Ицко Финци на 90

 

Един от най – популярните наши актьори, с вкус към ексцентрично – гротесковите изяви, празнува достолепен юбилей.

Роденият на 25 април 1933 г. в София Ицхак Финци завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ, сега НАТФИЗ през 1955 г., по съвет на колегата си Коста Цонев казва на портиера, че е син на  големия режисьор  Стефан Сърчаджиев ,явявайки се през комисията на Филип Филипов и Боян Дановски,  е състудент на великите Емилия Радева,  Татяна Лолова, Григор Вачков, Никола Анастасов….

Работи последователно в драматичните театри в Димитровград – 1955 – 1957, Бургас – 1957 – 1960,в Сатиричния театър в София – 1960 – 1966,театър „София“ – 1966 – 1988, Младежки театър – 1988 – 1990 и Малък градски театър „Зад канала“ - от 1990 г.

Помнят се изявите му във възлови постановки като „Дървеница“, 1960,на Боян Дановски, „Краят на началото“, 1965,на Методи Андонов,“Молиер“ ,1973,на Васил Луканов, „Вуйчо Ваньо“, 1987,на Иван Добчев, „Оливър“, 1988 на Андрей Аврамов,„Дон Кихот“, 1999,на Димитър Гочев „Професията на госпожа Уорън“, 2003,на Леон Даниел ,„Опечалена фамилия“, 2005, на Бина Харалампиева…

Стабилно, макар и рядко той присъства и в постановки на тв театър – „Амброзио убива времето“, 1966 на Любен Морчев, „Светът е малък“, 1968 на Вили Цанков, „Съдията и жълтата роза“, 1984, на Маргарита Младенова…

Вероятно и затова предизвика такъв фурор като диригент и цигулар в партньорство на Николай Бинев , Рашко Младенов и Тодор Колев в Първоаприлския симфоничен концерт, излъчен по телевизията от зала „България“ през 1980 г. и мигновено превърнал се в хит и класика в жанра.По – късно си партнира успешно и с незабравимия Васил Пармаков…

Член е на САБ и на СБФД от 1973 г., а със съпругата си Лиза Боева, която е режисьор, през 2006 г. създават творческо обединение „Филизи 33“, чийто продукт са художествено – документалните филми – „Космос“, 2013, „Лятото на Мона Лиза“, 2013 , „Аз бях Джак Керуак“, 2014, „Уйлям Шекспир :  Най – известният човек, който никога не е съществувал“, 2018…

В киното има късмета да дебютира сравнително млад, на 26 години , като гръцки евреин, в шедьовъра на Конрад Волф „Звезди“, 1959.

Трябват му обаче години на чакане и шлифоване на яркия му и неординерен талант, за да разкрие пълния си креативен потенциал.

Но това става чак , когато попада на подходящите, „негови“ режисьори – Георги Стоянов, Милен Николов, Едуард Захариев, Джеки Стоев, Рангел Вълчанов, Стефан Димитров, Иван Павлов, Петър Попзлатев…

Ексцентричният му блясък е разкрит от Георги Стоянов.С него Финци прави последователно „Птици и хрътки“, 1969, изобретателят на машините за изпитания, „Трета след слънцето“, 1971,командирът Недев,“Къщи без огради“, 1974, архитектът,“Щурец в ухото“, 1976, плахият Гошо,“Константин Философ“, 1983, Димитрий…

Истинска осмоза и пълно разкриване на неговите артистични способности  демонстрира под режисурата на Едуард Захариев – в незабравимата сатира  „Преброяване на дивите зайци“, 1973, статистикът Асенов, олицетворение на ненужната, но много активна и уродлива родна бюрокрация,“Вилна зона“, 1975,Йонко, „Елегия“, 1982,Иван Шияков  , „Резерват“, 1991, Васил и „Закъсняло пълнолуние“, 1996, старецът Георги Доков.

С Рангел Вълчанов работи в „Бягство в Ропотамо“, 1973, доктор Пенков, „Немирната птица любов“, 1990, режисьорът и „Фатална нежност“, 1993, на Стефан Димитров помага в „Баща ми бояджията“, 1973, агентът и  „Чуй петела“, 1978, военният старец.

