Сблъсък на титани

 

 

                 Сблъсък на титани

 

По мое мнение Михаил Шолохов ще остане в руската и световната литература основно с „Тихият Дон“ и „Съдбата на човека“.

Че съм и други негови творби, но съм ясно, че днес никой не би се занимавал с „Донски разкази“ (1926), поради своята художествена несъстоятелност, още по – малко също с „Разораната целина“ (1930 – 1959) – тази  кървава приказка за колективизацията, която множество мои състуденти презрително наричаха „колхозна опера“.

Защо творческият му път описва такава крива?

Защото цялата си съпротива енергийна срещу системата и метода, който той изразява при писането на „Тихият Дон“ от 1925 до 1940 г., публикуван в списанията „Октябрь“ и „Новий мир“.

Това е истинската трагична епопея, разказала правдата за войната и революцията в донския край и за това как желязната пета на революционната необходимост унищожава безжалостно човешки съдби, а и цели фамилии.

В името на светлото бъдеще.

В „Тихият Дон“ сме свидетели и на нещо уникално в  съветската литература – ​​в най – кървавия период на сталинските чистки Шолохов, умишлено бавейки завършването на заключителния четвърти том на епоса , си позволява със суровата правда на неподправен реалист да разкрие величието и трагизма на казаското въстание   от 1919 г., насочено срещу червените управници, планиращи още тогава прочутото разкулачване по селата.

В последния том на „Тихият Дон“ е описана   една  селска буна, водена от Яков Фомин, разкрито достоверно, за което свидетелствата и водачът на въстаниците в Горен Дон Павел Кудинов, потушена жестоко от съветската власт, която в лицето на твърдия и правоверен  Михаил Кошевой показва свирепията си вид и доказва на делото, че няма да се прояви церемония с несъгласие и съпротива.

Отделно това е и майсторски поднесена човешка трагедия.

Най – арките и завладяващите образи загиват в огъня на жестоките стълкновения – Аксиния Астахова, Дария Мелехова, Наталия Коршунова, Пантелей Прокопиевич Мелехов, Илинична, неговата съпруга, за да дойде финалът, подсказващ съдбата и на неговия Григорий Мелехов.

На последната страница от епоса той няма да умре, нито ще поеме към „Соловки“, но ние предусещаме, че това е неговото бъдеще.

Вместо това Шолохов като вещ   художник – сърцевед ни представя покъртителната сцена на срещата със сина му Миша.

Григорий страстно прегръща детето си при многозначителната  авторска ремарка – „Това беше всичко останало в живота му, което все още го свързва със земята и целия този огромен свят, греещ под студеното слънце.“

Никак не се е харесал този финал на вожда на цялото прогресивно човечество, особено ако го сравним с края на другата фаворизирана епопея „Ходене по мъките“ (1941) на Алексей Толстой, но Сталин като опитен и далновиден ръководител, знаейки, че времето работи за романа, енергично го защитава и благодарение на този епос получава и Сталинска премия , първа степен през 1941 г. , и възможност през и след Втората световна война да се издава по света, да стане популярен и накрая през 1965 г. да получи и Нобелова награда за литература – ​​„За художествената сила и целостта на епоса за донските казаци в обратна за Русия точка“.

През 1956 г. Шолохов изненадва с новелата „Съдбата на човека“.

Тя е публикувана в два предни новогодишни броя на официоза „Правда“ и веднага привлича вниманието към читателите   по света.

За нея се изказват възторжено  автори от ранга на Хемингуей, тя се чете и анализира, прави и се безброй интерпретации, свързани основно с устойчивостта и силата на руския характер в лицето на шофьора Андрей Соколов, загубил всичко на този свят, но успял  да стане морален победител в двубоя си с шефа на концлагера Мюлер,  да избяга от немски плен, да се завърне, да приеме под крилото си сирачето Ваня и да намериш цел и смисъл на живота си …

Новелата се поглъща на един дъх и въздейства основно със своята художествена и житейска правда, с това, че е неподправена човешка трагедия, лишена от фалшив патос и известните приеми на  социалистическия реализъм.

Няма ги идеологическите клишета и дори във времето на ранното Хрушчово затопляне се помага, че е възможно да се създаде голяма, стойностна и истински ценна  литература.

Любопитното е, че писахте за качеството на тази новела като забравят, че тя си има свой предходник – двойник – „Наука за ненавистта“, публикувана отново в „Правда“ на 22 юни 1942 г.

Разказът от лятото на 1942 . е за драматичната съдба по механика от Сибир Виктор Герасимов и поради обстоятелствата, при които са написани, е пълни с жестоки натуралистични подробности за нацистките зверства, в плен е на партийните директиви за воденето на войната и най – вече в него се чувства смъртна ненавист към окупатора, олицетворен от немския войник и офицер.

В „Наука за ненавистта“ съществува знак за равенство между германец, нацист, окупатор и престъпник.

Герасимов преживява подобна на Соколов одисея, бяга от плен, след това се лекува, но, интересно, образът му е твърде суров  и едноизмерен, за да не стане близък.

Ние осъзнаваме, че преживяваме преживяната от него   трагедия и същевременно как тя се превръща в настървен отмъстител, нещо, което е характерно за военното време.

