понеделник, 6 януари 2020 г.

Васил Коларов


                        Васил Коларов

Малцина от съвременниците ни знаят нещо за тази прочута в миналото личност, родена в Шумен на 16 юли 1877 г.
А е жалко не толкова за самите подрастващи, колкото за късата ни памет, която забравя заслужено или не подобни фигури, управлявали партия и държава и нанесли толкова вреди на родната демокрация.
Васил Коларов е типичен пример на интелектуалец, прегърнал левите идеи, изградил стремителна кариера в родната комунистическа и в руската болшевишка партия, станал полковник от НКВД, ръководил Коминтерна и Крестинтерна и завърнал се след продължителна емиграция в България, за да даде последните си сили за превръщането й в болшевишка и раболепна на Големия брат държава.
Той завършва гимназия във Варна през 1895 г., а като учител в Никопол 2 години по – късно основава местна организация на БРСДП.
Следва право в Екс ан Прованс и завършва в Женева през 1900 г.
Адвокат е първоначално в Шумен , а от 1904 г. и в Пловдив.
След русенското разцепление на партията на 6 юли 1903 г. той остава при тесните социалисти на Димитър Благоев, като става член на ЦК на партията през 1905 г., бидейки такъв до края на живота си.
За разлика от съратника си Георги Димитров взема участие в Балканските войни като запасен офицер.
През 1913 – 1923 г. е неизменно избиран за депутат в XVI – XX ОНС ( 19 декември 1913 – 11 юни 1923 г.), ръководи българската делегация на II и III конгрес на Коминтерна ( 2 – 6 март 1919 г. и 19 юли – 7 август 1920 г., когато на път за Петроград през Варна и Одеса е арестуван, заедно с Димитров в Кюстенджа на 3 юли 1920 г. и освободен след две седмици по настояване на съветския външен министър Чичерин ) като през 1922 г. става  генерален секретар на формацията   до 1924 г.
Именно в качеството си на генсек на Комунистическия интернационал той критикува с писмо от 2 юли 1923 г.политиката на неутралитет на БКП след 9 юни 1923 г., следвана от Димитър  Благоев и  Тодор Луканов и се завръща в страната, за да ръководи прочутото събрание на 5 – 7 август 1923 г., взело решение за избухване на Септемврийския метеж на 22 срещу 23 септември.
По предварително осигурен канал през Пирот и  Ниш двамата с Димитров напускат България след потушаването на бунта.
Във Виена заедно с Георги Димитров създава на 15 октомври  временно задгранично представителство на БКП, след като двамата са написали вече прословутото си отворено писмо до работниците и селяните в България от 2 октомври, а в края на 1923 г. е отново в Москва.
След смъртта на Благоев на 7 май 1924 г. Коларов е вече начело на Задграничното бюро на ЦК на БКП и остава на поста си до 1934 г., когато е изместен от придобилия световна слава от Лайпцигския процес Георги Димитров, чиято международна кампания за защита направлява самият Коларов.
През 1930 – 1931 г. Васил Коларов е генерален секретар на Селския интернационал, става професор по икономика и взема дейно участие в сталинистките чистки в Коминтерна.
Като съветски емисар Коларов се завръща в България на 9 септември 1945 г. След изборите на 18 ноември 1945 г. е избран за председател на XXVI ОНС ( до 6 ноември 1946 г.) , а след вота на 26 октомври 1946 г. става и председател на 6 ВНС ( до 21 октомври 1949 г.).
В правителствата на Кимон Георгиев и Георги Димитров е външен министър (11 юли 1947  - 6 август 1949 г.) и като такъв ръководи българската делегация при подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., с който спасяваме Южна Добруджа и Родопите.
След референдума от 8 септември 1946 г., премахнал монархията, е временен председател на републиката от 15 септември 1946 до 7 ноември 1947 г., непосредствено след което е приета новата Димитровска конституция на 4 декември 1947 г.
Васил Коларов ръководи екипа, разработил и одобрил Първия двугодишен народостопански план на 1 април 1947 г.
След смъртта на „вожда и учителя на българския народ” на 2 юли 1949 г. и след продължилия 2 седмици национален траур, на 20 юли 1949 г. оглавява и българското правителство.
Това е време на изострени международни отношения след създаването на НАТО, КНР и ГДР,на влошени връзки между България и Югославия, особено след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г.,  на преследване на врага с партиен билет с акцията, стартирала на 25 октомври 1948 г., на обесването на Никола Петков – на 23 септември 1947 г. и  Трайчо Костов на 17 декември 1949 г., за което най – голяма заслуга има именно Коларов, развенчал го на пленума на ЦК на БКП на 26 – 27 март 1949 г..
Краткото му управление е тържество на победилия в страната болшевизъм и най – вярно следване указанията и постановките на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин.
Всъщност България губи своя суверенитет, а съветският гражданин и полковник от НКВД  Коларов я управлява като васална република в състава на СССР.
Избран от парламента за премиер на 18 януари 1950 г., на 23 януари  Васил Коларов внезапно умира, без да е навършил 73 г.
Мястото му заема зетят на Димитров Вълко Червенков, а спомените му от периода 1891-1924 г. са издадени едва през 1968 г.
40 г.тленните му останки бяха положени в лявата част на мавзолея на Георги Димитров като допълнителен орнамент към фараоновския комплекс, но през лятото на 1990 г.първо бюстът му беше изчегъркан с кирка, а след това и  останките бяха преместени и препогребани в Софийските централни гробища.
Всъщност и в посмъртното си битие Коларов следва по стъпките Георги Димитров, но поне за препогребването му обновената  БСП не направи същия цирк, както с носенето на урната с праха на Георги Димитров от покойния днес, а насълзен на 2 юли 1990 г. армейски генерал Добри Джуров...
Борислав Гърдев

неделя, 5 януари 2020 г.

Доктор Жельо Желев и краят на перестройката в България


Доктор Желю Желев и краят на перестройката в България

В послеслова към изданието  на „Фашизмът” от 1990 г., д – р Желев дообогати формулата за прехода от тоталиткаризъм към демокрация със свързващото звено „военна диктатура”.
През същата 1990 г. той посочи, че втори вариант на прехода към демокрация може да бъде перестройката.
Тогава все още съществуваше СССР, президентът му се казваше Михаил Горбачов, за когото д – р Желю Желев бе написал политически портрет, въпреки че перестроечните идеи бяха поувехнали и амортизирани след четиригодишни словестни еквилибристики.
Обществото ни бе обладано от желание за коренни и радикални промени, задачата беше смяна на системата на предстоящите на 10 юни парламентарни избори.
Още от зимата (3 януари), с началото на Националната кръгла маса и с излизането на първия брой ( 9 февруари) на забравения вече вестник „Демокрация” започна на вербално ниво битката на демокрацията с комунизма.
Спореше се, нанасяха се удари , бяха пуснати в ход компромати и изобличителни материали ( вкл.в  легендарния вестник „Ранно утро”), но никой от тогавашните лидери на СДС не счете за нужно да обясни що е това перестройка и има ли тя почва у нас .
Вместо това на 10 април на среща със симпатизанти в зала „Универсиада” покойният проф.Николай Генчев пусна в обръщение формулировката за посттоталитарния характер на обществото ни...
Появи и прочутата книга на идеолога на перестройката и бивш член на Политбюро на ЦК на КПСС Александър Яковлев – „СССР – решаващи години“ (1991).
Покрай беглите характеристики на процеса, лансиран от него – гласност, демокрация в рамките на закона, арендна система, кооперативи, прехвърляне на повече власт от КПСС на съветите, обуздаване на репресивния апарат, ротация по върховете на властта, той посочи като съществена слабост в родината си неосъщестеванта докрай основна цел на перестройката – от недоволните слоеве на КПСС да се отдели фракция, която да се превърне в социалдемократическа партия като алтернатива на Горбачовия кръг от съмишленици.
Едва след тези откровения на Яковлев за мен се изясни ситуацията в България след 10 ноември 1989 г. и видях в истинската им светлина ролята и мястото на д – р Желев у нас.
Твърдя и днес, че в периода 1990 - 1995 г.( и особено по време на служебния кабинет на Ренета Инджова – 17 октомври 1994 - 26 януари 1995 г.) д – р Желев изконсумира докрай плодовете на българската перестройка, бе неин основен фактор и погребвайки я, с два преходни периода – правителството на Филип Димитров, което изневери на сценария на 20 май 1992 г. и затова трябваше да си отиде на 30 декември 1992 г. и това на Любен Беров, което до 17 октомври 1994 г. трасира пътя на ограбването на държавното имущество с мутренски способи, с идването на власт на кабинета на Жан Виденов на 26 януари 1995 г. се опита да оцелее, трасирайки не съвсем успешно жалоните на либералната политическа доктрина.
В остра конкурентна борба с възраждащата се лява идеология и с традиционната десница, от която и той произлезе, с която бе в схватка от изявлението си  на Боянските ливади на 30 август  1992 г. и от чиято безсмислена борба той претърпя две чувствителни поражения  - на първичините избори за президент на 4 юли 1996 г. и на парламентарните избори на 19 април 1997 г., когато отказа коалиция с ДПС и загуби катастрофално като патрон на набързо пръкналия се Либерално – демократичен  съюз, на който стана почетен председател на 10 юни 1998 година...
...В България първите плахи опити за безмитно внасяне на перестроечни идеи датират от 1986 – 1987 г.
И у нас постиженията са повече в сферата на духа и културата – реанимация на забранени автори и  творби, световни кинопанорами,  международни срещи, реабелитиране на партийни членове.
В промишлеността и селското стопанство се заговаря за фирмена и фермерска организация на труда, за стопанска сметка, за качество и ефективност в съответствие с легендарния указ № 56 от 2 януари 1989 г..
За съжаление лошият имидж, умишлено изфабрикуван за страната ни, след атентата срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г., целящ изместването ни от важните оръжейни и нефтени пазари, натрупаните милиардни дългове, цинично манипулираният националистичен бяс след 29 май 1989 г.( изявлението на Тодор Живков по БНТ относно изселническата вълна на българските турци) и поредната серия от чистки в БКП през 1988 – 1989 г.( особено след отстраняването на Чудомир Александров на 18 юли 1988 г.), свързани с „некои съображения” на „вожда” , минират усилията на реформаторското му обкръжение, спират перестройката у нас по средата на пътя й и успоредно с международната изолация на държавата , настъпва и изолация и отчуждение на партията от напредничавите слоеве на българския народ.
Необходими са  спешни и решителни действия за спасяване властта и икономическите интереси на управляващата върхушка („червената буржоазия”), която още тогава – в края на 80 – те години на миналия век, се чувства задушена в оковите на марксизма  - ленинизма, желаейки  ревизия на господстващата догма по посока на едно по -  прагматично и утилитарно решаване на наболелите проблеми.
Дебелоочието и глупостта на режима стимулират създаването на първата неформална организация у нас – Комитетът за защита на град Русе, първообразът на „Екогласност” на 8 март 1988 г.
Мнозинството от участниците му са партийни членове, но все пак стената е пробита.
Мисля си – дали  през 1988 – 1989 г. не е възникнала и идеята за прилагането на операция „Клин”, дали идеологическия отдел на ЦК на БКП не е  решил с помощта на ДС точно тогава да изпревари „Големия брат”, пускайки в обращение социалдемократическата опозиция на партията, съставена преимуществено от членове на ДС и БКП?
Една от първите емблематични опозиционни формации не случайно се казва Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. начело с г – н Желев.
