понеделник, 20 декември 2021 г.

Близки срещи със Стивън Спилбърг

                                 Близки срещи със Стивън  Спилбърг

 

„Веднъж в месеца небето пада върху мен и аз знам, че трябва да правя филм.”

 

Той вече прилича на големите филмови мaгнати от „златната ера” на Холивуд.

И е техен продължител.

Наследник на де Мил, Луис Майер и Самюел Голдуин.

Съсобственик на студиото „DreamWorks”, заедно с Дейвид Гевин и Джефри Катцънбърг  от 12 октомври 1994 г.  до 28 декември 2016 г. „първото голямо студио от 59 години насам”.

Безпогрешно разпознаваме абревиаутарата SKG – запазеният знак за качественото зрелище за милиони, отличителният  щемпъл за филми, които ще се гледат в целия свят.

Спилбърг днес е богаташ – с имущество, оценявано на  3,8 млрд.долара, но  честно си е изработил всеки долар с упорит труд, продължил над 50 години.

Той съдейства на благотворителни каузи и е изявен поддържник на демократите.

Това е възможно в Америка – милиардерите да защитават  не само американската мечта, но и ценностите на западната демокрация.

Които се подлагат на все по – сериозни съмнения и търпят основателни критики в този наш объркан, глобален свят.

За разлика от приятеля си Харисън Форд Спилбърг не защитава открито определени  каузи.

Играе го аполитичен, въпреки че не се съмнявам, че подкрепя всяка стъпка на президентите  Барак Обама и Джо Байдън .

През 1996 г. дарява 100 000 долара, като  от 3 септември 1999 г. носи титлата най – добър режисьор на света...

Но не прави филми  за Афганистан или  Ирак.

За Виетнам загатва в началото на „Вестник на властта“ (2017).

Защо ли?

Той се ражда на 18 декември 1946 г.в Синсинати, щат Охайо, а израства във Феникс, Аризона.

В прекрасно семейство с две сестри, с баща електроинженер Арнолд  и майка пианистка Лиа Адлер.

Типична идилия за средната класа на САЩ.

Три деца, непрекъсната забава, Стивън плаши сестрите си, правейки се на дух, таласъм и вампир.

Още тогава усеща, че има богато въображение.

Как да не се насочи към киното?

През 1963 г. снима 140 минутен любителски  филм „Светлина в камината”, а след пет години реализира 25 минутна творба без диалог, наречена „Шляещите се” с Ричард Левин и Памела Макмайлър.

Така се казва първата му фирма „Аmblin entertainment”, създадена съвместно с Катлийн Кенеди и Франк Маршал  на 8 юни 1984 г., преди да се влее в „DreamWorks”.

Филмчето прави впечатление на Сид Щайнбърг (и има защо – в него със средствата на музиката , комичните гегове и  похватите на road movie с участието на двамата автостопаджии е уловена неповторимата по своята невинност атмосфера на легендарната 1968 година, като опитът на Спилбърг се явява оптимистична версия на класиката от 1969 г. на Денис Хопър „Волният моторист”!) и продуцентът без да се замисля сключва седемгодишен договор със Спилбърг като режисьор – постановчик.

Започва бляскавата му кариера в „Юнивърсъл”.

А кинофакултетът в Калифорнийския университет е зарязан след двегодишно следване, през което младият Стивън учи за актьор и пише сценарии.

Ще се завърне след години и ще се дипломира със „Списъкът на Шиндлер“!

Друго си е на 22 години да се хвърлиш в океана на реалното филмопроизводство!

Снима епизодът „Очи” от мистериозния хорър „Нощна галерия” и режисира самата Джоан Крофърд!

След години ще си спомни за първата им среща и за учудването на холивудската легенда, че ще бъде направлявана от млад пъпчив профи, който може да й бъде син…

Но епизодът се харесва на публиката, а екипът разбира, че си има работа с даровит майстор.

И оттогава досега...

Като си помисля – аз съм израсъл с неговите филми.

Първо гледах във видеоклуб прочутите „Челюсти”(1975), като след прожекцията подскачах в леглото цяла нощ, а след това на голям екран се сблъсках с одраното и бледо копие на „Дуел”(1971), оказал се тв филм, радващ се на голям зрителски успех.

Усетих, че с този режисьор сме от една кръвна група.

Той носи детското в себе си цял живот, въпреки че никога не се е бил, не е  ограбван и не е виждал труп.

Но си остава едно голямо дете, което ревниво пази мечтите си .

За да може да ги реализира.

Отлично борави с техниката, масовките и винаги безупречно направлява своя екип.

За всеки актьор по света е чест да работи при него – от Питър Фолк и Голди Хоун до Харисън Форд, Ричард Драйфус, Том Ханкс и  Том Круз .

Партитурите му създават асове като Хенри Манчини и Джон Уйлямс, а операторите са винаги от най  -  висока класа  - от Ръсел Мети, заснел прочутата „Клеопатра”(1963), с когото Спилбърг тръгва от „Убийство по книга”(1971) от сериала „Коломбо” до Януш Камински и Робърт Ричардсън.

Стивън Спилбърг си има любими теми в своето творческо развитие.

Той определено е фен на Голямото приключение.

Много обича да снима ефектно, ярко, пищно, забавно, приключенско зрелище.

Може да го направи като психологически трилър – „Убийство по книга”(1971), „Хвани ме, ако можеш”(2002),“Мостът на шпионите“ (2015), с минимални средства – „Дуел”(1971), като хорър – „Челюсти”(1975), като пищна суперпродукция – пенталогията за Индиана Джоунс(1981 – 2022), „Играч първи, приготви се“ (2018),като типична приказка – „Хук”(1991) и „Война на световете”(2005), мрачно фентъзи – „Специален доклад”(2002), фантастична мелодрама – „Завинаги”(1989),  смразяващо и ефектно сказание – „Джурасик парк”(1993 – 2018) или като откровен политически трилър – „Мюнхен”(2005).

И същевременно  търси за ориентир тийнейджърската реакция, интересува се как подрастващият възприема заобикалящия го свят с неговите клопки и абсурди – независимо дали става дума за среща с великан – „Добрият великан“(2016), с извънземни – „Близки срещи от третия вид”(1977), „Извънземното”(1982), за борба с тях – „Война на световете” (2005), за драмата на момче с необичайна съдба – „Изкуствен интелект”(2001), за сблъсъка с отвратителния лик на войната – Джим Греам – Крисчън Бейл от „Империя на слънцето”(1987),  направляваното съществуване – „Играч първи, приготви се“(2018) , етнически сблъсък – „Уестсайдска история“ (2021) или за откриване на голямо съкровище от потъналия кораб „Уникорн”, както е в „Приключенията на Тинтин”(2011).

Лансира и обратна оптика – старците, които носят в себе си детското в новелата „Слънчева долина” от „Зоната на здрача”(1983).

Спилбърг се вълнува и от сблъсъка на човека с Историята, както и от горчивия му опит да оцелява във времена на върховни катаклизми.

Той не бяга от расовите проблеми, създавайки проникновен портрет на афроамериканците във „Виолетов цвят”(1986), вълнува се от темата за робството, преди още то да е премахнато в родината му в „Амистад”(1997).

И създава вдъхновени, изключителни спектакли, свързани с човешките премеждия през Гражданската („Линкълн”, 2012) , Първата и Втората световна война.

На Първата световна война посвещава необичайния си поглед в „Боен кон”(2011), не отстъпващ по  въздействие на прочутия „Черен жребец”(1979) на Карол Балард и Фрасис Копола.

Втората световна война я обхваща постепенно, поетапно.

Първите опити не са от най – успешните  - ексцентричната сатира за въображаема японо – германска инвазия в Ел Ей след 13 декември 1941 г. „1941”(1979) и епизодът от „Удивителни истории” „Мисията”(1985) , след което идва епопеята „Империя на слънцето”(1987) по романа на Джеймс Балард.

