неделя, 4 юли 2021 г.

Опасни типове по пътеките на славата

                            

           Опасни типове по

          по пътеките на славата





 

Киното рядко познава такава пълноценна креативна колаборация, каквато се установява между Кърк Дъглас и Винсент Минели.

Привидно двамата са толкова различни и несъвместими.

Кърк е атлетичен, самоуверен и напорист.Той играе смели, амбициозни и корави мъже, които знаят как да се справят със суровия живот.

Затова се и снима преимуществено в зрелищни и ярки продукции, в които като правило е героят и лидерът – споменавам само „Големият карнавал“ (1951),„Одисей“ (1954) „Пътеки на славата“(1957), „Спартак“(1960), “Седем дни през май“(1964), „Героите на Телемарк“ (1965)„Отрядът“(1975), „Мъжът от снежната река“ (1982),“Опасни типове“ (1986), „Алчни хора“ (1994)

Минели е фин, изтънчен, слаб, одухотворен, живеещ изцяло в света на приказката и ослепително красиво заснетия мюзикъл или мелодрама – „Един американец в Париж“ (1951), „Моделиерката“(1957),„Жижи“(1958),“Хартиена птица“(1965), „Нина“(1976)

Сякаш нищо не може да ги свърже за съвместна работа.

Да, ама не!

Оказва се, че Кърк Дъглас прави с Минели – както при Кубрик -  най – богатите и впечатляващи роли,тъй като актьорският му стил се вписва добре към натюрела на Минели и афинитетът му към образи на невротизирани и раздирани от противоречия творци.

Винсент Минели смята, че никой друг актьор не се е справил така добре с поставените му задачи като него – „Здрав, атлетичен, понякога експлозивен играч,Дъглас обичаше статичната реторика и правеше всичко страстно.“

На 25 декември  1952 г. излиза „Лошият и красивите“ по сценарий на Джордж Брадшоу и Чарлз Шни.

Това не е нито слънчев мюзикъл ,нито ведра приказка за любовта на млади и амбициозни американци.

Нищо подобно!

„Лошият и красивите“ е суров, мрачен, жестоко реалистичен разказ за света на филмовия бизнес, в който чрез серия от ретроспекции на трима души – сценарист, режисьор и актриса и през погледа на продуцент се разкрива сложния, противоречив и на моменти демоничен образ на продуцента Джонатан Шийлдс, тръгнал от нищото, направил пари, съсипал живота на своите колеги, но очакващ чрез съгласието им за съвместна работа финансиране на нов и амбициозен проект.

Засегнатите от действията на Шийлдс отказват да работят с него, но финалът е много показателен – докато тримата излизат от стаята – продуцентът – партньор на Шийлдс – Хари Пебел – Уолтър Пиджеън уведомява намирашия се в Париж  Шийлдс за неуспешните си преговори,докато тримата засегнати подслушват с удължен телефон подробностите за новия проект на някогашния им враг с все заинтересован израз на лицето…

 

Зад Шийлдс познавачите на холивудските нрави веднага познават Дейвид Селзник, бащата на „Отнесени от вихъра“ (1939) и Орсън Уелс, създателят на „Гражданинът Кейн“(1941).

Ако и да е с продължителност от близо два часа „Лошият и красивите“ се гледа като откровение, а причината основно е в прекрасната и обсебваща игра на Дъглас.

Той не просто играе с вдъхновение и страст, той се вживява в образа, той Е Джонатан Шийлдс.

Номиниран е за „Оскар“ за главна мъжка роля, но губи от титана Гари Купър, създал знаменития шериф Уил Кейн в „Точно по пладне“ (1952) на Фред Зинеман.

През 1956 г.Кърк Дъглас и Минели се събират отново за още по – амбициозен проект – екранизацията на „Жажда за живот“ на Ървин Стоун с премиера на 17 септември.

Кърк поема ролята на Ван Гог, тъй като е на неговите години, когато художникът се самоубива, а и физически прилича на него и добре владее френски, докато Антъни Куин се съгласява да играе Пол Гоген.

Филмът е прекрасна и проникновено експонирана драма за края на един изключително талантлив и изтерзан от живота художник.

Заснет е в наситени и завладяващи цветове от Фредерик Йънг, а впечатляващата музика е дело на корифея Миклош Рожа.

С изключително майсторство е показан конфликтът между двамата изтъкнати творци, бурният им и често пълен с пререкания и скандали живот до раздялата им, бавното потъване на Ван Гог в света на лудостта, чийто етапи са прословутото отрязване на ухото,халюцинациите и припадъците.

Дъглас играе с невероятна и неподражаема страст.

За него ролята на прочутия художник е болезнено преживяване.

