Леонардо Ди Каприо

                               Леонардо Ди Каприо

 

Размишлявайки за съдбата на този  екранен любимец се сещам за две неща.

Първо – за ролята на късмета, за откриването на таланта и възможностите му, въпреки трудното детство.

И второ – заслугата на личния, всички по – взискателен и амбициозен критерий, който се отсява внимателно на предложенията и  ненужно тласка кариерата напред и нагоре.

Ди Каприо започва да се снима още като хлапе – в сериалите „Санта Барбара” (1990) и „Растяща болка” (1992) .

С подобни сапунки се става популярен, но дали от дете – чудо ще се превърнеш в  многообещаващ млад актьор и възможно ли е след това да се утвърдиш като уважаван и обичан професионалист?

Колцина са успели със своя шанс?

Сещам се  за Джоди Фостър, а на обратния полюс е тъжната съдба на Моколи Кълкин.

Леонардо се ражда в Лос Анджелис като единствен син в семейството на уличен актьор и адвокатска секретарка на 11 ноември 1974 г.

На следващата година родителите му се развеждат и се грижат за тяхното   отглеждане поема на майката Хелена Индербиркин.

Амбициозната жена го насочва към кинобизнеса, но освен талант в него се иска още да имаш късмет и характер.

За щастие Леонардо ди Каприо ги притежава в излишък.

На 19 години се снима в първите си големи филми – „Животът на това момче” на Майкъл Кийтън – Джоунс, където е отчуждат синът Тобиас, конфликтуващ с баща си Дуайт – Робърт де Ниро и  „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”

В тази привидно непретенциозна семейна драма на Ласе Хелстрьом ди Каприо създава неподражаемо и много убедително образ на дебила Арни Грейп, след което всички в Холивуд разбират, че момчето има бляскаво бъдеще благодарение на своята всеотдайност и изключителни артистични качества.

В новелата „Парти с пистолетни изстрели” (1994) на Анет Хейууд - Картър той не се изненадва като Пъпката, а през 1995 г. е вече пълновластен господар на екрана последователно в „Баскетболни дневници” на Скот Калвърт като Джим Карол, в „Пълно затъмнение” ” на Агнешка Холанд с изумителната си изява на Артур Рембо, докато в уестърна „Бърз или мъртъв” на Сам Райми като Хлапето е привлечен от самата Шарън Стоун.

Пътят му към славата продължава като Кангал в психологическата драма на Джери Закс „Стаята на Марвин” (1996) , където отново си партнира с Робърт де Ниро и най – вече в причудливата, зрелищна и новаторска версия на безсмъртната Шекспирова трагедия „Ромео + Жулиета” (1996) на Баз Лурман, в който е неподражаемият Ромео.

Закономерно идва и пробива в касовото кино, ролята на авантюриста Джак Доусън в епопеята на Джеймс Камерън „Титаник” (1997) , с който окончателно се утвърждава като суперзвезда , позната в целия свят.

Вероятно след шумотевицата от този величествен пробив настъпва преломът в неговото творческо развитие.

За разлика от  Брус Уилис той не яхва вълната на конвейрното жанрово кино, което би му осигурило редовно прилични доходи и преклонението на любимците на екшъна.

Не снима всяка цена и след всяко режисьорско предложение.

Внимателно подбира ангажиментите си.

Постепенно, след необходимия преходен период, обхващащ „Мъжът с желязната маска” (1998) на Рандъл Уолъс, където бляскаво се справя с двойната роля на Филип и крал Луи XIV , черно – белия „Знаменитост” (1998) на Уди Алън, в който се забавлява като разглезения циник Брандън Дару, търсачът на силни усещания Ричард в прекрасния „Плажът” (2000) на Дани Бойл и съвсем неочакваната интерпретация на Дерек в „Ресторантът на Дон” (2001) на РД Роб.

Много важна за кариерата на ди Каприо е срещата му с Мартин Скорсезе.

Той става неговата муза , поемайки щафетата от Робърт де Ниро.

Което е толкова знаменателно, толкова и закономерно.

Двамата снимат последователно „Бандите на Ню Йорк” (2002) , в който епос Ди Каприо не се завладява като Амстердам Валон, „Авиаторът” (2004) , с прочутата   версия на образа на Хауърд Хюс, „От другата страна” (2006) , където ни се представя като Били, „Злокобният остров” (2009) , пресъздал драматично правдиво объркване шериф Теди Даниелс , „Вълкът от Уолстрийт” (2013) , в който се открива като спекуланта Джордан Белфърт , „Прослушването“ ( 2015 ) , играещ себе си и борещ се за главната роля с Робърт де Ниро за последваща продукция на маестрото, „Убийците на цветната луна“ ( 2023 ) – Том Уайт.

