За Вела Благоева, „Царица Теодора“ и нравите български

Признавам си, че и аз бях изненадан от находката си.

Съвсем случайно попаднах на една малка книжка – „Царица Теодора(Скица из българския живот от XIVвек)“ 1894, изд.на печатница Иван И.Даскалов и сие“.

Авторка на тази малка повест се оказа и позната, и непозната – Вела Живкова – Благоева.

Нейното творчество не се изучава дори в университетите – за нея помня бегло споменаване от Иван Богданов в неговата „Кратка история на българската литература“, част 2, 1970.

А се оказа,че тя е писала и издавала прозаични книги в продължение на десетилетие 1894 – 1904 г. и че е първата ни жена – писателка след Освобождението, която толкова трайно и упорито се е занимава с проза  - преди появата на Евгения Марс, Ана Карима, Анна Каменова, Фани Попова – Мутафова, Мария Грубешлиева…

Замислих се за съдбата й – защо се е случило така с нея?

Все пак имаше един 45 годишен период, в който името на мъжа й беше знаме, той бе провъзгласен за патриарх на социализма на Балканите, на него му се кланяха , но за съпругата му почти нищо не се знаеше – дори тогава, в годините на социализма Вела – Виктория оставаше в сянката на именития си съпруг.

Когото впрочем дълго е издържала с учителската си заплата, когато той е оставал без работа…

Скицата или малката повест на Благоева изчетох на един дъх.

И осъзнах, че Съдбата има пръст в тази ни среща – след като се навършват 160 г. от рождението й и 125 г. от излизането на творбата на литературния ни пазар.

През 1894 г. историческата ни проза прави своите първи успешни стъпки у нас.

В традициите на Раковски – „Българските хайдути“ (1867), Каравелов с неговата трилогия – „Отмъщение“, После отмъщението“ и „Тука му е краят“ (1873 – 1874)  и Друмев – основно с „Нещастна фамилия“ (1860) и недовършената повест „Цар Иван Александър“ (1892).

Но и авторите, а и произведенията им се броят на пръстите на едната ръка – Добри Ганчев с „Борба за самостоятелност“ (1888), Захарий Стоянов с „Христо Ботйов“ (1888), чийто опит за биография считам са първия ни биографичен роман и „Под игото“ (1889 – 1890) на Вазов, който за мнозина тогава все още е звучал и като актуален съвременен епос.

Тепърва започват разкопки, археологически проучвания, създават се значими исторически изследвания и да се превеждат корифеи от Запад и Изток.

Точно в това интересно и преломно време Вела Благоева решава да дебютира като писател със своята скромна скица из живота на българския народ в навечерието на падането му под турско робство.

Сюжетът, който избира авторката , е завладяващ и благодатен -  не случайно нейната „Царица Теодора“ влиза в интересна и предизвикващи размисъл пресечна точка както с повестта на Вазов „Иван Александър“ (1907), така и с поемата на Магда Петканова „Царица Теодора“ от стихосбирката „Изгубен камък“(1933).

Миниповестта на Благоева е изцяло в руслото и традициите на възрожденския ни опит.

Тя е написана с вдъхновение,компетентност, патос  и страст, чете се без  усилия, стегната е и увлекателна като дискурс.

Авторката съсредоточава вниманието си най – вече върху основните персонажи – цар Иван Александър , двете му съпруги , великият логотет Самсон и децата му Мария и Инас, както и царският тъмничар дядо Петър.

Останалите персонажи присъстват в повествованието за цвят, изградени са с едри щрихи, но често и като сенки, с анонимно присъствие.

Благоева умее да създава атмосфера, да формулира ясно проблемите, които я вълнуват, свързани със съдбата на България и народа й във върхов за нея момент, да води диалог.

Тя не държи да плете хитра и усложнена интрига, да разтяга разказа.

Напротив – стреми се по най – краткия начин да пласира героите си  и конфликтите, в които се оплитат, да даде прилична характеристика на персонажите и да разкаже безхитростно, но занимателно за една семейна драма, която, признавам си, и днес звучи грабващо и завладяващо.

