Вазов и Кирил Христов - съпернници и съратници по принуда

Вазов и Кирил Христов – съперници и съратници по принуда

Отношенията между Кирил Христов и Иван Вазов са поучителен пример за поколенията.

Оказва се, че е възможно в България големи таланти да общуват, да се подкрепят, изповядвайки сходни естетически възгледи, да творят с рядко срещана продуктивност, конкурирайки се, без да се мразят и ненавиждат публично.

Това е още по – изненадващо и необичайно за Кирил Христов, познат добре с избухливия си характер и амбицията да се наложи като литературен първенец у нас, критикувайки и нападайки своите опоненти.

Но спрямо Вазов той е изненадващо хрисим!

Никога не си позволява открита нападка срещу него, нито веднъж не го охулва в печата.

А как е мечтал да има неговата слава на национално признат поет!

В случая наблюдаваме любопитен психологически феномен, който условно бих нарекъл „укротяване на гнева и амбицията”.

Кирил Христов осъзнава, че малка България е тясна за втори Вазов и с неохота приема ролята да бъде в обкръжението му, внимателно да следи творческото му развитие, да пише положителни рецензии ( за „Пъстър свят”, 1902, „Служботонци”, 1903, „Песни за Македония”, 1916, „Люлякът ми замириса”, 1920) и да чака дивиденти от всенародния любимец.

Запознанството им датира от 1897 г., когато с „Песни и въздишки”(1896) и „Трепети”(1897) Кирил Христов е най – нашумелият млад поет, търсен, четен и обичан от българските тийнейджъри, докато Вазов е просветен министър в кабинета на Константин Стоилов.

Логично е управникът да покани на раздумка младия талант в министерството.

Притесненият Кирил Христов се ръкува с министъра, обсипвайки го с комплименти за творчеството му, след което Вазов го застрелва от упор с въпроса :”Котка ли ви д – р Кръстев, котка ли ви?”

Веднага Кирил Христов разбира, че винаги трябва да е нащрек при срещите си с литературното величие на България, да лавира между враждуващите корифеи Вазов и  д – р Кръстев, имащ заслуга за неговата популяризация, осъзнавайки  обаче, че следва да направи плавен преход от кръга „Мисъл”, където се е наложил до 1901 г. към кръга „Вазов”, в който влиза през 1903 г.

Истинта е, че двамата с Вазов се ценят взаимно, имайки съзнанието за значимостта на създаденото от тях.

Христов е поласкан от ласкавите Вазови думи за неговите стихове, стимул за бъдещото му творческо развитие.

И затова е логичен завоят през 1903 г. , когато той издава своя първи corpus magnum „Избрани стихотворения”, предговорът да бъде дело именно на Вазов.

В бъдеще Кирил Христов ще се съизмерва неизменно с именития си колега, изпадайки понякогаи в конфузни ситуации.

...След като стамболовисткото правителство отпуска персонална пенсия на Вазов, независимо, че той е отявлен противник като член на Народната партия, Кирил Христов, не криещ симпатиите си към народните либерали, също подава молба за пенсия.

Щом може за Вазов, защо да няма и за него?!

Моторът на кабинета, вътрешният министър Димитър Петков, издействал Вазовата пенсия, вика при себе си просветния министър Иван Шишманов и му нарежда : „Абе, при мен е постъпила една молба за пенсия от Кирил Христов, пък като гледам той няма и трийсет години.Вземи го при себе си, дай му някаква служба и не го закачай!”

Притесненият Шишманов признава, че Христов е негов подчинен, след което изчервен изслушва гневната закана на колегата си – „Тогава този келеш белята си ли търси?”

Вазов и Кирил Христов си остават съперници и конкуренти за читателското внимание и по време на войните.

Независимо че Георги Бакалов нарича периода 1912 – 1918 г.”мъртва ивица в българската литература”, се оказва, че двамата са много популярни и плодовити във военните години, издавайки сбирки, харесвани и обичани от четящата аудитория у нас.

За Балканската война Кирил Христов изпреварва литературния си ментор  – „На нож!” излиза през 1913 г., докато отговорът на Вазов с „Под гърма на победите” се появява на следващата 1914 г., докато през Първата световна война и двамата са изключително известни със стихосбирките си, излезли през 1916 г. „Победни песни” и „Песни за Македония”.

За Вазовия сборник Кирил Христов пише одобрителна рецензия – „Войнът на българското слово”.

