събота, 21 юли 2018 г.

Памет за Богомил Симеонов


                                Памет За Богомил Симеонов

                      Той бе Еньо, Жельо, Ивайло, Хищникът, крал Андрей,  
                                                            
                       генерал Бергонцони,жрецът на хан Аспарух...





   
  
Той е от любимите ми актьори.Реализирал се пълноценно в една вече отминала епоха, в която също е имало амбиции, копнежи, интриги и мечти.
Богомил Симеонов е име известно на моето поколение, но се боя, че за по – младите не говори почти нищо.
Той живее близо 70 години – между 27 септември 1922 и 15 август 1991 г.
Родом от Радомир и по сведения на близки и съседи  е син на касапин, той не наследява бащината си професия.
Решава да се отдаде на артистичното поприще, създавайки и нова театрална трупа към читалището.
В излъчването му има нещо дълбоко първично и хищнически злодейско, но зад страховитата си външност крие уязвима и чувствителна душа, копнееща за любов и разбирателство.
Това най – добре го е усетила неговата съгражданка и знаменита актриса Емилия Радева, с когото той снима в началото на кариерата си възлова роля в „Животът си тече тихо“ (1957), а след това работят заедно, без да имат общи сцени и в „А бяхме млади…(1961)“ и в "Бащи и синове"(1990),посветила му прочувственото мемоарно есе „Ездачът, покорил екрана“ в книгата си „Ние, артистите“(2017) – „Клепачите ми натежаха…В кадъра на прозореца от далечината вихрено запрепуска кон.Ездачът беше с бяла разгърдена риза, с бедра в сив брич, яко обяздил коня.Шпорите на ботушите се впиваха в хълбоците на животното…Изравни се с влака, дълго препуска успоредно на вагона, изправих се.Лицето на ездача беше усмихнато, махна с ръка, аз отвърнах на поздрава, а той започна да изостава, да се смалява и изчезна от погледа ми.
Отворих очи.Господи, та това, което ми се привидя, беше Богомил! Ездачът от чистите ми, девствени години в родния Радомир.“(стр.132).

