понеделник, 22 април 2019 г.

"Самотни сърца", повест, 15

XIV. Писмо от Холивуд



Доцент Божидаров затвори входната врата , остави пакетите на земята и въздъхна с видимо удоволствие.
Най–после успя да приключи с пазаруването и вече се чувстваше свободен.
Той по принцип тачеше традициите, но винаги посрещаше празниците с досада.
Включително и Коледа.
Не харесваше суетата, блъскането по моловете, шопинг истерията на новобогаташите, желанието на обикновения човек да се почувства значим поне веднъж в годината и с пакетите от добавките, получени в последния момент от свадливи работодатели да забрави мизерията на ежедневието си.
Божидаров приключваше  сравнително добра  година.
Издаде нова книга, най – после бе приключила и процедурата му за професор.
В университета ангажиментите му вървяха в познатото русло, но рутината все още не го измъчваше.
Той все така умело лавираше между боричкащите се лобита в неговата катедра, следеше цирка на амбициозните си колеги с ловко прикрита досада, избягваше новините по телевизията, но бе приятно изненадан, когато една вечер бе посетен от емисар на управляващата партия, който дискретно му предложи да го включи в депутатската листа за предстоящите парламентарни избори.
Доцентът го почерпи с уиски, побъбри вежливо с него и уклончиво обеща да си помисли върху примамливото предложение.
Бе време за равносметка и Даниел Божидаров неизбежно трябваше да се замисли за своето  бъдеще.
Скоро не се бе впускал в нова любовна авантюра, тикаше сравнително спокойно ежедневието си, но трудно преодолима неудовлетвореност го измъчваше напоследък.
Чакаше с нетърпение да се чуе по скайпа с Виктория.
Отначало тя му се обаждаше почти всеки ден, говореше му с възторг за своя ангажимент по екшъна, който снимаше в Калифорния, хвалеше атмосферата и условията на работа, не можеше да се нарадва на късмета си да снима сцена не с кого да е, а със самия Том Круз, прати му снимки от бунгалото, в което бе настанена на брега на Тихия океан и обещаваше веднага след приключване на ангажимента си да се прибере в България.
Така беше допреди месец.
След това  Виктория вече не беше на линия и не отговаряше на неговите писма.
Това го измъчваше и изпълваше със съмнения.
Какво ставаше с нея, защо мълчеше?
Често доцентът се будеше нощем с изпотено чело и мъчително си припомняше фрагменти от един и същи кошмарен сън, който го преследваше натрапчиво и в който  Виктория му изневеряваше нагло с някакъв мазен и самодоволен тип от филмовата индустрия, чието име Божидаров така и не успяваше да си спомни...
Днес, навръх Коледа, той беше сам.
Натрупа механично лакомствата на масата, на канапето в кабинета си постави внимателно подаръка за Виктория – нови италиански ботуши, които си осигури с връзки, изхарчвайки хонорара  от последната си книга и след това побърза да се обади на майка си и да й честити празника.
Тя прие с внимание отправените поздрави, но веднага го жегна с очаквания въпрос дали се е чул с Вики.
Как можеше да я излъже?
Отговори й, че днес ще се чуят обезателно, но все още е възпрепятстван от часовата разлика.
Майка му настоя веднага след разговора им да й се обади.
- Добре мамо, ще ти звънна на секундата след като свърша с нея!
Колко беше лесно да се разбереш с най – близкия си човек и как го глождеше съмнението, че тази вечер съдбата му е приготвила горчиво изпитание.
Божидаров седна машинално пред компютъра и мигновено отвори страницата на електронната си поща.
Опаа, имаше изненада!
Най–после !
Виктория му бе изпратила писмо – от Америка, от Холивуд, от Меката на киното!
Не го беше забравила и може би съвсем скоро щеше да е при него, да чувства ласките й, да потъва в гънките на нейното гъвкаво и топло тяло.
С вълнение той отвори файла и стремително зачете посланието й.

„Здравей, скъпи!
Днес приключиха снимките и екшънът, на който възлагам толкова надежди е вече готов. Материалът поема към монтажната и след три месеца ще е на голям екран.
Тъй като е заснет по бестселър от голям режисьор и с прочута водеща звезда се очаква да има шумен успех.
Екипът поля последните снимки и се увековечи за спомен.
Аз бях малко натъжена, че този сбъднат сън свърши, но веднага след като бяхме освободени, асистентът на постановчика ме извика на разговор насаме, предлагайки ми роля в неговия дебют.
Представяш ли си какъв късмет извадих?!
Предаде ми сценария и ми каза, че до две седмици ще ми се обади, за да уточним стартирането на проекта.
Господи, дали наистина ставам част от тяхната система или за малко ще бъда под лъчите на прожекторите и след това ще ме натирят като ненужна вещ?
Не знам, но затова сега не искам да мисля.
Аз изтеглих отново печелившия талон и не смятам да го хвърлям в огъня.
Ще се боря за своето място под слънцето, ще работя упорито, ще създавам връзки и ще се стремя да се реализирам пълноценно!
Не искам да гния по провинциални театри и да използват лицето ми в долнопробни аматьорски реклами по глупавите ни телевизии!
Защо, ако късметът ми продължи да работи, да не преследвам и аз своята американска мечта?
Какво лошо има в това?
Може би ще ме обвиниш в груб комерсиализъм, ще ми натякваш, че трябва да мисля за родината си и за своите най–близки?
Мили мой, родината за човек е там, където той се чувства най–добре, синът ми непрекъснато ми досажда да го запиша в американски колеж, защото животът му в България е безсмислен, безперспективен и пълен с клопки, свързани с алкохол, наркотици и малолетни проститутки.
Той не иска да е част от вашето (Боже, какви думи употребявам вече!) мълчаливо и  безгласно общество, от което нищо не зависи, не желае да затъва в алкохолен делириум, отвратил се е от последните си две връзки с дръзки, нахални, високомерни и с отвратително поведение момичета и буквално ми е поставил ултиматум до лятото да му уредя прехвърлянето в Щатите.
Мога ли да не се съобразя с желанието на своето дете?!
Сега за теб.
Знам, че отношенията ни се развиха като в роман – подлистник.
Господи, колко те обичах и как съм страдала за твоите глупави и необмислени постъпки!
Как съм ревала след поредната ти изневяра, обвинявайки се за своето малодушие...
Убедена съм, че ме обичаш – дори сега, при тези обстоятелства и хилядите километри и седемте часа разлика, които ни делят...
Но скъпи ми доценте (вярно ли е, че ще ставаш професор?), искам да ме разбереш правилно.
Какво бъдеще мога да имам с теб?
Да си чатим по скайпа, да се радваме като деца от разстояние на физиономиите си и да се надяваме, че утрешния ден ни принадлежи?
Красиви и смешни илюзии!
Да се върна в родния си град и да се къпя в народната любов, която ще продължи три дни и ще утихне след като са ме снимали за четири вестника и са пуснали мое интервю в местната кабеларка?
А след това – да спя с някой смахнат гений в очакване да получи финансиране за  изчанчения си проект с надеждата, че ще взема втората главна роля или да тръгна  като някогашните аркашки из провинцията в ролята на Албена и да си броя левчетата за кафе, цигари и вечеря в местния реномиран ресторант?
Не, това вече не е за мен.
Не искам.
И причината не са само парите.
Въпреки че те са винаги важни.
Искам правилно да ме разбереш.
В България ще ми липсва перспектива, ще загубя вяра в собствените си сили, в умението си да направлявам съдбата и да имам онази широта на духа, с която са надарени великите нации – американци, руснаци, китайци…
Скъпи, не искам да ми се сърдиш, но и не приемам да ме съдиш.
За какво съм виновна аз?
В какво съм съгрешила?
Дори не смятам, че трябва да прекратяваме връзката си, въпреки че – и това трябва да ти е пределно ясно, за да продължи да е жизнена  - ще се наложи да дойдеш при мен.
А не знам дали си навит на подобна драстична промяна.
Ще можеш ли да се адаптираш към тукашния живот?
Да си намериш работа, да осъществиш  амбициите си, да станеш част от американската действителност.
Може би тези мои редове ще те натъжат, но предпочитам да съм искрена с теб, а не да те баламосвам със сладки приказки и да научиш от някой друг – примерно от вестниците или от клюкарски сайт – че всичко между нас е свършило.
Зная, че работиш упорито и всеотдайно, че си ценен от твоите студенти и колеги, но ти сам трябва да прецениш дали това ти(ни) е достатъчно и дали не е време и за теб да направиш онази необходима стъпка, скокът в неизвестнвото, който те плаши, но без който не можеш да продължиш напред.
Ако искаш да си щастлив, удовлетворен и най–вече да имаш мен.
На Коледа скъпи, стават чудеса.
С мене те се случиха малко преждевременно, но смятам, че ти можеш да отвоюваш и осъществиш своето чудо.
Бори се, преследвай го и ще бъдеш щастлив!
Все още твоя Вики.
 Холивуд, Калвър сити, 24 декември.
П.С.
Поздрави майка си. Знаеш, че  я обичам и храня най–топли чувства към нея.
Надявам се лекарствата, които  изпратих, да са й били от полза.”