В тези години на неподправен патриотизъм и екзалтация от победите на българското оръжие Христов стига и до шовинистични крайности спрямо бившия съюзник – разбойник Сърбия, пишейки дори ода за кайзерова Германия – „Германия”(1915), докато Вазов спира до елегията за починалата царица Елеонора (1917) и детската класика „Аз съм българче”(1918).

И за двамата трагедията след пробива на съглашенците при Добро поле на 15 септември 1918 г. и краха на националния ни идеал е травматичен шок.

В своя дневник „Време и съвременници” Кирил Христов свидетелства, че през страшните  дни от края на 1918 г.Вазов се притеснява от евентуални репресии от окупационните врасти за своето военно творчество, страх, който впоследтвие се оказва напразен...

Като чиновник в просветното министерство Кирил Христов активно участва в подготовката и провеждането на 50 годишния творчески  юбилей на Вазов, пише възторжеин отзив за стихосбирката му „Люлякът ми замириса”(1920), издава биографичен очерк за Иван Вазов (1920), а в дневника си хроникира с ирония и сарказъм цялата дандания по честването  - от посещението на цар Борис III в дома на поета, където на монархическите приветствия Вазов отговаря с пресипнал и треперещ от вълнение глас, през празничната атмосфера в Народния театър на 24 октомври 1920 г., безкрайните софри и тостове, до епилога в Пловдив, съвпаднал с окончателното предаване на Западните покрайнини на Югославия...

Чел съм тези страници от „Време и съвременници”, смеейки се през сълзи.

Наистина не е нужно да се гледа тогавашната кинохроника или да се следят помпозните дитирамби по вестниците.

Кирил Христов пресъздава скрупольозно и цветисто цялата налудничава еуфория като тв риалити формат и четящият има усещането, че с машина на времето попада на поразяващо със своята неподправена автентичност шоу от ранга на „Биг брадър” и „България търси талант”.

На моменти цялото показно внимание и любов към поета, демонстрирано основно от просветния винистър Стоян Омарчевски, идва в повече на Кирил Христов.

Честолюбивият творец се вглежда в еснафския очилат профил на юбиляра и с тайна жлъч записва в дневника си  - „Айваз, айваз ,  си ти, а не Вазов!”, но публично следва патриарха, издава му биографията и дори произнася слово на пресния му гроб в центъра на столицата на 28 септември 1921 г., забелязвайки с пословичното си любопитство активната намеса на  Атина Болярска, която въпреки съпротивата на Вазовите рожднини като бивша съпруга, оглавява траурното шествие.

Кирил Христов не подлага на преоценка мнението си за нашия литературен патриарх до края на живота си.

Уважението към Вазовото дело надделява над егоизтичните му желания, вкл. и след осуетяване на юбилея му, планиран за 16 май 1921 г. след грубата намеса на френския генерял дьо Фурту ,като той запазва пиетет към творческото  дело на патриарха ни до последния си дъх на 7 ноември 1944 г.

Борислав Гърдев

Епична сага за Юда Бен Хур

Eпична сага за Юда Бен Хур

Този филм на Тимур Бекмабетов  го чаках с интерес, любопитство и  напрежение.

И въпросът не опира  до качеството на сценария на Кейт Кларк и Джон Ридли и дали постановчикът ( създател на „Нощен патрул“, 2004,, „Дневен патрул“, 2006  и „Неуловим“, 2008 ) е най – подходящият за реализацията му.

Над версията „Бен Хур“ от 2016 г. тегне тежката сянка на предшественика му от 1959 г., дело на класика Уйлям Уайлър , спечелил рекордните 11 награди „Оскар“.

Моите притеснения бяха свързани основно с режисьорската концепция и доколко е удачно продукт за 100 милиона долара да се смята непременно за касов и да излезе през август.

Външно „Бен Хур“ на Бекмабетов носи белезите на суперпродукция и дори на сапунена опера с религиозен оттенък , стриктно спазващ политическата коректност, но това съвсем не означава, че не е рисков замисъл.

Оказа се, че в САЩ този филм не може да спечели публиката на Североизтока, че зависи от края на Олимпийските игри и от повторното отваряне на училищата.

И най – вече заради негативната реакция на шепа влиятелни критици, които и сега определят настроенията  на общественото мнение.

А като творчески резултат „Бен Хур“( 2016) е много силен и убедителен.

И изненадващо добър.

