"Елвис" на Баз Лурман

 

                  

       „Елвис“ на Баз Лурман

 

1.„Елвис“ може и да не е най – добрият филм на Баз Лурман – за такъв аз все още смятам , че е „Мулен Руж!“ (2001), но е сред най – амбициозните му, какъвто бе „Австралия“ от 2008 г.

Правен е с ентусиазъм, неограничен разход на енергия и с много любов.

Каквато Елвис Пресли безспорно заслужава.

2.Четох редица ревюта за творбата и ставах все по – озадачен.Аз ли съм гледал друг филм или моите колеги?

Че се набляга основно на визията – прекрасна операторска работа на Манди Уокър, с която Лурман снима „Австралия“ и на музиката на Елиът Уилър е напълно естествено.

Но да се твърди, че бил хаотичен, без контрол над основните си аспекти, че монтажът му куцал или  липсвал изобщо не отговаря на истината.

Напротив – от първата сцена си личи, че Баз Лурман има съвсем ясна концепция, която неотстъпно ще следва – юношеството на Елвис, корените на музиката му, които идват от негърските гета и госпъл изпълненията на църковните проповеди, топлите отношения в семейството и желанието на тийнейджъра да стане музикант, първите записи и зашеметяващата кариера, продължила от 1954 до 1977 г.

В едри щрихи, но с обхват на най – важните етапи от дейността на звездата – вкл. службата в Германия – 1958 - 1960, гостуването в „Шоуто на Ед Съливан“ на 28 октомври 1956, дългите години работа в Холивуд – 1956 - 1969 , където щедрият талант е заложник на глуповати комедии и мелодрами, с две изключения „Кралят креол“ (1958) на Майкъл Къртис  и „Пламтяща звезда“(1960) на Дон Сийгъл, до знаменитите му концерти в Лас Вегас, предавани по тв и излъчвани в целия свят, но не и у нас…

Аз например гледах 71 минутния концерт „Eлвис : Алоха от Хавай“ на Тод Морган не през 1973 г., когато излиза, а четири десетилетия по – късно…

3.Ако и да е дълъг 159 минути в „Елвис“ (2022) на Баз Лурман има и съществени пропуски.

И за тях трябва да се говори открито и мотивирано, като критиката, естествено, първо отнасят сценаристите – Сам Бромел, Крейг Пиърс,Джереми Донър и самият Лурман.

Много бегло и страхливо е подходено при разкриване на взаимоотношенията между Елвис  Пресли и неговият баща Върнън – Ричард Роксбърг, оказал се мекушав и по своему меркантилен, маша в ръцете на Том Паркър и човек не съумял да запълни голямата празнина от загубата на съпругата Гладис – Хелън Томсън, починала на 14 август 1958 г.,която Елвис е боготворял.

В рамките на клишето минава и разривът на идола със съпругата му Присила – Оливия ДеДжондж, която го напуска в най – неподходящия момент, смятайки че той няма нужда от нейната любов, а и защото не иска да го дели с многобройните му почитателки, които умират от желание да се целуват с него на сцената и да му отмъкват саката и шаловете…

Има и още нещо, което убягва от погледа на писалите ревюта за филма, а то е много важно.

Елвис Пресли сякаш твори в златна клетка, предпазен от добре функционираща защитна стена от реалния живот в САЩ, който се оказва не само сложен, но и взривоопасен.

Аз не съжалявам, че не експонирано  желанието му да бъде доброволен сътрудник на ФБР и да получи специална значка от Едгар Хувър, все пак за това бе направен отделен филм от 2016 „Елвис и Никсън“ на Лайза Джонсън.

Но ми става неудобно да наблюдавам стъписаната физиономия на Краля в изпълнението на Остин Бътлър, когато научава за смъртта на Мартин Лутър Кинг и сенатор Едуард Кенеди…

Звездата е сякаш ням свидетел на нещо, което не може и не желае да проумее, а да не забравяме, че преди това е убийството на президента Джон Кенеди, последвано  от потъпкването на Пражката пролет, войната във Виетнам и нейният крах, превратът в Чили , Уотъргейт,трите войни в Близкия изток и стигнем до трагедията в Кампучия през 1975…

4. В едно нещо творбата на Лурман е все пак скрупольозно точна и обстоятелствена - показването на връзката на звездата с неговия мениджър – полковник Том Паркър.

Тук именно Баз Лурман демонстрира висш пилотаж, разкривайки сложните им и  противоречиви обрати  през призмата на ясно изразен  фаустовско – мефистофелски синдром.

Остин Бътлър като Пресли  е отличен професионалист , признателен на своя мениджър.

Но и той решава да се бунтува, да бъде самостоятелен, да уволни нахалния си мениджър.

За да получи от баща си сметката, която не може да плати на Паркър за своята свобода – 8 549 761, 09 долара, сума фантастична и днес!

Разбира, че самостоятелността означава не само банкрут, но и раздяла с любимия „Кадилак“ и частен самолет и живот в оскъдица и несигурност…

Какво му остава, освен да продължи с концертите в хотел „Интернационал“ в Лас Вегас, с турнетата в САЩ, той така и не доживява международно такова, тъй като Паркър с основание или не се страхува за неговата сигурност и безопасност, докато се стигне до фаталния ден на 16 август 1977 година, когато светът на рокендрола осиротява…

Наблрюдавах внимателно дуела на Бътрър с Том Ханкс.

Остин безспорно има харизма и щедър талант, иначе Тарантино не би го наел за ролята на Текс Уотсън в „Имало едно време …в Холивуд „(2019),добре пее и убедително се вживява в образа на Краля.

И въпреки това в обкръжението на Ханкс наистина прилича на зализано и красиво младо момче, което послушно изпълнява указанията на своя ментор.

Защо?

Защото Том Паркър в поредната конгениална изява на Ханкс е едновременно алчен, хитър , обигран и пресметлив бизнесмен и същевременно е отговорен човек, готов да се раздаде докрай за своето протеже, дори, ако се налага да напусне болничната стая, след преживян инфаркт, за да поеме отново юздите на успешния бизнес в свои ръце.

Защото под неговата диригентска палка всяко шоу на Елвис си е чисто злато, което пък му дава възможност не само да изисква тлъсти хонорари за клиента си, но и да получи необходимите бонуси за своя самоотвержен труд.

Точно затова той остава продуцент на Пресли до края на живота му, надживявайки го с цели 20 години…

По тази причина се превръща и в разказвач на историята и в симпатичният, но необходим злодей, който дори изкуствения гърбав нос и холандският акцент не могат да превърнат в карикатура, тъй като в дрехите и походката  му е не кой да е , а Том Ханкс.

5.На финала на епоса си Лурман си позволява да пусне документални кадри от изпълнения на истинския Елвис Пресли.

Стана ми умилително и тъжно…

Бътлър така се стара да влезе под кожата на Краля, дори успя в магичното си начинание до финала на филма, когато съпоставката между оригинала и неговия интерпретатор категорично наклони везните в полза на автентичния Елвис Арон Пресли.

Какво да се прави, понякога и изкуството е безсилно пред закономерностите на реалността!

Борислав Гърдев

„Елвис“, 2022, 159 минути,производство „Уорнър брос“, съсценарист, режисьор  и продуцент Баз Лурман