Сбогом, Владо!

                                                         СБОГОМ, ВЛАДО!

На 8 януари 76г. внезапно ни напусна Владо Даверов – писател, драматург, сценарист, тв ръководител.

За мен това е тежка загуба.

Аз съм израснал своето творчество, че съм всичките му романи и новели, запознат съм с повечето от сценариите му.

Писал съм отзив за последната си книга от 2020 г. „Съвършенство“, а за майсторството му като романист имам отделно изследване – „Романистът Владо Даверов“ от 2013 г.

Отлагах печатането на ревюто за драмата „Не бях аз“, 2024, своеобразно театрално продължение на култовия роман „Вчера“ от 1989г.с режисьор Лиза Шопова, тъй като бях озадачен от разликата между пиесата и прозаичното продължение на романа, под заглавие „Прайм тайм“ , излязло през 2009г.

Сега това вече няма никакво значение.

Даверов отива в един по – добър свят, реализирал се напълно, той остава в съзнанието си именно като авторът на „Вчера“, култов филм на Иван Андонов по негов сценарий , без да забравяме, че е автор на текста на незабравимата песен на Кирил Маричков „Клетва“ и още по – успешен и популярен роман, написа пет сборника с разкази, девета романа, единадесет сценария…

В едно интервю, взето от мен с големи размери и вече също покоен режисьор и моят съгражданин Людмил Тодоров от 2015 г. той чистосърдечно си призна, че с най – голям успех от филмите му се е ползвал „Двама мъже извън града“ от 1998 г., като според него основната заслуга е на сценариста Владо Даверов, по чийто едноименен разказ бе заснета тв лентата.

Познавам се лично с Даверов.

Имах две срещи с него през лятото на 1992 г., когато бе завеждащ отдел „Национален живот“ във вестник „Демокрация“, разговаряхме подробно за тока – какво излезли от тогавашния му роман „Кенеди“, знае се, че има вероятност той да бъде екранизиран, че към него прояви интерес режисьорът Станислава Калчева…

Винаги с интерес съм следвал творческото му развитие и смятах, че след „Не бях аз“ има още какво да каже на своите почитатели…

Уви, Смъртта ме опроверга и докато преодолявам шока от несъвременната му кончина ще препрочете отново „Вчера“ и „Съвършенство“.

В негова памет , а и защото го заслужава.

Борислав Гърдев

 

 

„Аватар“  №3 или как пътят на водата става огън и пепел

 

Четирима режисьори и продуценти могат да се похвалят, че правят филми за милиарди – зрители – тоест за всеки потенциален потребител на планетата, които носят милиарди – долари, печалба.

Спилбърг с „Извънземното“ и цикъла за Индиана Джоунс, Лукас със сериите за Индиана Джоунс и „Звездни войни“, Питър Джаксън с „Властелинът на пръстените“  и „Хобит“и Джеймс Камерън с „Титаник“ и циклите „Терминатор“ и „Аватар“….

Присъствието на Камерън в тази култова четворка е закономерно и очаквано.

Наскоро разбрах, че и той е вече милиардер със състояние от 1,1 млрд.долара.

Съвсем естествено , впрочем, не ги е откраднал с измами, а си ги е изкарал с честен труд.

И с нашите левчета – пардон – евро, с които си плащаме билета за поредното пиршество на очите и духа.

Защото и третият „Аватар“ – „Огън и пепел“ , излязъл след десетгодишни усилия е както суперзрелище за надеждата, да цитирам, макар и нескромно заглавие на моя статия отпреди 16 години в „Литературен вестник“, така и пиршество на качественото зрелищно кино.

Подобно на Джордж Лукас и Камерън успя да създаде с много труд, любов и вдъхновение своя собствена вселена и вече от втория „Аватар“ имам чувството, че се опиянява да разказва пищно, подробно и сладкодумо своите екологични приказки, за хармоничното съвместно съществуване в една система на хора, животни и растения, които ни държат приковани пред екрана по три часа, след което излизаме от киносалона като замаяни и си казваме на изхода – „Е няма друго такова кино! Подобна сага може да сътвори само един човек в света – Камерън!“

Третият „Аватар“ тръгва оттам, където свърши вторият – „Пътят на водата“.

