Мащабните проекти на Михаил       Зигар

 

Познавах Михаил Зигар (1981) като автор на „Газпром .Новото руско оръжие“ (2008) и “Владимир Путин.Неизбежните войни“ (2015) и ми бе много любопитно да прочета „Империята трябва да умре“, издадена в родината му през 2017 г.

Зигар е е подготвен и опитен разследващ журналист и изследовател, работил за руското издание на „Нюзуик“, за „Комерсантъ“ и за единствената независима руска телевизия „Дъжд“.

Той пише стегнато, аргументирано критично и завладяващо.Вероятно и затова е популярен, чете се , без да е репресиран.

Всъщност Зигар е хроникьор – на отминали времена , стълкновения и страсти, оказали се обаче съдбовни както за родината му, така и за света.

„Газпром…“ е нагледен пример за това как скъпоценното синьо гориво се оказва коз и аргумент за прокарване на определени политики от страна на Русия с цел запазване на доминиращото й положение на енергийния пазар.

Зигар осъзнава, че газът е оръжие, което може и да убива, и да защитава, важното е в чии ръце е…

В „Неизбежните войни“ проследява възхода на Путин от шеф на ФСБ до президент и премиер, както и трансформациите, които преживява – от доброжелателно настроен либерален властник, до обиден, неразбран от Запада и уязвен лидер, непримирил се, че колегите му не признават Русия за равностоен партньор и постепенно превърнал се в невярващ на обещания, затворен в себе си мнителен самодържец, решил да заложи на своята партия „Единна Русия“, църквата и патриотичните лозунги и да стигне до анексията на Крим и подпомагането на украинските сепаратисти в Донецк и Луганск.

Всъщност“Неизбежните войни“ е превъзходно проследяване метаморфозите на човек, случайно озовал сена върха на държавната пирамида и действащ инстинктивно за собственото си оцеляване, за да се окаже впоследствие вкопчен в управлението , за когото няма връщане назад, освен да ръководи държавата си като обсадена крепост в продължение на дълги години…

„Империята трябва да умре“ е също хроника  - на управлението на последния руски император Николай II, при когото вследствие на грешки и фатално стекли се обстоятелства, Руската империя рухва, а 304 годишната история на династията Романови безславно потъва в историята.

Въодушеви ме още заглавието, напомнящо прочутия призив „Каргтаген трябва да се разруши“ на  римския консул Катон Стари.

Разбрах, че авторът е отделил две години , за да напише своя труд от 1000 страници.

Обемът наистина стряска, но книгата се чете като детективен роман на един дъх.Аз например я усвоих за три дни, без никакъв проблем и смело мога да заявя, че за документалистиката – хрониката е  разположена между 1894 и 1917 г. това е съответникът на четиритомната епопея на Солженицин „Червеното колело“ (1971 – 1989).

Зигар не се позовава на именития руски писател и добре го разбирам защо.

Той няма намерение да се съревновава с прочутия Нобелов лауреат, не иска да създава впечатляваща сага.

Неговата цел е друга – да покаже  - взимайки под внимание англосаксонската традиция в лицето на Кисинджър – „Дипломацията“ (1994), Чърчил – „История на англоезичните народи“ (1957) и Пол Джонсън – „Съвременността“ (1991), как протича историята като процес – ден по ден, седмица по седмица, година по година в един изключително важен и съдбоносен за Русия и света период и да го разкрие по такъв атрактивен начин, все едно през 1905 или 1917 г. хората са ползвали Фейсбук и Туитър, имали са и избор за тв програми – като гигантски многоцветен и ярък пъзел, ползвайки признанията и свидетелствата на повече от 3000 участници в събитията и на цялата меродавна преса, излизала в Москва, Петроград и Киев.

Получила се е забележителна панорама на епохата, в която изведнъж проумяваме, че Русия не е жертва на заговор и коварен план, на фатална предопределеност, на еврейско – масонски комплот, че е можела да се развие не непременно като комунистическа диктатура, а да приеме демократичните ценности по пътя на постепенното еволюционно преустройство на обществото.

Всъщност през лятото на 1917 г. – юли и август – страната е на кръстопът – накъде да продължи развитието си – след като е станала най – демократичната република в света – с отменено смъртно наказание, освободени политически затворници, всеобщо избирателно право, вкл. и за жените и в очакване на своята конституция.

 Керенски допуска фатална грешка с избора на Корнилов за главнокомандващ на армията.

Той започва натиск да се върне смъртното наказание на фронта, следва прословутия пуч, Троцки и болшевиките се оказват спасители на столицата, мобилизирайки верни последователи, вкл. и сред войниците, Николай Чхеидзе напуска председателския пост  на Петроградския съвет на войнишките и работническите депутати, зает от Троцки и след 28 август 1917 страната стремително върви към 25 октомври – особено при допуснатите грешки и по националния въпрос – суетене около Полша, автономия за Украйна и отнемане самостоятелността на Финландия, вследствие на което  преследваният Улянов се приютява в жилището на шефа на полицията в Хелзинки.

