България по пътя към Ада

          България по пътя към Ада

През “българското лято” на 1915 г. Англия, Франция и Русия, стремейки се да спечелят държавата на своя страна, прибягват и до коварни недипломатически средства за постигане на целта си. От една страна, се отделят средства за издаване на съглашенофилски вестници (в отчета за дейността си в България до 21 септември 1915 г., писан в Сухуми през април 1916 г., бившият руски посланик Алексей Савински чистосърдечно признава, че с отпуснатите 20 000 франка е успял да стартира издаването на “Заря”, “Балканска трибуна” и “Свободно мнение”, а след предоставен нов кредит от финансовото министерство се появяват още “Балкански сговор” и “Балкански куриер”), а от друга се прибягва и до директно подкупване на водещи политици у нас.

В същия доклад Савински споменава, че финансовият министър на Русия Барк, преминавайки през София на връщане от Лондон и Париж, му посочва, че се е обсъждал вариант за отделяне на 5 млн. франка “за подкуп на Генадиев, Радославов и др.”, но съюзниците го отхвърлили. Савински изказва пред него искреното си съжаление, че “толкова дребна сума се е оказала непосилна за трима съюзници, докато немците сами харчат милиони”.

Не след дълго грешката е поправена, но е вече фатално късно. През юни 1915 г. в София е изпратен чиновник на Министерството на финансите “с широки пълномощия и без да се ограничава с никакви средства, за да подкупи Генадиев (лидер на една от фракциите на Народнолибералната партия, участваща в управлението на страната, б. а.). Беше, разбира се, късно, а и Генадиев не е вещ, която може да се купи на известна цена в магазина”. Но пратеникът на унива. “Той започна да търси изход от задънената улица и се спря на идеята за закупуването на реколтата.

Знае се какви бяха последиците от нея. Само няколко дни преди разрива си с България за зърното, което остана в ръцете на българите и германците, бяха раздадени близо 50 милиона”.

Какво, всъщност, се случва в Отечеството ни между август и октомври 1915 година?

Съглашенската дипломация прибягва до груб ход, за да приобщи България на своя страна – решава се чрез търговско-спекулативна операция да се изкупят българските зърнени храни с англо-френски и руски капитали, за да се създадат продоволствени трудности на правителството, ако мине на страната на Централните сили, като успоредно с това Германия, Австро-Унгария и Турция се лишат от много добрата реколта на страната.

В София е създадено търговско предприятие за закупуване на храни, “на чело на което е бил поставен като собственик на нова житарска фирма обвиняемият Фернанд де Клозиер, френски поданик, бивш софийски жител и помощник-делегат на французките банки, издатели и държатели на българските държавни ценни книжа. Зад тоя търговски етикет се е практикувало обаче, не само закупуването на българските храни, но и едно широко подкупничество на разни колебливи в своите политически убеждения политически лица, преимуществено депутати” (“Обвинителен акт по следствено дело № 1/1915 г. на IV Софийски и Военно-полеви Следовател против Ф. де Клозиер, Лионел Винер, Ив. Буров, Г. Губиделников и др; Д-р Н. Генадиев, Юрд. Йонов, Ив. Халачев и др; Марко Турлаков, А. Шаренков, Ал. Стамбулийски и др., за престъпления по чл. 109, 111, пункт 4 и чл. 115 от Общия Наказателен Закон”).

Посочените видни фигури, срещу големи комисионни, създават широка мрежа от агенти в страната. Наети са складове и започва изкупуване на храни в подозрително големи количества, което продължава до 16 октомври, т. е. 15 дни след като България вече е влязла във войната на страната на Централните сили!

Аферата бързо е разкрита преди да постигне своята цел, независимо от пръснатите крупни суми, а замесените лица са арестувани. В своите мемоари “Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес” (1929) съвременникът на събитията Петър Пешев (просветен министър и зам. премиер на Васил Радославов), посочва, че “Политическите търговци на храна са получили от де Клозиер 13 500 000 лева; задържали са у себе си 7 млн.

… Преди да напусне България през септември 1915 год., де Клозиер прехвърли с нотариален акт върху Българската търговска банка всичките права спрямо своите агенти и спрямо българската държава за храните, които тя конфискува и реквизира. Въпреки това, Арбитражният съд в Париж осъди българската държава (по делото, наречено “българска реколта, 1925 год.”, б. а.) да плати на Франция и Англия 140 млн. лева.

Тия държави открито и без срам заявиха, че де Клозиер е работил за тяхна сметка и с техни пари и че България е длъжна да им ги плати. Тоя съд уреден незаконно, по съгласието на заинтересованите български министри Стамболийски, Турлаков и Даскалов, с решението от 10 ноемврий 1926 г. призна иска на победителите за основателен и осъди България да заплати стойността на закупените от де Клозиер храни, както и секвестираните през същото време и принадлежащи на тия държави всичко 144 000 000 лева”.

Десет години преди това обаче – през 1915 г., големите родни антантофилски риби са в правителствената мрежа и чакат своята присъда. Добре е да запомним имената на “героите”, извършили националното предателство: земеделските лидери Александър Стамоблийски, Александър Димитров, Марко Турлаков и Райко Даскалов, нелегитимният лидер на стамболовистите д-р Никола Генадиев и неговият брат Павел, Георги Губиделников (народняк, главен директор на Българска търговска банка),  Иван Буров (брат на Атанас Буров, председател на управителния съвет на Българска търговска банка), търновчанинът Иван Халачев (депутат от крилото на “генадиевистите”) и още 29 по-малко познати личности, изпълнили с деянията си страниците на обвинителен акт № 1 от 1915 година.

