Пари с аромат на кръв и фекалии

                                                         

Известието, че уважаваният актьор Христо Живков е участвал като Леонард в гей драмата на Марко Филиберти „Рожденият ден на Дейвид“(2009), ме провокира да направя друго неочаквано откритие за участието на три от рейтинговите звезди на Нова тв в смразяващ и отблъскващ с натурализма си хорър, сниман преди три години в Ню Йорк и София.

Филмът се казва „Аз плюя на вашите гробове“ 2 . Дело е  на режисьора Стивън Монро, опитващ се да следва модела на Тарантино от времето на „Хотел на ужасите“ 1 и 2 от 2005 – 2007 г., и е типичен пример за нискобюджетен продукт, направен за непретенциозна публика, готова да гледа в късните вечерни часове подобна отвратителна приказка за отмъщението на поруганите мечти.

В случая кандидат – модела Кейти Картър – Джема Далендър вместо бляскава кариера на модния подиум получава злодейско изнасилване в своя скромен апартамент в Голямата ябълка, след което е упоена.

Събуждайки се, се озовава в мрачно и влажно мазе в софийските покрайнини, където мъките й продължават – злосторниците я бият гола, вързана за пилон като куче,след което жива я погребват в ковчег, който старателно зариват с пръст.

Логично е, да я смятат за умряла, но това е жестоката грешка, която допускат, тъй като мадамата оцелява, измъква се от сандъка – ковчег и полугола и освирепяла осъществява кърваво отмъщение на всичките си мъчители.

Разбира се, за да бъде историята поне малко достоверна и натоварена с някакво послание, смелата девойка се спасява благодарение грижите на благодушния свещеник отец Димов – Валентин Пелка, чието жилище и храм се намират опасно близо до мястото на нейните мъчения.

Пелка е английски актьор, но го докарва да бъде роден поп, който на всичкото отгоре е и начетен – знае английски и предлага на Кейти да чете библия на родния й език!

Кои са злодейците?

Трима са и носят български имена със странната фамилия Патов, защо е така следва да обяснят сценаристите Нейл Елман и Томас Фентън.

Иван е изигран прилично от Джо Абсолом, който на финала е едновременно скопен от менгемето на Кейти и убит в челото от внезапно появилия се детектив Кирил на Георги Златарев.

Другите двама са Георги и Николай Патови.

Георги привидно е по – мек и будещ доверие.Той дори маха белезниците на жертвата си , тъй като изпитва похотлива симпатия към ней, след като я обладава анално в Ню Йорк.

Впоследствие обаче  ще се кае горчиво за жеста си, тъй като остава с накълцан корем, лице и бедра и с мръсен парцал в устата.

Лошият герой на „ВИП брадър“ Явор Бахаров  е сравнително добро попадение като Георги.

Играе с удоволствие и вероятно се е забавлявал, когато е висял разчекнат, подобно на Христос.

Николай Патов на Александър Алексиев е много по – зъл и гаден, намахан и с мустаци.В него няма грам милост към американката.Затова си получава заслуженото – юмруци в лицето и удавяне в изпражненията в стара клозетна чиния в порутената тоалетна на жалък софийски локал.

Смъртта на актуалния любимец на дамската аудитория д – р Василев е констатирана с безучастно – служебен поглед от шефа на бара – Димо Алексиев, по случайност конкурент на Алекс като д – р Генадиев в нашумелия телевизионен хит на Нова телевизия „Откраднат живот“ на режисьорите Димитър Димитров, Петър Вълчанов и Павел Веснаков.

След като престъпниците си получават заслуженото на Кейти не й остава нищо друго, освен да потърси съдействие от посолството на САЩ – вероятно за безпрепятствено завръщане в родината си…

Това е поучителната и стряскаща история, която всеки уважаващ себе си киноман може да открие в един от най – големите и популярни торент сайтове в мрежата – rutracker.org.