След Скорсезе съдбата го среща със Спилбърг – как ще го забравим като мошеника Франк Абигейл в „Хвани ме, ако можеш” (2002) , Едуард Зуик – като Дани Арчър в шеметния трилър „Кървавият диамант” (2006) , Сам Мендес – неузнаваем и изключително органичен като Франк Уийлър в „Пътят на промените” (2008) , Ридли Скот – много силно признание като агент от ЦРУ Роджър Ферис в „Мрежа от лъжи” (2008) , Кристофър Нолан като Коб в неговата стряскаща визия за бъдещото ни развитие в „Началото” (2010) , Клинт Истууд и великолепната му биографична драма „Дж.Едгар” (2011) , в която е несменяемият шеф на ФБР Едгар Хувър, Куентин Тарантино – за ролята на собствения злодей Калвин Кенди в „Джанго без окови“ ( 2012 ) заслужаващ  задължителен „Оскар” за поддържаща мъжка роля и „Имало едно време …в Холивуд“ ( 2019 ) – неузнаваем и симпатичен като актьора Рик Далтън , ученият доктор Рандал Минди   в черната комедия на Адам Макей „Не гледай нагоре“ ( 2021 ) и ,  разбира се , Баз Лурман с оспорваната   и критикувана модернистична версия на „Великият Гетсби” (2013) , в която водещата роля на Джей Гетсби е поета и феноменално добре изиграна от ди Каприо.

Предстои му колаборация с Пол Томас Андерсън в „Битката при Бактан Крос“…

Той все пак спечели „Оскар“ за главна мъжка роля – за образа на Хю Глас в „Завръщането“ (2015) на Алесандро Гонсалес Иняриту …

Във филмографията на Леонардо ди Каприо представяме и документален филм   „Единадесетият час” (2007)  на Лейла Конърс, изследващ изследването на околната среда, без да забравяме „Преди потопа” ( 2016 ) на Фишер Стивънс, посветен на тази проблематика.

И това не е случайно – той е убеден природозащитник, кара хибриден автомобил, къщата му е снабдена със соларни панели, а притежава и собствен остров в Белийз, където строи екокурорт.

Дарява през 2010 г. един милион долара за облекчаване на последиците от земетресението и още  милион за Обществото за опазване на дивата природа.

За личния му живот и премеждията му с бразилския модел Жизел Бюндхен любимците на сензациите могат да черпят информация от жълтите издания.

Знам, че е бил три пъти номиниран за „Оскар” – за „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”, „Авиаторът”   и „Кървавият диамант” и че печели „Златен глобус” за „Авиаторът” и „Вълкът от Уолстрийт” – с конгениалната си изява, сравняваме с тази на Орсън Уелс от „Гражданинът Кейн” (1941) и „Оскар” за „Завръщането”

Ди Каприо е работил  като продуцент на филми като „Авиаторът” и „Единадесетият час”, а на последния се изявява и като сценарист.

Сигурен съм, че кариерата му занапред ще върви стремително към нагоре.

Че ще се утвърди не само като най – големият актьор на поколението си, но и като приемник на  Робърт де Ниро, Робърт Редфорд, Харисън Форд и Ричард Гиър.

А очаквам с нетърпение и режисьорските му усилия.

Те са неизбежни и съм сигурен, че освен като отличен актьор ще се утвърди безпроблемно и като ярък и стабилен постановчик.

След като Мел Гибсън, Клинт Истууд и Робърт Редфорд са успели, защо да не се утвърдите и той?

Борислав Гърдев

 

 

 

 

          Почит за Майк Никълс

 

На 19 ноември се навършват 10 години от смъртта му.

А тяхното място  в целулоидния свят остава празно.

Защото Майк Никълс бе сред големите майстори на фино изпипаното и увлекателно поднесено кино и театрално представяне, което винаги предизвикваше силни емоции.

Затова и творбите му се харесват толкова много и се гледат с такъв интерес.

Михаил Игорович Пешковски се ражда в Берлин на 6 ноември 1931 г.

Майката му Бригите Ландау е германка, а баща му Игор Пешковски е руснак.

Немско – руското семейство с еврейски корени напуска страната през 1939 г. и пристига в Ню Йорк на 28 април с. г.

През 1944 г. Михаил вече е натурализиран гражданин на САЩ и става Майкъл.

Учи в Чикагския университет, напуска го през 1954 г., посещава курсовете на „Актърс студио“ при Лий  Страсбърг  и се увлича от театъра.

Изявява се заедно с Илейн Мей и пианиста Марти Рубинщайн.

Съвместната им работа се включва през 1961 г., въпреки че по – късно Мей пише за Никълс сценариите за прочутите му филми „Клетка за птици“ и „Първични цветове“.

Пожънва успех на Бродуей през 1963 г., режисирайки пиесата на Нийл Саймън „Боси в парка“.

Постановката се превръща в хит с `1530 представяне.

Никълс ще остане верен на театъра през целия си съзнателен творчески път – ще режисира и в бъдещи великолепни спектакли като „Истинската  ябълка“ ( 1967 ) , „Апартамент в „Плаза“ ( 1968 ) , „Затворникът от Второ авеню“ ( 1972 ) ,“ Вуйчо Ваньо“ ( 1974 ) , „Комедианти“ ( 1977 ) , „Стримери“ ( 1977 ) , „Играта на джин“ ( 1978 ) ,„Истинското нещо“ ( 1984 ) , „Неочакваната вест от Монти Пайтън“ ( 2005 ). , „Смъртта на търговския пътник“ ( 2012 ) …

Пътят към киното  за Никълс е открит.

Дебютира за голям екран с екранизацията на пиесата на Едуард Олби „Кой се страхува от Вирджиния Уулф?“ през 1966 г.