Небесните хора и техният шеф – ген.Адмор  - Еди Франко , влизат в съюз с хората на пепелта, с открояващата се настървена Варанг – Уна Чаплин  и полк.Майлс Куорич – Стивън Ланг и водят поредната завоевателна война за придобиването на ресурсите на планетата Пандора, оценявани на милиарди долари, ако и да не могат да дишат въздуха й, а срещу похода им отново заставатДжейк Ли – Сам Уортингтън  и Нейтири – Зоуи Салдана, подпомогнати от Паяка – Джак Чемпиън…

Битката е свирепа и неравна, но, когато съдбата на Пандора е заложена на карта и Богинята майка – Нейва , и прословутите китоподобни култуни , икраните и сепиите се намесват в борбата, за да възтържествува Доброто и Павдата.

Не минава, естествено и без скъпи жертви – Куорич се самоубива в огнената бездна, давайки шанс на сина си Паякът, който не само оцелява, но е и приет в обществото на на`ви.

Четох доста отзиви за филма…

Като цяло адмиративни и хвалебствени.

Камерън е критикуван и то с основание затова , че във втората част на филма бави топката, че обръща прекалено голямо внимание на образа на Паяка, въпреки безпомощността на Джак Чемпиън да покаже нещо повече от уязвима красота и доброта, за сметка на недоразвитите персонажи с важно място и значение в сюжета като Варанг и ген.Адмор, чиято съдба за нас остава практически неизвестна.

При Куорич като цяло нещата са се получили най – вече и заради харизмата на Ланг, а и защото като присъствие образът е прекалено важен за повествованието….

Има и още нещо, което дори и аз, заклетият поклонник на Камерън, не мога да прикрия.

В „Огън и пепел“ той сякаш се е отказал да надгражда върху постигнатото от „Пътят на водата“ и предвидливо и  хитро повтаря до голяма степен финалното стълкновение, което иначе държи в напрежение и е заснето перфектно от техническа и визуална гледна точка, въпреки че оставя в съзнанието ни усещане за дежа вю.

Както и натрапчивото усещане, че човечеството ни се е отправило на поредното самоубийствено пътешествие...

Това съвсем не означава куриозен провал.

Напротив!

И в такъв род филми сме свидетели на свежо и оригинално присъствие  в лицето на Дейвид Тюлис като Пойлак,изненадва приятно с  появяването си  като Кири Сигърни Уивър, Ръсел Карпентър е феноменален зад камерата, органична и силна е и музиката на Саймън Франглен.

Уверен съм, че третият „Аватар“ няма да потъне и независимо от бюджета си от 400 милиона долара ще бъде касов хит.

Джеймс Камерън ще продължи маратона по епопеята си и на 75 години ще пусне по същото време през декември 2029 г и четвъртата част от  филма на живота си…

Ще бъда щастлив да напиша поредния си отзив за него.

Камерън го  заслужава  и още как!

Борислав Гърдев

„Аватар 3  : Огън  и пепел“, 2025, 197 мин., съсц., реж. и прод.Джеймс Камерън,“ 20 век Фокс“, „Лайтсторм Ентъртайнмънт“

Спомен за "Живот на ръба"

 

     Спомен за „Живот на ръба“

 

„Живот на ръба“, 2015, на Робърт Земекис, привлича от първата си сцена,в която Джоузеф Гордън - Левит като Филип Пети говори с патос за страстта си да ходи по въже.

Филмът  ни отвежда на странно и завладяващо приключение, в което се чувстваме като присъстващи в по – голямо и значимо начинание на героя.

Това е историята на Филип, решил на 7 август 1974 г. да мине по  въже и само с един уравновесяващ прът  между двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк.

Просто , ясно, безумно и ефектно , представлението има магически оттенък като цирков акт с обаятелно въздействие.

Наблюдаваме със затаен дъх поредния спектакъл от поредицата „В какво се превръщат мечтите?“

Визуално, благодарение на камерата на Дариуш Волскси, това е спиращо дъха ни зрелище, придаващо на  творбата сюрреалистична атмосфера.

Всички технически аспекти на спектакъла са безупречно осъществени, но безспорно най – добрата атракция е Джоузеф Гордън –Левит.Забележителен, вдъхновен и по младежки очарователен, демонстриращ актьорска сила, която може да плени публиката с нейната чиста страст.

Много ярка и завладяваща е изявата и на Бен Кингсли като татко Руди.

„Живот на ръба“ е най – вече спираща дъха приказка.

Нейният харизматичен герой и впечатляващ  визуален свят канят зрителя на неповторимо  приключение, което остава в съзнанието му за цял живот.

Борислав Гърдев

 

Уди Алън на 90 години

                                    Уди Алън на 90 години

 

Не е за вярване, че на 1 декември Уди Алън Кьонигсберг, прочутият драматург, сценарист, режисьор, актьор и музикант, става на 90 години.