Съпругата му Ан допълва – „Когато снимаше „Жажда за живот“, той се прибираше с онази червена брада на Ван Гог, обут в онези големи ботуши, тропаше из къщата – беше страшно.“

Филмът прави фурор, но, както често се случва, победителят се оказва  Антъни Куин, спечелил „Оскар“ за поддържаща мъжка роля.

Според Минели Дъглас е заслужавал „Оскар“ за главна мъжка роля, но отново губи в тежка конкуренция с Юл Бринър, грабнал златната статуетка под носа му за ролята на екзотичния сиамски крал в мюзикъла на Уолтър Ланг „Кралят и аз“.

За Дъглас остава утешителния „Златен глобус“ – „Оскар“ той така и няма да получи, ако не броим утешителната награда от 25 март 1996 г. за цялостно творчество…

Любопитно е как реагира след прожекцията на филма Херцогът – Джон Уейн.

В мемоарите си „Синът на вехтошаря“ от 1988 г.Кърк Дъглас  е лаконичен и колоритен – „Господи, Кърк!Как можеш да изиграеш такава роля? Останаха толкова малко от нас.Трябва да играем силни, корави герои.Не тези слаби треперковци.“

Дъглас се опитва да обясни – „Всичко е измислено, Джон.Не е реално.Ти всъщност не си Джон Уейн, знаеш ли?“

Уейн само го изглежда странно, сякаш колегата му го е предал.

Третата и последна съвместна работа на Дъглас и Минели се появява на 17 август 1962г.

Сценарият е дело отново на Чарлз Шни, поради което мнозина фенове го възприемат като своеобразно продължение на „Лошият и красивите“.

Но „Две седмици в друг град“ си е съвсем различен филм, сниман в „Чинечита“.

Той отново разказва за подмолните игри във филмовия бизнес, но с по – шлифован и язвителен тон, характерен за автора на романа Ъруин Шоу.

Всъщност именно Шоу е големият губещ от реализацията проекта, тъй като готовият филм има само бледа и имагинерна връзка с неговия иначе дълбоко реалистичен, обхватен и силно въздействащ роман.

Основните персонажи от романа  - Джак Андрюс, актьорът с увяхнала заради алкохолизма си слава,призван да спаси рожбата на получилия инфаркт режисьор Морис Крюгер, надзираван от властната му и свадлива съпруга Карлота, присъстват на екрана, добили облика и харизмата на Кърк Дъглас, Едуард Г.Робинсън и Сид Чарис, цветовата гама на оператора Милтън Краснър е житейски достоверна,но като цяло гледаме доста волна и силно видоизменена версия на романа на Шоу, в която като най – адекватен в интерпретацията си изпъква именно Кърк Дъглас.

Минели работи внимателно и скрупольозно, той ще направи в Рим след това и последния си филм „Нина“ (1976), в който главната роля ще изпълни дъщеря му Лайза, но лично аз  бях неприятно изненадан от начина на адаптация на романа на Шоу, в който са ампутирани всички критични и изобличителни сцени и обобщения, а е  акцентирано основно на мелодраматичната интрига.

„Две седмици в друг град“ не получава никаква престижна награда.

"Оскар" - ът за главна мъжка роля за 1962 г. печели с вдъхновената си игра на обаятелния адвокат Атикус Финч Грегъри Пек с "Да убиеш присмехулник" на Робърт Мълиган.

"Две седмици"... си остава последният общ филм, който Дъглас и Минели правят.

Дали постановчикът постъпва правилно като не кани повече за работа знаменития актьор , продуцент и режисьор ,е отделна тема за размисъл.

Аз например смятам, че Дъглас е можел по – добре да изиграе ролята на учителя Едуард Хюит от Ричард Бъртън в „Хартиена птица“ (1965), но си давам сметка, че това е невъзможна мисия, първо, защото тогава е ангажиран с три мащабни военни продукции – „В опасност“ на Ото Преминджър, „Героите на Телемарк“ на Антъни Ман и „Гори ли, Париж?“ на Рене Клеман и второ,тъй като в пика на славата на най – одумваната тогава артистична двойка именно Бъртън е трябвало да партнира на съпругата си Лиз Тейлър – художничката Лора Рейнолдс.

Това са закономерните изисквания на пазара и маркетинга.

А че Дъглас е имал потенциал да направи поне още една  конгениална изява го доказва през 1969 г., когато изненадва филмовия свят със своята интерпретация на образа на рекламния бос Еди Андерсън в партньорство с Фей Дънауей като Гуейн род режисурата на великия Елия Казан, екранизирал собствения си роман от 1967 година…

Борислав Гърдев

Текстът е посветен на 35 г. от смъртта на Винсент Минели и 105 г. от рождението на Кърк Дъглас.

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар