България по пътя към Ада

          България по пътя към Ада

През “българското лято” на 1915 г. Англия, Франция и Русия, стремейки се да спечелят държавата на своя страна, прибягват и до коварни недипломатически средства за постигане на целта си. От една страна, се отделят средства за издаване на съглашенофилски вестници (в отчета за дейността си в България до 21 септември 1915 г., писан в Сухуми през април 1916 г., бившият руски посланик Алексей Савински чистосърдечно признава, че с отпуснатите 20 000 франка е успял да стартира издаването на “Заря”, “Балканска трибуна” и “Свободно мнение”, а след предоставен нов кредит от финансовото министерство се появяват още “Балкански сговор” и “Балкански куриер”), а от друга се прибягва и до директно подкупване на водещи политици у нас.

В същия доклад Савински споменава, че финансовият министър на Русия Барк, преминавайки през София на връщане от Лондон и Париж, му посочва, че се е обсъждал вариант за отделяне на 5 млн. франка “за подкуп на Генадиев, Радославов и др.”, но съюзниците го отхвърлили. Савински изказва пред него искреното си съжаление, че “толкова дребна сума се е оказала непосилна за трима съюзници, докато немците сами харчат милиони”.

Не след дълго грешката е поправена, но е вече фатално късно. През юни 1915 г. в София е изпратен чиновник на Министерството на финансите “с широки пълномощия и без да се ограничава с никакви средства, за да подкупи Генадиев (лидер на една от фракциите на Народнолибералната партия, участваща в управлението на страната, б. а.). Беше, разбира се, късно, а и Генадиев не е вещ, която може да се купи на известна цена в магазина”. Но пратеникът на унива. “Той започна да търси изход от задънената улица и се спря на идеята за закупуването на реколтата.

Знае се какви бяха последиците от нея. Само няколко дни преди разрива си с България за зърното, което остана в ръцете на българите и германците, бяха раздадени близо 50 милиона”.

Какво, всъщност, се случва в Отечеството ни между август и октомври 1915 година?

Съглашенската дипломация прибягва до груб ход, за да приобщи България на своя страна – решава се чрез търговско-спекулативна операция да се изкупят българските зърнени храни с англо-френски и руски капитали, за да се създадат продоволствени трудности на правителството, ако мине на страната на Централните сили, като успоредно с това Германия, Австро-Унгария и Турция се лишат от много добрата реколта на страната.

В София е създадено търговско предприятие за закупуване на храни, “на чело на което е бил поставен като собственик на нова житарска фирма обвиняемият Фернанд де Клозиер, френски поданик, бивш софийски жител и помощник-делегат на французките банки, издатели и държатели на българските държавни ценни книжа. Зад тоя търговски етикет се е практикувало обаче, не само закупуването на българските храни, но и едно широко подкупничество на разни колебливи в своите политически убеждения политически лица, преимуществено депутати” (“Обвинителен акт по следствено дело № 1/1915 г. на IV Софийски и Военно-полеви Следовател против Ф. де Клозиер, Лионел Винер, Ив. Буров, Г. Губиделников и др; Д-р Н. Генадиев, Юрд. Йонов, Ив. Халачев и др; Марко Турлаков, А. Шаренков, Ал. Стамбулийски и др., за престъпления по чл. 109, 111, пункт 4 и чл. 115 от Общия Наказателен Закон”).

Посочените видни фигури, срещу големи комисионни, създават широка мрежа от агенти в страната. Наети са складове и започва изкупуване на храни в подозрително големи количества, което продължава до 16 октомври, т. е. 15 дни след като България вече е влязла във войната на страната на Централните сили!

Аферата бързо е разкрита преди да постигне своята цел, независимо от пръснатите крупни суми, а замесените лица са арестувани. В своите мемоари “Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес” (1929) съвременникът на събитията Петър Пешев (просветен министър и зам. премиер на Васил Радославов), посочва, че “Политическите търговци на храна са получили от де Клозиер 13 500 000 лева; задържали са у себе си 7 млн.