Знае се от писанията на Едвин Сугарев ( „Българският вариант на операция „Клин”, 1991) , че спрямо членовете на този клуб и към еколозите „народната” милиция е пипала с меки ръкавици, докато подкрепаджиите и правозащинтиците са били безцеремонно залавяни и интернирани.
И все пак групата на Андрей Луканов и Георги Атанасов надделява на 10 ноември 1989 г.
Веднага на 13 ноември 1989 г. в дома на Луканов се осъществява среща с неформалните лидери Желю Желев, Йордан Василев и Петко Симеонов.
На 18 ноември е първият разрешен митинг на опозицията, а на 7 декември в Института по социология е създаден СДС, начело с д – р Желю Желев.
На 14 декември се проваля нашата „нежна революция”, а на 25 декември и опита за обща политическа стачка срещу член 1 от съществуващата тогава Тодор – Живкова конституция.
По полски образец комунистическите ни лидери около Луканов и Лилов се съгласяват да започнат преговори  за бъдещето на страната ни на Национална кръгла маса, чиито заседания продължават  от 3  януари до 14 май  1990 г.
Опозицията е представена преимуществено от СДС, воден от д -  р Желев.
„Ера – 3” на Славомир Цанков и БСДП – немарксисти на Янко Янков са изгонени предвидливо и безцеремонно...
На 10 юни 1990 г. се провеждат оспорваните избори за ВНС.СДС ги признава , след като обуздава гражданското недоволство, избухнало още на 11 юни. На 2 август с гласовете на БСП и след като предлага за свой заместник ген. – полк.Атанас Семерджиев, д – р Желев става „първият ни демократично избран президент”.
Закономерно следва подпалването на Партийния дом на 25 август, използвано като претекст за разгонването на Града на истината 2 дни по – късно.
На 12 юли 1991 г. с благословията и съдействието на президента Желев ,след коалиционното правителство на Димитър Попов, поело властта на 20 декември 1990 г., е приета и новата демократична конституция.
Церемонията е предавана пряко по телевизията, лее се шампанско, депутатите крещят френетично : „България! България!”, а господин президентът, верен на демагогския си нрав , посещава палатковия лагер на гладуващите 39 депутати от СДС, след като вече е заявил, че без тях Конституцията ще се приеме по – бързо и по – лесно...
Ако и да има бели петна и пропуски ( за същността на институцията „президенство”, за отношениятао президент – вицепрезидент, за правомощията на президента спрямо НС и МС, кой да ръководи специалните служби), ако и да не взема отношение към Търновската конституция от 16 април 1879 г. и незаконния референдум от 8 септември 1946 г. „За република или монархия”, Конституцията от 1991 г. е тържество именно на конформисткия, компромисен перестроечен дух.
Не случайно тя е приета с изумителен консенсус от всички леви сили в парламента – БСП, БЗНС и отцепниците от СДС и ДПС.
Най – после БСП има своя послушна, лява, социалдемократическа алтернатива,  коалиционно правителство и Конституция, която я утвърждава окончателно като демократична и легитимна политическа сила, с чието съдействие е изработен основният закон на страната и е избран първият президент – демократ на България.
Целта на социалистите е изпълнена блестящо.
Те спасяват авторитета, достойнството си и своя финансов потенциал.
Техните фирми, предприемачи и подставени капиталисти могат да се втурнат в морето на пазарната икономика, но имат нужда от мирен преход и национално помирение.
Отново на помощ идва д – р Желев.
Той загърбва идеята за нежна революция, която абортира с негово активно съдействие на 14 декември 1989 г. и на 30 август1992 г. заговоря за помирение и национално съгласие...
Задачите и целите на перестройката и посткомунистическото развитие на България не могат да  се реализират така цялостно и пълноценно, ако не е компромисното и конформистко поведение на лидерите на СДС, приели изборните резултати от 17 юни 1990 г., коалиционното правителство на Попов и издигането на кандидатурата на Желю Желев за втори президентски мандат , започнал на  19 януари 1992 г.
Дори разцепленията след 19 май  1991 и след 26 октомври1992  г. в СДС , без да забравяме и прословутата гладна стачка на Едвин Сугарев срещу Желев, започнала на 6 юни 1993 г., обслужват блестящо този процес.
БСП принудително става социалреформистка партия по един уродливо – гротесков начин, докато СДС се модифицира от лява в дясноцентристка формация, която дори и след спечелените избори на 13 октомври 1991 и 19 януари 1992 г.всъщност се стреми да бъде по – скоро част от текущия процес.
Само така си изяснявам отказа на СДС да извърши паричната реформа, да не прибягва до извънредно законодателство и да не съди висшите комунистически функционери, да не започне масовата приватизация, угодничеството и скандалите му със синдикатите, компромисите спрямо кадрите в президентската институция, прибързаните действия в селското стопанство с т.н.ликвидационни съвети, административният натиск в промишлеността и държавната администрация...
Към всичко това добавям и участието в първото правителство на Филип Димитров (8 ноември 1991 – 30 декември 1992 г.) на бивши ченгета и комунисти като Иван Пушкаров, Димитър Луджев, Стоян Ганев, Николай Василев, което и обяснява защо се забавиха декомунизационните закони, жизненоважни за нашата страна.
Всъщност до 20 май 1992 г., когато Луджев е сменен със Александър Сталийски на поста военен министър, правителството на СДС органически се вписва в перестроечната тенденция в България и работи в синхрон с д – р Желев.
Конфликтът между съветниците на премиера и президента, чиято еманация е т.н. македонска оръжейна афера, инсценирана от ген.Бриго Аспарухов между 18 септември и 2 октомври 1992 г., схватката между президент и премиер кой да ръководи тайните служби, разводът с ДПС и синдикатите, които обективно все повече се мафиотизирват, неизбежно води към скъсване на СДС с президента Желев и актът ритуално е зазнет и тиражиран от тв камери на 19 септември 1992 г., когато уязвеният държавен глава напуска демонстративно националната конференция на СДС , след като вицето му Блага Димитрова самоуверено огласява прочутото си Отворено писмо  на следващия ден и преждевременно подава оставката си на 3 юли 1993 г.
