Носталгично за "На всеки километър"

 Носталгично за „На всеки километър“

 

 

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Неусетно този легендарен роден сериал достигна достолепна възраст. На 20 август се навършват 55 години от премиерата на „Шлеповете“, с който се роди мита „На всеки километър“.

В своите мемоари „Романът на моя живот“ от 2017 г. Стефан Данаилов твърди, че не е станал веднага популярен. Не и след излъчването на първите три епизода.

Чудото става след шестата серия, когато е на почивка в Созопол и си търси джапанки за плажа в третия поред обиколен от него магазин. Според признанието му – „Оказа се, че зад витрината е пълно с хора, прилепили нос зад стъклото, опитвайки се да видят какво има вътре.Няколко детски глави любопитно надничаха през ресните срещу мухи на вратата.Помислих, че са ми се скъсали шортите, а отдолу съм без гащи. Опипах се, бяха здрави.

Едно от децата се провикна : „Сергей, ти ли си бе, Сергей?“

„Аз съм!“

Щом казах това , стана страшно.Хората нахлуха в магазина. В този момент можех да купя не само джапанки, а всичко за цяла България.Продавачката беше готова и в склада да ме заведе, за да си избера, каквото поискам.“

Поредицата излиза в отпускарския период, в най-мъртвото за гледане на кино време. Дори преди 55 години хората предпочитат август за активна почивка – на море или планина.

Вероятно за това поръчителите на епоса от 26 серии се усещат и решават продължението или вторият сезон, както е модерно да се пише днес,  да се излъчи в много по-подходящо време - от 23 септември 1971, като не забравяме, че поне 4 епизода от него имаха предпремиера – „Вторият ден“, „ С чуждо лице“, „Нощи над Драва“ и „Хищникът“ – преди излъчването на целия пакет  – за подгряване интереса на публиката.

А той е на лице. Правени са проучвания, че този сериал е гледан практически от цялата ни тв аудитория в онези години. Такова чудо днес не е възможно, но тогава „На всеки километър“ е практически без всякаква конкуренция – не само че няма втори тв канал, конкурентни чужди телевизии, но няма и друг роден сериал – изключението е „Демонът на империята“, сниман през 1968 - 1971 г., който да е излъчен по него време, та поне привидно да се получи конкурентна среда.

Това не е възможно, тъй като през 1968 – 1969 – 1970 - 1971 г. държавната БНТ на Леда Милева и след това на приемника й Иван Славков хвърля целият наличен финансов ресурс именно за „На всеки километър“.

Не е случайно, че за реализацията му са наети най-добрите ни сценаристи – Павел Вежинов – бащата на Никола Деянов - Сергей, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и Георги Марков, режисьори – Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, оператор – Емил Вагенщайн и композитори – Петър Ступел и Атанас Бояджиев. Песента  по текст на Найден Вълчев изпълнява  Коста Карагеоргиев, незабравимият партизанин Пешо, останал в съзнанието ни с култовото предложение към Войводата  : „Другарю командир, аз предлагам да нападнем!“, която прозвучава дори на „Златния Орфей“ три години по-късно!

Любопитно е разпределението на главните роли в основния състав, напомнящ подозрително кастинга на „В тиха вечер“, 1960 на Борислав Шаралиев,където личи „братската делба“ между двамата режисьори – Стефан Данаилов – Деянов и Георги Черкелов  - Велински са наложени от Шарланджиев, тъй като е работил с тях в „С дъх на бадеми“, 1967, Григор Вачков – Митко Бомбата е също негов избор, тъй като го е снимал вече в „Хроника на чувствата“ ,1962 и  „Веригата“, 1964, подобен е и случаят с Борислав Иванов  - Каишков, с когото Шарланджиев снима „Веригата“ през 1964 г., докато Георги Георгиев – Гец е любимец на Неделчо Чернев, с когото е работил в „Грамофон и маслини за моите приятели“, 1965 и „С пагоните на дявола“,1967.

Безспорен избор на Чернев е и неговият земляк и голям – тогава –  приятел Стефан Гецов за ролята на ген.Бранев, Любомир Кабакчиев за ролята на полк. Алексей Вершинин, когото познава от  „С пагоните на дявола“1967, както и Коста Цонев, поел ролята на полк.Джон Пърси, появил се при Чернев в „Грамофон и маслини за моите приятели“, 1965.