Ако и да има известна театрална скованост в работата му филмът се превръща в гръмотевичен хит, най – вече заради прекрасната работа на семейната двойка Ричард Бъртън –Джордж -  Елизабет Тейлър - Марта, създали незабравим дует, в съдбата на чиито герои зрителите откриват и много от преживелиците на прочутия тандем.

Закономерно филмът грабва цели 5 награди „Оскар“, вкл. за главна женска роля на Лиз Тейлър.

Следващата легендарна екранизация на „Абитурентът“ ( 1967 ) по Чарлс Уеб със знаменитите изяви на Дъстин Хофман – Бен, Ан Банкрофт – мисис Робинсън и Катрин   Рос – Илейн Робинсън, улови безпогрешно настроението и вълненията на младото поколение в САЩ в едно скорошно време, с незабравимата музика на Артър Гарфънкъл и Пол Саймън ,с култовата реплика на Бен – Хофман – „Госпожо Робинсън, вие ме прелъстявате!“ и ефектното бягство на Бен и Илейн от нейната натрапена брачна церемония, творба, донесла съвсем заслужено на Никълс „Оскар“, „Златен глобус“ и наградата на БАФТА за режисура, плюс хонорар от 1 милион долара!

Една също световна и световна слава, затвърдена с необходимата му изключителна екранизация на шедьовъра на Джоузеф Хелър „Параграф 22“ ( 1970 ) .

Благодарение на сценариста Бък Хенри Никълс извлича максимума като потенциал от романа и създава действащ, стойностен и завладяващ филм, чийто антивоенен патос, хармонира с чувствата на множеството зрители, настроен твърдо срещу войната във Виетнам.

Освен всичко друго „Параграф22“ е и парадът на върховете на актьорски постижения, сред които не може да не се откроим Алън Аркин – Йосарян, Мартин Болсам – Каткарт,Антони Пъркинс – Телмън, Мартин Шийн – Добс,Джон Войт – Мейло Майндърбандър и Орсън Уелс – генерал Дридъл.

Повече Майк Никълс не достига такава височина в своята постановъчна дейност.

Това съвсем не означава , че следващите му филми са низ от провали.

Нищо подобно!

„Познание за плътта“ ( 1971 ) с Джак Никълсън, Кандис Берген и Артър Гарфънкъл е фино и деликатно изследване на сексуалното развитие при двама приятели от колежа, „Денят на делфина“ ( 1973 ) с Джордж Скот и Пол Сорвино е проникновена елегия за морските биолог Джейк Теръл – Скот, посветил живота си на желанието делфините да научат английски език, „Богатството“ ( 1975 ) с Джак Никълсън, Уорън Бийти и Стокард Чанинг е бравурна комедия за желанието на двама измамници да спечелят богатството на неподходящата за тях наследница, „Джилда на живо“ ( 1980 ) с Джилда Раднер е майсторски заснета версия на популярното бродуейско шоу, „Силкууд“ ( 1983 ) с Мерил Стрийп и Кърт Ръсел е безкомпромисно изследване на опасността от отравяне с полоний в завод с пренебрегнати изисквания за безопасност на труда, „Изпепелени сърца“ ( 1986 ) е стилна мелодрама с Джак Никълсън, Джеф Даниелс, Мерил Стрийп и Милош Форман, „Работещо момиче“ ( 1988 ) е великолепна комедия за отмъщението на една секретарка за открадната от нея идея с Мелани Грифит, Харисън Форд и Сигърни Уивър, спечелил „Оскар“ за най – добрата оригинална песен на Карли Саймън, а „Картички от Холивуд“ ( 1990 ) е първо заснета екранизация на мемоарите на Кари Фишер – принцеса Лея Органа  от „Звездни войни“ (1977 – 2019) , а след това и проникновено поднесена психологическа драма с Мерил Стрийп, Джийн Хекман, Денис Куейд и Шърли Маклейн.

Дори по – скромни и не такива убедителни постановки като „Относно Хенри“ ( 1991 ) с Харисън Форд и Анет Бенинг или „Вълк“ ( 1994 ) с Джак Никълсън, Джеймс Спейдър и Мишел Пфайфър също се радват на зрителските симпатии, докато с драматичните комедии „Клетка за птици“ ( 1996 ) с Робин Уйлямс, Нейтън Лейн и Джийн Хекман, „Първични цветове“ ( 1998 ) с Джон Траволта, Ема Томпсън и Кати Бейтс – своеобразно експониране на аферата „Моника Люински“ и „От коя планета си?“ ( 2000 ) с Анет Бенинг и Джон Гудман , Никълс отново печели безапелационно сърцата на публиката и сериозните авторитети в областта на кинокритиката.

През новото хилядолетие режисьорът продължава да работи с желание и амбиция.

Отбелязвам със симпатия   психологическата драма „Отблизо“ ( 2004 ) , спрямо преплетената, объркана и сложна съдба на две двойки с Джулия Робъртс, Натали Портман, Джуд Лу и Клайв Оуен, но все пак най-големите емоции и оживени коментари имаше около други две негови позиции .