Сините губят властта си след куриозно поискания от тях вот на доверие на 28 октомври 1992 г., като експремиерът Филип Димитров и досега твърди, че е предпочел да мине в опозиция вместо да предава националните интереси.
Желев се стреми  да обуздае екстремистките набези на сините ръководители и спекулирайки с високия си рейтинг и авторитет решава да поеме нещата в свои ръце със съставянето на ново коалиционно и марионетно правителство, начело с неговия икономически съветник проф.Любен Беров, което прохожда на 30 декември 1992 г.
Превратът в парламента – шефът Стефан Савов е сменен с Александър Йорданов на 5 ноември 1992 г. и в правителството, представено като „Б” отборът на демокрацията , цели засилване на президентската власт чрез лобито на мандатоносителя ДПС, разбиване на парламентарната група на СДС и на НКС на СДС и формиране на ново динамично парламентарно мвозинство, в което трябва да участват и представители на „доброто” СДС ( хората около Луджев и Пушкаров).
Желев разбира, че солидна центристка формация няма място в родния политически спектър, че е рано да бленува и за президентска партия.
Затова реално разчита на ДПС и отцепниците от СДС.
Става обаче логичното – „бунтът на мравките” е локализиран и потушен, НКС на СДС не се поддава на натиска, изключвайки последователно АСП на Николай Василев, ССД на Иван Калчев, НСДП на д – р Васил Михайлов и ПЛК на Янко Янков.
Отцепниците съществуват до 17 октомври 1994 г. с група, която в най – добрите си дни е  от 23 души и която към края на мандата на 36 ОНС се свива като шагренова кожа.
СДС се консолидирва, изкарва своите нови лица  Стефан Софиянски и Петър Стоянов и единен спретва първата си национална теоретична конференция на 2 -3 октомври 1993 г.
Беров логично изпада в цайтнот, а Жан Виденов като лидер на БСП поема курс към връщането на партията на власт.Осъществява се и знаковата среща между Димитров и Виденов на 7 януари 1994 г., необходима , за да се парира опита на президента за прави втори кабинет „Беров“.
Точно в разгара на горещото лято на 1993 г. д - р Желев издига тезата за възстановяването на старото парламентарно мнозинство на СДС и ДПС и затова, че БСП няма моралното право да се връща на власт.
В същото време лидерът на „Подкрепа” д – р Тренчев заравя томаховката на войната  и заявява, че на следващите парламентарни избори би подкрепил СДС, ако от ръководството му отпаднат лидерите с антисиндикално мислене.
Отново се завърта политическата рулетка, като през  септември 1994 г. дори съществува вариант Луджев да стане премиер и Желев отново да триумфира.
Президентската мечта не се сбъдва.
На 18 декември 1994 г. БСП печели убедително изборите за 37 ОНС, а на 26 януари 1995 г. Жан Виденов поема изпълнителната власт в България.
Президентът приема мисията да бъде глас и съвест на опозицията,  борейки се  като истински матросовец с недомислиците на правителството на Виденов.
Опитва се дори да спретне нови „Боянски ливади” с изявлението си на 31 май 1996 г., но този път усилията му имат определено гротесков оттенък.
По някаква тъжна ирония на съдбата, след като губи  първичните президентски избори на опозицията от Петър Стоянов на 4 юли 1996 г. Желев става още по – твърд противник на социалистическото управление, като дори си позволява в обръщение от 7 октомври 1996 г.директно да  попита БСП къде е житото на България ...
На 10 януари 1997 г. той все още е действащ президент и бави връчването на проучвателния мандат за съставянето на ново правителство на БСП, начело с Николай Добрев.
Нещо повече – подкрепя студентските протести и дори подсача с младежите пред президетството.
На 22 януари 1997 г. предава властта на Петър Стоянов.
Д – р Желев отново е изправен пред избор и отново греши.
Той отхвърля поканата на ДПС да стане негов депутат от т.н.Обединение за национално спасение и се решава на самоубийствен ход да се яви на изборите на 19 април 1997 г. като кандидат на своя невзрачен Либерален съюз, който получава 0,32 % от валидните  гласове.
Не търси брод към партията СДС  на Иван Костов.
А получава определението „политическа пачавра” на националната конференция на СДС на 15 февруари 1997 г. от него.
Вероятно при постигнати взаимни компромиси от двете страни той би поел предизвикателството за втори път да се включи в осъществяването на онези кардинални реформи в обществото, които именно кабинетът „Костов” прилага и след които България  вече  не е същата.
Вярно, трудно е  от президент да станеш обикновен депутат, но  този път извървя   и Петър Стоянов...
А д – р Желев просто изтърва своя исторически шанс след края на перестройката да участва в процеса на изграждане на новото демократично, а всъщност капиталистическо,  общество у нас, което Костов направлява с желазна ръка според неговите представи за христиандемократическия модел за развитие на страната ни.
За д – р Желев остава маргиналното съществуване  като лидер на Балканския политически клуб, основан на 26 май 2001 г. и в едноименната му фондация,създадена на 23 януари 1997 г., няколкото й полезни инициативи, събирането на документите за началото на прехода, почетното му завръщане в СДС, вкл. за неговата 20 годишнина на 7 декември 2009 г. и гостуванията по медиите, чрез които ненатрапчиво  напомня за себе си, като за човек, сложил край на перестройката в България.
Написва още важни книги – „Човекът и неговите личности“ (1991), „Релационна теория на личността“ (1993),“Интелигенция и политика“ (1995), „Обръщения на президента към народа и парламента“ (1996), „В голямата политика“ (1998), „Въпреки всичко“ (2005 – 2010).
Умира на 15 януари 2015 г., малко преди да навърши 80 години...
 Борислав Гърдев