Богомил е едновременно готов да помогне на нуждаещия се или попаднал в беда - приютява за две нощи приятел,завърнал се нелегално у нас, за което си има неприятности относно своята политическа благонадеждност пред народната власт  и не става пилот, но  същевременно е безпардонен и нагъл в интимния си живот – отнема съпругата на професора си във ВИТИЗ Желчо  Мандаджиев, гарантирал за него – Пенка, която му ражда син Ивайло, за да поеме бумеранга на съдбата на стари години, когато се влюбва безумно в засуканата сливналийка Теодора, с която ще изживее последните си нелеки години в Шумен.
Симеонов завършва висшето си образование през 1954 г.
Работи последователно в Перник, Шумен и в Младежкия театър в София.
Любопитна е кривата на артистичната му кариера в Мелпомена – започва като Бойчо Огнянов в „Под игото“ на Вазов през 1955 г. и приключва като Иванчо Хаджипенчович в „Тайната вечеря на дякона Левски“ в 1988 – наистина той обхваща диапазона от герой до предател, при това играейки десетилетия с любов , преданост и вдъхновение.
Като чорбаджи Иванчо  Пенчович е вече тежко болен – ще почине от рак на костите – но се превъплъщава  както винаги – силно и всеотдайно.
Колегата му Иво Горчев си спомня – „Имаше страшен дух и присъствие, беше много силен човек.Никога публиката в салона не разбра какви усилия понякога му струваше да е на сцената.“
Симеонов работи активно и в радиотеатъра – това е логично с оглед на специфичния му и отчетлив тембър, озвучил ролите на Христо Ботев, Александър Стамболийски, Иван Вазов, Васил Коларов…
Богомил Симеонов е щастливец на съдбата.
Необикновените му физически данни – висок, строен,с неотразимо мъжествено излъчване , пронизително изразителни очи, които мигновено могат да го превърнат от добър човек в злодей, отривистият му и ясен говор, обликът му ,едновременно разкриващ същността и квинтесенцията на българина и притежаващ екзотични нюанси,го превръщат в търсен, необходим и важен и за родната кинематография , и за коопродукциите, които България прави със свои партньори през 60 – 80 – те години на миналия век.
Богомил Симеонов дебютира в киното с главна роля – при класика Захари Жандов в неговата дръзка екранизация по Елин Пелин „Земя“ през 1956 г.
Проследил съм развитието на много негови колеги  през следващите шест десетилетия – няма друг случай за дебют на голям актьор направо в централна роля – при това при Богомил те са четири последователни до 1960 година!
Няма такъв късмет нито Апостол Карамитев през 50 – те, нито Стефан Данаилов и Руси Чанев през 60 – те , нито Иван Иванов през 70 – те, нито Христо Шопов през 80 – те, нито Мариус Куркински през 90 – те години на миналия век, дори нашумелите днешни звезди след милениума Асен Блатечки или Александър Сано  по традиция  започват с епизодични изяви в забравени вече продукции.
Богомил Симеонов тръгва напористо и категорично с главни роли и мигновено става любимец на публиката, а и на постановчиците.
Играе естествено, ярко, правдиво, убедително .
Затова е така харесван и като Еньо в „Земя“(1956), и като деградиралият партизански командир и важен  депутат Жельо в „Животът си тече тихо“ (1957) на Бинка Желязкова,и като морякът Александър в мелодрамата на Яким Якимов „Законът на морето“(1958), и като комунистическият функционер Стефан в „Отвъд хоризонта“ (1960) на Жандов, направил и невъзможното, за да спечели на своя страна Марин – Стефан Петров, с чиято лодка групата му заминава за Испания, за да се включи в започналата там Гражданска война.
Споходилата го ранна слава си има своите хубави,но и лоши страни.
У нас тя е свързана с появилата се завист, а и с очакваната репресия на властта, която не може да приеме толкова ранната поява на крамолния филм на Христо Ганев и Бинка Желязкова – иначе направен честно и безкомпромисно, в който обаче безхитростно и открито се поставят на дебат актуалните проблеми, измъчващи привилегированата, но честна част от интелигенцията ни  и софийския интелектуален каймак,  не можещи да се примирят с оеснафяването на комунистическите функционери, с безкритичното приемане от тяхна страна на всички съблазни, свързани с властта и кариерата,  за сметка на отчуждението и прощаването с много мечти и копнежи от революционната им младост.
Съвсем не случайно „Животът си тече тихо“ престоява на лавицата 31 години, излиза тихомълком през есента на 1988 г. , малко преди преврата, но за ролята си на Жельо болният вече Богомил Симеонов все пак получава Специалната  награда на СБФД през 1989 година…
Отбелязах лоялността на артиста към постановчиците , с които работи, които са му подали ръка и са го учили на тайните на занаята – при Симеонов тя е пословична.
Със Захари Жандов прави два филма – „Земя“ и „Отвъд хоризонта“, Бинка Желязкова го кани за епизод и в класиката си „А бяхме млади…“ (1961), където е в стихията си като следовател, разпитващ Димо и Веска, в него е и прочутото запалване на ръцете на Димо – Димитър Буйнозов, обвързани с бинтове,  с Димитър Петров снима прелестното детско приключение „Капитанът“ (1963) и шпионският трилър „Опасен полет“ (1968).
В „Капитанът“ е обаятелният морски вeтеран Фомича, разказващ увлекателно на пионерите за своите преживелици, учейки ги неусетно и ненатрапчиво на другарство и взаимопомощ, докато в „Опасен полет“ е хитрият, коварен и неуловим американски резидент – още от 1945 – 1949 година  с щатската военна мисия нас! – Андерсън, който не се поколебава в името на собственото си оцеляване и спасяването репутацията на агенцията , за която работи, да отрови доктор Белчева– Невена Коканова и да остави в ръцете на органите на КДС провалилият се вече професор Димов – Преслав Петров.
Този трилър съм го запомнил и с още един нагъл нюанс – Димов е заловен от органите на реда на летище Братислава, премиерата на филма е на 8 ноември 1968 г.,а с този детайл сценаристът полковник Костадин Кюлюмов  очевадно доказва, че след кризата от пролетта и лятото на същата година Чехословакия си остава „наша“.
С Юрий Арнаудов снима последователно „Калоян“ (1962), първата ни цветна историческа суперпродукция, в която изпълнява възловата роля на Милат и „Цар Иван Шишман“ (1969), сурова графична драма, в която блести като болярина Филип в обкръжението на обречения български цар, превъплътен на ниво от Любомир Киселички.
Много ползотворно е сътрудничеството му с Никола Вълчев, иначе малко особен и нешлифовал се напълно постановчик, който обаче има нюх за зрелищната природа на киното и умее да пласира впечатляващи постановки, които, ако и да са несъвършени и с грапав монтаж, печелят зрителските симпатии – „Ивайло“ (1964), главната роля в поредния цветен исторически  епос, „Последният войвода“ (1967) , любопитен и зрелищен поглед към драматичната съдба на анархисткия комита Митьо Ганев, прочут особено през 1924 г., в който Богомил ни грабва вниманието  като комунистическия функционер Чалъка и, разбира се, епопеята „Зарево над Драва“ (1974), на която обаче Вълчев е само директор на продукция, а Симеонов се изявява напористо и самоуверено като полковник Ангелов.
