сряда, 28 ноември 2018 г.

Сбогом на Бернардо Бертолучи


                              Сбогом на Бернардо Бертолучи
                          

В моите очи той си остава велик творец, утвърдил се рано, в началото на 60 – те години на миналия век, когато италианското кино е в разцвет, а авторското е мода и култ.
Бертолучи обаче , ако и да бе марксист и с леви разбирания – направи филм за грандиозното погребение на Енрико Берлингуер през 1984 г. - , обичаше и уважаваше своята публика.
Снимал е и енигматични работи – „Партньор“ (1968),новелата „Агония“ (1969), но повечето от творбите му имаха ясни послания, увлекателен сюжет, гледаха се като откровение и бяха популярни по света.
Това важи за неговото развитие от времето на „Преди революцията“ (1964).
Голяма част от постановките му се радваха на голяма известност и шумен успех – достатъчно е са си спомним за ефекта на въздействие на „Конформистът“(1970), „Последното танго в Париж“ (1972), „Двадесети век“ (1976), „Луна“ (1979), „Последният император“ (1987), „Чай в пустинята“ (1990), „Младият Буда“ (1993) „Обсадата“ (1998), „Мечтатели“ (2003).
Бертолучи се открояваше със своя специфичен стил , оформен от виртуозната камера на Виторио Стораро, с когото имаха сътрудничество, подобно на осмоза, филмите му бяха атрактивни и провокативни.
По традиция той беше или основен сценарист или съавтор на сценария , работейки основно с Франко Аркали.
Като драматург , в съавторство с Дарио Ардженто, се подписа и под  безсмъртния уестърн на Серджо Леоне – „Имало едно време на Запад“ (1968).
Не крия, че Леоне и Бертолучи  са сред любимите ми режисьори.
Специално Бертолучи го ценях  за епичния му размах, демонстриран най- силно в „Двадесети век“ , „Последният император“ и „Младият Буда“, заради умението му да проникне до най – интимните и шокиращи тайни в човешкото  битие – „Последното танго в Париж“, „Мечтатели“, а и защото бе талантлив и доказал се продължител на делото на Лукино Висконти, когото повечето сериозни критици  поставят в светата петорка, редом до Виторио де Сика, Фелини, Роселини и Антониони.
Наскоро си пуснах пак „Двадесети век“.
За него трябва специална нагласа, желание, време – 300 минути е!, но веднага след встъплението с вестта за смъртта на Верди сагата ме грабна и не усетих как я изгледах с удоволствие, залепнал на стола пред монитора на компютъра ми.
Господи , каква природа, какви страсти и  портретни характеристики на магьосника  Стораро, какви актьори – Жерар Депардийо, Робърт де Ниро, Доминик Санда, Стефания Сандрели, Бърт Ланкастър, Доналд Съдърланд, какъв замах и какво проникновение при  осмисляне на италианската история от първата половина на 20 век!
Днес такова кино вече не се прави.
Няма ги големите майстори.
Един от последните мохикани на  тази вече безвъзвратно отминала епоха бе  Бернардо Бертолучи.
От 26 ноември 2018 г. и той се пресели в по – добрия свят.На 77 години, след тежка борба с рака...
Аз вярвам , че филмите му ще се гледат, тъй като са направени с любов, вдъхновение и много искреност.
Поклон пред паметта му!
Борислав Гърдев


вторник, 23 октомври 2018 г.

