събота, 29 септември 2018 г.

Уил Смит на 50 г.

                                           Уил Смит на 50 г.







Безспорно той е, заедно с Дензъл Уошингтън и Морган Фрийман, най – популярната и влиятелна чернокожа звезда.
И като знам какво му е егото и самочувствието, отсега предвиждам неприятности с това си определение.
Може би трябваше да напиша афроамериканска и сигурно ще е съвсем политкоректно.
Дори за Уил Смит.
Роденият на 25 септември 1968 г.във Филаделфия  Уил завършва гимназията „Овербрук“ и според легендата получава стипендия за Масачузетския технологичен институт.
Впоследствие той опровергава този мит, признавайки си, че „искал да рапира“.
Уил Смит стартира като хип хоп певец в трио с приятелите си Джефри Таунс и Кларънс  Холмс.
То изпълнява хумористични летни шлагери за младежката аудитория и постига шумен успех.
Триото веднага печели“ Грами“ в категория рап за 1988 г.
Парите потичат като пълноводна река към Смит.
Той още тогава хитрува и укрива доходи в размер на 2,8 милиона долара!
Данъчните го погват, той залага имуществото си и гарантира вземанията от държавата.
Хитростта му  го довежда до фактически фалит през 1990 г.
В историята обаче остават петте му студийни албума и четирите награди „Грами“.
А че е добър певец го оцених като прослушах саундтрака към „Мъже в черно“ – наистина пее великолепно и има нежен, фин и мечтателен глас.
Мечтата да стане звезда е можела да изчезне в небитието, ако не се е намесил НВ Шансът.
През 1990 г. NBC подписва договор с него за комедиен сериал под заглавие „Свежият принц от Бел Еър“.
Притиснат до стената Уил приема и влага целия си необикновен талант при изграждане на симпатичния образ на своето алтер его в продукцията на Анди и Сюзън Боровиц, която се снима 6 сезона в цели 148 епизода!
Във всичките участва Уил, постоянно  е наперен, самоуверен и леко уязвим младеж, готов да забавлява и развлича, да прелъстява и помага, да бъде непосредствен, свеж и готов за нови подвизи.
Успехът е гръмотевичен.
Той каца на рамото на Уил и не го напуска трето десетилетие.
Той знае какво дължи на телевизията, но в бъдеще избягва обременяващи и обвързващи тв изяви, освен в случаите, когато предложението си заслужава като сериалът „Всичко за нас“ на „Уорнър брадърс“  (2003), в който като гостуваща звезда е Джони в  три епизода   и е, разбира се, под свое ръководство.
Отбелязвам и работата му по видеоклиповете, запазена марка за всеки певец, където особено впечатлява  „Брота“, който прави с Анджи Стоун през 2001 година.
А също и неговите продукции от края на 90 – те години на миналия век до началото на новия, в които той доказва, че е достоен продължител на дирята, оставена от Майкъл Джексън – „Мъже в черно“( 1997), „Вземи всичко това“ (1997), „Маями“ (1998), „Това е просто пътуване“ (1998), „Уил 2К“ (1999) и „Черните костюми пристигат“ (2002).
Логично изпя и химна на Световното първенство в Русия 2018 г. – „Имаме само един живот“, заедно с Ники Джейм и Ера Истрефи, който гледах като клип на 28 май 2018г.
Това обаче не е достатъчно  за Уил Смит.
Той иска да стане най – голямата филмова звезда, да е прочут в целия свят, да диктува тенденциите в кинобизнеса.
Като продуцент не се радва на особен авторитет с „Шоуто започва“ (2002) и „Карате кид“ (2010)
Но  успява като актьор – в максимална степен.