Минисериалът „Ангели в Америка“ ( 2003 ) се оказа честна, задълбочена и безкомпромисна дисекция на Америка в плен на СПИН – инвазията в следната на 80 – десетата година на миналия с прекрасните изяви на Ал Пачино, Мерил Стрийп   и Ема Томпсън, спечелил цялата 11 статуйки „Еми“ и „Войната на Чарли Уилсън“ ( 2007 ) с Том Ханкс, Джулия Робъртс и Филип Сеймур Хофман, прецизно възстановена драма за усилията на тексаския конгресмен Чарли Уилсън – Ханкс с тайни сделки да заграби талибаните в Афганистан с оръжие  и да сломи съветското семейство там, което обаче се оказва с непредвидени последици след това за самите Съединени щати.

Никълс спира да режисира, но оставя още два филма като продуцент – романтичната драма „Приятели с деца“ ( 2011 ) на Дженифър Уестфелд, с Дженифър Уестфелд и Адам Скот и този документ на Джейми Бърнстейн и Елизабет Клинг „Кресчендо! Силата на музиката“ ( 2014 ) .

С три деца и четири съпруги, видният член на Демократическата партия Майк Никълс почина на 19 ноември 2014 г. на 83 годишна възраст от сърдечен удар.

Неговото творчество се изучава и изследва, кинотворбите  и спектаклите му продължават да вълнуват, а ние с трепет си спомняме реплики и сцени от почти всеки негов филм, оставили трайна следа в нашата памет .

Борислав Гърдев

 

        Фрагменти за Валери Милев

 

Филмите на Валери Милев, родени на 3 ноември 1974 г., завършили НБУ през 1999 г., са от по - ниския пласт на масовата култура, тип „дъното на варела“, предназначени да задоволяват непретенциозните изисквания на зрителите, харесващи подобни зрелища по кабелите тв и потребителите на dvd и блу рей платформата.

Това са предимно зомби хоръри – „Куршуми на справедливостта“, 2019, чисти хорери – „Погрешен  завой 6“, 2014, психологически драми – „Умираме млади“, 2019, помощник на Лиор Гелер и сръчно сглобени екшъни – „Избий ги всички 2“ , 2024 г.

Милев копнее да снима пълнометражен филм на български ,това сподели чистосърдечно на 2 април 2021 г. в „Шоуто на Николаос Цитиридис“, но си остава с мечтата и спомен за легендарния опус на Магърдич Халваджиян „Печалбата“ от 2001 г., който имаше потенциал да стане хит, но бъде опропастен от ежбите на потенциалните му разпространители, докато накрая тихо акостира в БНТ и на който Милев бе асистент – режисьор.

С годините постановчикът на трупа опит, филмите му  са все   така  динамични и атрактивни, пълни с престрелки, екшън – каскади, кръв и телен предизвикателство, в тях вече се подвизават звезди като Дани Трейо – „Куршуми на справедливостта“, Скот Адкинс – „Повторно убиване“. “, Жан – Клод ван Дам – „Умираме млади“, „Избий ги всички 2“, продължение на хита на Питър Малота от 2017 г. „Избий ги всички“

В своята продукция , предназначени за всеядния световен пазар той лансира и родни красавици като Яна Маринова – „Куршуми на справедливостта“ и Диляна Попова  - „Повторно убиване“.

Допадна ми и постижението му в „Код червено“, 2013, първият му, но много стойностен и ефектно направен дългометражен филм, в който лансира хипотезата си – защото наистина и логично е сценарист на проекта си – за българската връзка за победата на съветските войски при Сталинград, оказа се дело на подготвено зомби формиране и най – вече представя принето  на плеяда актьори, определящи облика на днешното кино – от Валери Йорданов и Ники Станоев до Китодар Тодоров и Леарт Докле, без да пропускаме здравият и всичко още в условията на Георги Стайков и дежурният Валентин Ганев.

 

 

 2.

Валери Милев е майсторът, асът на българския модерен видеоклип . Заедно с Мартин Макариев.

И ако филмите му обслужват вкусовете на  широката и непретенциозна зрителска аудитория, сред които няма   шедьовър, то клиповете му са реализирани на впечатляващо   ниво, бляскаво, ефектно и завладяващо и се нареждат до най – доброто , създадено в областта на музикалния видеоклип в света.

Валери Милев може да снима с най – големите звезди на шоубизнеса и съм уверен, че ще спрете доволни от работата му.

Така както са удовлетворени основните му работодатели у нас.

Той работи основно с Ицо Хазарта, Камелия и Слави Трифонов и „Ку – ку бенд“.

На пръв поглед стряскаща комбинация от несъвместими стилове и   певци, но това само го насърчава да постигнете впечатляващи резултати.

Клиповете на  Ицо Хазарта   - „Имам човек“, 2019, „Само спокойно“, 2021, са сурово – реалистични и подчертано мачистки, но в тях е важно преди всичко острото социално послание, жлъчната   критика към обществените недъзи у нас.

При Слави и „Ку – ку бенд“  - „Искам те“, 2023, „Ти си наред“, 2023, „Халилуя“, 2023, в най – тясна връзка с неговия екшън – филми, „Закъсня“, 2024, дует с Емилия,на преден план със меланхоличните балади, заснети с вкус и мяра, без изхвърляния , но с много чувство и спотаена страст.

При Камелия  - „Името ти“, 2018, „Иди си“, 2020, „Не те забравих“, 2020 ,на преден план е бляскавата приказка, огнените чувства, еротиката, греха, мъжете, които гледат строго, лъскавите и скъпите автомобили   и стилната голота, превземаща безотказно зрителските възприятия.