И е ясно, че трябва да ми бъдат определени времеви отрязък, за да може и самият художник да подходи към тази проблематика с необходимата зрелост   и отговорност, каквато демонстрира в „Съдбата на човека“.

Засягайки двете най – важни постижения на Шолохов , неизбежно стигаме и до челния му удар със Солженицин.

Това е и закономерно , и неизбежно.

Личното ми положение е, че двубоят между двама литературни титани и нобелови лауреати (Солженицин става такъв пет години след Шолохов) завършва с начална победа за Александър Исаевич..

Солженицин безспорно печели с „Един ден на Иван Денисович“ (1962), най – вече защото пресъздава безпощадно откровено затворнически бит в ГУЛаг, който му е много добре познат, а и понеже  прави своеобразно допълнение към историята на   Андрей Соколов.

Всеки, четящ журналната  ноемврийска публикация в „Новий мир“ е съзнавал, че това, което е сполетяло Иван Денисович   неминуемо е щяло да се случи и със Соколов, ако Шолохов е   желаел да бъде докрай искрен със своите читатели.

Сблъсъкът на „Тихият Дон“ с „Червеното колело“ има специфичен контекст, който най – пълноценно и плътно се усеща при съпоставката на том 1 на „Тихият Дон“ с „Август 1914“, първият възел на Солженициновата епопея..

За кампанията в Източна Прусия през август 1914 г. и в частност битката при Гумбиен на 17 – 19 август 1914 г. Шолохов разказва стегнато и динамично в част 3 на том 1 от „Тихият Дон“(1928).

Помним, че в това сражение Степан Астахов се проявява като смел и безстрашен война ,че убива немския офицер, след което   войниците, останали без командир, бързат да отстъпят в бягство.

След това по стар руски обичай заслугата на Астахов   остава незабелязана, а наградата получава Крючков, любимецът на командира на сотнята.

Битката е пресъздадена с впечатляващ размах,  реализъм и за дълбоко проникновение, характерни за млад и амбициозен автор.

Шолохов, използвал архиви и мемоари, е успял да претвори стихията и драматизма на сражението и най – вече да експонира устрема и боеготовността на казашките войски, оказали се неоценима помощ в кампанията в Източна Прусия през лятото на 1914 г.

„Август 1914“ (1971), „ИМКА прес“ е съвсем друг тип сага.

В рамките на цели 82 глави Солженицин достоверно и обстойно пресъздава   драмата на една неуспешна военна кампания през 1914 г., провалила се заради неподготвеността на армията.

Офицерът от генералния щаб полковник Воротинцев трябва да разбере какво се случва с нахлулата в Източна Прусия Втора армия на ген.Самсонов, за да докладва на Великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ на армията.

До 26 август 1914 г. – началото на четиридневната битка при Таненберг Воротинцев осъзнава, че не може да се върне навреме в щаба,за да повлияе на изхода на сражението, че няма връзка с Първа армия на ген.Павел Рененкампф и решава да остане във Втора армия, помагайки  на мястото с каквото може.

Той става свидетел на краха при Таненберг , а  срещата на генерала с разбитите руски войски при Узда е една от най – силните и запомнящи се в романа.

Измъчвайки се от грешката на поражението – почти пълното погубване на Втора армия и нежелаейки да съобщи за него на император Николай   II , ген.Самсонов   се самоубива на 30 август.

Тялото му е намерено от немски разузнавателен патрул с рана   от куршум в главата и револвер в ръката.

Цялата кампания е представена подробно, обстоятелствено и детайлно от Солженицин , като в допълненото издание от 1984 г. с включването на   нови  глави, свързани с пребиваването на Ленин в Швейцария, с дейността на премиера Пьотр Столипин и на убиеца му Димитрий Богров, като целта е да се установи  предполагаемото участие на царската тайна полиция в атентата срещу министър – председателя на 1 септември 1911 г. в Киев,използвана е огромна информация, вкарана в обръщение в епоса, като авторът не се отказва и от желанието си със своите мисли и анализи  - накъде да върви Русия - да прави   обобщение на събитията.

Това е завиден, къртовски, египетски труд, достоен за възхищение и поклон.

Но така повествованието става по – тромаво,сюжетните линии се множат, текстът се чете с усилие, за да се осмисли напълно, в един момент се губим в потока от  лица и събития, прелистваме страниците, за да видим къде завършва главата и започваме с тежка въздишка след…

В добавката авторът държи на достоверността – „Всички посочени исторически лица,всички крупни военни началници, споменати революционери,както и целият материал на обзорните и царските глави, цялата история на убийството на Столипин от Богров, всички детайли на военните, до съдбата на всеки пол действия   и много батальони   – са истински.

Бащата на автора е въведена с почти собственото си име и семейството на майката е напълно достоверно. Семействата Харитонови ( Андрееви) и Архангородски, Варя – са автентични, Ободовский   (Пьотр Акимович Палчиндски ) – е известно историческо лице.“

„Август 1914“ е забележителен документ за епохата, впечатляващ епос, обяснение в любовта към руския характер и смелост, но задавам простия въпрос – „Колко ентусиасти днес трябваше да отделят от времето си, за да прочетат неговите 941 страници?“

Съревнованието между двамата е най – отчетливо при епичното   отразяване на Великата отечествена война.