До 2014 г. филмите му натрупват печалба в световен мащаб от 6,6 милиарда долара, 8 последователни продукции с негово участие минават психологическата граница от 100 милиона долара приход в САЩ, а пет от тях са спечелили  по половин милиард долара в световния бокс офис.
Два пъти е номиниран за „Оскар“ – за „Али“ и „Преследване на щастието“, но засега заветната златна статуетка се измъква от ръцете му.
Формално погледнато постигнатото от него е феноменално и изключително  -  за „ Аз съм легенда“ взема хонорар от 100 милиона долара!. Но това не означава , че триумфът му е постигнат лесно и че всички безапелационно му се възхищават.
Успехът идва след упорит, къртовски труд, а и не винаги е съпроводен от оркестър и рози.
Критиците често го хулят за пропиляване на таланта му със съмнителни търговски продукции, за това, че робува на комерсиалното кино.
Защото Уил има изключителен нюх – още от първия си филмов успех в „Шест степени на разделение“( 1993) на Фред Шепизи, в който създава нестандартния образ на фантазьора – използвач Пол – към проекти, които имат потенциал и ще привлекат максимално широка зрителска аудитория.
Той приема епизодична изява  - на Тий Уокърс -  в иначе важния за него филм на Ричард Бенжамин – „Произведено в Америка“ (1994), за да получи главната , на ченгето Майк Лоури в блокбастъра на Майкъл Бей „Лоши момчета“(1995).
Прави изключително успешен и незабравим дует с Мартин Лорънс – Маркъс Бърнет, който ще мултиплицират отново и вече не така убедително в „Лоши момчета 2“ (2003)на същия постановчик.
Зареждат се гръмки участия в поредица свръхуспешни скъпи продукции, в които неизбежно хумора върви ръка за ръка с хоръра, екшъна и фантастиката.
Тези филми стават негова запазена марка.
Те взривяват американския и световния бокс офис, но и предизвикват иронични забележки на водещи кинонаблюдатели.
Кой не помни „Денят на независимостта“ (1996) на Роланд Емерих и патетичните проповеди на капитан Стивън Хилър – Уил Смит, повел нацията на кръстоносен поход срещу нашествието на извънземните, трилогията „Мъже в черно“(1997 – 2012) на Бари Зоненфелд, в която агент Джей  - Уил Смит и агент Кей – Томи Лий Джоунс  бранят земята от боклуците на вселената, „Аз, роботът“(2004) на Алекс Проянс, в който Смит е технофобски детектив по разследване на убийствата Дел Спунър, „Хенкок“(2007),където е супергероят Джон Хенкок, борещият се със световния катаклизъм Робърт Невил в „Аз съм легенда“ (2007) на Франсис Лоурънс и неговият двойник и последовател Сийфър Райдж  в „Земята : Ново начало“ (2013) на М.Найт Шаямалан, стигайки до ченгето  Дарил Уорд, сражаващ се в „Ярко“ (2017) на Дейвид Айър, заедно с полицая орка – Ник Якоби – Джоел Едгъртън за спасяванетао на лазерен меч, за който всеки бандит е готов да убие…
Списъкът може да се продължи с анимационния хит „История с акули“ (2004) на Бибо Бергерон и Вики Дженсън, в който дава гласа си на мъжката акула Оскар и „Отряд самоубийци“ (2016) на Дейвид Айър, в който открадва шоуто като магнетичния злодей Дийдшот.
Как няма да предизвиква киселите гримаси на сериозните критици?
И защо да не приемем, че в обвиненията за пропилян талант в съмнителни касови продукции има резон?
Аз например вече нищо не помня от трилогията „Мъже в черно“, а „Отряд самоубийци“ го изгледах с напрежение и досада.