Ако ги гледате последователно, ще ви се стори, че сте свидетели на пищен, предизвикателен , несекващ музикален маратон, който може да ви увлече в обятията си и да ви води уверено и напористо към света на вашите мечти и фантазии.

Наистина великолепни образци на майсторски поднесеното и въздействащо музикално късометражно кино, чието връх за мен са „Проект Зенит“ на „Бонго Данс“, 2019 и  „Водка“, 2021, с Иво Димчев.

 

Все пак стискам палци Милев да заснеме и български филм – независимо дали е екшън, криминале или трагикомедия.

Той има потенциал и възможността да направи този преход, с който навремето се справя Мартин Макариев след „Вила „Роза“, 2013.

Защо и Милев да не опита и да не се пребори?

Защо и той да не поднесе сериали като „Под прикритие“, 2016 и „С река на сърцето“, 2022 или опуси като „Диви и щастливи“, 2019, „В сърцето на машината“, 2021 и „Игра на доверие“, 2023 ?

А докато дойде този момент сме в очакване на „Код „Басара“…

Борислав Гърдев

В света на Мария Лалева

 

                 В света на Мария Лалева

 

За първи път чух името на Мария Лалева през 2017 г.

Тя бе сценарист и продуцент на филма „Дамасцена“ на Георги Атанасов.

Продукцията беше рекламирана като една от  най – мащабните  , снимани у нас дотогава,предварително се писаха суперлативи, самата Лалева сподели, че по време на филмовото действие „зрителят ще премине през четири стихии на човешкия живот : от мечтата за малкия рай в любимото място на розите, през сблъсъка с демагогията и лъжата – особено по време на Възродителния процес – б.м., до утаяването на болката и решението да реализираш мечтата си, но не другаде, а в България.“

Вероятно защото бе финансиран от частна къща  - „Дамасцена“, с участието на Веселин Плачков, Любен Чаталов, Димитър Баненкин, Неда Спасова,филмът не получи нужното внимание и разпространение – аз го гледах сам в салона на родния си град и то защото ползвах бонуса на редовен клиент, а ревюто ми за опуса, - „Подир българската мечта“, излязло на 7 ноември 2017 г. в skif.bg, бе едно от малкото , известни ми, които го отразиха и посочиха точно неговите качества и достойнства.

Впоследствие я открих и осмислих като поетеса.

Изчетох стихосбирките й – три за периода 2013 – 2019 г. и попаднах в поредната проблемна ситуация.

Не исках да навлизам в дебрите на т.н.женско писане, но не мога да си кривя душата – Лалева пише откровено, саморазголващо, ефектно – емоционално.

Може да я обвиниш, че е напорист манипулатор,че е позьор, търсач на силни усещания,самовлюбен нарцис, но истината е, че поезията й не те оставя безразличен.

Тя или те дразни и отблъсква, или те грабва и понася в шеметен ритъм на огнени страсти, съкровени изповеди, скъпи детско – юношески спомени и спиращи дъха ярки природни картини.

На езика ми е да кажа, че тя е днешната преродена Елисавета Багряна,но знам как ще ревнат домораслите пазители на традицията – „Тази ли , бе, че тя е един арогантен манипулант и нищо повече!“

И естествено, подобна предпоставена оценка, ще е безкрайно далеко от истината.

Защото стиховете на Лалева впечатляват, въздействат и се помнят, най – вече със своята образност и искреност.

Най – дръзка и разголваща своята същност е в дебютната сбирка  - „Личен архив“, 2013.

В нея има наистина  разтърсващи признания, които те хващат за гърлото – „Не искам да ме помниш“, „Страшна изповед“, „Покер с дявола“, но и ведри и слънчеви творби, звучащи като прозрения – „Сън с лалета“, „Жива до последно“, „Отначало“…

Вероятно и затова читателят безотказно се влюби в поезията й, като само дебютната й стихосбирка претърпя три издания, последното от които в 1300 екземпляра.

Да не обидя Георги Господинов, но дори и той няма такъв тираж на стиховете си…

Прозренията и търсенията на поетесата получават своето зряло продължение в „Не съм ви ближна“, 2016.

Покрай личните изповедни изблици – „Откъде ме намери такава?“, „Измамна е тъгата ми.Измамна“, „След всеки кръст“, се откроява със своята безкомпромисност и непримиримост стихотворението , дало заглавие на стихосбирката:

„Облечете добре лицемерното лустро,

заметнете грижливо завистта си със риза,

закопчайте прилично, притегнете я гузно.

Ако имате две, отминете.Не съм ви ближна.“

Темата за предателството е водеща в следващата поетична книга на Лалева -. „Благословете Юда“,излязла през 2019 г.

В тази си творба Мария Лалева е по – обрана, вглъбена, интровертна.

И все така – откровена и ефективна като патос и обобщения – „Търговци в храма“, „Благословете Юда“, „ Ала аз ще вие питам за сребърника“, „Едната болка никога не стига“…

Отдадена на белетристичните си занимания Лалева загърби поезията си.

