За един забравен филм и за атентата в църквата „Света Неделя“

1.През 1975 г. започват снимките на филма „25 – та“, който излиза на екран под  друго и доста дълго заглавие „Допълнение към Закона за защита на държавата“.

Причината за появата му е пределно ясна – навършват се 50 години от атентата в храма „Света Неделя“ и управляващата партия решава чрез пищен в постановъчно отношение филм, истинска суперпродукция от 143 минути, да представи своята гледна точка за протеклите драматични събития.

Преди 45 години това е логично – никой не си прави илюзии, че е възможно да се каже ЦЯЛАТА истина за трагедията, сполетяла българското общество и че именно управниците ще се опитат по определен въздействащ начин да  защитят действията на своите отговорни фактори, които, дори в очите на голяма част от  комунистическата общност тогава звучат критично и авантюристично.

За сценарист е определен най – подготвеният драматург по онова време – Анжел Вагенщайн, бивш партизанин и политзатворник със смъртна присъда и класик на родната кинодраматургия, в чийто актив са признати шедьоври като „Звезди“ (1959) на Конрад Волф и „Веригата“ (1964) на Любомир Шарланджиев.

За да бъдат нещата под контрол към него са прикрепени като рецензенти цели трима професори – Веселин Хаджиниколов,Любомир Панайотов и Боян Григоров.

Ориентирът е доброто политическо кино, каквото правят италианците и в частност „Убийството на Матеоти“ (1973) на Флорестано Ванчини.

Постановката е поверена на Людмил Стайков, надежда на българското кино и звезда в режисурата, след като е спечелил с дебютния си филм „Обич“ по романа на Александър Карасимеонов „Златен медал“ в Москва и Специална награда на фестивалното жури във Варна през 1972 г..

Стайков подхожда отговорно и с ентусиазъм при реализацията на това мащабно начинание.

Целта му е да докаже, че не е случайно име и че след „Обич“ е в състояние да направи още един важен и много силен филм.

В едно тв интервю пред Григор Чернев за предаването „Киносвят“ през 1976 г. той посочва какво го е подтикнало да работи по сценария на Вагенщайн – епохата – „един от най – драматичните периоди в историята на нашата партия”(б.а.БКП), когато „се допуснаха някои отклонения от партийната линия, някои ултралевичарски прояви, които доведоха до грешки“, „дискусията в нашата партия за двете тактики на борбата“ – мирна и насилствена – б.м.  - и най – вече актуалното звучене на филма – „събитията, станали преди 50 години в нашата страна имат съвременно политическо звучене и са в пряка кореспонденция с някои процеси, които се извършват в революционната действителност в света“, визирайки Португалия и Чили.

Стремежът на постановчика към автентичност и документална достоверност е похвална – никога не съм предполагал, че идеалният ни столичен център има такъв олющен, омърлушен и унил вид, като усилията му са подпомогнати от главния консултант проф. Добрин Мичев , от консултантите по военните въпроси ген.Стефан Цолов и полк.Георги Губеров и от директора на продукцията Иван Милков.

Екипът на Стайков е същият, който познаваме от „Обич“ - оператор Борис Янакиев и  композитор Симеон Пиронков, като само при художника има промяна – Мария Иванова е заменена от Петко Бончев и Костадин Русаков.

Гримьор е небезизвестният професионалист Димитър Коклин, а актьорският състав включва цвета на артистичната гилдия у нас – практически нито един герой от повествованието  - около 60 души! - не е игран от неизвестен изпълнител – от Георги Черкелов – Александър Цанков, Андрей Чапразов – ген.Русев, Стойчо Мазгалов – ген.Вълков и Наум Шопов  - цар Борис III до Стефан Данаилов – капитанът провокатор, Виолета Донева – Люба, Анани Явашев – Порков, Михаил Михайлов – ген.Жеков и Георги Стоянов – Тодор Страшимиров.

Очаквано „Допълнение към ЗЗД“ спечелва на фестивала на българския игрален филм във Варна на 3 октомври 1976 г. голямата награда „Златната роза“, излиза на екран на 22 октомври, придружен от специална цветна книжка, дело на ДО „Българска кинематография“, изпълнена с изразителни фотоси и открита адмиративна оценка,получава дежурните хвалебствени рецензии – посочвам само мнението на Тодор Андрейков, че в творбата е уловена „ особената атмосфера на социално напрежение и на провинциална застиналост, на бутафорен парламентаризъм и отритото беззаконие“ („В света на киното“,том 3, С., 1982, стр.501),гледан е от1,249,535 зрители и нещо много важно –той  е след малкото родни творби, показани сполучливо  и  в чужбина – СССР, Унгария, Полша, ГДР,Финландия и Гърция.              