понеделник, 23 декември 2019 г.

Костов


                                       Костов


Роден е на 23 декември 1949 г. в София.Завършва ВИИ през 1974 г. и математика в СУ през 1979 г. Проф.д– р в катедра”Теория на пазарното стопанство” на Стопанския факултет към Техническия университет.
Мистър икономикс за 1993 г. Автор на книги.
Лидер на СДС от 1994 до 2001, когато променя статута на организацията от коалиция в партия – 1998 г. и на ДСБ от 2004  до 2013 г.
Народен представител от 10 юни 1990 г. до 12 май 2013 г., съпредседател на „Синята коалиция“до 13 май 2013 г.
Финансов министър в правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров – 20 декември 1990 – 30 декември1992 г., премиер 21 май 1997 – 24 юли 2001 г.
За него Жельо Желев казва, че най – добре си е изиграл картите по времето на прехода.
Това е ценно признание за бившия лидер на СДС, недолюбван от Костов и наречен от него „политическа пачавра”.
За Доган Костов е проклятието на прехода ни, както за Иван Костов Ахмед Доган е проклятието на България.
А за мен те са като скачени съдове, не могат един без друг.
Без тях политиката ни би била съвсем скучна, вяла, еднообразна.
Костов и Доган са политическите ветерани на България.
Двамата се съревновават от 1990 г.От изборите за 7 ВНС на 10 юни.
Костов се оттегли на 13 май 2013 г., Доган все още направлява ДПС „зад кадър“.
Иван Костов тръгна от полемични статии в сп.”Отечество” – „Анатомия на илюзиите” от 11 юли 1989  г. и  „Работническо дело” – „Никаква отсрочка”, 30 ноември 1989 г., Желев ползваше вестник „Култура”.
Въпрос на манталитет и предпочитание -  друго си е да те печатат в официозите.
Затова по – късно той ще ползва пълноценно трибуната на „Демокрация” и на своето списание „Разум”.
На кръглата маса -  3 януари – 14 май 1990 г. е платен консултант на КНСБ, но все пак участва в заседанията й.
Предлага си услугите и на СДС, но срещу заплащане.Не се  приемат.
Оттогава явно проявява прословутия си  прагматизъм.
А на изборите за 7 ВНС на 10 юни 1990 г. все пак става син депутат от Пловдив като пети в пропорционалната листа.Без да членува в някоя от органицзациите в СДС.
Когато влиза в кабинета на Димитър Попов Соломон Паси се изцепва, че е предложен и подкрепен от неговата Зелена партия.Спомня ли си това сега бившият ни външен министър ?
Прави добро впечатление на финансист още като шеф на Икономическата комисия във ВНС и като министър, особено след като  овладява инфлацията, постига икономическа стабилност и стартира процеса на приватизация у нас.
Но не осъществява парична реформа.Защо ли?
Осигурява си мандат за 36 ОНС като не подписва приетата на 12 юли 1991 г. конституция, а по – късно обвинява често опонентите си в нарушение на основния закон на страната...
При Филип Димитров е вече силната фигура в правителството, гуруто на премиера, до него се допитват всички.
А самият той прави два сериозни гафа – с  аферата „Сапио” от 24 март 1992 г. и с изчезналите пари от нефтения заем на Марк Рич, 4 месеца по – късно.
Опитва се да национализира и имуществото на тоталитарните партии и в частност на БКП, та карикатуристите във вестник „Дума” го изобразяваха като стенобитното оръдие на управляващите под лозунга :”Давай Ваньо, давай Костов!”Намери  си имитатори в родните шоу -  програми в лицето на  Тончо Токмакчиев.
През 1992 г. му е тежко.
Конфликти с миньорите от „Подкрепа” ,както и  с транспортните служители в столицата.Помним още воплите му, че „това било най – унижаваното правителство на България”...А 6 години по – късно ще употреби още една култова реплика  – „Всички сме братовчеди!” – спрямо шуробаджанащината в СДС...
Излиза чист след издънките си.
На 28 октомври 1992 г. убеждава Филип Димитров да иска вот на доверие за своя кабинет.
През 1993 – 1994 г. е на сянка.
СДС се самоизяжда, но него никой не го пипа.
Спомням си 18 август 1994 г.Стефан Савов – председател, а Костов зам . председател на парламентарната група на СДС.Времето на голямото разцепление преди изборите за 37 ОНС.
Пристигат за консултации при президента Желев ПООТДЕЛНО, като Костов дори притичва на излизане, за да влезе в лимузината си и да не се засече със Савов.
Каква предвидливост, какъв инстинкт за оцеляване!
По – късно като лидер на СДС великодушно ще прибере „Народния съюз” на Савов и Мозер под крилото си, а при погребението на Савов на 10 януари 2000 г. ще се разчувства и ще пророни, че го е чувствал като свой баща.
Никога демагогията му не е била по - убедителна и ефективна.
Ще стане лидер на СДС на 30 април 1995 г., без да е член на никоя партия от Съюза.Гаранти ще са му Стефан Софиянски и Едвин Сугарев, които впоследствие ще съжаляват за жеста си.
Костов разполага с цялостната информация за състоявнето на страната още на 5 октомври 1996 г.
Идва драмата на 1997 г.
10 януари!
Щурмът на парламента!
Къде е Костов,  лидерът на СДС?
Изненадан, той се е покрил в кабинета на Юнал Лютви – зам. – шефът на 37 ОНС.
А след това Доган ще бабува на коалицията ОДС и ще принуди Иван Костов да оглави протестите на хората, внушавайки му , че иначе няма да види премиерския стол.