Д-р Васил Радославов обаче не бърза да даде ход на делото. На него арестуваните аферисти са нужни като заложници за преодоляването на зреещата политическа криза. Такава у нас се очертава в средата на 1916 г. заради успешната руска офанзива на ген. Брусилов в австрийска Галиция, а и заради разочарованието в част от родния политически елит за това, че австро-германската дипломация не поддържа открито българските искания за Добруджа преди Румъния да се е определила на коя страна ще застане в бушуващата война.

Опозицията решава да използва гласуването на бюджета в парламента за бламиране на кабинета. Радославов иска от XVII ОНС да вотира ½ от бюджета. Координацията на антиправителствените действия поема лидерът на демократите Александър Малинов, който отново през юни, но след 2 години (21.06.1918 г.) ще заеме министър-председателския пост.

Никола Генадиев декларира, че с групата си ще гласува против исканите средства. Социалдемократът Никола Харлаков го подкрепа.Оставка подава транспортният министър Никола Апостолов – човек на д-р Генадиев (отстранен от кабинета на 14 март 1917 г. и заменен от либерала Величко Кознички).

Правителството преодолява доста трудно избухналата криза, а ядосаният премиер нарежда да се възобновят прекратените процеси по Деклузиеровата афера. Точно през юни 1916 година е изготвен обвинителният акт по дело № 1 от прокурора поручик М. Марков, а в същото време Радославов успява да отстрани от антиправителствената акция депутатите от Народната партия. Срещу парламентарната им подкрепа той обещава на втория човек сред народняците Теодор Теодоров оправдателни присъди за обвиняемите шефове на Българска търговска банка Георги Губиделников и Иван Буров.

По този начин инициативата на демократите е обречена на провал. Теодоров призовава да се гласува 1/4 от бюджета (военните кредити за 1916 г.), като пише и специална статия във в. “Мир”, публикувана на 20 юни 1916 година. В нея витиевато и демагогски посочва, че “Когато се намираме със своята колесница пред една река, нормално е да се разисква през кой брод може по-лесно да се мине, но когато колесницата се намира сред реката, трябва да се употребят всички усилия, за да се излезе на другия бряг”.

Широките социалисти – германофили, в лицето на Асен Цанков (брат на Александър Цанков), също осъждат опита на Малинов да свали правителството, виждайки в действията му нечистоплътно изнудване. В същото време, на някои от подсъдимите по Деклозиеровата афера се внушава, че биха избегнали тежките присъди, ако подкрепят следваната правителствена политика. Не е чудно защо след подобна инициатива всички депутати, подкрепили правителството, са оправдани, а самата управленска криза е преодоляна успешно.

След гласуването на военните кредити, управляващите веднага се разправят с неудобните депутати и политици, арестувани по Деклозиеровата афера. Задържаните са обвинени “в съзаклятие с цел за предателство срещу Държавата в полза на Съглашението”.

На 21 октомври 1916 г. Софийският военно-полеви съд издава присъда, с която опасните за правителството депутати, начело със Стамболийски и Никола Генадиев, са отстранени от политическата сцена и пратени в Централния софийски затвор, където престояват до националния погром през септември 1918 г., след което са помилвани и се включват отново в родния ни политически театър.

Борислав ГЪРДЕВ

 

Найден Геров

   Найден Геров

 

Той е едно от тринадесетте деца на копривщенския даскал хаджи Геро Мушек, обезсмъртен от Любев Каравелов като хаджи Генчо в брилянтната му повест „Българи от старо време”(1857).

Ражда се на 23 февруари 1823 г.

Строгият баща и даскал дава добро начално образование на сина си в училището, което се намира в неговия дом.

През 1834 г. Найден Геров продължава да учи в гръцкото  училище в Пловдив, но след две години се завръща в Копривщица, където по това време учителстува Неофит Рилски.

Именно отец Неофит, разбирайки с какво даровито дете общува, ходатайства пред живеещия в Одеса копривщенец Христо Стойкович да поеме издръжката на младежа.

Найден Геров завършва прочутия Ришельовски лицей през 1845 г., като през същата година издава и първата стойностна новобългарска поема в нашата художествена литература „Стоян и Рада”.

През 1845 г. Геров прави опит да замине за Виена, за  да продължи образованието си,  но не намира друг сериозен спонсор и се завръща в родния си град.

През пролетта на 1846 г. започва своята просветителска дейност, става бързо прочут със своето класно училище, в което освен строгия ред въвежда и първата учебна програма, изготвена от него.

През 1848 г.е поканен в Пловдив да ръководи гимназия, финансирана от българската интелигенция,  с цел да се изтласка гръцкото влияние от града.

С много усилия и такт Геров постига категоричен успех, чиято материализация е годишният му изпит на 20 юли 1851 г.

На 11 май същата година по негова инициатива в Пловдив за пръв път се чества деня на братята просветители Св.св.Кирил и Методий, бъдещият празник на българската просвета и култура.

През 1857 г. е назначен от руското императорско правителство за пръв вицеконсул на Пловдив.

На поста си остава цели 19 години.

Получава голяма свобода на действие като руски поданик и представител на Азиатския департамент и  развива богата обществено – полезна и културна дейност , подпомагайки училища, читалища и църкви.

Геров следи изкъсо проявите на революционната ни емиграция.

Той е против методите на действие на Каравелов и Левски.