През 2020 г.тя публикува „Твоят дневник за…“, но това е по – скоро сборник за лични и съкровени  мисли за любовта, предателството, прошката, срещата, раздялата и Бог, като призивът на авторката към нейните читатели е ясен – „Твоите мисли от днес са утрешната снимка на сърцето ти.Напиши себе си с любов.“

И все пак на въпрос на читател на нейна среща на 22 април 2024 г.Лалева си призна, че музата й почива, че чака вдъхновението  й да се пробуди и дотогава предпочита да разтегля белия стих под формата на прозаично приключение.

Ще довърша тази част от текста си с необходимата историческа справка – съпоставка – както преди 9 септември 1944 г. имаме три най – популярни писателки у нас – Дора Габе, Багряна и Фани Попова – Мутафова, така и днес те са три , само една от които и поетеса  - Виктория Бешлийска,Людмила Филипова и Мария Лалева.

Харесва ли ни това или не.

Родената на 17 юли 1969 г. в Благоевград и завършилата  Езикова гимназия и„Икономика“ Мария Лалева, „Жената на годината“ за 2019 г. според сп.“Грация“, се насочва към романа след като вече е име в поезията и кинодраматургията.

Дебютният й роман „Живот в скалите“ излиза през 2018 г.

По нейните признания това е една красива приказка, история, разказана през погледа на петима герои от тяхната гледна точка и не е точно книга само за море, Созопол и любов.А „За всички най – обичайни неща, които се случват по пътя на всеки от нас и които оцветяват красиво или тревожат и почернят дните ни.“ И още – „Моята единствена цел беше да съм максимално честна , когато пиша.“

И може би затова читателят й повярва , харесвайки нейните необичайни герои – Демир, Михаил, Марина, Луиза, Анастасия.

Вероятно и затуй хареса нейната мини сага за възрастни извън времето и пространството.

Без мащабна тв подкрепа, без пищна рекламна кампания, без помощта на PR специалисти и държавни институции постъпателно и уверено романът завладя българския пазар.

Безапелационно и убедително.

Той преживя безброй допечатки, издава се и сега, чете се с упоение, в транс и с желание, като качествен продукт на нашенския магически реализъм, оставайки си и до днес най – популярния съвременен български роман, комуто може да съперничи само „18% сиво“, 2008 на Захари Карабашлиев.

По думите на авторката е стигнал фантастичния тираж от 200  000 екземпляра, като с надежда и упование се очаква и неговата екранизация…

През 2021 г. прочетох втория роман на Мария Лалева – „Пасиансът на архангелите“ и той ме остави без дъх.

Защото установих, че в този си роман Лалева е и великолепен писател, и истински изповедник.Нежен и безкомпромисен в желанието да се вгледаш в себе си, да счупиш кривите измамни огледала и да се видиш такъв, какъвто си.

„Пасиансът“ ни среща с драматичните съдби на две жени – необикновени, силни, жилави, устойчиви,претърпели сурови житейски крушения, познаващи тайните на света и толкова различни една от друга – владетелката на мъдростта и мистичната сила на картите Юстина и пазителката на вярата майка Христина.

Техният разказ, претворил съдбите им, е неразделно свързан с този на техните две дъщери,  хранителки на паметта от миналото, проявено днес.

Лалева отново става  изповедник,подаващ ръка на читателя, който сам върви към познанието за себе си,Бога и смисъла на своето съществуване.

Търси позитивното начало, вярва в потенциала на героите си, във възможността за тяхното преобразяване.

Държи на позитивното развитие в сказа и отново като на магия направи тираж от 100 000 екземпляра!

Възприемам „Пътища от огън“, 2024, като сюита.

Сирийска сюита.

Написана вдъхновено, с много любов и предизвикваща спонтанна емпатия.

Сочна и увлекателна, кинематографична проза, която се чете като откровение и изповед.

Това е най – добре обмисления, структуриран и лансиран роман на Лалева.

Свидетелство за нейната творческа зрялост и пълнота, за това , че сред нашите писателки тя се утвърждава като най – талантливата и най – успешната.

„Пътища от огън“ е привидно книга за съдбата на един сирийски емигрант Карим и неговата сестра Амал  в България като междинен етап по пътя  му към Германия.

В интерес на истината Карим не избира нито Западна Европа, нито България, а предпочита да се върне в родината си и там да продължи своята борба, защитавайки личната си кауза.

Романът е и творба за това как ние българите, европейците, християните възприемаме и се отнасяме към Чуждия, Другия, Различния, Опасния, Мюсюлманина и как този сблъсък влияе на нашето мислене и светоусещане.

Как капка по капка превъзмогваме – ако можем – има и такива в романа като Камен, които не успяват – Отмъстителя, Война, Пазителя на традиционните ценности в себе си и обществото, как мъчително трудно и бавно изгаряме своите комплекси и страхове и в собствения си огън се разделяме със своето  обременяващо ни минало.

Романът е стройно композиран и се чете на един дъх, посланията му са ясни и категорично поднесени, в думите на Карим, отправени колкото към неговата любима Надежда, толкова и към нас , ще открием много горчиви, спотаени и трудно приемливи истини за нашето битие и настояще, което ме кара да мисля, че Лалева непременно е държала и да ни разтърси, но и възвиси.

Образите са силни, ярки, запомнящи се и равностойни – Салман, Амал и Карим са толкова значими и силни като присъствие колкото братя Тоневи, Надежда, комисар Огнянов , Христо Командоса, Иван Отшелника или Калина.