 Към преврата и утвърждаване на болшевишката диктатура на Ленин…

За тези процеси влияе естествено и недоволният народ, който търси някакъв завършек на кризата, без да живее в условията на постоянни сътресения,тоест обикновеният човек и тогава е имал възможност да влия на обществено – политическия процес, да се включи в  него, да бъде дори негова движеща сила с идеи …

Харесва ми обективния поглед към тази отминала епоха, през който Ленин – Улянов е политически маргинал , неудачен адвокат с четири загубени дела и слаб философ, скандализиращ обществото с максималистични утопии, Сталин е второстепенен партиен функционер, опитващ се да избяга от полицията, преоблечен в женски дрехи, но все пак пратен на заточение в Сибир,в село Курейка в Туруханския край, а прословутият Евно Азеф е едновременно шеф на Бойната организация на есерите и осведомител на тайната полиция и нейния шеф полковник Герасимов…

Всъщност Зигар обхваща в своята панорама съдбата и въжделенията на всички важни слоеве в руското общество в края на XIX и началото на XX век – монархът Николай II и неговото обкръжение от братя и чичовци велики князе, майка му Мария Фьодоровна и неговата властна съпруга Александра, членове на Държавния съвет  и министри – от Вите до Столипин и от Малюков до княз Георгий Лвов, духовенството, където звездите са петербургския митрополит Антоний, прочутият Йоан Кронщадски и самият Григорий Разпутин, едрата буржоазия в лицето на Третякови, Морозови ,Мамонтови и  Рябушински,политическите партии и водачи от целия спектър – от болшевики и меншевики, през есери, кадети и октябристи до черносотниците на Дубровин от „Съюза на руския народ“.

Не може и без лутанията на интелигенцията – а тя е представена във възможно най – пълния си състав и многообразие – от антагонистите Константин Победоносцев, Константин Леонтиев и Лев Толстой, през Горки, Чехов, Борис Андреев  , Александър Блок и Короленко до Репин, Серов, Дягилев, Нижински, Ана Павлова, Станиславски , Шаляпин и Олга Книпер,без да забравяме бившата любима на царя  - балерината Матилда Кшесинска…

Зигар прави не само възкресение, но и критичен прочит на епохата – той смята, че самата руска история е болест, „която се обажда на всяка крачка.Ние сме болни от тази история.Аз не искам да умра от тази болест.“

А причината е ясна – участвалите в събитията не осъзнават, че грешат, че творят не само история , но и трагедия – без да поемат отговорност, смятайки че някой друг е виновен - „всеки е бил сигурен в правотата си.Почти никой не е обвинил себе си, задето историята е завършила с трагедия.Тези хора заедно са потопили своята Атлантида, но всеки смята, че не той е виновен, а всички останали…Всеки смята, че е спасявал, но, уви, не е спасил.“

Точно в същия контекст е и „Всички са равни“ от 2021 г.

Едновременно хроника, но и историческа драма, криминале и сатира, изповед на основните участници в събитията от 1996 г. и оценка на случилото се около и след 16 юни 1996 г., когато Елцин е преизбран за президент на Русия.

Книгата се чете с непресекващ интерес, държи постоянно в напрежение, кара те да размишляваш, да се смееш и ядосваш, разбирайки че е някакъв микс между „Ну, погоди!“ на Вячеслав  Котьоночкин, „Тримата мускетари“ на Ричард Лестър и „Бригада“ на Алексей Сидоров.

Олигарси, политически и интелектуален елит, артисти и журналисти дават всичко от себе си, за да спасят Русия от комунистите на Зюганов и да осигурят нов , втори мандат на Борис Елцин.

Същият, заповядал обстрела на непокорните депутати в Белия дом на 7 октомври 1993 г.

Вярно, с халосни снаряди, които обаче все пак предизвикват пожар.

За да разбере тази разнолика команда веднага, че той е много болен, че управлението му ще се превърне в една безкрайна три и половина годишна агония, докато на 31 декември 1999 г. се случва неизбежното  - на върха по предложение на Елцин застава тогавашния премиер Владимир Путин …

Михаил Зигар в този аспект осмисля по нов начин тезата на Достоевски, че „всеки за всичко пред всички е отговорен“, но деликатно не повдига другият важен въпрос, измъчващ руснаците в кризисно време – „Какво да се прави?“.

Вероятно, защото е скептик и вижда, че Путин и неговото управление няма капацитетна алтернатива, че средната класа е под натиск и пред нея постоянно стои въпросът да остане ли в страната или да емигрира, а и защото не иска да признае, че в родината му , за да се задържиш на власт и да си успешен  - за себе си – управленец – трябва да си повратлив и мобилен.

Ясно е, че Зигар не изповядва подобна философия, но и не вижда светлинка в тунела.

Как да не се сетиш за крилатата фраза на бившия премиер Виктор Черномирдин, който всъщност цитира Чехов – „Искахме  най – доброто, а  се получи както обикновено."

Затова като Волтеровия Кандид предпочита сам да си копае градината и да се занимава с все по – предизвикателни проекти като  „1917.Свободна история“ (2017) и сериалът за смартфони  „1968digital“(2019).

Първият обхваща  периода от 10 ноември 1916 до 10 януари 1918 г. и под формата на кратки  - като за пост във фейсбук цитати на участници в събитията – 1500 души на брой представя историята като процес и непрекъснат екшън.Още помня и видеото от 25 октомври 1917 г., в което водещите на тв емисия съобщават за извършения преврат и съставените две правителства – болшевишкото на Ленин и социалистическото на Абрам Гоц.

„1968 digital“ обхваща 40 десетминутни филма и се стреми да даде пълна картина за легендарната година ,„ от която започва всичко.“ – от убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, през атаката на ген.Во Диен Зяп на американското посолство в Сайгон, през пика на популярността на „Доорс“ и „Бийтълс“ и написването на „Раковото отделение“ от Солженицин, до мечтата на Лиз Тейлър да снима „Синята птица“ в Москва, за което долетява със самолет по новооткрития маршрут Ню Йорк – Москва, за да е принудена да дава автографи на Червения площад като Джина Лолобриджида до триумфа на Мао и краят на културната революция и последните месеци във властта  на де Гол и Линдън Джонсън…

Какво пък – нека работи с все същата решимост.

Пожелавам му успех в следващите  начинания, вече като емигрант в Берлин.

Борислав Гърдев