По - късно се появява амбициозната  черно – бяла ( единствена в кариерата му!) версия на сделката, която виден немски индустриалец (Оскар Шиндлер – Лиам Нийсън) прави, за да му върви бизнеса , успявайки да спаси повече от хиляда и сто евреи – „Списъкът на Шиндлер”(1993).

Закономерно идва следващата стъпка -  епосът „Спасяването на редник Райън”(1998) със знаменития начален епизод на десанта в Нормандия.

Именно огромният успех на тези два филма, които носят на Спилбърг освен всичко друго и „Златен глобус” и „Оскар” за режисура , го подтикват да продължи своите търсения в областта на тв сериал.

„Списъкът на Шиндлер” ражда документалния филм „Оцелелите от Холокоста”(1996), довел до появата и на „Нарушена тишина”(2002), представен от него, а след „Спасяването на редник Райън” изризат двата му знаменити десетсерийни епоса „Братя по оръжие”(2001) и „Пасифик”(2010), които той продуцира съвместно с Том Ханкс и  имат шумен успех.

В „Братя по оръжие”  детайлно разглежда похода на американската армия в Европа, акцентирайки на трудностите при Арним и Ардените, а в „Пасифик” проследява мъчителните крачки, които войниците на ген.Макартър правят, докато стигнат от Нова Гвинея до Окинава.

Добавка към темата се явява дилогията на Клинт Истууд, на която той е изпълнителен продуцент – „Знамената на бащите ни”(2005) и „Писма от Ива Джима”(2006).

Твърдя, че след неговите усилия и постигнатото от екипа му ще бъде много трудно да се добави нещо съществено по темата за Втората световна война.

Но за Виетнам и Ирак мълчи.

Не снима и не продуцира нито един проект.

Предпочита да продължи темата от „Война на световете”(2005) в „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат и да ни стряска чрез сблъсъка с извънземни нашественици.

Може би защото е по – безопасно и безпроблемно.

Той пусна на пазара и видеоигра, наречена „Ръководител режисьорът Стивън Спилбръг”(1996).

По – красноречиво заглавие не може да се измисли.

Естествено, че в неговия свят ще ни направлява самият Майстор, ще ни учи как се прави кино, ще ни разкрива тайните на „този странен занаят”.

Спилбърг не бяга от телевизията.

Той е неин продукт и не я презира като забавление за малограмотната тълпа.

Напротив!

Винаги присърце  приема да разработва интересни и значими тв проекти, в които задължително е вярвал, давайки на американската и световна тв аудитория доброкачествено зрелище през всяко от десетилетията, в които активно твори.

Та той тръгва с важен епизод в легендарния „Коломбо” на 15 септември 1971 година!

През 1985 г . е основен двигател на великолепната поредица „Удивителни истории”, печелейки за проекта си асове като Мартин Скорсезе, Клинт Истууд и Фил Джоану.

През 1996 г. осъществява „Оцелелите от холокоста” на Алън Холцман.

На любимата си скай – фай тема посвещава два популярни сериала „Похитените”(2002) на Лесли Боъм и „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат, а Втората световна война получава завършения си облик на изследване и осмисляне именно в неговите продукции „Братя по оръжие”(2001) „ и „Пасифик”(2010).

Стивън Спилбърг не страни от проблемите на действителността, ако и да е обвиняван, че мисли само за фантастики и приключения, или за абсурдната им комбинация , която се получи в „Каубои и извънземни”(2011) на Джон Фавро.

Той живее с проблемите на своята родина и когато е необходимо дискретно, но категорично заема позиция.

Така направи в „Шугърленд експрес”(1973), съчувствайки в бунтарско – ироничен темпоритъм на младите бегълци Лу Джийн  - Голди Хоун и Клови Майкъл Поплин – Уйлям Атертън, преследвани от орда от над двеста автомобила и въоръжени до зъби ченгета.

Деликатно раздипля расовите проблеми във „Виолетов цвят”(1986), разкривайки честна и проникновено поднесена картина на афро – американското общество, открито защитава принципите на демокрацията и осъжда извращенията на робството в „Амистад”(1997), вълнува се от проблемите на източноевропейските емигранти в „Терминалът”(2004) и не се поколебава да заснеме химн за президента , прокарал важните промени за отмяна на робството Ейбрахам Линкълн – „Линкълн”(2012).

Такъв многолик и многообразен в търсенията си е Спилбърг и като продуцент.

Ще подкрепи филигранна и фино изпипана младежка мелодрама, каквато е „Фанданго”(1985) на Кевин Рейнолдс, ще заложи на комедиите и приказките на Робърт Земекис „Коли на старо”(1980),  „Кой накисна Клепоухия?”(1988) и трилогията „Назад в бъдещето”(1985 - 1990), ще рискува със свои замисли, след което ще подаде ръка за заснемането на Нос Срах”(1991) на Мартин Скорсезе, „Семейство Флинстоун”(1994) на Брайн Левант , „Туистър”(1996) на Ян де Бонт и  „Шрек”(2001) на Андрю Адамсън, ще разработи като франчайз „Маската на Зоро”(1998) и „Легендата за Зоро”(2005) на Мартин Кембъл, както и тетралогията  „Мъже в черно”(1997 – 2019) на Бари Зоненфелд, ще навлезе в забуления свят на гейшите по време на Втората световна война в „Мемоарите на една гейша”(2005) на Роб Маршал , ще продължи с японската тема в дилогията на Клинт Истууд от 2005 -  2006 г., ще изследва в дълбочина проблема с получаването на граждански права от негрите при Джонсън в „До самия край“ (2016) на Джей Роуч.

Същевременно няма да забрави любимата си поредица за Джурасик парк.

Размишлявал съм върху щастливата творческа съдба на Спилбърг.

Той има само един развод – с Ейми Ървиг ( с която има  брак от 27 ноември 1985 до 2 февруари 1989 г.) и е щастливо оженен за Кейт Капшоу  от 12 октомври 1991 година с цели седем деца!

Но си казвам – какво пък, нека има и  любимци на съдбата.

Нека ни радва и в бъдеще със своите знаменити ленти.

Те винаги са очаквани с интерес,  радват публиката, която с предана любов го следва близо пет десетилетия.

Спилбърг  се кланя само на този Бог – зрителят и съм сигурен, че докато е жив, ще си остане вечният разказвач на истории, необходими и търсени от милиарди  по земното кълбо.

За каква по – щастлива участ от тази може да мечтае всеки негов колега, съратник или съперник?

И колцина са Посочените и Талантливите като него?

Борислав Гърдев

петък, 17 септември 2021 г.

Оливър Стоун - рицарят на крушението

 Оливър Стоун  - рицарят на крушението
 
„Връщайки се назад в годините,  осъзнавам, че това е било мечта, движила ме напред във всички мои действия и позволила ми да вярвам, че мога да направя нещо в живота си, привидно невъзможно - да сътворя филми, които другите ще гледат.”
 