Тук Шолохов е в неизгодна позиция – представя се с незавършен роман „Те се сражаваха за родината“.

Това е  нелош военно – патриотичен роман с първо издание в издателство „Правда“ от 1945 г., разкриващ жестоките сражения на един руски стрелкови полк с настъпващите немски пълчища през страшното лято на 1942 г.

Героите в него – Лопахин, Звягинцев, Стрелцов, Голощеков, Некрасов, Капитовски, Поприщенко са жизненоважни, жизнено – правдиви и достоверни, битките са пресъздадени с впечатляваща достоверност, но Шолохов така и не завършва романа, а го смачква с нелеп патетичен финал, апотеоз на издръжливостта на обикновения съветски войнник, без да посегне към истинските крамолни проблеми, с които художник от неговия клас неминуваме се сблъсква – това роман за подвига при Сталинград ли е или нещо друго – по – голямо и обемно, защото, ако е, Шолохов безвъзвратно закъснява – до 1969 г. вече е факт както книгата на Константин Симонов „Хората не се раждат войници“  ( 1964 ) , така и екранизацията й от 1969 г., дело на Александър Столпер, при работа върху подобен амбициозен за автор, като него неизбежно трябва да се стигне до грешките на върховното командване, довели до отстъплението, до чистките в армията през 1937 – 1938 г., до заградителните отряди на НКВД и до прочутата заповед № 227 от 28 юли 1942 г. на Йосиф Сталин, известен с краткия си призив „Нито крачка назад!“…

Шолохов няма сили и желание да се занимава с подобни предизвикателни задачи, дава заден ход, добавя щрихи към романа през 1969 г., вкарва прочувствената реч на полковник Марченко пред оцелелите 27 бойци до полковото знаме – „Нека врагът временно тържествува, но победата ще бъде наша! Ще принесете вашето знаме в Германия! пълчища от грабители,насилници,убийци,когато в последните сражения на немска земя се развеят алените знамена на нашата…нашата велика Армия – Освободителка!

Благодаря ви , войници!“

и след това просто престава да пише, като изгаря частично текста му, ако и да е работил върху него 27 години…

Солженицин изчаква 1998 г. и едва на следващата година в „Нов мир“ публикувате знаменитата си повест „Адлиг Швенкитен“.

Тази малка повест за боевете в Източна Прусия между 26 януари и 2 март 1945 г. е истински шедьовър.

Реквием за ненужните жертви , дадени от съветската войска в пруската зима, когато щабът уж очаква немско настъпление, а се отдава на разгул с жени , ядене и алкохол.

Сюжетът е привидно семпъл,но с премерена вътрешна дълбочина.

И тя се заключава в чувството на обреченост на най – доброто и чистите направление най – лошите в армията.

Силните губят от егоистите, големите   - от дребните, смелите – от предпазливите.

Лапидарна, но просторна и разтърсваща проза.

Героят на повестта Павел Боев се откроява с елмазен блясък.

От страницата на страницата лунната светлина се променя, в мрачната тишина напрежението ескалира.Докато бригадата на Боев попада в клането.

Възможно ли е отстъпление, намаляване на жертвите – не, според съветското мислене отстъплението е престъпление.

Какво ще се случи – душата на читателя замръзва.

До драматичния финал на повестта, сравним по сила с прозата на Пушкин – „Отидох да търсим и Боев, и неговия командир на батальона. Няколко войници и командирът на батальона Мягков лежаха мъртви, близо до Боев. А този, прострелян в носа и челюстта, лежеше на гърба си. филцовите ботуши бяха свалени, и нямаше шапка, а един от германците, алчен от желанието си да съобщи за успех беше изрязал  кръгла група от медали на гимнастьорката, а върху гърдите на покойника е добавен знак от нож.

Погребаха го в Либщад, на площада, където се намираше паметникът на Хинденбург.“

Фронтовата и войнишка правда взима реванш срещу щабната, но на много висока цена…

 

Навършват се 120 г. от рождението на Михаил Шолохов.

Ясно е, че от своеобразния си характер, от независимо демонстрираните   от него позиции на непоколебим болшевик, той си остава талантлив  художник и значим писател с   извоювано  място в руската и световната литература.

Защитил е позицията си с класически творби, сред които се открояват с безспорен   и траен блясък „Тихият Дон“ и „Съдбата на човека“.

Борислав Гърдев

 

Размисли за романа ва Благомира Халачева / Берла Самара "Обичам те"

 

Размисли за романа на Благомира Халачева /Берла Самара   „Обичам те“

 

„Обичам те“ е продължение на романа на Благомира Халачева / Берла Самара „Дишай, любов“(2025).

Същевременно е автономно и самостоятелно произведение, роман , който може да се чете отделно и впоследствие да се възприеме като допълнение към първата част на сагата.

Действието се прехвърля от Велико Търново във Варна, много по – голямо внимание авторката  обръща на Биляна Ковачева – Берла, нейното алтер него.

Биляна израства пред очите ни  от мнителната девойка до рафиниран адвокат, печелещ безнадеждни дела и защитник на гражданските ни права.