Димитър Петков


                                      
                                    Димитър Петков






Роден в многодетно семейство в тулчанското село Башкьой на 21 октомври 1858 г., Д.Петков учи в родното си село,слуга е в магазина на видния  търговец Желязко Чалъков между 1868 и 1876 г., а едва 18 – годишен е в Одеса, където попада в средата на българските емигранти.
Участва в Сръбско – турската война с четата на Филип Тотю и Панайот Хитов, а след разпръскването й  е в Кишинев, където работи като строител на изграждащата се железница.В руско – турската война е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка, където заради рана в китката на 11 август 1877 г.е ампутирана лявата му ръка, довела и до известното му прозвище „Чолакът”.
Смелостта на Петков е възнаградена с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II в село Горна Студена.
Формирането му като гражданин и политик минава през чиновническото му чиракуване в Главното управление на пощите и телеграфите и Вътрешното министерство и е стимулирано от привързаността му към Либералната партия и държавният преврат на Батенберг срещу нея на 27 април 1881 г.
Режимът на пълномощията го уволнява, но и го подтиква към самообразование с четене на книгите на Херцен, Чернишевски и Оуен до израстването му като видна обществена фигура с неговото прочуто възвание „Глас към българския народ”(1882), за което на 16 април 1882 г. е затворен в Черната джамия за обида към княза и престоява там цели 16 месеца до възстановяването на конституцията и освобождаването му на 1 октомври 1883 г.
Любопитно е да напомним, че затворникът Петков е посещаван двукратно  лично от премиера ген.Леонид Соболев, който го моли да признае  авторството на възванието, насочено срещу омразния за русите княз, обещавайки му помощ и парична награда, предложение, отхвърлено от Петков..
Запознанството му със Светослав Миларов го насочва към изучаване на френски език и сътрудничество в либералния орган „Светлина”, където в рубриката „Свирка” под псевдонима „Пройчо” публикува серия от фейлетони, в които критикува княза, консерваторите и органа им „Български глас”.
Оформя се нов талантлив български журналист – темпераментен, прям, с богато образно мислене, горещ патриот и предан либерал.
Така през 80 – те и 90 – те години на 19 век той се утвърждава сред първите ни пера, редом със Славейков, Захарий Стояновима основна заслуга за обнародването на третия, незавършен том на „Записки по българските въстания“ през 1892 г., Петко Каравелов и Димитър Ризов.
Петков сътрудничи на „Търновска конституция” и същевременно издава знаменитата си „Свирка”, в която се подиграва с консервативните величия Греков и Начович и с руския генерал и роден премиер Леонид Соболев.
Като депутат в 4 ОНС  печата в Търново осем броя от двуседмичника си „Народно събрание”, след което се подвизава в „Независимост” и „Независима България”, където е определен от Симеон Радев като „леката кавалерия на българския национализъм“,за да акостира накрая в органа на стамболовистите  - в – к”Свобода”
Петков участва в редактирането и списването на „Свобода” до 15 февруари 1899 г.
В него публикува и знаменития си опус от 7 юли 1895 г.”Няма вече Стамболова”, посветен на мъченическата смърт на неговия политически кумир, на чието покушение на 3 юли лично присъства и прави и невъзможното, за да помогне на съсечения бивш министър – председател, а от 22 февруари  1899 г. до смъртта си се грижи и за следващия партиен орган – „Нов век”.
Още кънтят в ушите ми сакраменталните обвинения към стамболовите убийци в този толкова прочут публицистичен опус – „На църква ли отидете, на комка ли, кървавият труп на Стамболова ще ви преследва и вие няма да се отървете от него и никога, и никога, и никога, и никога!“
Както в публицистиката, така и в реалната политика Димитър Петков е непоколебим и лоялен съратник на  Стефан Стамболов.
Той е от неговото най – близко обкръжение, след като е разочарован от демагогията и грандоманията на Петко Каравелов през 1884 г., подкрепя твърдо патриотичната му протекционистка политика, знаещ, че в условията на омиротворена, стабилна икономически и просперираща България може да докаже качествата си на държавник, бидейки при това и партиен стратег и стълб на управляващата партия.
Димитър Петков прави шеметна кариера.Той е депутат в 4 – 7 ОНС, 3 – 4 ВНС, член на Софийския общински съвет през 1887 г., заместник – кмет и кмет на София – 1887 – 1893 г., зам. – председател на 5 и 6 ОНС, председател на 6 и 7 ОНС и на 4 ВНС, както и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в последното реорганизирано правителство на Стефан Стамболов от 19 ноември 1893 до 19 май 1894 г.
За 8 години Петков се научава как да следва правителствената политика и енергично да участва в законодателните инициативи на управляващата партия.
С неговото съдействие са приети Законът за устройството на въоръжените сили на 3 декември 1891 г., за народното просвещение на 10  декември 1891 г., за насърчаване на местната индустрия на 6 ноември 1892 г., Избирателният закон от 10 декември 1893 г., изменението на член 38 от конституцията, засягащ вероизповеданието на престолонаследника на 3 декемри 1892 и 17 май 1893 г.
Тогава изживява истинска драма като православен християнин, плаче нощем в дома си, но когато трябва да се гласува поправката в името на България, дава и своя принос за приемането й.
Петков съдейства като кмет на София за превръщането му в модерен европейски град.
Той предлага за преустройството на столицата вземане на десетмилионен заем от Лондонската банка.При неговото управление са оформени булевардите, площадите „Света София” и „Народно събрание” – сега „Александър Батенберг”,“Лъвов „ и „Орлов мост“, създадена е Борисовата градина, изгражда се паметникът на Левски, проектират се Народния театър и градската баня, столицата е разделена на пет района и са обявени конкурси за нейната канализация , спечелен от Момчил Момчилов, с предложение за обща мрежа за отвеждането на битовите отпадни и дъждовни води и електрификация.
Разбира се, има и косвени щети – съборени и ликвидирани са шест средновековни църкви, една от които „Света Богородица пречиста“ е унищожена  на 22 май 1889 г., като недоволните протестиращи граждани са разгонени с водни струи от повиканата на помощ пожарникарска  команда.
Димитър Петков е строителят на Народно – либералната партия от 1 май 1890 до смъртта си на 26 февруари 1907 г.Той е председател на софийското бюро на партията , работи с кадрите по места и участва в изработването на устава на партията от 18 ноември 1899 г.
Способностите си Петков демонстрира не само в обкръжението на Стамболов, когато е и по – лесно, но и след неговата смърт на 6 юли 1895 г.
Знае се, че от 1889 г. той е доверено лице на Стамболов и е логично след убийството му да поеме партийното ръководство.
Стръвно е  преследван от народняците на Стоилов, обвиняван е, че е  присвоявал общинска вода, че се е обогатил като кмет и депутат.
Човек на достойнството и дълга, Петков пише писмо до Константин Стоилов от 23 март 1895 г, в което енергично и твърдо се защитава и доказва, че не се е подал на корупционни практики.От това писмо разбираме, че , ако и от всички източници да притежава сумата 248 333 лева и три здания за 172426 лева и 10 ст., има и ипотека за 87 000 лева и дълг към БНБ от 27 420 лева