… Преди да напусне България през септември 1915 год., де Клозиер прехвърли с нотариален акт върху Българската търговска банка всичките права спрямо своите агенти и спрямо българската държава за храните, които тя конфискува и реквизира. Въпреки това, Арбитражният съд в Париж осъди българската държава (по делото, наречено “българска реколта, 1925 год.”, б. а.) да плати на Франция и Англия 140 млн. лева.

Тия държави открито и без срам заявиха, че де Клозиер е работил за тяхна сметка и с техни пари и че България е длъжна да им ги плати. Тоя съд уреден незаконно, по съгласието на заинтересованите български министри Стамболийски, Турлаков и Даскалов, с решението от 10 ноемврий 1926 г. призна иска на победителите за основателен и осъди България да заплати стойността на закупените от де Клозиер храни, както и секвестираните през същото време и принадлежащи на тия държави всичко 144 000 000 лева”.

Десет години преди това обаче – през 1915 г., големите родни антантофилски риби са в правителствената мрежа и чакат своята присъда. Добре е да запомним имената на “героите”, извършили националното предателство: земеделските лидери Александър Стамоблийски, Александър Димитров, Марко Турлаков и Райко Даскалов, нелегитимният лидер на стамболовистите д-р Никола Генадиев и неговият брат Павел, Георги Губиделников (народняк, главен директор на Българска търговска банка),  Иван Буров (брат на Атанас Буров, председател на управителния съвет на Българска търговска банка), търновчанинът Иван Халачев (депутат от крилото на “генадиевистите”) и още 29 по-малко познати личности, изпълнили с деянията си страниците на обвинителен акт № 1 от 1915 година.

Д-р Васил Радославов обаче не бърза да даде ход на делото. На него арестуваните аферисти са нужни като заложници за преодоляването на зреещата политическа криза. Такава у нас се очертава в средата на 1916 г. заради успешната руска офанзива на ген. Брусилов в австрийска Галиция, а и заради разочарованието в част от родния политически елит за това, че австро-германската дипломация не поддържа открито българските искания за Добруджа преди Румъния да се е определила на коя страна ще застане в бушуващата война.

Опозицията решава да използва гласуването на бюджета в парламента за бламиране на кабинета. Радославов иска от XVII ОНС да вотира ½ от бюджета. Координацията на антиправителствените действия поема лидерът на демократите Александър Малинов, който отново през юни, но след 2 години (21.06.1918 г.) ще заеме министър-председателския пост.

Никола Генадиев декларира, че с групата си ще гласува против исканите средства. Социалдемократът Никола Харлаков го подкрепа.Оставка подава транспортният министър Никола Апостолов – човек на д-р Генадиев (отстранен от кабинета на 14 март 1917 г. и заменен от либерала Величко Кознички).

Правителството преодолява доста трудно избухналата криза, а ядосаният премиер нарежда да се възобновят прекратените процеси по Деклузиеровата афера. Точно през юни 1916 година е изготвен обвинителният акт по дело № 1 от прокурора поручик М. Марков, а в същото време Радославов успява да отстрани от антиправителствената акция депутатите от Народната партия. Срещу парламентарната им подкрепа той обещава на втория човек сред народняците Теодор Теодоров оправдателни присъди за обвиняемите шефове на Българска търговска банка Георги Губиделников и Иван Буров.

По този начин инициативата на демократите е обречена на провал. Теодоров призовава да се гласува 1/4 от бюджета (военните кредити за 1916 г.), като пише и специална статия във в. “Мир”, публикувана на 20 юни 1916 година. В нея витиевато и демагогски посочва, че “Когато се намираме със своята колесница пред една река, нормално е да се разисква през кой брод може по-лесно да се мине, но когато колесницата се намира сред реката, трябва да се употребят всички усилия, за да се излезе на другия бряг”.

Широките социалисти – германофили, в лицето на Асен Цанков (брат на Александър Цанков), също осъждат опита на Малинов да свали правителството, виждайки в действията му нечистоплътно изнудване. В същото време, на някои от подсъдимите по Деклозиеровата афера се внушава, че биха избегнали тежките присъди, ако подкрепят следваната правителствена политика. Не е чудно защо след подобна инициатива всички депутати, подкрепили правителството, са оправдани, а самата управленска криза е преодоляна успешно.