Толкова е плодовит, активен и целеустремен, че просто е труден за осмисляне фактът, че още от 1953 г. той пише срещу 20 долара седмично вицове за Дейвид Олбър, че след завършване на гимназия през същата година сключва петгодишен договор  с прочутата агенция „Уйлям Морис”, че от 1958 г. работи като сценарист за Шоуто на Сид Сийзър, а от 1960 г.за Шоуто на Гари Мур, получавайки по 1700 долара седмично, през 1964 г. цената му вече скача на 5000 долара седмично като комик, а на следващата година излиза и първият игрален филм по негов сценарий – комедията „Какво ново, котенце?” на реж.Клайв Донър.

През 1966 г.прави своя пробив в литературата – на 20 януари в сп.”Ню Йоркър” излиза „Кореспонденцията Госаж – Вардебедян” ( по – късно ще издаде 3 сборника с разкази и фейлетони – „Квит сме”1971,  „Без перушина”, 1975 и „Странични ефекти”, 1980) и в театъра – на Бродуей на 17 ноември 1966 г. е премиерата на пиесата му „Не пийте водата!”, поставена от Станли Прейджър и играна 598 пъти .( Той ще напише общо 6 пиеси).

През 1968 г. започва снимките на пръвия си самостоятелен филм, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля – ексцентричната комедия „Вземай парите и бятай”.

Започва бавното изкачване на филмовия Олимп.

Смятаният за интелектуалецът на американското кино всъщност няма нито висше образование, нито специална квалификация във филмовия бизнес.

Алън обаче упорито се самообразова.

Той поглъща руската и американската литературна класика в лицето на Толстой, Чехов, Хемингуей, Фокнър, Фицжералд, Стайнбек, гледа филми още от тригодишна възраст и усърдно следи развитието на колосите Ингмар Бергман, Акира Куросава, Федерико Фелини, Жан Рьоноар, Жак Тати, Рене Клер, Станли Кубрик...

В света на комедията негови учители са на първо място братя Маркс – царете на фарсово – ексцентричното комично зрелище, Бъстър Кийтън, Лоръл и Харди и Чарлс Чаплин.

С основание твърди, че в сравнение с творбите на Бъстър Кийтън филмите на Чаплин „са много по – забавни и много по – интересни”.

От Чаплин той се учи на драматургическо и режисьорско майсторство, на умението адекватно да се пласира пред камерата, да направлява творчески екип, да работи с актьори, да осигурява нужното му финансиране и когато е необходимо дори да пише филмовата музика за продукцията – както става с „Поспаланко” през 1973 г.

Уди Алън първоначално минава през етапа на атрактивните и ексцентрични комедии, в които  преосмисля и осмива всички онези стожери, смятани за основата на световната литературна и филмова класика.

Творбите му са забавни, но и лековати, изпълнени с цитати и абсурдни обрати, на тях можем и да се смеем от сърце, но и да се прозяваме от скука – зависи от нагласата, с която  гледаме „Банани”(1971), „Всичко, което бихте искали да знаете за секса”(1972), „Поспаланко”(1973) или „Любов и смърт”(1975).

Коренната промяна настъпва с авторския му филм „Ани Хол”(1977), за който печели 4 награди „Оскар”, вкл.за филм и режисура.

Уникалното е, че той научава за триумфа си на сутринта, след като се завръща от ангажимента си  в „Бара на Майкъл”, където свири на саксофон – 4 април 1978 г. и след като по телефона чува възторжения вик на филмовия си агент!

Със стария образ на Уди е свършено окончателно и безвъзвратно ( подобно на малкия човек Чарли, загубил се завинаги след „Великият диктатор”, 1940) – няма го ексцентричния аутсайдер, на преден план  изпъква вече нюйоркския, а по – късно и европейския заможен интелектуалец от средната класа, страдащ от истински или въображаеми психични проблеми, търсещ смисъла на своя живот, често изпадащ в житейска и творческа криза, в невероятни конфликтни ситуации, от които с големи усилия се измъква с помощта на поредната си красива спътничка и муза, която може да се казва Марго Хемингуей, Даян Кийтън, Миа Фароу, Скарлет Йохансон ирли Марион Котияр.

По – късно критиците ще ги нарекат негови музи, с две от тях ще живее продължително време – Кийтън и Фароу, с Фароу дори ще стигнат до съд след като я сменя за осиновената си дъщеря Сун И, но скандалите около личния му живот никога не са пречели на неговата кондиция и творческа продуктивност.

След „Ани Хол” американската и световната кинокритика започва да възприема Уди Алън насериозно.