Истинско откритие за мен е образът на клошаря Диоген – учителят Тонев, озарил с клоунското си присъствие в стил Чаплин страниците на романа, преди да се завърне към нормалното си битие и предишен статус.

„Пътища от огън“ е писана с похвална  амбиция от истински маг на словото.

Тази книга държи повече на актуалното и злободневното, за разлика от универсалната проблематика на предните два романа на Мария Лалева, поради което само мога да гадая каква ще бъде нейната пазарна съдба.

Разбира се и тук суровият реализъм – подпалването на училището с бежанците от бандата на Камен, което взривява градчето съжителства с мистични и магически сказания  и картини, в които знакови са Лунната скала и дивите котки.

„Пътища от огън“ е незабравимо преживяване, изключително приключение на духа, което логично и ясно стига до заключението, че животът трябва да се живее в любов и заедност с другия.

Задължителна  книга!

Борислав Гърдев

 

 

Максим Генчев

 

                                                

                      

       Максим Генчев

 

Сигурен съм, че никой друг в България няма да отрази юбилея му.

Какво пък   - нека има още един ненормален като него, който да се опита да каже явлението Максим Генчев.

Той се ражда във Видин на 28 септември 1954 г., но никога не кани в своите филми земляка си звездата Деян Донков. Защо ли?

Завърша ВИТИЗ през 1980 г. в класа на проф.Крикор Азарян.

Работи усърдно в театъра , създаде над 60 образа, печели три национални награди през 1984, 1987 и 1989 г., има и номинация за „Аскеер“ през 1998 г.

В киното се утвърждава като майстор на запомнящата се поддържаща роля.

Дебютът му е на 24 години в шедьовъра на Киран Коларов „Служебно положение ординарец“ през 1978 г.

Има 35 изяви, вкл. във френски – „Завръщането на Арсен Люпен“ 1995, епизод  №6 от втори сезон от две части, заснет в България – „Херлок Шолмс се намесва“ на Ален Наум, „Изток – Запад“, 1999, на Режие Верние„Версенжеторикс“, 2000, на Жак Дорфман италиански – сериалът „Адвокатът на жените“, 1997, на Андрея и Антонио Фраци  и „Сорая“, 2003 на Людовико Гаспарини и множество американски екшъни, реализирани у нас – стартирайки от легендарната „Хищна птица“, 1994 на Боян Мишлушев и Темистоскълъс Лопес, „Аз съм Дейвид“, 2002 на Пол Фейг, „От ада“, 2003 на Ринго Лам, „Спартак“, 2004 на Робърт Дорнхелм и стигам до  „Наемен убиец“, 2007 на Ксавие Жан…

Да те снимат големи   постановчици като Верние – майорът от Киев  , Пол Фейг – полицаят, Дорнхелм – треньорът в гладиаторската школа и изявени занаятчии като Ринго Лам – гост на генерала, означава, че имаш необходимите качества като артист, дори и за поддържащи герои , което не изисква да гониш световната слава.

Генчевира добри постижения и в родни продукции – „Клиника на третия етаж“, 1999 на Николай Акимов, „Хълмът на боровинките“, 2001 на Александър Морфов, „Патриархат“, 2005 на Дочо Боджаков, „Мъж за милиони“, 2006 на Любомир Халачев, „Людмил и Руслана“, 2008 на Мариана Евстатиева – Биолчева , за да  стигна до категоричния си успех първо като Стоименов в „Морска сол“, 2005, а след това и като Кирил Коцев в  „Седем часа разлика“, 2011 – 2013 на Магърдич Халваджиян…

Аз и досега не съм срещал хули и обиди към неговата актьорска игра, като ентусиастите, които дежурно хейтват срещу него , приемат за нещо нормално той да е добър актьор – дори в своята продукция – Мохарем бей в „Дякон Левский“, 2015 и Симов в „Ботев“, 2022, но по правило да е слаб и некадърен режисьор.Нещо като нашенският Ед Ууд…

Ще се опитвам да бъде максимално избран и обективен, оценявайки работата на Генчев като постановчик, тъй като съм имал шанс да гледам 6 негови филма.

Отчитам, че той разполага с капацитет и ентусиазъм в тези отвратителни времена да снима, при това, без да разчита на държавна субсидия, а преди всичко да се обляга на спонсорство от значими и скромни донори, с помощта на общини и бизнесмени, благодарение на което успява да си свърши работата, да пусне филмите на екрана и да се захване със следващия си проект.

Трудно съобщавам е цялата мъка по събирането на парите, окомплектоването на екип, работа на терен, ръководенето на артисти, натурщици и масовка, снимано в условията на хиперинфлация и перманентна гражданска криза, като в повечето случаи се залавяш с привлекателни, но крамолни проекти, които при гаф, биха могли да те завлекат не само до фалит, но и до обида.

Генчев разчита на проверени продуценти като доктор Златина Филипова и Десислава Ковачева, с помощта на общините  Елин Пелин и Калофер, при това много преди да стане кратко депутат в 45 НС, на съмишленици и ентусиасти и снима след филм филм.

Има здрави нерви, устойчив характер, упоритост и непоколебимост в процеса на работата.