След гласуването на военните кредити, управляващите веднага се разправят с неудобните депутати и политици, арестувани по Деклозиеровата афера. Задържаните са обвинени “в съзаклятие с цел за предателство срещу Държавата в полза на Съглашението”.

На 21 октомври 1916 г. Софийският военно-полеви съд издава присъда, с която опасните за правителството депутати, начело със Стамболийски и Никола Генадиев, са отстранени от политическата сцена и пратени в Централния софийски затвор, където престояват до националния погром през септември 1918 г., след което са помилвани и се включват отново в родния ни политически театър.

Борислав ГЪРДЕВ

 

Найден Геров

   Найден Геров

 

Той е едно от тринадесетте деца на копривщенския даскал хаджи Геро Мушек, обезсмъртен от Любев Каравелов като хаджи Генчо в брилянтната му повест „Българи от старо време”(1857).

Ражда се на 23 февруари 1823 г.

Строгият баща и даскал дава добро начално образование на сина си в училището, което се намира в неговия дом.

През 1834 г. Найден Геров продължава да учи в гръцкото  училище в Пловдив, но след две години се завръща в Копривщица, където по това време учителстува Неофит Рилски.

Именно отец Неофит, разбирайки с какво даровито дете общува, ходатайства пред живеещия в Одеса копривщенец Христо Стойкович да поеме издръжката на младежа.

Найден Геров завършва прочутия Ришельовски лицей през 1845 г., като през същата година издава и първата стойностна новобългарска поема в нашата художествена литература „Стоян и Рада”.

През 1845 г. Геров прави опит да замине за Виена, за  да продължи образованието си,  но не намира друг сериозен спонсор и се завръща в родния си град.

През пролетта на 1846 г. започва своята просветителска дейност, става бързо прочут със своето класно училище, в което освен строгия ред въвежда и първата учебна програма, изготвена от него.

През 1848 г.е поканен в Пловдив да ръководи гимназия, финансирана от българската интелигенция,  с цел да се изтласка гръцкото влияние от града.

С много усилия и такт Геров постига категоричен успех, чиято материализация е годишният му изпит на 20 юли 1851 г.

На 11 май същата година по негова инициатива в Пловдив за пръв път се чества деня на братята просветители Св.св.Кирил и Методий, бъдещият празник на българската просвета и култура.

През 1857 г. е назначен от руското императорско правителство за пръв вицеконсул на Пловдив.

На поста си остава цели 19 години.

Получава голяма свобода на действие като руски поданик и представител на Азиатския департамент и  развива богата обществено – полезна и културна дейност , подпомагайки училища, читалища и църкви.

Геров следи изкъсо проявите на революционната ни емиграция.

Той е против методите на действие на Каравелов и Левски.

Това не пречи на Апостола на свободата да се срещне двукратно  с него – първо в резиденцията му в града на тепетата на 18 август 1871 г. , когато при Найден Геров пристига на посещение пловдивския мютесариф Азис паша и на 25 август с.г. при срещата на Левски  с руския посланик в Цалиград граф Игнатиев.

Геров е против вдигането на въстание , тъй като знае, че то ще донесе само разорение в Тракия , а евентуалното освобождение ще дойде на руските щикове.

Въпреки това събира старателно информация за подготовката на Априлското въстание (помня доклада му под № 34 от 12 април 1876 г. до граф Игнатиев в Цариград), като е вън от всяко съмнение, че е поддържал конфиденциална връзка със съгражданина си Гаврил Хлътев – Георги Бенковски, главен апостол на Четвърти революционен окръг.

По тази причина  на 19  юли 1876 г. Найден Геров тихомълком е отзован от Пловдив в Цариград.