Но тъй като е влязъл в конфликт с двореца, обвинявайки Фердинанд в съпричастност за смъртта на бившия премиер, той предоставя след 7 месеца лидерската позиция на зам. – председателя на Централното бюро Димитър Греков, който е начело от 6 февруари 1896 г. до 24 февруари 1897 г.
Петков оглавява партията до първия й конгрес на 16 – 19  ноември  1899 г., когато отново отстъпва поста на Димитър Греков.
На конгреса се приема новата програма на НЛП, загърбва се старият антируски курс и се търси по – прагматичен и адекватен облик на либералната формация.
Димитър Петков наследява на лидерския пост  Греков след смъртта му на 25 април 1901 г, четири дни по - късно.
На изборите за 11 ОНС на 28 януари 1901 г. консолидираната партия печели 34 мандата, нареждайки се на второ място след прогресивните либерали на Стоян Данев.
След опитите за либерално обединение с Васил Радославов от 8 февруари 1899 г., между 12 и 16 август  1901 г.той преговаря и с Петко Каравелов, чието правителство подкрепя до 22 декември 1901 г., когато пада, заради заема за тютюневата режия от „Банк дьо Пари е де Пей Ба“.
Обединение не се осъществява, партията залинява, на изборите за 12 ОНС на 17 февруари печели само 7 мандата, единият от които от Горна Оряховица получава Димитър Петков.
Кризисният период е преодолян през следващата година, когато на 6 май е образувано правителството на ген.Рачо Петров, в което попадат видни дейци на НЛП, между които Димитър Петков и Никола Генадиев – оглавили съответно вътрешните работи и правосъдието, заради което управлението до 16 януари 1908 г. е известно като втори стамболовистки режим.
Димитър Петков активно участва в подготовката на изборите за 13 ОНС на 19 октомври 1903 г., спечелени убедително от управляващите със 144 мандата! Той остава партиен шеф до смъртта си и е един от малкото щастливци у нас, доживели възкресението на партийната си структура до водеща политическа сила.
За мащаба и размаха на организаторския му талант съдим по амбициозната икономическа, социална и културна реформаторска дейност на стамболовистките кабинети.
В България се извършва индустриална революция, а в периода 1903 – 1907 г.кабинетът стимулира стопанския просперитет, осигурявайки 2,5 пъти увеличение на външно – търговския баланс на страната.
Приемат се  важни закони, като този за насърчение на местната търговия и промишленост от 26 март 1905 г. и за търговско – индустриалните камари от 13 януари 1907 г.
Обръща се сериозно внимание на боеспособността на армията, като военните разходи нарастват до 30 050 000 лева и се правят първите значими стъпки в модерното социално законодателство със законите за защита на женския и детския труд  от 26 март 1905 г. и за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване от 7 март 1906 г.
За градивния дух на втория кабинет на ген.Петров и този на Димитър Петков – 23 октомври 1906 – 26 февруари 1907 г. говори и фактът, че просветен министър в тях е проф.Иван Шишманов, с чието съдействие  на 3 януари 1907 г.се открива  Народният театър.
На 22 декември 1903 г.по предложение на Петков парламентът гласува персонална пенсия на Иван Вазов с годишен размер от 4800 лева,впоследствие такива получават и Константин Величков, Стоян Михайловски и  Драган Манчов,а след направените компромиси премиерът  успява да овладее и социалоното напрежение след стачката на пернишките миньори, приключила на 1 февруари 1907 г.
Нелепо е такава възходяща политическа кариера да бъде бламирана точно при откриване на Народния театър със студенстските освирквания на княза, довели до оставката на проф.Шишманов на 4 януари и до затваряне на университета и уволняване на професорите за 6 месеца.
Днес само може да гадаем как Петков би излязъл от трудната и деликатна ситуация, ако не бе убит на бул.”Цар Освободител” на 26 февруари 1907 г. от уволнения народняшки чиновник Александър Петров.
Вярно е, че възникналата криза довежда на власт демократите на Малинов, че убийството на Петков навява тъжна и горчива асоциация с гибелта на Стамболов, поради което гробовете им са един до друг, но съм сигурен, че ако бе останал жив щеше да направи възможното за спасяване на правителството и оглавяваната от него партия, тъй като е притежавал качества, „които го издигат до равнището на най – изявените строители на модерната българска държава”(Радослав Попов).
А и не съм сигурен дали би форсирал на 22 септември 1908 г. процеса по обявяване на независимост, след като четири години преди това този въпрос не е сред приоритетните за народните либерали.
Димитър Петков до последните си дни размишлява за съдбата на Северна Добруджа,останала под румънска власт, без да открие приемлив вариант за действие и е твърд продължител на еволюционистката политика на Стефан Стамболов в Македония, наричайки презрително революционните чети там „банди“.
Затова не е случайно, че правителството на Рачо Петров не се намесва в помощ на Илинденско – преображенското въстание, което неминуемо би предизвикало международни санкции, а вероятно и национална катакстрофа…
Израз на уважение към делото на държавника Димитър Петков е телеграмата на екзарх Йосиф I, изпратена във връзка с трагичната му смърт: ”В негово лице България загуби способен и енергичен държавен мъж, заслужил гражданин, най – примерен родолюбец, на Църката предан син с идеалите си”.
Димитър Петков има неуспешен семеен живот.Той се развежда с Екатерина Ризова, сестра на съратника си Димитър Ризов, с която живее от 20 юли 1886 до 10 декември 1895 г. а след убийството му неговите синове Петко Д.Петков и Никола Петков също загиват като противници съответно на Демократическия сговор и на БРП (к).
Паметта на опълченеца – премиер е увековечена със скромен паметник в градинката пред парламента.
Борислав Гърдев