Оливър Стоун  се ражда в семейството на eврейския брокер  Луис Стоун и на френската католичка Жаклин на 15 септември 1946 г.
На 15 години преживява първата си лична драма, разбирайки че родителите му се развеждат по вина на баща му, осъществил  няколко афери със съпруги на негови приятели!
Учи в Йейл, но завършва престижното нюйоркско филмово училище в класа на Мартин Скорсезе.
За своя учител след време ще говори с любов и преклонение : „Невероятно ми провървя.Марти е влюбен в киното и заразяваше с тази любов всеки край себе си.Той ни убеждаваше, че сме талантливи, съветваше ни да се учим не само от другите, но и да търсим в себе си – личният си стил, собствените теми.Благодарение на него станах режисьор.”
Стоун прекарва близо две години като доброволец във Виетнам – от април 1967 до ноември  1968 г., раняван е двукратно и  е награден с висши  държавни отличия – „Бронзова звезда” и  орден „Пурпурно сърце” за проявен от него героизъм при спасявене на негови другари.Можел е да се завърне в родината си като герой, но е спипан на границата с Мексико с дрога, вследствие на което е обвинен в контрабанда и го заплашва до 20 години затвор, като успява да се спаси само благодарение бързата намеса на баща си.
Завършвайки кинорежисура, той снима през 1971 г. есеистично – мемоарната късометражка „Последната година във Виетнам”, три години по – късно пуска на екран първият си пълнометражен филм – хорорът „Конфискацията”, но  се утвърждава като  много добър, способен и търсен сценарист, особено след като през 1978 г. печели и „Оскар” за прочутия филм на Алън Паркър „Среднощен експрес”, разкриващ ужасите в турските затвори , продължили цели пет години, през погледа на  американеца Уйлям Хейс – Брад Дейвис, заловен на истанбулското летище с 2 кг хашиш.
Стоун умее да разказва увлекателно, динамично, атрактивно, без излишна обстоятелственост , с умело изградена интрига и добре функционираща образна система.
Тези му драматургически качества ще ги открием безпроблемно както в  авторските му  филми, така и в продукции на други негови колеги, в които  успешно се изявява като автор на сценария – „Конан варваринът”(1982) на Джон Милиъс, „Белязаният”(1983) на Брайън де Палма, „Годината на дракона”(1985) на Майкъл Чимино, „Осем милиона начина да умреш”(1986)  но Хал Ашби, „Евита”(1996) на Алън Паркър.
Интересът му към ужасите ражда  вторият му пълнометражен филм – „Ръката”(1981), екранизация на романа на Марк Брендъл с Майкъл Кейн в главната роля.
Филмът струва 6,5 млн.долара , проваля се в киносалоните, въпреки че сега се гледа като истинска класика и трябва да минат четири години преди Оливър Стоун да представи първата  си значима творба – политическата драма „Салвадор”(1985).
Това е сериозният му успех като постановчик, той ще снима в шеметно темпо до 1999 г. включително като и досега смятам това за най – плодотворниуя му период, след пауза до 2002 г. отново ще се появи  на снимачната площадка и ще продължи да създава игрални  и документални филми, които никога не ни остават безразлични  -  защото от всеки кадър се чувства  вдъхновението на техния създател и тъй като са сред най – представителното, което щатското кино може да предложи на света през последните  десетилетия.
Оливър Стоун влиза в петицата на най – добрите американски постановчици, но не става свой човек в Холивуд.
В Меката на киното винаги е държан на разстояние, награждаван е , но и до сега е смятан за прекалено ангажиран и патетично настроен творец.
Оформят се и основните идейно – тематични ядра, около които ще гравитира като режисьор – проблемите на Централна и Южна Америка, Русия и Украйна,силата на парите, масмедиите и държавната власт, съдбата на знакови аамерикански президенти, осмисляне  еволюцията на поколението на „децата на цветята” и по  - общо лудите шестдесет години на миналия век, виетнамският синдром, насилието и нетърпимостта  като типично американски и световен  феномен...
Запазената марка за филмите на Оливър Стоун, общият знаменател, под който можем да ги поставим е, че те са образци на проблемно, ангажиращо зрелище, които атакуват възприятията и съвестта ни, без да ни оставят безразлични към техните послания.
Може би не винаги той е  на висотата на нашите изисквания, но непрекъснато е провокативен, актуален и забавен.
Започва с хорър, а печели овации с политическа драма, изследваща корените на насилието, нетърпимостта и властовите амбиции в Салвадор (1985).
Проблемите на Централна и Южна Америка го вълнуват и по – късно в неговата кариера.
Като начетен, подготвен, любопитен и доброжелателно настроен изследвач посвещава три документални филма на Фидел Кастро – „Ел Коменданте”(2002) , „В търсене на Фидел”(2004) и „Кастро през зимата“(2012) , а през 2009 г.  прави портрет на плеядата новопоявили се ляворадикални лидери на Латинска Америка   - от Раул Кастро в Куба, до Ево Моралес в Боливия, Кристина Киршнер в Аржентина, Рафаел Кореа в Еквадор, Уго Чавес във Венецуела , Фернандо Луго в Парагвай и Лула Да Силва в Бразилия в „На юг от границата”.За него те са лидерите от ново поколение и пример за подражание в Америка най – вече с любовта си към родината и привързаността си към социалните реформи.
В допълнение изпява прощалната песен на своя приятел и президент на Венецуела – харизматичният лидер Чавес – „Моят приятел Уго “(2014).
Не се страхува да нагази  в тресавището на израелско – арабския конфликт в Близкия Изток , интервюирайки Шимон Перес, Бенямин Нетаняху, Ехуд Барак, Ясер Арафат и лидерите на „Бригадите на мъчениците на „Ал – Акса” и  „Хамас” в „Персона нон грата”(2003) и да разкаже като продуцент за последните дни на Кенеди и Мартин Лутър Кинг – младши (1998)
Отдава почит на бащините си усилия на борсата в своите знакови филми „Уолстрийт”(1987) и „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), изпявайки скръбни елегии за поразяващата мощ на финансовите потоци, които определят световната икономическа картина и съдбите на основните играчи на нюйоркската борса.
Проблемът за властта , концентрирана в ръцете на един човек и за неговата отговорност пред народа му и света я изследва със страст и вдъхновение в редица нееднозначно възприети филми – „Евита”(1996), на който е сценарист, „Александър”(2004), осмислен по – скоро като метафора на американската инвазия в Ирак през 2003 г.,“Интервюта с Путин“ (2017), без да забравяме трилогията му, в която разкрива съдбата на едни от най – харизматичните и противоречиво възприемани президенти на САЩ, каквито безспорно са Кенеди (JFK”, 1991), Никсън („Никсън”, 1995) и Джордж Буш младши (W”, 2008) , провокативната, но честно и атрактивно поднесена десетсерийна тв поредица „Премълчаваната история на САЩ“ (2013), новата трактовка на съдбата на Кенеди в тв документален филм JFK : Предадената съдба“ (2020), „Горящата Украйна“ (2016) и “Преоткриването на Украйна“ (2019) в ролята на продуцент
За своето поколение създава прекрасни  носталгични творби  -  „Роден на 4 юли”(1989) и „Доорс”(1990), а кошмарните преживелици във Виетнам ги претворява в другата си  забележителна трилогия „Взвод”(1986), спечелил 136 млн.долара, „Роден на 4 юли”(1989) и „Небе и земя”(1993).
С голям замах Стоун разкрива силата на медиите и модерните технологии , спорта , шоу бизнеса  и наркотиците в „Радиошоу”(1988) , „Народът срещу Лари Флинт”(1996), на който е  продуцент , „Всяка една неделя”(1999) , „Диваци“ (2012) ,“Сноудън“ (2016), а насилието като американски и световен феномен е показан по  нестандартно  - атрактивен начин в „Обрат на съдбата“(1990) като продуцент,  „Родени убийци”(1994), „Обратен завой”(1997) и „Световният търговски център”(2006), предстоящият „Бели лъжи“…
Оливър Стоун се смята за един от най – провокативните  и скандални режисьори в Холивуд.
Той умее да се ориентира в конюнктурата , надушвайки потенциала и в привидно най – безнадеждния проект.
Затова покрай инвазията в Ирак след 21 март 2003 г. той бърза да заснеме своята алегория „Александър”, търсейки брод между историята и съвременността,  динамичността на елинистичния и застиналостта на тираничния източен свят, който в името на свободата следва да бъде подложен на огън и меч, но не може нито да бъде владян с насилие и демагогия, нито разбран адекватно.
В поредицата си от постановки, посветени на американските президенти  отдава дължимото на кумира от младостта си Кенеди, но през погледа на разследващия прокурор Джим Харисън, вижда в омразния Никсън персонаж от шекспирова трагедия, разкъсван между желания и целесъобразност, а дори в карикатурния Джордж Буш младши търси преди всичко амбициозния политик със своите комплекси и надежди в края на сравнително успешния му първи мандат.
За него войната във Виетнам е незараснала рана, която трябва да се осмисли и от гледната точка на редовия американски войник („Взвод”), и през призмата на обикновената виетнамка ( „Небе и земя”), а качественият щемпъл, визитката на неговата генерация е великата група „Доорс”, начело с харизматичния й фронтмен Джим Морисън.
Постановчикът ни изненадва с гледната си точка за трагедията на 11 септимври 2001 г. в „Световния търговски център”, предлагайки ни правдивата версия на двамата пожарникари Джон Маклафлин и Уйлям Химено, последните  оцелели от развалините на прочутите кули – близнаци.
Когато е необходимо той става завършен патриот – „Никсън”, а щом се налага погледът му добива метално – саркастичен оттенък – „Родени убийци”, „Обратен завой”, „Всяка една неделя”или потъва в света на ирационалното и загадъчното  -  продуцираният от него сериал „Дивите палми”(1992).
Пласира и химн на финансистите от по – старото поколение в лицето на легендарния Гордън Геко в „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), успял да върне обичта на дъщеря си и да направи от 100 млн. долара фонд с капитал над милиард, запазвайки своите специфични нравственени норми на поведение, оказали се все по – дефицитни напоследък.
И за да докаже, че не изменя на природата снима изключително провокативния  проект „Сноудън“(2016)
Много атрактивни и увлекателни са документалните му филми.
Той е доброжелателен в „Ел команданте”, но много рязък и настъпателен във „В търсене на Фидел”, разкривайки автентичния непривлекателен образ на кубинския диктатор.
Същевременно е  настоятелен да открие истината за близкоизточната драма в „Персона нон грата” ( неговият уморен поглед става жив и одухотворен най – вече в беседите му с Шимон Перес) и да потърси перспективите в отношенията на американския континет под знака на лявата вълна от Южна Америка, влияеща и на САЩ на Барак Обама в „На юг от границата”. Прекланя се пред обичания Чавес в „Моят приятел Уго “ и подтиква кубинския вожд към равносметка в „Кастро през зимата“.
Такава търси и в дългите си разговори с Владимир Путин в „Интервюта с Путин“, респектиран от мащаба на мисълта  и размаха на действията му.
Опитва се да се ориентира в сложната украинска драма в „Горящата Украйна “(2016)  и отново прави филм за Кенеди – „Джон Кенеди : В огледалото“ (2021)
Стоун винаги работи с най – големите звезди на американското кино – от Чарли Шийн и Том Круз до Кевин Костнър,  Майкъл Дъглас, Вал Килмър, Шон Пен, Ал Пачино , Шеа Лабьоф, Джон Траволта, Бунисио дел Торо,  Джоузеф Гордън - Левит.
За него снимат с удоволствие оператори от класата на Робърт Ричардсън и Родриго Прието и създава музика композитор като Пол Кантелън.
В личен план, след развода си с Найва Саркис през 1977 г. и с  Елизабет Стоун през 1993 г. от която има двама сина Шон Кристофър и Майкъл Джак, преживява тежък период, запълнен с безразборна смяна на  актриси, между които и Камерън Диас и любовна връзка с Чонг Сон Чонг, започната през 1996 г., от която има дъщеря Тара.
Наистина  Стоун  не намалява темпото на работа, филмите му не се радват на такъв широк обществен резонанс, но нека не забравяме, че  е носител на „Оскар” за режисура за „Взвод” и „Роден на 4 юли”, че Робърт Ричардсън спечели своята  статуетка именно за „JFK”..
Оливър Стоун е на линия, готов да ни изненада и да ни накара да гледаме всеки негов  нов филм, в добра кондиция и с амбиция и в бъдеще да е сред най – добрите кинопостановчици  в света.
Стоун бе в  България на 29 и 30 април 2005 г.Посети  студио „Бояна”, похвали условията за работа там, обеща – „може пък да снимам и  у вас, нищо не се знае”, срещна се с президента Георги Първанов, който му подари  DVD с  неговия филм „Всяка една неделя”.
Пред журналисти сподели, че е говорил с него на исторически теми, за Виетнам и Никсън, разбирайки, че „ в миналото сте имали много добри пълководци, колкото Александър”.
През 2009 г.  даде пространно , много любопитно и пълно с лични признания едночасово интервю на Тома Томов за БНТ , озаглавено „Бунтарят и системата", а наскоро се появи на български и интересната му мемоарна книга " В преследване на светлината"...
Борислав Гърдев

