четвъртък, 26 септември 2019 г.

През пустини и морета до далечния Китай


             През пустини и морета                      до далечния Китай


„Тайната на драконовия печат“ е формално продължение на“Вий“ (2014).
Вместо мистичен трилър създателите му -  режисьорът Олег Степченко и продуцентът Алексей Петрухин предлагат семейно приключенско фентъзи.
В него почти отсъства духа но Гогол, а с първия филм от сагата го свързва само присъствието на английския пътешественик и картограф Джонатан Грин, изигран с вдъхновение отново от Джейсън Флеминг.
Ако и да са ентусиасти  - Степченко и Петрухин отделят 10 години за „Вий“, а по „Тайната“ работят пет , усвоявайки 49 милиона долара, те все пак са преценили какъв тип повествование и зрелище да предложат.
Истина е, че в „Тайната на драконовия печат“ почти липсва руската атмосфера – ако изключим една малка сцена с цар Лъже Петър в Москва плюс присъствието на казаците на кораба, че на преден план са китайската митология, фолклор, песни и фактура, но целта е била пределно ясна – хвърляме всичко, за да направим световен хит.
Някога великият Сергей Бондарчук мечтаеше силите на кинематографистите от Русия, САЩ и Италия да се обединят за снимане на суперпродукции за световна употреба, визирайки „Ад“ на Данте Алигиери.
Сега Петрухин вместо италианци търси съдействието на китайци и опората на такива проверени образци като „Карибски пирати“ (2003 – 2017)  на Гор Вербински , Роб Маршал и Йоахим Рьонинг, „Игра на тронове“(2011 – 2019) на Дейвид Бениоф  и Д.Б.Уас и „Властелинът на пръстените“ (2001 – 2003) на Питър Джаксън, без да забравяме „Около света за 80 дни“ на Жул Верн (1873), за да предложи на публиката впечатляващо зрелище, което честно казано е върхът, до който може да достигне като мащаб, желание и способности в компютърната графика и специалните ефекти  руското кино.
Ясно е, че сюжетът не блести с оригиналност, но е необходимата основа за създаването на този впечатляващ продукт, който по мнението на доста зрители или ще се провали, или ще постигне знаменателен успех.
Засега финансовите резултати са повече от печални - 13 млн. долара приходи от Русия и Китай...
С две думи познатият ни пътешественик Грин пристига в Москва, където властва Лъже Петър, докато истинският император  - Юрий Колоколников,с надяната желязна маска – ах, този Дюма!, заедно с Мастера – Джаки Чан са заключени в лондонския  затвор Тауър, а началникът на затвора е несъкрушимият Джеймс Хук – кой друг, ако не Арнолд Шварценегер.
Грин подразбира за дворцовата подмяна, но, тъй като е безсилен, е изпратен на пътешествие към Китай, чертаейки картата на границите на руското царство – по – далеко от Русия, Европа и политическите интриги.
За да се върне Грин в родината си, китайците да се освободят от властта на алчните си и самозвани диктатори, а Петър да си вземе  трона, се налага обединение на силите на основните действащи лица.
Естествено ще има хепи енд – Грин ще си признае чувствата към мис Дъдли  , а Хук ще гостува на Мастера с надеждата да види истински дракон, за да се окаже, че той  като символ на Честността  е навсякъде около нас – в планините, моретата и небето…
„Тайната на драконовия печат“ е симпатичен атракцион и блокбастър за семейно забавление, който се гледа с интерес и възхищение 120 минути.
Той не те оставя да скучаеш нито миг и това е голям комплимент за режисьора и неговите  прекрасни сътрудници -  оператор Иван Гудков и сценограф Артур Мирзоян.
Разбира се, взискателният зрител ще забележи и неволни прояви на лош вкус или липса на вдъхновение – чудовището, с което нашите герои се бият в Китай е някакъв азиатски Франкенщайн на глинени крака и повалянето му не е най – незабравимият епизод в епоса, докато драконът е направо откраднат от „Игра на тронове“, но него го яхва не демоничната Денерис Таргариен – Емилия Кларк, а някаква зла и безлична лъжепринцеса и вещица  -двойничка на Чен Лан…
В добавка ще посоча, че освен стегнатия темпоритъм „Тайната на драконовия печат“ ме впечатли и с удачно подбрания актьорски състав, започвайки от Алла Чурина – любимата на Грин и Юрий Колоколников  - император Петър I и стигайки до внушителното присъствие на плеяда световни знаменитости  като Джейсън Флеминг – Грин,  Чарлс Данс – лорд Дъдли, Рутгер Хауер – английският посланик лорд Чарлс Уитуорд, Мартин Клеб – капитанът на кораба,  Яо Синтун – Чен Лан, Джаки Чан  - Учителят и Арнолд Шварценегер - Хук.
Специално отбелязвам присъствието на последните двама – схватката помежду им в килията на лондонския Тауър , както и на Хук с тримата китайци, е шедьовър във всяко отношение и наистина си струва всеки похарчен  долар.
„Тайната на драконовия печат“ не оставя зрителя безучастен.
Мен ме впечатли и ми допадна – и като зрелище, и като послание.
Вярвам, че така ще бъде с повечето зрители, които го гледат.
Борислав Гърдев
Тайната на драконовия печат“, 2019, 120 мин., реж.Олег Степченко, прод.на „Бъфало 8 продъкшънс“,ЦТБ филм къмпани“, „Чайна филм груп корпорейшън“, „Чайна интернешънъл пикчърс“