Той си извоюва уникално място във филмовата индустрия.

Снима срещу солидни хонорари ( 3,75 милона долара през 1981 г.!) по същество студийни филми, които си избиват разходите основно в Европа, но винаги за него има осигурено финансиране.

Работи постоянно, непрекъснато, с удивителен ентусиазъм, при него суперзвездите се съгласяват да работят срещу смешни възнаграждения, творбите му задължително се показват на най – реномираните фестивали в Кан или Венеция, тях ги очакват като събитие в целия свят и ги рецензират най – влиятелните кинокритици.

А Алън реализирва софистицирани философско – сатирични комедии, енциклопедии на човешките фобии и комплекси, сменяйки ги с откровени драми или забавни комедийни опуси, които буквално ни карат да се скъсваме от смях.

И така вече повече от четири десетилетия.

Снима и за телевизията – през 1971 г. за WNET Channel 13  „Мъже в криза” и през  1994 г., когато екранизира своята пиеса „Не пийте водата” за  АBC, а без никакво прекъсване пуска на екран „като добре препечени курабийки” своите филми, които вече наближават 50 !

Еднакво е добър като постановчик на чисти драми като „Интериори”(1978) , „Септември”(1987), „Другата жена”(1988), „Престъпления и прегрешения”(1989), „Алис”(1990), „Сенки и мъгла”(1991), „Мач пойнт”(2005), „Мечтата за „Касандра”(2007),  на проникновени мелодрами, стъпили стабилно на неговите спомени от детството и младостта –„Манхатън”(1979) „Спомени от звезден прах”(1980),”Бродуейският Дани Роуз”(1984) „Пурпурната роза от Кайро”(1985), „Радиодни”(1987)  и „Едипово разтройство”(1989), на мюзикъли „Всеки казва : „Обичам те!”(1986), на драматични комедии като „Зелиг”(1983) и „Мелинда и Мелинда”(2004), както и най – вече на неговата запазена марка – бляскавите философско извисени и бравурни творби, които по Чаплинов аналог бих определил като комични мелодрами, където е неговатая сила и които най – много се харесват от многобройните му фенове .

В дългия списък аз поставям „Секс комедия в лятна нощ”(1982), „Хана и нейните сестри”(1986), „Съпрузи и съпруги”(1992), „Мистериозно убийство в Манхатън”(1993), „Куршуми над Бродуей”(1994), „Могъщата Афродита”(1995), „Дребни мошеници”(2000),  „Проклятието на нефритения скорпион”(2001), „Холивудски край”(2002),”Животът и всичко друго”(2003) „Скандал”(2006), Вики Кристина Барселона”(2008) , „Каквото и да е” (2009) и „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010).

При такава продуктивност и работоспособност се получават и повторения – на образи, сюжети, филмови локации, дори на така любимите ни афористични и остроумни  обобщения.

При него също настъпва срив, допуска гафове с недоизчистения жанрово „Да разнищим Хари”(1997), черно – белият „Знаменитост”(1998) е   творески каприз на самодоволен мастер, ехидно наблюдаващ панаира на суетата на добре познатите й звезди, „Сладък и гаден”(1999) се оказва с ограничен потенциал и е интересен най – вече за своя създател, за да стигнем до голямото разочарование „Мелинда и Мелинда”(2004), неуспешният опит на Уди Алън да разкаже двукратно една история – като комедия и драма.

Това налага емиграцията му в Европа, приключила през 2008 г., когато след заснети четири филма и презаредени батерии,  се завръща в родния си Ню Йорк ( да не забравяме, че той винаги се е възприемал като момчето от Бруклин със своите хокейни  баскетболни пристрастия), за да реализира последователно „Каквото и да е” (2009), „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010), „Полунощ в Париж“ (2011), „На Рим с любов“ (2012), „Син жасмин“ (2013), „Магия в полунощ“ (2014), драмата „Почти нормален“ (2015), „Социален живот“ (2016), ретро – сериалът „Криза в шест сцени“ (2016), „Въртележката“ (2017), „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ (2019), „Фестивалът на Рифкин“ (2020)…

Пишейки за Уди Алън си давам сметка за удивителното и уникално съчетаване на щедър талант с подходящи условия за неговото развитие , каквито, оказва се, днес могат да предложат само САЩ и Западна Европа, при това за ограничен брой свои любимци.

Уди Алън е един от тях.

Той е привелигированият хроникьор на човешката комедия от 60 – те години на миналия век досега.

Работейки в шоубизнеса 7 десетилетия Алън изминава трънливия път от наемник – писач на скечове до пълноценен автор на своите творби.