Това не пречи на Апостола на свободата да се срещне двукратно  с него – първо в резиденцията му в града на тепетата на 18 август 1871 г. , когато при Найден Геров пристига на посещение пловдивския мютесариф Азис паша и на 25 август с.г. при срещата на Левски  с руския посланик в Цалиград граф Игнатиев.

Геров е против вдигането на въстание , тъй като знае, че то ще донесе само разорение в Тракия , а евентуалното освобождение ще дойде на руските щикове.

Въпреки това събира старателно информация за подготовката на Априлското въстание (помня доклада му под № 34 от 12 април 1876 г. до граф Игнатиев в Цариград), като е вън от всяко съмнение, че е поддържал конфиденциална връзка със съгражданина си Гаврил Хлътев – Георги Бенковски, главен апостол на Четвърти революционен окръг.

По тази причина  на 19  юли 1876 г. Найден Геров тихомълком е отзован от Пловдив в Цариград.

След обявяването на 12 април 1877 г. на руско – турската освободителна война  е на служба при руското главно командване, участва в териториалното устройство на България, която тогава е в рамките на т.н.Дунавска област и е пръв губернатор на Свищов, след освобождаването му от турско иго на 16 юни 1877 г.от 4 юли 1877 г.

За този период от живота му Вазов пише проникновения мемоар „Първите дни на свободата“, завършен малко след смъртта му на 1 ноември 1900 г.

За съжаление точно в тези решителни месеци, когато се подбират кадрите за новоосвободена България , Геров е замесен в крупни афери и при снабдяването на войската , и при разпределението на средствата за Дунавската област.

В  статията си „Таблица на черните“ във вестник „Свобода“ от 2 септември 1887 г., Захарий Стоянов отбелязва, че „откраднал в Свищов 100 000 рубли на един калем“.

Става така, че временното управление на княз Черкаски, при когото  е секретар и ковчежник, унищожава бъдещата  му политическа кариера .

Него го няма в Търново при откриване на Учредителното събрание на 10 февруари 1879 г., нито при подписване на конституцията на 16 април 1879 г., той не е нито депутат, нито министър или  посланик през следващите години.

Прибира се в Пловдив и се отдава на научното дело на своя живот „ Речник на блъгарский язик, с тлъкувание речити на блъгарски и русски”, който в цялостен вид излиза след смъртта му през 1904 г. като  уникален паметник на родния език и творчество.

След 25 ноември 1894 г., когато назрява необходимостта от помирението на България с Русия, княз Фердинанд търси дискретното съдействие първо от Найден Геров.

Благодарение на неговите контакти и авторитет през отговорните фактори в Петербург делегацията, водена от митрополит Климент е приета на 5 юли 1895 г. в Петерхоф от император Николай II, а на следващата година, след минаването на престолонаследника Борис Търновски в лоното на православната вяра на 2 февруари 1896 г. са възстановени и дипломатимеските отношения между България и Русия.

На 9 октомври 1900 г. след двегодишно боледуване Найден Геров умира.

Пловдивските камбани бият тъжно на 10 октомври, а обществото ни се прощава с най – големия си просветител и родоначалник на българската поезия.

Във вестник “Мир“ на 14 октомври 1900 г., бр.883, стр.2, излиза прочувствена кореспонденция от Пловдив от 11 октомври с.г., подписана от „Пловдивчанин“.

Прочитайки я, добиваме представа за скръбта и преклонението, с което съгражданите на „руския консул“ изпращат Найден Геров – „В траурната колесница се забелязваха едно голямо число венци, възложени от родствениците и приятелите на покойния.Негово Царско Височество Князът беше натоварил флигел – адютанта капитан Радев да го представлява на погребението и един великолепен венец от живи цветя с надпис : „В знак на искрена привързаност“ беше възложен от името на Н.Ц.Височество.

Също така венци от живи цветя бяха възложени от окръжния управител в името на българското правителство и от градския кмет в името на общината.Руският консул в града ни, г.Акимович, придружавашае така също тленните останки на покойника, държащ една от лентите на ковчега,други ленти от който се държаха от кмета на града, от побелелите вече първи ученици на покойния, наши почтени граждани Хр.Г.Данов и Ив.Найденов и учителите на гимназията.Едно многохилядно множество, наредено от двете страни на Станционната улица, благоговейно очакваше преминаването на печалната колесница, за да отдаде последна почит на заслужилия съгражданин.

Пловдив се слави със своите тържествени посрещания, изблика на силни чувства му е свойствен : и днес, след тридесет години, се приказва още за славното посрещане, например, което пловдивчане са направили на своя пръв народен духовен пастир, покойният митрополит Панарет.

Паметна е така също онази великолепна в своята траурност манифестация, с която пловдивчане приеха и съпроводиха тленните останки на покойната българска княгиня, уви, толкова преждевременно изтръгната из средата на живите.Това, което видяхме и участвувахме вчера, още веднъж показва, че Пловдив умее да тачи онова, което е за тачене.

Така стана погребението на дядо Найдена.

Мир праху твоему, народний тружениче!“

Борислав Гърдев

В какво се превръщат мечтите ?

  

                                 В КАКВО СЕ ПРЕВРЪЩАТ МЕЧТИТЕ?

1.Защо за него?

Защото заслужава, защото без да шуми напористо работи упорито и вдъхновено и засне 25 филма като самостоятелен постановчик…

Кой друг роден режисьор може да се похвали с подобна продуктивност и ентусиазъм?