За последно е даван по БНТ през ноември 1979 г., когато аз го гледах в болницата на родния ми град.

След демократичните промени изчезва мистериозно, никъде не е показван, за да възкръсне като птицата феникс от пепелта в канала you tube, качен на 20 септември 2019 г., откъдето и успях да го проследя и да си възстановя спомените за него.

2.Не виждам смисъл да коментирам скриването му след 10 ноември 1989 г.

Ясно е, че в условия на остро обществено противопоставяне, на отричането на всичко постигнато от БКП, на зачеркване на приноса й в борбата с реакцията у нас, а и след като стана ясно, че постановчикът – академик през 1985 – 1987 г. е бил агент на ДС с псевдонима „Василев“ след решение №50 от 8 октомври 2008 г. на Съвета за електронни медии, е било най – малкото нежелателно и нецелесъобразно излъчването му отново.

Днес, когато страстите са утихнали, вече може да погледнем на „Допълнение към ЗЗД“ отговорно, критично и обективно.

Филмът го заслужава.

3.Удивително е, че тази творба, смятана на времето за класика, а след това оплюта и пренебрегвана, все още не е получила своята адекватна оценка.

Защото се оказва, че амбициите на Стайков и Вагенщайн са едно, а на екран се е получило нещо съвсем друго.

За Стайков атентатът от 1925 г. е „иносказателно събитие.“

Самият Вагенщайн във въведението си към сценария отбелязва мотива за написването му и същевременно залага мините, които неизбежно ще гръмнат след това :

„-Защо действителните имена са променени?

-Защото бяха твърде много и твърде бляскави, за да ги обхванем.

-Кой е главният герой?

-Партията на българските комунисти.

-Какво разказвате?

-Един кървав сюжет, но не  за да потресем зрителя,а за да поведем разговор с нашия съвременник -  тук и в чужбина - и отвъд морета и океани – за борбата на работническата класа, чийто смисъл и измерения са проектирани върху екрана на историята.

-За грешката или за патоса?

-За патоса на тази грешка.

-И за трагедията?

-За трагедията на верността и предателството – нашата трагедия.“

4.За какво иде реч отвъд тези витиевати заклинания?

Филмът в пределно зрелищна и емоционално – публицистична форма разказва за подвизите на комунистите, борещи се в нелегалност срещу фашисткото – всъщност – сговористкото правителство на проф. Цанков.

Усилията им обаче не дават резултат.Лидерите им са преследвани и залавяни, а след атентата в храма „Света Неделя“е обявено военно положение в царството,на партията е нанесен смъртоносен удар и Александър Цанков с основание може да заяви самодоволно, ръкувайки се с царя, че „този път с комунизма в България е свършено – окончателно и завинаги.“

Подобно на „Черните ангели“(1970) на Въло Радев, в който членовете на бойната група колкото по – видни фигури на царството убиват – ген.Лазаров – Андрей Чапразов, главният прокурор – Светлозар Неделчев, толкова повече удари получават от властта, докато накрая са напълно ликвидирани и тук авторите падат в собствената си клопка – утвърждават подвиг, който е БЕЗСМИСЛЕН и НЕЕФЕКТИВЕН и показват нагледно колко добре и професионално ловко властта си върши работата.

Това е безплатна реклама на Цанков в един скъпоструващ поръчков филм!

Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, в която изпадат, Стайков и Вагенщайн търсят поетично – обобщаващ завършек на сагата с бягащите към върха на хълма политзатворници, разстреляни от упор с картечници и винтовки, с прочутия цитат на Гео Милев за тиранията, която е само черна запетая, но не и точка в историята на човечеството и с веещия се червен флаг на финала, като символ  на може би  напусналата ни при гледането на опуса революционна бодрост и оптимизъм.

На неизкушеният зрител правят впечатление и някои смущаващи детайли – аз например ги усетих при гледането на филма още преди 40 години.

Филмът започва с погребението на Благоев на 11 май 1924 г., показано като импозантно поклонение и пример на едва ли не всенародна скръб по загубата на Дядото.

Не са фиксирани лицата, носещи отпред ковчега – Никола Гешев и Вълко Червенков – през 1975 г. това е немислимо, но се посочва, че сбогуването с вожда  било „последната легална проява на партията в този период“, което е нонсенс, тъй като тя е забранена от 23 януари 1924 г.

