„Елвис“ на Баз Лурман
1.„Елвис“
може и да не е най – добрият филм на Баз Лурман – за такъв аз все още смятам ,
че е „Мулен Руж!“ (2001), но е сред най –
амбициозните му, какъвто бе „Австралия“ от 2008 г.
Правен е с ентусиазъм, неограничен разход на енергия и с
много любов.
Каквато Елвис Пресли безспорно заслужава.
2.Четох редица ревюта за творбата и ставах все по –
озадачен.Аз ли съм гледал друг филм или моите колеги?
Че се набляга основно на визията – прекрасна операторска
работа на Манди Уокър, с която Лурман снима „Австралия“ и на музиката на Елиът
Уилър е напълно естествено.
Но да се твърди, че бил хаотичен, без контрол над основните
си аспекти, че монтажът му куцал или липсвал изобщо не отговаря на истината.
Напротив – от първата сцена си личи, че Баз Лурман има
съвсем ясна концепция, която неотстъпно ще следва – юношеството на Елвис,
корените на музиката му, които идват от негърските гета и госпъл изпълненията
на църковните проповеди, топлите отношения в семейството и желанието на
тийнейджъра да стане музикант, първите записи и зашеметяващата кариера,
продължила от 1954 до 1977 г.
В едри щрихи, но с обхват на най – важните етапи от
дейността на звездата – вкл. службата в Германия – 1958 - 1960, гостуването в
„Шоуто на Ед Съливан“ на 28 октомври 1956, дългите години работа в Холивуд –
1956 - 1969 , където щедрият талант е заложник на глуповати комедии и
мелодрами, с две изключения „Кралят креол“ (1958) на
Майкъл Къртис и „Пламтяща звезда“(1960) на Дон Сийгъл, до знаменитите му
концерти в Лас Вегас, предавани по тв и излъчвани в целия свят, но не и у нас…
Аз например гледах 71 минутния концерт „Eлвис : Алоха от Хавай“ на Тод Морган не
през 1973 г., когато излиза, а четири десетилетия по – късно…
3.Ако и да е дълъг 159 минути в „Елвис“ (2022) на Баз Лурман има и съществени пропуски.
И за тях трябва да се говори открито и мотивирано, като
критиката, естествено, първо отнасят сценаристите – Сам Бромел, Крейг
Пиърс,Джереми Донър и самият Лурман.
Много бегло и страхливо е подходено при разкриване на
взаимоотношенията между Елвис Пресли и
неговият баща Върнън – Ричард Роксбърг, оказал се мекушав и по своему
меркантилен, маша в ръцете на Том Паркър и човек не съумял да запълни голямата
празнина от загубата на съпругата Гладис – Хелън Томсън, починала на 14 август
1958 г.,която Елвис е боготворял.
В рамките на клишето минава и разривът на идола със
съпругата му Присила – Оливия ДеДжондж, която го напуска в най – неподходящия
момент, смятайки че той няма нужда от нейната любов, а и защото не иска да го
дели с многобройните му почитателки, които умират от желание да се целуват с
него на сцената и да му отмъкват саката и шаловете…
Има и още нещо, което убягва от погледа на писалите ревюта
за филма, а то е много важно.
Елвис Пресли сякаш твори в златна клетка, предпазен от добре
функционираща защитна стена от реалния живот в САЩ, който се оказва не само
сложен, но и взривоопасен.
Аз не съжалявам, че не експонирано желанието му да бъде доброволен сътрудник на
ФБР и да получи специална значка от Едгар Хувър, все пак за това бе направен
отделен филм от 2016 „Елвис и Никсън“ на Лайза Джонсън.
Но ми става неудобно да наблюдавам стъписаната физиономия на
Краля в изпълнението на Остин Бътлър, когато научава за смъртта на Мартин Лутър
Кинг и сенатор Едуард Кенеди…
Звездата е сякаш ням свидетел на нещо, което не може и не
желае да проумее, а да не забравяме, че преди това е убийството на президента
Джон Кенеди, последвано от потъпкването
на Пражката пролет, войната във Виетнам и нейният крах, превратът в Чили ,
Уотъргейт,трите войни в Близкия изток и стигнем до трагедията в Кампучия през
1975…
4. В едно нещо творбата на Лурман е все пак скрупольозно
точна и обстоятелствена - показването на връзката на звездата с неговия
мениджър – полковник Том Паркър.
Тук именно Баз Лурман демонстрира висш пилотаж, разкривайки
сложните им и противоречиви обрати през призмата на ясно изразен фаустовско – мефистофелски синдром.
Остин Бътлър като Пресли
е отличен професионалист , признателен на своя мениджър.
Но и той решава да се бунтува, да бъде самостоятелен, да
уволни нахалния си мениджър.
За да получи от баща си сметката, която не може да плати на
Паркър за своята свобода – 8 549 761, 09 долара, сума фантастична и
днес!
Разбира, че самостоятелността означава не само банкрут, но и
раздяла с любимия „Кадилак“ и частен самолет и живот в оскъдица и несигурност…
Какво му остава, освен да продължи с концертите в хотел
„Интернационал“ в Лас Вегас, с турнетата в САЩ, той така и не доживява
международно такова, тъй като Паркър с основание или не се страхува за неговата
сигурност и безопасност, докато се стигне до фаталния ден на 16 август 1977
година, когато светът на рокендрола осиротява…
Наблрюдавах внимателно дуела на Бътрър с Том Ханкс.
Остин безспорно има харизма и щедър талант, иначе Тарантино
не би го наел за ролята на Текс Уотсън в „Имало едно време …в Холивуд „(2019),добре пее и убедително се вживява в
образа на Краля.
И въпреки това в обкръжението на Ханкс наистина прилича на
зализано и красиво младо момче, което послушно изпълнява указанията на своя
ментор.
Защо?
Защото Том Паркър в поредната конгениална изява на Ханкс е
едновременно алчен, хитър , обигран и пресметлив бизнесмен и същевременно е
отговорен човек, готов да се раздаде докрай за своето протеже, дори, ако се
налага да напусне болничната стая, след преживян инфаркт, за да поеме отново
юздите на успешния бизнес в свои ръце.
Защото под неговата диригентска палка всяко шоу на Елвис си
е чисто злато, което пък му дава възможност не само да изисква тлъсти хонорари
за клиента си, но и да получи необходимите бонуси за своя самоотвержен труд.
Точно затова той остава продуцент на Пресли до края на
живота му, надживявайки го с цели 20 години…
По тази причина се превръща и в разказвач на историята и в
симпатичният, но необходим злодей, който дори изкуствения гърбав нос и
холандският акцент не могат да превърнат в карикатура, тъй като в дрехите и
походката му е не кой да е , а Том
Ханкс.
5.На финала на епоса си Лурман си позволява да пусне
документални кадри от изпълнения на истинския Елвис Пресли.
Стана ми умилително и тъжно…
Бътлър така се стара да влезе под кожата на Краля, дори успя
в магичното си начинание до финала на филма, когато съпоставката между
оригинала и неговия интерпретатор категорично наклони везните в полза на
автентичния Елвис Арон Пресли.
Какво да се прави, понякога и изкуството е безсилно пред
закономерностите на реалността!
Борислав Гърдев
„Елвис“, 2022, 159 минути,производство „Уорнър брос“,
съсценарист, режисьор и продуцент Баз
Лурман