неделя, 15 септември 2019 г.

Познавате ли Роджър Ейлс?


Познавате ли Роджър Ейлс?


Това е наистина интересен и актуален въпрос.
За себе си признавам, че знаех престъпно малко за този медиен титан, та се наложи да си опреснявам знанията след като изгледах  „Решаващият глас“, излъчен по „Шоутайм“ между 30 юни и 11 август  2019г.
Какво не знаем за Роджър Ейлс?
Роден е на 15 май 1940 г. във фабричния град Уорън в щата Охайо в работническо семейство с баща насилник.
Родителите му се развеждат през 1960 г., а той завършва университета в Атина в същия щат през 1962 г. със специалност радио и телевизия.
Работи в местни тв канали в Кливлънд и Филаделфия, но  - внимание – още през 1967 и 1968 г. печели наградата „Еми“ за продуцирането на „Шоуто на Майк Дъглас“.
Именно в това шоу през 1967 г. гостува Ричард Никсън, с когото Ейлс провежда оживена дискусия за ролята на политиката в телевизията, налагайки мнението си, че телевизията е трик за печелене на зрителските симпатии.
Това допада на Никсън и стартът на политическата кариера на Ейлс като експерт и съветник по предизборни президентски кампании е даден.
Никсън става президент с прословутата Южна стратегия, формулирана от Ейлс, с която републиканците печелят гласовете на белите граждани от Юга, „притеснявани“ от расовите изблици на афро – американците, Ейлс се обвързва трайно с Републиканската партия и работи по кампаниите  на Рейгън, Джордж Буш – старши и Доналд Тръмп.
Съветва и Джордж Буш – младши за най – суровите възможни мерки относно защитата на националната сигурност , които американската общественост ще изтърпи след атентатите от 11 септември 2001 година.
След успешните избори на Рейгън и Джордж Буш старши, Роджър Ейлс се връща на работа в телевизията.
През 1993 г. става президент на CNBC, създавайки канала „Разговорите на Америка“, но възходът му е пресечен през 1995 г., когато NBC наема адвокатска кантора, която провежда вътрешно разследване по повод издънката на Ейлс спрямо президента на NBC Дейвид Заслав, наричайки го в частен разговор „малък шибан евреин“.
Тази волност му коства поста.Ейлс е изритан доста грубо и безцеремонно – с това всъщност започва сериалът „Решаващият глас“.
Всяко зло за добро – Роджър е нает от Рупърт Мърдок на 7 октомври 1995 г., за да оглави новата му кабелна телевизия „Фокс Нюз“.
С течение на годините той превръща кабеларката с ограничен обхват в национален информационен лидер, спазвайки правилото, че „зрителите харесват новините не такива, каквито са, а каквито искат да ги видят“ и залагайки твърдо на защитата на традиционните американски ценности, които, оказва се, са все така популярни и не са загубили своята привлекателност.
Пикът на неговата и на „Фокс Нюз“ популярност е отразяването в детайли на трагедията от 11 септември 2001 г., а голямото му поражение и болка е, че въпреки всички положени от него усилия през 2008 г. Барак Обама става президент на САЩ.
Малка негова утеха е, че в разгара на сексскандала срещу него през лятото на 2016 г., помага на Доналд Тръмп първо да получи номинация за президент от Националната конференция на републиканците на 21 юли 2016 г., а след това и да стане президент на държавата на 20 януари 2017 г.
Освободен от „Фоск Нюз“ и получил 40 милиона долара обезщетение, пратен в луксозна оставка и уединение, Ейлс умира на 18 май 2017 г., поради отдавна измъчващата го хемофилия.