четвъртък, 19 август 2021 г.

Истинският характер или царственото великолепие на годините

 

Истинският характер или царственото великолепие на годините

 

Робърт Редфорд

 

Винаги се сещам за прочутия филм на Хенри Хатауей от 1970 г., когато гледам  представителните изяви на една от легендите на американското китно през последните 6 десетилетия Робърт Редфорд.

По принцип не пропускам филм с негово участие, тъй като самото му включване в определен проект е вече белег за престиж и класа.

Редфорд не допуска куриозни гафове в кариерата си още от времето, когато стана звезда с „Вътрешния свят на Дейзи Кловър“ (1965) на Робърт Мъйлиган и  „Преследването”(1966) на Артър Пен, тъй като винаги прецизно подбира сценариите и постановчиците, с които работи.

А това вече говори за вкус и критерий,  за истински характер.

Такъв Робърт Редфорд проявява през целия си живот.

Той е продукт на типично средно американско семейство, трудно адаптиращ се към заобикалящата го среда, заради буйния си и непримирим нрав.

Още от ранна младост  се посвещава на изкуството и със спечелената бейзболна стипендия изучава живопис в Колорадския университет, след което следва и в Академията за драматични изкуства в Ню Йорк.

Редфорд става знаменитост през 60-те години, време, изпълнено с много борбена риторика, либерални попълзновения, романтика, свободна любов, наивитет и естествено демонстриран нонконформизъм.

Робърт Редфорд е щастливец и заради това, че има свои режисьори, на които в най-голяма степен дължи възхода и знаменателната си кариера-Джордж Рой Хил и  Сидни Полак.

Той съчетава изключителните физически качества с тези на героите си, винаги сдържан, концентриран, с непрекъснат стремеж към самоусъвършенстване и амбиция да даде най-доброто от себе си.

Изцяло е  погълнат от ролята си и забравя, а заедно с него и ние, че играе.

Към него съдбата е изключително щедра и благосклонна.

Той не познава позора на творческия провал, на грубата грешка, на необоснования избор-нито като актьор, а още по-малко като режисьор.

А е рискувал и с трудни, и с неблагодарни проекти.

В този аспект винаги ме е респектирал със своята отговорност и с безпогрешния усет за подбора на ангажиментите си и за умелото насочване на артистичната си кариера, вкл., когато разкрива притворния свят на Холивуд във „Вътрешният свят на Дейзи Кловър“ и „Такива, каквито бяхме“.

Робърт Редфорд е майстор на овладения жест и премерената мимика, на тънко нюансирания образ.

Той е еднакво убедителен и като нарочената жертва Бъбър Рийвс в „Преследването”(1966) на Артър Пен и младия Уилям в „Кажете им, че момчето Уили е тук”(1970) на Ейбръхам Полонски, и като чаровен  съпруг в „Бос в парка”(1967) на Джим Сакс, и като симпатичен бандит и измамник в „Бътч Касиди и Сънданс Кид”(1969)  , „Ужилването”(1973) на Джордж Рой Хил и „Старецът и неговото оръжие“ (2018) на Дейвид Лоури, и като благороден герой в „Кандидатът”(1972) на Майкъл Ричи, „Великият Уолдо Пепър”(1975) на Джордж Рой Хил или „Цялото кралско войнство”(1976) на Алън Пакула.