Списъкът с успешните творчески колаборации включва и Никола Корабов, снимал го в „Гневно пътуване“ (1971) и „Иван Кондарев“(1974), Борислав Пунчев, с когото реализира „Година от понеделници“ (1977) и „Спасението“ (1984), Тодор Стоянов , работили заедно в „Насрещно движение“ (1978) и „Небе за всички“(1986), Васил Мирчев, забравен днес, но популярен на времето майстор на приключенското кино – „Ленко“( 1978) и „Една одисея из Делиормана“ (1983), Зако Хеския – „Зарево над Драва“ (1974) и „Сами сред вълци“ (1979), Людмил Стайков , поканил го за  епопеите „Хан Аспарух“ (1981) – жрецът и „Време разделно“ (1988) – Исмаил бей, без да забравяме Хачо Бояджиев, с когото прави три тв постановки – шедьовърът „Макбет“ (1977) по Шекспир,Макдъф,  не толкова добрата и дразнещо конюнктурната „Пластове“ (1977) по Петър Кольовси, разясняваща Юлската концепция на БКП и легендарният мюзикъл „Вражалец“ (1976), в който с неподправен финес и изключително  майсторство   ни поднася една от най – приятните  си изненади – на кмета, в плен на „златната треска“, доказал нагледно, че може да бъде блестящ  комик, в една постановка ,влязла веднага в телевизионната ни съкровищница.
Безспорно най – пълноценна е работата му с Вили Цанков, Руди Курц и Неделчо Чернев.
Те до голяма степен шлифоват и обработват яркия му талант, дават  
възможност да се изяви пълноценно в поредица от ярки и разнообразни роли , тласкайки напред не само кариерата, но и популярността му.
Кой е Руди Курц?
Майсторът на източногерманските сериали  - споменавам само „Зеленото чудовище“ (1962), много популярен навремето и у нас, го кани за първото му участие в тв сериен филм – като полковника в „Другарят Хайнс Баймлер“(1969).
Не коментирам „заслугите“ на тази историко – биографична драма, останала изцяло в плен  на времето, в което е създадена, само отбелязвам, че тя дава старт на съвместна дейност, продължила с прекъсване още 15 години.
Курц оценява качествата на нашия актьор и го кани за приключенската си сага „Тайната на Андите“ (1972), в която той е обаятелен и смел партизански командир, борещ се за петролното богатство на родината си в измислена латиноамериканска държава, зад чийто воал прозира Чили -  в пика на управлението на Салвадор Алиенде – в сериала в навечерието на неговото легално идване на власт  - и отново опира до неговите способности бързо и категорично да експонира запомнящ се епизодичен образ в епопеята „Безпощадният фронт“ (1984), в чиято пета серия  откриваме Симеонов в одеждите на ген.Бергонцони.
Попадаме в Испания през 1937 г. в разгара на Гражданската война, генералът надъхва войниците си за предстоящото настъпление към Гуадалахара – при това на безупречен италиански! – и именно при произнасянето на прочувственото му слово, възхвала на фашизма и на италианската империя, пласирано патетично  - театрално, което ме кара да възприема Бергонцони като някакъв мек карикатурен вариант на колегите му   Грациани и Бадолио, ставаме свидетели на прелюбопитна сцена.
Свален е пилот на републиканците, който,  естествено, е довлечен до генерала.
На изящен италиански Симеонов - Бергонцони го пита какъв е по националност – французин, американец, руснак, пилотът обаче – веднага познаваме Антон Горчев -  мълчи като комунист и ни гледа загадъчно и предизвикателно с мумифицирания лик на Караиван от „Козият рог“ (1972)на Методи Андонов.
Логично е след това смелият летец да загине от жестоки изтезания, като малко преди смъртта си , вместо да разкрие самоличността си, изкрещява три път в екстаз -  „Герника! Герника! Герника!“
Вили Цанков е човекът, вкарал Богомил Симеонов в телевизията ни.
Първо работи с него в тв спектакли „Майстори“ (1965) и „ 12 разгневени мъже“ (1965), а след това го кани за ролята на Чочоолу в 10 – серийната си сага за Левски „Демонът на империята“ (1971).
Богомил Симеонов ще направи с него още „Игрек 17“ (1972), генералът, „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), унгарският крал Андрей, „Четвъртото измерение“ (1977), много популярен фантастичен сериал, в който се подвизава като Никодимов, колегата на прословутия инспектор Баев – Анани  Явашев  от Центъра за нестандартни проблеми и „Рали“ (1978)– втората ни епопея , посветена на 100 годишнината от Освободителната война от 1877 – 1878 г., но не толкова известна като „Юлия Вревска“ (1978) на  Никола  Корабов, където отново инкасира епизодично присъствие.
Неделчо Чернев има най – голяма заслуга за популярността на Б.Симеонов.
Той го взема за ролята на страховития и зъл Ибрахим Ахмедов – Хищникът от „На всеки километър“(1971), някогашният властелин на родопските села, който в  50 – те години на миналия век води еднолична свирепа въоръжена  борба с новоустановените комунистически порядки.
Симеонов изгражда монолитен и харизматичен образ на злодей, защитаващ своята „малка правда“ – аз например зад страховитите му обноски прозрях драмата на горянското движение, чийто преувеличено натрапчиво експониране чрез Ибрахим всъщност цели да защити революционната необходимост и целесъобразност от неговото жестоко и безкомпромисно ликвидиране.
Запомня се и легендарният сблъсък на Ибрахим и Деянов – Стефан Данаилов в плевнята, от чиято жестока схватка треперех, залепил очи за  малкия екран, още като дете.
От останалите му съвместни изяви с  Чернев  - „На живот и смърт“ (1974), „Капитан Петко войвода“ (1981), „Бащи и синове“ (1990),  отделям двусерийната екранизация по Ст.Ц.Даскалов „Дъщерите на началника“ (1973).
Не защото е конюнктурна и посветена на 50 годишнината на т.н.Септемврийско въстание, а тъй като  е майсторски направена драма – с прекрасната игра на Стефан Гецов като околийския началник Драганов, с не така често срещащата се лична трагедия той да има две дъщери,и двете красиви и обаятелни и двете отрекли се от него – Кита – Виолета Гиндева и Искра – Сашка Братанова, но и защото този изрод  има нужда от озаптяване и възмездие, а кървавата вендета може да произнесе и изпълни само командирът на партизанския отряд Богомил Симеонов.(Ставам досаден, но коректно отбелязвам за протокола – независимо  от чепатите им характери Симеонов и Гецов са пример за необикновено и изключително добро за българските условия сътрудничество – двамата имат осъществени от 1969 до 1981 г. – от „Цар Иван Шишман“ до „Хан Аспарух“ цели осем съвместни проекта, като е било възможно да се срещнат за девети път на снимачната площадка на сериала „Капитан Петко войвода“(1981), ако двамата земляци и приятели дотогава Стефан Гецов и Неделчо Чернев не се скарват жестоко, тъй като  Гецов иска за себе си ролята на Петко Киряков , а Неделчо Чернев вече я е дал на Васил Михайлов).
