронът на Алкирия“, своеобразно продължение на сагата, започната с „Варварският бог“,в който с вещина и усет за приключението Русев ни води през кървави интриги и страсти, свързани със смяната на властта  в Алкирия, държава – сателит на Империята, която с много усилия от страна на седналия на трона  легитимен  Крал и негов съветник Алвиан  успява да преодолее хаоса и да се превърне в поредната тоталитарна монархия, в която тайните агенти на кралския съветник дебнат поданиците да са покорни и верни на новия господар..

Докато властта укрепва, по стара традиция Алвиан изпраща отряд от четирима смелчаци – Зуин, Чейн, Сола и Тарк да екзекутира предишния  владетел Коболд и осемте му наследника в столицата на неприветливото кралство Естинор Шалас.

Пристигайки в Естинор наемниците ще разберат, че узурпаторът е вече ликвидиран, а самите те са обречени да бъдат също убити от слугите на Алвиан.

В последвалата битка на живот и смърт ще оцелее с много упоритост и късмет само Тарк, за да напусне Алкирия и се впусне в приключението, което ще спаси живота му и ще го доведе до Голямата стена, границата със Северните провинции, където най – вероятно ще намери и своята свобода…

За Богдан Русев сезонът на равносметката като разказвач идва със сборника  избрани  разкази, писани между 1999 и 2009 г. Той е озаглавен малко неочаквано „The Singles Collection: 1999-2009”, но е всъщност селекция на най-доброто, създадено от него в рамките на едно десетилетие. По думите му това са „къси парчета”, но де факто са кривата и кардиограмата на творческите му вълнения, с които ни е радвал в сборниците „Електрочакра”(2001), „Приказки от Белегаст”(2004) и „Вълшебна нощ”(2005).

Следя развитието на Русев от времето, когато беше перо и главен редактор на „Егоист” (2001 – 2003 ).

Четях киноревютата му, като се чудех как е възможно да бъде едновременно прецизно точен при оценката на „Сибирският бръснар“ на Михалков и преднамерено критичен към последния опус на Кубрик „Широко затворени очи“.

Не крия, че първоначално приемах разказите му за екстравагантни достижения на лайфстайл автор и трябваше да мине време , докато открия ключа и проникна в творческия му свят.

Спомних си , че е почитател на Иън Флеминг, Хемингуей, Майкъл Крайтън,добър преводач на Толкин – киновариантът на „Властелинът на пръстените“ на Питър Джаксън, Джон Гришам – „Брокерът“, „Невинният“, „Обжалването“,Брет Ийстън Елис – „Правилата на привличането“, Чарлз Буковски –„Всичко на масата“,“Жени“, „На юг от никъде“, „Холивуд“, Чарлз Бранд – „Ирландецът“, Робърт Паркър – „За честта на фамилията“, Том Робинс – „Б като бира“, Лий Чайлд – два романа  от поредицата за Джак Ричър – „Лош късмет и неприятности“ и „По трудния начин“. И си дадох сметка, че за адекватното възприемане на творчеството му са необходими подходящи сетива.

Богдан Русев е сериозен и талантлив творец.  

Колекцията на „CIELA” е добър повод за мониторинг при развитието му като разказвач. Ясно е, че като английски възпитаник не е изучавал в детайли родната литературна класика. А за него това не е и необходимо. Той обаче познава много добре англоезичната литература – при това както нейните класически образци, така и водещите автори на бестселъри. Следи отдавна и изкъсо процесите в киното, като седмото изкуство определено му влияе на дискурса, правейки го по-образен, зрелищен и атрактивен.

Разказите му са продукт на едно неповторимо и незабравимо време – 90-те години на миналия век, краевековието ни. Точно тези разломни и разделни години го формираха като гражданин и творец и повлияха на развитието на неговото  майсторство. 

Богдан Русев естествено и неусетно премина през сайбър – психеделик – трилъра – „Мемоцид” и „Електрочакра” и слънчевото фентъзи – „Лара Фей и крадецът на скъпоценности” и „Драконови мерки”, за да акостира в късия драматургичен опус „Кайсия с часовников механизъм” и стигне до проникновените психоекскурсии в „Нарко оп” и „Изгубената Антарктида” и болезнено – разголващия реализъм на „На дъното””.