Редфорд се появява и на концерта на Франк Синатра в „Медисън скуеър гардън“ на 13 октомврие1974 и можем да се насладим на присъствието му в „Главното събитие“ (1974) на реж.Бил Карътърс.

Такъв монолитен е и като знаковия ретроперсонаж Великия Гетсби от едноименния епос на Джак Клейтън от 1974 г., като смелия американски офицер във военната драма „Един мост повече”(1977) на Ричард Атънбъро, като изкусителния милиардер в нашумялата мелодрама на Ейдриън Лайн „Неприлично предложение”(1993), като легендарния бейзболист в „Роден талант” (1984) на Бари Левинсън или като мастития и храбър телевизионен бос, загинал на поста си  в „Поверително и лично”(1996) на Джон Авнет.

Робърт Редфорд се утвърждава колкото изненадващо, толкова и закономерно като един от най-добрите американски кинопостановчици, вървейки уверено по пътя към славата, очертан от великия  му колега Клинт Истууд.

Още с дебюта си „Обикновени хора”(1980)  той печели „Оскар” за най-добър филм и режисура, а се налага  безапелационно със следващите си значими творби „Фасулената война”(1988), „Там тече река”(1992), „Тв състезание”(1994), „Повелителят на конете”(1998) , „Легендата за Багър Ванс”(2000), „Офицери и пешки“ (2007) , „Конспираторът“ (2010) , „Опасна  игра“ (2012)  и „Катедрали на културата“ (2014), сегментът „Институтът Салк“, радващи се на шумен успех сред публиката и подобаващ резонанс сред специалистите по света.Доказва,че е много добър изпълнителен продуцент със сериала „Американският Запад“(2016).

Напоследък той разрежда участията си в киното, но независимо дали режисира себе си като лечителя Том Брукър в „Повелителят на конете”(1998), или е непокорният полковник Юджийн Ървин в затворническата драма на Род Лури „Последният замък”(2001), незаменимият профайлър Нейтън Мюр в „Шпионски игри”(2001) на Тони Скот,  похитеният бизнесмен Уейн Хейс в драмата на Петер Ян Брюге „Катарзис”(2003), опърничавият свекър на Дженифър Лопес в „Недоизживян живот”(2005) на Ласе Халстрьом или си позволява лукса да озвучава кон(!) в прелестната мелодрама на Гари Виник „Паяжината на Шарлот”(2006), да играе в собствени продукции – „Офицери и пешки“( 2007) и „Опасна игра“  ( 2012) , в крайно рискови проекти като „Създаване на сцена“ (2013) на Януш Камински, където захапва парче хляб и  „Всичко е изгубено“ (2013) на Дж.С.Чендър, в който като мореплавателя изнася САМ филма на гърба си.

Под режисурата на Антъни и Джо Русо като Александър Пиърс в „Завръщането на първия отмъстител“ (2014)  и „Отмъстителите : краят“ (2019) , отдава дължимото на комикс – традицията за прочутия капитан Америка, в „Разходка в гората“( 2015)  на Кен Куопис е амбициозният пътешественик Бил Брайсън, в „Истина“ (2015)  на Джеймс Вандербит е тв ветеран Дан Рътър, в „Още един шанс“(2016) на Карън Бейл , играе себе си , а  в „“Драконът, моят приятел“( 2016), на Робърт Лоури, се подвизава като бащата на Грейс.

Много силен и убедителен е дуетът му с Джейн Фонда в „Нашите души през нощта“ (2017) на Ритеш Батраrт и със Сиси Спейсeк в „Старецът и неговото оръжие“ (2018) на Дейвид Лоури.Подпомогна с името си и проекта „Фантазия да бърза лодка“ (2020) на Хана Фидел.

Редфорд е винаги на висота, работейки със завиден ентусиазъм и  перфектен професионализъм.

Той не би изневерил на характера си, ако не бе създал прочутия институт „Сънданс” -1980 г.с не по-малко знаменития  си кинофестивал, чрез който финансира алтернативното и авангардно щатско кино на младите и прохождащите таланти.

Робърт Редфорд-този щедър и необикновен талант!

Той можеше да се утвърди само в американското кино с неговите неизчерпаеми възможности, но  и железни правила, без чието спазване нито едно филмово величие не  получава място сред титаните на целулоидния свят.

Днес кариерата на Робърт Редфорд е в своя край.

Годините оставят и върху него неизбежния си отпечатък, но играта му е все така въздействена и уверена, както след дебюта му във „Войната също е лов”(1962) на Денис Сандърс със Сидни Полак, творецът , разкрил най-пълно потенциала му в „Забранена собственост”(1966), „Джеремая Джонсън”(1971), „Такива, каквито бяхме”(1973), „Трите дни на Кондора”(1975), „Електрическият конник”(1980) , „Извън Африка”(1985), „Хавана”(1990)...

Редфорд наистина остарява с царствено великолепие.

Докато му стигнат силите за превземането и на последния замък на злото...

Борислав Гърдев

сряда, 7 юли 2021 г.

Кажете им, че Слай е още тук

                                  Кажете им, че Слай е още тук



 

Любимецът на милиони зрители Силвестър Сталоун се ражда на 6 юли 1946 г. в Ню Йорк и расте като хилаво дете с парализирана лява част на тялото, за чието възстановяване са му необходими цели 15 години.

Младежът е болнав, трудно усвоява учебната материя и набързо сменя цели седемнадесет училища!

В юношеска възраст все пак послушва баща си Франк, започва да спортува, на 16  вече се занимава с „лек” културизъм, завършва американски колеж в Швейцария, учи драматургия в университета в Маями, Флорида и през 1969 г. поема отново към родния си град.

Дебютира през 1970 г. с главна роля в еротичната мелодрама „Парти у Кити и Студ”(1970) на Мортън Луис.

Снима и с  големи режисьори – при Уди Алън е побойник в „Банани”(1971), а при Алън Пакула е шеф на дискотеката в „Клут”(1971), а постига  успех в увлекателната гангстерска забава „Главатарите на Флетбуш”(1974) на Стивън Верона и Мартин Дейвидсън, където се изявява като Станли Росиело.

След този филм и придобитото самочувствие пътят към популярността е открит – в безсловесната роля на наемния убиец Джони в „Сбогом, моя красавице”(1975) на Дик Ричардс,  Франк Нити в „Капоне” (1975) на Стив Карвър, както и  в прочутия сериал „Коджак” (1975) като детектива Рик Дейли на Абби Ман.

Оттук до световната слава на „Роки” има само една крачка и ...една година.

Легенди се разказват за това как с яростна упоритост Сталоун отстоява пред ръководството на „Юнайтед артистс” правото си да бъде не само сценарист, създал сюжета за четири дни, но и изпълнител на главната роля,  да посочи режисьор, с когото иска непременно да работи – Джон Авилдсън и да продаде сценария за 23 000 долара, но с процент от печалбите.

Благодарение на неговата упоритост и непреклонност шефовете отстъпват, „Роки”излиза на 3 декември 1976 г., събира световен прииход от 225 млн.долара  и печели три „Оскара” – за филм, сценарий и монтаж, като за пръв  път Сталоун е номиниран и като най – добър актьор на годината.

През 2015 г. за същата си , но вече поддържаща изява, отново е номиниран да наградата на Академията!

Ролята на италианския жребец Роки Балбоа се оказва големият шанс на живота му , с която Силвестър Сталоун се идентифицира до днес.

С нея  доказва, че е самороден талант и че той ще чупи яйцата за омлета.

Филмът връща на екран чистата емоция и е необходимата оптимистична приказка за обикновените американци на тема „В какво се превръщат мечтите, когато вярваш в тях”,  изтерзани от виетнамската авантюра и аферата „Уотъргейт”.