Тя дори е пряк участник в терористичен атентат над „Велека палас“ – спомняте си драмата в Сарафово от 18 юли 2012 г.!, от който се спасява най – вече благодарение на хладнокръвието и професионализма на безценния й приятел Иван Димов.

„Обичам те“ е петгодишна хроника от новата ни история – 1993-1998 г., времето на управление на Беров , Виденов и Костов, на хиперинфлацията, граждански стълкновения и въвеждане на валутния борд, събития и факти, вече позабравени, но описани от авторката вещо, точно  и ефектно, което прави повествованието и малко ретро, ​​но запазило аромата и духа на едно отминало и неповторимо време.

Точно както Халачева /Самара  процедираше в другия си известен роман „8 секунди“ (2020) .

„Обичам те“ е   успешен завършек на един изнурителен труд, който  може да предизвика у нас преимуществено респект и уважение към амбицията и желанието на Самара  да поднесе на читателя стойностен и значим роман, в който да открие себе си и своята съдба, дори и с този прекалено оптимистично звучащ финал с изграждането на „Боалкан Велека инвест“, с участието на американски и, естествено, украински капитали, който тя предлага с полагане   основите  на оня капитализъм с правила , за който мечтаехме и чийто кълнове се появиха в края на деветдесетте години на миналия век, които обаче много бързо бяха потъпкани и смачкани от новите герои на деня, изявяващи се след 2001 г., когато добре познатите олигархически  структури взеха превес   в  държавата.

„Обичам те“ е групов портрет на едно поколение, което живя в интересна и динамична епоха  и плаща скъпа цена за участието си в събитията , свързани с големи надежди и горчиви разочарования.

Определено това е най – зрелият, завършен и концептуално умело защитен роман в творчеството на Халачева /Самара.

Вероятно и по тази причина  се запечатват в съзнанието ни такива ярки и свежи персонажи като Габриела,Йоана, Лора , Александър, необходимият приятел и специалист Иван Димов…

Биляна /Берла е притегателният център на повествованието, който до голяма степен носи в себе си свода от послания и внушения, с които авторът предполага да спечели читателските симпатии.

Четенето на романа  следва да е с  нагласа и сетива, читателят трябва да е наясно, че героите й са разгледани  многопластово и ярко като сплав от духовното и материалното начало, той трябва да има информация   и за това , че с откровенията и пророчествата   се обяснява отмирането на една епоха и раждането на друга като българите са в центъра на преобразуването, идеята за множеството вселени е реалност в рамките на петото измерение, където главните , запазените и превъзпитани кармични копия са открити в очакване на своето обединение, паралелните светове съжителстват в паралелната вселена до петото измерение,` които познаваме, но не успяваме да свържем с нашия физически живот и неговите ефекти и никой не може да еволюира до висшите измерения, без да унищожи   чудовището, което създава в своите мултидуховни портали на всеки четири години от Колелото на Самсара,  което го  прави все по – мощно до степен да ги унищожи, следствие на което изграждането на социалната хармония ще се обезсмисли,защото нейните основи няма да издържат   под тежките натрупани проблеми, които скоро ще станат очевидни…

Осмисляйки тези кодове и прониквайки в духовно – езотеричния свят на основните герои, реципиентът ще се сблъска с текст, предизвикателен и мотивирано защитен, чрез който авторката лансира и защитава своята концепция за човешката съдба и щастие, при която играе ролята на любовта и разбирателството е на първо място.

Борислав Гърдев

Последно сбогом на Коста

 Последно сбогом на Коста

На 85 години е започнал известният оператор, изследовател и писател Константин Терзиев.

В последната година той живее в еленското село Марян   и за почитатели и близки бе просто Коста.Имах честта да го познавам и общувам с него, да разговарям дълго и за подробното му развитие, н последно време поддържа само писмовна връзка и готвейки със закъснение на юбилеен текст за него, научих тъжната вест.

 Константин Терзиев бе сред стойностните имена в нашата литература. 