Специфичната физиономия на Богомил Симеонов неизбежно влиза във фокуса и на чуждестранните постановчици, снимали у нас.
Симеонов се  появява като бандита Гросо с Гай Медисън и  Фернандо Рей в „Заветът на инката“ (1965) на Георг Маришка от ФРГ, редом е до Менди Браун като лейтенанта в първия българо – американски филм „Свирачът“(1966)  по приказката на Вилхелм Хауф „Шареният свирач“ , в унгарската сага на Золтан Варкони „Звездите на Егер“ (1968) е водачът на циганите и снима в подножието на белоградчишките скали,в епопеята „Михаил Строгов“ (1970) по романа на Жул Верн и под режисурата на италианеца Ерипрандо Висконти е сержантът.
Задължително е посочването на трите му изяви в полското кино, тъй като те са значими и важни основно за неговото развитие – епизодичното присъствие като зловещия бедуин , разпарящ с хвърлен нож меха с вода в „Стас и Нели“ (1973) на Владислав Шлесицки, новелата  по Проспер Мериме „Матео Фалконе“ (1971) на Ян Будкиевич  - заради едноименната главна роля и за кървавата цена, която трябва да плати сина му – Ивайло Симеонов в стил „Тарас Булба“, поради това, че издава бандита – Петър Слабаков на сержанта от  френската потеря Георги Парцалев – не забравяме, че действието се развива в окупирана Корсика, както и много любопитния, но почти неизвестен у нас приключенски екшън „Агент №1“ (1972) на Збигнев Кузмински, в който се подвизава като видния функционер от гръцката съпротива срещу фашистите Димитриос  Фортис, подпомагащ акциите на безумно смелия Йежи Шайнович – Иванов –Карол Щрасбургер,  поляк от български произход, прочул се със саботажните си действия – особено подпалването на германски  военни кораби по време на Втората световна война.
За да е картината пълна посочвам, че Симеонов има две участия и в руски или както се казваше на времето  - съветски  - филми.
Всъщност това са съвместни продукции .
„Споделена любов“ (1980)на Сергей Микаелян по сценарий на Рустам Ибрахимбеков  основно разглежда професионалните и интимни терзания на българския строител на газопровод в СССР Петко Тошев – Велко Кънев.
При принудителното си предсрочно завръщане в България, борещ се за своята любов с Милена – Росица Петрова, Тошев се сблъсква и с др.Модев.
Вместо помощ и съвет строгият номенклатурчик в блестящото изпълнение на Богомил Симеонов категорично  и строго  му нарежда  веднага да се завърне на работното си място.
Дали е трябвало  да играе в епопеята на Юрий Озеров „Войници на свободата“ (1977) днес е безсмислено да гадаем.
Ясно е, че това е било партийно поръчение, предложение, на което не може да откаже.
Зная много добре какви са „качествата“ на тази сага и как в  българската й част историческата правда отстъпва на някаква примамлива комунистическа приказка – все пак един от  сценаристите  от наша страна е прословутият поет Димитър Методиев, но все пак съм длъжен да отбележа – в този филм за пръв и последен път  на екран – обобщено героично и патетично  - е показан разгромът на отряд „Антон Иванов“.
Присъства и  драмата на партизанския командир – Георги Ликин – Дед, претворен с кралимарковски устрем от Богомил Симеонов, който миг преди да умре приканва другарите си  - „Пестете патроните!“
Преди 40 години такъв ни го представя в екранната комунистическа иконография Симеонов и Юрий Озеров, а цялата истина за дрязгите в отряда и неговата гибел ще открием другаде – в инкриминирания , но излязъл триумфално през 1990 г.роман на Давид Овадия „Дед или разгромът“.
Да искаме подобни разтърсващи внушения да се появят в българската част на „Войници на свободата“ по време на снимките  е абсолютно нереалистично, не само заради възгледите на постановчика, изпълняващ отговорна поръчка, но и защото другият сценарист от българска страна е участник в събитията, но през 1976 - 1977 г. е  висш военен функционер  - началникът на Генщаба на БНА Атанас Семерджиев  и никога не би позволил да се покаже истината за една преживяна и от него трагедия, в която  има активно участие.
А че  Симеонов е правил конюнктурни концесии  е факт.
Достатъчно е да си спомним прочутата кримка „ Скорпион срещу Дъга“ (1969) на Владислав Икономов, по сценарий на Павел Вежинов, в която се подвизава като Сандо…
Богомил Симеонов доживя демократичните промени вече много болен.
Нямам спомен да е демонстрирал открито някакви пристрастия през 1990 – 1991 г.
Ако за нещо трябва да се съжалява, то е , че той си отиде от този свят ненавършил 70 години, а това за артиста е времето на творческа зрялост.
С неговия опит, знания, контакти и авторитет,  имаше какво да даде още на българското кино.
Той почина точно когато се възродиха снимките на чуждестранните филми у нас.
Ако беше в кондиция вероятно го очакваше креативен ренесанс, участия в италиански, и американски продукции.
Да не забравяме, че Стефан Данаилов, благодарение на престижа си от „Октопод  7“ (1994) даде възможност на звезди като Коста Цонев, Наум Шопов и Любомир Бъчваров да възобновят кариерата си, а е вън от всякакво съмнение, че щеше да се сети и за Богомил Симеонов, с когото работи от „Хищникът“ до „Небе за всички“ и „Бащи и синове“.
Защо и него да не го гледаме в „Рекет“(1996) или „Дело по съвест“ (2003-2013)?
Вероятно и американските постановчици щяха да се заинтересуват от един от пионерите на съвместната им дейност в България и щяха да му отправят примамливи – поне от финансова гледна точка – предложения.
Иван Иванов направи прилична кариера в „На лов за „Червения октомври“ (1990) на Джон Мактиърнън, „Кървав спорт 4“ (1998) на Елвис Рестайно, „Пратеникът на кралицата“ (2001) на Марк Ропър,или „Извън контрол“ (2002) на Боб Мизйоровски, та какво остава за ветеран като Богомил Симеонов!
Ами, ако го бяха прикрепили към Христо Шопов и вместо неизменния Велизар Бинев или Ивайло Герасков гледахме в поредния евтин екшън, сниман у нас, именно Богомил Симеонов?
А ако Мел Гибсън го бе поканил за епизодична роля в „Страстите Христови“ (2004)?
Разбира се, това са предположения, хипотези, напразни мечтания…
Богомил Симеонов си отиде от този свят тежко болен и измъчен от рака на костите.
Почина на 15 август 1991 г., в разгара на лятото, един месец след приемането на новата ни демократична конституция.
Пресели се в по – добрия свят.
А тук мястото му остана празно.
Защото той е поредното доказателство, че наистина може и да няма незаменими хора, вкл. и в изкуството, но актьори като него , с неговото присъствие и излъчване, с неговата аура и талант, просто вече не се раждат.
Остава ни да гледаме старите му филми, да се радваме на култовите му изяви и да се гордеем, че в България е имало такъв актьор с универсални качества, харесван и обичан, който при други обстоятелства и в друга време би направил много по плодотворна и значима  кариера.
Което , разбира се, е вече съвсем различна история…