Хубаво е човек да има по – пълна представа за „творческите изяви“ на домораслите ни звезди, за да установи с изненада и прискърбие, че те твърде често се снимат в западни продукции със съмнително качество.

Вярно, парите не миришат, но…

Всъщност дали е така е най – добре да отговори Александър Алексиев.

Той вече има натрупан  опит.

Борислав Гърдев

Вазов и Кирил Христов - съпернници и съратници по принуда

Вазов и Кирил Христов – съперници и съратници по принуда

Отношенията между Кирил Христов и Иван Вазов са поучителен пример за поколенията.

Оказва се, че е възможно в България големи таланти да общуват, да се подкрепят, изповядвайки сходни естетически възгледи, да творят с рядко срещана продуктивност, конкурирайки се, без да се мразят и ненавиждат публично.

Това е още по – изненадващо и необичайно за Кирил Христов, познат добре с избухливия си характер и амбицията да се наложи като литературен първенец у нас, критикувайки и нападайки своите опоненти.

Но спрямо Вазов той е изненадващо хрисим!

Никога не си позволява открита нападка срещу него, нито веднъж не го охулва в печата.

А как е мечтал да има неговата слава на национално признат поет!

В случая наблюдаваме любопитен психологически феномен, който условно бих нарекъл „укротяване на гнева и амбицията”.

Кирил Христов осъзнава, че малка България е тясна за втори Вазов и с неохота приема ролята да бъде в обкръжението му, внимателно да следи творческото му развитие, да пише положителни рецензии ( за „Пъстър свят”, 1902, „Служботонци”, 1903, „Песни за Македония”, 1916, „Люлякът ми замириса”, 1920) и да чака дивиденти от всенародния любимец.

Запознанството им датира от 1897 г., когато с „Песни и въздишки”(1896) и „Трепети”(1897) Кирил Христов е най – нашумелият млад поет, търсен, четен и обичан от българските тийнейджъри, докато Вазов е просветен министър в кабинета на Константин Стоилов.

Логично е управникът да покани на раздумка младия талант в министерството.

Притесненият Кирил Христов се ръкува с министъра, обсипвайки го с комплименти за творчеството му, след което Вазов го застрелва от упор с въпроса :”Котка ли ви д – р Кръстев, котка ли ви?”

Веднага Кирил Христов разбира, че винаги трябва да е нащрек при срещите си с литературното величие на България, да лавира между враждуващите корифеи Вазов и  д – р Кръстев, имащ заслуга за неговата популяризация, осъзнавайки  обаче, че следва да направи плавен преход от кръга „Мисъл”, където се е наложил до 1901 г. към кръга „Вазов”, в който влиза през 1903 г.

Истинта е, че двамата с Вазов се ценят взаимно, имайки съзнанието за значимостта на създаденото от тях.

Христов е поласкан от ласкавите Вазови думи за неговите стихове, стимул за бъдещото му творческо развитие.

И затова е логичен завоят през 1903 г. , когато той издава своя първи corpus magnum „Избрани стихотворения”, предговорът да бъде дело именно на Вазов.

В бъдеще Кирил Христов ще се съизмерва неизменно с именития си колега, изпадайки понякогаи в конфузни ситуации.

...След като стамболовисткото правителство отпуска персонална пенсия на Вазов, независимо, че той е отявлен противник като член на Народната партия, Кирил Христов, не криещ симпатиите си към народните либерали, също подава молба за пенсия.

Щом може за Вазов, защо да няма и за него?!

Моторът на кабинета, вътрешният министър Димитър Петков, издействал Вазовата пенсия, вика при себе си просветния министър Иван Шишманов и му нарежда : „Абе, при мен е постъпила една молба за пенсия от Кирил Христов, пък като гледам той няма и трийсет години.Вземи го при себе си, дай му някаква служба и не го закачай!”