Костов облича тужурката, слага превръзката на челото си и  тръгва по барикадите.
Докато доживее връщането на мандата от Добрев и Първанов на 4 февруари 1997 г. и разбере, че новизбраният син президент Петър Стоянов ще посочи Стефан Софиянски за служебен премиер.
Замирисва силно на власт.
На 21  май 1997 г. вече е министър - председател.С абсолютно мнозинство в парламмента, с комфортната подкрепа на ДПС и Евролевицата.
Цялата власт е в ръцете му – законодателна, изпълнителна, съдебна, партийна – след превръщането на коалицията СДС в ПАРТИЯ на 15 февруари 1997 г.
Дори президентът  е негов послушник .
Закономерно е по български да се самозабрави.
Да се провали на изпита по реална демокрация.
Коалицията ОДС е само бутафория.
От съюзниците са елиминирани елегантно хората на Александър Томов, а Доган е свит в ъгъла.
Но ДПС не е забранено, както и не тръгват никакви съдебни дела срещу виновниците за националната ни катастрофа от 1996 – 1997 г.
Осъществена е бясна приватизация – собственост за 40 млрд. е раздадена за 900 млн. лева, от които бяха платени едва половината в кеш, а никой не откри парите от външнотърговските дружества за 1,6 млрд.долара
 На 4 септември 2000 г. Георги Първанов – тогава лидер на БСП, дори ще се изрепчи и ще нарече Костов „идеологът и двигателят на корупцията и клиентилизма в България”.
Защо ? И по каква причина заканата на Костов от 16 септември с.г, че ще го съди, си остана само за лична консумация?
А предколедният ремонт на кабинета от 21 декември 1999 г., когато сменя половината му състав, минава тихо, кротко и без никакви обяснения. ( Костов не отрича и слуха, че е искал от главния прокурор Филчев да разследва промишления му министър Александър Божков...)
Може би заради спорната приватизация, чийто емблеми и досега си остават БГА „Балкан”, „Кремиковци” и „Нефтохим”.Или заради опита за рекет над „Мобилтел” и Владимир Грашнов? За неуспялото купуване на „Труд” през 1999 г.?
Вероятно заради задължителните отчисления, които бизнесмените в страната  – справка  Майкъл Чорни, отпуснал му 189 000 долара за фондация „Демокрация” на 7 юни 2001 г. – бяха длъжни да правят, без да забравят и  фондацията на жена му Елена, носеща гръмкото име „Бъдеще за България”?  
Може би заради Григорий Лучански,  или заради  кръга „Олимп” на Славчо Христов?
Вероятно поради непрозрачната приватизация на Ефир 2 , глътнат от Мърдок?
Или заради сините талибани, които нахлуха в ПАРТИЯТА СДС, безропотно изпълняваха указанията му, а самите те кадрумаха и се обогатяваха по места, защото  от „Раковски № 134” мантрата бе пределно ясна –  „По – добре с Костов и  в борд, отколкото без Костов извън борд!”
Сигурно Иван Костов си е въобразявал, че така ще си изгради СВОЯ номенклатура и СВОЯ имотна класа, която винаги ще му е вярна и ще му осигурява финансово кампаниите? Това ли научи като слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва или като част от екипа, привеждащ баланса на икономиката ни от левове и рубли в долари през 1988 г.?
Може ли е да е бил такъв наивник, или просто е повтарял грешките на учителя си Андрей Луканов!
Дори Христо Бисеров и Йордан Цонев, които той лансира и търпя, въпреки че бяха пример за корупция и  „неприемливо обогатяване”, му изневериха и избягаха в ДПС, та какво остава за номенклатурчиците от по – ниско ниво.
А каква партия  само създаде – с многобройни отдели, секретари, охранители, със строго йерархизирана и централизирана структура – БСП пасти да яде!
Какво стана с тази партия на изборите на 17 юни  2001 г. всички видяха.
Не му помогна дори подкрепата на Европейската народна партия, чийто представители нарочно заседаваха в София на 15 юни 2001 г., след стартиране преговорите за приемане в ЕС на 10 декември 1999 г. и в НАТО, след предоставеното от парламента въздушно пространство на силите на алианса на 4 май 1999 г., както и изпратените с неговия скъпоценен подпис писма до симпатизанти и съмишленици на синята идея.
Поредното доказателство за това, че Костов е добър управленец и слаб партиен строител.
Всъщност ликвидацията на „Демокрация” на 1 юли  2002 г. хвърля петно и върху мениджърските му способности.
А провиденческите му качества бяха бламирани след 6 април 2001 г.
Как не прозря тогава силата на царя, защо го неглижира, предлагяйки му  място в седесарските листи и насила го вкара в коалиция с ДПС , а след това и с БСП?
Не знаеше ли, че народът, отвратен от далаверите на апаратчиците му, никога повече няма да го облече във власт?
Същият народ, на който той се обиди, след като подаде оставка като лидер на СДС  на 24 юли 2001 г. и не пожела  да  му говори 3 години.
Докато не се размърда с отвореното си писмо срещу Милен Велчев и врътката му с външния дълг  от 5 март 2002 г.и не реши да прави СВОЯ проект ДСБ, изсмуквайки  всичко по – читаво и податливо на внушение и управление от СДС?
И не забрави да си присвои дори фондация „Демокрация”, чрез която прокарваше финансирането на своите семинари ,  кампании и издания.