Борислав Гърдев

















понеделник, 2 юли 2018 г.

Уверено в търсенето на глобална стратегия за човешкото оцеляване




                  Уверено в търсенето на глобална стратегия 

                               за човешкото оцеляване




Тази книга е писана три години.С голяма амбиция и много любов.
Темпераментно и страстно.
Тя е дело на човек, минал през редица житейски перипетии и превращения – журналист, управител на кръчма, на кинокомплекс, общински съветник, зам. – областен управител.
Но преди всичко човек на словото.
Той си го признава ясно и категорично – „Трябваше да минат толкова години, за да разбера, че целта в живота ми е да чета и пиша.“
А той пише вече четвърт век – от времето на чиракуването му в Общинско кабелно радио – Велико Търново  и радио „Резонанс“ Горна Оряховица  и кореспонденциите му за „Отечествен фронт“ и „Демокрация“.
Помня, че настоящият магистър по история и икономика  пишеше ясно, категорично и твърдо защитаваше позициите си.
Още оттогава е  предизвикателен , радикален и винаги на острието на бръснача.
Не всеки можеше да си позволи лукса като водещ на предаване в общинско радио, подчинено на  комунистическата кметска  управа да започва новините с информация за поредното заседание на Координационния съвет на СДС.
И за да свърша с екскурзията в миналото – той единствен от „сините“ фактори дойде да ме подкрепи по време на гладната ми стачка през юни  1995 г. по един подобаващ начин – с бутилка  водка и касета на култовия филм“ Харли  Дейвидсън и Марлборо мен“( 1991) на Саймън Уинскър, а след приключването й ме покани на пространно интервю.
Тогава ми и напомни, че аз като представител на синята коалиция на 13 ноември 1990 г. съм му дал паричната помощ от 20 лева, след което той е заявил в традиционния си безцеремонен стил  - „Утре ще окупираме пощата.Да става каквото ще – комунягите трябва да ги изринем от властта.“
Разбира се, за тези 25 години и авторът изживя еволюция, преоцени много от възгледите си, работи всеотдайно в политиката, настъпи момент на катарзис и преоценка, на отдръпване.
След това започнаха системните му занимания с най – актуалните проблеми , вълнуващи съвременниците ни.
Оказа се, че и тук Иван е все така амбициозен, настървен, любопитен.
Книгата „Сатанизъм unlimited“ я възприемах в различните й проявления – като постинги във Фейсбук, като видеопослания в Ютуб, като откъси, които ми е пращал по електронната поща.
Писал съм му, спорил съм с него.
Част от тезите му не възприемам и сега, но именно заради това и припомняйки си крилатата мисъл на Волтер „Не съм съгласен с теб, но съм готов да се жертвам, за да защитиш свободно своята позиция“, ще посоча, че я прочетох с внимание, интерес и ентусиазъм.
Иван се вълнува от съдбата на бялата раса, желае тя да продължи да съществува, следвайки естествения си НОРМАЛЕН ход, съблюдавайки основните християнски ценности и същевременно винаги в изложението си държи сметка за случващото се в родината му, тъй като е искрен и отявлен патриот.
В този аспект са били и споровете ни, тъй аз винаги съм посочвал,че не мога да бъда щастлив в страна , управлявана от олигарси и мафиоти, а той постоянно ме е успокоявал, че нещата ще се нормализират и у нас, когато престанем сляпо да следваме постулатите и практиките на британоварварския пандемониум  и се върнем към естественото си съществуване при преследване на духовното усъвършенстване и пренебрегване робството на материалните ценности и култа към парите.
Учудва ме обемът информация, който авторът е погълнал, осмислил и поднесъл в понятна форма на своите читатели.
Ако и да определя семпло произведението си като публицистика това е една сериозна и вещо написана книга, която, ако и да е дебютна, в никакъв случай не бих определил като слаба, неаргументирана или лаическа.
Това си е уникален микс от есеистика, бойка публицистика, футурология, социология, политически разрез на епохата , културна антропология , подкрепена с неизбежните примери от християнската етика и морал.
„Сатанизъм unlimited“ се чете с желаниеи любопитство.
Материалът е  добре миксиран  и режисиран, всеки пример, всеки цитат, абзац и глава са строго подчинени на следваната генерална авторска теза.
Може би натрапчиво и флагрантно, но авторът непременно държи да спечели за каузата си повече привърженици и последователи.
Той се изживява вече не само като мислител, но и като трибун, критик, водач и предизвикателен визионер.
Държи обезателно на обратната връзка.
Иска да е сигурен, че тревожните му послания попадат на място, вълнува се от реакцията на читателите и винаги държи да научи тяхното неподправено мнение.
Дали се изживява като пророк, гуру на нови обществени нагласи, които неминуемо ще сринат установеното статукво или се опиянява да бъде хитроумен и саркастичен коментатор и регистратор на заобикалящата ни човешка комедия?
Може би е в роля / образ?
Той е безпощаден в критиката си към британоварваризма – всъщност това е господстващият сега неолиберален модел, с който анархокапитализмът уверено ни води към новото Средновековие, където шепа ултрамагнати  управляват света,  изживяват  се като богове и са готови да  превърнат остатъка от човечеството в мутанти и карти с памет, за да демонстрират своето могъщество и безсмъртие.
Признавам, че част от изводите на Спиридонов звучат крайно, стряскащо, шокиращо.
На други съм се смял от сърце – как само демаскира словоблудствата на прочутия Дерида, наричайки любимата му Франция „гнилата ябълка на Европа.“
Има и такива, които се нуждаят от прецизиране – Холивуд не е само и единствено атомната бомба  на новите господари на света, там се правят пи качествени и значими филми, които все още вълнуват хората по света – от последните заглавия припомням само „Формата на водата“ (2017)на Гийермо дел Торо  и „Три билборда извън града“ (2017)на Мартин Макдона.
Но щом като и легендарният Хенри Кисинджър  в известното  свое изявление пред Сенатския военен комитет   от 25 януари 2018 г. засегна проблема за  изкуствения интелект („Традиционните белези на противопоставянето на великите сили се завръщат. Това, което усложнява тази динамика ,е скоростта на развитието на технологиите, чийто необикновен прогрес заплашва нашето стратегическо и морално въображение  и в областта на изкуствения интелект  може да предефинира изцяло съзнанието ни.Това създава нов потенциал за действително катастрофални сблъсъци между нациите“) значи работата наистина е дебела и критично опасна.
Хубаво е, че Иван Спиридонов критикува  и бичува алчността, егоизма, изродската същност на тези нови свръхчовеци и господари на света, но  избягва персоналирзирането им и  когато директно трябва да посочи виновниците за днешната ни нерадостна участ си служи с алегории и похвати от Светото писание.
Защото е добре да се знае кои точно, поименно , са новите господари на света и слуги на Сатаната, виновни за загиването на бялата раса.
Изтъкват се идейните вдъхновители – от Адам Смит и Фридман до Хънтигтън, Фукуяма , Хоппе и Тофлър, но кой дърпа конците на задкулисието така и не става ясно.
Това са естествено слуги на Луцифер и Мамон, водещи света към глобален апокалипсис, но все пак дали само страха от съдебно преследване спира автора от изваждането на „оня списък“ и го карат да се  сети за Символа на вярата и Молитвата към Честния Кръст Господен?
И до колко вярата и Църквата – не визирам само нашата – са готови да изпълнят дълга си и помогнат за спасяването на нашите души?!
Харесва ми увереността на Спиридонов, че светът няма да се сгромоляса и няма да има край на историята, че опасността от господството на алчни и безскрупулни магнати  може да бъде преодоляна с борба, която следва да започне отдолу, да се води настъпателно, уверено и безкомпромисно, в името на така лелеяната нормалност и адекватност, с които да запазим своята същност на хора, които все пак са Божествено творение.
Именно в този аспект и извън всякакви догми, идеологии, противопоставяне на „леви“ и „десни“, на Изток и Запад, пренебрегвайки клопките на конспиративните теории и опасността от господство на еврейския капитал.
Като мислител и анализатор Спиридонов си остава реалист, но и мечтател.
Той държи да живее в един подреден и нормален свят, в който хората не са роби на парите и на налудничави  милиардери, жадуващи  тяхното унищожение.
Той усеща парещите проблеми, напипва течащите процеси, на някои от които дори не обръщаме внимание, анализира ги, дисектира ги и поднася с много живец и темперамент своите визии за днешния и утрешния ден на света , който обитаваме.
Това не е никак малко като постижение за един нов автор, сега навлизащ в дълбочина в подобна сложна, взривоопасна и деликатна проблематика, с която се е заел с хъс и ентусиазъм.
Пожелавам му да е все така напорист и убеден в правотата на своите изводи и скоро да ни изненада с нов значим труд.
Защо това да не е „Оптимизъм unlimited“?