Около него не се шуя, той не е герой от кафенетата , не хабеше таланта си със злободневна публицистика и отегчителни телевизионни изяви.
Имал е възможност, но предпочиташе отшелническия живот в еленското село Марян, кабинетното усъвършенстване, ровенето в историческите извори, мемоари, стари вестници и по чудо оцелели летописни бележки.
Това му е необходимо не само защото беше голям патриот, а и тъй като като държеше да се наложи със средствата на своите произведения, които, оценени по достойнство, заемат възлово място в родния литературен процес, влизайки в коловоза на класиката Емилиян Станев.
В една своя статия през 1998 г. аз малко бомбастично го нарекох „Следовникът на Емилиян Станев”.
Имаше приятели , които приемат характеристиките ми като приумица, но сега вече са съгласни с нея.
Роден на 18 февруари 1940 г. в еленското село Чакали, завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, Терзиев работи като възпитател в МТУ – Златарица, печата стихотворения в сп. „Родна реч” като рубриката „Първи стъпки” е открита с негови поетични вдъхновения и четвърти век – от 1969 до 1994 г. е оператор в БНТ.
Определя се като ученик на Димитър Китанов и Михаил Делчев и докрай остава привърженик на филмовата образност.
Автор е на 500 филма, от които досега се помнят „Старите чешми” и „Балада за град Елена” най-вече със своя силен патриотичен заряд.
Напуска телевизията с амбицията да се издържа от писателски труд, оказа се химерична, поради което през 2000-2002 г. приема, че е старши експерт в отдел „Култура и вероизповедание” в еленската община, учредява литературна награда и почетен знак „Стоян Михайловски” за високи постижения в сатиричната и моралистична поезия и проза, след което се пенсионира.
Към литературата Терзиев се насочва в началото на 80-те години на миналия век.
Филмовата му подготовка ще я открием на страниците на неговите творби – особено при майсторското описание на природните картини и обрисовката на характерите, както и при монтажните преходи – в хрониките и романите му, разчитащи на мотивиран драматизъм и равнопоставеност между визия, пластика и психологическа обрисовка на персонажите, без да забравяме неизбежните му есеистични обобщения – в „Стефан Стамболов” и „Чукала мома лешници”.
В своята изповед пред Станимир Трифонов „Към себе си” (2002) се споменава, че се е формирал като писател под влиянието на две знаменити книги – „Строителите на съвременна България” (1911) на Симеон Радев и „Българският Великден” (1975) на Тончо Жечев.
Защо пропуска „Стефан Стамболов и новейшата ни история” (1909) на Димитър Маринов не ми е известно, но дори и посочването на тези два скрижала е симптоматично със своята антагонистична двойственост.
Наистина има нещо знаменателно да се определиш по Тончо-Жечевски за еволюционист и привърженик на цариградския „чорбаджийски” кръг от водачи на българското Възраждане и същевременно да следваш заветите на класиката на българската историография, недвусмислено подкрепящ действията на народните либерали, на комитите и революционерите, вдигнали Априлското въстание и от 1885 г. бранещи свободата на родината си.

