Последно сбогом на Коста
На 85 години е започнал известният оператор, изследовател и писател Константин Терзиев.
В последната година той живее в еленското село Марян и за почитатели и близки бе просто Коста.Имах честта да го познавам и общувам с него, да разговарям дълго и за подробното му развитие, н последно време поддържа само писмовна връзка и готвейки със закъснение на юбилеен текст за него, научих тъжната вест.
Константин Терзиев бе сред стойностните имена в нашата литература.
Около него не се шуя, той не е герой от кафенетата , не хабеше таланта си със злободневна публицистика и отегчителни телевизионни изяви.
Имал е възможност, но предпочиташе отшелническия живот в еленското село Марян, кабинетното усъвършенстване, ровенето в историческите извори, мемоари, стари вестници и по чудо оцелели летописни бележки.
Това му е необходимо не само защото беше голям патриот, а и тъй като като държеше да се наложи със средствата на своите произведения, които, оценени по достойнство, заемат възлово място в родния литературен процес, влизайки в коловоза на класиката Емилиян Станев.
В една своя статия през 1998 г. аз малко бомбастично го нарекох „Следовникът на Емилиян Станев”.
Имаше приятели , които приемат характеристиките ми като приумица, но сега вече са съгласни с нея.
Роден на 18 февруари 1940 г. в еленското село Чакали, завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, Терзиев работи като възпитател в МТУ – Златарица, печата стихотворения в сп. „Родна реч” като рубриката „Първи стъпки” е открита с негови поетични вдъхновения и четвърти век – от 1969 до 1994 г. е оператор в БНТ.
Определя се като ученик на Димитър Китанов и Михаил Делчев и докрай остава привърженик на филмовата образност.
Автор е на 500 филма, от които досега се помнят „Старите чешми” и „Балада за град Елена” най-вече със своя силен патриотичен заряд.
Напуска телевизията с амбицията да се издържа от писателски труд, оказа се химерична, поради което през 2000-2002 г. приема, че е старши експерт в отдел „Култура и вероизповедание” в еленската община, учредява литературна награда и почетен знак „Стоян Михайловски” за високи постижения в сатиричната и моралистична поезия и проза, след което се пенсионира.
Към литературата Терзиев се насочва в началото на 80-те години на миналия век.
Филмовата му подготовка ще я открием на страниците на неговите творби – особено при майсторското описание на природните картини и обрисовката на характерите, както и при монтажните преходи – в хрониките и романите му, разчитащи на мотивиран драматизъм и равнопоставеност между визия, пластика и психологическа обрисовка на персонажите, без да забравяме неизбежните му есеистични обобщения – в „Стефан Стамболов” и „Чукала мома лешници”.
В своята изповед пред Станимир Трифонов „Към себе си” (2002) се споменава, че се е формирал като писател под влиянието на две знаменити книги – „Строителите на съвременна България” (1911) на Симеон Радев и „Българският Великден” (1975) на Тончо Жечев.
Защо пропуска „Стефан Стамболов и новейшата ни история” (1909) на Димитър Маринов не ми е известно, но дори и посочването на тези два скрижала е симптоматично със своята антагонистична двойственост.
Наистина има нещо знаменателно да се определиш по Тончо-Жечевски за еволюционист и привърженик на цариградския „чорбаджийски” кръг от водачи на българското Възраждане и същевременно да следваш заветите на класиката на българската историография, недвусмислено подкрепящ действията на народните либерали, на комитите и революционерите, вдигнали Априлското въстание и от 1885 г. бранещи свободата на родината си.
Тази противоречива дихотомия Терзиев я пренася в цялото си творчество.
В повестта „Разкази от старата дъбрава” (1983), харесана от Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, тя все още не се усеща, но е налице в първия му голям белетристичен опус, работен 5 години – от 1980 до 1985 – „Стефан Стамболов”, излязъл едва след демократичните промени през 1993 г.
Може да се каже, че зрелият творец Константин Терзиев е продукт на новата ни епоха и на изтрезняването от бляновете, на които бяхме понесли.
В изповедта си „Към себе си” Терзиев подробно описва перипетиите по написването на романизираната хроника, на която си заслужава да се посветят сили и амбиции.
Книгата все пак излиза, оценена е по достойнство от Христо Медникаров и Александър Пиндиков като сполучлив опит да се пресъздае образа на Стефан Стамболов, изграден на колажния принцип върху базата на авторитетни извори и новооткрити факти и данни, като за нея и „Чорбаджиите” през 1994 г. писателят получава наградата на СБП.
На следващата година за поредицата си публикацията в „Летописи” е отново отличена, а през 1998 г. за романа си „Чукала мома лешници” печели и Специалната награда на конкурса „Развитие”.