Голямата загадка чий избор е остава Петър Пенков – Каназирев, въпреки че той към момента на снимането на сериала има вече минимум известност с ролята на прокурора Йоргов от филма „Танго“ по  повестта на Георги Караславов с режисьор Васил Мирчев.

Не липсват и роднинските назначения – братът на Неделчо Петър Чернев поема ролята на Гастон в „Трите удивителни“, 1969, а съпругата на Шарланджиев Невена Коканова  виждаме във втория сезон като вдовицата Арабова в епизода „След полунощ“ ,1971, както и дежурното гостуване на голяма съветска звезда – Василий Меркуриев в „Голямата скучна игра“, 1971…

Всъщност Неделчо Чернев е рожба на телевизията и в бъдеще ще продължи да жъне успехи – достатъчно е да споменем само „Капитан Петко войвода“, 1981, докато Шарланджиев идва от киното, въпреки че и той е пленен от магията на новото изкуство и от 1974 г. планира да направи сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов…

Помня като очевидец какъв шеметен успех има сериалът.

При излъчването му улиците на България наистина опустяваха, а да гледат всяка серия при нас регулярно гостуваше семейството на моята първа братовчедка в пълен състав.

И предполагам, че е било така не само с мен.

Не съм броил повторенията на  сериала , но до 1990 г. бяха регулярни.

Актьорите от поредицата станаха национални знаменитости, с тях се организираха масово посещавани срещи – около  400 в страната, по будките се продаваше комплект от снимки с избрани сцени от първия сезон на поредицата, като всяка от тях, дело на „Българско фото“ ,струваше доста солената за онези години цена от 4 стотинки.

Такъв след това бе пуснат само и единствено за „Черните ангели“ (1970) на Въло Радев.

Няма да забравя вълненията, след покупката на комплекта от будката до градската гимназия, както и запознанството „на живо“ с всеобщия любимец Стефан Данаилов, гостувал на моите съседи по етаж малко след излъчването на първите 13 епизода.(Споделям пикантната подробност, че съпругата му Мария Данаилова имаше наследствена къща на 50 метра от нашата кооперация, а съседката ми й беше землячка от Долна Оряховица…)

В едно тв интервю пред Надя Панчева от 1972 г. Шарланджиев говори с  голяма гордост за срещите с нови актьори , за петгодишния ползотворен труд, за посетените страни – това е първият ни тв сериал сниман не само у нас, но и в чужбина – Москва, Париж, Дамаск,Истанбул, за заснетите близо 200 000 метра филмова лента, но интересно защо пропуска да спомене липсата на името на един от основните сценаристи на поредицата Георги Марков, напуснал страната ни на 15 юни 1969 г., малко преди премиерата на първия сезон , като неговата заслуга за сглобяването, синхронизирането и полирането на драматургията от над 800 страници е безспорна и категорична.

Не забравям и гордото му признание – „Аз извадих от гроба Никола Гешев!“, както и тъжният факт колко късно името му е възстановено  както един от сценаристите на сериала и желанието му, дори когато е в емиграция, да продължи да работи по поредицата!

Ще кажа личното си мнение за успеха на „На всеки километър“ сред родната аудитория.

Този сериал бе обречен да стане хит. Какво друго да гледаш от 20,30 ч. по единствената ни национална телевизия? Вестниците тогава бяха малко на брой и все издания на важни организации – не отиваше да правя бойкот на поредицата, четейки „Кооперативно село“ или „Народна младеж“! Нямаше интернет, други тв канали, социални мрежи, дори радио „Свободна Европа“ почна да се слуша по-масово от 1974 година.

Първата поредица – ако и да бе посветена на БКП – бе по-приемлива за гледане.

Вероятно защото бе смес от революционна романтика, дискретен пропаганден устрем и наивна детско –приключенска приказка.

Както чистосърдечно си признава Свобода Бъчварова в тв интервю от 1972 г. пред Надя Панчева  - „вместо нашите деца и нашите юноши да играят по дворовете и улиците на някакви рицари и ковбои, да играят на Левски, на Никола Деянов, на Митко Бомбата…“

При следенето на всеки епизод се разбираше, че сериозният патос на антифашистката борба е заглушен от сцени и епизоди, граничещи с приключенската фантастика, но обагрени от специфичния кукерски хумор на Митко Бомбата – Григор Вачков.