С какъв ентусиазъм тръгна граденето на ДСБ между 28 февруари и 30 май 2004 г.!
Той обиколи цяла България, за да създава  структури и да търси съмишленици, досущ както през 1995 г., когато изправи на крака СДС.
Сключи с избирателите Договор за силна България на 14 май 2005 г., влезе в парламента след изборите на 25 юни с.г., направи си своя парламентарна група и се почувства удовлетворен.
Забрави караниците си с Едвин Сугарев, пуснал срещу него изобличителен пасквил малко преди изборите на 19 април 2005 г., недоразуменията с вестник „Седем”, който започна да го подкрепя безрезервно след като Сугарев напусна редакцията, а след това стана философ и политолог с публикациите си в  кратко просъществувалото – между 2002 и 2008 г. списание с консервативна насоченост „Разум”.Допусна и едно мини – отцепване – на Димитър Абаджиев, създал недоносчето ЕДП, преди да премине в РЗС на Яне Янев, а след това и да го напусне.
Същевременно не спираше да гледа към СДС и постоянно  доказваше, че той е ИСТИНСКАТА, АВТЕНТИЧНА десница и опозиция в България.
След разочарованието от Петър Стоянов, който на президентските избори на 11 и 18 ноември 2001 г. се кандидатира като независим,той извади съвсем неубедителната кандидатура на Неделчо Беронов на 22 октомври  2006 г., а в София на два пъти – на 7 октомври  2005 и 28 октомври 2007 г. лансира посочения от него ОБЕДИНЕН десен кандидат за кмет, който независимо дали се казваше Светослав Гаврийски или Мартин Заимов, бе обречен срещу словесната риторика, обаянието  и очевадния популизъм на Бойко Борисов.
Бате Бойко отначало бе „мутра” за Костов, както и Костов се оказа „Гаргамел” в словесния арсенал на ген.Борисов, но през 2008 г. отново замириса на криза – не със столичния боклук, за него никой не мисли – за предсрочни избори, за свалянето на Сергей Станишев и о, чудо ГЕРБ, СДС и ДСБ тръгнаха от 6 септември 2008 г. в съвместна акция да уволняват правителството на тройната коалиция .
Заговори се дори за обща опозиция, като първообраз на обединената дясна коалиция, която под ръководството на ЕНП, отново събира своите непокорни деца, вкарвайки ги в задружното семейство на българската и европейска десница.
И Костов, независимо от полемиките в партията му, застана до Мартин Димитров и Бойко Борисов.
На 30 май 2009 г. бабува за създаването на Синята коалиция, но на 11 юни с.г. се разбра, че общи мажоритарни кандидатури с ГЕРБ на изборите на 5 юли 2009 г. няма да има.
На изборите за 41 ОНС на 5 юли 2009 г. все пак оцелява и вкарва 15 депутати в парламента, след като на 7 юни за Европейския парламент е избрана Надежда Михайлова, допълнена на 30 ноември от съпратиеца чу Светослав Малинов.
На 14 юли 2009 г. поздравява новия парламентарен шеф Цецка Цачева с любопитното заключение : „Много неща ще видите, на много приказки ще се наслушате”...
На 20 юли  се разбира, че синята коалиция няма да подпише меморандума с ГЕРБ, но ще подкрепи кабинета на Бойко Борисов.На 29 юли 2009 г. Костов оглавява на реципрочен принцип парламентарната комисия за контрол над ДАНС, два дни след
като е съставено новото правителство на ГЕРБ, успява да изкопчи примамливи назначения за кадрите си Евдокия Манева, Марин Райков и Константин Димитров, докато на 15 декември 2009 г. отново подновява атаката си срещу ДПС...
Както обясняваше Майкъл Шийн, играещ Тони Блеър и наблюдаващ  телевизионното обръщение на кралица Елизабет Втора – Хелън Мирън по повод смърта на принцеса Даяна Спенсър в „Калицата”(2006) на Стивън Фриърс – „Така се оцелява! Какъв блестящ инстинткт за самосъхранение!”
До следващия провал на президентските избори на 30 октомври 2011 г. със злополучния кандидат Румен Христов.
Преди това обаче предвидливо гласува „въздържал се” на вота на доверие към кабинета на 20 януари 2011 г. с довода – „Даваме силна подкрепа на ГЕРБ, за да се справи с конгломерата от организирана престъпност и бившата ДС, но това не означава, че имаме достатъчно аргументи да променим гласа си от „въздържали се „ на „за”!
А на 2 февруари 2012 г. изненадващо предлага да падне мораториума въху добива на шистов газ, след като на 11 януари е инициирал приемането на Декларация , осъждаща възродителния поцес!
Коментарът е излишен.
Иван Костов отдавна е доказал, че за него на първо място е политическата целесъобразност.
Идват парламентарните избори на 12 май 2013 г.
ДСБ и БДФ – каква коалиция само! – е извън борда.
Следва поредната подадена оставка – на 13 май, този път завинаги.
Костов се оттегля от политиката, но остава фактор в науката – оглавява Лабораторията за управление на рискове към НБУ и се съсредоточава върху изработването на политически анализи и прогнози  - в повечето случаи коректно направени и обективни.
Центърът прекратява съществуването си на 23 декември 2019 г.
Издава и мемоари – „Свидетелства на прехода“ (2019).
Дочаква и 70 годишният си юбилей.
Ще бъде ли смятан за втори Стамболов, оставил траен отпечатък върху обществено – икономическото развитие на страната ни?
Или ще си остане очерненият демон на България?
Бъдещето ще покаже…
Борислав  Гърдев


