Съдбоносната правителствена смяна
На 16 януари 1908 г. с Указ №3 на власт в България идва
Демократическата партия, а лидерът й Александър Малинов става премиер .
Демократите получават властта след близо петгодишно успешно
управление на народните либерали.
Тогава обаче в родината ни има масово недоволство от
стамболовистите, подклаждано от русофилската опозиция.
Създава се настроението, че предишното управление е
корумпирано, че страната има нужда от нови лидери и хоризонти.
Демократите управляват до 8 март 1911 г.
От тях се иска да свършат няколко важни и необходими неща,
грубо казано черната работа, за да отстъпят кормилото на народняците и прогресивните
либерали.
Те са неизбежният компромис преди насочването на България
изцяло в руслото на Русия.
По стара традиция управляващата партия насрочва избори на 22
май и според познатите класически практики на байганьовската демокрация печели
съкрушителна победа.
Стамболовистите са бити и унизени.
Но това се вижда малко на ръководителите ни.
Народните либерали трябва да бъдат съдени за греховете си, да
влязат в затвора и да изчезнат от сцената като опасни политически конкуренти.
Конституира се Втори
държавен съд с решение на парламента от 13 февруари 1911 г.
Главен обвинител е Георги Данаилов, а негови помощници са
Александър Милев и Александър Малинов.
Започват разпитите на министрите от кабинетите на Рачо
Петров, Димитър Станчов и Петър Гудев на 12 май 1912 г.Обвинителният акт е
готов на 1 февруари 1913 г., а процесът тръгва на 7 февруари 1914 г.
Вече се действа цивилизовано и в рамките на закона.
Не е необходимо да се търсят наемни убийци, след като най –
важните фигури на падналите от власт – Стефан Стамболов и Димитър Петков са
убити показно – съответно на 6 юли 1895 и на 27 февруари 1907 г.
Тук обаче сценарият не дава чаканият ефект, поради
подготовката и започването на Балканската война.
Знаем как завършва тя, а и от 4 юли 1913 г. на власт е правителството на либералната концентрация на
Васил Радославов.
Както и може да се очаква подсъдимите са оправдани на 24 юли
1914 г.
Преди това обаче демократите извършват историческия акт по
обявяване на независимостта ни.
Вярно, успоредно с анексията на Босна и Херцеговина от
Австро – Унгария,станала факт на 5 октомври, но вече 110 години 22 септември е смятан за
една от най – светлите дати в историята ни, национален празник.
Малка подробност е обстоятелството, че великите сили ни
признават за независими едва на 6 април 1909 г. и че самата ни независимост си
има своя цена, която търговският министър Андрей Ляпчев договаря с Русия – 82 милиона
лева, платими за 77 години при 4,75% лихва.
Ние изплащаме на Русия това, което й дължи от Руско - турската
освободителна война Османската империя.
Не е ли справедливо?
В България актът е приет с бурни акламации.
Хората са горди, че освен свободни са вече и граждани на
независимо българско царство.
И никой не се пита не е ли грешка начинът на осъществяването му.
Защото обявяването на независимостта ни е флагрантно
нарушение от наша страна на Берлинския договор от 1 юли 1878 г., а той е
всъщност политическият борд, с който Европа ни озаптява от ненужни авантюри.
Нека не се лъжем – независимостта ни идва веднага след
победилата младотурска революция, започнала на 11 юли.
Симеон Радев твърди в своите мемоари „Лица и събития от
моето време“, че това е първата ни национална катастрофа.
Първоначално становището му ме шокира, но после си дадох
сметка, че е прав.
Защото младотурците с един замах премахват намесата на
външни - велики - сили в техните
вътрешни дела, а и тъй като, давайки права на всички народности в империята –
за кратко – докато трае хуриета – те обявяват, че така печелят за новата власт
гражданите – отомани.
На нашите управляващи фактори би трябвало да им е
проблеснала червената лампа, че след късането на васалитета с Цариград
неизбежно следва война със сюзерена.
Война, водена уж за националното ни обединение, но в интерес
на чужда сила.
За да си изпълнят докрай ангажиментите, които са поели,
демократите свикват избори за Пето Велико народно събрание.
На тях се провалят катастрофално на 5 юни 1911 г.– за депутат е избран само
Рашко Маджаров.
Но те са подготвили промените, които ще се гласуват в
търновското читалище „Надежда“ между 9 юни и 9 юли 1911г.
И не увеличаване състава на Министерския съвет или
периодичността на изборите - на 4 вместо на 5 години ни интересува, а
промяната на член 17 от Конституцията, даваща възможност на царя в съгласие с правителството „ да свързва и
утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното
събрание,щом интересите и сигурността на страната допущат това“ .
Знаят народняците и прогресивните либерали каква каша ще
забъркат и затова бързат да се възползват от услугата, която демократите са им
подготвили.
А че земеделският лидер Стамболийски стоял в залата с калпак
и не приветствал Фердинанд с акламации, това са пикантните подробности, на
които пресата ни тогава охотно дава място.
След като ВНС приключва работата си се провеждат избори за
15 ОНС на 4 септември 1911 г. и оформилата се коалиция Стоян Данев – Иван Евстратиев Гешов е
вече факт.
Веднага започват и сондажите с братята сърби за съюзен
договор.