Тази противоречива дихотомия Терзиев я пренася в цялото си творчество.
В повестта „Разкази от старата дъбрава” (1983), харесана от Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, тя все още не се усеща, но е налице в първия му голям белетристичен опус, работен 5 години – от 1980 до 1985 – „Стефан Стамболов”, излязъл едва след демократичните промени през 1993 г.
Може да се каже, че зрелият творец Константин Терзиев е продукт на новата ни епоха и на изтрезняването от бляновете, на които бяхме понесли.
В изповедта си „Към себе си” Терзиев подробно описва перипетиите по написването на романизираната хроника, на която си заслужава да се посветят сили и амбиции.
Книгата все пак излиза, оценена е по достойнство от Христо Медникаров и Александър Пиндиков като сполучлив опит да се пресъздае образа на Стефан Стамболов, изграден на колажния принцип върху базата на авторитетни извори и новооткрити факти и данни, като за нея и „Чорбаджиите” през 1994 г. писателят получава наградата на СБП.
На следващата година за поредицата си публикацията в „Летописи” е отново отличена, а през 1998 г. за романа си „Чукала мома лешници” печели и Специалната награда на конкурса „Развитие”.
Насочването към Стамболов не е случайно. За Терзиев той не е толкова и само революционерът, но до 1877 г. е преди всичко водателят, главният апостол, наместникът на Левски, а от 1884 г. до смъртта си е държавникът, лидерът на народните либерали, строителят на нова България и пазител на независимото й свободно развитие.
В този аспект Стамболов носи черти, сближаващи го с еленските чорбаджии, за които с такава любов и проникновена него пише Терзиев в следващия си роман, излязъл през цялата 1993 г.
В своята монолитно изградена книга той изпява прочувствения реквием на еленското чорбаджийство, проследявайки върховете и падението му в периода 1800 – спасяването на Елена на Гергьовден - 1835 (Велчовата завера) – 1879 г.
Тук епичният разказ е стегнат в рамките на кондензираната и драматична проза, а ефектното експониране на страстите на българина в някогашна Елена с основни антагонисти хаджи Иван Кисьов, хаджи Йордан Кисьов и хаджи Юрдан Брадата, нито убеждават за сетен път, че за тяхното претворяване с необходимите изострени мрежи и прецизно монтажно-пластично мислене.
„Чорбаджиите” е плод на зрял и отговорен творчески подход, разкриващ обществените процеси в тяхната дълбочина, сложност и многообразие.
В това се убеждаваме и след като прочетем демитологизиращото му изследване „23 април 1800 година, Гергьовден” (1995), от което с голям интерес научаваме как е спасено село Елена по време на кърджалийските чрез междуособици – откуп, спозарен между хаджи Иван Кисьов и Исмаил ага Тръстеникоглу, след като преди това султан Ченгиз Гирай заповядва да се опожари храма „Свети Никола” – доказвайки с тонка авторска ирония, че от това е имало полза както селището, така и България.
Интересът на Терзиев към сложните, мастити и необикновени личности неизбежно го отвежда до портрета му за Григор Д. Начович, появил се в „Летописи”, 1993, кн. 9-10.
Въпреки някои крайности уверено заявявам, че Начович в лицето на Константин Терзиев е открил своя истински житиеписец – точен, прецизен и патриот като него.
Подобно на Стамболов и Начович за Коста Терзиев е ценен преди всичко като държавник, администратор и родолюбец, имащ този уникален рекорд в биографията си да е 11 пъти министър, без да е обвинен нито един веднъж в корупцията, отказвайки всеки опит на Фердинанд да му връчи медал и умрял в самото и мизерия малко след подписването на Ньойския диктат.
Като истински ерудит Терзиев разглежда подробно и аргументирано разрива между двамата големи в нова България, настъпил на 15 октомври 1892 г. и довел до ужасното убийство на Стамболов на 6 юли 1895 г.
Мотивирано и правдиво Терзиев стига до извода, че това е началото на края на политиката и обществеността Григор Начович, финализирано месец преди смъртта на неговото прочуто признание пред Султана Рачова Петрова: „Това са последствията от убийството на Стамболов – нищо не остава ненаказано…”
Като нещо психолог, той разкрива и симптомите на деградацията на политическия фактор Начович, въпреки че в желанието си да бъдете интересен авторът достига до крайности в характера му, които ми изглеждат преувеличени, като например убития самота, в който живее или невъзможната му подозрителност в действието на неговите конкуренти…
Извън тези си залитания „Григор Д. Начович” е първокласен очерков портрет, пласиран увлекателно и извън сковаващите академични рамки от призован и посветен в делото на писателя.
„Чукала мома лешници” (2000) доразвива и дообогатява постигнатото от твореца в рамките на високата драма.
В този роман обобщението е леко – трагедията на индивида и на неосъществената му любов е неотделима от трагедията на родината, като в подобни нажежени и прагови мигове е невъзможно личното щастие, игнориращо горчивата орис на етноса.
Независимо че действието на романа се развива през 15 век в еленската зона на границата между Тузлука и Малкия Атон – място, знаково за автора, проблематиката в книгата му е съвременна.
Основно тя се свежда до максимата, че животът е по-богат от установените норми, че действително е възможна и интимна връзка между роби и господари, християни и мюсюлмани, която в романа се повтаря символно като проклятие - между Гана Хайдуткойова и Осман и между Станчо и Шалаим, дъщерята на Искендер ага, но условието за нейния успех зависи най-вече от хората.
От техните нрави и страсти. От желанието им да преодолеят агресивните си инстинкти, за да заживеят сговорно и толерантно.
Другият, Мойсеевият път, води до гибел и страдание от двете страни.
Насилието не решава междуетническите проблеми, особено в личните взаимоотношения и когато са подвластни на радикалната форма на съпротива, характерна за нашето православие.
Писателят е избрал за произведението си кардинален проблем, разработил го е според своите разбирания (аз лично се съмнявам доколко е обоснован трагичният край на Станчо и Шалаим) на нужната висота и сериозен в баладичен план, пределно креативно, постигайки спорен, но изстрадан успех.
Търсенето на „Чукала мома лешници” се намира продължение в „Смърт в Шато д'Е” (2001), великолепно конструиран разказ, изграден по принципа на вътрешния монолог за последните часове на Петко Ю. Тодоров, запълнени със спомени и вълнения за „неговия Витлеем” – град Елена и за куриозните обстоятелства, съпътствали раждането на баща му – чорбадж Юрдан хаджи Петков Тодоров.
Терзиев създава мозаечен роман, в който търси отговор на каверзни въпроси, измъчващи интелигенцията през миналия век – за личния избор и собствената отговорност и тази, че човек може да бъде достоен представител на народа си, защитавайки както параметрите на личната си самоценност, така и извечните скривали като народно добруване и единение.
Удачно попадение е изборът на основния протагонист Петко Тодоров, олицетворение на вълнуващия го кръг от проблеми, интелектуалец и индивидуалист от чорбаджийски сой и с почти сходна съдба като съратника му Пенчо Славейков.
Съзнавайки ясно, че проникването в микрокосмоса на този изключителен художник и знаменосец на индивидуализма в България е изключително трудна задача, Терзиев умело се отдръпва в познатия му свят на легендите – за мома Даса, Васил от Елена, хаджи Юрдан Брадата – и като удачно открит контрапункт завива към любимата си чорбаджийска тема – конфликтът между Топал Тодор и Стоян Михалюв, описвайки колоритно и пластично раждането на малкия Юрдан Тодоров.
Този не дразнещ ход е бил може единствено удачният, за достигане на повествованието му невредимо до спасителния бряг.
Представата за Терзиев като автор на възрожденски и следосвобожденски хроники се разбива бързо след прочитането на брилянтната му повест „Хроника за Кирчовия род”, публикувана в сп. „Летописи”, 1992, кн. 9/10.
Тръгвайки от една последната легендарна сага за краха на „най-знаменитата фамилия, обитавала негови еленските колиби”, чието неизличим щемпел е Тодорчоолу – Големият глиган, и минавайки през приказките за основаването на село Марян и построяването на селската църква от същия Тодор Кирчов, при чието градеж селяните откриват мраморен саркофаг на българския Владетелят Борис Покръстителят, писателят акцентира върху трагичната съдба на един голям род, мачкан от съдбата и олицетворяващи нерадостните измерения на българската карма, чиито тъжно-гротесков финал откриваме в смъртта на „народния враг” дядо Тодор Кирчов през 1962 г.
Обесил се в деня на 10-годишнината от създаването на селския кооператив, неприел бруталните порядки на новия строй, неприспособил се към него и отчаяно бранещата независимост си от попълзновенията на кмета.
Именно сериозен успех, който постига Константин Терзиев в суровото и реалистично претворяване на „Хроника за Кирчовия род” ме кара да бъде нащрек за  романа му „Село без Господ”.
Това е сагата за селските потресения след 9 септември 1944 г., за която е нужен щедър талант и творческа дързост, каквото демонстрира Ивайло Петров в „Мъртво вълнение” (1961) и „Хайка за вълци” (1986).
Терзиев просто следва верния си инстинкт от времето на „Хроника за Кирчовия род”, за да може амбициозният му замисъл да получи цялостна успешна реализация.
Знайки, че натоварените с универсални послания произведения в България ,имате своята вярна аудитория, съм спокоен за съдбата на романа.
А Терзиев доказа, че има потенциала  да е продължител на делото на Емилиян Станев в родната литература.

