Съдбоносната правителствена смяна

Съдбоносната правителствена смяна

На 16 януари 1908 г. с Указ №3 на власт в България идва Демократическата партия, а лидерът й Александър Малинов става премиер .

Демократите получават властта след близо петгодишно успешно управление на народните либерали.

Тогава обаче в родината ни има масово недоволство от стамболовистите, подклаждано от русофилската опозиция.

Създава се настроението, че предишното управление е корумпирано, че страната има нужда от нови лидери и  хоризонти.

Демократите управляват до 8 март 1911 г.

От тях се иска да свършат няколко важни и необходими неща, грубо казано черната работа, за да отстъпят  кормилото на народняците и прогресивните либерали.

Те са неизбежният компромис преди насочването на България изцяло в руслото на Русия.

По стара традиция управляващата партия насрочва избори на 22 май и според познатите класически практики на байганьовската демокрация печели съкрушителна победа.

Стамболовистите са бити и унизени.

Но това се вижда малко на ръководителите ни.

Народните либерали  трябва да бъдат съдени за греховете си, да влязат в затвора и да изчезнат от сцената като опасни политически конкуренти.

Конституира се  Втори държавен съд с решение на парламента от 13 февруари 1911 г.

Главен обвинител е Георги Данаилов, а негови помощници са Александър Милев и Александър  Малинов.

Започват разпитите на министрите от кабинетите на Рачо Петров, Димитър Станчов и Петър Гудев на 12 май 1912 г.Обвинителният акт е готов на 1 февруари 1913 г., а процесът тръгва на 7 февруари 1914 г.

Вече се действа цивилизовано и в рамките на закона.

Не е необходимо да се търсят наемни убийци, след като най – важните фигури на падналите от власт – Стефан Стамболов и Димитър Петков са убити показно – съответно на 6 юли 1895 и на 27 февруари 1907 г.

Тук обаче сценарият не дава чаканият ефект, поради подготовката и започването на Балканската война.

Знаем как завършва тя, а и от 4 юли  1913 г. на власт е  правителството на либералната концентрация на Васил Радославов.

Както и може да се очаква подсъдимите са оправдани на 24 юли 1914 г.

Преди това обаче демократите извършват историческия акт по обявяване на независимостта ни.

Вярно, успоредно с анексията на Босна и Херцеговина от Австро – Унгария,станала факт на 5 октомври,  но вече 110 години 22 септември е смятан за една от най – светлите дати в историята ни, национален празник.

Малка подробност е обстоятелството, че великите сили ни признават за независими едва на 6 април 1909 г. и че самата ни независимост си има своя цена, която търговският министър Андрей Ляпчев договаря с Русия – 82 милиона лева, платими за 77 години при 4,75% лихва.

Ние изплащаме на Русия това, което й дължи от Руско - турската освободителна война Османската империя.

Не е ли справедливо?

В България актът е приет с бурни акламации.

Хората са горди, че освен свободни са вече и граждани на независимо българско царство.

И никой не се пита не е ли грешка  начинът на осъществяването му.

Защото обявяването на независимостта ни е флагрантно нарушение от наша страна на Берлинския договор от 1 юли 1878 г., а той е всъщност политическият борд, с който Европа ни озаптява от ненужни авантюри.

Нека не се лъжем – независимостта ни идва веднага след победилата младотурска революция, започнала на 11 юли.

Симеон Радев твърди в своите мемоари „Лица и събития от моето време“, че това е първата ни национална катастрофа.

Първоначално становището му ме шокира, но после си дадох сметка, че е прав.

Защото младотурците с един замах премахват намесата на външни  - велики - сили в техните вътрешни дела, а и тъй като, давайки права на всички народности в империята – за кратко – докато трае хуриета – те обявяват, че така печелят за новата власт гражданите – отомани.

На нашите управляващи фактори би трябвало да им е проблеснала червената лампа, че след късането на васалитета с Цариград неизбежно следва война със сюзерена.

Война, водена уж за националното ни обединение, но в интерес на чужда  сила.

За да си изпълнят докрай ангажиментите, които са поели, демократите свикват избори за Пето Велико народно събрание.

На тях се провалят катастрофално  на 5 юни 1911 г.– за депутат е избран само Рашко Маджаров.

Но те са подготвили промените, които ще се гласуват в търновското читалище „Надежда“ между 9 юни и 9 юли 1911г.

И не увеличаване състава на Министерския съвет или периодичността на изборите  -  на 4 вместо на 5 години ни интересува, а промяната на член 17 от Конституцията, даваща възможност на царя в  съгласие с правителството „ да свързва и утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното събрание,щом интересите и сигурността на страната допущат това“ .

Знаят народняците и прогресивните либерали каква каша ще забъркат и затова бързат да се възползват от услугата, която демократите са им подготвили.

А че земеделският лидер Стамболийски стоял в залата с калпак и не приветствал Фердинанд с акламации, това са пикантните подробности, на които пресата ни тогава охотно дава място.

След като ВНС приключва работата си се провеждат избори за 15 ОНС на 4 септември 1911 г. и оформилата се  коалиция Стоян Данев – Иван Евстратиев Гешов е вече факт.