За него не е трудно да се снима документално кино – „В ложата на тротоара“, 2010 , но и да кръстосана шпага с класиката на Елин Пелин „Гераците“, която има своята вярна публика и от добре познатата екранизация на Антон Маринович от 1958 г. .

Генчев приема да бъде Йордан Геракът, кани за ролята на кмета Робърт Янакиев и снима иконоборческа и друзка екранизация, образец на творчески минимализъм като декор, костюми и локация и предизвикателен най – вече като финал – Геракът умира, смятайки че големият му син Божан го е окрал, а се помага, че невинното дете Захаринчо е повлякло жълтиците и с тях замерва началото на вече патриарха на фамилията от чардака на къщата…

При известна съпротива на посоката на сакралността на текста съм склонен да приема авангардната идея на Генчев, но се очаква тя да бъде защитена убедително на художествено ниво, вкл. чрез монтажа, докато в случая готовата творба дразни именно със своята грапавост   и нешлифованост и то  на ниво наратив…

За „Дякон Левский“ навремето писах ревю за „Десант“ , като и тогава оценката ми е от групата на малцинството на зрителите, не отричащи априори филма.

Отбелязвам все пак смелостта и амбицията на постановчика да обхване целия живот на Апостола без лустро, да не върви като ходеща икона – в това отношение изборът на Веселин Плачков е наистина удачен, като не затваря симните очи, пред очевидните гафове на Генчев, свързани – вече със самоцелната, но ефектна хореография, както и с невъзможността да се прикрие бутафорията в епоса – превземането на крепостта Белград през 1862 г., но както се казва „С толкова пари – толкова работа…“

„На педя от земята“, 2016 е преди всичко гротеска и сурова сатира на живота   в скромна българска гранична застава през 1954 г. Събитията са претворени през погледа на малкия Михаил – Симеон Филипов и благодарение на този иновативен ход филмът минава между капките и не се отнася дежурните цветисти ругатни, с които се кичат другите продукти на Генчев.

„Смартфонът беглец“,                2019 е незащитен от справедливата критика, най - вече заради абсурдния си сюжет.

Трудно приемам – дори и аз – че благодарение на американския смартфон на Филип, който заедно с Марко и Ангелина използва средства за лечение на брата на Ангелина, децата ще попаднат в света на страшни хайдути от времето на прословутия Вълчан войвода, но порталът на бъдещето, който праща героите на сагата на Генчев на поредното приключение, с откриването на скритото съкровище, ми идва в повече…

Иначе Симеон Филипов – Филип и Матей Генчев – Марко са симпатяги, но наистина са нелепи в тази трудно контролирана фантасмагория…

През 2022 г. ,на 3 март, гледах „Ботев“ на голям екран и написите балансирано ревю за него за „Десант“.

Посочил съм, че Генчев е стегнат, мотивиран и избран, че той , заедно със съсценаристката си Десислава Ковачева са се придържали строго към достоверността на поднесената история, одобрил съм начина, по който Генчев пресъздава сраженията при Милин камък и Околчица – с много динамика и екшън, отчел съм заслугата на актьорите в този обемен и труден за реализация спектакъл – Деян Жеков – Ботев, Веселин Плачков – Бенковски, Матей Генчев – Никола Обретенов,Неда Спасова – Венета Ботева, Георги Кадурин – митрополит Панарет Рашев, Николай Априлов – Младен Скачоков, Ники Илиев   - убиецът Джамбол…

Поради това и останалите като гръмнат при разразилата се вакханалия по отрицанието на филма, след излъчването му на 2 януари 2023 г. по БНТ.

Къде бяха неговите противници цяла година, докато той наистина триумфира по екраните, събирайки приход от близо 180 000 лева и защо след излъчването   му но националната телевизия се разрази поредния грандиозен скандал, подобен на дирижирана вендета?

За да стигнете дотам единия от консултантите на филма проф. Пламен Павлов да следите грозните полемики езумен и да търсите съдействие от мен, за да успокоявам постановчика в телефонен разговор на 10 януари 2023 година…

Трудно ми е да преценя защо се стигна до този стряскащ обрат, при условие че „Ботев“е най – добър и изпипан филм на Генчев, но започвам да си мисля, че вече инерцията на отрицанието ще стане онзи плашещ фактор, който ще препятства и направо спира следващите му проекти.

Още през 2023 г. БНТ спря финансирането и работата по „Лето 1349 –то“, при одобрен сценарий, а „Свободата иска Караджата“ е   пред нас, очакващи здрав патриотичен екшън…

Съдбата на Максим Генчев е симптоматична, за времето, в което живеем.

Утвърден актьор и много добър художник – какво би било правилно и как би се издържал, ако не продаваше безпроблемно картините си? – той търпи пропуски критики и остракизъм в работата си като  режисьор – постановчик.

Друг на негово място би се отказал, но не и Максим.

Защото смятам, че има мисия   на този свят, която следва и творби, които наистина трябва да заснеме.

Сещаме се за прословутия призив от зората на демокрацията – „Кой, ако не ти и кога, ако не сега?“ .

Той напълно допълва кармата на Генчев, поради което на мен не ми остава друго, освен да му стискам палци и да му пожелая устойчивост, упоритост и здраве по поезия от него път.

Борислав Гърдев