Насочването към Стамболов не е случайно. За Терзиев той не е толкова и само революционерът, но до 1877 г. е преди всичко водателят, главният апостол, наместникът на Левски, а от 1884 г. до смъртта си е държавникът, лидерът на народните либерали, строителят на нова България и пазител на независимото й свободно развитие.
В този аспект Стамболов носи черти, сближаващи го с еленските чорбаджии, за които с такава любов и проникновена него пише Терзиев в следващия си роман, излязъл през цялата 1993 г.
В своята монолитно изградена книга той изпява прочувствения реквием на еленското чорбаджийство, проследявайки върховете и падението му в периода 1800 – спасяването на Елена на Гергьовден - 1835 (Велчовата завера) – 1879 г.
Тук епичният разказ е стегнат в рамките на кондензираната и драматична проза, а ефектното експониране на страстите на българина в някогашна Елена с основни антагонисти хаджи Иван Кисьов, хаджи Йордан Кисьов и хаджи Юрдан Брадата, нито убеждават за сетен път, че за тяхното претворяване с необходимите изострени мрежи и прецизно монтажно-пластично мислене.
„Чорбаджиите” е плод на зрял и отговорен творчески подход, разкриващ обществените процеси в тяхната дълбочина, сложност и многообразие.
В това се убеждаваме и след като прочетем демитологизиращото му изследване „23 април 1800 година, Гергьовден” (1995), от което с голям интерес научаваме как е спасено село Елена по време на кърджалийските чрез междуособици – откуп, спозарен между хаджи Иван Кисьов и Исмаил ага Тръстеникоглу, след като преди това султан Ченгиз Гирай заповядва да се опожари храма „Свети Никола” – доказвайки с тонка авторска ирония, че от това е имало полза както селището, така и България.
Интересът на Терзиев към сложните, мастити и необикновени личности неизбежно го отвежда до портрета му за Григор Д. Начович, появил се в „Летописи”, 1993, кн. 9-10.
Въпреки някои крайности уверено заявявам, че Начович в лицето на Константин Терзиев е открил своя истински житиеписец – точен, прецизен и патриот като него.
Подобно на Стамболов и Начович за Коста Терзиев е ценен преди всичко като държавник, администратор и родолюбец, имащ този уникален рекорд в биографията си да е 11 пъти министър, без да е обвинен нито един веднъж в корупцията, отказвайки всеки опит на Фердинанд да му връчи медал и умрял в самото и мизерия малко след подписването на Ньойския диктат.
Като истински ерудит Терзиев разглежда подробно и аргументирано разрива между двамата големи в нова България, настъпил на 15 октомври 1892 г. и довел до ужасното убийство на Стамболов на 6 юли 1895 г.
Мотивирано и правдиво Терзиев стига до извода, че това е началото на края на политиката и обществеността Григор Начович, финализирано месец преди смъртта на неговото прочуто признание пред Султана Рачова Петрова: „Това са последствията от убийството на Стамболов – нищо не остава ненаказано…”
Като нещо психолог, той разкрива и симптомите на деградацията на политическия фактор Начович, въпреки че в желанието си да бъдете интересен авторът достига до крайности в характера му, които ми изглеждат преувеличени, като например убития самота, в който живее или невъзможната му подозрителност в действието на неговите конкуренти…
Извън тези си залитания „Григор Д. Начович” е първокласен очерков портрет, пласиран увлекателно и извън сковаващите академични рамки от призован и посветен в делото на писателя.
„Чукала мома лешници” (2000) доразвива и дообогатява постигнатото от твореца в рамките на високата драма.
В този роман обобщението е леко – трагедията на индивида и на неосъществената му любов е неотделима от трагедията на родината, като в подобни нажежени и прагови мигове е невъзможно личното щастие, игнориращо горчивата орис на етноса.
Независимо че действието на романа се развива през 15 век в еленската зона на границата между Тузлука и Малкия Атон – място, знаково за автора, проблематиката в книгата му е съвременна.
Основно тя се свежда до максимата, че животът е по-богат от установените норми, че действително е възможна и интимна връзка между роби и господари, християни и мюсюлмани, която в романа се повтаря символно като проклятие - между Гана Хайдуткойова и Осман и между Станчо и Шалаим, дъщерята на Искендер ага, но условието за нейния успех зависи най-вече от хората.
От техните нрави и страсти. От желанието им да преодолеят агресивните си инстинкти, за да заживеят сговорно и толерантно.
Другият, Мойсеевият път, води до гибел и страдание от двете страни.
Насилието не решава междуетническите проблеми, особено в личните взаимоотношения и когато са подвластни на радикалната форма на съпротива, характерна за нашето православие.