Борислав Гърдев

Иван Спиридонов, „Сатанизъм unlimited.Самоунищожението на бялата раса“. Опит за анализ,2018 г., Велико Търново, изд.“Фабер“, ред.Пламен Колев



четвъртък, 7 юни 2018 г.

След края на сезона


След края на сезона


Приключи поредният тв сезон.
Поне за мен.
Признавам си, че се опитах да проследя  най – важното, излъчвано по националните ни телевизии.
„Скъпи наследници“ на Тодор Чапкънов, стартира добре на 15 януари 2018 г., но, уви, проследих само първите пет епизода, когато бях  в болнични.
Програмирането му  по bTVе извън всяка критика.
Може да се гледа безпроблемно само от пенсионери и домакини .
Насилих се да гледам и „Полицаите от края на града“ между  9 март и 25 май 2018 г.
Тъжна картинка.
Наистина е нужен талант да събереш най – популярните ни и актуални актьори  - Румен Угрински, Стефания Колева, Красимир Ранков,Васил Василев – Зуека, Герасим Герасимов – Геро,  Ненчо Балабанов, Димитър Рачков, Мария Итнатова,  Милица Гладнишка, Марта Вачкова и да ги вкараш в поредица от абсурдни и нелепи ситуации, смятайки че поне ще са смешни.
На мен ми идеше да вия от мъка за пропиления шанс.
А на режисьорския стол са седели не кои да е , а самият Магърдич Халваджиян и небезизвестният Ники Илиев, чийто „Нокаут“, гледахме в началото на годината.
Затова заложих на сигурното.
Честно казано не знаех за дванадесетия сезон на „Столичани в повече“.
Изтървах началото на 2 март, да се наложи да го гледам допълнително на личния си компютър.
Вътрешно бях сигурен, че няма да има неприятни изненади, след успешните 10 –ти  и 11 – ти сезон и проследих с удоволствие поредните приключения на семействата Лютови и Чеканови в Извор.
Смях се от сърце на поредните им остап бендеровски мераци за бързо забогатяване, този път на гърба на сирийски бежанци, но съвсем не очаквах подобен финал.
Едновременно елегичен – Радко – Васил Драганов  замина с любимата си Зухра – Благовеста Митева  за Швеция, а Спас Лютов – Руслан Мъйнов  и неговата половинка Йовка   - Ева Тепавичарова  предпочетоха Гърция, и ексцентричен – след като Пламен Цеков – Христо Гърбов  пусна на майтап стръвта за приближаващите местни избори осиротелите фамилии се хванаха за гушите , лепейки за пореден път предизборни плакати, преди главният продуцент Евтим Милошев – тв магнат Лошев  да прекъсне сбиването им , за  да проследим финала на сагата от 157 епизода на 25 май.
Оказа се, че отново бях опроверган.
Аз смятах, че този сатиричен сериал има потенциал да се излъчва до безкрай, но създателите му са били на друго мнение.
В интерес на истината  го приключиха на съвсем приемливо ниво и на време, с разплетени сюжетни линии и с едно  легендарно последно появяване на екран на  вече 96 годишна Стоянка Мутафова – Марийка Чеканова.
Видях доволните ухилени физиономии на главния сценарист Емил Марков и на постановчика Александър Косев и тайно им завидях за добре свършената работа.
Каквито и критики и претенции да имаме към „Столичаните“ – той имаше и слаби сезони – особено 9 – ти  и 10 – и, не мога да си кривя душата и да не посоча – това е тв феномен.
Няма друг роден тв продукт, задържал популярността си толкова дълго време – цели седем години, стартът му е на 23 март 2011 г.(!) с единадесет продължения и радвал безотказно многобройната си аудитория.
Малко са и сериалите с такива гостуващи звезди, с каквито може да се похвали именно „Столичани в повече“ – та кой не се появи в него – от Преслава , Георги Калоянчев и Христо Стоичков до Мария Илиева, Любо Ганев, Азис, Тони Димитрова и Стефан Данаилов, създал неподражаемо искрящия от свежест и непосредственост образ на българския патриарх.
Недоумение предизвика една малка подробност – епизодите от последния сезон имат топъл коледен привкус.
Защо bTV не ги излъчи около 25 декември 2017 г., а ги пусна между 2 март и 25 май 2018 г., но благоразумно на гърба на „Откраднат живот“ в петък , е въпрос, чийто отговор би трябвало да дадат меродавните  редактори на една от най – влиятелните телевизии у нас.
С “Откраднат живот“ е свързан тъжен гаф в професионалната ми кариера – опитах се да предскажа кога ще свърши и опитът ми да бъда Касандра претърпя фиаско.
Ясно е, че и петият сезон „Критична точка“ – 27 февруари – 29 май 2018 г.няма да е последният.
Разбра се, че веднага са почнали снимки за  шестия сезон, което си е в реда на нещата.
След като си произвел толкова харесван и рейтингов сериал е нормално да продължиш да изтискваш златоносната жила.
Както „Чуждо тяло“, така и „Критична точка“ се оказа изграден от 52 епизода, като основният състав от сценаристи – Христина Апостолова, Иван Спасов, Евтим Милошев и постановчици – Зорница София, Петър Вълчанов, Станислав Дончев, Николай Костов се запази непроменен.
При формиран екип от професионалисти е възможно да се работи бързо, умело, качествено, да се предлагат интересни  и завладяващи сюжети, да се лансират нови герои и конфликтни ситуации, интригата да се нагнетява, да има екшън, неочаквани обрати, свеж хумор и разбира се – силен и запомнящ се финал, който да обере овациите на сезона.
В „Критична точка“ имаше от всичко това по много, но умело балансирано.
Едновременно драма, тв роман и сапунка.
Повечето от основните персонажи изживяха своя катарзис – доц.Захариев – Емил Марков загуби директорския си пост, но се оказа баща на красива, амбициозна и талантлива дъщеря – д – р Войнова – Теодора Кулева, сестра Жекова – Марта Вачкова преживя върховно щастие, събирайки се със своя любим Васил – Красимир Ранков, като, логично, точно на сватбата ,  той бе закопчан за неплатени данъци, дори София Стаменова – Ернестина Шинова преодоля  драмата на измамената директорка, като намери сили да се върне при д – р Врабчев  - Даниел Рашев.
Както се и очакваше новопоявилите се герои се оказаха необходимата свежа кръв, за да тласнат развитието на сериала в успешна и вярна посока.
Велислав Павлов – д – р Марио Ковачев напомни за върховата си изява във „Вездесъщият“ (2017)  на Илиян Джевелеков, Димитър Захариев като д – р Тони Ковачев направо ни закова с харизмата си пред малкия екран – как му се отдават само сцените, в които страда и се бори със смъртта (!), Лилия Гелева – пръсна необходимата доза здравословен и целомъдрен сексапил като д - р Мишева, а истинските и  приятни открития се оказаха актьорите, ангажирани като семейство Фотеви.
Царят на дублажа Васил Бинев изгради смразяващо силен и убедителен образ на надменния, крадлив и самоуверен олигарх Иво Фотев, докато Ирина Митева като Ина Фотева разкри пълноценно цялостната метаморфоза на героинята си – от студена, разглезена и високомерна фатална красавица до уязвима, чувствителна, повратлива и много борбена млада жена, готова на всичко, за да защити любовта и детето си от д – р Тасев – Наум Шопов младши.
Финалният 52 епизод бе двучасов, но се изгледа на един дъх.
Той е в чист вид квинтесенция на разбиранията  на продуцентите му Евтим Милошев и Любо Нейков за тв забава.
В  серийния филм трябва да има интрига, емоции, при това силни, убедително пласирани екранни образи, стабилни актьори, неочаквани лупинги в сюжета и разбира се хепи енд, след който тръгват сълзите.
И за да е ясно, че и този сериал е дело на „Дрийм тим“ бе логично да видим сцени, напомнящи финала на „Столичаните“ –  Калин Генадиев – Димо Алекиев  и Наталия Павлова  - Дария Симеонова заминаха за Европа като част от екипа „Лекари без граници“.
 Иво Фотев – Васил Бинев  бе арестуван в най – напечения момент, когато се очакваше да раздава справедливост на д – р Тасев  - Наум Шопов мл. от НСБОП, Зорница Огнянова  - Диана Димитрова  и Марио Ковачев – Велислав Павлов  тренираха за своята сватба, а сестра Жекова  - Мартина Вачкова дори се видя за малко в булчинска рокля, преди ченгетата да й развалят идилията…
Както се казва – живот – през усмивка и сълзи, любов и страдание…
Чакаме шестият сезон  и до тогава ще гадаем дали доц.Банков – Юлиян Вергов ще се завърне в поредицата и каква ще е съдбата на болница „Свети Кирил“.
Вероятно ще изгледаме отново някоя стара и позабравен сцена, за да  осъзнаем, че и в България могат да се правят успешни лекарски  тв филми  - защо не и на нивото на „Спешно отделение“!
Борислав Гърдев

четвъртък, 17 май 2018 г.

Непретенциозна забава


         

  Непретенциозна забава  

 След като гледах "Революция  X" останах развоен в оценката си.      