Погледът на Божидаров се премрежи, той машинално прочете още три пъти целия текст, полагайки похвални усилия да вникне в него.
Струваше му се, че това писмо е написано от друг, непознат човек, а не от онази Виктория, която помнеше от най–щастливите си мигове.
От всеки ред лъхаше прагматизъм, студена пресметливост и някаква трудно поносима насмешка към него, към живота и бита му, към неговите цели и мечти.
Това ли очакваше той от любимата си Вики?
Егати коледната изненада!
Вики, Вики...
Къде потънаха нашите копнежи и надежди?
Какво стана с живота ни?
Защо така лековато ме предаваш?
В какво сгреших?
Америка, Америка те е омагьосала, досущ като героят на Елия Казан Ставрос от едноименния му шедьовър.
А аз?
Къде съм?
Какво да правя със себе си?
Доцентът направи няколко обиколки из кабинета си, хвърли разсеян поглед през прозореца.
Рояк снежинки танцуваха и сякаш му се присмиваха.
Духаше студен вятър.
Божидаров въздъхна тъжно.
„Сигурно като остарявам ставам смешен. Дано не съм и жалък!”
И сега какво му оставаше – да удари 200 грама „Бърбън” за възстановяване, да се любува на зимната фиеста или да досади в последния момент на някой свой колега?
Глупаво и неуместно...
Не му се пишеше, нито четеше, не  желаеше да търси проститутки.
Седна отново пред лаптопа си, машинално влезе в папките със запазени файлове и решението дойде от само себе си.
Ще гледа за пореден път „Този прекрасен живот” на Франк Капра.
Както правят всички американци, любители на стойностното кино, в същия ден.
Защо поне в това да не прилича на тях?
Записът тръгна безпроблемно, приказката го увлече спонтанно и Божидаров не усети как две сребристи сълзи издайнически се стекоха по лицето му.
Не му се мислеше дали стенеше за своята несретна съдба или бе увлечен от класиката на Капра.
Не усети кога изтекоха двата часа.
Затвори лаптопа си и посегна към мобилния телефон.
След машинално умуване реши да пусне SMS до Виктория.
Текстът, който му хрумна, бе пределно кратък – „Щастливо пребиваване в Холивуд!”