Много добри резултати демонстрира и под режисурата на Милен Николов – при това в познатия му регистър в „Краят на песента“, 1970, Дели Мехмед, „Гола съвест“, 1971,поручикът и „Сиромашко лято“, 1973, Цветарски.

Когато предполагахме, че кариерата му поема към своя залез, откри нов съмишленик и майстор на ексцентричната комедия – Джеки Стоев,при когото изгради ярки образи в“Нашият Шошканини“, 1981,Дончо Шошков, „Патилата на Спас и Нели“, 1987, коминочистачът и „Летете с Росинант“, 2007,Маестрото. Стоев направи за приятеля си през 1983 г. и документалния филм „Ицко“.

Иван Павлов  определено може да се смята, за постановчик, допринесъл за освежаването и доразвиването на кариерата на Ицко Финци, тъй като го кани в престижни и новаторски по форма филми, в които актьорът е  фин, безупречен, пълен с емоции и вдъхновение, отворен към импровизацията и майстор на  ненатрапчивото емоционално въздействие – „Всичко от нула“, 1996, възрастният актьор и „Съдбата като плъх“, 2001, поетът…

Петър Попзлатев също има не малка заслуга за доуплътняване имиджа на актьора , давайки му важни и значими роли в „Аз, графинята“, 1989, доктор Геренски , „И слезе Господ да ни види“, 2001, писателят – франкофон, “Времето е наше“, 2018…

Една от последните му изяви, която наистина ме разтърси бе в критикуваната и подценявана, но иначе много балансирано направена драма на Валентин Гошев „Моторът“ от 2018 г., в който Финци лансира вдъхновено  образа на възрастния Славчо…

Ицхак Финци снима усърдно и успешно и в чужди продукции – унгарски – „Чонтвари“, 1980, на Золтан Хусарик,американски – „Бунтът“, 2001,на Джон Авнет,немски – „Бащини игри“, 2009, на Михаел Главогер,италиански - “Чифликът на чучулигите“, 2007,на братя Тавиани,френски - “Заекът на Ватанен“, 2007, на Марк Ривиер, приема и предизвикателството да участва безмълвно като уличен художник  в анимационната класика на Тодор Динов „Парижкият дъжд“ през 1980 г.

Контактувал съм с големия актьор веднъж, през далечната 1983 г., когато се престраших да го заговоря на входа на Сатиричния театър в компанията му на Юрий Яковлев, следил съм изявите му през годините – когато съм имал възможност по – интензивно, но напоследък по – рядко, научих, че е станал баща на 83 години, че е написал интересната и нестандартна книга „Мотоциклетът, Ромул Велики, Наивист,Пак тогава в Сао Паоло, Какъв съм за Питър Брук?, Бобо и други четива“, 2009,че е баща на известния театрален и филмов актьор Самуел Финци,че е заслужил артист от 1979 г. и носител на орден „Стара планина“, първа степен от 2004 г. и мога с увереност да заявя, че Ицхак Финци е ярък и неповторим талант, гордост за нашето театрално и филмово изкуство и ми е приятно да го поздравя с неговия празник,желаейки му не само здраве и късмет, но и нови артистични дръзновения.

Защото те могат със сигурност  да се очакват тъкмо от фигура като него и защото, както казва една негова почитателка – „Няма слаба роля! Изключително земен и плътен актьор!“

Борислав Гърдев

 

 

 

Васил Михайлов

 По пътя на зрялото майсторство

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Той е сред актьорите с най-завидна съдба у нас. Завършва ВИТИЗ през 1964 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев, директор е на Хасковския театър (1965-1966), където работи три сезона и играе в “Ричард Трети", попада в една от водещите български театрални трупи (на Военния театър, през 1967 г.) и сравнително млад, само на 24 години, е на снимачната площадка на първия си филм - като Неприятния в “Хроника на чувствата" (1962) на Любомир Шарланджиев.

Шестдесет години са изминали от  от неговия дебют, а и досега Васил Михайлов продължава да се снима - в централни и епизодични роли, в наши и чуждестранни продукции.