От една страна не крия, че се забавлявах и отпочинах, но от друга ми е ясно, че съм се смял на евтини  хуморески, че съм гледал не особено прилежно направен филм, който при други обстоятелства и  с друг постановчик щеше да изглежда съвсем различно.
И вероятно доста по  - прилично.
Чудна работа – сценарият е дело на утвърдени имена в бранша – Георги Иванов и Теодора Маркова, работили по „Под прикритие“ и „Фамилията“, а имам чувството, че е изсмукан от пръстите на лявата ръка в миг на най – значима творческа немощ.
Типично по американски образец на сравнително популярен сериал се прави филмово продължение.
Целта е ясна – с готова матрица, актьори, сюжет, проблематика и визия – отново прелъстително  - лъскава – дело на Радослав Гочев -  да се създаде лек, приятен, забавен, развлекателен филм.
За отмора, весело настроение и задължително с малко музика.
Иванов и Маркова дори се презастраховат- не им стигат геговете –  измъчени и до болка познати около директора Цеков – Георги Кадурин  и инспектора Петров – Люси Иларионов, разбират, че любовните терзания на филоложката – Силвия Петкова  към Мишо  - Александър Сано тотално издишат,затова добавят драма в бенда – на момчетата е натресена от продуцента нова вокалистка Никол – Гери – Никол Георгиева - която иначе е сладка и талантлива, но веднага поема в себе си омразата към спуснатата парашутистка и в добавка сме въвлечени в търсенето на сак, пълен с кокаин, необходим и на прословутия бос Караваджо, и на ГДБОП.
Получените четири сюжетни разклонения като цяло са балансирани и сръчно монтирани, дотолкова, че да не объркват публиката, но гафовете на драматургично ниво наистина ми идват в повече – хората на Караваджо, които отвличат Никол й дават възможност по телефона да се свърже със своите колеги в състава, а  Мишо успява да се измъкне от кашата, която е забъркал, връщайки сака, пълен със сънотворни хапчета, стрити на прах!
„Революция Х“ се гледа без напрежение, има добро темпо, не доскучава напълно и ако не беше финалното стряскащо заглавие – очаквайте следващата пролет (концерт на групата  или може би продължение на продължението?!) – бързо щеше да бъде забравен след излизането от салона.
Сега обаче се чудя дали наистина ще има още една „Революция“  и струва ли си след година да я гледам.
Разбира се, може да минем в сферата на вероятностите – ами ако сценарият бъде по – добър? – но аз засега не смятам да фантазирам, а само да отбележа скромното си мнение за опуса на Гочев.
Стана модно режисьорите, аргатували на Димитър  Митовски по прочутите му сериали да изкачат от шинела му , втурвайки се към примамливия свят на самостоятелната кариера.
Виктор Божинов успя с „Възвишение“ , Димитър Гочев обаче се проваля с „Революция Х“.
Чудно ми е как кастингът, който скърца в „Революция Х“, все пак дава резултат в „Революция Z“.
Все пак става дума за едни и същи актьори.
Вероятно си казва думата изхабяването, експлоатирането на познати, нетърпящи развитие,  типажи – това е отчетливо при Цеков на Георги Кадурин,ненужното шаржиране – Петров – Иларионов  е направо развенчан като еротоман, носещ в миналото компрометиращият прякор Цицата ,усещат се и следите на времето – физкултурничката Марнова на  Диляна Попова вече има бръчки по челото и шията си и не е така секси, както преди шест години.
Тъжно ми е за иначе много добри професионалисти като Александър Сано - Мишо и Башар Рахал – човекът на Караваджо, които тук просто се мъчат да създадат някакви по – правдиви персонажи, Бойко Кръстанов едва на финала открадва шоуто и от мухльо – мутра Мигача закономерно се превръща в офицера Недев от ГДБОП.
Липсва само Владо Пенев , за да посочи тържествено, че поредната му мисия „под прикритие“ е приключила успешно!
А що се отнася до „конгениалната „ изява на Димитър Бербатов – Караваджо - той играе напомпано и възхитително непохватно, с амбиция да спечели „Златната малинка“, ако имаше такава награда и у нас, продължавайки класическата традиция, завещана от Стоичков и присъствието му  като Господ в „Столичани в повече“ (2013)и най – вече от култовото присъствие на Гибона Божидар  Искренов като асансьорния техник в „Маневри на петия етаж“ (1985)
Не искам да съм лош пророк.
Това, че съм разочарован от лентата на Гочев съвсем не означава, че тя е обречена на касов провал.
Смятам, че ще си намери своята публика, особена в настъпващите горещи дни и ще се хареса от зрители с по – непретенциозен вкус, търсещи в киното основно леката забава.
Естествено, това не е явление, нито творба, с която следва да се гордеем.
Тя е просто поредното заглавие с комерсиални амбиции, предложено за зарибяване на невзискателната аудитория.
Нищо по – малко и нищо повече от това.
Борислав Гърдев

„Революция Х“, 2018, 100 мин.реж. Димитър Гочев, прод.на „Дрийм индъстри профил“

 




понеделник, 14 май 2018 г.

Памет за Алексей Балабанов



      

                                      