неделя, 7 октомври 2018 г.

Препрочитайки "Крадецът на праскови"


                 Препрочитайки "Крадецът на праскови" 
Приемам констатацията на Йордан Василев, че повестта „Крадецът на праскови“ „не се вписва в наложените митологеми“ на годината, в която излиза – 1948, но за мен е очевиден феноменът на свободната й поява в едно жестоко, непримиримо, култово време, както и благосклонното й приемане от публиката.
Критичната канонада, неизбежна за края на 40 – те години на миналия век – авторът е набеден в какви ли не грехове, не води до промяна на статуса на Емилиян Станев по посока на Куциян или Богданов дол, подобно на Димитър Талев и Йордан Вълчев и той спокойно може да се захване от 1950 г. с най – голямото предизвикателство в творческия си път – романът „Иван Кондарев“, излязъл в окончателния си вариант през 1964 г.
Естествено е, че насочването към по – големи епични платна  при писателя настъпва закономерно на определен етап, когато постигнатото от него в областта на сборниците с битово – реалистични – „Делници и празници“(1945) и анималистични – „Дива птица“(1946) разкази е безспорно и когато пред него се изправят предизвикателствата на обемните прозаични форми.
Любопитен е обаче преходът към повестта – той минава през партизанската новела „В тиха вечер“, излязла през същата 1948 година, но преди „Крадецът на праскови“.
Така Емилиян Станев хитро се застрахова пред бъдещите си критици и скрит зад идеологически правоверния щит на подвизите на Антон, си позволява лукса във време на тотален идеологически надзор да създаде и отпечата повест, продължаваща насоките, характерни за предвоенния период, традициите на битовия реализъм и на романтично – психологическото изображение.
Вярно е, че наративните структури в тези години имат характера на „доизживявана инерция“(Симеон Янев), в която наред с такива открояващи се прозаични образци като „Поручик Бенц“(1945) и „Скици из Лондон“(1945)логично и закономерно намира своето място и „Крадецът на праскови“.
В унисон с класическата реалистична традиция на българската литература човекът все още не е средство за велика обществена идея, а се разглежда като цел, като задачата на писателя е „да проникне в тази вселена, в интимния индивидуален човешки свят и оттам да се разгърнат и обществените тенденции и идеи, които доминират във времето“(Симеон Янев).
Емилиян Станев е блестящ продължител на това наследство, въпреки че , съобразявайки се с действителността, в която живее, е принуден да направи определени премерени ходове, в името на поставената цел.
Първият е, разбира се, спечелената индулгенция с „В тиха вечер“, а вторият е прилежно налаганото схващане, че повестта е забележително антивоенно произведение,насочено както срещу милитаристичното безумие, така и срещу поражението, което то нанася върху човешката душа в нейната най – съкровена същност.
Безспорно е така, но да се свежда „Крадецът на праскови“ само до това й значение е, меко казано, ограничено и недалновидно.
Никой не може да отрече антивоенният патос на повестта, напомнящ с яркостта и силата на емоционалното си въздействие киношедьовъра на Жан Рьоноар „Великата илюзия“(1937), така добре усетен и  пласиран от Въло Радев в екранизацията му от 1964 г., като постановчикът дори разширява границите на загатнатото в новелата, но аз съм  свикнал при общуването си с Емилиян Станев винаги да търся втория пласт, допълнителните, които по – често са и по – важни, нюанси, тъй като „Крадецът на праскови“ е колкото антивоенна творба, толкова и скръбна елегия за пълния крах на великата възрожденска национално – обединителна програма, чийто първи блестящ успех е признаването на независимата ни Екзархия от 28 февруари 1870 г., а печалният й финал съвпада с края на Втората световна война.
В този план строгата, аскетична, уморена и раздразнителна физиономия на военния комендант на старата столица, руски възпитаник и ветеран от две войни – Балканската и Между съюзническата, е изключителна находка, метафора на погребаните надежди за обединение и общонационален просперитет.
Не случайно именно в този пункт писателят го сблъсква и противопоставя на съпругата му, тъй като в образа на Елисавета, самотна и отчуждена в средата, в която живее,“са въплътени черти на вечната жена с изконната й жажда за обич, за продължение на рода“(Иван Сарандев).
Бих добавил, че за Лиза като жена е по – важно да съществува хармонично, за да задоволява личните си потребности и собственото си щастие, тя е на светлинни години от драматичните конвулсии на национално – обединителната ни кауза, което е и поредното доказателство за нейната неизпълнимост.
Като опитен психолог и майстор на интригата Емилиян Станев вкарва между двамата съпрузи – толкова различни, но и така допълващи се, не само ординареца на полковника, но и сръбският военнопленник и учител по музика, хедонистът Иво Обренович.
Наистина гениално премислен ход!
Това, че Елисавета се влюбва в чужденеца и врага, е колкото следване на природата и зова на нейното сърце, толкова и нагледно доказателство за драмата на коменданта.
Няма по – голямо унижение за един кадрови военен и началник от това да му сложи рога сръбски войник, при това крадец и беглец от пленническия лагер! (Да не забравяме и обстоятелството, че творбата излиза след разпрата на Тито и Сталин и изгонването на Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г., с което пък се слага край на мечтата за българо – югославска федерация,гръмко афиширана с Бледското споразумение от 1 август 1947 г.)
Като реалист и познавач на човешките страсти Емилиян Станев експонира една абсурдна, обречена, невъзможна любов, чиято трагична предпоставеност е повече от очевидна.