Бекмабетов  променя гледната точка на посланието си и придържайки се към романа на Лу Уолас от 1880 г.набляга не на отмъщението, а на прошката и изкуплението.

Така епосът за ГОЛЯМОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ се трансформира в драматична сага за ГОЛЯМАТА ПРОШКА, за умението да разбереш и простиш на врага си, който някога ти е бил пръв приятел и надмогвайки конюнктурни условности да запазиш човешкото си достойнство, приемайки Христос в себе си.

Всъщност  спектакълът  на Бекмабетов  е  творба за промяната в ценностната система на юдея Бен Хур, който на финала е вече убеден християнин.

Режисьорът  е подпомогнат в тежкия си ангажимент от впечатляващата визия на  оператора Оливър Ууд и композитора Марко Белтрами, чийто партитури са  величествени и запомнящи се.

Ако има уязвимо място този епос  то  е липсата на голяма водеща звезда.

Шедьовърът на Уайлър разчиташе основно на харизмата на Чарлтън Хестън, който изнесе суперзрелището на плещите си.

Бекмабетов залага на добри, но не толкова известни актьори като Джак Хюстън – Бен Хур, Тоби Кебели – Месала, Родриго Санторо – Христос и Назанин Бониади - Естер.

Не случайно появата на Морган Фриймън като шейх Илдирим веднага привлича вниманието и подобно на Марлон Брандо в „Апокалипсис сега“ (1979) и тук сме свидетели на феномена  как големият, влиятелният актьор привлича камерата върху себе си, „открадва шоуто“ и превръща една привидно поддържаща и резоньорска роля в главна .

Ако и да е изпълнен с напрежение, насилие и кръв, „Бен Хур“ на Тимур Бекмабетов  е по – скоро филм за надеждата и вярата, за прераждащата сила на страданието и изкуплението, след които човек наистина се възражда и възвисява.

А що се отнася до прословутия епизод с гонката с колесниците на ерусалимския стадион – той е направен суперпрофесионално, в бясно темпо, по нищо не отстъпва на образеца на Уайлър и е шедьовър във всеки свой компонент.

Как тогава да се съглася с мнението на Стивън Холдън, който в „Ню Йорк таймс“ на 19 август 2016 г. ехидно отбелязва, че „Бен Хур“ се възприема като  евтин филм, макар и да изглежда скъп“?

Не смятам, че „Бен Хур“(2016) е срамен или куриозен провал.

Признавам, че притежава  притегателна сила и е в състояние да въздейства като малко други филми, появили се в последните години.

Сигурно ще се провали в американския бокс офис, но това съвсем не означава, че е боклук и няма потенциал да печели публика – в Латинска Америка, Европа, Югоизточна Азия.

При една добра стратегия и обмислена кампания с ДВД изданието той е в състояние да преживее своя ренесанс и да спечели аудиторията, за която е предназначен.

Убеден съм в това и ще се надявам съдбата  занапред да е по -  справедлива към него.

Борислав Гърдев

„Бен Хур“, 2016, 123 минути, реж.Тимур Бекмабетов, разпространение „Парамаунт“ и “ Метро – Голдуин-Майер

       Борн, Джейсън Борн

След като съм гледал предишните четири филма за Борн, бе логично да се насоча и към петия.

Въпреки неудовлетворението си от работата на Тони Гилрой в „Наследството на Борн“ (2012), в който Джеръми Ранър, въпреки похвалните си усилия, не можа да ме убеди,че е достоен наследник на Мат Деймън.

Сега нещата си идват на мястото.

Пол Грийнграс е отново съсценарист, заедно с Кристофър Рус, режисьор – постановчик и съпродуцент с Мат Деймън, Мат си поема главната роля и публиката хуква да гледа епизода.

Казвам епизод с ирония и болка, тъй като и „Джейнсън Борд“( 2016)като част от по – голям проект  има малко  общи допирни точки  с оригиналната трилогия на Робърт Лъдлъм, ако и да е в плен на суперактуални проблеми, свързани основно с аферите „Уикилийкс“ и „Сноудън“ и свеждащи сe най - вече до свободата на личния избор и контрола на частния живот и общуване  от могъщите тайни правителствени служби, които на екрана придобиват облика на зловещото ЦРУ, ръководено от директора – маниак Дюи в иначе стабилната интерпретация на Томи Лий Джоунс.

Останалото?