Писателят е избрал за произведението си кардинален проблем, разработил го е според своите разбирания (аз лично се съмнявам доколко е обоснован трагичният край на Станчо и Шалаим) на нужната висота и сериозен в баладичен план, пределно креативно, постигайки спорен, но изстрадан успех.
Търсенето на „Чукала мома лешници” се намира продължение в „Смърт в Шато д'Е” (2001), великолепно конструиран разказ, изграден по принципа на вътрешния монолог за последните часове на Петко Ю. Тодоров, запълнени със спомени и вълнения за „неговия Витлеем” – град Елена и за куриозните обстоятелства, съпътствали раждането на баща му – чорбадж Юрдан хаджи Петков Тодоров.
Терзиев създава мозаечен роман, в който търси отговор на каверзни въпроси, измъчващи интелигенцията през миналия век – за личния избор и собствената отговорност и тази, че човек може да бъде достоен представител на народа си, защитавайки както параметрите на личната си самоценност, така и извечните скривали като народно добруване и единение.
Удачно попадение е изборът на основния протагонист Петко Тодоров, олицетворение на вълнуващия го кръг от проблеми, интелектуалец и индивидуалист от чорбаджийски сой и с почти сходна съдба като съратника му Пенчо Славейков.
Съзнавайки ясно, че проникването в микрокосмоса на този изключителен художник и знаменосец на индивидуализма в България е изключително трудна задача, Терзиев умело се отдръпва в познатия му свят на легендите – за мома Даса, Васил от Елена, хаджи Юрдан Брадата – и като удачно открит контрапункт завива към любимата си чорбаджийска тема – конфликтът между Топал Тодор и Стоян Михалюв, описвайки колоритно и пластично раждането на малкия Юрдан Тодоров.
Този не дразнещ ход е бил може единствено удачният, за достигане на повествованието му невредимо до спасителния бряг.
Представата за Терзиев като автор на възрожденски и следосвобожденски хроники се разбива бързо след прочитането на брилянтната му повест „Хроника за Кирчовия род”, публикувана в сп. „Летописи”, 1992, кн. 9/10.
Тръгвайки от една последната легендарна сага за краха на „най-знаменитата фамилия, обитавала негови еленските колиби”, чието неизличим щемпел е Тодорчоолу – Големият глиган, и минавайки през приказките за основаването на село Марян и построяването на селската църква от същия Тодор Кирчов, при чието градеж селяните откриват мраморен саркофаг на българския Владетелят Борис Покръстителят, писателят акцентира върху трагичната съдба на един голям род, мачкан от съдбата и олицетворяващи нерадостните измерения на българската карма, чиито тъжно-гротесков финал откриваме в смъртта на „народния враг” дядо Тодор Кирчов през 1962 г.
Обесил се в деня на 10-годишнината от създаването на селския кооператив, неприел бруталните порядки на новия строй, неприспособил се към него и отчаяно бранещата независимост си от попълзновенията на кмета.
Именно сериозен успех, който постига Константин Терзиев в суровото и реалистично претворяване на „Хроника за Кирчовия род” ме кара да бъде нащрек за
романа му „Село без Господ”.
Това е сагата за селските потресения след 9 септември 1944 г., за която е нужен щедър талант и творческа дързост, каквото демонстрира Ивайло Петров в „Мъртво вълнение” (1961) и „Хайка за вълци” (1986).
Терзиев просто следва верния си инстинкт от времето на „Хроника за Кирчовия род”, за да може амбициозният му замисъл да получи цялостна успешна реализация.
Знайки, че натоварените с универсални послания произведения в България ,имате своята вярна аудитория, съм спокоен за съдбата на романа.
А Терзиев доказа, че има потенциала да е продължител на делото на Емилиян Станев в родната литература.
Доказа го с „Родословие“ ( 2019 ) – „моята последна дума да бъдат тези очерци, надявам се,един многолик и достатъчно пълен портрет на моя род“.
Родовите корени на твореца от селата Чакали и Марян, Еленско, където той се прибира след софийския етап в живота си,“малко село,чак го е срам, та боязливо се гуши в малка долинка между две също тъй малки и боязливи речици.“
Естествено, в „Родословие“ има много любопитни и непознати факти за известни личности от Еленския край и събития, свързани с историята му – дори е налице опит да се разбие легендата за името на града Елена – типично в стила на Терзиев.
Това показва креативността и значимостта му, налице и в тези мрачни и тревожни години.
Делото на Коста Терзиев тепърва ще се преосмисли и оцени по достойнство. Но аз знам, че със своите постижения той има свое, запазено място и в телевизията, и в литературата ни.
Борислав Гърдев