Личното ми мнение е, Смит има потенциал да се развива в друга насока.
Той можеше да продължи да прави чисти комедии след „Свежият принц от Бел Еър“, но не засне нищо съществено досега.Не броя „Водещият : Легендата продължава“ (2013) на Адам Маккей, защото това е много слабо продължение на хубав оригинал, в което Смит буквално се измъчва като тв репортер.
Може би промяната ще дойде с „Близнаци“ (2019) на Анг Ли?
Има качества да уплътнява с харизматичната си осанка всеки качествен екшън и го доказа убедително с „Обществен враг“ (1998) на Тони Скот като Робърт Клейтън Дийн в изключителния дует с Джийн Хекмън – Едуард Лайл, като постигнатото не бе продължено .
След шумния гаф с „Този див, див запад“  1999) на Бари Зоненфелд, в който дори ентусиазмът и смешните му подвизи като Джеймс Уест не успяха да ни вдъхновят, за което обаче вината е основно на слабия клиширан сценарий на Джим и Джон Томас, той не повтори с уестърн.
Знае, че може да се развива в дълбочина и напред в полето на чистата драма, където постигна категорични успехи с „Али“( 2001) на Майкъл Ман, претворил с неподражаем блясък звездните мигове на боксовата легенда, на когото носи и ковчега след смъртта му и „Сътресение“ (2015) на Питър Ландесман, в който напълно ни покори за каузата на неговия доктор Бенет Омалу, воюващ  срещу манипулациите в американския футбол, но дори крачката в страни с „Фокус“ (2015) на Глен Фикара и Джон Река, където се подвизаваше като Ники, една по същество странна комбинация от крими, драма и комедия, се оказа не толкова стабилна и устойчива, за да го задържи за каузата на драмата.
Харесва му да се снима в мелодрами –„Легендата за Багър Ванс“(2000) на Робърт Редфорд, бейзбол магьосникът Багър Ванс,  „Хитч“ (2005) на Анди Тенант, водещата роля, изключително успешните „Преследване на щастието“ (2006) и „Седем души“ (2007) на Габриеле Мучино, чийто обаятелни  герои Крис Гарднър и Бен и мен ме вдъхновиха  преди 12 години да напиша възторжени  ревюта,но защо реши да се преквалифицира в Луцифер в“Зимна приказка в Ню Йорк“ (2014) на Акива Голдсман и в кахърния, загубил вяра в себе си бизнесмен Хауърд в „Косвена красота“ (2016) на Дейвид Франкел?
Може би смяташе, че се е върнала модата на модерните приказки и по Коледа стават чудеса, а той ще спечели отново безусловната любов на феновете си?
Е, не се получи, не и така, както очакваше…
Не мога да гадая как ще се развива в бъдеще неговата кариера.
Той е суперзвезда, може да избира всеки проект,  да влияе на всяка продукция, в която участва, но каква е гаранцията, че магията от времето на „Али“ или „Преследване на щастието“ ще се повтори?
Успя да вдъхне живот и свежест на рисковия научно – популярен  проект на Дарън Ароновски „Непознатата планета“ (2018).
А може би Гай Ричи ще се окаже следващия му вдъхновител с неговото предизвикателно фентъзи „Аладин“?
Времето ще покаже.
Смит навлиза в „тази хубава зряла възраст“, става на 50 и от него почитателите му ще очакват нови предизвикателства и силни и незабравими екранни изяви.
Те са в правото си , а и самият Уил знае, че е така и че не бива да ги разочарова.
А отново с талант, хъс и чар да докаже, че е №1 и вещ майстор на блоксбасткъра за  милиони, гледан с интерес и коментиран настървено и обстойно.
До нови срещи, Уил! 
Успех и дано не ни разочароваш!
Борислав Гърдев