Борн се крие от бившите си работодатели, те го преследват, искат да го убият или привлекат на своя страна, той им се изплъзва, защото не вярва на благите им приказки и тъй като е добил навика да се справя с безнадеждни ситуации като вълк – единак.

А това Мат Деймън го умее превъзходно.

Неговият Борн е цар на оцеляването – едновременно хитър, предвидлив, упорит, неотстъпчив и борещ се докрай за своята кауза.

Вярно е, че така Джейсън  се натоварва с митологичен статут и все повече заприличва на Джеймс Бонд, но явно това е и целта на продуцентите .

За пореден път впечатлява раздвижената и динамична камера на Бари Айкроуд, бесния монтаж на Кристофър Рус, държащата в напрежение музика на Дейвид Бъкли и Джон Пауъл, зашеметяващите каскади, автомобилните гонки, натрошените  коли и поредното измъкване от клопката на Борн.

Това води до отстраняването от поста на Дюи и до париране опита на Хийтър Ли - Алиса Викандер, неубедителна за такава отговорна роля, да привлече обратно в службата Джейсън Борн.

Той отново е неуловим, безстрашен , активен и целеустремен.

Успял е да оживее , да елиминира опасния си преследвач Асет – Венсан Касел и няма никакво намерение да става наемник на американското правителство.

Харесва ми този негов оптимистичен дух на непримиримост и непокорство, въпреки че именно в превъплъщението на Мат Деймън  Джейсън Борн  най – много се отдалечава от литературния си първоизточник.

Някой помни ли, че първият изпълнител на култовата роля бе Ричард Чембърлейн в един вече очевидно забравен минисериал в две части от  1988 г., под режисурата на Роджър Йънг, носещ заглавието „Самоличността на Борн“, който поне се придържаше  плътно към света, характерите и проблематиката на сагата на Лъдлъм?

Вярно, сега е друго време, Студената война свърши, трябва да се критикува властта за ограничаването правата на гражданите.

Защо това да не стане с популярен летен шлагер, който хем ще допадне на младата аудитория и ще донесе пари, хем ще заинтригува и по – придирчивата публика, която винаги се интересува от  драмата на несекващите конспиративни игри?

Борислав Гърдев

„Джейсън Борн“, 2016, реж. Пол Грийнграс, 123 минути, разпространение „Юнивърсъл пикчърс“

Легендата Тарзан

Този Тарзан на Дейвид  Йейтс  не е  като добре позантия ни  Джони Вайсмюлер  от „Тарзан  - човекът – маймуна“ (1932) на У.С.Ван Дайк.

Не прилича и на онзи от рода Грейтстоук от 1984 г. на Хю Хъдсън  с Кристоф Ламбер  в главната роля.

Тарзан `2016на Йейтс и Александър Скарсгард  е политически коректен, та чак дрънка.

Нито прекалено секси или  напомпан с мускули, нито пък само фин и нежен като манекен.

Той е чаровен, любвеобилен, не парадира със сила, но когато е необходимо се бори за каузата си до последен дъх .

И е с прогресивни възгледи – да му се ненадяваш.

Лорд Джон Клейтън – Тарзан е борец за граждански права и противник на робството.

Изтънчен аристократ в Британия, събрат на маймуните в джунглата и водач на борбата срещу поробването на Конго и ограбването на неговите диамантени  находища.

При това в далечната 1890 г., когато у нас Стамболов се бори за нашата независимост от попълзновенията на имперска Русия.

Клейтън –Тарзан е продукт на  парадоксална епоха.

В нея има както омраза, насилие, кръв, жажда за печалби , така и желание за справедливост, алтруизъм, разбирателство между етносите и расите.

Тарзън – Клейтън е родственик на великия постановчик Лукино  Висконти, който е едновременно херцог по бащина линия,` наследник на фармацевтичната империя „Ерба“ по майчина, обслужван в къщата си в Рим от осем слуги, които са викани със звънче като кученца, без да имат право да приказват с него и който е снъщевременно  активен член на Италианската компартия и пръв приятел на лидерите й Палмиро Толиати и Енрико Берлингуер.

И тъй като Тарзан – Клейтън е смел и справедлив, е логично да предприеме рискована мисия в Конго, за да разкрие гешефтите и престъпленията на белгийския крал Леополд  II, подпомогнат от небезизвестния Джордж Вашингтон Уйлямс – Самюъл Джаксън – щях да се учудя, ако е някой друг, например бял.