Давам за пример само „Рицарският кръст“. Полицията залавя важен съветски емисар – Петър Слабаков, пуснат с парашут у нас. Партизаните на Войводата  - Гец разбират за това.Налага се спешна намеса за спасяване на отговорния другар.

Деянов и Алексей ,преоблечени в немски офицерски униформи, чакат на пътя появата на Бомбата.

Той изниква в най-решителния миг с германска военна машина, споделяйки небрежно как ловко и като на майтап се е сдобил с нея.

След това Алексей Вершинин на перфектен немски академичен език произнася слово, с което съобщава, че фюрерът награждава с „Рицарски кръст“ безмълвният и недоумяващ все още, овързан с въже, съветски шпионин – Петър Слабаков.

Деянов нарежда освобождаването му, а след като автомобилът с нашите герои изчезва от хоризонта, се появява на кон пратеникът на Каназирев, крещейки да не се убива заловеният.

На викът му офицерът – Добромир Манев  - отвръща презрително – „Нашият, немците си го взеха!“

Втората поредица , с която се величаят безименните герои от невидимия фронт, е повече засегната от идеологическата мунщровка. Това е неизбежно – Данаилов свидетелства  - „Велински избяга и  хукнахме  да го гоним по света“, но зад това чистосърдечно изказване се крият поредица от епизоди, белязани от дъха на Студената война.

Освен всичко друго нашите момци Деянов и Бомбов са вече офицери от ДС – наистина без да доживеят повишение – съответно майор и капитан и без да създадат семейство, но въпреки това държат постоянно да си мерят силите с представители на ЦРУ у нас и по света.

На всеки километър.

Всъщност двете поредици описват пълен кръг от историята и борбите на комунистическите властници – първата – от 1923, когато  чудодейно Колката  Деянов  във Варна от лодка е прехвърлен на съветски кораб и в Москва усвоява тънкостите в школата на НКВД, превръщайки се в „рицар на плаща и кинжала“ до „първия ден“, когато с хитрост, късмет и измама се овладява държавната власт, но пък е изпуснат на турската граница Велински.

Втората започва от „втория ден“, когато се полагат основите на НМ и КДС и свършва като цяло  „след години“ – към 1970 г., когато демаскираният и ненужен вече и на ДС и на ЦРУ Богдан Велински умира от разрив на сърцето във влака, напускащ гара Драгоман…Независимо че до епизода „Урок по толерантност“ действието основно е през 50 – те години и едва в „Урок по толерантност“ навлизаме в 60 – те години на миналия век.

Втората поредица е не само идеологически подкована, в нея има и епизоди – недомислици като „Шедьовърът на Велински“, и такива, граничещи с  нормалната човешка логика – Бомбата и неговата епична борба с питона в „Бал на острова“ , или развенчаването на Корпуса на мира и емисарят му Нилсън -  Асен Миланов в „Урок по толерантност“ в измислената държава Нубия, използван много умело от Бойко Василев, бъдещият водещ на „Панорама“, а в началото на 90-те на миналия век  и от част от екипа на „Ку-ку“ в легендарното предаване от 6 април 1993 г., в което хвана на тясно депутата д-р Васил Михайлов, подхлъзвайки го да говори за развитието на сътрудничеството с приятелска Нубия, след което заедно с приключването на политическата му кариера през пролетта на 1997 г. д-р Михайлов завинаги си остана Васко Нубиеца…

Днес можем да гледаме „На всеки километър“  най-вече обзети от носталгия, но снизходително и с иронична усмивка.

Явно такива са били възможностите преди половин столетие да се прави популярно и партийно проверено тв кино.

То между впрочем стои много добре, състезавайки се с такива образци на жанра в „братските“ социалистически  страни като „Майор Вихър“ ,1967 на Евгений Ташков , „Залог, по-голям от живота“, 1968 на Януш Моргенщерн и Анджей Кониц или „Другарят Ханс Баймлер“, 1969 на Руди Курц….

Можем съжаляваме  - със задна дата  - за две неща.

Първо  - в продължението на  „На всеки километър“ от 1971 вече се чувства осезаемо липсата на Георги Марков, поради което и образът на Велински става по-блед, не така ярък, като дори не запазва първостепенното си място в сагата, а когато трябва  да разкрие сърцевината на своята житейска философия, равносметката на своята одисея в „След години“ потъва в блатото на евтината мелодрама и скучните и омръзнали ни идеологически клишета.

