За "Завръщане", част 2 и за             още нещо

               

 

Интересни мисли ме обзеха, след като гледах втората част на „Завръщане“ на Ники Илиев…

Разбира се, това е семпла романтична комедия за разтуха и приятно настроение, в която познатите ни четирима приятели – Ачо – Александър Кадиев, Алекс – Ники Илиев, Деян  - Бойко Кръстанов и Виктор – Орлин Павлов отново се събират, за да помогнат на изпадналия в беда Бранимир – Башар Рахал, опитвайки се да спасят дивия му плаж на югоизточното Черноморие от лапите на бившата му съпруга Джулия – Йоана Темелкова.

Те се залавят да правят филм за собствените им преживелици , инвестират в него, помагат от сърце…

Начинанието е доведено до успешен финал и след година „Мъглата в нас“ излиза на екран…

Естествено у нас филмът се проваля, плажът вече зависи само от благоволението на Джулия, но дъщерята на Бранко – Карина – Клоуи Рахал го дарява с близнаци, а петте другарски двойки посрещат изгрева от върха на пловдивските тепета…

По - важното е, че са съхранили безкористното приятелство помежду си, вкуса към живота и приключението, че все още имат енергия и чиста емоция, с която да продължат напред…

Ще кажете – „Голяма работа! Ники Илиев си е направил кефа с екипа от съмишленици и осигурявайки ресурс от двайсетина яки спонсори,включително общините Пловдив и Приморско ,  е заснел комедия, с която да се пъчи пред света!“

И точно тук трябва да се включа  – в парламента бих имал право на реплика, а тук просто вземам думата.

На фона на воплите от провалената сесия на Филмовия център, калпавия кинозакон, изработен от служебното правителство на Стефан Янев, протестите на мастити творци, подготвили и специален апел, злобните коментари на изказването на Вежди Рашидов, че киното ни не може да се дели на комерсиално и фестивално , Ники Илиев просто работи.

Интензивно, динамично и последователно.

От 2012 г. представя девета своя продукция, като дебело подчертавам, че през 2021 г. успоредно с работата си по „Завръщане“ част 2, реализира и голяма част от епизодите на втори и трети сезон на сериала „Братя“, най – успешната ни крими серия след „Под прикритие“ (2016).

Освен това се снима като актьор в повечето свои филми, помага и с епизодични изяви на колеги – през 2020 участва в „Ятаган“ на Андрей Андонов , „Пепел върху слънцето“ на Богомил Калинов и „Шах, мистериозният град“ на Любо Маринов, а през 2022 г.е  Джамбул в „Ботев“ на Максим Генчев.

Той преподава в НБУ, пуска лекцията „Основи на филмовото изкуство“ във фейсбук и в „Завръщане“, част 2 , 106 мин., е вече пълен автор  - сценарист,режисьор, продуцент и изпълнител на една от основните роли  -  на Алекс.

Работи с екип от приятели, но на него се доверяват най – оборотните ни актьори – от Башар Рахал и Бойко Кръстанов до Йоана Темелкова, Евелин Костова и Искра Донова…

Той как успява да ги мотивира и привлича за сътрудничество, какво прави, да не е магьосник случайно?

В редките си интервюта никога не се оплаква от условията на работа у нас,  не е нападал институции, не е чакал пари от държавата…

И все пак успява.

Защо той може, а другите не ?

Всъщност не е само той.Посочвам още три имена -  и те са знакови и важни за нас, колкото и да се подсмихват иронично скептиците.

 Започвам от Максим Генчев.

Ама защо Генчев? Та той е самоук занаятчия , не може да режисира и все тика на преден план като емблема актьора Евгени Будинов?

Да, но тъкмо Генчев засне в най – тежката ни икономическа криза епоса от три часа „Дякон Левский“.