С него те са непробиваем дует ( Вашингтон Уйлямс е участник в Гражднаската война, в схватката с Мексико и при изстреблението на индианците, та е логично именно в Африка да очисти помръкналия си морален имидж ) и е само въпрос на време, но и на големи усилия от тяхна страна, да победят хитрия злодей Леон Рим – Кристоф Валц, заслужено намерил смъртта си в челюстта на атакуващ го алигатор…

Следва разобличението на жестокия белгийски монарх пред лицето на самия английски премиер  - може би лорд Солсбъри  - Джим Броудбент и задължителната финална прегръдка и целувка на любимата Джейн – Марго Роби…

Какво повече да искаме?

Има добре конструиран разказ  от Адам Козад  и Крейг Брюър,  величествено заснети от Хенри Бреъм пейзажи в самото сърце на Африка , редуващи мрачни и пасторални  тонове, много напрежение и екшън на предела на реално допустимото  до самия финал, напрегната и динамична музика на Рупърт Грегсън – Уйлямс и майсторски пласирани поддържащи роли, дело на асове като Бен Чапман – капитан Мул , Джон Хърт – проф.Архимед Портър и Джимон Хонсу – вождът Мбонга.

Над всички грее с ослепителната си злодейска усмивка Кристоф Валц, създал поредната си конгениална роля на Леон Рим.

Същият Валц някога беше партньор на Христо Шопов в „Пратеникът на кралицата“(2001) на Марк Роупър, но бе поет от Тарантино, спечели два „Оскар“ – а  и стана световна звезда, а нашата надежда  все още лежи на лаврите на Пилат Понтийски от „Страстите Христови“( 2004) на Мел Гибсън и напомня за потенциала си в сериали като „Четвърта власт“(2013) на Димитър Коцев - Шошо…

Четох много  отзиви и мнения за филма.

Преобладаваше изненадата, коментираше с е липсата на връзка с някогашната класическа холивудска серия и обобщението бе такова – „Макар да не е филмът, който очаквах, „Легендата за Тарзан“ се оказа майсторски заснет и ме( ни) държа в напрежение пред екрана през по – голямата част от времетраенето си“.

За себе си ще призная, че версията на Йейтс е от приятните находки  на 2016 г .

Рядко се случва да гледам филм, без особени претенции, пипнат внимателно в основните си компоненти , който не само забавлява и иронизира клишетата на легендата, но дори си позволява критичен патос и актуално  интерпретиране  на  наболели проблеми – рядко срещано явление в подобен род ленти.

Струвало си е да се рискува .

След Хари Потър  Дейвид Йейтс  доказа, че може да освежи още една филмова икона.За което може  да му  благодарим.

Борислав Гърдев

„Легендата за Тарзан“, 2016, 109 минути,  реж.Дейвид Йейтс, разпространител “Уорнър брадърс“

Истината за гибелта на Ботев

Настоящите ми размисли са по повод 140 годишнината от гибелта на Христо Ботев.

В нацията съществува единно становище, че гениалният поет, публицист и революционер е живял достоен живот и е извършил подвиг във врачанския Балкан.

Това не подлежи на съмнение, поне от 1876 г.насам.

Доказват го паметниците, изданията на съчиненията му, честванията , ежегодното виене на сирените на 2 юни по обяд…

С подобни помпозни мероприятия обществото ни прикрива срамни тайни, опитвайки се да успокои гузната си съвест.

Тъй като и преди век, и сега във въздуха виси със страшна сила въпросът : „Защо се допусна гибелта на Ботев и кой е неговият убиец?“

Признавам, този проблем ме вълнува от десетилетие, но досега съзнателно отбягвах да се занимавам с него.

Не ми се влизаше в излишни полемики и не желаех да чета за себе си, че съм черноглед и без патриотична вяра.

Преди седем години написах малко есе „Ботев и Стамболов“, публикувах го в „Словото днес“ и сметнах, че съм изпълнил дълга си към великия българин.

Сега, след като вече съм прочел прекрасния роман на Неда Андонова „Неговата любима“(2015) и аргументираните статии на Росен Тахов, събрани в сборника „Убийството на Ботев“(2016), реших да изложа своята гледна точка.

Безспорно е, че Ботев организира с вдъхновение  голяма военна единица от 208 души, добре въоръжена и екипирана.

Малката, но съществена подробност е, че той, по стечение на обстоятелствата, й става войвода, след като легендите Филип Тотю и Панайот Хитов, независимо че получават солидно предварително заплащане, предпочитат да служат не на родната, а на сръбската кауза.