Именно при петата директна среща  - оказала се и последна между  Деянов и Велински – личи колко повърхностна е като сценарист Свобода Бъчварова в сравнение  с Георги Марков, който във „Възкръсналият мъртвец“ разкрива в целия му блясък и величие Богдан Велински, доближавайки го максимално до прототипа му Гешев, като дебело подчертавам  - това е единственият епизод от поредицата, в който Деянов не успява да се наложи, а се измъква от засадата блед и кахърен, в чийто уши още кънти финалната реплика на суперполицая – „Кайро, пощенска кутия 707!“

Второто, за което може да си ядосваме е, че днес, ако гледаме сериала той звучи не само старомодно, но и ретро, особено с черно-бялото си изображение.

През 1969 г. в соцлагера цветна телевизия има в Полша, поради което съм се насладил  - впоследствие - максимално на екранизацията в три части по Юзеф Игнаци Крашевски на Йежи Антчак „Графиня Козел“, 1968, а в СССР цветът в телевизията се появява през 1967, като четири години по-късно излиза прекрасната екранизация по Чехов „Тези толкова различни лица“ с Игор Илински във всички основни роли и под режисурата на Илински и Юрий Сааков.

У нас цветната телевизия навлиза постепенно от 1972 г. , когато се излъчва празничната деветосептемврийска манифестация, а първите ни цветни тв филми са от 1973 г. – „Голямата победа“ на Васил Мирчев, „Опак човек“ на Янко Янков,„Деца играят вън“ на Иванка Гръбчева, „Баща ми бояджията“ на Стефан Димитров и поредицата „Нако, Дако и Цако“ на Иван Касабов, Нейчо Попов и Мирослав Миндов.

Малшанс е за Шарланджиев и Чернев, но техният епос си остава черно-бял.

Не искам да правя анкета – „Бихте ли гледали след  55 години „На всеки километър?“ Различни хора, различни пристрастия и желания…

За себе си твърдя, че когато имам малко време пред компютъра, но и  съм въоръжен  със съответното търпение и желание, си пускам „на бърз“ ход и по избор епизоди от прочутата поредица.

Стари са , наивни са, обременени са от белезите на времето, но играта на актьорите е на завидна висота, а освен това винаги като се загледам в черно-бялото изображение , ме обзема трудно прикрита  носталгия и болка. Може би така се прощавам с илюзиите и мечтите си от моето юношество и младост, когато прехласнат следях поредния епизод на „На всеки километър“ по чудото на техниката – съветския телевизор „Електрон“…

 

 

 

    Сказанията на Добри Божилов

 

1.       Добри Божилов е интересен случай в нашата литература.

Роден на 6 октомври 1975 г., завършил УНСС през 1999 г., със зачислена, но неосъществена докторантура в СУ „Климент Охридски“, изявен IT предприемач и играч на пазара на крипто валута, той демонстрира интерес към медиите, където се изявява като редактор – „Банкеръ“ , главен редактор – „Инфо Уик“ и издател – вестник „Коментари“, а след това и към прозата.

Първо привлича вниманието на читателите с политическата сатира „Гай Балоний“, завършена в Банкя на 10 март 2013 г., малко след оставката на първия кабинет на Бойко Борисов на 21 февруари с.г., издава и сборника с разкази „Великият ум“( 2015) ,след това с бесен шут разбива вратата на статуквото и мълниеносно се настанява в тясното и запълнено вече поле на най – четените ни автори.

Редом до Антон Дончев, Александър Томов, Теодора Димова, Стефан Кръстев, Богдан Русев, Радослав Парушев,Георги Господинов, Леа Коен,Людмила Филипова и Калин Терзийски…

Да си популярен и обичан писател в България е съдба и бреме.

Нужен ти е талант, но и характер, не само да се утвърдиш, но и да се развиеш, да създадеш значими, харесвани и четени книги, с които дълготрайно да спечелиш читателската обич.

Но и да си браниш собствените интереси, най – вече при сложните и комплицирани отношения с издателите, при редактирането и коригирането на текстовете ти, а и при най – деликатния и взривоопасен етап от договорните отношения, свързан със заплащането на писателския труд.

Божилов бързо стана известен, но веднага разбра, че е ограбван от издателство „Лексикон“, че не му се изплащат очакваните хонорари, че е използван.