"Самотни сърца", повест, 14




XIII. ОБРЕЧЕНИТЕ МИЛИОНИ (2)


Виктория се снимаше в последните епизоди на филма. Работата вървеше напрегнато, защото вече всички бяха уморени и изнервени.
Всеки ден получаваше цветя и картички от Владо, както и безкрайни есемеси и позвънявания.
Накрая престана да вдига телефона.
Един ден, докато преглеждаше кой я е търсил, видя номера на Даниел и чу обърканото му обаждане на гласовата поща.
В първия момент вдигна гордо брадичка – „Ха, кой бяхте вие, господин доцент, че не мога да се сетя?”, но в следващия някаква тревога я стегна – „Нещо се е случило!” и тя с огромно нежелание набра номера на Владо.
В последвалия полушеговит разговор Вики успя да научи, че доцентът е все още в София, в същия злополучен хотел.
Това и трябваше и тя бързо затвори телефона.
За късмет снимаха близо до София и само след минута актрисата летеше с такси към столицата.
Застанала нерешително пред хотелската стая, тя тъкмо вдигна ръка да почука, когато чу отвътре непознат мъжки глас, тъп удар и бързо изхрущяване. Бе тренирала бойни изкуства, за да знае добре какво означава този звук.
Натисна бравата – заключено! Тогава се стегна, издиша, вдигна крак и след точния удар, който последва, вратата зейна.
От нея веднага се втурнаха към стълбите познатата и чернокоса красавица и двама яки мъжаги с вдигнати яки.
Само след миг на етажа започнаха да се отварят врати и да надничат любопитни глави.
Даниел седеше на пода, наклонен напред, а от лицето му върху пухкавия мокет капеше кръв.
Челюстта и носът му бяха счупени.
Вики отиде в банята, намокри кърпа със студена вода и докато с една ръка я придържаше към лицето на доцента, с другата набираше „Бърза помощ” и полицията.
После седна на мокета и внимателно взе да почиства кръвта от лицето му.
Той не можеше да говори, само я погледна с благодарност и стисна ръката й. Тя му се усмихна и продължи да обтрива с кубчета лед наранените места.
Щом Божидаров открехна вратата на хотелския си апратамент, видя в процепа Таня, която лъчезарно му се усмихваше, а зад нея двама мъже, в единия от които позна бодигарда и от „Сън сити”. Доцентът понечи да затвори, но телохранителят ловко мушна обувката си в процепа и блъсна вратата. Даниел политна назад, а неканените му гости нахълтаха, заключиха, а бодигардът дори прибра ключа в джоба на якето си.
- Как си скъпи? – изчурулика Таня към същисания Божидаров – грациозно се извъртя, отиде до нощното шкафче и извади оттам портфейла му. – Така е, като си имаш навици! – отново се усмихна и затършува по - настоятелно.
Даниел скочи към нея разярен, но тя ловко се дръпна като му подложи крак.
Той политна, като единият от биячите го пое и стовари юмрук в носа му.
Главата му гръмна, очите щяха да изхвръкнат, след това се насълзиха и ужасна, пареща болка проряза черепа му.
Таня равнодушно го изгледа и продължи да рови в портмонето му.
Извади отвътре всички пари, както и дебитните карти и ги подаде на мъжа във фотьойла.
Другият – телохранителят, канара на около тридесет и пет, с яки рамене, дебел врат и безизразно лице, стоеше прав до вратата.
- Ще трябва да ни кажете пин – кодовете, уважаеми доценте... Докато още можете! – изръмжа този от фотьойла – добре сложен господин, с красиво лице и тъмна коса, облечен в кадифено яке, джинси и дебела кафява фланела.
Таня се опита да се настани на коленете му, но той я избута и тя намусено се излегна на леглото, опъвайки кръстосаните си дълги крака.
- Защо не попитате нея, или тя не ги знае? – процеди доцентът, преглъщайки кръвта си.
- Ясно! Я дай портфейла тук! – каза отново седналият и Таня послушно му го подаде.
Той се разрови внимателно и зад личната карта на Божидаров откри малко листче с номерата на пин – кодовете, записани за всеки случай от разсеяния доцент.
- Нямате право! – опита се да роптае Даниел, но мъжът стана от фотьойла, доближи се до него и след секунда главата му отново експлодира, нещо изхрущя и той се свлече на пода с пронизваща болка в челюстта.
В следващия миг се чу трясък, вратата на апартамента зейна, тайфата се изпари като по чудо, а до него на пода седна Виктория и внимателно взе да чисти раните му.
Откараха го бързо в „Пирогов”, като специалистите – хирурзи прекараха половината нощ над лицето му.
Вики търпеливо чакаше пред операционната и се мъчеше да не си задава въпроса какво точно се е случило.
Каза на полицаите, че е видяла само как двама мъже и една жена, които не познава, са се изнесли на бегом от апартамента.Обеща, ако някога ги види, да им се обади.
Звънна, за да успокои своята майка и сина на асистент – режисьора Николай, за да прибере багажа на Даниел от хотела.
Около три часа през нощта Николай дойде и седна до нея.
- Не очаквах, че ще е толкова зле този път! – каза той.
- То и испанците не са чакали инквизицията, но това не е спряло Торквемада да ги преследва! – отвърна Вики.
После замълчаха и зачакаха.
Към четири часа лекарите излязоха уморени и ги успокоиха , че всичко е наред и до няколко дни Даниел ще е почти като нов.
Пуснаха ги за малко да го видят обинтован, спящ блажено от упойката, след което Николай откара Вики до фургона и край снимачната площадка.
През целия път мълчаха.Щом пристигнаха си пожелаха тихо - „Успех!” и актрисата слезе от колата.
Влезе във фургона, тръшна се на леглото и мигновено заспа.
В последните кадри, които заснеха с нея, цялото и същество излъчваше такава дълбочина на чувствата и самовглъбеност, толкова нетипични за нея и така подходящи за сюжета, че на лицето на мрачния продуцент най–сетне засия доволна усмивка.
Всеки свободен момент Вики отскачаше до болницата да прегледа бинтованото лице на упоения Даниел, който дори и буден, не можеше да говори от превръзките и отоците по лицето си.
Най–сетне бе заснет финалният епизод.