                                                Памет за Алексей Балабанов












Той си отиде  пред пет години, навършил 54.
Вече беше утвърден и популярен режисьор, филмите му  имаха голям успех, до края остана верен на своя продуцент Сергей Селянов и на компанията CТВ.
Навлизаше уверено в своята зрелост, за което ярко свидетелство бе последната му лента „Аз също искам“ (2012) – прекрасна философска притча за вечно търсеното и ненамерено, липсващо човешко щастие.
Съдбата се разпореди другояче – Алексей Балабанов почина след продължително боледуване от рак.
Филмите му бяха и си остават много популярни у нас.
Разбира се, не всичките.Днес надали някой – освен най – запалените от феновете  -  му би гледал отново „Щастливи дни“  (1991) или  „Замъкът“ (1994) – въпреки че това са добри екранизации по Бекет и  Кафка , едва ли биха разбрали и същността на посланието от новелата му „Трофим“ (1995).
Реалиите са вече други, а и не са толкова много зрителите, готови да осмислят неразбираемата руска душа.
Говоря за най – важните и най – известните му саги, с които той, възпитаникът на Горкиевският институт за чуждестранни езици, преводачът, пребивавал в Африка, Средна Азия и Афганистан, завършилият Висшите курсове за сценаристи и режисьори през 1990 г. в Свредловската киностудия, спечели зрителските симпатии в родината си и у нас.
Важно е и преместването му в Петербург през 1990 г.,където основно работи, , и създаването на компанията CТВ, чрез която става име.
„Брат“ (1997), „Брат - 2“ (2000), „Война“ (2002), „Жмичка“ (2005), „Не ми е болно“ (2006),"Товар 200" (2007(, „Морфин“  (2008) , „Огнярът“ (2010), „Аз също искам“ (2012) – това е корпусът от заглавия, с който  Балабанов изгражда уверено и ефектно своя неръкотворен паметник.
Съвременник съм на тези филми, гледал съм ги, знам как въздействаха някога и сега, какъв магически ефект имат върху публиката.
В тях винаги се открива особена , хващаща за гърлото атмосфера, музиката е минималистична, но винаги безпогрешно въздействаща, героите изпадат в екстремални ситуации, водят съществуване на ръба между живота и смъртта, но  винаги намират изход от тях, използвайки насилието и жестоката хитрост като последен спасителен изход.
„Брат“ и „Брат – 2“ имаха феноменален успех и превърнаха Сергей Бодров младши в първата съвременна руска суперзвезда.
Това бяха сурови, реалистични,кървави драми, изпълнени с динамика и скрита романтика.
В първата се усещаше цялата безнадеждност от края на Елциновата епоха, в който руснаците са натикани в ъгъла и дори в старата си  столица са зависими от чеченските търговци, докато във втората пулсира надеждата за нормализация от началото на путиновата епоха, която дава криле и сила на героите да изпълнят своята мисия в Чигаго по осигуряването на заплащането на известен руски хокеист и да се завърнат като победители в Русия.
Безспорно най – дискусионните и  трудно приемливи от днешна политкоректна гледна точка са творбите му, посветени на Чечня и Афганистан – „Война“(2002) и „Товар 200“ (2007).
Всъщност „Товар 200“ е за последиците от войната върху съзнанието на обикновените руснаци – провинциалисти в края на съветската епоха и е изключително тежък и депресиращ опус.
Съвсем друг е случаят в „Война“ – руският вариант на „Рамбо - 2“.
В него  става дума за освобождаването на пленените  руски капитан Медведев,английски актьор Джон Бойл  и неговата любима Маргарет от обикновения войник Ваня Ермаков.
Подробност е , че Ермаков Алексей Чадов  действа самостоятелно, нелегално, без помощта на официалните власти,че взема в плен редови  чеченец, когото постоянно малтретира, но, който му е съюзник по неволя и с чиято помощ унищожава леговището на водача на бунтовниците  Аслан Гугаев - Георгий Гургулия освобождавайки заложниците след устроена кървава баня.
Филмът пращи от адреналин, от мъжка сила , воля и увереност, той неусетно ни завладява със своята потресаваща енергия, карайки ни да вярваме на действията и мисията на Ермаков, а това значи и да подкрепяме официалната позиция на властта, че спрямо подобни терористи няма друг аргумент за въздействие освен снаряда, напалма и картечния отстрел.
Предполагам, че „Война“ се е харесала много на Путин и той като Рейгън след прожекцията на „Рамбо – 2“ е можел да каже – „Гледах „Война“, бива си го и сега знам как да се справя с Чечня!“
„Не ми е болно“ (2006)  е тъжна, но и много светла и ярка  драма за съдбата на своеобразната, капризна и душевно болна Натела Антонова – Рената Литвинова, държаща ни в напрежение до своя край, „Морфин“(2008) е предизвикателна, дръзка, но и вярна на духа на Михаил Булгаков екранизация, разкриваща проникновено и точно процеса на разпад на държавността и личността в началото на големия руски смут, който ние помпозно наричахме ВОСР, олицетворен  от младия хирург  - Леонид Бичевин.
 „Огнярът“( 2010) е убедително поднесена дисекция на едно необходимо отмъщение – бившият герой на СССР и ветеран от войната в Афганистан, преживяващ като огняр в покрайнините на Петербург – Михаил Скрябин, е принуден на отмъсти за смъртта на любимата си дъщеря - Аида Тумутова , обличайки ритуално парадния си военен костюм с всички медали и убивайки също така ритуално и бързо виновниците за личната си трагедия.
А когато разбира,че  остава сам на този свят и няма да избегне мафиотското отмъщение, бърза да сложи край и на своя живот…
„Жмичка“(2005) е последната култова творба на Балабанов, която гледах.
Майсторски направена сатира, която бих нарекъл и „шоу и смях през сълзи“.
Балабанов като малцина свои събратя умее да пресъздаде атмосферата на „мръсните 90  - те години на миналия век“ – време на разцвет на гангстеризма, на жалко съществувание на обикновените хора, на грабеж, корупция и разруха, на всепозволеност и ненаказване на пороищата знакови  убийства – обикновено за отмъщение – заливащи страната.
В „Жмичка“ обаче той откровено се подиграва с типичния руски олигарх  Сергей Михайлович, господарят на Нижни Новгород, зад чийто благ поглед  Никита Михалков показва груб и свиреп злодей, готов да мине през камара от трупове, за да постигне своята цел.
Любопитното е, че този местен сатрап е изигран от своите събирачи на дългове и изпълнители на мокри поръчки – Сергей  - Алексей Панин и Саймон – Дмитрий Дюжев, които след изпълнената мисия по откриването на изчезналия хероин, запрашват към Москва.
Финалът на „Жмичка“е колкото сатирично заострен, толкова и стряскащ с евристичната си сила  - Саймон – убиецът и крадецът е вече  депутат в държавната Дума, с офис срещу Кремъл, Сергей му е най – близкият съветник, терзаещ се колко може да се открадне при преразпределяне на бюджета, а на гишето, обслужващо гражданите и техните молби и желания към народния избраник, чинно се усмихва бившият дерибей Сергей Михайлович!...
Разбира се, в своята листа, бих посочил и други филми на Балабанов, които определено ме впечатлиха.
Много държа на новелата му „Трофим“(1995), най – вече заради великолепната изява на Сергей Маковецки, изключително бях впечатлен от атмосферата и прекрасната работа с актьорите – най – вече  с Туйара Свинобоева в „Река“ (2002), екранизация по романа на Вацлав Серашевский, както и от впечатляващо точното и обективно разкриване на якутския бит, нрави, обичаи, вярвания, митология от края на XIX век.
Поразен бях от лекотата, с която е работeно по този толкова труден за реализация и рисков проект, довършен въпреки всичко след смъртта на водещата актриса, с един прекрасно -  носталгичен, но и носещ неизкоренима  вяра финал, директно кореспондиращ със съдбата на Мойсей!
И досега съжалявам, че работата по „Американецът“ (2004) не бе доведена до успешен край, че авангардната му постановка  „За уродите и хората“ (1998) не получи очаквания резонанс, въпреки че отдаде дължимото на бащите на руското еротично кино.
За това пък „Аз също искам“ (2012) ме разтърси до сълзи.
Прекрасна притча за изплъзващото се човешко щастие, което го преследват безуспешно музикант,проститутка , гангстер…
Днес филмите на Балабанов са по необходими от всякога.
Те се гледат и ще се следят с интерес и в бъдеще, по тях ще съдим какво се е случило в Русия през последните два века, какви мечти и надежди са имали хората в тази толкова голяма, необятна и загадъчна страна.
Балабанов бе умен, талантлив и вещ в професията си сценарист и режисьор, под чието ръководство направиха върхови превъплъщения плеяда актьори като Сергей Бодров младши, Сергей Маковецки, Дмитрий Дюжев, Александър Яценко, Никита Михалков, Ингеборг Дапкунайте,Михаил Скрябин, Алексей Серебряков, Алексей Чадов, Леонид Бичевин, Виктор Сухоруков.
Чрез филмите му продуцентът Сергей Силянов стана значим фактор , твърдеше се – и смятам, че е вярно – че благодарение на „Брат“ името му става бранд, а успехът на филма дава тласък за развитието  на  руската кинопромишленост.
Съществена заслуга за този подвиг има и роденият на 25 февруари 1959 г.в Свредловск – Екатеринбург Алексей Балабанов, от чиято смърт се навършиха пет години…
Борислав Гърдев