Предприе отчаян ход със създаването на електронен магазин, тръгна сам да си издава книгите, опита чрез блога си да предлага безплатно част от своите творби в електронен вариант, начинание, което трябваше бързо да приключи заради очакваните съдебни санкции от издателството…

Умишлено акцентувам на тези нелицеприятни факти, защото те са част от литературния ни пейзаж и атмосфера и защото съпътстват книгоиздаването у нас, макар и не в такъв драстичен и шумно – скандален аспект.

Божилов опипа литературната ни почва с „Гай Балоний“(2013 - 2016), „политическа сатира в реално време“ в две части.

Сега като  четем романа , написан на базата на натрупания от него журналистически опит, се смеем от сърце, нали така човечеството се разделя със своето срамно минало, но преди  години със сигурност не ни е било до усмивки.

Тогава, през ранната пролет на 2013 г., пълнехме площадите и гневно крещяхме срещу високите цени на тока, които доведоха до падането от власт на Борисов.

„Гай Балоний“ е писана по горещите следи на събитията и излиза по едно и също време с „Варварите“ на Евгений Дайнов, което е симптоматично.

Целта на Божилов е еднозначно ясна -  да разобличи и осмее некадърното и корумпирано правителство на боянския хитрец  и популистки феномен Бойко Борисов , но и да разкрие нелицеприятния лик на цялата ни политическа класа.

Зад умишлено преиначените фамилии и длъжности всеки ще познае главните действащи лица на политическото ни театро – от Борисов и Първанов до Доган , Сидеров, Симеон Сакскобургготски, Сашо Диков, Николай Бареков, Станишев , Меглена Кунева,Яне Янев, Симеон Дянков ,Сергей Игнатов, Вежди Рашидов,Цветан Цветанов, Румен Овчаров, Цецка Цачева, Божидар Димитров,Лиляна Павлова, Николай Младенов,Трайчо Трайков, Алексей Петров и Николай Колев - Босия.

Хуморът на Божилов е груб, но функционален.Той знае, че не е сатирик от класата на Алеко или Чудомир.

Неговата цел е много по – скромна и тривиално – прагматична – да разголи и изобличи със сарказъм и сурова ирония нашите управници, да покаже истинския им облик на тарикати и манипулатори и да заостри вниманието на обикновения човек за кого ще гласува и ще окаже доверието си по – нататък.

Същевременно днес оптимизмът на автора  на хумористичната хроника за първото падане от власт на Борисов звучи малко пресилено , тъй като в действителност не стана това което искахме – изчезването на балона Борисов от сцената, а което трябваше да се случи…

Усилията за сатирично – изобличително разкриване на нашата съвременност продължават с електронния роман „Еврокалипсис“ (2023), в който като един днешен Оруел Божилов подлага на критично осмисляне заобикалящия ни свят, на фона на сблъсъци и противоборства между основните играчи на световната сцена – САЩ, ЕС, Китай и Русия…

Направил  копка със сатирата,  Божилов смело и екстремно се впуска в най – голямото приключение в живота си, създавайки  знаменитата си тетралогия „Задругата“ (2019 – 2024).

Тя се състои от романите  „Заветът“, „Изгореният“ ,„Сказанието“ и „Месията“, чете се с непресекващо внимание и интерес, увлича, провокира, шокира, но не те оставя безучастен, докато не затвориш последната страница на епоса.

С нея и с романа „Девети“ (2021) Д. Божилов налага своята версия и визия за това как трябва да се интерпретира и представя българската история.

Проникновено и дръзко, без комплекси, но със защитена визия за това, което твориш.

В „Девети“ той защитава социализма в България, тъй като при него мнозинството от населението бе грамотно и здраво , имаше работа и прилични доходи и същевременно на младите , обикновени , но талантливи хора се осигуряваха възможности за кариерно развитие.

Същевременно се оказва, че Тодор Живков, бързо издигнал се в нова България и неин символ, има мисия да открие скритото царско злато в Петлюкската пещера край село Гургулят, цар Борис III e станал генерал Калинов от КГБ, а негова дясна ръка е Никола Гешев – полковник Салински…

Стигнем ли до фентъзито „Селфи“(2021) ще трябва да преглътнем пътешествия из Галактиката, научни експерименти, възкресяване на гении като Нютон, Айнщайн и Хокинг , до които застава една истинска и жива Батая, ще асимилираме селфито не като правене на лични снимки, а като процес по съживяване на важни фигури, които под маската на андроиди преминават през процес на богоподобие, за да открият българската следа в религиозните мотиви от творчеството на Леонардо Да Винчи…

Очаквано изненадата е свързана с Боянската църква, изрисувана от майстор Василий, чиято дъщеря Катерина бяга от България след битката при Варна, в която загива крал Владислав III Ягело на 10 ноември 1444 г., за да роди ренесансовия гений, създал шедьоври на изобразителното изкуство като „Мона Лиза“ и „Мадоната с младенеца“.