Можел е да насочи развръзката към по – банални граници – полковникът да залови в изневяра жена си и сам да убие учителя по музика, но с неочакваната и нелепа намеса на ординареца, белетристът ловко тласка повествованието в очаквания от нас финал, поднесен обаче елегично – покоряващо – след гибелта на Иво Лиза се самоубива, а полковникът, уволнен от правителството на Стамболийски, изоставя любимата си колиба на произвола на съдбата и обруган,умира две години преди завръщането на автора в родния му град – тоест през 1942 г.
За новаторската наративна техника на Емилиян Станев е писано, но предимно общо, в едри щрихи.Това категорично се отнася и за „Крадецът на праскови“.
Иван Сарандев открива „условните историко – времеви граници на повествованието“, смятайки че по този начин „Станев търси решение на вечните проблеми, на правото на щастие, свобода, красота“ и че „със смъртта на героинята изчезват красотата на сърдечните пориви, благородната саможертва и поезията на любовта“.
Аз бих допълнил, че двойната ретро и интроспекция  - при Лиза и автора -  в повестта е съзнателно приложено авторско изразно средство – разказвайки през душното лято на 1944 г. за трагично обречената любов на Елисавета и Иво от изпълнените с тревожни предчувствия лято и есен на 1918 г. Емилиян Станев всъщност създава реквиема си за стара буржоазна България, погребала великите си идеали в огъня на жестока бран и станала жертва на вътрешните си конфликти и на фатално – съдбовното си чувство за несъвместимост между мечти и реалност.
Що се отнася до гледните точки на разказвача – на автора и на стария учител е уместно да посочим постигнатото от Владимир Донев – времевата и ценностната двойнственост на разказваческата позиция в първия случай и свидетелската функция във втория.
Така в съзвучие с краха на националната кауза на полковника настъпва и кончината на страстната, чиста и неосъществима любов на неговата съпруга, виждаща и във врага „човек като нея, жаден за обич и свобода“(Симеон Янев).
В големия град като София или Пловдив подобна драма би добила неизбежната си урбанистично – космополитна украса, докато разкриването й именно във Велико Търново – едновременно стара столица и типична провинция – само засилва нейната скандалност и съдбовна неосъществимост.
Предмет на отделно проучване е манталитетът и психологията на търновеца, но е важно да се посочи, че в „Крадецът на праскови“ се срещаме не само с неговите най  -открояващи се , но и най – типични представители като слугинята на Лиза – Марьола, добавяйки че авторът, иначе известен с язвителните си оценки за националния ни характер, е предпочел елегантната обективност и непосредственост,оставяйки читателя сам да направи необходимите му заключения.
Все пак не мога да отмина един показателен факт, свързан с поведението на търновци след окупацията на града им от съюзническите войски на генерал Франше д`Епре.
Жителите на старопрестолния град не само, че не се бунтуват срещу незавидното си и унизително положение, но влизат „в сношение“ с победителите – сенегалци, алжирци, задигайки рошковете им от Марно поле и прехранвайки се нелегално с конско месо, сготвено със зеле, както и с откраднати фурми, бял хляб и кокосово масло…
Само в един такъв гротесково – реалистичен детайл Емилиян Станев разкрива тъжната метаморфоза на патриотизма ни, деградирал до грижата за насъщния и мисълта за собственото оцеляване.
Прозаикът е бил сигурен, че историята ще се повтори – дали като трагедия или фарс – и през есента на 1944 г. , за което обаче благоразумно мълчи, очаквайки разбиране от проницателните си читатели.
За мен е истинско чудо излизането на „Крадецът на праскови“ именно през 1948 г.
Не мога да скрия възторга си, че тя е писана от творец, игнорирал идеологическите скрижали на времето си и със съзнание, чувствително по – необременено в „Търновската царица“, например, в чийто финал дразни публицистичната ремарка с пълнещите се след балканските войни с обеднели граждани тесняшки клубове.
А между двете повести лежи четвърт век!
В тази насока е вярна оценката на Симеон Янев, отбелязващ, че „когато в края на 40 – те години (на миналия век – б.м.)политизацията на прозата е определяща и стриктно налагана тенденция, Ем.Станев издава „Крадецът на праскови“, повест, която дискретно опонира на политизацията с широкия си хуманизъм и едновременно благороден израз на националното достойнство“.
Това всъщност се отнася за цялото творчество на Станев, доказал безапелационно, че големият творец може да създава значими произведения по всяко време, включително в годините на тоталитаризма, без съдбоносни и провалящи го компромиси, превръщайки се в изразител на най – ценните добродетели на българската художествена литература.
Според Янев „Никой друг писател в следвоенната ни литература не е успял така продължително и мощно да осъществява тази функция“ – да проектират целостта й.
„Около неговите текстове се налепва корпусът на най – значимото ни в литературата ни за няколко десетилетия, без при това текстовете му да са се схващали някога дискусионно.“
След подобна оценка е трудно да се добави нещо съществено.
Но тя се отнася без съмнение и към един от най – големите и знаменателни успехи на Емилиян – Станевата проза – повестта „Крадецът на праскови“.
Борислав Гърдев
Сарандев, Иван, „Емилиян Станев“, в „Речник по нова българска литература 1878 – 1992“, С.“, стр.341
 Василев,Йордан  „Диктатура и литература“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, изд.“Просвета“, стр.16
Янев, Симеон „Българска проза след Втората световна война“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, стр.55 – 56,100 – 101, глава „Емилиян Станев като изразител на единството на българската литература“
Донев, Владимир, „Гледните точки на разказвача в повестта „Крадецът на праскови“от Емилиян Станев,сп.“Литернет“, 27 юни 2005, №6 (67)