След обявяването на 12 април 1877 г. на руско – турската освободителна война  е на служба при руското главно командване, участва в териториалното устройство на България, която тогава е в рамките на т.н.Дунавска област и е пръв губернатор на Свищов, след освобождаването му от турско иго на 16 юни 1877 г.от 4 юли 1877 г.

За този период от живота му Вазов пише проникновения мемоар „Първите дни на свободата“, завършен малко след смъртта му на 1 ноември 1900 г.

За съжаление точно в тези решителни месеци, когато се подбират кадрите за новоосвободена България , Геров е замесен в крупни афери и при снабдяването на войската , и при разпределението на средствата за Дунавската област.

В  статията си „Таблица на черните“ във вестник „Свобода“ от 2 септември 1887 г., Захарий Стоянов отбелязва, че „откраднал в Свищов 100 000 рубли на един калем“.

Става така, че временното управление на княз Черкаски, при когото  е секретар и ковчежник, унищожава бъдещата  му политическа кариера .

Него го няма в Търново при откриване на Учредителното събрание на 10 февруари 1879 г., нито при подписване на конституцията на 16 април 1879 г., той не е нито депутат, нито министър или  посланик през следващите години.

Прибира се в Пловдив и се отдава на научното дело на своя живот „ Речник на блъгарский язик, с тлъкувание речити на блъгарски и русски”, който в цялостен вид излиза след смъртта му през 1904 г. като  уникален паметник на родния език и творчество.

След 25 ноември 1894 г., когато назрява необходимостта от помирението на България с Русия, княз Фердинанд търси дискретното съдействие първо от Найден Геров.

Благодарение на неговите контакти и авторитет през отговорните фактори в Петербург делегацията, водена от митрополит Климент е приета на 5 юли 1895 г. в Петерхоф от император Николай II, а на следващата година, след минаването на престолонаследника Борис Търновски в лоното на православната вяра на 2 февруари 1896 г. са възстановени и дипломатимеските отношения между България и Русия.

На 9 октомври 1900 г. след двегодишно боледуване Найден Геров умира.

Пловдивските камбани бият тъжно на 10 октомври, а обществото ни се прощава с най – големия си просветител и родоначалник на българската поезия.

Във вестник “Мир“ на 14 октомври 1900 г., бр.883, стр.2, излиза прочувствена кореспонденция от Пловдив от 11 октомври с.г., подписана от „Пловдивчанин“.

Прочитайки я, добиваме представа за скръбта и преклонението, с което съгражданите на „руския консул“ изпращат Найден Геров – „В траурната колесница се забелязваха едно голямо число венци, възложени от родствениците и приятелите на покойния.Негово Царско Височество Князът беше натоварил флигел – адютанта капитан Радев да го представлява на погребението и един великолепен венец от живи цветя с надпис : „В знак на искрена привързаност“ беше възложен от името на Н.Ц.Височество.

Също така венци от живи цветя бяха възложени от окръжния управител в името на българското правителство и от градския кмет в името на общината.Руският консул в града ни, г.Акимович, придружавашае така също тленните останки на покойника, държащ една от лентите на ковчега,други ленти от който се държаха от кмета на града, от побелелите вече първи ученици на покойния, наши почтени граждани Хр.Г.Данов и Ив.Найденов и учителите на гимназията.Едно многохилядно множество, наредено от двете страни на Станционната улица, благоговейно очакваше преминаването на печалната колесница, за да отдаде последна почит на заслужилия съгражданин.

Пловдив се слави със своите тържествени посрещания, изблика на силни чувства му е свойствен : и днес, след тридесет години, се приказва още за славното посрещане, например, което пловдивчане са направили на своя пръв народен духовен пастир, покойният митрополит Панарет.

Паметна е така също онази великолепна в своята траурност манифестация, с която пловдивчане приеха и съпроводиха тленните останки на покойната българска княгиня, уви, толкова преждевременно изтръгната из средата на живите.Това, което видяхме и участвувахме вчера, още веднъж показва, че Пловдив умее да тачи онова, което е за тачене.

Така стана погребението на дядо Найдена.

Мир праху твоему, народний тружениче!“

Борислав Гърдев