В основата на разказите му е или нещо съкровено и лично преживяно, или импулс от литературна и филмова класика, която той непременно иска да абсорбира и превърне в свой качествен знак.

Харесва ми културата на изказа му, умението ненатрапчиво да води повествованието, да не го претрупва излишно, да вмъква оригинални образи и сравнения – „Винаги някой някъде реже нещо с флекс”, дръзко да експериментира с родния правопис, пишейки или без главни букви – „Запленен от момичетата в цвят”, или като създаде цял разказ от едно изречение – „На дъното”. Но това съвсем не означава, че Русев не подхожда сериозно към труда си. Той държи сметка за читателския интерес, пише всекидневно сутрин, плодовит е, стреми се да бъде винаги занимателен, модерен и актуален. Но не и досаден, скучен или банален. Оказва се, че е еднакво добър и като приказник, и като създател на конвенционални текстове, написани с вкус и много любов.

Във всеки негов разказ пулсира духа на 90-те, изпълнени със секс, дрога, интензивен клубен живот, номадство по Черноморието, свобода и мечта за възход и просветителскиски патос, с които всички бяхме заразени преди три  десетилетия. Уважавам и желанието му за преоценка, наложило това издание. Защото след като е видял постигнатото  му е по-лесно да продължи напред. 

Успоредно с издаването на повести и романи публикува и два сборника с новели, които всъщност са мини романи – „Три новели“ (2011), голямата изненада в него  се оказа „Необикновената история на Нейдън Романоф“, в която съвсем сериозно мери сили с Фицжералд и „Великият Гетсби“ (1925) и създава дързък полифоничен малък роман, директно кореспондиращ с филмовата класика на Орсън Уелс „Гражданинът Кейн“ (1941) и „Думите“ (2012), с великолепния експеримент „Бурени“, описващ различната и неочаквана съдба на три български града – София, Пловдив и Бургас, за да стигне до детската фантастика „Безкраен път“ (2010), дързък опит, напомнящ „Изкуствен интелект“ (2001) на Спилбълг, в който Нина Армада за осмия си рожден ден се впуска с космически кораб  в лудо изследване на Вселената.

Романът атакува поетапно – първо с автобиографичния цикъл от три новели „Ела при мен“ (2007), своеобразен реверанс към дивата носталгия по 90-те години на миналия век,, кримката „Къщата“ (2008), написана вещо и проникновено на база на натрупания опит от работата му в „Биг брадър“, в която частният детектив Ники Вълков разследва куриозен случай с убийството на Пепи Петров от продуцента на шоуто Сашо Сотиров и нейното продължение „Стаята“ (2014), в което детективът, отново без необходимата подготовка, но разчитащ на късмет и разговори с по-вещи хора, търси изчезнало, а впоследствие и убито  от секс видео чат момиче Лора,срещащо се преди това с влиятелен  десен политик Емилиан Спасов, чиято репутация, може да бъде опетнена, следва сагата за пътуването по света на мистериозен субект,пишещ рецензии за хотели и готов с една дума да унищожи репутацията на средно голям курортен център – „Туристът“ (2010)и честно и ведро създадената биография на звездата  по спортно бягане и планинско ориентиране Кирил Николов – Дизела – „Предпоследната крачка“ (2020).

Експериментира и с превръщането на крими аудиосериал, писан за Storytel, в роман – „Р.S.Някой трябва да плати“ (2019 - 2021), разиграващ се на остров Сан Матадор, убежището на уморените от смъртта.

Определено „Някой трябва да плати“ е най-доброто, постигнато от него като писател, обичащ шпионските и криминални истории.

Той предвидливо се връща в 90-те години на миналия век, когато се преплитат съдбите на Михаил и гангстерския бос Тополата, за да се срещнат  отново в съдбовен сблъсък десет години по – късно на миниатюрния и мистериозен караибски остров.

Михаил – Майкъл си отмъщава на Тополов – мистър Грийн, подпомогнат от Бетина и г – н Алфа,колеги от тайната организация P.S., но се оказва, че вендетата провокира господаря на острова Генерала, който, унизен , праща сина си Хуниор по следите му на другия край на света – в Манила.