През соца това бе Антон Маринович, реализирал за 25 години 14 филма, сега е Тодор Чапкънов…

Защото е син на баща си, прочутият скулптор Георги Чапкънов и е приел от него любовта към занаята, който практикува и който трябва да осъществяваш с желание и трудолюбие.

Защото е продукт на НАТФИЗ и академик Людмил Стайков, при когото завършва с магистратура  тв и кинорежисура през 2004 г.

Защото е  млад и в разцвета на силите си – на 48, роден на 29 юли 1977 г. в София.

И защото има още дълъг и ползотворен път пред себе си, като смятам, че тепърва ще ни изненадва с великолепни филми, тъй като по мое скромно мнение поне от „Мегдан“, 2024, той навлиза в своята истинска зрелост…

2.

Защото е рядък случай в киното.

Наш възпитаник, който няма и един пълнометражен филм за голям екран , сниман на български , подобно на колегата си Валери Милев.

Но който не се отказва от тази си съкровена мечта и се надявам в близко бъдеще все пак да види осъществена  биографичната драма на боксьора Сарафа – Серафим Тодоров…

Защото обича родната публика и държи филмите му, независимо че са снимани на английски или сръбски да се гледат у нас , в български киносалони, за родна публика.

С каква радост говори за срещата с българските зрители при прожекцията на „Мегдан“в София и Пловдив, като истински патриот…

Защото вярва в българския творчески потенциал и когато има възможност – а той вече я има  и може да се нарече УСПЯЛ в професията си  - кани в екипа си родни професионалисти – най – хубавите си постановки е заснел с оператора Иво Пейчев, а е лансирал за голямото кино и е дал възможност изявите им да се следят от доста повече зрители отвъд Калотина на плеяда наши талантливи имена  – започвайки от Владимир Михайлов и Максим Генчев и стигайки до Валентин Ганев, Велислав Павлов, Яна Маринова, Иво Аръков, Иван Донев, Христо Петков   и Атанас Сребрев…

3.

Защото е крайно време творчеството му да се разглежда като органична и неделима част от родния кинопейзаж.

Нищо че снима преимуществено на английски, но неговата Америка носи очертанията на България и  Румъния, като универсалните послания за вечната борба на Доброто със Злото добиват неусетно балкански  очертания.

Защото е безсмислено да смятаме, че той, Валери Милев или Мартин Макариев снимат и работят в друг ръкав на времето, в някакъв паралелен свят, в който смелите и благородни персонажи се борят с лошите, забравяйки за боричканията около поредната сесия на НФЦ, когато се разпределят парите за кино и когато половината на прецаканите винаги реве и обвинява спечелилите, докато форумите в социалните мрежи се пълнят с вопли и компромати…

Чапкънов просто снима – у нас, в САЩ,Китай,  Италия, Румъния, Молдова, Сърбия, Холандия, Дания, Литва, доказвайки нагледно, че е гражданин на света и че за него няма тайни във филмовия занаят.

Затова и му се доверяват звезди като Били Драго, Стейси Кийч ,Стив Риа,Скот Аткинс и Бен Крос, а и цял куп навлизащи в бизнеса  актьори като Британи Ашуърт, Роксана Маккий  и Софи Валасьор  са доволни, че той им е гласувал доверие…

4.

Защото е продуктивен и снима при трудни условия филм след филм.

Та той е бил помощник – режисьор на 47 продукции и е реализирал самостоятелно 25, като не е бил на снимачната площадка само през 2019 година!

Само вмятам, че е работил и в България , но в тв сериали – при това много интензивно – върху най – скъпия и качествен тв продукт у нас  - „Дървото на живота“, 2013, 6 епизода, където пътят му се пресича с този на Мартин Макариев, три епизода от трети сезон на „Столичани в повече“, 2012, където работи с Виктор Божинов и 50 епизода от мегапродукцията на btv „Скъпи наследници“, 2018, в който си сътрудничи с Ники Илиев.

Както се казва, няма нищо случайно при него…Вкл. и щом се налага да режисира  най – продължително просъществувалите серийни филми – „Столичани в повече“, 13 сезона и 167 епизода и „Скъпи наследници“, два сезона и 180 епизода и да спомогне за популярността на Любо Нейков, Кръстьо Лафазанов, Христо Гърбов, Руслан Мъйнов, Ненчо Илчев, Иво Аръков, Койна Русева, Филип Аврамов, Георги Кадурин, Христо Шопов, Владимир Карамазов, Башар Рахал,Мария Каварджикова, Луиза Григорова, Моньо Монев, Христина Апостолова…

Снима  за кратки срокове – от 20 дни до месец и половина, с много скромни бюджети – 200 или 300 хиляди долара.

Едва напоследък доживя финансиране от порядъка на 3 милиона.

И при това трябва да представи екшън сцени с престрелки и взривове, да възстановява минала епоха и тя да не звучи бутафорно – „Медна глава“, 2008,да импровизира и предлага приемливи решения със специалните ефекти – независимо дали става дума за змии – „Медна глава“, 2008, ламя – „Викингското откритие“, 2015, върколаци, зомбита и вампири – „Истинска кръвожадност“, 2012, сериозни поражения върху федералната столица Вашингтон – „Климатична война“, 2009 , демонични вълци – „Страховитият вълк“, 2010 или кървави схватки с бандитите – „Черният лотос“, 2023…

Тези усилия се оценяват от потребителите, както и от продуцентите.

Защото се оказва, че и нискобюджетен филм да снимаш пак не е лесно и отново се изисква ентусиазъм, въображение и трудолюбие.

За да направиш от нищо нещо и след приспадане на разходите да се окаже, че може и да си на печалба…

5.