Докато неусетно на 6 април стана на 85 години.

Логично е на тази възраст човек да прави равносметка, да обръща поглед назад към изминатия от него път, да си спомня за училищната самодейност и за двете години, прекарани като шлосер-матричар пети разряд в старозагорския завод “Светлина" (1958-1960 г.), да открива свои грешки и пропуски и да търси възможности за тяхното преодоляване.

Защото при Васил Михайлов също е имало компромиси, посредствени резултати, конюнктурни халтури, но не те определят облика му на любим роден актьор, спечелил и защитаващ доверието на публиката вече повече от четири десетилетия.

А тя му отвръща с взаимност (паметни са посрещанията му из страната слез излъчването на “Капитан Петко войвода"), прощава му политическите увлечения (депутатството му, родило и новата ни демократична конституция от 12 юли 1991 г.) или неочакваните му забежки в рекламата (за ловешката ракия, от 2002 г., събрала заедно мъжете на България - Джоко Росич, Иван Кръстев и самия Михайлов).

Защото той е роден талант. Създава силни, земни и одухотворени образи. Стилът му се характеризира с автентичност, правдивост, виталност и овладян драматизъм, а чрез всеки от неговите персонажи говори ясно и категорично черноземна Тракия.

Незабравим е във върховите си изяви в театъра, сред които отделям “От земята до небето" (1976), “Сизве Банзи е мъртъв" (1977), “Делото “Дантон" (1979), “На гости у министъра" (1981), “Величието и падението на Стефан Стамболов" (1994), “Емилия Галоти" (1996), “Бая си на бълхите" (2001), “Финале гранде" (2002), „Четвъртата сестра“ (2003).

На него, естествено, повече му се отдава класическият репертоар ("Дните на семейство Турбини", 1977), но това съвсем не означава, че пренебрегва провокациите на съвременна ("Око за другите", 1995) и историческа тема ("Величието и падението на Стефан Стамболов, 1994) или предизвикателствата да е сценарист на танцово шоу - “Ритъм и любов" (2002).

Васил Михайлов е универсално надарен актьор и всяка негова сценична изява е белег на висок професионализъм, творческо предизвикателство и силни зрителски преживявания.

Актьорът е сред ветераните на нашия тв театър, филм и сериал. Днешните млади зрители мотат да разчитат най-вече на късмет по БНТ 3 и БНТ 4  да видят някоя от най-значимите му интерпретации на малкия екран - в ярки и дълго помнещи се тв спектакли - “Човекът от Ла Манча" (1968), “Лодка в гората" (1974), “Мотопедът" (1975), "Съдии на самите себе си" (1977), “Женитба“ (1977), “Хъшове“ (1982), "Процесът “Стамболийски" (1984), “Часът на моето убийство" (1993), в качествени филми - “Отрова в извора" (1978), "Рождество" (1992), „Вълкадин говори с Бога“(1996) и сериали, където и успехът му е най-голям и траен - като партизанския командир Атанас Щерев в “На живот и смърт" (1974), Харалампи Стоянов в “По дирята на безследно изчезналите" (1977), Гешев в “Петимата от РМС" (1977), ген. Никифоров в “Сами сред вълци" (1979), капитан Петко войвода (1981), следователят в „Дунав мост“ (1999)...

В киното при него нещата не се развиват така щастливо. Първоначално има спорадични изяви - поп Сава Катрафилов в “Свобода или смърт" (1968), Старшията в “Герловска история" (1971), Клим в “Като песен" (1973), капитан Стрезов в “Зарево над Драва" (1974).

Преди големия му пробив като д-р Панов в “Хирурзи" (1977) на Иванка Гръбчева  остава като качествен щемпел първата му впечатляваща главна  роля на Ибрям Али в “Краят на песента" (1970) на Милен Николов.

Ако и да се снима при най-добрите ни режисьори, именно Иванка Гръбчева го разкрива в нова и привлекателна светлина като мечтания хирург, в който са влюбени всички жени с усет за силния принципен мъжки характер преди 50 години.