Освен това умее с четката на вещ майстор да рисува природни картини и да пресъздава с учудващо ярки детайли живота в българската столица Търново в неговото многообразие и динамика.

Тя  използва като канава познатата история за развода на цар Иван Александър с царица Теодора и повторната му скандална и съдбоносна женитба с еврейката Сара, но я дообогатява и претворява в друг ракурс и светлина.

Царската  изневяра и повторна женитба на Иван Александър са налице, но събитията преминават през взора на великия логотет  - министър – председател Самсон, влиятелен, вещ в държавните дела и със състрадателно сърце евреин, който обаче е недолюбван от болярите в двора колкото заради етническия си произход, толкова и поради качествата си, с които е заслужил високия си пост.

Неговата дъщеря Мария първоначално е увлечена по смелия и благороден рицар Инас, дошъл от Испания и Маджарско, който впоследствие ще се окаже неин брат.

Мария е красавица и с ангелска душа, но точно нея пожелава царят за своя съпруга и именно тя става онази покръстена Теодора, останала в народното съзнание повече от шест века.

В Инас пък се влюбва Ирина, дъщерята на тъмничаря дядо Петър и се получава класически любовен триъгълник.

Конфузната ситуация получава своето разрешение след енергичната намеса на патриарх Теодосий, който с поредица от премерени действия разгонва не само богомилите – а Ирина е такава и дори е „съвършена“!, но и юдеите, които вече имат значително икономическо присъствие в столицата и вследствие царската женитба дори почват да се мислят за избрани и призвани.

Вследствие на тези гонения Самсон си подава оставката и заедно с влюбените Инас и Ирина напуска страната.

Мария – Теодора остава в Търново, тъй като вече е станала майка – родила е Иван (Шишман)и трябва стръвно да се бори за правата му като престолонаследник в едно откровено враждебно и подозрително обкръжение…

Позволих си по – подробно да разнищя сюжета, за да може всеки да добие представа за скицата на Вела Благоева.

Повестта , освен актуални паралели със съвременността й  - най – вече по отношение народната съдба и вечната жажда за власт пи привилегии, които тресат сънародниците ни през цялото съществуване на България, е интересна и с деликатно, но пряко поставеният въпрос за междуетническите взаимоотношения в средновековна България, когато най – вероятна заради една царска прищявка се посяват  семената на антисемитизма у нас…

След прочита на „Царица Теодора“неизбежно прониква в съзнанието ми важен и тревожещ въпрос – защо тази иначе грамотно написана и необходима за литературата ни повест – прощъпалник в историческата ни проза, не получава полагащото й се внимание и не е приета адекватно от тогавашната ни критика.

Тръгвам от най – баналното – вероятно тъй като Вела – Виктория е жена – а тогава на жените е позволено основно да пишат поезия – примерът е Екатерина Ненчева.

На второ място – Вела има особен семеен и родов статус – тя е съпруга на водача на българските социалисти Димитър Благоев, но същевременно е сестра на Георги Живков – бивш регент и просветен министър при Стефан Стамболов, един от стълбовете на Народно – либералната партия.

При излизането на повестта Стамболов пада от власт – 19 май 1894 г., започва изкоренявана на „стамболовщината“ у нас, създава се Народната партия на 1 юни 1894 г., предстоят  свирепи битки за властта – еманацията на които са проведените на 11 септември 1894 г.парламентарни избори, спечелени от народняците с терор и демагогия.

Меко казано обстановката не позволява почтено и задълбочено осмисляне повестта на Вела Благоева.

Слава Богу, тя не се отказва от писането – издава и други книги – „Процес“ (1898), „След бурята“(1904), „Две повести из народния живот на българите“(1904), мисли за биография на брат си Георги…

Но е повече от ясно, че е приела с горчивина мълчанието и недомлъвките, които са битували около „Царица Теодора“, повест със свои безспорни качества, която трябва да се преосмисли задълбочено и заеме своето достойно място в българската проза.

Убеден съм в това.

Борислав Гърдев