Сериалът е заснет по книгата на Гейбриъл Шърман „Решаващият глас в стаята“.
Той заедно с Том Маккарти написва сценария, с режисурата се заемат Кари Скогланд, Джеръми Подесва, Скот Бърнс и Стивън Фриърс, продуценти са Джейсън Блум, Том Маккарти и Ръсел Кроу, а за излъчването на шоуто се грижи канала „Шоутайм“.
Когато гледах седемте епизода се чудех как е възможно да се направи такава интересна и значима поредица за събития, текли буквално пред очите ни и за които сме знаели толкова малко…
Роджър Ейлс е издигал нивото на „Фокс Нюз“ в момента, в който на 1 юни 2000 г.у нас Втори канал става bTV и  Мърдок е приет  за спасител на телевизионния бизнес в България, а 12 години по – късно нашенският Ейлс – Николай Бареков с парите на Цветан Василев превърна – за кратко – невзрачната tv7 в могъща медия, съперничеща на bTV и Nova , създаде партия и дори бе един мандат евродепутат!
Какво може да се каже за самия сериал от професионална гледна точка?
Поредицата е направена безупречно.Както се изразява един потребител в мрежата – „Независимо дали интерпретирате шоуто като сатира, измама, сурова истина за „Фокс“ или всичко  изброено по – горе , то работи“
Заслуга на постановчиците е , че търсят максималната автентичност при отразяване на  щекотливите събития, поради което сериалът е издържан в подчертано документална стилистика, той е прецизен и обран в изказа си и много внимава при представянето и осмислянето на житейските факти .
Не е шега да правиш тв продукт, когато срещу себе си имаш Рупърт Мърдок!
Скогланд, Фриърс и компания не пресъздават целия живот на Ейлс, те нямат намерение да снимат биографична драма.
Режисьорите съсредоточават вниманието си само върху най – възловите моменти от кариерата му във „Фокс Нюз“, започвайки от старта на канала през 1996 г., минавайки през триумфа му като зрителски лидер през 2001, стигайки до провалените усилия да се дискредитира Обама през 2008 и финиширайки със сексскандала през 2016 г., съвпаднал с президентската кампания на Тръмп.
Интересно е, че този подход сработва, тъй като и от драматургична, но и от артистична гледна точка историята е пресъздадена на завидна висота.
Тя се гледа с интерес, буквално на един дъх, а кастингът е направо зашеметяващ.
Начело е , разбира се, Ръсел Кроу, подлагал се на всекидневни мъчения по нанасяне на грима от 2,17 до 6 часа.
Усилието си е струвало.
Ръсел Кроу Е Роджър Ейлс – от плът и кръв, цялостен, монолитен, завладяващ и отблъскващ, надарен с всичките си професионални добродетели и трикове и с цялата си морална нечистоплътност.
Не знам колко часа е прекарал актьорът пред мониторите, какви документи е чел, но изпълнението му е конгениално и достойно за „Еми“.
Той е в истинския смисъл Господар на шоуто, напомняйки за най – добрите дни от кариерата си, когато блестеше и мачкаше конкуренцията си с гениални роли във „Вътрешен човек“, „Гладиатор“, „Красив ум“ и „Късметлията“.
Той е и ентусиаст, и диктатор, новатор и ловък манипулатор чрез  евтини клишета, борец за най – висок рейтинг и мегаломан, смятащ себе си за диаманта в медийната империя на Мърдок, без когото тя просто не може да съществува.
Естествено – колкото и да е добър като актьор, той има нужда от колеги, с които да си партнира.