Употребеният властник Трайчо Костов


                                        Употребеният властник

                                           Трайчо Костов


Така най – общо може да се охарактеризира съдбата на видния комунистически функционер и държавен ръководител Трайчо Костов Джунев.
Той се ражда на 17 юни 1897 г.в София, завършва гимназия , както и Школата за запасни офицери през 1916 г., след което е взводен командир до края на Първата световна война.
След демобилизацията си учи право в Софийския университет и работи като стенограф в 18 и 19 ОНС ( 10 октомври1919 – 24 юни 1921 г.).
Заради участието си в Септемврийското въстание и работата си във в. „Работнически вестник” е осъден на 8 години затвор през 1924 г.
Амнистиран е след 5 години, а от 1931 г. до смъртта си е член на ЦК на БКП.
От 1929 г. влиза и в редовете   на ВКП (б).
В България е за кратко през 1931 – 32 и 1935 – 36 г., като се завръща окончателно през 1938 г.
По време на Втората световна война е в услуга на съветското правителство, занимавайки се с терористична дейност.
След големия провал на ЦК през лятото на  1942 г. е арестуван и осъден на доживотен затвор.
Разплитането дейността на комунистите  стартира от 4 март 1942 г., а след това се подготвя и води  дело №І 585 - 1942 г.
По него са осъдени на смърт видни функционери на партията като Антон Иванов, Вапцаров, Цвятко Радойнов…
През годините ще се коментира и съдбата на 1,8 милиона във валута, пратена от Коминтерна за подривна и терористична дейност, сума , внушителна за времето, която въпреки вялите резултати просто потъва в пясъците на нелегалната борба.
Главата на Костов спасява неговият съученик и царски секретар Станислав Балан, който за благодарност след 9.9. и намесата на Костов е осъден на затвор , доживява до 1990 г. и умира близо 93 годишен.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Трайчо Костов оглавява БКП до завръщането на Георги Димитров в България на 6 ноември 1945 г.
Трайчо Костов ръководи политическите убийства в страната в страшните месеци след 9 септември 1944 г., когато изчезват близо 26 000 души и има основна заслуга за създаването и функционирането на Народния съд след 3 октомври 1944 г.
От 1945 г. е първи секретар и член на Политбюро на ЦК на БКП.
Именно като такъв настоява на заседание на ПБ на ЦК на БКП на 20 януари 1945 г. за максимален брой смъртни присъди на „народните врагове”, като дори си мисли, че може да ликвидира безпроблемно и царското семейство, начело с вдовицата Йоана Савойска.
Като виден комунистически ръководител е избран за депутат в 26 ОНС и 6 ВНС ( 15 декември 1945 – 21 октомври 1949 г.).
Вицепремиер е от 31 март 1946 до 31 март 1949 г., а министър на електрификацията, горите и природните богатства между 31 март и 22 ноември 1946 г.
Като дясната ръка на „вожда и учителя на българския народ” Трайчо Костов дейно участва в „мероприятията на народната власт”, свързани с ликвидацията на демократичната опозиция у нас, налагане на тоталитарната политическа система от болшевишки тип и полагане основите на индустриализацията на България по съветски модел.
Фундамент на тази дейност се явяват Първият двугодишен народостопански план от 1 април 1947 г., Димитровската конституция от 4 декември 1947 г., национализацията на индустриалните предприятия и банките на 23 декември 1947 г.и сключването на раболепния договор със СССР за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ от 18 март 1948 г.
Именно при подготовката за неговото подписване Сталин нарича Трайчо Костов „мошеник”, заради това, че крие от отговорните съветски икономически фактори информация за цените, по които България изнася стоки за трети страни.
Това е официалното произнасяне на смъртната му присъда , въпреки че по инерция след приключване работата на 5 конгрес на БКП на 25 декември той  е избран отново за член на Политбюро на ЦК на БКП.
Не след дълго, на пленум на ЦК на БКП на 26 – 27 март 1949 г. по доклад на Васил Коларов Трайчо Костов е обвинен в националистични и антисъветски настроения, вследствие на което е изключен от Политбюро на ЦК на БКП и уволнен като вицепремиер.
От БКП е изключен и арестуван на 25 юни 1949 г.
От санаториума „Барвиха” Димитров също следи съдбата на своя бивш заместник и бърза да помогне за ликвиздацията му с прочутото си писмо, публикувано в „Работническо дело” на 10 май 1949 г., в което развенчава някогашния си заместник като „интелигентски индивидуалист и безогледен кариерист”, „лукав, рафиниран, изпечен подлец, на който не може да бъде мястото в една действително болшевишка партия”, тъй като „държи  в пазвата си камък с надежда да дочака такова трудно време за партията, когато отново ще изплува на повърхтостта със своята неподражаема злоба и коварство...”
За кратко Трайчо Костов е прехвърлен като шеф на Народната библиотека „  Кирил и Методий”, докато на 7 декември 1949 г.започва прословутият процес за неговата и на групата му антипартийна дейност.
Двигател на фарса е новият комунистически вожд Васил Коларов, който написва и книга за съдебната машинация.
Из цялата страна се провеждат митинги срещу предателя Трайчо Костов, в столицата той се ръководи от шефа на софийския градски комитет на БКП Тодор Живков, издигнат на поста именно от Трайчо Костов.
По вестниците се печатат злобни и отвратителни карикатури срещу бившия комунистически фактор  - като гъсеница или змия, рожба на американския капитал, докато на 16 декември 1949 г.  той е обесен като дар за  70 годишнината на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин, която се чества помпозно 5 дни по - късно.
Така безславно и позорно приключва обществено – политическата кариера на този виден комунистически властник, активно участвал в изграждане на тоталитарната система у нас и сам станал нейна жертва.
Партията, чиято рожба и мъченик е Трайчо Костов, все пак не забравя своя грях към него.
Името на Костов е частично изчистено след Априлския ( 2 – 6 април 1956 г.) пленум , а на 16 декември 1989 г. ЦК на БКП взема решение за пълната му политическа реабилитация в разгара на битката срещу наследството на живковизма.
Борислав Гърдев

събота, 21 декември 2019 г.

Размисли след края на сагата


                     

                                 Размисли след края на сагата 



Покрай края на сагата „Звездни войни“ се сетих, че преди 14 години гледах с интерес  завършека на първата трилогия „Отмъщението на ситите“.
Бях удовлетворен, епизодът ми хареса, особено с финалната дилема – какво да прави? – стояща пред Анакин Скаойуокър…
Естествено диалогът бе тромав и нефункционален, а актьорската игра – дървена,  като във всеки филм на Лукас – дори при Хейдър Кристенсен, Юън Макгрегър и Натали Портман…
Осъзнах, че филмът няма да получи важен„Оскар“, защото не е шедьовър, но пък си е ценност за вселената „Звездни войни“ – имаше си сблъсъкът на Доброто със  Злото ,на светлата и тъмната страна на Силата, космически и наземни битки, двубои с лазерни мечове.Осъзнах колко е добър и Йън Макдийърмъд като Палпатин, най – яркият злодей в спектакъла.
А и „Отмъщението на ситите“ си беше страхотна забава !
Защо трябваше след това Лукас да спре да снима , да се продава на „Дисни“ за 4 милиарда долара, да чака Райън Джонсън и Дж.Дж.Ейбръмс да му довършват работата и да хленчи, че е изопачен неговият  замисъл, не ми се коментира – мога да остроумнича на принципа „Няма пълно щастие“ или „Богатите също плачат“, но не желая…
Любопитно ми е дали сега  той се чувства отново пълноценен автор на „Звездни войни“ или поне пред себе си ще си признае, че последната трилогия вече принадлежи  на друго студио…
Борислав Гърдев