Образцово е проведено овладяването на „Радецки“ на 17 май 1876 г.

За разлика от проф.Янко Янков аз не го възприемам като терористичен акт – няма жертви и разрушения, не се вземат заложници, нито паричен откуп – напротив касата на кораба се пази от четник по личното разпореждане на Ботев.

Акцията е по – скоро блестящ PR акт – именно на  кораб от страна, покровителстваща Османската империя, българските революционери уведомяват просветена Европа, че са тръгнали да се бият за свободата на поробеното си отечество.

Неслучайно, покрай писмото си до Венета, Димитър и Иванка, Ботев предава на благодетеля си Димитър Горов и една телеграма, предназначена за френските издания  „Френска република“ и „Женевски журнал“.

Така общественото мнение в цивилизования свят разбира от първоизточника смисъла на акта от 17 май 1876 г.

Ботев не е член на  Гюргевския революционен комитет, но се смята за важна част от“революционната партия“.

По тази причина решава да помогне на Трети революционен окръг със своята чета, увещаван настойчиво от Обретенов и Апостолов.

Оттук започва и неговата драма.

На същия 17 май, преди обяд,комитетските дейци Стефанаки и Сава Савов, качили се на парахода от Оряхово, молят Ботев да се върне обратно, тъй като  Враца не е готова за въстание.

Това е първият сериозен удар по войводата, но той не се отказва от решението си да се бие за своята родина.

Слизайки на Козлодуйския бряг, четата му поема към своята Голгота.

Любопитно е, че същият ден към 19 часа, на излизане от село Бутан е прекъснат телеграфа за Враца – това показва колко предвидлив и съобразяващ се с обстановката може да бъде Ботев.

Акцентирам на сражението на Милин камък на 18 май, което е тежко и продължително. Въпреки дадените жертви – към 30 убити, изчезнали и ранени и независимо от назрелия конфликт между войводата и военния ръководител Никола Войновски, четата пробива блокадата и се изтегля към рида Веслец.

Христо Ботев вече губи психическата си устойчивост, мисли за самоубийство.

Осъзнава, че е измамен от врачанския апостол Стоян Заимов, че въстание няма и хората му са обречени на смърт.

Въпреки това, на 19 май, праща писмо до Заимов с искане на помощ.

Такава не получава.

А има и друг, щекотлив проблем.

Помощниците на Заимов от Трети революционен окръг Георги Апостолов и Никола Обретенов са в четата и в тези напрегнати дни и часове не могат да избягат от Ботевите обвинения, които се свеждат основно до

1.Защо със Стоян Заимов не са подготвили населението за бунт, а са дезертирали в Румъния?

(Те никога няма да признаят, че са се карали помежду си кой да ръководи борбата и затова са оставили всичко в ръцете на Заимов)

и

 2.Къде са потънали събраните за делото пари?

Врачанските, осигурени  от Мито Цветков, са само 4000 франка, като до 17 май  1876 г. дори не са приведени изцяло, а общата сума, осигурена за четата е 17,701,75 франка, без да се смятат средствата , предоставени от Димитър Горов и събраните от Влашко и Южна Русия - 56 000 франка!

Питането на Ботев е логично, тъй като, независимо че Коста Апостолов от Свищов е определен за съкровищник на четата, именно Обретенов се самопредлага и титулува неин касиер.

Същият, който е в основата на ограбването  на местния козлодуйски чорбаджия на 17 май , задигайки му цяла конска торба, пълна със сребърни меджидии.

Така стигаме до фаталната дата 20 май 1876 г.

След боя при Околчица, Камарата и Купена, продължил цял ден, идва прословутото съвещание на ръководителите  на четата , на което се разисква въпроса какво да се прави по – нататък и каква ще  е бъдещата тактика.

При всички версии на мемоарните свидетелства Ботев задава същностния въпрос – „Какво мислите момчета, трябва ли да вървим още напред, или да вземем пътя за Сърбия?“

На това питане раненият Перо Симеонов - Македонеца  виква негодуващо – „Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичкото, което си направил досега.Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата.“

Цитирам думите по разказа на Обретенов от 1915 г. пред Евгений Волков, който смятам за правдоподобен, въпреки съмнението ми, че това е изказване на Апостолов, насочено срещу Ботев от 30 септември 1875 г.