събота, 29 септември 2018 г.

Уил Смит на 50 г.

                                           Уил Смит на 50 г.







Безспорно той е, заедно с Дензъл Уошингтън и Морган Фрийман, най – популярната и влиятелна чернокожа звезда.
И като знам какво му е егото и самочувствието, отсега предвиждам неприятности с това си определение.
Може би трябваше да напиша афроамериканска и сигурно ще е съвсем политкоректно.
Дори за Уил Смит.
Роденият на 25 септември 1968 г.във Филаделфия  Уил завършва гимназията „Овербрук“ и според легендата получава стипендия за Масачузетския технологичен институт.
Впоследствие той опровергава този мит, признавайки си, че „искал да рапира“.
Уил Смит стартира като хип хоп певец в трио с приятелите си Джефри Таунс и Кларънс  Холмс.
То изпълнява хумористични летни шлагери за младежката аудитория и постига шумен успех.
Триото веднага печели“ Грами“ в категория рап за 1988 г.
Парите потичат като пълноводна река към Смит.
Той още тогава хитрува и укрива доходи в размер на 2,8 милиона долара!
Данъчните го погват, той залага имуществото си и гарантира вземанията от държавата.
Хитростта му  го довежда до фактически фалит през 1990 г.
В историята обаче остават петте му студийни албума и четирите награди „Грами“.
А че е добър певец го оцених като прослушах саундтрака към „Мъже в черно“ – наистина пее великолепно и има нежен, фин и мечтателен глас.
Мечтата да стане звезда е можела да изчезне в небитието, ако не се е намесил НВ Шансът.
През 1990 г. NBC подписва договор с него за комедиен сериал под заглавие „Свежият принц от Бел Еър“.
Притиснат до стената Уил приема и влага целия си необикновен талант при изграждане на симпатичния образ на своето алтер его в продукцията на Анди и Сюзън Боровиц, която се снима 6 сезона в цели 148 епизода!
Във всичките участва Уил, постоянно  е наперен, самоуверен и леко уязвим младеж, готов да забавлява и развлича, да прелъстява и помага, да бъде непосредствен, свеж и готов за нови подвизи.
Успехът е гръмотевичен.
Той каца на рамото на Уил и не го напуска трето десетилетие.
Той знае какво дължи на телевизията, но в бъдеще избягва обременяващи и обвързващи тв изяви, освен в случаите, когато предложението си заслужава като сериалът „Всичко за нас“ на „Уорнър брадърс“  (2003), в който като гостуваща звезда е Джони в  три епизода   и е, разбира се, под свое ръководство.
Отбелязвам и работата му по видеоклиповете, запазена марка за всеки певец, където особено впечатлява  „Брота“, който прави с Анджи Стоун през 2001 година.
А също и неговите продукции от края на 90 – те години на миналия век до началото на новия, в които той доказва, че е достоен продължител на дирята, оставена от Майкъл Джексън – „Мъже в черно“( 1997), „Вземи всичко това“ (1997), „Маями“ (1998), „Това е просто пътуване“ (1998), „Уил 2К“ (1999) и „Черните костюми пристигат“ (2002).
Логично изпя и химна на Световното първенство в Русия 2018 г. – „Имаме само един живот“, заедно с Ники Джейм и Ера Истрефи, който гледах като клип на 28 май 2018г.
Това обаче не е достатъчно  за Уил Смит.
Той иска да стане най – голямата филмова звезда, да е прочут в целия свят, да диктува тенденциите в кинобизнеса.
Като продуцент не се радва на особен авторитет с „Шоуто започва“ (2002) и „Карате кид“ (2010)
Но  успява като актьор – в максимална степен.
До 2014 г. филмите му натрупват печалба в световен мащаб от 6,6 милиарда долара, 8 последователни продукции с негово участие минават психологическата граница от 100 милиона долара приход в САЩ, а пет от тях са спечелили  по половин милиард долара в световния бокс офис.
Два пъти е номиниран за „Оскар“ – за „Али“ и „Преследване на щастието“, но засега заветната златна статуетка се измъква от ръцете му.
Формално погледнато постигнатото от него е феноменално и изключително  -  за „ Аз съм легенда“ взема хонорар от 100 милиона долара!. Но това не означава , че триумфът му е постигнат лесно и че всички безапелационно му се възхищават.
Успехът идва след упорит, къртовски труд, а и не винаги е съпроводен от оркестър и рози.
Критиците често го хулят за пропиляване на таланта му със съмнителни търговски продукции, за това, че робува на комерсиалното кино.
Защото Уил има изключителен нюх – още от първия си филмов успех в „Шест степени на разделение“( 1993) на Фред Шепизи, в който създава нестандартния образ на фантазьора – използвач Пол – към проекти, които имат потенциал и ще привлекат максимално широка зрителска аудитория.
Той приема епизодична изява  - на Тий Уокърс -  в иначе важния за него филм на Ричард Бенжамин – „Произведено в Америка“ (1994), за да получи главната , на ченгето Майк Лоури в блокбастъра на Майкъл Бей „Лоши момчета“(1995).
Прави изключително успешен и незабравим дует с Мартин Лорънс – Маркъс Бърнет, който ще мултиплицират отново и вече не така убедително в „Лоши момчета 2“ (2003)на същия постановчик.
Зареждат се гръмки участия в поредица свръхуспешни скъпи продукции, в които неизбежно хумора върви ръка за ръка с хоръра, екшъна и фантастиката.