Чапкънов е жанров режисьор.

Той се движи в установените коридори на комерсиалното кино, предназначено за по – непредирчивата публика , която непретенциозно иска да се забавлява, наемайки ДВД дискове, или превключвайки тв канали и чакайки нещо ново и интересно от стрийминг платформите.

Тя гледа подобни заглавия и в киносалоните, когато им е осигурен показ и след това чистосърдечно споделя мнението си – обикновено негативно в социалните мрежи…

Чапкънов тръгва смело с нестандартен уестърн, в който злото се олицетворява не от избягали бандити, а от пълчища змии, нападнали малко американско градче в пустошта и напомнящи родната анимационна кинокласика на Доньо Донев от 1972 г.“Умно село“.

В „Медна глава“, заснет уверено , в добър темпоритъм и с прекрасно музикално оформление на Натан Фърст  получи една от първите си значими роли  в киното певецът Владимир Михайлов…

Тодор опита късмета си в приказката , в приключенското фентъзи , където усилията му не доведоха до категорични постижения – „Чукът на боговете“, 2009, с Алексис Кендра и „Викингско откритие“, 2015,с Хари Листър Смит, иначе сръчно направена тв драма за възмъжаването на война Ерик, спасил голямата си любов в битка с ламята , която винаги пристига за плячката си – красива девойка, с която племето я омилостивява…

В хоръра Тодор Чапкънов се справи прилично с „Чудовищен вълк“, 2010 с Леонор Варела и „Истинска кръвожадност“, 2012 с Андрю Лий Родс и Атанас Сребрев, регистрира провал в психодрамата „Убежище“, 2014 с Крис Риа, Брус Пейн, Димо Алексиев, Валентин Ганев, Христо Шопов, Стефан Щерев и Велизар Бинев, поддържа интригата в трилъра „Климатична война“, 2011 с Джейсън Лондон, Уес Браун и Стейси Кийч и в неговия алтернативен комичен вариант, но като асистент - режисьор - „Бодигардът на убиеца“, 2017 със Самуел Джаксън, Райън Рейнолдс, Гари Олдман и Ралица Василева.

Ще посоча, че постигна добри резултати като помощник и в такива зрелищни екшъни като „Нападението на Лондон“, 2016 с Джерард Бътлър, Аарон Екхарт, Анжела Басет, Морган Фрийман и Михаил Билалов  и „Непобедимите 4“, 2023, с Джейсън Стейтъм, Меган Фокс, 50 цента, Долф Лунгрен, Силвестър Сталоун, Анди Гарсия…

Тодор Чапкънов има специално пристрастие към кик бокса.Той разбира този кървав спорт, умее да го пресъздаде като съдбовно зрелище, да разкрие заряда и страстите, които се разиграват в него и това го прави с умение, финес и съпричастност.

Гледалите „Бойка 4“, 2016 със Скот Аткинс , Теодора Духовникова, Христо Петков и Юлиан Вергов и „Мегдан“, 2024 с Енис Беслагич ще потвърдят това, а доказателството за влечението към този спорт е  фактът, че за главната роля в „Черният лотос“, 2023,е привлечен Рико Верховен , а в „Огледало“, 2025, се разглежда съдбата на стареещ културист Матиас Варела – Кале, грижещ се за съдбата на сина си извън света на бодибилдинга…

Чапкънов се оказа много добър комедиограф и великолепен интерпретатор на модерни романтични истории, които ние обикновено наричаме пренебрежително мелодрами.

Той напълно изненадва с пет минутното си нямо комедийно бижу „Досадният съпруг“, 2022, в което Пьотр Ризов като досадния съпруг  е невинната жертва на едно безумно покушение,  като се оказва, че наемният убиец просто бърка целта си, тъй като е подведен от обърната метална плочка, показваща номера на къщата от 9 на 6, а спотаеният крясък на съпругата Кристи Кирилова подсказа, че зад семейната скука се е криела нормална естествена любов.

Много приятни емоции предизвиква  „За добро или зло“, 2023, в който филм Атанас Сребрев и Джейми Лънър , формално разведени съпрузи, докато стягат къщата си за продан, откриват отново любовта.

В тази приятна и впечатляваща, искряща и с комедийните си ефектни гегове постановка , снимана в Румъния, имитираща кънтри район извън Ню Йорк, се открояват с изявите си и още няколко български актьори – Иво Аръков, Дебора Уайлд, Лора Христова и Калоян Минев…

Смях се и на небивалиците в „Аз съм с мен“, 2023, в който филм се наблюдава странна метаморфоза в двамата съпрузи в дните, преди Свети Валентин, когато умът на Синди Хънтър , главна редакторка на таблоид – Роуз Рейнолдс попада в тялото на Деймън Тъкланд - успешен терапевт  - Арън Кобъм и обратно.

По принуда Синди и Деймън разбират как съществува другата половина, преживявайки поредица от комични ситуации в дома, на работното си място и с роднините.

Принос към ведрото настроение дават и нашите актьори  Дебора Уайлд, Кристи Кирилова, Радина Борисова и Башар Рахал…

Гледах с удоволствие и три мелодрами на Чапкънов, в които той се представя в най – добра форма.

„Изгубени и намерени в Рим“, 2021, като че ли е с най – скромни достойнства, но все пак историята предизвиква приятни емоции покрай откриването на парите на богаташката  Ема – Софи Валасьор  в Рим и срещата й – а тя се оказва съдбовна -  в отдел „Изгубени и намерени“ с Алекс – Паоло Бернардини…

Доброто настроение  в историята е подплатено и с присъствието на Диана Любенова и Дебора Уайлд.