Най – общо за него родното ни минало е нужно да се експонира завладяващо, с патриотична нотка, емоционално, стегнато, като неспирен екшън, с много динамика и напрежение, с ярки, едро щрихирани образи, със смело вкарване в обръщение на хипотези и трактовки, които звучат  меко казано стряскащо и предизвикателно…

С поставянето на българската съдба в общоевропейски контекст, при което е напълно възможно синхронно развитие на събитията като едновременно със създаването на Паисиевата „История славянобългарска“ ще се води руско – турска война, в която един от представителите на Задругата  Иван - ще се издигне до чин полковник, ще се ожени за незаконно родена княгиня Галина Ростиславова и ще стигне до гвардията и обкръжението на империатрица Екатерина Велика.

По- късно синът на поп Мартин , дясната ръка на Вълчан войвода, ще стане офицер и доверено лице на царския брат и ще моли в двореца самия Александър II да поведе войските си в свещена война срещу Османската империя…

Ако се обърнем пък към романа „Девети (2021) ще установим, че Божилов е привърженик на онова, социалистическо, време най – вече заради подобрения живот на обикновените хора у нас, без да си затваря очите и за жестокостите и извращенията му, свързани с Народния съд,смазването на опозицията, национализацията, насилственото коопериране, силната зависимост от СССР, отстъплението по националния въпрос и непрекъснатите боричкания във

високите етажи на властта.

Съзнателно съсредоточавам вниманието си върху неговата тетралогия, тъй като тя е и най – физиономичната и популярна авторска  работа, а и защото  задава модела на исторически роман – бестселър, който Добри Божилов неизменно следва.

Тя е написана вещо и вдъхновено, с познаване на факти, герои и събития.

Но Божилов не създава хроника – възстановка на миналото.

Той подхожда към историята като към кладенец, от който вади съкровища и предизвикателни концепции и визии, с които станаха световно известни Дан Браун и Борис Акунин.

Горещият му визионерски патриотизъм го кара да види българската съдба като част от европейския процес, като нашето възраждане се обвързва с цикличните руско – турски войни, с парирането на опитите на Франция и Англия да помагат на Османската империя, с прокарването на мрежа от шпиони и подставени лица, които могат да срещнат бащата на Моцарт и двете му деца, да печелят нагласени търгове в Солун, да стигнат до дворовете на Екатерина Велика и Мустафа III и да подготвят поп Стойко Владиславов за бъдещ национален лидер, известен като епископ Софроний Врачански, а Левски като един безстрашен пилигрим да стигне до Япония, за да осмисли своята съдба и тази на Петър Дънов..

Всичко важно  се ръководи от митичната Задруга и нейните дванадесет братя – по подобие на дванадесетте апостола, които регулярно се събират на тайни заседания в пещерата Дяволското гърло и които , прокарвайки модела „Преклонена глава сабя не я сече“ стимулират населението да произвежда, да трупа знания, опит и богатство, смелост и дръзновение, докато настъпи момента да изгрее свободата и над България…

Малка подробност е, че задругата е създадена през 1395 г. от цар Иван Шишман, със задачата да работи през годините за възраждането на родината ни и че тази по същество масонска ложа се заражда 204 години преди появата на първата й посестрима в Шотландия.

В „Месията“ тя вече е организирана съпротивителна група , носеща чертите на „дълбоката държава“в добрия смисъл на думата.

След Берлинския конгрес братята ще разберат, че престъпната им по същество дейност е несъвместима с новата свободна българска държавност и по предложение на Евлогий Георгиев и Иванчо Хаджипенчович ще се разпусне, за да се положат основите на Софийския университет.

В такива случаи замаяният читател постъпва като ревностен християнин през Средновековието – „Абсурдно е и затова вярвам!“ и чете в захлас страница след страница, докато стигне финала на сагата.

Освен всичко друго Божилов хитро и ефективно прокарва своите визии и прозрения – от абсурдната хрумка Апостолът на свободата ни да стигне до Япония в „Месиата“ акостира в добре познатия факт за участието на самурая Сейго Ямадзава в Руско – турската война от 1877 – 78 г. на страната на победителите.

