Греховете на ген.Фичев
Той завършва седемнадесетгодишен Роберт колеж в Цариград през 1877 г., военното училище в София през 1882 и Генералщабна академия в Торино през 1898 г., участва в Руско – турската война като опълченец от Осма опълченска дружина, а в Сръбско – българската е командир на Втора рота от Пети пехотен дунавски полк.
Фичев разработва четвъртия план за водене на война с Турция, но кагато на 19 юни 1912 г. се подписва споразумението между българския и сръбския щабове на армията, заемащият сръхважният ключов пост от две години генерал, се съгласява две сръбски армии да окупират Македония срещу една българска, която да действа към Скопие, Куманово и Кочани.
Осъзнавайки своята отговорност генералът подписва споразумението с бележка – „Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на Сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност”, но на 15 септември 1912 г. парафира ново фатално споразумение със Сръбския генерален щаб, давайки възможност цялата сръбска армия да действа в Македония, а целокупната българска – в долината на река Марица – този път без особено мнение!
Така развързва ръцете на сърбите ( и гърците) да окупират Македония, а в добавка не оставя никаква охрана на държавната ни граница с Румъния.
Впоследствие Румъния ни шантажира и получава даром Добрич на 26 април 1913 г., а с нахлуването в гръб и маршът й до Враждебна по време на Междусъюзническата война на 18 юли 1913 г.забива нож на беззащитна България.
Още един непростим гаф на военния корифей Фичев!
Защото потомството може да го пита и за други грешки като спирането на настъплението за цели три дни след успешната операция при Люле Бургас – Бунар хисар, приключила на 21 октомври 1912 г., късното влизане в Солун на 27 октомври , съобразено първоначално с намесата от 15 октомври на сръбския генерал Степанович, командир на Втора съюзна армия, провалът на Чаталджанската операция на 5 ноември 1912 г. или причината армията ни да не е ресурсно осигурена и да е допуснато хиляди да умрат от тиф и холера?
Генералът обаче остава на поста си, не подава оставка ( такава театрално хвърля на 13 май 1913 г., защото бил на заден план при ръководенето на военните операции, но подобни през пролетта на 1913 г. след падането на Одрин на 13 март няма!), не е подведен под отговорност , защото – представете си – бил против Междусъюзническата война и дори е член на делегацията ни за Букурещкия мирен договор.
На гара Търново, неговият роден град, държи пламенно слово като подстрекава българския народ с кремък да смъкне кожата от гърба на падналия от власт на 4 юли премиер Стоян Данев, а същевременно в джоба му се намира телеграма от Южния фронт от 12 юли 1913 г. , с която се известява, че гръцката армия, начело с крал Константин, е обкръжена в Кресненското дефиле и това следва да се използва като коз на масата на преговорите.
Генералът обаче няма време да чете подобни известия, след което е подписан позорния договор на 28 юли 1913 г.
На 1 септември 1914 г. Фичев става военен министър , след като на 1 януари получава званието ген. – лейтенант, освобождава поста началнки щаб на армията и под негово ръководство се извършва едно наистина полезно дело – открива се Военната академия.
На 31 януари 1915 г. оцелява при атентата в градското казино, но и заради него е осъден на смърт Викентий Попатанасов.С негово знание е извършена четническата акция на ВМРО в село Владаново на 20 март 1915 г., причинила значителни щети на сръбската държава.
На 4 август 1915 г. неговият шеф Васил Радославов го запознава с тайните преговори с Германия , които водят до подписването на спогодба на 24 август, гарантираща ни цяла Македония и по – голяма част от Поморавието.
Доблестният войн се изплашва не на шега, подава оставка на 6 август, а на 17 август 1915 г. напуска и армията по собствено желание.
Напомням, че приемникът му Никола Жеков става първо военен министър на 6 август 1915 г., а след това и главнокомандващ на армията – на 21 септември 1915 г., след като цар Фердинанд се отказва от тази си роля…
Никак не е случайно, че след войните Фичев е в колаборация със земеделците на Стамболийски, ставайки пълномощен министър в Букурещ от 1921 до 1924 г. като е началник на легационния чиновник Йордан Йовков.
Той е ранен, но оцелява след кървавия атентат в църквата „Света Неделя” ня 16 април 1925 г.
Академикът ще създаде „Лични спомени за всеобщата европейска война” (1921), както и капиталния си труд „Висшето командване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително”(1927), в който ще опише детайлно военни операции, ще критикува грешките на своите колеги , ще спре с обзора си за Балканската война до фаталния щурм на 5 ноември 1912 г.и никога няма да посочи собствените си грехове…
Смятал се е за непогрешим до смъртта си на 18 ноември 1931 г. и затова безуспешно се опитва да осъди на 18 фефруари и 16 април 1914 г. за клевета прочутия майор Борис Дрангов, дръзнал да го критикува със статиите си от 1913 г. ”Военни недъзи”, „Военно – нравствено тровило” и „Военни въпроси”.
Ще се появи като епизодичен млад, напорист и жизнерадостен пресонаж и в епоса „Корона и кръв”(1960) на Александър Беровски…
Борислав Гърдев