Доказа го с „Родословие“ ( 2019 ) – „моята последна дума да бъдат тези очерци, надявам се,един многолик и достатъчно пълен портрет на моя род“.

Родовите корени на твореца от селата Чакали и Марян, Еленско, където той се прибира след софийския етап в живота си,“малко село,чак го е срам, та боязливо се гуши в малка долинка между две също тъй малки и боязливи речици.“

Естествено, в „Родословие“ има много любопитни и непознати факти за известни личности от Еленския край и събития, свързани с историята му – дори е налице опит да се разбие легендата за името на града Елена – типично в стила на Терзиев.

 Това показва креативността и значимостта му, налице и в тези мрачни и тревожни години.

Делото на Коста Терзиев тепърва ще се преосмисли и оцени по достойнство. Но аз знам, че със своите постижения той има свое, запазено място и в телевизията, и в литературата ни.

 

Борислав Гърдев

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                              

Памет за Джийн Хекман

                     Памет за Джийн Хекман

На достолепните 95 години си отиде Джийн Хекман.

Днешните зрители не го познават, тъй като спря да се снима – а имаше в актива си 101 заглавия!  - през 2006 г., но моето поколение добре го знае,тъй като израсна с филмите му.

Помня неговата енергична  походка на тигър, скорострелните му реплики, скептичната му усмивка под неизбежния мустак, точното пласиране на всеки персонаж и най – вече неговите паметни  изяви, с които спечели награди и възхищението на публиката и специалистите – от „Лилит“ 1964,  на Робърт Росен до „Добре дошли в Музпорт“, 2004 на Доналд Петри и "Завръщането на Супермен", 2006 на Брайън Сингър…

Най – добрите си роли прави при Артър Пен в „Бони и Клайд“, 1967,  „Нощни действия“, 1973 и "Мишената", 1985, при Клинт Истууд в „Непростимо“, 1992 и „Абсолютна власт“, 1997,в  дилогията „Френска връзка“, 1971, 1975 на Уйлям Фридкин и Джон Франкънхаймър, „Правилата на доминото“, 1977 на Стенли Краймър, „Мисисипи в пламъци“, 1988 на Алън Паркър, без да забравяме участието му в култови творби, носители на „Златна палма“ и „Оскар“ – „Плашилото“, 1973 на Джери Шацбърг, „Разговорът“ , 1974 на Франсис Копола, „Френска връзка 1“, 1971, на Фридкин и „Червените“, 1981 на Уорън Бийти.

Беше еднакво добър в екшъните – „Обществен враг“, 1998 на Тони Скот, в психологическите драми – „Присъда за продан“, 2003 на Гари Фледър, уестърните – „Джеронимо“, 1993 на Уолтър Хил и „Уайът Ърп“, 1994 на Лорънс Каздън, комикса – „Супермен“, 1978 на Ричард Донър  и комедиите – „Клетка за птици“, 1996 на Майк Никълс, „Сърцеразбивачки“, 2001 на Дейвид Миркин , „Кланът Таненбаум“, 2001, на Уес Андерсън….

Бе универсален талант, работещ с най – изявените постановчици на своето време, спечели два „Оскар – а“ за главна и поддържаща мъжка роля за „Френска връзка 1“ и „Непростимо“, през 2006 г. малко неочаквано се отказа от актьорската си кариера, а това си е все пак негово право, написа в съавторство с Даниел Ленихан три романа, а след това самостоятелно още два -  между 1999 и 2013 г., от които аз познавам „Бягство от Андерсънвил“ от 2008 г.,не гледаше своите филми,водеше отшелнически живот, далече от светската шумотевица и блясък, папараците често снимаха прегърбената му и брадясала фигура на странен старец…

Доживя 95 и се пренесе в по – добрия свят.

За нас остави вдъхновено пресъздадените от него образи, сред които с елмазен блясък се открояват Джими Дойл от „Френска връзка“, Хари Кол от „Разговорът“ и шерифът Литъл Бил Дагет от „Непростимо“.

Почива в мир, Юджийн! Ти изпълни с чест мисията си и остана завинаги в нашите сърца!