В епоса Роксана се оказва не само съпруга на  наемника  Гюнтер – Рене – Исмаил бей, господарят на Рила, но и далечна потомка на Мария, последната българска царица и съпруга на Иван Шишман, от чийто син Кунчо на загиналия й първи мъж води потеклото си Апостола на свободата ни Васил Левски!Но така Дяконът се оказва легитимен царски наследник, който може да претендира да бъде не само ръководител на революционната организация, която създава , но и бъдещ държавник в България…

Защо да се учудваме тогава, че в „Сказанието“ тайната дъщеря на хан Аспарух Пресияна се омъжва за франка Мартел и от брака им се ражда не кой да е , а самият Карл Велики,а Иванчо Хаджипенчович като виден деец на Задругата работи съвместно с Апостола на свободата в „Месияата“!Нещо повече – Левски задължава Хаджипенчович, ако се налага, да го осъди в името на благородната кауза за свободна България, а преди обесването си  разменя с невръстния Петър Дънов кичур коса от своето  чело.

Същият, от когото научава, че има син от Вела…

Така стигаме и до  индиректната полемика на автора със стратегията на Апостола заслужава ли си саможертвата, при условие, че Левски се съпреживява като Христос,скритата полемика,която Добри Божилов води с утвърдени автори и образци, в случая със Стефан Дичев и прочутите му романи „За свободата“ (1958) и „Рали“ (1960), както и с Антон Дончевото последно произведение „Вълчан войвода и златото на Лизимах“ (2023) – внукът на поп Мартин разговаря с 90 – годишния Вълчан войвода в Рила десет години след неговата смърт!,искайки да докаже, че неговата трактовка е по – модерна, атрактивна, адекватна на времето и много по – кинематографична от прашасалите и позабравени приключения, с които сме израсли в своята младост.

И в добавка – волните приумици на Божилов се приемат с разбиране, като необходимост, след като прехласнатият читател погълне в цялата им драматично – кървава подробност етапите от битката по защитата от нашите опълченци на шипченския проход.

Няма да навлизам в повече подробности, няма да подлагам на анализ и експериментът , който Божилов прави с правилата на родната ни граматика и правопис, само ще констатирам, че е необходимо достатъчно самочувствие и сила, за да лансираш подобни тези и практики  и да заставаш зад тях с името си.

Ще отбележа , че с всичките си условности, слабости и парадокси тетралогията „Задругата“ е силна и завладяваща сага, най – доброто постижение за Добри Божилов и определено е свежа и нова дума в развитието на българската историческа проза.

Самият факт, че читателят повярва на  Божилов, последва го и гласува с парите си за неговата визия за родната история доказва, че писателят е бил на прав път, че от подобно четиво българинът е имал голяма потребност.

                                                                                                                                                      

2.Със „Сенките“  (2022) Добри Божилов завършва определен етап от своето творческо развитие.До голяма степен той е и средоточие, и обемен обхват на каверзните проблеми от българската история, които го вълнуват в последните години и с които стана толкова популярен като писател.

Посветен на Гоце Делчев, ВМРО и героите от Илинденско – преображенско – кръстовденското въстание, „Сенките“ е надграждане на постигнатото от тетралогията „Задругата“ и крамолния роман „Девети“.

Най – общо казано еманацията на „Задругата“, създадена от цар Иван Шишман бе Левски, докато в „Сенките“ синът му създава ВМОРО за свободата на Македония и Одринско и за честта и достойнството на България…

Божилов се вълнува не само от българската съдба и орис, той иска да даде своя трактовка на философията на родната ни история.

В този аспект се сблъскваме с извечни, изпробвани и работещи постулати, които той доразвива и разширява.

Като Паисий е обзет от непредвзет и искрен патриотичен патос, който не преминава в евтин национализъм и патриотарство и точно като него на принципа „самиздат“ си разпространява романа, бягайки от клопките на издателства и приятелски кръгове от критици и пиар – eксперти.

А създавайки  епос за Организацията той влиза в директна конкуренция с класиците Талев и Страшимиров.

За това се иска смелост, креативна дързост и иновативно мислене.