Със свръхважната и много тежка мисия е натоварен старият
грешник Димитър Ризов,пълномощен министър в Италия, комуто хрумва идеята да
дели Македония на спорна и безспорна зона по време на среднощните разговори с
Никола Пашич и Милован Милованович на 19 и 20 септември 1911 г.
Той предлага и за спорните зони Скопска и Кичевска „да се
произнесе Русия“
Оттам до съюзния договор от 29 февруари 1912 г. крачката е
само една.
Но и в него се натъкваме на уникално за световната
дипломация ноу хау – още преди да е освободена от робство Македония, е не само
разделена на две зони, но и за арбитър и при определяне кой от съюзниците ще
получи спорната , е посочен руският император Николай II Романов!
Балканската война, обявена на 5 октомври 1912 г. е така
подготвена и водена, че неизбежно
да доведе до национална катастрофа за България.
Писал съм на друго място, но пак ще повторя – Балканският
съюз е класически пример на измама на Сърбия и Гърция спрямо родината ни и много
рядък, но красноречив пример за това, как нашата ни армия се използва за
осъществяване на национално – обединителните каузи на съседите ни.
Първо тя воюва с турците не там, където трябва – уж се борим
за свободата на роба – македонец, но що дирим по чукарите на Източна Тракия и
на брега на Мраморно море, но привличайки основния удар на противника, а след
това – след 16 юни 1913 г. изморена и смазана от холерата, е изпратена от Одринска Тракия да се бие срещу
съюзниците – изменици.
Логично е да не постигне успех – сърбите са спрени, от
гърците търпим поражения , отстъпваме от
Солун до Кресна и не успяваме да
осъществим пълноценно обкръжение в
Кресненското дефиле между 14 и 18 юли, а нахлуването на румънците на 28 юни
1913 г. без съпротива, защото гениалните ни държавници не са оставили никакви войски в Добруджа,
буквално ни сваля полумъртви на земята.
Позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 г. е много горчив хап
за сънародниците ни , трус и крушение, което те трудно преживяват.
Спомням си вълнуващите страници от мемоарите на Симеон
Радев, документирал коректно и точно подписването на диктата, след който и за
бъдещия ни пълномощен министър в Букурещ е изглеждало, че животът свършва…
Големият държавник и дипломат Малинов е имал историческият
шанс след обявяването на независима България, да даде приноса си и за запазването
на нейната териториална цялост и свобода.
Той отново става премиер на 21 юни 1918 г.
И как брани независимостта и единството на своето отечество?
С дребни нашенски хитрини.
Едновременно се обявява за лоялен съюзник на Централните
сили и същевременно търси контакт със Съглашението за сключване на сепаративен
мир.
От Германия на 23 септември получава чаканите гаранции за
българския характер на Северна Добруджа, с които се слага край на съюзническото
управление в прародината ни, предизвикало падането от власт на Радославов.
Същевременно – с негово съгласие – се отваря Южния фронт на
14 септември се решава да се водят мирни преговори на 25 септември.
Защо?
Според признанието му – „Аз си послужих с отварянето на
фронта като стратегически маньовър, за да сключа достоен мир!“
10 години след като е извоювал независимостта на България Малинов
се проваля като държавник, който трябва да запази нейната териториална цялост .
Отварянето на фронта е предателство към съюзниците и има
възлово значение за скорошната капитулация на Германия и Австро – Унгария, а
освен това, след сключеното Солунско примирие на 29 септември 1918 г., отново
Александър Малинов е човекът, допринесъл за изгонването на Фердинанд от
България.
Човекът, сложил му царската корона на 22 септември 1908 г.,
прави всичко необходимо да го прокуди от страната на 3 октомври 1918 г.
При условие, че Антантата изобщо не е поставяла въпроса за
династична промяна.
В случая обаче старата лисица Ляпчев си свършва работата.
Той е човекът, подпомогнат от Симеон Радев, който подписва примирието.
Логично е царят да пита именно него какво е мнението на
победителите за особата му.
Отговорът на Андрей Ляпчев е иносказателен и йезуитски –
„Ласкаво се изказват за качествата на Негово царско височество“.
Всеки разумен човек ще разбере, че след такава констатация
за Фердинанд не остава друго, освен да напусне страната.
А Александър Малинов доживява окупацията на България от
съглашенците.
Това не му пречи да си остане министър – председател до 20
ноември 1918 г.
Когато разбира, че българските войски трябва да опразнят
Добруджа.
Измаменият управник все пак има някакво достойнство и бърза да
напусне потъващия кораб, харизвайки управлението на народняшкия капацитет,
„парламентарният тигър“ Теодор Теодоров
на 29 ноември.
Нему се пада горчивата орис да следи процеса на разкъсването
на държавата ни и все пак и той проявява
доблест и не подписва Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.
Кой слага своя подпис , като – според легендата – счупил
писалката си?
Александър
Стамболийски.
Него не го интересуват национални каузи и освободителни
борби.
Той мисли за реформи и за диктатура на своята партия БЗНС и
няма намерение да се прави на Мустафа Кемал Ататюрк.
Това обаче е съвсем друга история.
А всичко започва неочаквано и облечено с толкова добри
намерения – на 16 януари преди 110 години…
Борислав Гърдев