Веднага започват и сондажите с братята сърби за съюзен договор.

Със свръхважната и много тежка мисия е натоварен старият грешник Димитър Ризов,пълномощен министър в Италия, комуто хрумва идеята да дели Македония на спорна и безспорна зона по време на среднощните разговори с Никола Пашич и Милован Милованович на 19 и 20 септември 1911 г.

Той предлага и за спорните зони Скопска и Кичевска „да се произнесе Русия“

Оттам до съюзния договор от 29 февруари 1912 г. крачката е само една.

Но и в него се натъкваме на уникално за световната дипломация ноу хау – още преди да е освободена от робство Македония, е не само разделена на две зони, но и за арбитър и при определяне кой от съюзниците ще получи спорната , е посочен руският император Николай II Романов!

Балканската война, обявена на 5 октомври 1912 г. е така подготвена и водена, че неизбежно

да доведе до национална катастрофа за България.

Писал съм на друго място, но пак ще повторя – Балканският съюз е класически пример на измама на Сърбия и Гърция спрямо родината ни и много рядък, но красноречив пример за това, как нашата ни армия се използва за осъществяване на национално – обединителните каузи на съседите ни.

Първо тя воюва с турците не там, където трябва – уж се борим за свободата на роба – македонец, но що дирим по чукарите на Източна Тракия и на брега на Мраморно море, но привличайки основния удар на противника, а след това – след 16 юни 1913 г. изморена и смазана от холерата,  е изпратена от Одринска Тракия да се бие срещу съюзниците – изменици.

Логично е да не постигне успех – сърбите са спрени, от гърците търпим  поражения , отстъпваме от Солун до Кресна  и не успяваме да осъществим пълноценно  обкръжение в Кресненското дефиле между 14 и 18 юли, а нахлуването на румънците на 28 юни 1913 г. без съпротива, защото гениалните ни държавници  не са оставили никакви войски в Добруджа, буквално ни сваля полумъртви на земята.

Позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 г. е много горчив хап за сънародниците ни , трус и крушение, което те  трудно преживяват.

Спомням си вълнуващите страници от мемоарите на Симеон Радев, документирал коректно и точно подписването на диктата, след който и за бъдещия ни пълномощен министър в Букурещ е изглеждало, че животът свършва…

Големият държавник и дипломат Малинов е имал историческият шанс след обявяването на независима България, да даде приноса си и за запазването на нейната териториална цялост и свобода.

Той отново става премиер на 21 юни 1918 г.

И как брани независимостта и единството на своето отечество?

С дребни нашенски хитрини.

Едновременно се обявява за лоялен съюзник на Централните сили и същевременно търси контакт със Съглашението за сключване на сепаративен мир.

От Германия на 23 септември получава чаканите гаранции за българския характер на Северна Добруджа, с които се слага край на съюзническото управление в прародината ни, предизвикало падането от власт на Радославов.

Същевременно – с негово съгласие – се отваря Южния фронт на 14 септември се решава да се водят мирни преговори на 25 септември.

Защо?

Според признанието му – „Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, за да сключа достоен мир!“

10 години след като е извоювал независимостта на България Малинов се проваля като държавник, който трябва да запази нейната териториална цялост .

Отварянето на фронта е предателство към съюзниците и има възлово значение за скорошната капитулация на Германия и Австро – Унгария, а освен това, след сключеното Солунско примирие на 29 септември 1918 г., отново Александър Малинов е човекът, допринесъл за изгонването на Фердинанд от България.

Човекът, сложил му царската корона на 22 септември 1908 г., прави всичко необходимо да го прокуди от страната на 3 октомври 1918 г.

При условие, че Антантата изобщо не е поставяла въпроса за династична промяна.

В случая обаче старата лисица Ляпчев си свършва работата.

Той е човекът, подпомогнат от  Симеон Радев, който подписва примирието.

Логично е царят да пита именно него какво е мнението на победителите за особата му.

Отговорът на Андрей Ляпчев е иносказателен и йезуитски – „Ласкаво се изказват за качествата на Негово царско височество“.

Всеки разумен човек ще разбере, че след такава констатация за Фердинанд не остава друго, освен да напусне страната.

А Александър Малинов доживява окупацията на България от съглашенците.

Това не му пречи да си остане министър – председател до 20 ноември 1918 г.

Когато разбира, че българските войски трябва да опразнят Добруджа.

Измаменият управник  все пак има някакво достойнство и бърза да напусне потъващия кораб, харизвайки управлението на народняшкия капацитет, „парламентарният тигър“   Теодор Теодоров на 29 ноември.

Нему се пада горчивата орис да следи процеса на разкъсването на държавата ни  и все пак и той проявява доблест и не подписва Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.

Кой слага своя подпис , като – според легендата – счупил писалката си?

 Александър Стамболийски.

Него не го интересуват национални каузи и освободителни борби.

Той мисли за реформи и за диктатура на своята партия БЗНС и няма намерение да се прави на Мустафа Кемал Ататюрк.

Това обаче е съвсем друга история.

А всичко започва неочаквано и облечено с толкова добри намерения – на 16 януари преди 110 години…

Борислав Гърдев