Слай се съобразява с традицията и реализира още седем продължения (1979, 1982, 1985, 1990, 2006, 2015, 2018) , на петото отново привлича Авилдсън за постановчик, тъй като другите поема да режисира сам, но с течение на годините магията на успеха  се загубва.

Героят остава без развитие и вътрешно обогатяване, в началото на перестройката в четвъртия филм  е използван като защитник на традиционните американски ценности  в жестока схватка с боксьора – кагебист Иван Драго – Долф Лундгрен, петата част деградира до сантиментална махленска драма и едва в шестата серия сякаш има възраждане на магията, когато 60 годишният Роки отново излиза на ринга  за последната си  достойна загуба, след което се преквалифицира в треньор…

По подобна парабола се развива съдбата и на другия му култов герой Джони Рамбо, бившата зелена барета, която, борейки се с предразсъдъците на глухото провинциално американско градче, печели безапелационно нашите симпатии  в пилотната серия на нашенеца Тед Кочеф (1982), създадена по романа на Дейвид Морел.

След това като едноличен противник на виетнамския и съветски милитаризъм ( в продълженията на Джордж Пан Косматос, 1985 и Питър Макдоналд, 1988), действащ на принципа – „Стреляй и след това мисли!” повече стъписва, докато в предпоследната част, заснета от самия Сталоун през 2008 г. , надянал плаща на борец срешу кървавата бирманска хунта , Рамбо  отново намира своето призвание.

Идва и петата част „Последна кръв“ (2019),на Ейдриън Гринбърг, в която „разказва играт“ на нагли мексиканци – търговци на женска плът.

Слай изживява три кризисни периода в кариерата си, които успява да преодолее с много настойчивост и постоянство.

Първият идва  след „Роки I”, когато опиянен от славата решава, че в киното може да прави всичко и  да бъде тотален автор .

Така, надценявайки своите възможности,  създава две анемични и полууспешни авторски мелодрами, за които днес надали някой се сеща – „Райската алея”(1977) и „Да оцелееш”(1983), който на всичкото отгоре е продължение на легендарния мюзикъл на Джон Бадъм „Треска в събота вечер”(1977) отново с Джон Траволта в ролята на Рито Манеро, чийто провал компенсира с блестящите си превъплъщения като профсъюзния ръководител Джон Ковак във „ФИСТ”(1978) на Норман Джуисън,  симпатичният вратар Робърт Хотч във футболната драма на Джон Хюстън „Бягство към победата”(1981),  суровият и безкомпромисен детектив Дик Да Силва в трилъра „Нощни ястреби”(1981) на Брус Маламуд,  напористият Ник Мартинели, станал кънтри звезда в прочутата мелодрама на Боб Кларк „Фалшивият диамант”(1984), където в партньорство с легендата Доли Партън демонстрира великолепни вокални данни ,  лейтенант Мерион Кобрети в екшъна „Кобра”(1986) на Джордж Пан Косматос и  майсторът на канадската борба Линкълн Хоук в „На върха”(1987) на Менахем Голан.

През този период Силвестър Сталоун става любимец и на президента Рейгън, който го кани в Белия дом през 1985 г.

Вторият кризисен етап настъпва в началото на 90 – те години на миналия век, когато безуспешно се опитва да се утвърди в комедията, регистрирайки слаби постижения в амбициозни проекти – „Оскар”(1991) и „Спри, или мама ще стреля!”(1992).

Независимо че е ръководен от майсторите Джон Ландис и Роджър Спотисууд , Слай допуска непростим гаф, като намира спасителен изход в света на екшъна – в „Танго и Кеш”(1989) на Андрей Кончаловски , „Зад решетките”(1989) на Джон Флин , „Катерачът”(1993) на Рени Харлин , „Разрушителят”(1993) на Марко Брамбила, „Специалистът”(1994) на Луис Лоса , „Атентатори”(1995) на Ричард Донър , „Съдията Дред”(1995) на Дани Кенън и „Дневна светлина”(1996) на Роб Коен,“Законът на Картър“ (2000), на Стивън Кей, „Куршум в главата“ (2012) на Уолтър Хил, „Обратно броене“ (2018) на Брайън Милър,“Отряд самоубийци“ (2021) на Джеймс Гън…

Този му ход се оказва смайващо далновиден, хонорарите  скачат до небесата – 15 милиона долара за „Роки IV” и 20 милиона за „Състезанието”, а филмите му носят солидни печалби – като първенецът е безспорно „Катерачът”, спечелил общо 225 милиона долара!

В края на миналото десетилетие Сталоун прави нови опити за смяна на имиджа -  в псевдодокументалния филм на Артър Хилър „Гори, Холивуд, гори”(1997) и особено с  „Копланд”(1997) на Джеймс Манголд, в който  в ролята на ченгето Фреди Хефлин доказа, че е изключителен драматичен талант.

Новото хилядолетие за Сталоун тръгва добре с екшъна „Законът на Картър”(2000) на Стивън Кей, в който  ни впечатлява в одеждите на  непоколебимия Джак Картър, след това е автомобилният състезател Джо Танто в бледата спортна драма на Рени Харлин „Състезанието”(2001) и бодигардът Франки Делано в гангстерската комедия на Мартин Бърк „ Да охраняваш Анжело”(2001).

Силната драма „Детоксикация”(2002) на Джим Гилеспи е последвана от  двата му напъна с неговите камеоизяви в „Такси - 3”(2003) на Жерар Кравчик и „Деца шпиони -  3(2003) на Робърт Родригес, като опит за завръщане в голямата игра се явява ролята му на мага на картите  Дийн Стивънс  в „Ловки ръце”(2004) на Деймиън Нюман .

Силвестър Сталоун отново напомня за себе си като голяма звезда с трите си поредни успешни авторски проекта „Роки Балбоа”(2006), „Джон Рамбо”(2008) и „Непобедимите”(2010), в който се  подвизава като Бърни Рос, спечелвайки със своите приятели Джейсън Стейтъм - Лий и Джет Ли – Ин Янг, своята мръсна малка война в Южна Америка.

Продълженията му излязоха през 2012 и 2014 .

 Днес Сталоун е уважавана и обичана звезда на световното кино,  колекционер на картини и красиви жени ( браковете му със Саша Цак, Бриджит Нилсен и Дженифер Флауър са подробно разнищени от клюкарските издания), певец,художник , създател на линия мъжки дрехи с марката „Sly”,продуцент на популярните реалити формати – „Претендентът“ (2006  - 2009) и „Последният най – добър майстор „ (2017 – 2018) институция, с която и досега се съобразяват при реализацията на скъпи и рисковани проекти като  „Непобедимите”.

Не е за вярване, че Слай Сталоун  остарява, тъй като и досега  е запазил своя младежки дух, ентусиазъм и непосредственост, виталността си и вкуса към авантюрата ( Той е сред инициаторите, заедно с Брус Уилис и Арнолд Шварценегер, за създаването на веригата ресторанти „Планета Холивуд” през 1991 г., много популярна някога,  но за съжаление двукратно фалирала през 1999 и 2001 г.), неизтощимата си работоспособност, сериозното си отношение към професията и безпределната любов на  многобройните си  почитатели, с които контактува в Twitter.

Сталоун гостува у нас на 28 септември 2008 г.и се  срещна  се с Бойко Борисов , приел го  като свой скъп гост,  снима в България втората и третата част на „Непобедимите“, както и четвъртата и пета част на „Рамбо“ и дори похвали родината ни като райско кътче ( „Това е мястото!“)  в прочутото си видеообръщение от 11 октомври 2015 година…

Борислав Гърдев

 

неделя, 4 юли 2021 г.

Опасни типове по пътеките на славата

                            

           Опасни типове по

          по пътеките на славата





 

Киното рядко познава такава пълноценна креативна колаборация, каквато се установява между Кърк Дъглас и Винсент Минели.

Привидно двамата са толкова различни и несъвместими.

Кърк е атлетичен, самоуверен и напорист.Той играе смели, амбициозни и корави мъже, които знаят как да се справят със суровия живот.