Тези филми стават негова запазена марка.
Те взривяват американския и световния бокс офис, но и предизвикват иронични забележки на водещи кинонаблюдатели.
Кой не помни „Денят на независимостта“ (1996) на Роланд Емерих и патетичните проповеди на капитан Стивън Хилър – Уил Смит, повел нацията на кръстоносен поход срещу нашествието на извънземните, трилогията „Мъже в черно“(1997 – 2012) на Бари Зоненфелд, в която агент Джей  - Уил Смит и агент Кей – Томи Лий Джоунс  бранят земята от боклуците на вселената, „Аз, роботът“(2004) на Алекс Проянс, в който Смит е технофобски детектив по разследване на убийствата Дел Спунър, „Хенкок“(2007),където е супергероят Джон Хенкок, борещият се със световния катаклизъм Робърт Невил в „Аз съм легенда“ (2007) на Франсис Лоурънс и неговият двойник и последовател Сийфър Райдж  в „Земята : Ново начало“ (2013) на М.Найт Шаямалан, стигайки до ченгето  Дарил Уорд, сражаващ се в „Ярко“ (2017) на Дейвид Айър, заедно с полицая орка – Ник Якоби – Джоел Едгъртън за спасяванетао на лазерен меч, за който всеки бандит е готов да убие…
Списъкът може да се продължи с анимационния хит „История с акули“ (2004) на Бибо Бергерон и Вики Дженсън, в който дава гласа си на мъжката акула Оскар и „Отряд самоубийци“ (2016) на Дейвид Айър, в който открадва шоуто като магнетичния злодей Дийдшот.
Как няма да предизвиква киселите гримаси на сериозните критици?
И защо да не приемем, че в обвиненията за пропилян талант в съмнителни касови продукции има резон?
Аз например вече нищо не помня от трилогията „Мъже в черно“, а „Отряд самоубийци“ го изгледах с напрежение и досада.
Личното ми мнение е, Смит има потенциал да се развива в друга насока.
Той можеше да продължи да прави чисти комедии след „Свежият принц от Бел Еър“, но не засне нищо съществено досега.Не броя „Водещият : Легендата продължава“ (2013) на Адам Маккей, защото това е много слабо продължение на хубав оригинал, в което Смит буквално се измъчва като тв репортер.
Може би промяната ще дойде с „Близнаци“ (2019) на Анг Ли?
Има качества да уплътнява с харизматичната си осанка всеки качествен екшън и го доказа убедително с „Обществен враг“ (1998) на Тони Скот като Робърт Клейтън Дийн в изключителния дует с Джийн Хекмън – Едуард Лайл, като постигнатото не бе продължено .
След шумния гаф с „Този див, див запад“  1999) на Бари Зоненфелд, в който дори ентусиазмът и смешните му подвизи като Джеймс Уест не успяха да ни вдъхновят, за което обаче вината е основно на слабия клиширан сценарий на Джим и Джон Томас, той не повтори с уестърн.
Знае, че може да се развива в дълбочина и напред в полето на чистата драма, където постигна категорични успехи с „Али“( 2001) на Майкъл Ман, претворил с неподражаем блясък звездните мигове на боксовата легенда, на когото носи и ковчега след смъртта му и „Сътресение“ (2015) на Питър Ландесман, в който напълно ни покори за каузата на неговия доктор Бенет Омалу, воюващ  срещу манипулациите в американския футбол, но дори крачката в страни с „Фокус“ (2015) на Глен Фикара и Джон Река, където се подвизаваше като Ники, една по същество странна комбинация от крими, драма и комедия, се оказа не толкова стабилна и устойчива, за да го задържи за каузата на драмата.
Харесва му да се снима в мелодрами –„Легендата за Багър Ванс“(2000) на Робърт Редфорд, бейзбол магьосникът Багър Ванс,  „Хитч“ (2005) на Анди Тенант, водещата роля, изключително успешните „Преследване на щастието“ (2006) и „Седем души“ (2007) на Габриеле Мучино, чийто обаятелни  герои Крис Гарднър и Бен и мен ме вдъхновиха  преди 12 години да напиша възторжени  ревюта,но защо реши да се преквалифицира в Луцифер в“Зимна приказка в Ню Йорк“ (2014) на Акива Голдсман и в кахърния, загубил вяра в себе си бизнесмен Хауърд в „Косвена красота“ (2016) на Дейвид Франкел?
Може би смяташе, че се е върнала модата на модерните приказки и по Коледа стават чудеса, а той ще спечели отново безусловната любов на феновете си?
Е, не се получи, не и така, както очакваше…
Не мога да гадая как ще се развива в бъдеще неговата кариера.
Той е суперзвезда, може да избира всеки проект,  да влияе на всяка продукция, в която участва, но каква е гаранцията, че магията от времето на „Али“ или „Преследване на щастието“ ще се повтори?
Успя да вдъхне живот и свежест на рисковия научно – популярен  проект на Дарън Ароновски „Непознатата планета“ (2018).
А може би Гай Ричи ще се окаже следващия му вдъхновител с неговото предизвикателно фентъзи „Аладин“?
Времето ще покаже.
Смит навлиза в „тази хубава зряла възраст“, става на 50 и от него почитателите му ще очакват нови предизвикателства и силни и незабравими екранни изяви.
Те са в правото си , а и самият Уил знае, че е така и че не бива да ги разочарова.
А отново с талант, хъс и чар да докаже, че е №1 и вещ майстор на блоксбасткъра за  милиони, гледан с интерес и коментиран настървено и обстойно.
До нови срещи, Уил! 
Успех и дано не ни разочароваш!
Борислав Гърдев