Погребението е просто почит и уважение на управляващите към личността и делото на Благоев, патриарх не само на социализма, но и на парламентаризма у нас, към когото са се отнасяли с респект всички политически фактори в обществото.

По тази причина и сговористите са принудени да се съобразят с обстановката и да разрешат траурното шествие, знаейки добре за какви цели ще бъде използвано.

На екран след атентата срещу царя при Арабаконак – иначе представен обрано и ударно – се показват вестници с коментари на събитието – твърде много и разнообразни и от столицата , и от провинцията, с различни становища, а уж в страната има цензура и забрана на честното мнение?

Пренията в парламента са разкрити в тяхната документална точност и страст,  те всъщност представляват сблъсък на позиции, СВОБОДНО излагане на гледни точки, ако и да са прекъсвани от апострофи и намесата на ръководството на НС, но, Господи, каква жива картина на остри дебати и противоборстващи становища и то на фона на погребалната атмосфера в  народното  събрание по времето на доктор Владимир Бонев, което чуждестранните наблюдатели неслучайно наричаха „пожарникарско“, успяващо винаги в рамките на седмица при пълно единодушие да приеме подготвените от управляващата партия законопроекти!

Издателят и редакторът Йосиф Хербст е експониран  ласкаво, с топлота и разбиране от Коста Цонев и с възхищение пред неговата смелост, но защо съпругата му – небезизвестната Виола Каравелова – Невена Коканова, се оказва любовница на ген.Вълков – Стойчо Мазгалов, мърсуваща нагло с него в работния му кабинет?

През цялото действие, траещо  143 минути, ние успяваме да опознаем и то повърхностно – защото образите са обобщени! – само петима от членовете на ЦК – героите на Марин Янев - Младият, Георги Георгиев – Гец – Човекът с цигарата, Николай Бинев - Деликатният, Иван Кондов - Мъдрият, като се подчертава със задкадров текст, че персонажът на Стефан  Гецов е всъщност „един от главните функционери на така наречената Военна организация на комунистите“.

Това ли е ръководството на БКП?

Защо е в изолация и се крие в нелегални квартири? Само заради режима ли?

Така и не става ясно какви са взаимоотношенията на това ръководно тяло с т.н. Задграничен център на БКП, представляван от Коларов и Димитров, кой на кого е подчинен, кой споделя тежестта пред партията за действията си , защото независимо от демонстрираната декларативност от Деликатния, че „ние  -  тоест ЦК – б.м. - носим  отговорността за окончателните решения“, като че ли ЦК се съобразява тихомълком с инструкциите и от Виена , където е Задграничния център, и най – вече от Москва – от Коминтерна на шефа Григорий Зиновиев.

За финансово – ресурсното осигуряване от Москва – ежемесечна субсидия от 10 000 долара, естествено изобщо не става дума, както и за това – защо липсва единодействие между ЦК и намиращите се в парламента комунистически депутати, които не са касирани, ако и партията да е забранена по ЗЗД на 23 януари 1924 г., тъй като народните представители са избрани законно на 18 ноември 1923 г., но са ликвидирани един по един, до убийството на Харалампи Стоянов – Светлозар Неделчев на 6 март 1925 г.

Нито Вагенщайн, нито Стайков смеят да разкрият още една умело прикривана срамна истина от партийната история – за разкола в парламентарната група на партията , осъществен от Никола Сакаров и Иван Клинчаров, претендиращи прикрито със своята Трудова партия и тъй като все още са легални, да получават парите от Коминтерна – мечтаната месечната субсидия!

А Единният фронт къде е на екрана? Като че ли само е маркирано присъствието му чрез саможертвата на анонимния герой на Антон Горчев, определен зад кадър като „виден функционер на Земеделския съюз“, като „ в последно време неговата дейност е насочена изключително в укрепването на така нареченият Единен фронт“…

Стигаме до най - важното – атентатът.

Той се обсъжда до последно на един таван – между персонажите на Стефан Гецов и Иван Кондов.

Води се остър и непримирим диалог. Лидерите на ЦК знаят какви ще са последствията, но сякаш са опиянени от властващото всеобщо безумие и искат на всяка цена да отговорят на белия терор с червен.

И точно когато фитилът на тавана в катедралата е запален и отговорникът за атентата – Иван Минков?  , о.з. майор Коста Янков ? - се измъква от тълпата и тръгва по стълбите, за да се подготви за бягство от местопрестъплението, получава бележка, на която пише - “Спрете изпълнението. Антон“

Внимание! Кой е този шеф в ЦК – някой от показаните вече петима или друг, още по – дълбоко скрит?