сряда, 26 септември 2018 г.

Романистът Владо Даверов


                         Романистът Владо Даверов

Няма да е пресилено, ако се каже, че киното роди романиста Владо Даверов.
Той вече имаше постижения в късата проза – разказа – „Имена на жени”(1985) и новелата – „Много дни до есента”(1987), но именно феноменалният успех на баладата „Вчера”, излязла в началото на 1988 г.по негов сценарий и под режисурата на Иван Андонов и последвалата сполучлива новелизация на качествената драматургия през същата година с неизбежните промени, роди романиста Владо Даверов.
Работата му като сценарист на някои от най – добрите български филми като „Живот до поискване”(1987), „Вчера”(1988) , „Суламит”(1997) , „Двама мъже извън града“ (1998) оказа благотворно влияние върху формирането, развитието и експонирането на основните характерни особености на романиста Даверов.
Неговата проза е четивна, атрактивна и лапидарна.
Изпълнена е с тревожни прозрения и хаплив хумор, както и с градивно – критичен патос.
Кондензираността й се усеща още при прочита на „Вчера”.
Истинско удоволствие е да се чете този кратък изповеден роман, събрал в ограничения си обем болките, копнежите, илюзиите и надеждите на нашето поколение , на „ децата на цветята”, израсло с песните на „Бийтълс”, сблъскало се с лъжите и фалша на комунистическото общество в края на 60 – те години на миналия век в елитна езикова гимназия за призвани, оказала се микромодел на тогавашния ни социум, в който срамните тайни старателно се прикриват, а за бунтарите – нонконформисти като Иван просто няма място сред щастливите избраници на съдбата.
Енергията, натрупана с „Вчера”, е успешно използвана при написването на следващия важен Даверов роман „Кенеди”(1992) – прекрасен и недооценен на времето микроепос, в който нагарча спомена за задушната атмосфера от 60 – те години на миналия век и за трагичната съдба на българския Кенеди  - Борис Митов Мандов, убит зрелищно от репресивните органи на властта, погребал идеали и мечти в един предварително пропаднал и безсмислен живот.
На драматичните конвулсии на първите демократични години Владо Даверов посвети „Възторжен и див”(1996), в който чрез съдбата на главния си герой Амадеус Кръстев предпазливо лансира песимизма си относно успеха на радикалните реформи у нас, най – вече заради съмнителното реноме на лидерите, които ги провеждат.
Даверов е и сред първите ни прозаици директно разкрил обвързаността на родната политическа класа с подземните босове, които в името на сенчестия си бизнес я управляват дистанционно и безкруполно като марионетка.
Много болка и тъга има и в следващия му, иначе написан с любов и увлечение, нежно – изповеден роман „Ангели небесни”(1998).
В него Даверов бърка в една от болезнените и трудно лечими социални рани – наркоманията.
Първото впечатление след прочита на книгата е за удивителната й прилика с култовия „Трейнспотинг”(1993) на Ървин Уелш – сходни образи и съдби, аналогични трагични колизии.
В „Ангели небесни” откриваме ефектно поднесен стил, мотивирани сюжетни ходове и непосредствено разкрити като психология и житейска правда образи.
Групата на Бъни, Мони, Анжелина, Радо, Роберта, Теди и Тодо, само привидно напомня хипарска комуна.
Историята, макар и подобаващо закъсняла, и у нас се повтаря като трагифарс, приключвайки с окървавени трупове и емиграция.
В сравнение с „Арсения” на Александър Томов, излязла през същата година, атмосферата не е толкова подтискаща и мрачна, но и в „Ангели небесни” се усеща вътрешното напрежение и стагнация, характерни за България през 1996 – 1997 г., когато държавата ни наистина не е сред най – привлекателните кътчета за живеене.
Героите на Даверов, ако и да произхождат от софийския хайлайф, са неприспособенци, неудачници и аутсайдери.Те се гърчат и изтезават в наркотично опиянение на фона на връхлитащата ги обществена катастрофа и тяхната трагична съдба е поредното нагледно доказателство за границата, до която може да стигне личността в стремежа си да се забавлява и избяга от реалността.
Всъщност драмата на Даверовите наркомани е свързана с изкривената им и липсваща ценностна система.Тяхната конфронтация с обществото достига до пароксизъм и саморазрушаване, без те да разполагат с ефективната съпротивителна сила на днешните последователи на Ницше и Шопенхауер.