Притесненият Шишманов признава, че Христов е негов подчинен, след което изчервен изслушва гневната закана на колегата си – „Тогава този келеш белята си ли търси?”

Вазов и Кирил Христов си остават съперници и конкуренти за читателското внимание и по време на войните.

Независимо че Георги Бакалов нарича периода 1912 – 1918 г.”мъртва ивица в българската литература”, се оказва, че двамата са много популярни и плодовити във военните години, издавайки сбирки, харесвани и обичани от четящата аудитория у нас.

За Балканската война Кирил Христов изпреварва литературния си ментор  – „На нож!” излиза през 1913 г., докато отговорът на Вазов с „Под гърма на победите” се появява на следващата 1914 г., докато през Първата световна война и двамата са изключително известни със стихосбирките си, излезли през 1916 г. „Победни песни” и „Песни за Македония”.

За Вазовия сборник Кирил Христов пише одобрителна рецензия – „Войнът на българското слово”.

В тези години на неподправен патриотизъм и екзалтация от победите на българското оръжие Христов стига и до шовинистични крайности спрямо бившия съюзник – разбойник Сърбия, пишейки дори ода за кайзерова Германия – „Германия”(1915), докато Вазов спира до елегията за починалата царица Елеонора (1917) и детската класика „Аз съм българче”(1918).

И за двамата трагедията след пробива на съглашенците при Добро поле на 15 септември 1918 г. и краха на националния ни идеал е травматичен шок.

В своя дневник „Време и съвременници” Кирил Христов свидетелства, че през страшните  дни от края на 1918 г.Вазов се притеснява от евентуални репресии от окупационните врасти за своето военно творчество, страх, който впоследтвие се оказва напразен...

Като чиновник в просветното министерство Кирил Христов активно участва в подготовката и провеждането на 50 годишния творчески  юбилей на Вазов, пише възторжеин отзив за стихосбирката му „Люлякът ми замириса”(1920), издава биографичен очерк за Иван Вазов (1920), а в дневника си хроникира с ирония и сарказъм цялата дандания по честването  - от посещението на цар Борис III в дома на поета, където на монархическите приветствия Вазов отговаря с пресипнал и треперещ от вълнение глас, през празничната атмосфера в Народния театър на 24 октомври 1920 г., безкрайните софри и тостове, до епилога в Пловдив, съвпаднал с окончателното предаване на Западните покрайнини на Югославия...

Чел съм тези страници от „Време и съвременници”, смеейки се през сълзи.

Наистина не е нужно да се гледа тогавашната кинохроника или да се следят помпозните дитирамби по вестниците.

Кирил Христов пресъздава скрупольозно и цветисто цялата налудничава еуфория като тв риалити формат и четящият има усещането, че с машина на времето попада на поразяващо със своята неподправена автентичност шоу от ранга на „Биг брадър” и „България търси талант”.

На моменти цялото показно внимание и любов към поета, демонстрирано основно от просветния винистър Стоян Омарчевски, идва в повече на Кирил Христов.

Честолюбивият творец се вглежда в еснафския очилат профил на юбиляра и с тайна жлъч записва в дневника си  - „Айваз, айваз ,  си ти, а не Вазов!”, но публично следва патриарха, издава му биографията и дори произнася слово на пресния му гроб в центъра на столицата на 28 септември 1921 г., забелязвайки с пословичното си любопитство активната намеса на  Атина Болярска, която въпреки съпротивата на Вазовите рожднини като бивша съпруга, оглавява траурното шествие.

Кирил Христов не подлага на преоценка мнението си за нашия литературен патриарх до края на живота си.

Уважението към Вазовото дело надделява над егоизтичните му желания, вкл. и след осуетяване на юбилея му, планиран за 16 май 1921 г. след грубата намеса на френския генерял дьо Фурту ,като той запазва пиетет към творческото  дело на патриарха ни до последния си дъх на 7 ноември 1944 г.

Борислав Гърдев