Последва задължителният банкет. Еуфорията беше всеобща.
Вики бе много уморена и почти не яде, само отпиваше на малки глътки бяло вино от своята чаша.
След като се върна от тоалетната, и се стори, че вкусът на питието се е променил и на слабата светлина забеляза на дъното на чашата подозрителна утайка.
Веднага след това рязко и се зави свят.
Тренираното тяло на актрисата реагираше странно на упойващи вещества – никакви сънотворни и антидепресанти не действаха!
Сега явно някой се опитваше да и погоди номер.
Огледа се и видя наблизо Таня, която също се взираше в нея, като вдигаше чаша за наздравица и се усмихваше нагло.
Вики бързо излезе, като придърпа със себе си Николай.
Само успя да му каже „Зле ми е!”, преди да се надвеси над мивката.
Той я гледаше с тревога и търпеливо я подкрепяше.
Щом успя да си поеме дъх, Вики прошепна нещо и му подаде телефона си.
Николай набра номера на полицейския следовател и развълнувано прошепна – „Тя е тук, елате веднага!”
След това подхвана Виктория под ръка, изведе я навън на хладен въздух и я настани в колата си.
Докато тя дишаше дълбоко и постепенно идваше на себе си, пред заведението спря патрулка и двама униформени и един цивилен полицай влязоха вътре и след малко изведоха Таня, която се дърпаше и крещеше нещо. Имаха подробното и описание от един от служителите в хотела, а сега я набутаха в автомобила и потеглиха.
...Палав слънчев лъч се плъзна по подутия морав нос на доцент Божидаров. Той кихна и се събуди.
На рамото му лежеше главата на Вики и косата и леко гъделичкаше бузата му.
Отново е у дома!
Докато успя да блокира дебитните си карти, те се оказаха чувствително изпразнени.
Добре, че беше послушал натякванията на Виктория, та имаше заделени пари в тайни сметки.
Ще издаде книгите си, ще отиде до Египет, а и апартаментът в София беше вече купен.
Животът отново навлизаше в обичайното си русло.
Мястото му в университета се пазеше.
Бяха намерили негов заместник, но щом се оправеше, щеше да се върне към любимата си работа.
Счупените му кости зарастваха добре и без усложнения.
Таня беше пусната под парична гаранция и по телевизията съобщиха, че изчезнала към Коста Рика, но от Пирата нямаше следа, сякаш се бе изпарил.
Даниел горещо се надяваше никога повече да не ги среща.
Вики всеотдайно се грижеше за него и той си мечтаеше да е завинаги.
Звънецът го стресна. Доцентът се опита да отмести внимателно Виктория и дори се надигна, но тя се събуди и скочи – „Нека аз!”.
Божидаров тъкмо се изтягаше блажено в леглото, когато погледна към вратата на стаята и се стресна – там, с насълзени очи, стоеше майка му.
- Леле, сине! – каза тя и приседна до него.
- Мамо, ти какво правиш тук?
- Ами Виктория ми се обади!
- Защо?
- Защото сега имаш нужда от грижи!
- От нищо нямам нужда! – намръщи се той.
- Какви са тези приказки? Как да нямаш? – скара му се тя.
Виктория се появи напълно облечена.
- Какви са тези заговори? – обърна се сърдито към нея доцентът.
- Скъпи! – приклекна тя до леглото му – след два дни летя за Лос Анджелис – Божидаров мълчеше и я гледаше намусено. – Ще остана там два месеца. Канят ме зароля в един екшън – усмихна се накриво – като разбраха, че ритам врати! Ще бъде забавно, а и офертата си я бива! Ще взема и сина си с мен, а освен това смятам, че ни трябва време, за да осмислим всичко!...
- Какво има да мисли? – обади се недочула майка му.- Докога смята да ергенува? – и се запъти към кухнята.
Двамата леко се усмихнаха. Вики приседна на леглото, погали внимателно Даниел по лицето, а той хвана ръката и я целуна.
- Защо ми причиняваш мъка? – попита с горчивина.
- Няма да усетиш как ще минат двата месеца и ако още искаме да сме заедно, значи все пак ще трябва да те търпя!
Засмяха се. Наведе се и го целуна по устните.
- Чао, скъпи!
- Чао! – каза той, опитвайки се да я задържи, но тя се изскубна от ръцете му и излезе.
Даниел се надигна и погледна през прозореца.
Долу чакаше такси. Всичко беше в бяло от навалялия сняг.
Слънцето грееше косо, сенките се губеха.
Вики изтича към колата, сякаш летеше.
Внезапно със сладостна болка Даниел си спомни за първата им среща в задушното барче на театъра, за техните танци, за задявката на Владо, че не оставя на никого възможността да танцува с нея и за срамния му гаф, при който той, гордо и опиянено обяви:
- Защото това е знаменитата актриса... – след което блокира и не можа да се сети заимето и!...
„Някога хората са вярвали, че сянката е душата на човека. Къде изгубихме душите си? Защо останахме самотни и нещастни?” – помисли натъжено Божидаров и тъкмо се канеше да се мушне в леглото, когато звънецът на входната врата се обади пак.
Доцентът с досада отвори и видя на прага, прегърнала огромен букет цветя и кутия шоколадови бонбони госпожа Евдокия Данева, счетоводителката на университета.
- Ах, господин Божидаров – занарежда тя – вие наистина изглеждате зле.- Опитваше се да изследва лицето му и едновременно да надникне в апартамента.
Даниел попита недружелюбно:
- Какво има?
- Ами колегите... деканът, безпокоим се за вас!
„Така ли? Умират от любопитство и кой знае какви клюки са пуснали по мой адрес! Охарчили са се за цветя и бонбони, за да разберат какво става и са я пратили на разузнаване!”
- Много благодаря за вниманието! – мрачно каза той и пое подаръците. – Скоро ще съм на работа! Довиждане! – и затвори вратата под носа и.
Тъкмо остави всичко на масичката в хола и пак чу продължителен звън.
Ядосан отвори.
На прага, ухилен, с бутилка уиски в ръка стоеше Владо, а зад него надничаха Валя и Галя.
Божидаров само каза: „Не сега!”, скри се и изключи звънеца.
Наля си сок. Още пиеше всичко със сламка и седна пред телевизора.
Навън вееше вятър и ята снежинки танцуваха зад прозореца му.
Той усили климатика и с наслада вдъхна аромата на пилешката супа, който се носеше от кухнята.