След това се зареждат важни и второстепенни изяви, като от камарата ленти все пак трябва да отделим хан Кубрат в “Хан Аспарух" (1981), Боян Бъчваров-Бъч в “Събеседник по желание" (1984), хан Крум в "Денят на владетелите" (1986), Петко Каравелов в “Мечтатели" (1987), Сюлейман ага в разтърсващата драма “Време разделно" (1988) по Антон Дончев, шефът от ДС в „Изпепеляване“ (2004)...

Промените у нас идват  с кинохита на Николай Волев “Маргарит и Маргарита" (1989). В него В. Михайлов блясва с органичното си превъплъщение като зловещия партиен бос Нерезанов, име, останало в паметта ни като нарицателно за една отминала епоха.

За разлика от мнозина свои колеги Васил Михайлов се снима редовно и в периода на нашето малокартиние. Изненада ни с поредица от значими образи, които в повечето случаи са и основните спасителни патерици за филмите, в които участва.

Помним го като демоничния Йон - двойникът на Тодор Живков в антиутопията на Иван Андонов “Индиански игри" (1990), като Вълкадин в спорната версия по Йовков на същия Иван Андонов във “Вълкадин говори с Бога" (1996), като Аврам Къркача в много хвалената творба на Иван Ничев “След края на света" (1998)…

С него ще си сътрудничи и в „Българска рапсодия“ (2014) като кръчмаря Рангел, с Андонов ще снима още „Дунав мост“ (1999)  и „Най – важните неща“ (2001) като олигарха Меридиан Захара, а в нова и неочаквана светлина, свеж и оригинален, ще го представи Ивайло Хрлистов в „Приятелите ме наричат Чичо“ (2006), Румен Михайлов и „Стъпки в пясъка“ (2010) , бай Гроздан.

Новото хилядолетие Васил Михайлов посреща със снимките на поредната екранизация на българска класика - “Краят на 20 век", 2000 (по Вазов) на Андрей Слабаков, където се мярна като владиката на Ниш, след което изгражда два много силни характера  като поредния злодей, адвокат Папаризов, в суровата драма на Николай Волев “Огледалото на дявола" (2001).

Той има куража и да се надсмее над статуса си на капризна примадона в недооценения сериал на Камен Донев “Камера! Завеса!" (2002), за да поеме към следващите предизвикателства в “Лист обрулен" (2002) на Светослав Овчаров и “А розите цъфтят при всички режими" (2003) на Георги Стоянов.

Изпя прочутата песен „Петко льо, капитанине“ от легендарния сериал във фолклорното тв шоу „Фамилия Щръклица“ на Димитър Шарков на 31 декември 2022 г.

 Желанието му да работи в чужди продукции също се изпълни, въпреки че резултатите в “Алеф" (2000) на Джани Лепре , “Версежеторикс" (2001) на Жан Дорфман или „София“ (2012) на Исак Флорентин, не задоволяват очакванията ни.

Отделна тема е сътрудничеството му с Николай Хайтов, чийто най-дългогодишен и верен интерпретатор се явява още от времето на „Лодка в гората“ (1974) на Любен Морчев , та до последната версия на „Дърво без корен“ (2013) на Ружи Хасанова, както и приносът му към родния исторически филм, където е незаобиколим фактор от времето на „Свобода или смърт“ (1968) на Никола Корабов през „Хан Аспарух“ (1981) на Людмил Стайков до „Възвишение“ (2017) на Виктор Божинов.

Васил Михайлов навлиза в най-добрите си и плодотворни творчески години. Резонно е да изискваме от него нови успехи и достижения. Знаем, че той ще направи всичко, зависещо от него, за да не ни разочарова, но не бива да забравяме, че работи в екип, в който поредната добра негова работа е синтез от силна драматургия, стабилна режисура и умело пласиране на партньорите му.

Срещите с майсторството на В. Михайлов ще продължат. При това на същите високи обороти.

Това означава, че любимата ни звезда, освен от късмет и всеотдайност, се нуждае и от добро здраве, за да издържи напрежението по поетия път.

Пожелаваме му го от сърце!