Резигнираща тъга изпълва и дилогията „Животът на другите”(2003), особено чрез образа на Съдията, останала малко встрани от сериозното критическо внимание, независимо от постигнатия от автора й търговски успех.
Закономерно се появява и следващият му успешен роман „Господин директорът на пристанището”(2006).
Той е стегнат, динамично и увлекателно написан, изпълнен е с горчив хумор и е изграден като микс от пародия на черен роман , политическа сатира и психотрилър по нашенски.
Даверов демонстрира отличните си познания за нашата народопсихология, ситуирайки действието на своята псевдокримка в Белене – място, знаково и символно за всеки българин – и с легендарно – мистичния си със своите жестокости някогашен комунистически концлагер, и с вечно строящата се, замразявана и отново пускана за изграждане атомна електроцентрала, а също и с колоритната си образна система  - от католическия викарий Антонио Карпенков, през кмета, господин директора на пристанището Борис, до митичния вицепремиер, винаги минаващ през селището на път за Брюксел и ЕС и държащ връзка с корените си, тъй като се оказва втори братовчед на кмета...
За прословутата Държавна сигурност писателят създава тетралогията си „Чудовището ДС”(2008).
Всъщност това е художествено – документална хроника за аферата „Акрам”, разтърсила Велико Търново и цяла Северна България през 1992 – 1994 г., в която  творецът основно се занимава с трагичната съдба на бившия офицер Людмил Досев, оказал се изкупителната жертва на шайката мастити грабители и мошеници от рода на полковник Радославов, черз които бе погребана вярата на българина в стабилността на родната ни банкова система.
През 2009 г. излиза „Primetime”.
Книгата разкрива битието на главния герой от „Вчера” Иван Иванов в годините на демокрацията.
Преходът ни е разкрит през погледа на телевизионера Иванов , наблюдаващ от директорския си кабинет на прочутата софийска улица „Сан Стефано”№ 29 човешката комедия у нас.
Primetime” е смущаващо искрен в посланието си и е вероятно най – съкровеният роман в творчеството на Даверов.Писателят рискува да продължи с откровения тон на повествовавието си, с който ни спечели във „Вчера” и задълбава в същата насока, въпреки ясното съзнание, че навлиза в опасна територия, каквато е сградата на БНТ.
Ние не сме забравили, че Даверов е работил в Националната телевизия, че е сменял генерални директори и е отговарял за тв филмопроизводство.
Книгата е болезнена дисекция не само на атмосферата и интригите в БНТ.
Тя е и проникновен  разрез на същността на явлението български интелектуалец.
В този аспект обобщенията на Владо Даверов са най – убедителни, а знаковите образи, натоварени с необходимото сугестивно въздействие, са безспорно Хари Братинов, Даниел Минев, Мими Панова, Меци Дългия и Иван Иванов.
В „Primetime” се мяркат само няколко от героите от „Вчера”, до един със смачкани съдби и нещастни биографии, проектирани на фона на нашенската демокрация – независимо дали става дума за емигрантката в Скандинавия Вера Тодорова, за гръмналия се полковник Германов или за жалкия провинциален журналист ученикът Костов.
В сравнение с тях Иванов е не само тв звезда и сив медиен кардинал, той е и щастливо женен за Ана, има две обичащи го деца, работа, цел и перспектива.
Да бъде хроникьор на нашето смешно – тъжно, жестоко и неповторимо време и да го отразява майсторски .
Така, както постъпва през последния четвърт век неговото алгер его Владо Даверов.
През 2010 г.Даверов ни изненадва с поредната си художествено – документална хроника „Групов портрет”, в която разкрива с много тъга  драмите, сполетели знаковите скандални журналисти Георги Стоев и Боби Цанков.
Последният роман на  Владо Даверов се казва „Ягодовите полета”.
Определя го като роман – документ, спомен за живота, своеобразна изповед, в която без сантимент разказва  за близки за него хора като Борислав Джамджиев, Георги Богданов, Христо Фотев, Калина Ковачева, Христо Калчев , Георги Трифонов и Виктор Пасков...
Романистът Владо Даверов се утвърждава сред водещите прозаици у нас, чийто книги винаги се радват на неизменен успех.
С всеки следващ роман авторът доказва категорично, че е сред най – талантливите ни съвременни прозаици, чието значение за националната ни литература все повече нараства.
Борислав Гърдев