Добри Божилов не се плаши да експериментира, да шокира – любовта на Черната роза и Дончо Ханъмлията, да предизвиква – романът е всъщност мемоар на Васил, синът на Апостола на свободата Васил Левски, действащ чрез подставеното лице бай Гиньо – Ганьо, с който урежда всички свои проблеми на принципа на гръмогласната кръчмарска реклама и задкулисните сделки!

Захласнати по интригата и образната система, ние, като истински неофити, поглъщаме повествованието  и допускаме, че ВМОРО като истински феномен на своето време, изграден отдолу нагоре и станал държава в държавата – Османската империя, не само установява контакти със сродни организации като ирландската – първообразът на ИРА и борещите се за свободата си бури, но за изграждането й помагат както дипломатът Уйлям Идън, бащата на бъдещия британски външен министър и премиер  Антъни Идън, така и прочутият шериф Пат Гарет, ликвидирал известния бандит от Дивия Запад Били Хлапето, южноафриканския корифей на подземните тунели Мобуто и самата похитена от Яне Сандански мисионерка Елън Стоун, превърнала се в говорител и защитник на каузата на македонските комити след завръщането си в САЩ.

Естествено, парите за Организацията първоначално ги осигурява синът на Апостола.

 Той открива и Гоце, той се оказва летописецът на ВМРО, той запознава с тайния си бащин дневник самия цар Борис III, той и оставя написаното на Ванче Михайлов.

„Сенките“ е ефектно написан роман, който е предназначен не толкова за забавление, а основно да ни подтикне да размишляваме.

Да оценим по достойнство постигнатото от предците ни, не само войводи и революционери, но и търговци , премиери и царе, да осмислим мястото си в световната история и да разберем, че въпреки всичко съдбата ни не е била толкова жестока, колкото сме смятали по инерция.

Логично е Божилов да съсредоточи вниманието си във времевия отрязък от 1893 до 1903 г.

Той не се впуска в хроникиране на въстанието, това не е и нужно след постигнатото от Димитър Талев, но, за сметка на това акцентира на солунските атентати и техните герои Павел Шатев,Илия Тръчков, Милан Арсов, Константин Кирков, а те наистина са пресъздадени с вещина, неподправена сила и завиден блясък.

Добри Божилов е в истинския смисъл на думата самоосъществил се и самоналожил се писател.Самият той споделя, че е благодарен на съдбата, че през 2018 г. най – четените ни автори Милен Русков и Захари Карабашлиев почиват, за да осъществи своя пробив със „Задругата“.

Внимателният анализатор ще установи,че  подхожда към писането на книгите си като истински бизнесмен, какъвто и е извън книжните си занимания.Внимателно проучвайки документи – така научаваме, че колкото и невероятно да звучи през 1903 г.турската лира е по- скъпа от американския долар – една лира се равнява на приблизително 4,55 щатски долара, спомени, разкази на очевидци, конфиденциална информация и създавайки саги – сказания, които наистина са необходими на българския читател.

Аз няма да се занимавам с пикантерийни подробности колко преиздания и тиражи е направил през последните 5 години и до каква степен решението му сам да се оправя в издателския бизнес е продуктивно и правилно – смятам, че все пак се нуждае от грижлив и грамотен редактор, а не цензор, който да изчиства текстовете му от всичко ненужно, но съм съгласен, че в момента е на гребена на вълната, преживява творчески подем и от него могат да се очакват нови интересни предизвикателства в нашата проза.

Вярно, тя се пренасели от автори на бестселъри по български, но след като това е от полза на читателите и подпомага развитието та родната литература защо не?

Романът му „Еврокалипсис“ (2023) е също интересно и оригинално явление в белетристиката ни – смес от горчив хумор,проницателен поглед към настоящето и бъдещето на света, собствена визия за една раздробена и загубила облика си Европа, плячка в ръцете на Китай и САЩ, в която само България, под мъдрото ръководство на диктатора Тодор Живков Втория е запазила държавната си цялост, с функционираща администрация  и набираща мощ икономика.

Държава, притегателен център за авантюристи и службогонци, умело включваща се в международния шпионаж и тайно строителство в Родопите на новите модификации на „Мерцедес“…

Харесва ли ни или не Божилов е вече фигура в литературата ни, незаобиколим фактор и с него трябва да се съобразяваме.

Защо, вместо постни и безсмислени иронични коментари не го четем внимателно , оценявайки качествата му и посочвайки неговите  недъзи, с които ще трябва да се бори и в бъдеще?

Смятам, че това ще е от полза за всички ни.

 

Борислав Гърдев