Функционерът, надзираващ процеса, трябва да се върне в храма и да се опита да предотврати кървавото отмъщение, но ,естествено, не му стигат нито сили, нито време.

Следва взривяването на купола на катедралния храм, пресъздадено достоверно и зрелищно, дотолкова, че у нас остава усещането, че кубето на църквата е наистина унищожено за нуждите на филма и след това възстановено.

Виктор Божинов се тюхка, че ако се заеме с екранизацията на  „Чамкория“ на Милен Русков по – голямата част от бюджета ще отиде за този прословут взрив – нека гледа филма на Стайков и ако иска да го пита как е направена магията, за да се научи и той на постановъчно майсторство в тази насока. Защото в „Допълнение към ЗЗД“ има и въоръжени сблъсъци, и преследване по софийските улици, и взривяване на лодки в морето, и подпалване на къща със съпротивляващи се комунисти.

Оказва се, че партията или поне един от лидерите й – митичният Антон – иска спирането на атентата в последния момент…

А това  е респектиращ опит за реабилитацията на сектантите - терористи!

Чел съм почти всичко, излязло за атентата, вкл. и книгата на Николай Христозов, която стана хит още при публикуването си през 1972 г., както и екранизацията й от 1977 г., дело на Маргарит Николов.

Никъде не срещнах записката на другаря  Антон!

Давали ли са си сметка Вагенщайн и Стайков, че така изопачават историческата правда , е отделен въпрос – образите са обобщени, в едно художествено произведение има място и за творческа измислица…

Добре, но нали събитията щяха да бъдат пресъздадени достоверно?

Или това не се отнася за най – тежкия грях на партията – атентатът от 16 април 1925 г.?

5.В професионално отношение филмът е тържество на зрелищно – драматичния спектакъл.

Вагенщайн, написал  текста и за художествено – документалната импресия „Пловдив“ (1984) на Людмил Стайков, твърди – „Ние искахме да създадем филм, който да носи директни политически идеи, но да бъде същевременно интересен, да задържа вниманието, допускайки че неговите теоретически постановки могат да доскучаят на някого, искахме да намерим начин да приковем вниманието му и по този начин да изпълним задачата на едно политическо и същевременно зрелищно, достъпно кино. Да се надяваме, че сме го направили.“

Иван Стоянович смята, че „Допълнение към ЗЗД“ има „стойност на съвременно въздействуващ филм.“

Осмисляйки филма той смята, че  „Налице е една драматургия, която внимателно ,  с много мярка и без да намалява силата на автентичното въздействие, преустройва документалния материал върху релсите на художественото произведение.Драматургията в литературния сценарий, обогатена в режисьорската книга, здраво застанала във филмовата постановка.Оттук въздействието на едно увлекателно сюжетостроене, правдивост при изграждане на плановете, атмосферата, поведението на действуващите лица.Опитът е показал колко трудно и компромисно редица творби от такъв характер са достигали екрана: така често тезата се „доказва“ публицистично – плакатно, ала художествено не се доказва, филмът остава на нивото на историческата демонстративност, многослойният диалог навява скука“.

„Допълнение към ЗЗД“ поне не е скучен филм.Той се гледа с интерес през всичките си 143 минути, но днес поставя за разглеждане много щекотливи въпроси относно креативното отразяване на отминали, но същностни драматични исторически конфликти, свързани с разломната епоха и започналата гражданска война у нас, разделила съдбоносно и дълготрайно обществото ни .

И ако през 1925 година реакционните сили тържествуват, да не забравяме, че само деветнадесет години по – късно комунистите получават своя реванш.

Резултатът е ясен с хилядите жертви на Народния съд, погребани в студеното утро на 1 февруари 1945 г., а само след девет години идва ред и на героите на белия терор, начело с ген.Иван Вълков, основен участник в процеса , проведен от 23 февруари до 2 септември 1954 г.

Вълков първоначално получава смъртна присъда,след което с решение №285 Президиумът на Народното събрание го осъжда на 20 години, умирайки в Старозагорския затвор на 20 април 1962 г.

Но това вече е друга история, извън обсега на вниманието на Вагенщайн и Стайков,за която разказва увлекателно Николай Христозов в „По дирята на безследно изчезналите“.

Борислав Гърдев

Цитатите от Анжел Вагенщайн, Людмил Стайков и Иван Стоянович са от „365 дни кино.1976“,С., 1976, изд.“Наука и изкуство“, съставител Иван Стоянович и по – точно статията „За и по повод филма „Допълнение към ЗЗ“, с автор Иван Стоянович, стр.37 - 42