Затова се и снима преимуществено в зрелищни и ярки продукции, в които като правило е героят и лидерът – споменавам само „Големият карнавал“ (1951),„Одисей“ (1954) „Пътеки на славата“(1957), „Спартак“(1960), “Седем дни през май“(1964), „Героите на Телемарк“ (1965)„Отрядът“(1975), „Мъжът от снежната река“ (1982),“Опасни типове“ (1986), „Алчни хора“ (1994)

Минели е фин, изтънчен, слаб, одухотворен, живеещ изцяло в света на приказката и ослепително красиво заснетия мюзикъл или мелодрама – „Един американец в Париж“ (1951), „Моделиерката“(1957),„Жижи“(1958),“Хартиена птица“(1965), „Нина“(1976)

Сякаш нищо не може да ги свърже за съвместна работа.

Да, ама не!

Оказва се, че Кърк Дъглас прави с Минели – както при Кубрик -  най – богатите и впечатляващи роли,тъй като актьорският му стил се вписва добре към натюрела на Минели и афинитетът му към образи на невротизирани и раздирани от противоречия творци.

Винсент Минели смята, че никой друг актьор не се е справил така добре с поставените му задачи като него – „Здрав, атлетичен, понякога експлозивен играч,Дъглас обичаше статичната реторика и правеше всичко страстно.“

На 25 декември  1952 г. излиза „Лошият и красивите“ по сценарий на Джордж Брадшоу и Чарлз Шни.

Това не е нито слънчев мюзикъл ,нито ведра приказка за любовта на млади и амбициозни американци.

Нищо подобно!

„Лошият и красивите“ е суров, мрачен, жестоко реалистичен разказ за света на филмовия бизнес, в който чрез серия от ретроспекции на трима души – сценарист, режисьор и актриса и през погледа на продуцент се разкрива сложния, противоречив и на моменти демоничен образ на продуцента Джонатан Шийлдс, тръгнал от нищото, направил пари, съсипал живота на своите колеги, но очакващ чрез съгласието им за съвместна работа финансиране на нов и амбициозен проект.

Засегнатите от действията на Шийлдс отказват да работят с него, но финалът е много показателен – докато тримата излизат от стаята – продуцентът – партньор на Шийлдс – Хари Пебел – Уолтър Пиджеън уведомява намирашия се в Париж  Шийлдс за неуспешните си преговори,докато тримата засегнати подслушват с удължен телефон подробностите за новия проект на някогашния им враг с все заинтересован израз на лицето…

 

Зад Шийлдс познавачите на холивудските нрави веднага познават Дейвид Селзник, бащата на „Отнесени от вихъра“ (1939) и Орсън Уелс, създателят на „Гражданинът Кейн“(1941).

Ако и да е с продължителност от близо два часа „Лошият и красивите“ се гледа като откровение, а причината основно е в прекрасната и обсебваща игра на Дъглас.

Той не просто играе с вдъхновение и страст, той се вживява в образа, той Е Джонатан Шийлдс.

Номиниран е за „Оскар“ за главна мъжка роля, но губи от титана Гари Купър, създал знаменития шериф Уил Кейн в „Точно по пладне“ (1952) на Фред Зинеман.

През 1956 г.Кърк Дъглас и Минели се събират отново за още по – амбициозен проект – екранизацията на „Жажда за живот“ на Ървин Стоун с премиера на 17 септември.

Кърк поема ролята на Ван Гог, тъй като е на неговите години, когато художникът се самоубива, а и физически прилича на него и добре владее френски, докато Антъни Куин се съгласява да играе Пол Гоген.

Филмът е прекрасна и проникновено експонирана драма за края на един изключително талантлив и изтерзан от живота художник.

Заснет е в наситени и завладяващи цветове от Фредерик Йънг, а впечатляващата музика е дело на корифея Миклош Рожа.

С изключително майсторство е показан конфликтът между двамата изтъкнати творци, бурният им и често пълен с пререкания и скандали живот до раздялата им, бавното потъване на Ван Гог в света на лудостта, чийто етапи са прословутото отрязване на ухото,халюцинациите и припадъците.

Дъглас играе с невероятна и неподражаема страст.

За него ролята на прочутия художник е болезнено преживяване.

Съпругата му Ан допълва – „Когато снимаше „Жажда за живот“, той се прибираше с онази червена брада на Ван Гог, обут в онези големи ботуши, тропаше из къщата – беше страшно.“

Филмът прави фурор, но, както често се случва, победителят се оказва  Антъни Куин, спечелил „Оскар“ за поддържаща мъжка роля.

Според Минели Дъглас е заслужавал „Оскар“ за главна мъжка роля, но отново губи в тежка конкуренция с Юл Бринър, грабнал златната статуетка под носа му за ролята на екзотичния сиамски крал в мюзикъла на Уолтър Ланг „Кралят и аз“.

За Дъглас остава утешителния „Златен глобус“ – „Оскар“ той така и няма да получи, ако не броим утешителната награда от 25 март 1996 г. за цялостно творчество…

Любопитно е как реагира след прожекцията на филма Херцогът – Джон Уейн.

В мемоарите си „Синът на вехтошаря“ от 1988 г.Кърк Дъглас  е лаконичен и колоритен – „Господи, Кърк!Как можеш да изиграеш такава роля? Останаха толкова малко от нас.Трябва да играем силни, корави герои.Не тези слаби треперковци.“

Дъглас се опитва да обясни – „Всичко е измислено, Джон.Не е реално.Ти всъщност не си Джон Уейн, знаеш ли?“

Уейн само го изглежда странно, сякаш колегата му го е предал.

Третата и последна съвместна работа на Дъглас и Минели се появява на 17 август 1962г.

Сценарият е дело отново на Чарлз Шни, поради което мнозина фенове го възприемат като своеобразно продължение на „Лошият и красивите“.

Но „Две седмици в друг град“ си е съвсем различен филм, сниман в „Чинечита“.

Той отново разказва за подмолните игри във филмовия бизнес, но с по – шлифован и язвителен тон, характерен за автора на романа Ъруин Шоу.

Всъщност именно Шоу е големият губещ от реализацията проекта, тъй като готовият филм има само бледа и имагинерна връзка с неговия иначе дълбоко реалистичен, обхватен и силно въздействащ роман.

Основните персонажи от романа  - Джак Андрюс, актьорът с увяхнала заради алкохолизма си слава,призван да спаси рожбата на получилия инфаркт режисьор Морис Крюгер, надзираван от властната му и свадлива съпруга Карлота, присъстват на екрана, добили облика и харизмата на Кърк Дъглас, Едуард Г.Робинсън и Сид Чарис, цветовата гама на оператора Милтън Краснър е житейски достоверна,но като цяло гледаме доста волна и силно видоизменена версия на романа на Шоу, в която като най – адекватен в интерпретацията си изпъква именно Кърк Дъглас.

Минели работи внимателно и скрупольозно, той ще направи в Рим след това и последния си филм „Нина“ (1976), в който главната роля ще изпълни дъщеря му Лайза, но лично аз  бях неприятно изненадан от начина на адаптация на романа на Шоу, в който са ампутирани всички критични и изобличителни сцени и обобщения, а е  акцентирано основно на мелодраматичната интрига.

„Две седмици в друг град“ не получава никаква престижна награда.

"Оскар" - ът за главна мъжка роля за 1962 г. печели с вдъхновената си игра на обаятелния адвокат Атикус Финч Грегъри Пек с "Да убиеш присмехулник" на Робърт Мълиган.

"Две седмици"... си остава последният общ филм, който Дъглас и Минели правят.

Дали постановчикът постъпва правилно като не кани повече за работа знаменития актьор , продуцент и режисьор ,е отделна тема за размисъл.