Тогава, когато пълнехме площадите и ревяхме от високите цени на тока, той усилено работеше, смени изпълнителя на главната роля Калин Врачански, заложи на Веселин Плачков и на  16 февруари 2015 г. филмът излезе.

Знаем как бе възприет, но колко от тези, които го охулиха, си зададоха въпроса – „Как се прави такъв филм по време на икономическа криза?“

Колцина бяха готови да отделят по 20 лева от джоба си и да подкрепят и подобрят начинанието?

 

Защо за футбола става – справка ПФК „Левски“, а за киното ни да не може?

Генчев скромно отбелязва – „Рисувам картини и се издържам, а след това разчитам на спонсори за следващата си постановка“, която бе суровата антивоенна сатира „На педя от земята“ (2016).

Колко негови колеги биха го последвали,  могат не само да рисуват, но и да си продават творенията?

Защото не бива постоянно и само да се разчита на държавата, тоест на данъкоплатците…

След като в САЩ, Меката на киното, великани като Франк Капра и Франсис Копола  разчитат не само на хонорарите си от киното, но и на странична дейност – производство на маслини и вино, какво остава за нас?

Припомням, че в тъжната за Русия Eлцинова 1995 година великият Евгений Матвеев пусна томбола сред зрителите, за да финансира трилогията си „Да обичаш по руски“, оказала се неговият най – хубав филм и достоен творчески епилог.

А у нас примерът на Генчев и Илиев е следван от още двама ентусиасти, които снимат също така уверено и успешно.

Виктор Божинов, подобно на Илиев, работи едновременно по сериали и филми за голям екран.

Поглеждам към филмографията му – само за последната творческа година 2021 – 2022 името му стои под шест(! )постановки – втората част на „Пътят на честта“, сериалът „Отдел „Издирване“, руският многосериен „Безсоновъ“, музикално – документалният „Песента на ветровете“, „Голата истина за група „Жигули“, „Бягството“ и подготовката по реализацията на епоса „Чамкория“ по бестселъра на Милен Русков…

Той също работи с екип от познати и близки хора, а сред актьорите от постоянното присъствие около него посочвам само Филип Аврамов и Параскева Джукелова.

Как ви се струва, а?

Та дори знаменитият Ридли Скот през това време пусна като режисьор  три  заглавия – „Последният дуел“ , „Домът на Гучи“ и „Пътища на свободата“, бе продуцент на втората част на „Отгледани от вълци“ и „Мозайката“и работи по филм за Наполеон …

Мартин Макариев влиза от филм във филм от 2013 г. – „Вила „Роза“ (2013), “Дървото на живота“ (2013), „Под прикритие“(2014 – 2016),„Привличане“(2018), „Ускорение“(2018), „Диви и щастливи“(2019), „В сърцето на машината“(2021), „Почитателят“(2021),, „Игра на доверие“(2022), а очакваме с интерес и „Секция 6 : Черните досиета“ (2022), без да забравяме знаменитите му клипове за Слави Трифонов като „Затова“ (2018) и „Краят на света“ (2019)…

Макариев работи  постоянно със сценариста Борислав Захариев, а след актьорите винаги изпъкват Луиза Григорова, Александър Сано, Яна Маринова…

Спирам с примерите, смятам, че съм бил  пределно ясен и точен.

Нека и у нас кинаджиите се огледат , да видят какво умеят да правят и предложат и дали са  адекватни за условията за работа – мой приятел продуцент преди половин година ми написа чистосърдечно :“Отказах се, преминах на друга работа.Давам път на по – младите и по – повратливите“, прочут в миналото режисьор с горчива усмивка сподели – „Важното е да знаеш кога да спреш!“,да си сверят часовниците със ставащото и по света, пък тогава да протестират и се борят за правата си.

В това време колегите им Ники Илиев, Максим Генчев, Мартин Макариев и Виктор Божинов ,минали през школата   и на чуждите продукции – италиански, френски, американски, руски, в които са участвали,просто ще правят поредните си филми.