Хубаво е, че сценаристите и постановчиците са съсредоточили усилията си върху най – главното от битието на Ейлс между 1995 и 2017 г.,
 маркирайки с нужното внимание взаимоотношенията му с Рупърт Мърдок, синът му Джеймс, с шефа на PR отдела на новините Брайън Луис, съпругата му Елизабет и , разбира се, с унизената любимка Гретхен Карлсън.
Така се изгражда необходимият грунд, върху който стъпва повествованието, но и се дава възможност на актьорите да създадат ярки, правдиви и пълнокръвни образи.
Саймън Макбърни е истински Мърдок, с лека, тигърска походка, усмивка на хиена, тих говор и категорични ,но нетърпящи възражение, решения.
Джош Хелман – Джеймс Мърдок е негова сянка и следване линията на изграждането на персонажа в най – главното.
Много органичен и ефективен е  Сет Макфарлън като Брайън Луис, а приятната изненада за мен е Сиена Милър, превъплътила с такт и вещина неблагодарния облик на вярната и унизена съпруга Елизабет, която на финала избира вместо отравяне или развод да остане до края до своя повален идол.
Много внимателно трябва да се следи изявата на Наоми Уотс.
Тя играе Гретхен Карлсън, някогашна интимна любимка на Ейлс, която се решава да вдигне завесата на тъмната му морална същност и да го разобличи като сексуален хищник и неблагодарен работодател на 6 юли 2016 г.
Първоначално  е движена от импулса на използваната, употребена и изхвърлена жена.
Страхува се от могъщия си противник, знаейки с какво се захваща, но постепенно узрява и израства до осъзнат привърженик на равноправието на половете на работното място и до простата истина, че жената,и в такъв водещ тв гигант, е преди всичко професионалист,чието достойнство трябва да се уважава и подкрепя, но не и като прави фелацио на шефа си.
Подобно унижение и то в епохата # me too се наказва жестоко – особено в САЩ.
Дори и да се казваш Роджър Ейлс.
Всъщност именно с драмата на Карлсън създателите на „Решаващият глас“ се домогват до най – важните и същностни внушения, превръщащи поредицата в образец на тв изкуство.
Изводите се открояват естествено и непринудено и до тях достига всеки зрител на сериала.
Не може такъв важен и отговорен тв медиатор като Ейлс да бъде едновременно консерватор по убеждения и защитник на либерални ценности.
Не трябва традиционните добродетели на Америка да се поднасят манипулативно и изкривено.
Не бива публично подобен фактор да се изтъква, че е пример в личен план като влюбен съпруг и баща, а същевременно в кабинета си да подлага на унижение всяка красива своя служителка, държащ задължително да я опипа по задника и да получи толкова важната за него свирка.
И най – важното – много е опасно да се изживяваш като единствен и незаменим в една корпорация, да се считаш едва ли не за Бог в бизнеса си, спечелил пожизнен имунитет и признание.
Дори в такъв конгломерат като „21 век Фокс“ ти си само един много скъпо платен наемник, но не и СОБСТВЕНИК, който при първата по – сериозна издънка задължително си заминава.
Ако и да е Роджър Ейлс.
В заключение ще посоча, че „Решаващият глас“е наистина незабравимо преживяване, шоу едновременно забавляващо , но и подтиквайки ни към горчиви размисли.
Спектакъл, направен с вкус, отговорност и професионализъм, готов на борба за награди.
На 5 януари 2020 г.Ръсел Кроу спечели "Златен глобус" за главна мъжка роля в категорията драматичен сериал...