Написа и интересни мемоари – „Само да вметна“ (2020), опитвайки се да защити репутацията си от обвиненията на бившта сип съпруга Мая Фароу, засне и драмата  „Чист късмет“( 2023).

Публикува и роман - “Какво стана с Баум?” (2025).

Такива любимци в целулоидния свят като него са наистина много малко – сещам се за Чаплин и Кубрик и именно поради това продължавам да подкрепям креативните търсения на този бруклински мъдрец ,  да чакам с нетърпение всеки нов негов филм , знаейки добре, че Уди Алън има с какво да ме изненада .

Дори на тази нетипична за него патриаршеска възраст.

Борислав Гърдев

"Рожден ден", но не за последно

                       “Рожден ден”, но не за последно

 

Рядко гледам родни филми, които са и нежно - сантиментални, и смешни, и пълни с емпатия.

Такъв безпорно е “Рожден ден” на Ивайло Пенчев.

Той започва като типична криминална история за един неуспешен обир на апартамент, а се превръща в приключение с кауза за осигуряване средства за операцията на едно болно  и умно дете.

 

Историяата , дело на Ивайло Пенчев и Божан Петров, е привидно семпла, но пълна с подтекст.

Бившият затворник и опитен крадец - Васил - последна роля на големия Ваясил Банов, е заловен от собственичката на апартамент в центъра на София - баба Геновева - неподражаемата Меглена Караламбова, докато се опитва да я ограби.

Вместо да го предаде на полицията тя решава да сключи сделка с него - преписва му апартамента срещу доизглеждане за една година.

Васил е притиснат до стената и приема, а договорът е оформен от нотариус - Китодар Тодоров.

Впоследствие се оказва, че между двамата се изгражда хармония, като се стига до там именно Геновева да е двигателят на прословутия обир от хранилището на Националния археологически музей, извършен от Сашко, вследствие на който отмъкнатото скъпоценно евангелие  от 16 век е върнато на държавата срещу 100 000 лева.

Идилията става пълна, когато на рождения ден на Геновева на 20 май на  вилното място на Сашо се домъква министърът на културата със своя антураж - мазният Филип Аврамов, копие под индиго на Мариан Бачев, но без очила, за да откупи имота му срещу 1 милион лева!

Така романтичната драма с комични ефекти се превръща  неусетно в приказка.

Оказва се, че и в България могат да стават чудеса..

Аутсайдери  - хокейният  фен Сашо- Свежен Младенов, куклен актьор - Станимир Гъмов, романтикът  по душа - Стефан Денолюбов и Васил,  осъществяват гениален и дързък взлом, но вместо охолен живот те предпочитат да дадат парите за операция на прелестната Рая - Елеонора Събева, която е на привлекателната съседка и модел в Художествената академия Биляна - Милена Аврамова...

Кърпичките за сълзи се редуват с усмивки за хепи енда, когато се оказва, че Сашо се е харесал с Биляна, а романтикът по душа все пак ще има дете от прекрасната докторка на Диляна Попова.

“Рожден ден” е стегнат и добре конструиран филм, операторската работа на Георги Челебиев е безупречна, а музиката на Георги Стрезов е въздействена и функционална.

Акгьорската игра е ефектна и убедителна, филмът  е парад на силни артистични интерпретации - от последния валс на Васил Банов и бенефиса на неподражаемата Меглена Караламбова до дискретното одухотворено присъствие на Диляна Попова, гротесковия Филип Аврамов, незаменимия Любен Чаталов - чичо Васко и винаги необходимит и усмихнат Китодар Тодоров - нотариусът, самия Ивайло Пенчев, подвизаващ се като колекционер и Боряна Пунчева - възрастният модел в академията...

Ивайло Пенчев постоянно  работи с най - оборотните и популярни родни актьорски имена, на които предлага интересни и значими предизвикателства.

С годините и след като представи “Корави старчета”, 2011, “Летиовници”, 2016, “Като за последно”, 2020 и “Чичо Коледа”, 2021 , той се превърна в незаменим майстор на съвременната  българска комедия, в продължител на делото на първомайсторите Владимир Янчев и Петър Б.Василев - Милевин.

Той не се уморява и продължава да прави качествени и забавни, умни и увлекателни романтични приказни истории, от които, оказва се, в днешното напрегнато и тревожно време, имаме все по - голяма нужда.

Борислав Гърдев

“Рожден ден”, 2025, 106 мин., съсц. с Божан Петров, реж. и изп.продуцент Имайло Пенчев