Да не би да е случайно, че само за  два месеца  - февруари и март на екраните ни  излизат последователно „Завръщане“, част 2, „Ботев“ и „В сърцето на машината“ , а след това се задава и „Бягство“?...

Борислав Гърдев

 

 

  Изкуплението или краят на сагата

                 

                              

 

С „Изкуплението“, трета книга от едноименната трилогия , приключва и сагата на Благомира Халачева  "Мария Магдалена"(2020 – 2022).

Подобно на „Деца на греха“ и „Капани за любов и власт“ тя може да се чете като самостоятелен роман, но е вече необходимо любителят на изящната словесност да познава първите две книги, защото в третата фактически се развързват всички възли, основните сюжетни линии получават своя естествен завършек, а героите, преживели куп перипетии и метаморфози, навлизат в нов и важен етап на своето развитие.

За да се осмисли и възприеме адекватно „Изкуплението“ читателят трябва да е запознат с творческото развитие на Халачева,да е свикнал с натюрела й, с нейните специфични изразни средства и изказ.

Това съвсем не означава, че авторката пише неразбираемо и помпозно .

Но при нея има няколко основни маркера, нейна запазена марка, с които всеки трябва да се съобразява.

На първо място е упованието в Бога – всеобщият Баща и центърът на вселените, необходима опора и ценностен ориентир за писателката.

Вторият маркер е свързан най – вече с начина й на писане.

Тя може без проблем да създаде интересен и продаваем бестселър – не по лошо скроен и сръчно написан от опусите на Венета Райкова например.

Но на Благомира такъв тип писане не й е интересен.За нея той е ниска топка, прочетен комикс.

Тя предпочита един по – сложен,типично неин микс от пет съществени пласта, които характеризират всяка нейна книга – теологично – философски, който е най – ценният и съществен, историко – документалният, към който също се отнася с нужната сериозност,икономическият – в „Изкуплението“ читателят ще открие критичен и вещ анализ на плана „Ран – Ът“, култът към България и българския народ, натоварен с особен код и мисия да е надежда за света и атрактивният,към който винаги посяга, щом усети, че трябва да поддържа читателското внимание, през призмата на любовта като емпатия  и опрощение.

Образно казано тя иска в изказа  си да е едновременно на нивото на философите – провиденциалисти  –  от египетските мъдреци и Христос до апостол Павел и Нострадамус, Анселм Александрийски и „Тайната книга на богомилите“, без да забравяме постигнатото от писатели като Антон Дончев и Димитър Недков,на майсторите на хрониките като Симеон Радев или Ерик Ларсън , на финансовите експерти от ранга на Григор Лилов, на непредубедените патриоти като Петър Константинов и на създателите на най – интересните саги у нас  - от Христо Калчев до Александър Томов и Богдан Русев.

Халачева търси и индиректна връзка в своите послания с предишните си книги.

Челият „Осем секунди“ веднага ще открие драмата на другата кризисна и съдбоносна за нас година, каквато беше 1997 – а…

Благомира Халачева притежава не само писателска култура , но и усет за важните теми, герои и проблеми, които разработва с рядка упоритост, всеотдайност и трудолюбие.

В трилогията  умело разкрива описаната епоха – първите три най – важни години от прехода ни – 1990 – 1992 г., както 1997 г. в „Осем секунди“ (2021), които в пълния смисъл на думата определиха развитието на България по този уродлив модел, по който съществува  и досега, а и в бъдеще, като процес, разгръщащ се пред очите ни като на филмова лента – седмица по седмица, месец след месец, в рамките на една година.

Това е примамлив и труден модел за следване, който е подвластен само на големите майстори – Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ (1911 – 1935) или  Ерик Ларсън, който във „Величие и низост“ от 2020 г. проследи сблъсъка между Германия и Великобритания ден по ден и месец след месец в рамките на една календарна година – може би най – трудната в историята на Британия – май 1940 – май 1941 г.