Борислав Гърдев

Аферата, от която България щеше да загуби милиони

              Аферата , от която България щеше да загуби милиони

През 1880 г. се осъществява първият сериозен опит за икономическо подчинение на България от руския капитал.

Моментът е избран изключително подходящо.

Княз Александър Батенберг е в Русия  от 25 януари до 18 март за тържествата по повод 25 годишнината от встъпването на престола на Царя Освободител Александър II.

Страната е без парламент, след разпуснатото на 24 ноември 1879 г.Първо ОНС, а страната се управлява от същия ден от служебен кабинет, начело с епископ Климент, отявлен русофил, съсредоточил в ръцете си огромна, дори за Изтока власт – княжески заместник, премиер, министър на просвещението, директор на Петропавловската семинария и на Търновската девическа гимназия и управляващ Търновската митрополия!

В опозиционния вестник „Целокупна България“ на Петко Славейков  на 26 януари 1880 г.излиза подробна дописка за посещението на епископа в старата ни столица, който макар и уморен и придружен от близки си приятел Тодор Икономов,  е щастлив да бъде посрещнат тържествено от  населението …

На 8 януари 1880 г. , два дни след  Богоявленския парад,приет от Климент,“благославяйки войниците, както прави папата, когато пред него дефилира гвардията му“ (Симеон Радев, „Строителите на съвременна България“) заседава Министерският съвет.На него, на министър председателя се отпуска сумата от 4000 франка – прилична за времето– „за обзаведение“ от финансовия министър Григор Начович.

Правителството трябва да вземе окончателно становище за откриването на  банка в София по предложение на руските финансови магнати Поляков и Гинзбург.Завихря се първата в новата ни история афера, която ще тресе българския елит дълго време.

Климент, ако и „да работи прилежно“, според наблюдението на Константин Иречек , е слаб управленец и без задълбочени познания по финансовите въпроси.

Приятелят му Тодор Икономов, приел да стане вътрешен министър предния ден , движен от вътрешни съмнения, изисква статута на бъдещата банка.

Запознавайки се с документите, изпада в ужас.

Поляков и Гинзбург планират да привлекат държавните приходи в разпореждане на банката, приготвяйки за страната разорение с постановленията си да държат главното управление в Париж, да издават банкноти с принудителен курс, а акциите да се поддържат на високо ниво с усилията и жертвите на правителството.

Целта е прозрачно ясна – да се изтегли златото и среброто от банката и да се изнесе, а в държавата да останат само банкноти, вследствие на което България да загуби милиони франкове – официалната парична единица у нас тогава.

Икономов споделя страховете си пред Климент и въпросът се отлага, въпреки че епископът е бил готов още същия ден да даде одобрението си за банката на представителя на Поляков –  Утин, доверено лице на руския пълномощен министър Кумани.

Тодор Икономов обобщава в мемоарите си – „Струва ми се, че без това мое вмешателство , ръката на Поляков щеше да тежи над България и на Климентовата деятелност като пръв министър щеше да легне едно голямо петно.“, но забравя да посочи нещо много съществено, на което набляга присъствалият на заседанието княжески секретар Константин Стоилов : „По принцип проектът се приема, ще се направи доклад до Н.В., приемането става под резервата, че ще се одобри от камарата.“

В „Строителите“ Симеон Радев твърди, че на последното си събиране и въпреки съпротивата на Икономов, Климентовото правителство все пак дава съгласие за създаването на банката.

Не случайно в дневникова бележка от 22 март 1880 г. Иречек отбелязва загрижено : „Всичко е раздразнено и вбесено против някакви тайни намерения на правителството.“

Утин подновява атаките си и към финансовия министър на Драган Цанков, Петко Каравелов, който поема и МС от 28 ноември 1880 г.

Каравелов е притиснат и неохотно изработва нужния документ, който трябва да се разгледа във Второто ОНС, избрано на 20 януари 1880 г., в което и Климент е  депутат.

Впечатлението в столицата относно руските финансови амбиции е крайно негативно.

Консерваторите пускат слух, че Каравелов има икономически интереси към банката, а подпредседателят на парламента Стамболов е получил подкуп от Утин.

Либералните депутати искат обяснение от своите министри, става ясно, че Каравеловият проектозакон никога няма да се приеме.

Управниците ни излизат от ситуацията като обещават пред Кумани да го внесат за обсъждане на следващата парламентарна сесия.

А Каравелов стига докрай като изтегля от Народното събрание на 31 октомври 1880 г. проектозакона за създаване на акционерна банка с мотивите –„Министерският съвет реши, че никаква акционерна банка няма да направи, защото , както и да я прави, все в конце концов акциите попадат в ръцете на тия, които имат повече пари, а те са чужденци.Ние можем да организираме нашата държавна банка.А колкото за търговците, за тях може да се изработи един устав за търговските банки…

Те могат да бъдат на акции.“

Утин не може да се примири с неуспеха си.Но няма избор.След разпускането на парламента на 18 декември 1880 г напуска страната.

Приключва първата мащабна финансова афера , а Народната ни банка се сдобива със свой закон на 18 януари 1885 г.

На 1 септември с.г. са пуснати в обръщение първите родни банкноти – левовете.

Борислав Гърдев