Но не твърдя, че Перо е убиецът на Ботев – той няма мотив, освен това  е със счупен крак  и се нуждае от лекарска помощ, която може да получи именно в западната ни съседка.

Хората, които в този момент най  - много се страхуват от обвиненията на живия Ботев са Апостолов и Обретенов.

Съвещанието за бъдещите действия  е организирано от Никола Обретенов.

Всъщност важните въпроси са не дали свои са убили Ботев – това е ясно, а кои точно и как.

Смятам, че съучастниците  – Обретенов, Апостолов и Войновски,  са реагирали  бързо и експедитивно.

Четниците се изтеглят към манастира при Люти брод, а заговорниците трябва точно на 20 май да се отърват от опасния обвинител.

За да бъдат всички съпричастни и еднакво отговорни, са действали последователно, но заедно – Апостолов застрелва Ботев в гърдите, Войновски, заради накърнената си офицерска чест и като вещ военен пуска контролен изстрел в челото, а вдъхновителят Обретенов пребърква  жертвата и прибира часовника, бинокъла, окървавената карта и петте наполеона.

Такава е картината в моето съзнание от онази нощ, която изграждам на базата на всичко прочетено и осмислено досега.

На другия ден, 21 май, Перо Симеонов и Георги Апостолов са убити, а Никола Войновски загива на 13 юни 1876 г.

Оцелява Обретенов.

След заточението в Сен Жан д`Акърската крепост и липсващтите улики против него, той се превръща в меродавния хроникьор на Ботевата саможертва, ще получи народна пенсия, ще издава мемоари, редактирани от самия проф. Михаил Арнаудов  и ще раздава истини от последна инстанция на всеки изследовател на Априлското въстание и делото на Ботев.

На стари години ще другарува с измамника Стоян Заимов и ще отнесе позорната тайна за Ботевата гибел в гроба си на 10 октомври 1939 г.

Интересното е нещо друго – никой не търси сметка след Освобождението за провала във Враца от Стоян Заимов.Нито за присвоените пари.

Дори и Стамболов.

Дали пък всесилният властник не си дава сметка, че и той носи вина за пропадналото дело поради незадоволителното си представяне по време на въстанието  като апостол на Първи революционен окръг?

След 1878 г. всеки от оцелелите поборници се втурва да прави кариера.

Председателят на 4 ОНС Стамболов през 1885 г. не удовлетворява молбата на вдовицата Венета  Ботева да се увеличи мизерната й пенсия от 30 лева, равняваща се на две депутатски надници.(На 1 ноември 9 ОНС под председателството на Георги Губиделников ще отхвърли молбата на майката Иванка Ботева да се възстанови отнетата й предната година пенсия от 100 лева!)

Но само след пет години ще е инициаторът на честването на Ботевия подвиг.

На 27 май 1890 г. в присъствието на княз Фердинанд I и вдовицата Венета  в центъра на Враца е открит паметник на войводата.

Може и да не е автентичен и жизнено правдив, да не покрива обществената представа за величието на Ботев – за него във виенската бронзолеярна на Густав Еберлайн позира местният председател на Постоянната комисия Гьошо Антонов, пъчейки се като Ботев, тъй като не носи със себе си негова фотография, но паметта на великия мъченик все пак е почетена.

Две години преди това в Русе Захарий Стоянов издава „Христо Ботйов.Опит за биография“ и първата сбирка на съчиненията му с негов предговор.

Така Ботев се оказва предтеча и съмишленик на основните фактори на Народнолибералната партия на Стефан Стамболов, срещу което негодува открито  бъдещият народняк Вазов в прочутата си студия от 1891 г.“Христо Ботев“.

 Обретенов  като окръжен управител на Силистра има безспорна заслуга пред Стамболов в страшната 1887 г., потушавайки бунта на 19 февруари,  а  е  и последният оцелял сред  водачите на Ботевата чета.

Логично  покрай Ботев и Захарий Стоянов трябва да се цени като икона и Никола Обретенов.

Първо от съпартийците си, а след това по традиция от техните приемници на държавното кормило.

… А истината за Ботевата смърт вече си пробива път през мъглата и грамадата от измислици, инсинуации и легенди.

Тя трябва да се изрече ясно, категорично и на висок глас, тъй като от нея имаме нужда.

За да не живеем повече с митове и не се кланяме на фалшиви герои.

Ако искаме да бъдем свободни и достойни граждани.

Борислав Гърдев