Аз също съм писал важен очерк за 1992 г. – „Между надеждата и безвремието – 1992 г.“ и знам много добре какво е значението на тази година за страната ни.

Тогава тя имаше някакъв  шанс да се измъкне безболезнено от своето минало и да тръгне уверено по пътя на европейското си развитие, а вместо това потъна в блатото на олигархическо -. мутренския и уродлив капитализъм, който бавно и неотклонно я превърна в кретаща и тресяща се от перманентни кризи държава.

Затова имам сантиментално пристрастие към онова време , пресъздадено ярко, обхватно и завладяващо от Халачева.

Заедно с политическите стълкновения, игрите на борсата и в банковата система, трупането на капитали и експериментите с  държавата, разслоението и обедняването на основната част от населението, тогава хората все още се надяваха на по – добър живот,бяха, както и сега, в плен на страсти, илюзии и мечти, търсеха пътя към истината и справедливостта.

Точно този аспект присъства и в романа „Изкуплението“, най – вече в съдбата на главните героини – Маги и Наталия – двете страни на медала, светлата и тъмната страна на живота, съперничките, които все пак намират сили да се помирят и заработят заедно,  образуващи и интимния четириъгълник с Петър Радованов и доктор Тони Георгиев.

Любопитно и логично двете изминават сходен етап на развитие, достигайки до вярата и Бога.

При Мария Магдалена това е все пак прозрение, докато при Наталия е по – скоро изкупление.

И двете надмогват капаните и съблазните на консумативното общество,търсейки брод към личното си спасение и промяна към по – добро и към живот не в лъжа и преследване на материалните интереси.

Интересно развитие получават и детските образи в сагата – Гергана е все още в младенческа възраст като  плод на любовта на Маги и Тони, докато Мишо и Ксения все повече се обвързват, ако и да са 12 годишни, разбирайки че са свързани взаимно.

Съвсем в традициите на подобни саги, чието действие се развива между Париж, Кайро, София и Смолян, развръзката настъпва накрая, въпреки че и в този пункт Халачева ни поднася изненада – Радованов е убит от конкуренти – нали е алтер егото на Илия Павлов, но дали е така, след като малко по – късно Наталия го среща в Египет в обкръжението на уж мъртвия й баща, с когото са членове на могъща тайна  благотворителна организация , направляваща   света…

Какво е това – видение, мечта, сън или поредното пътуване в царството на сенките?

Халачева оставя всеки от нас да си даде отговор и сам да затвори сагата й, защото за нея е било по – важно да акцентира на възкресението на Наталия.

То естествено настъпва след обръщането й към Бога, в манастира „Покров на Пресвета Богородица“, в който Иисус чува молитвите на монахините и спасява живота и душата на страдалката…

По тази причина и ако бях питан за заглавието на романа, с който завършва трилогията, без никакво съмнение посочвам „Изкуплението“.

Удовлетворен съм, че авторката се съгласи с мен.

Вероятно е искала завършващата част като обединително звено да носи наименованието и на трилогията?

Със сагата „Мария Магдалена“ приключва важен етап в развитието на Благомира Халачева.

Писана преди повече от 30 години, дълго носена, поправяна, допълвана, изменяна, тя най – сетне достига до своя читател.

Създадена по горещите следи на събитията  днес се възприема вече като хроника и равносметка на едно не толкова далечно, но много важно да развитието на страната ни време, написана вдъхновено, амбициозно и с много любов.

Какво предстои в бъдеще?

Среща със следващата й дилогия „Адвокат на съдбата“?

Ново предизвикателство и нова изненада?

Ще изчакаме и ще видим, ще прочетем и ще разберем, а дотогава нека потънем в света на трилогията „Мария Магдалена“…

Уверявам ви, че си заслужава.

Борислав Гърдев

Благомира Халачева, "Изкуплението", 2022, 315 стр., изд."Ням свят", Плевен