"Самотни сърца", повест, 13

XIII. Обречените милиони(1)


Доцент Божидаров излезе забързано от заведението като се отправи към най – близкия клон на банката, която ползваше.
Слава Богу, печалбата му беше вече приведена, документите оформени и той можа да изтегли солидна сума преди да затворят.
Първо нае апартамент в стилен и изискан хотел, а след това тръгна да се обзавежда с нови дрехи и скъпи парфюми, като старите просто изхвърли.
Най–хубавото остави за края. Отдавна мечтаеше за кутия ароматни хавански пури и сега с радост си ги купи. Прибави към тях и бутилка скъпо уиски и тържествено ги отнесе в хотелския си апартамент.
Разположи се удобно в красивия фотьойл, наля си от огнената течност в ниска кристална чаша и взе една пура “Мохика”.
Погледна я, помириса я, разтърка я между пръстите си до ухото, след което я запали и пое ароматния дим.
А той беше мек и упоителен и сякаш го отнасяше някъде далече под палмите на красивите заливи, с кристална вода и златен блясък, сред които танцуваше лек бриз и меко се спускаха кадифени нощи.
„А може и да отида до такова място!” – с наслада си помисли доцентът.
Всъщност всичкият лукс, който си осигури, беше най- вече, за да впечатли Таня.
Неговото сладко отмъщение!
Искаше да види лицето и, като разбере, че вече за него парите не са проблем.
А Вики? – стрелна се в ума му като спазъм болезненият въпрос.
За Вики ще мисли после!
В съзнанието му непрекъснато, с отчетлива яснота, изплуваха грижливо заровени спомени за Таня и бурната им връзка.
Тази жена бе като ураган, който връхлита и помита всичко край себе си.
Имаше предизвикателно тяло, с дълги бедра и високи, стегнати гърди, а черната и грива стигаше почти до кръста.
Зелените и котешки очи пронизваха, увенчани с черни мигли, а прав нос и пълни устни завършваха малко момчешката хубост на лицето и.
Освен това имаше огнен темперамент и нрав на дива котка, който доцентът се надяваше най – сетне да укроти.
Но това щеше да стане утре.
Освен всичко друго, той най - сетне се бе снабдил с бленувания лаптоп с безжичен интернет, на който си пусна Енио Мориконе и, уморен от толкава тичане и емоции, усмихнат заспа в колосаните хотелски чаршафи.
Събуди се на другия ден към единадесет и скочи. Имаше час до срещата с Таня.
Взе набързо душ и докато се бръснеше, се загледа в огледалото.
Прекрасната му брада – неговата гордост и емблема! Вики все се сърдеше, че заради нея цялото и лице се зачервява от целувките му, защото кожата и била нежна и чувствителна, а на Таня и харесваше, тъй като с нея имаше интересен вид, както леко го поднасяше.
Сега този облик му се видя страшно демоде. На фона на модерните магазини и заведения, в които беше влизал вчера, досегашният му живот сякаш бе останал нейде далеч в миналото, а бъдещето му - бе все още смътно и неопределено..
С решителен жест Даниел избръсна гладко цялото си лице, което почти бе забравил как изглежда без окосмяването си и което го наблюдаваше като почти непознато от огледалото.
После, за пръв път в живота си, среса косата си назад, като я закрепи с малко гел.
Облече скъпа модерна риза с отворена яка, баровски костюм и меки обувки и хукна към мястото на срещата.
В луксозното заведение го настаниха веднага, той седна удобно, отпивайки бавно от качественото питие и оглеждайки света около себе си, без да му пука, че Таня явно закъснява.
Най – после моделката се появи. С прилепнали къси, кожени панталони и високи до бедрата ботуши, златиста блуза и такова огромно самочувствие, че всички се обръщаха след нея да я следят и одумват.
Тя се спря в средата на заведението и се огледа.
Божидаров се надигна и й махна. Първо студено го изгледа, но после зяпна от изненада и се запъти чевръсто към масата му.
- Какво си направил със себе си? – огледа го тя недоумяващо.
- Ами нищо особено! – доволно отвърна доцентът.
- Да бе! - и с характерната си гаменска нахаканост добави – Вониш на баровец от километри!
- Така ли? Не съм забелязал! – усмихна се той. – А колкото до брадата – малка промяна не пречи!
- Ясно! – захили се тя. – Криза на средната възраст! И къде ти е моторът?
- Нямам такъв! – рязко каза Даниел, като се намръщи, но тайно си помисли, че може би красавицата е права и точно страхът го кара да иска от живота всичко и сега.
- Обаче така си сладък! – Таня знаеше, че Божидаров ненавижда да е „сладък”, но нарочно го дразнеше.
Той обаче не искаше да пренася безкрайните им караници от миналото в настоящето, затова се овладя и попита:
- Не си ли гладна?
- Личи си провинциализмът ти! – засече го отново с кисела физиономия. – Аз съм модел и не ям!
- Ама съвсем ли? – забавляваше се той.
- Съвсем!
- Ти, щом искаш, карай на фотосинтеза, но аз съм гладен!
- Ами хайде тогава, да се наядеш! – стана тя, а той плати сметката и излезе след нея.
Само след минута седяха на усамотена маса в стилно аранжирано заведение и Божидаров осъзна, че Таня го е довела в едно от най – скъпите места в столицата.
Той хладнокръвно разгледа менюто и си поръча точно това, което искаше – огромна пържола с гъби и много картофи и бутилка хубаво сухо бяло вино, като не обърна никакво внимание на сервитьора, препоръчващ му безуспешно актуални специалитети.
Таня все пак си хареса салата без олио и малка бутилка минерална вода.
„Как ли живее при такъв режим?” – помисли си доцентът и изведнъж осъзна, че за да бъде красив модел, жената до него полага огромни усилия.
Разговорът не вървеше. Даниел беше гладен и мълчаливо унищожаваше вкусното месо в чинията си, а Таня, облегната назад с кръстосани крака, разсеяно рееше поглед из заведението.
Тя почти не посегна към зеленчуците, а само отпи няколко глътки вода.
След като уреди и тази сметка, равна на половин средна заплата, доцентът покани моделката в хотела си – „Да пийнат по още едно!”
Щом влязоха в апартамента, жената застана в средата на красивия хол с ръце на кръста и смръщени вежди, след което се обърна към него:
- Добрее! Сега ще ми кажеш ли какво става?
- Ох, май съм уморен! – Божидаров се изтегна с дрехите на леглото, като доволно наблюдаваше объркания и вид и се правеше на разсеян.
- Недей го игра отнесен! – извика Таня. – Откъде имаш толкова много пари?
- Какви пари? – доцентът видимо се забавляваше с неловкото й изражение.
- Ами затова тук се плаща – тя разпери ръце – и то прекалено скъпо!
- Ей така си живея аз! – смело излъга той.
- Не ме будалкай! Вчера още носеше онова изтъркано сако отпреди сто години!
- Възможно е, не съм забелязал... – леко се намръщи той.
- И къде е то сега? – отвори тя вратите на гардероба, откъдето я гледаха три нови костюма.
- Изхвърлих го!
- Ето, видя ли! – на лицето и цъфна победоносна усмивка.
- Разкрит съм. – каза примирено доцентът.- Получих малко наследство от баба си.
- Колко малко? – втренчено го погледна тя.
- Няколко хиляди... – лицето и леко помръкна.
- Е, все е нещо! – примирено каза Таня, спря да крачи нервно и се изтегна на леглото до него. – Помниш ли колко ни беше хубаво ? – измърка гальовно тя и прокара дългите си пръсти по гърдите му.
Доцентът доволно притвори очи.
- Затовя ли избяга? – не устоя да я подразни той.
Тя леко заби нокти в ризата му.
- Не от теб, а от града, от провинцията! От онзи евтин живот!...
- А как е скъпият? По–добър ли е?
- Ами за мен е доста интересен! – леко захапа долната му устна.
Божидаров започна да се чувства като тенджера под налягане, но не помръдна.
Тогава жената го възседна и започна бързо да разсъблича бельото му.
Той отново притвори очи, блажено се усмихна и се отпусна в ръцете и.
А те знаеха какво да правят.
Виктория се раздели с доцента на входа на Спортния тотализатор. Целунаха се, тя му пожела успех, да внимава с парите и хукна.
Трябваше да свърши маса неотложни задачи в столицата, преди да се върне на снимачната площадка. Два дни търча неуморно и накрая седна доволна в едно кафене да отдъхне пред чаша горещ шоколад.
За своя неприятна изненада чу отляво добре познат смях и както предполагаше това се оказа Доротея – досадната и колежка.
По – лошото бе, че тя също я видя и с едно непринудено „Здравей, Вики!” цъфна на нейната маса.
- Боже, колко е малък светът! – залигави се досадницата.- Ето, тази сутрин видях твоят приятел да влиза в хотела отсреща и си казах, че няма начин да не те срещна и теб!
- Ами да, излязох да се поразтъпча малко. – реагира веднага Виктория.
- Как вървят снимките?
- Ами вървят! – иронизира я Вики, взе си чантата и стана.
- Ясно, май те чакат! – засмя се Доротея.
- Май да!
- Чао, скъпа!
- Чао! – забързано излезе Вики и влетя право във фоайето на отсрещния хотел.
- Извинете, бихте ли ми казали коя е стаята на Даниел Божидаров? – попита тя момичето на рецепцията.
- Очаква ли ви? – изгледа я то незаинтересовано.
- Разбира се! – обидено изстреля актрисата и вирна брадичка.