Следва продължение…

„Някой трябва да плати“ носи потенциала на бестселър, темата е благодатна и за международния пазар, затова не е изненада, че след „Туристът“ от 2016 г. това е втората творба на Русев, преведена на английски език.

Появява се и книгата, посветена на Пловдив „Вечен град“ (2021).

Пловдив бе европейска столица на културата  и остана в съзнанието ни с един артефакт – филмът на Ники Илиев „Завръщане“ (2019).

„Вечен град“ допълва селекцията..

Това е необичаен трилър с поредица убийства, разкрити от двама ентусиасти – любители  - барманът Бързаков и психоложката Агнес Филипова – Македонска.

Съвсем в традициите на Агата Кристи, Джон Гришам и Робърт Лъдлъм се оказва, че дяволът се крие в детайла - в липсващото звено на пъзела, според твърдението на Бързаков.

Така първоначално набеденият злодей с гръмкото име Николай Хайтов – не академикът и автор на „Диви разкази“ , а местният полицейски следовател, бързо попълва кървавия списък на жертвите, докато на финала чрез прозрението на Бързаков се оказва, че мозъкът на престъпленията е Марио Марков, състудент на Филипова и върл неин противник и конкурент.

Бързаков и Филипова не стигат до крайност – да се правят на ченгета и сами да раздават правосъдие.

Те все пак разчитат на легитимен полицейски ресурс в лицето на следовател Аргатски, който на финала просто трябва да вкара зад решетките разобличения вече Марков.

„Вечен град“ се чете на един дъх.

Написана е занимателно, обмислено, вдъхновено, а полиграфически е поднесен изящно като продукт за забава и произведение на изкуството.

Без да си поставя за решаване свръх задачи и без да е нова дума в света на криминалето, „Вечен град“ е стойностно четиво, разкриващо писателското майсторство на Русев, който по всичко изглежда, се отправя към поредното  предизвикателство в битието си на творец – създаване на поредица от романи с постоянно действащи основни герои,втори опит след дилогията за частния детектив Никифор Вълков  и успоредно с работата по „P.S-Някой трябва да плати“.

Бъдещето ще покаже доколко това му начинание ще се окаже успешно.

Моето скромно мнение е, че „Вечен град“ рециклира модела, приложен в „Къщата“ и „Стаята“, докато с вдъхновено написания опус „Някой трябва да плати“ Русев достига своята пълнота и зрелост на професионалист, съизмерващ се с популярните кинопоредици „Непобедимите“ на Силвестър Сталоун и „Бандата на Оушън“ на Стивън Содърбърг и с романите на любимия му автор Робърт Паркър.

След „Вечен град“ се появи и „Град под обсада“ (2022), втора част от криминалната поредица, в която Бързаков, д – р Филипова и Аргатски разплитат убийството на мастития строителен предприемач Тихомир Ангелов.

Написан по времето на локдауна романът се помни с пустите улици и кръчми на Пловдив и най – вече с усилието на Дария Ангелова,           вдовицата на , да разкрие в семейното имение убийството на съпруга си без да ползва услугите на полицията, разчитайки на интуицията и усилията на Бързаков и доктор Филипова.

Русев отново използва като жокер опита на кинокласики като „Рим на аристократите“(1971) на Карло Лидзани и „Убийстнво в Ориент експрес“(1974) на Сидни Лъмит, за да се  разкрие злодейката  - икономка Цветана Златева.

Малко по - късно, когато и това следствие е приключено, ще излезе, че двамата всевдодетективи грешат, че убийцата е Виолета Монова, която ще се опита да ликвидира и своя любовник Бързаков, който ще избегне гибелта си на косъм, спасен от бързата намеса на доктор Филипова, с която на финала започва поредната интимна авантюра…

„Град под обсада“ е вещо и вдъхновено написан трилър, в който Богдан Русев израства като майстор на съспенса и на психологически мотивираната и драматично поднесена интрига.

След като създава своята втора дилогия всеки негов почитател е в правото си да се запита ще има ли трети роман или подобно на приключенията на Ники Вълков всичко ще приключи с „Град под обсада“…