Аз например смятам, че Дъглас е можел по – добре да изиграе ролята на учителя Едуард Хюит от Ричард Бъртън в „Хартиена птица“ (1965), но си давам сметка, че това е невъзможна мисия, първо, защото тогава е ангажиран с три мащабни военни продукции – „В опасност“ на Ото Преминджър, „Героите на Телемарк“ на Антъни Ман и „Гори ли, Париж?“ на Рене Клеман и второ,тъй като в пика на славата на най – одумваната тогава артистична двойка именно Бъртън е трябвало да партнира на съпругата си Лиз Тейлър – художничката Лора Рейнолдс.

Това са закономерните изисквания на пазара и маркетинга.

А че Дъглас е имал потенциал да направи поне още една  конгениална изява го доказва през 1969 г., когато изненадва филмовия свят със своята интерпретация на образа на рекламния бос Еди Андерсън в партньорство с Фей Дънауей като Гуейн род режисурата на великия Елия Казан, екранизирал собствения си роман от 1967 година…

Борислав Гърдев

Текстът е посветен на 35 г. от смъртта на Винсент Минели и 105 г. от рождението на Кърк Дъглас.

 

 

събота, 8 май 2021 г.

Изненадата "Виртуозът"

 

                 Изненадата "Виртуозът"

 

„Виртуозът“ на Ник Стаглиано е от тези привидно семпли, предвидими и сякаш пълни с

клишета филми, който, уж е направен без претенции и свръхочаквания, а всъщност

се оказва сред най –  приятните премиери за сезона.

Причината за неговото силно въздействие, а и възможността той да бъде

сред най – важните заглавия на 2021 г.,откривам в сюжета, дело на сценариста

Джеймс Улф.

Господи, колко филма съм гледал досега за наемни убийци, които са по правило

суперпрофита, не излизат от дебелата сянка на укритието си и със стоманен и пълен с нега поглед

посрещат самотата си, на която са обречени?

Виртуозът на Ансън Маунт не се различава съществено от своите побратими.

Движи се като тигър, премисля всеки свой ход, никога не бърза по време на акция, изпипва всяка

стъпка като скулптор, говори изключително рядко, процеждайки с усилие думите си, потаен е, не

знаем нищо за миналото му – семеен ли е или напротив, какво е работил – ченге, тюлен или барета,

защо е приел да изпълнява толкова опасни мокри поръчки, криейки се след всеки свой удар в гората в дървена къща,

в компанията симпатично куче с бяла козина, за което полага трогателни усилия.

Той се стреми с всички сили да се абстрахира от страничните ефекти на дейността си, но не може да избяга от

ударите на съдбата си.

Налага се да предизвика катастрофа с един свой изстрел, но след нея невинна жена се подпалва и гори

пред неговите и на сина  й очи.

Натрапчивият кошмар го преследва и подсказва, че и този човек от стомана е уязвим и има пробойни, през

които враговете му могат да го атакуват…

Виртуозът получава задачите си от не по – малко мистериозен ментор, скрит зад бюро и черни

очила, с поставени на бюрото му четири телефона.

 Стоически чака инструкция или готви доклад, който менторът изслушва с каменно спокойствие.

Той  е, разбира се, Антъни Хопкинс , който с годините става все по – добър и дори и леко да се отегчава,

продължава да играе с желание пред камерата.

Независимо дали във филм за „Оскар“ – „Бащата“ на Флориан Зелер или просто , за да се забавлява във върхова форма,

както е във „Виртуозът“.

За дълго време възприемаме образа му като на самодоволен застаряващ мизантроп, занимаващ се с убийства,

за да отмъщава .

За своето тежко минало, за кървавите задачи, които сам е изпълнявал от самодоволни офицери, за угризенията на съвестта, които и него са го преследвали.

Хладнокръвният ментор също – и то само веднъж – разкрива истинският си облик – на гроба но бащата на виртуоза,

на когото сякаш между другото споделя страшната и измъчваща го 25 години тайна как е убил в яма  – вероятно във виетнамската джунгла -

група невинни старци и деца, като дори му се е наложило накрая да застреля и едно все още бягащо хлапе, което татко му отказва да гръмне…

Очакваме между двамата да има пълен синхрон и доверие и те са налице, докато виртуозът получава от шефа си бележка с

надпис „Белите реки“.

Той поема на поредната си мисия, попадайки в дълбоката американска провинция, в първобитна кръчма и в допотопен мотел

със странни обитатели, където нищо от това, което вижда, не отговаря на действителността.

Отново е принуден да извърши серия от убийства, да прикрие старателно следите си и да търси отчаяно белите реки.

Докато дири този мистериозен топос допуска фатална грешка.

Поддава се на чара на една келнерка, която го привлича колкото с провиденциалистките си умения, толкава и с чистота и спонтанността на порива си

да има силно рамо до себе си, да напусне дупката, в която се е натикала и да замине за Италия.

Сервитьорката има своя италианска мечта и смята да я сподели с появилия се в бара й странник.

В интерес на истината той отначало не се поддава на ухажването й, дори заявява, че няма да я докосне, оставяйки я

да спи в неговото легло, докато  си разчиства по своя начин сметките с преследващите го врагове – от хубавеца

Джони – Ричард Брейк и неговото гадже – Диора Бърд до зам. – шериф – Дейвид Морс, когото застрелва с автомат в гората.

В мига на своя триумф, решавайки да напусне градчето и да продължи с поставената си задача, той се поддава на ласките на голата

дама, оказала се необикновено гъвкава и страстна.

Виртуозът получава така дълго чаканата любов, жената, която го обича и в секундата, в която е на седмото небе все пак решава да

провери самоличността й, измъквайки от нейната чанта подаващата се от там лична карта.

И ето я изненадата – любимата  се оказва Бланка Риос – белите реки!

Той няма време да осмисли този шокиращ факт, защото веднага получава куршум в челото.

Неустрашимият килър е пробит в сърцето и главата, Бланка – Аби Корниш докладва изпълнението на поръчката, след което посещава убежището на

своята жертва.

Оставя нов пакет с кучешка храна , изважда пистолета си и го насочва към главата на невинното животинче.

Очакваният изстрел е спестен.

Вместо него се появяват финалните надписи на филма…

Това е.

Умишлено наблегнах на детайлите, с риск да досадя или да разваля магията на очакващите филма зрители.

Акцентирах на сюжета, защото  той е основният  силен коз на филма.

Допълвам уверената режисура на Ник Стаглиано, изявяващ се в ролята и на продуцент, като и умело проведеният кастинг,

който е наистина безупречен.

Посочвам великолепните епизодични изяви на Еди Марсън – самотникът, изключителен английски актьор, който запомних

от сериала „Рей Донован“ (2020), Дейвид Морс, допаднал ми от сериалите „Бягство по учебник“ (2018), „Сутрешно шоу“ (2019) и

„Благословена птичка божия“ (2020), Диора Бърд, която помня от „Изгубената сестра“ (2019) и Ричард Брейк, впечатлил ме

в „Мандалорианецът“ (2020).

Ансън Маунт  - „Стар трек : Откритието“ (2019), прави страхотна роля на уязвим суперпрофесионалист и е много важна химията,

 която се получава между него и Аби Корниш  („Джак Райън“, 2018), за цялостното емоционално въздействие на творбата.

Много добра и изпипана е и музиката на Брук и Уил Блеър („Черна Коледа“ 2019).

В заключение -  „Виртуозът“ е силен, ефектен и майсторски направен трилър, в най – добрите традиции на жанра.

Без да претендира да е шедьовър, той ще ви достави два часа истинско удоволствие и наслада от работата на

големи професионалисти.

Какво повече му трябва на човек в това тревожно и пълно с изненади време?

Борислав Гърдев

„Виртуозът“, 2021,111 минути,сц.Джеймс Улф, реж. и прод.Ник Стаглиано, продукция на „Нац продъкшънс“

и „Пеликан филмс“, разпространение „Лайънсгейт“.