Борислав Гърдев



неделя, 8 септември 2019 г.

Двамата Коен


                   Двамата Коен         

За Саша Барън Коен имах особено мнение, преди да гледам „Шпионинът“ на Гидеон Раф.
Не отричам, че е талант, че умее да привлича публиката и да бъде господар на шоуто.
Но , поне на мен, неговият хумор не ми въздействаше.
Смятах го за първичен, груб и просташки.
Измъчих се с комедийния му пърформанс „Кой е Америка?“ (2018) и благославях Господ, че е само от седем епизода.
Не се радвах на изцепките му в „Диктаторът“ (2012) на Лари Чарлс и още не мога да му простя гаврата с Памела Андерсън в „Борат“ (2006) на същия Лари Чарлс.
А същевременно не забравям каква изкусна и проникновена изява представи като гаровия инспектор в „Изобретението на Хюго“ (2011) на Скорсезе и колко беше завладяващ и ефектен като сеньор Адолфо Пирели в „Суини Тод“ (2007) на Тим Бъртън и особено в „Клетниците“ 2012 та Том Хупър, блестящ като Танардие.
Очакванията ми към мини сериала „Шпионинът“ (2019)  не бяха големи.
Вече бях гледал подобна история, поднесена ми от прочутия Парк Чун – уук през ноември  2018 г. по романа на Джон льо Каре „Малката барабанчица“(1992) и не смятах, че ще видя нещо кой знае какво по – различно и оригинално.
Не всеки ще следи с ентусиазъм  „шпионски игри“, в които агентите на „Мосад“ са винаги добрите и знаят как да обезвредят арабските терористи.
В „Малката барабанчица“ бе използвана актриса – аматьорка Чарли – Флоранс Пю, която направи и невъзможното, вкл. да спи с опасния терорист Халил – Шариф Гатас, преди да стане ням свидетел на неговото жестоко елиминиране.
От анотациите научих, че в „Шпионинът“ с подобна и още по – опасна задача е натоварен бивш счетоводител, имал лошия късмет да кандидатства за работа в тайните служби и да не бъде първоначално одобрен.
Правя този пространен увод, за да подчертая, че гледах сериала с предразсъдъци и без да очаквам нищо значимо.
Изненадата ми беше пълна след приключването на шестия последен  епизод.
„Шпионинът“  е сред най – добрите тв продукции на 2019 г.
Лично аз го поставям редом до образците – „Йелоустоун 2“ на Тейлър Шеридан, „Решаващият глас“ на Том Маккарти и Алекс Меткалф  и „Град на хълма“ на Мат Деймън и Бен Афлек.
Причината я откривам в прецизното и точно пресъздаване на епохата  - 1960 – 1965 г. от сценаристите Гидеон Раф и Макс Пери, в умелата режисура на Раф, а той е носител на „Еми“ за сериала  „Родина“ (2012) , и в наистина себеотрицателната работа на Саша Барън Коен като изпълнителен продуцент и водеща звезда в ролята на Ели Коен.
Не знаех нищо за този легендарен израелски шпионин и ми беше любопитно да проследя неговата екранна одисея.
В нея обаче няма нищо суперменско и грандоманско.
Ели Коен в интерпретацията на Саша Барън Коен не е и не иска да бъде еврейския Джеймс Бонд, нито пък е ответник на мразовития и скръбен „Шпионин, който дойде от студа“ Алек Лемас, с който през 1965 г. ни изненада Ричард Бъртън под режисурата на Мартин Рит.
Ели е обикновен чиновник, превърнал се по волята на съдбата в „боец на тихия фронт“.
Той е земен и обран, обича до полуда своята съпруга Надя – Хадар Ратсон Ротем, но същевременно е автентичен патриот, не парадиращ със своите чувства към родината си.
За своето отечество е готов да извърши чудеса.
На него му се отдава с лекота и финес да се интегрира като арабски бизнесмен  във враждебната сирийска среда в Буенос Айрес и Дамаск, тъй като , забавлявайки се, играе на въжето и демонстрира учудващи шпионски хватки, с които доставя безценна информация на своето началство.
За Бога, та той предава свръхсекретна информация за Голанските възвишения по миниатюрна радиостанция буквално под носа на сирийските управници, от апартамент, намиращ се фронтално срещу щаба на армията им!
Нещо повече, позволява си лукса по време на емисия да коментира с колегата си в „Мосад" течащият в момента футболен двубой и дори да
 предостави жилището си за пищно и отвратително парти в нощта, в която се извършва поредния държавен преврат.
Ели Коен заиграва с баасистите, разбира, че те ще са новите господари на Сирия и ще използват за свое оръжие партизаните на Арафат, който беше наш приятел и чест гост на Тодор Живков и дори поема поста на зам.министър на отбраната.
Той , в буквалния смисъл на думата, прави Сирия на посмешище, има заслуга за победоносната шестдневна война от 5 до 11 юни 1967 г., когато израелската армия превзема Голанските възвишения, и е пределно ясно, че при залавянето му няма да има прошка.
То става факт на 24 януари 1965 г., а екзекуцията – публично обесване на площад „Мардаха“ в Дамаск -  на 18 май  с.г.
Следях много внимателно реакцията на Саша Барън Коен в тези последни мигове на неговия герой .
Когато играта на котка и мишка е приключила, последната научена информация е предадена и предстои най – тежкото  изпитание – срещата със смъртта.
Бях потресен от  смирението и хладнокръвието, от печалното спокойствие, с което приема неизбежната си гибел.
Наистина в тези  толкова важни минути актьорът доказа нагледно мощта на своя талант, умението да обсебва вниманието и да печели симпатии  дори с един жест и с тъжен поглед.
Изключителна интерпретация, достойна за адмирации и престижни награди.
Триумф на необикновен артист , впрегнат за благородна кауза, защитена  на впечатляваща висота.
И се сетих за думите на Джон Фицжералд Кенеди - "Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си."
Борислав Гърдев
„Шпионинът“, 2019,Франция, 6 епизода, реж.Гидеон Раф, „Netflix