- Апартамент № 204 – побърза да съобщи момичето и зачатка уверено на компютъра пред себе си.
„Апартамент! А обеща да не се изхвърля!” – помисли си актрисата учудено, докато изкачваше стълбите към втория етаж.
Почука на вратата.Отвътре се чуваше тиха музика. „Стинг? Хм!”
- Кой е ? – гласът на доцента беше сънен.
- Рум сървис! – излъга Вики с чужд глас.
- Момент! – след малко се появи рошав и гол на вратата, само с хавлия, увита около кръста и като я видя, се втрещи. Почти веднага след него излезе и го прегърна през кръста висока, чернокоса, полугола красавица.
- Здравейте! – каза момичето и се усмихна.
- Здрасти! – отвърна машинално Вики. – Нещо да кажеш? – запита тя Даниел.
- А ти? – предизвикателно я загледа той.
Виктория се обърна и едва не се блъсна във Владо, изникнал от земята и свидетел на целия цирк.
Тя се опита да хукне, но Владо здраво я хвана за ръка и се обърна към полуголия мъж до вратата:
- Дидо, стегни се, бе! Вики е чудесна жена! Защо си прецакваш късмета?
- Не ми давай акъл! – каза доцентът и тресна вратата, зад която се чу кикотът на моделката.
Вики стискаше устни, а по лицето й се стичаха сълзи.
Владо внимателно я прегърна през раменете и поведе по коридора до малката площадка на стълбището. Там тя се отпусна на един стол и се разрида.
- Край нямат тези негови авантюри! Защо му е нужно това и докога смята да я кара така? – хлипаше тя.
- Виж, Вики – каза Владо, не искам да те разстройвам, ама това е Таня! С Даниел бяха голяма любов, а тя е страшна харпия. Като се впие като кърлеж, отърване няма. Така че – отпиши то! Като го сдъвче и изплюе, ще има късмет да остане жив.
- А като знаеш, че е така, защо не се опита да го измъкнеш? Нали си му приятел?
- От Таня измъкване няма! Зная си я, така го омагьосва, че става като зомби!
- И нищо ли не може да се направи?
- Все някога ще му свършат парите и тогава и тя ще изчезне.
- Няма!
- Какво няма?
- Да свършат скоро!
- Защо?
- Ама ти не знаеш ли? Той сега е милионер, спечели от тотото!
- По дяволите! – лицето му стана мрачно. – Тогава нещата наистина са сериозни. Тя няма да го изпусне за нищо на света!
- Как може да е такъв?
- Може, и май повечето мъже сме такива!... Накъде си, да те откарам ли?
- Ти какво, сваляш ли ме? – изкриви усмивка актрисата.
- Хайде, стига глупости! Макар че вие жените в такова състояние сте най – лесни! И на мен днес ми вързаха тенекия след конференцията и затова бях тръгнал да си търся компания. Не ми отказвай! Няма да те напивам и да се възползвам от теб, обещавам! – двамата се разсмяха. – Ето, виждаш ли, до час и ще си забравила за какво си ревала!
- Едва ли! Но май съм гладна! – отстъпи Вики.
Двамата излязоха от хотела и се отправиха към „едно чудно местенце с оркестър и добра кухня”, както обещаваше Владо.
Кухнята наистина беше добра, а оркестърът се стараеше да пресъздаде атмосферата от 60 – те години на миналия век.
Заведението бе тихо и уютно, но Виктория така и не се отпусна.
Владо полагаше всички усилия да я забавлява, но тя само разсеяно се усмихваше.
Внезапно почувства, че се задушава и отчаяно има нужда от пространство и въздух.
Вики искаше да се разходи сама, но придружителят и не я оставяше на мира.
Вървейки безцелно, излязоха на площада пред храма „Свети Александър Невски”.
От години не бе влизала в църква, но сега търсеше спасение.
С решителни крачки прекрачи в светата обител, докато Владо се поколеба и остана навън да пуши.
Ето я търсената особена църковна тишина, която е извън времето, пространството и дребните житейски несгоди!
Божият дом се издигаше импозантно край нея с цялото великолепие на стенописите и съвършената си архитектура, създавайки нов свят на хармония и мир, недосегаем за онова, което оставаше извън прага.
Лъчите на залязващото слънце падаха косо през чудните стъклописи на прозорците, преплитаха се в нежни цветове и сякаш грабваха душата и, люлеейки я нежно, издигайки я високо и къпейки я в благодат.
Вики запали свещ и единствената и гореща молба бе да се върне мирът в нейната душа, а после, както винаги, добави здраве и успех за себе си и своите близки.
След това седна на един стол и се отпусна, без да мисли за нищо, оставяйки тишината и спокойствието, красотата и хармонията да попият в умореното и тяло и дух и да ги върнат на живота с нови сили.
Накрая стана с въздишка и отново излезе на влажния вечерен въздух.
Владо де появи веднага и тръгна до нея, весело бъбрейки, без да обръща внимание на мълчанието и.
Изпрати я чак до стаята и в хотела, която тя блъсна под носа му.
Той само се усмихна, повдигна рамене и потъна в най–близкия бар.
Доцент Божидаров си взе отпуск по болест и с Таня вихрено се впусна в светския живот на столицата. Последвалите няколко денонощия се сляха в безкраен празник от купони и сексигри.
Накрая Даниел имаше нужда от почивка, но за Таня това бе начин на живот.
Тя нацупено го заряза, продължавайки да се забавлява сама.
Моделката не се върна през нощта, което се оказа добре дошло за доцента, който най – сетне имаше възможност да се наспи и изтрезнее.
А заедно с жестокото главоболие, го нападна и тежко чувство за вина.
Какво стана с него? Какви ги върши? Защо профука толкова пари с тази вятърничава жена?!
Винаги го беше мамила и зарязвала, нима сега се бе променила?
Вярно, беше гореща и красива, но всеки момент можеше да отлети за поредната фотосесия на Бахамите, в Париж или Милано и докато се качваше в самолета да е забравила за него.
А ако останеше по–дълго с него, той нямаше да издържи нито на темпа и на харчене, нито на щурия и живот!
И освен секса и чашката, май нищо друго не ги свързваше!
Божидаров се почувства употребен – нещо, което дълбоко ненавиждаше.
Главата му забуча, всичко в него се разбунтува и той реши да строши капана, в койтосе беше набутал.
Ще излезе, сам ще си харчи парите и ще отреже Таня при първата възможност!
Вече на път към вратата, ръката му инстинктивно набра номера на Виктория.
Дълго звуча сигнал „свободно”, след което механичен глас съобщи – „Глобул ще предаде за вашето обаждане”.
Даниел не се стърпя – „Вики... аз... съжалявам. Много!”
Затвори почервенял. Какво можеше да и каже – че му е доскучало с нея и е потърсил нещо по–пикантно?
Не се и съмняваше, че за подобно откровение тя щеше да му издере очите.
И ето какво стана – като в сказанията – той срещна идеалната жена – красива, интелигентна, талантлива и страстна – и а загуби , заради суетата си!
Дали не го тресеше синдрома на четиридесетгодишните, застанал на прага на зрелостта?
А и тези пари – не го ли побъркаха?
Както и да е!
Длъжен е да оправи нещата!
„Къде ли е другата ми обувка?”
Даниел се наведе да погледне под леглото – ето я, но, за да я извади, се наложи да легне по корем на пода и да протегне ръка.
Заедно с меката кожа, измъкна още нещо – един от телефоните на Таня.
„Я, какво си имаме тук!”
Таня винаги триеше всичко от трите си апарата, Даниел все се чудеше за какво са и толкова , но явно е била много пияна, за да изпусне този.
Без никакви скрупули Божидаров обстойно разгледа цялата информация в него.
Някой и пишеше – „Докога ще се моткаш?” – а тя бе отговорила - „Липсваш ми!”
Доцентът усети горчив вкус, пусна в джоба си телефона и излезе.
Поразходи се малко, дишайки дълбоко, вечеря скромно в малка пицария и накрая все пак реши да влезе в една от нощните дискотеки, която тъкмо отваряше.
От входа се запъти към тоалетните и тъкмо щеше да излиза от луксозната кабина, когато чу наблизо познати звуци.
Само един човек можеше да ги издава - Таня!
Чуха се и мъжки стенания и скоро всичко приключи.
Божидаров не смееше да диша и само чуваше замръзнал шуртенето на водата в мивката.
- Как може досега да не си открила тъпите кодове на шибаните карти! – прозвуча дрезгавият мъжки глас.
- Виж, кво, Пират - каза Таня – иди ти да спиш с него и ако можеш ги вземи!
- Може пък да е интересно! – засмя се мъжът. – Като гледам на теб май ти харесва!
- Харесва... Стандартен секс, не е за мен! Ти знаеш какво обичам! – измърка тя. – Ако знаеш как ми е писнало всичко!
- Стегни се! Намери кодовете, вземай картите и изчезвай!
- Не го издържам вече – само глупости дрънка!
- Затваряй си устата и ги намери! – отсече мъжът.
- Ама Пират... – вратата изскърца. – Ти кво гледаш, бе! Не си ли виждал жена?
- Но тоалетната е мъжка! – измънка с променен глас Божидаров, примесен със смеха на Пирата.
- И кво? – грубо отсече моделката, след като вратата се тресна.
Божидаров стоеше онемял. Излезе внимателно, държа дълго ръцете си под топлата струя на чешмата и още по – дълго на сешоара, а накрая, оглеждайки се, се прибра в хотела.
Трябваше да седне и да изпие нещо. Главата му бе празна, но болезнено пулсираше.
„Какъв съм глупак! Уникален тъпак!” – си повтаряше ядно.
А се имаше за много интелигентен...
На ти сега криза на средната възраст!
На вратата се почука.