„Перфектна кралска Коледа“ от 2020 г.доставя истинско удоволствие, особено при проследяване конкурентната битка между херцогиня Катрин – Софи Валасьор и асистент – фотографката на Беатрис – Яна Маринова -  Аманда Ийстмън – Роксана Маккий за сърцето на кралския престолонаследник Леополд – Дейвид Уитс на измислената държава Пантрея.

При разплитането на интригата се оказва, че обикновеното американско момиче Аманда е необосновано обвинено в измама, прието по погрешка за Беатрис, при което шефът на кралския протокол Стенли – Атанас Сребрев я връща от пътя с прословутата лимузина „Ескалибур“.

Младите Леополд и Аманда се събират, херцогинята разбира, че е загубила битката, по Коледа стават чудеса, хепи ендът идва непринудено и с усмивка, а ние се наслаждаваме на зимния пейзаж , фиксирал прочутия силует на някогашния ни киноцентър, в едно от коридорчетата на който освен дежурните гвардейци забелязваме на стената и прочутата картина на Ярослав Вешин „Самарското знаме“от 1904 г.

Чапкънов явно много си харесва тази кралска коледна приказка , щом си позволява да използва кадри от нея в „Долината на любовта“, 2023, в която  дори прави  камео изява в стил Хичкок.

Нещо като гаврата със собствената си личност в „Досадният съпруг“, където се оказва, че той е бил истинската жертва на подготвения атентат по удушаването на набелязания съпруг.

„Долината на любовта“ е другата симпатична любовна история, която Чапкънов ни предложи през 2023 г.

В нея  се спасява семейното ранчо на Катлийн Рейнолдс – Британи Ашуърт.

Същата девойка ще спечели сърцето на терапевта Оливър Джонсън – Макс Браун, връзката им ще бъде одобрена от майката на Катлийн Ан Рейнолдс – Кристина Серафини, криеща в себе си скрит талант на моден дизайнер като своята дъщеря  и от бащата на Макс – олигархът Рандъл Джонсън – Найджъл Барбър.

Романтичните ленти ги гледах последователно и с голямо удоволствие.

В тях открих уверения почерк на оператора Иво Пейчев, запомних неговата запазена марка да издига до хоризонта камерата и да я върти в кръг, за да се насладим на бягащите коне, ширналите се зелени поля и щастливите персонажи, които за пореден път са спечелили нашите симпатии…

6.

Считам, че Тодор Чапкънов навлиза в нов етап на своето развитие, който ще бъде потвърден от „Огледало“, 2025.

Пазя се от високопарни думи и изрази, но смятам, че наближавайки „тази хубава зряла възраст“, той навлиза в етап на творчески възход.

За него вече няма тайни в професията, смятам, че и няма какво да доказва като професионалист на снимачната площадка.

По -  важно  е покрай по – доброто финансиране да подбира качествени сценарии и да наблегне на житейски правдивите драматични истории, с които ще дооформи своя облик на стабилен и стойностен постановчик, който има с какво да ни изненада приятно в следващите си творчески ангажименти.По примера на своите големи предшественици като Скорсезе, Лукас, Спилбърг, братя Коен и Земекис и мъчейки се да предотврати деня, в който потребителите ще гледат филми основно на телефоните си…

А когато има престой – ще се гмурка, ще чете книжки и ще си почива.

До следващия ангажимент.Оставайки да живее в България, която смята за свой щаб…

Борислав Гърдев

Филип Димитров

                                    Филип Димитров

 

1. Да се пише за Филип Димитров е трудно.До такава степен стереотипите на едностранчивото мислене са наслоени върху неговата личност, че и днес легендите (Ф. Д., Кенеди, Дългото изречение, Явочникът) като че ли прикриват истинските му достойнства на гражданин, мислител, политик, държавник и дипломат.

Ще минат години и историята безпристрастно ще му отреди достойно място на един от безспорните ни морални авторитети-лидери на демокрацията, на един от създателите и ръководителите на СДС (за 4 години), на първи демократично избран премиер (8 ноември 1991 - 30 декември 1992 г.), на дипломата – в ООН, САЩ и Грузия – 1997 – 2001, 2010, на преподавателя  - 2002 – 2010 и конституционния съдия – от 2015  до 2024г.

Тепърва ще се оценява и дейността на това най-хулено в новата ни история правителство, оказало се обаче едно от най-успешните за краткото си съществуване, особено що се отнася до постигнатото.А то не беше никак малко-приемането ни в Съвета на Европа, признаване независимостта на Македония, подобряване отношенията с Израел, запазване мира в европейския Югоизток на фона на бушуващата гражданска война в западната ни съседка; финансовата стабилизация, смелата реституция, премахването на текезарската номенклатура, отваряне на част от досиетата и първите действия по приватизацията.

Маркирам тези стъпки и защото “кабинетът Димитров” бе обвиняван в много смъртни грехове (най-гнусната инсинуация беше дело на неуспелия царски съветник и тогавашен “разузнавач №1” Бигадир Аспарухов за т.н. македонска оръжейна афера), но не и в корупция.

Може би защото тогавашните ни политици действително мислеха първо как да оправят държавата ни, а след това себе си.

Не са малки достиженията и на дипломата Филип Димитров - най-вече за стопляне на българо-американските отношения.

2. Още в зората на демокрацията се разбра, че Филип  Димитров има още  едно превъплъщение - на писател.