четвъртък, 6 септември 2018 г.

Нека шоуто продължи






                                        Нека шоуто продължи


          


Първият сезон на „Йелоустоун“ (2018)  приключи и е време за оценка и коментари.
Като цяло сериалът бе оценен положително от зрители и критици, приемайки го за най – добрия микс от времето на  „Далас“ и „Династия“.
Смятам, че оценката  е адекватна.
Причината за високия рейтинг и одобрението на сериала я свързвам с две имена – на Кевин Косткнър и Тейлър Шеридан.
Костнър е душата и двигателя - вкл.като изпълнителен продуцент -  на проекта.
Той знае, че в тази история – епична, красиво поднесена и спазваща деликатния баланс между житейската правдивост и романтичните емоции, характерни за подобри епоси – си струва да бъде разказана – внимателно, обстоятелствено, забавно, проникновено и най – важното – тя ще се хареса на публиката, ще я държи в напрежение, ще възвисява и унизява.
Костнър си пада по рискови проекти и не за първи път доказва, че подобни привидно налудничави начинания – да си спомним още за „Танцуващият с вълци“  (1990) и „Свободна територия“(2003), щом са направени сръчно и със замах, винаги имат своя аудитория.
Чудото псе повтаря с „Йелоустоун“, но основната заслуга за успеха на сериала е основно на Тейлър Шеридан  - автор на сценария, постановчик и продуцент.
Без неговата компетентна намеса, без уверената ръка на създателя на „Сикарио“ (2015 – 2018)  и „Дивата река“ (2017) „Йелоустоун“ можеше да деградира до банална сапунка, пълна с фалшиви страсти и втръснали отмъщения, докато под неговата прецизна палка се оказва бисер, истинско изкуство, модерен уестърн,наслада за очите.
Типично за добрите продукции на Костнър и Шеридан сериалът е първо добре премислен, след това красиво заснет от Бен Ричардсън, обработен в детайлите  - като музика  - изпипани и фини композиции на Брайън Тейлър  и прецизен монтаж, дело на Гари Роуч и Айвън Алгърн  и много добре пласиран като актьорски постижения.
Историята на Шеридан е за трудното битие на един патриарх – земевладелец Джон Дътън, човек от старата гвардия, консерватор и традиционалист до мозъка на костите, който трябва да води всекидневна битка за опазване на голямото си стопанство, на богатството си, към което протягат ръце алчни инвеститори, политици и безскрупулни бизнесмени.
Не му е лесно.Той е вдовец, болен от рак, отношенията  с децата му  са меко казано проблематични, на финала на сезона дори преживява предателството на сина си Джейми – Уес Бентли, пожелал да продължи без опеката му по пътя към примамливия пост на щатски главен прокурор.
Джейми е блестящ юрист, но и корав егоист, Кейси – Люк Гриймс е лузър и пройдоха, а Бет – Кели Рейли, способна адвокатка, но и алкохоличка с хаотичен личен живот.
Джон е уважаван лидер, но обществено критикуван за суровите методи, с които ръководи бизнеса си, често на ръба и отвъд закона.
Предстоят му тежки и жестоки битки с шерифа на индианския резерват Томас Рейнуотър – Джил Билингам и най – вече със зловещия Дан Дженкинс – Дани Хюстън.
А може да разчита основно на себе си, на вятърничавата си дъщеря и на най – верния си помощник Рип Уилър – Кол Хаузър.
Ще устои ли, ще запази ли ранчото и достойнството си?
Логично първият сезон приключва с отворен финал, но от последния му епизод разбираме, че Дътън няма да се предаде, че дъщеря му ще бъде плътно до него, а Дженкинс ще плати за вероломството си, увисвайки на въжето като жертва на свирепата лична вендета на Джон…
Отбелязвам, че сериалът го гледах с голямо удоволствие, след пилотния епизод, който естествено е 92 мин., останалите са по около 48 и се поглъщат на един дъх.
Ще попитате защо?
Защото шоуто е добре направено и ако и да предлага поредната моралистична приказка за схватката между Доброто и Злото, разиграваща се сред приказната природа на Монтана и Юта, е всъщност майсторски поднесена сага за сблъсъка на каубойския морал, олицетворяван от Дътън с безпринципните прийоми на мафиотското мислене на големия град, чийто ярък представител е Дженкинс.
Шеридан конструира и разказва сочно и увлекателно,  умело направлява своя екип, вземайки от него най – доброто и вещо режисира основната си звезда Кевин Костнър, който като Джон Дътън,доказва, че е във върхова форма,(проследете само седемминутното му интервю за сериала в предаването „Добро утро, Америка!“ на ABC ),създавайки поредната си конгениална роля, съизмерима с тази на „Дявола“ Хетфийлд от другата негова прочута тв драма „Хетфийлд и Маккой“ (2012) на Кевин Рейнолдс.
Не мога да гадая дали високата летва, вдигната  в първия сезон, ще се запази и във втория.
Ще ми се да е така.
Ще остана в напрегнато очакване за продължението, надявайки се и то да е толкова  силно както първия сезон на „Йелоустоун“.
Борислав Гърдев
„Йелоустоун“, 2018, първи сезон, 9 епизода, продукция на „Линсън ентъртайнмънт“, разпространение „Парамаунт нетуърк“, сц. и реж.Тейлър Шеридан