"Самотни сърца", повест, 12

XII. Неочаквана среща



Даниел Божидаров затвори лъскавата врата за централния офис на „Спортния тотализатор” и въздъхна с облекчение.
Най–после всичко свърши.
След мъчително дългото пътуване до София, след попадането в трафика и мравешкото придвижване до центъра, след уреждането на толкова формалности, плащане на данък, подписване на документи, поемане на ангажимент за благотворителност, доцент Божидаров най–сетне стана законен собственик на спечелените от тотализатора пари.
Шест милиона лева!
И в най–смелите си сънища университетският преподавател не се беше виждал богаташ.
Той не бе ламтял за пари, беше живял като всеки нормален гражданин на държавата със стабилни доходи и сега тежестта на милионите го подтискаше.
Беше се разбрал с отговорните фактори на Спортния тотализатор да не се спекулира с името му и то изобщо да не се споменава на медиите от съображения за сигурност.
Бяха уточнили начина на изплащането на сумата, както и банката, в която щеше да ги получи с гарантирано обещание за конфиденциалност.
И сега, напускайки представителната сграда, Божидаров почувства умора .
Е, и какво като е милионер?
С какво ще се промени животът му?
Ще издава колкото си иска книги, ще стане професор, ще си купи апартамент в София, ще смени колата, ще отиде с Виктория на екскурзия до Египет...
Виктория...
Тази сутрин се бяха разделили приятелски, тъй като Вики бързаше за кастинг в поредния холивудски екшън.
Тя го бе дарила с цялата си обич, на която бе способна, приготви му и закуска в леглото, но Божидаров усещаше, че нещо се променя в отношението му към нея.
Като че ли вече започваше да се задушава в прегръдките и, отстъпките и компромисите спряло нейните изисквания за дрехи, храна, премиерни посещения, съобразяването с капризния и син, взеха да му идват в повече.
В добавка Виктория деликатно, но упорито се мъчеше да го раздели от вредния му навик да спи със студентки, което още повече го измъчваше.
Това ли беше семейният живот?
Да осигуриш продуктите, да помогнеш в чистенето, да се правиш на разсеян за прищевките на другия Даниел, да слушаш излиянията на половинката си колко били посредствени нейните колеги и как не и се снимало вече в тъпи продукции...
А за него кой щеше да помисли?
Кой щеше да го пита доволен ли е от живота си, постигнал ли е това, към което се е стремил, има ли още неосъществени планове?
Защо Виктория не му задаваше подобни въпроси?
Защо бе потънала изцяло в грижи за сина си и преследване на своите професионални мечти?
Напоследък той не можеше да я познае.
Тя постоянно приказваше за ангажименти, сметки, разходи, криза, сякаш живееше със счетоводителка от отдел „Труд и работна заплата” на някое западащо предприятие, а не с водеща актриса на България!...
Божидаров смътно усещаше нуждата от промяна, от завой в живота си, но все още не искаше да си осъзнае, че с досегашната му идилия е свършено и че неговата съдба ще поеме в нова и неизвестна посока.
Какво да прави?
Не му се тръгваше веднага, имаше два свободни дни, а „Пежо” – то му бе паркирано предвидливо пред президентството.
Този трик той бе научил от свой колега археолог.
Когато пътуваха до София приятелят му винаги спираше своя „Опел” срещу масивната сграда на парламента и на въпроса на Божидаров „Защо?”, отговаряше гордо от позицията на натрупания опит – „Защото тук е най – безопасно, а охраната ми е безплатна!”
Даниел Божидаров реши да се разходи безцелно из централните софийски булеварди.
От площад „Света Неделя” пое по „Стамболийски”, а след това неусетно се оказа на Петте кьошета. Свечеряваше се.
Някога като войник той бе идвал тук в профсъюзния дом на културата „Христо Ботев” да гледа кино.
Сега на същото място се извисяваше гордата осанка на „Сън сити”, най – голямата чалгатека на републиката.
„Какво пък, няма да ме изгонят, ако вляза”, си помисли с насмешка Божидаров.
Той никога не бе посещавал „Сън сити” и сега не можеше да намери разумно обяснение за внезапния си импулс да потъне в царството на попфолка.
Каприз ли беше тази му постъпка или желание за смяна на неговия имидж.
Проправяйки си път , доцентът с известно смущение установи, че е попаднал на доста шикозно, шумно и много посещавано място.
Успя да седне, пиколото веднага мушна в ръцете му менюто, поръча уиски с лед, сода и фъстъци и неусетно започна да оглежда съседните маси.
Ясно бе, че тази вечер нямаше да чете философска литература или критическо изследване.
Щеше да се отдаде на греховното си желание да се забавлява – до отказ и без задръжки...
Реейки поглед, Божидаров дочу в гръб познат от близкото минало плътен кадифен глас.
Той никога не можеше да го сбърка, дори в най – голямата навалица или шумотевица.
Почувства приятна тръпка, сякаш нечия нежна ръка масажираше сърдечния му мускул.
Нямаше никакво съмнение – това бе Таня.
Някогашната му голяма любов, или поне една от малкото, претендиращи да е такава. Чернокосата Таня, чийто топли ласки винаги го докарваха до екстаз, която се грижеше майчински за него, полагайки неимоверни грижи да го ожени за себе си...
Таня, Таня...
Спомените мигновено нахлуха в съзнанието на Божидаров.
Веднага се сети за таванската стая, за получения колет, за дивия секс, който правиха.
Нахлу и последвалото разочарование, когато разбра, че не е единственият неин обожател.
А след това паметта му възстанови като на трейлър нелицеприятните обяснения между двамата, амбицията на Таня да бъде едновременно самостоятелна и да го има до себе си, караниците и безкрайните им сдобрявания, срещите по хотели и ресторанти, съвместното зубрене за изпитите, нощните секс-маратони, разлъките и събиранията, до деня, в който на спирката, миг преди да се каче в автобуса, не получи от нея кратка записка, която разби сърцето му - „Обичам те, но повече държа на себе си! Заминавам за София – или ще стана звезда на модния подиум, или поредната проститутка, хранеща се от подаянията на мутрите!”
Божидаров бе потресен от съдържанието на бележката.
Няколко дни бе като болен, мъчеше се безуспешно да се свържи с Таня, което се оказа мисия невъзможна.
Тя бе потънала без следа в столицата и скоро му стана безпощадно ясно, че пътищата им са се разделили окончателно.
А ето, че тази вечер като че ли съдбата си правеше някаква шега.
Божидаров фиксира внимателно и ненатрапчиво погледа си в Таня.
Нямаше никакво съмнение, това беше тя!
Само че вече лустрото и блясъка на модната индустрия си личаха отчетливо и дамата, стояща на три метра от него наистина приличаше на току - що снимана звезда за последния брой на „МAX”.
Божидаров не обичаше нахалните жестове, но този път нещо го караше да подскаже, че иска да се види и поприказва с Таня.
Но как?
Изчака я търпеливо да приключи със серията обаждания по джиесема, след което малко неумело направи жест с дясната си ръка, сякаш я поздравяваше и когато все пак тя с учудване го погледна, той не се стърпя и изстреля баналната фраза:
- Къде ли сме се виждали?
Таня го изгледа внимателно, присви очи, вероятно се сети, наведе се към седящия до нея кавалер на масата, прошушна му нещо в ухото, стана и бързо приближи стола на Бажидаров.
- Виж ти, каква изненада! – започна направо с напевния си глас. – Най – малкото теб очаквах да видя тук!
- Господ си знае работата! – поде неуверено Божидаров.
- Какво те води насам? – полюбопитства Таня.
- Исках да те видя! – не и остана длъжен доцентът.
Таня го изгледа присмехулно и понеже беше в настроение, каза тихо:
- Същият отворко си като едно време... Само че тази вечер няма да мога да ти обърна внимание... Виждаш...
- С компания си...
- Да, но утре по обяд мога да бъда на твое разположение...
- Наистина ли? – не вярваше на ушите си доцент Божидаров.
- Наистина. И за да разбереш, че съм сериозна, ти оставям визитката си, да не се чудиш как да ме откриеш.