Точно това му амплоа бе възприето с пределно големи предразсъдъци, но без да се влияе от тях той доказа, че не робува на комплекси и че е един от най-интересните ни съвременни творци.

С “Ибо живяха, Господи” (1991), неговият романов дебют, съвпаднал със знаменателната политическа победа на 13 октомври с.г., Димитров навлезе в родната литература категорично-безапелационно. В него демонстрира не само талант и потенциал, но и благоговение пред Словото и рядко срещана взискателност към художествените си търсения.

В традициите на Емилиан Станевия “Антихрист” Ф. Димитров раздипли първите тревожни десетилетия на 14 век, сътворявайки романа си като претекст. За да изобличи пороците и абсурдите на тоталитаризма (книгата е писана през 1986-1989 г.), като метафора на едно безвъзвратно отминаващо, но и оставящо в съзнанието ни горчиви травми, мрачно и душно време.

Романът “Ибо живяха, Господи” се оказа новаторски и като начин на използване на изразните средства, и като ниво на филисофско-концептуалната му значимост.

Той и днес се чете с максимални интелектуални усилия и всеотдайност, характерни за “Името на розата”на Умберто Еко. В него авторът набляга на вътрешно-драматичния, интензивно наситен, интимно-психологически разказ на Тодор, от чиято гледна точка се осмисля съдбата на Момчил и лутанията на самия главен герой, на интроспективното навлизане в дълбочина в сложната и привлекателна територия на метежния човешки дух, разкъсван от противоречията на времето.

“Ибо живяха, Господи” носи белезите на екзистенциалния роман, написан от дълбоко вярващ човек.

Погледът на писателя се насочи към душевните тревоги на неговите герои, към вечната им неудовлетвореност, към търсенето на път, цел и ориентир в живота, които биха осмислили желанията им и укротили непокорната им същност.

С книгата си Димитров успя да преодолее и регионалната ограниченост на казионната ни историческа белетристика и експонира творбата си в един по-широк общоевропейски контекст, вкл. и чрез универсалното разработване на каверзни и глобални проблеми – за мястото на човека в този объркан свят, за смисъла на неговия живот, за избора, който трябва да направи -белег за зрелост и надмогване на домораслите критерии за важност и художествена репрезентативност.

Тази линия той продължи и по – късно със „Светлина на човеци“ (2003) и „Братя“ (2019).

3. През 1994 г. във вестник “Демокрация” Филип Димитров публикува своя прословут Календар. С него отново стана обект на хлевоусти коментари, като пак липсваше обективната оценка, жертвана от целесъобразността на моментната конюнктура.

Всъщност, оставайки верен на себе си, Димитров ни поднесе в сгъстено - компресиран вид, подкрепен от афористично телеграмен коментар, своя поглед към най-важните факти и дати от новата ни обществено-политическа действителност, очертали началния етап на българския преход.

В него и Филип Димитров има свое възлово участие, поради което беше и естествено по този нетрадиционен начин да защити личността си и следваната от него политика.

А през 2025 г. представи „В памет на отминалото поколение“, книга, посветена на неговото семейство…

4. Вторият исторически роман на Филип Димитров излезе през 1997 г. Той също съвпадна с важна негова мисия като дипломат в САЩ, но за разлика от “Ибо живяха, Господи”, “Рицарите на кръглата маса” почти не получи обществен отзвук.

Естествено, бе оценено писателското му майсторство при оригиналното пресъздаване епохата на крал Артур, но актуалните послания на книгата - за силата и необходимостта от единомислие между водача и неговите най-близки съратници в името на общото благо - преднамерено не бяха разчетени, снижавайки в значителна степен успеха на твореца.

Вероятно и затова той предпочете шестгодишно мълчание, като през 2003 г. ни изненада не с притчов роман, а с елегантно академично изследване, носещо предизвикателното заглавие “Митовете на българския преход”, последвано от “Новите демокрации и трансатлантическата връзка” (2004) и „Политическото представителство след комунизма“ (2010).

За мен това са най-изстраданите и съкровени изяви на Димитров.

В “Митовете…” той разкрива най-добрите си черти на полемист (главите “Гласуването за вързаното магаре” или “Простият български народ”) и философ на историята (”Дисидентското движение”, “Кръглата маса и Великото народно събрание”). С критичния си аналитичен подход, продължавайки търсенията от Календара си, на Ф. Димитров най-сетне се отдаде възможност да каже цялата истина за своето управление и отговорност (”Правителството, което не управлява и сдаде властта”) и особено за грешките, допуснати от приемника му Иван Костов (”Отварянето на СДС”).

Целенасочено и последователно Димитров гради и защитната си теза за ролята си в българската история, чертаейки насоките на бъдещото развитие на своята родина.

Квинтесенцията на неговия политологически анализ откриваме във финалните редове на Послеслова му: ”Страховете, че България може да бъде наказана, задето е постъпила според правилата на здравия разум и е подкрепила САЩ - като повечето европейски страни и всички страни-кандидати - е абсурдна. Тя е просто ново издание, обагрено било от страх, било от неоснователно предвкусван повод за злорадство, на мита за заговора срещу България.

Ето защо главните ориентири, приети от България след разпадането на комунизма - атлантическа и европейска интеграция - не следва да се променят”

5. 2003 година поднесе още една голяма изненада от Филип Димитров. Излезе романът му “Светлина на човеци”, предизвиквайки оживени коментари и интерпретации.

В него личи натрупания опит, като амбицията на писателя е насочена към осмисляне същността на християнската идея и практика, в техния автентичен, евангелско чист вид.