Тя пробута небрежно картичката на изненадания Божидаров и с плавна царствена походка се завърна при своята компания...

"Самотни сърца", повест, 11

XI. Любов необяснима



Доцент Божидаров неохотно вдигна телефона.
- Ало! – гласът му бе паднал от вълнение и неудобство.
- Ало, скъпи! – Виктория се изчерви от смущение, после рязко се изправи.- Извинявай, сигурно си почиваш! Исках просто... Знаеш ли, ще ти се обадя утре! - и затвори телефона.
Хищната усмивка на журналистката помръкна.
- Вижте - каза актрисата, има някои неща, които искрено не понасям – на първо място да ме манипулират нагли журналистки с ниска култура и махленски манталитет.
Стана и излезе от студиото.
- Както видяхте драги зрители, станахме свидетели...
Доцентът изключи телевизора, протегна се блажено и се мушна под завивката.
Събуди го упорито звънене на вратата. Погледна часовника си – 5,20!
„На кой идиот съм му потрябвал!”, помисли си той, докато сънено търкаше очи и влачеше чехли към входната врата.
Щом отключи към него полетя Виктория, обви ръце около врата му, притисна го силно към себе си и започна бързо да го обсипва с целувки, сякаш беше на състезание.
Той се пресегна край нея, заключи, после я взе на ръце и я отнесе в още топлото легло.
Кожата и беше все така седефена и ухаеше прекрасно.
Тя целуваше раменете му и си мислеше къде и е бил умът досега, та не е избягала по–рано от снимки.
Чувстваше се толкова уютно в прегръдките му, сякаш се бе завърнала у дома след дълъг път. Не искаше да мисли за това какво изпитват един към друг, а просто да потъне, да изчезне от света, поне за ден...
Телефонът и иззвъня.
-Да!... Кой?... Няма ме... Да!... Болна съм!... Ще дойда утре! – и затвори.
- Май все пак ще трябва да отидеш – обади се доцентът.
- Ще минат и без мен.Имат да снимат достатъчно епизоди, в които не участвам!
- Ще те глобят!
- Много важно! И аз съм човек!... Та докъде бяхме стигнали?... – Спусна се тя отгоре му и нежно започна да го целува по врата.
Той плъзна ръце по красивия и гръб, въздъхна усмихнат и, притворил очи, се остави на нейните ласки.
Не след дълго и двамата задрямаха, уморени от дълго сдържаните емоции.
Първа се събуди Вики. Полежа, загледана в слънчевите отражения на тавана, наслаждавайки се на спокойствието и тишината, мислейки си злорадо каква лудница е сега на снимачната площадка.
След това се обърна на една страна и погали лицето на Даниел.
Беше и скъпа всяка една негова извивка и бръчка. ”Хей, знаеш ли, че те обичам?” - помисли си тя и нежно го целуна по носа.
Протегна си ръката и попадна на дистанционното.
„Я да видим какви щети съм нанесла след снощното си гостуване...”
Не че и пукаше особено.
Пусна телевизора.
Скука... скука... скука...
Ха, анимация, но нямаше настроение за „Красавицата и звярът”, и тъкмо да изключи, попадна на числата от тотото.
Мярна и се нещо познато – ами да, нейната рождена дата! Та това бяха техните числа!!!
Проблемът беше, че скоро не ги беше пускала!
- Съкровище!... Моля те отвори очички! Събуди се!...
- Какво има? – измърмори в просъница Божидаров.
- Кажи ми, скоро пускал ли си нашите числа?
- Защо? Имам май някакъв фиш в джоба на сакото... Не това, сивото... Защо? Какво има?
- Ще ти кажа! Отпреди три тиража! Но е за пет тегления! – Виктория засия. – Спечелихме шестица! Шестица! – започна да пее и танцува полугола из стаята.
- Сериозно ли говориш?! – скочи доцентът и седна напълно разсънен в леглото.
- Абсолютно, напълно сериозно!
- Сигурна ли си?! Не може да бъде!
- Големите награди ги дават в София, но от вторник нататък... – и се метна пак при него в леглото. – Умникът ми той, да пусне за пет тегления! - и го целуна.
- Ами защото забравям понякога – отвърна той на целувката и.
- Всъщност парите са си твои, както и фишът.
- Аз изобщо нямаше да го проверя...
- Честито! Имам си богато гадже! Имам си богат мъж!... – весело затананика тя.
- Стига де! Прекалено си весела!
- Като се издъня в ефир винаги съм доволна!
- Не ти е лесно, с тези хиени...
- Сега имаме по–важна работа...
- Чакай, след малко отивам на лекция...
- Днес?! Лекция? Неее... Ти си болен, много болен... Изобщо не можеш да станеш от леглото!
- Да, така е... Чувствам как ме боли главата, а даже и гърлото... Аз съм много отпаднал , а утре заминавам за София по важна и неотложна работа!
- Да, и поради тежкото си състояние, ще пътуваш с най–всеотдайната си болногледачка...
- Ще те потърсят за снимки...
- Само да посмеят!
- Виж какво, знам, че ти е трудно, но си свърши ангажимента... Професионалистка си все пак... Защо трябва да ти налагат сурово наказание?
- Уууфф... Добре де ! Убеди ме!...