Димитров подхожда към отговорната си задача максимално мотивирано и същевременно разбираемо предпазливо.

Благоговеейки пред делото на Спасителя, той се интересува основно от делата на Светлокосата (Мария Магдалена), на Богродица, Йосиф Ариматейски и първите апостоли и евангелисти.

Основната канава е предвидливо разкрита в есеистично-полемичен вид, а сърцевината на повествованието - саможертвата на апостол Филип от Витсаида, съответстваща изцяло на Христовия подвиг, е претворена със забележителен размах и изумително проникновение в последната глава “Филип”, която ,смело твърдя, ще остане сред незабравимите страници на българската литература.

“Светлина на човеци” разкрива най-ценните качества на художника Филип Димитров - и като майстор на сюжета и вещо изградените с библейска чистота образи, и като ерудит в историята и църковните проблеми, където за него няма тайни.

И ако навремето “Ибо живяха, Господи” предизвика злобни подмятания и подигравки, то “Светлина на човеци” вече се възприема като явление в нашия литературен живот.

Каквото, безспорно , е и „Братя“ (2019) – проникновен анализ на християнската ни история до падането под византийски гнет на принципа на изследване съдбата на двойки братя, знакови за нашата история – от Константин и Методий до Пресиан II и Алусиан.

Умишлено е търсена връзка с традицията – „Успоредни животописи“ на Плутарх и „Книга на царете“ от Библията, събитията традиционно са разкрити в общоевропейски контекст, образите са дообогатени с белетристична плънка, а оценките и изводите почиват на всички познати извори на български, руски, гръцки,френски и английски език!

Димитров не би бил авторът, който познаваме, ако не защитаваше поредната си иконоборческа теза – че Методиевото служене на славянски език е разделително дело  - като това на Лутер и Калвин, че в образувалия се процеп през 863 г. България получава изключителния шанс да има азбука, църква и писмен език и че вследствие на това тръгват и непомерните амбиции за сравнение с Ромейската империя – от желанието за директната й асимилация чрез войни, както е при Симеон до амбицията да се присвои имперската корона посредством династичен брак, за което мечтае Борис II…

Тези блянове си имат своята първооснова в Цариград, а ние просто ги възприемаме без да разберем осъществими ли са и до какво водят – тогава, когато василевсът , тоест владетелят, заповядва на Църквата и след като тя губи своята независимост и от средище на духа се превръща във властови център и оръжие…

Такива констатации и оценки може да даде само ерудиран визионер, търсещ упорито и последователно причините на нашата трагична орис.

А това е красноречив знак за осъзнаване значението на Филип Димитров, приет вече в храма на словото и доказал на дело, че е сред нашите най-ценни мислители и философи на историята !

Доктор Кисинджър и последната индокитайска пролет.50 години по - късно

 

Доктор Кисинджър и последната индокитайска пролет 

 50 години по – късно

 

Интересно и поучително четиво е „Кризите“ от Хенри Киниджър , излязло през 2003 година.

Особено любопитни и нелицеприятни размисли предизвиква втората   част на книгата – „Последният месец в Индокитай“, проследяваща една предизвестена смърт-крахът на американската политика в Индокитай, с която доктор Кисинджър се занимава от 23 март до 29 април 1975 г.

50 години от тогава.

Държавният секретар на САЩ е в разцвета на силите си – на 52, но честно се чудя как е издържал на огромно напрежение да води почти денонощни телефонни разговори основно с хора от екипа си, с военния министър Шлезинджър , с президента Форд и вицепрезидента   Рокфелер   и с посланика  на Щатите в Сайгон – Браун и в Пном Пен – Дийн, да се явява на прослушване на закрити заседания на Сенатските комисии по отбрана и външна политика, да приема профсъюзни лидери и най – вече ръчно като пожарникар да се мъчи да ограничи щетите на едно бедствие, от което Америка все пак трябва да излезе с някакво достойнство пред света и техните съюзници.

Дните са изключително напрегнати, пресата – при това меродавната! -   сипе слухове и инсинуации, говори се дори за неговата  оставка, Конгресът отказва намеса през юни 1973 г. и   да се отпуска финансова помощ, въпреки че се спрягат суми между 200 и 720 милиона долара, не разрешава самолетоносач да акостира в Тонкинския залив и висшият държавен чиновник наблюдава с горива безпомощност на агонията на правителството на Тхю, когато войските му напуска централната част на Виетнам, а 11 северно виетнамски дивизии просто окупират останалите от Южен Виетнам, слагайки край на 14 години за ограничаване влиянието на комунизма в Югоизточна Азия…

И става така, че законодателният орган   покрай аферата „Уотъргейт“ се разправя с управляващата администрация, в Камбоджа се утвърждава свирепа тоталитарна диктатура на червените хмери, която връща страната в Средновековието, а Северът завзема   Южен Виетнам, помита управлението на Нгуен Ван Тхю и Големия Мин и налага суров комунистически режим, при който привържениците на бившата са или убити,или пратени в концлагери…

За доктор Кисинджър остава   намаляването на бедствието и както афористично се изразява – „Заради дългосрочната стратегия се налага някой ден да направим една преценка, защото добри мъже, представители на всички страни, не намериха пътя да избегнат тази катастрофа и нашата резултатна политическа драма не се парализира, а след това не се обсеби и завладя.В деня, когато последният хеликоптер излетя от покрива на посолството ( в Сайгон – б.м. , остана чувството на празнота.“….

Борислав Гърдев