сряда, 26 септември 2018 г.

Романистът Владо Даверов


                         Романистът Владо Даверов

Няма да е пресилено, ако се каже, че киното роди романиста Владо Даверов.
Той вече имаше постижения в късата проза – разказа – „Имена на жени”(1985) и новелата – „Много дни до есента”(1987), но именно феноменалният успех на баладата „Вчера”, излязла в началото на 1988 г.по негов сценарий и под режисурата на Иван Андонов и последвалата сполучлива новелизация на качествената драматургия през същата година с неизбежните промени, роди романиста Владо Даверов.
Работата му като сценарист на някои от най – добрите български филми като „Живот до поискване”(1987), „Вчера”(1988) , „Суламит”(1997) , „Двама мъже извън града“ (1998) оказа благотворно влияние върху формирането, развитието и експонирането на основните характерни особености на романиста Даверов.
Неговата проза е четивна, атрактивна и лапидарна.
Изпълнена е с тревожни прозрения и хаплив хумор, както и с градивно – критичен патос.
Кондензираността й се усеща още при прочита на „Вчера”.
Истинско удоволствие е да се чете този кратък изповеден роман, събрал в ограничения си обем болките, копнежите, илюзиите и надеждите на нашето поколение , на „ децата на цветята”, израсло с песните на „Бийтълс”, сблъскало се с лъжите и фалша на комунистическото общество в края на 60 – те години на миналия век в елитна езикова гимназия за призвани, оказала се микромодел на тогавашния ни социум, в който срамните тайни старателно се прикриват, а за бунтарите – нонконформисти като Иван просто няма място сред щастливите избраници на съдбата.
Енергията, натрупана с „Вчера”, е успешно използвана при написването на следващия важен Даверов роман „Кенеди”(1992) – прекрасен и недооценен на времето микроепос, в който нагарча спомена за задушната атмосфера от 60 – те години на миналия век и за трагичната съдба на българския Кенеди  - Борис Митов Мандов, убит зрелищно от репресивните органи на властта, погребал идеали и мечти в един предварително пропаднал и безсмислен живот.
На драматичните конвулсии на първите демократични години Владо Даверов посвети „Възторжен и див”(1996), в който чрез съдбата на главния си герой Амадеус Кръстев предпазливо лансира песимизма си относно успеха на радикалните реформи у нас, най – вече заради съмнителното реноме на лидерите, които ги провеждат.
Даверов е и сред първите ни прозаици директно разкрил обвързаността на родната политическа класа с подземните босове, които в името на сенчестия си бизнес я управляват дистанционно и безкруполно като марионетка.
Много болка и тъга има и в следващия му, иначе написан с любов и увлечение, нежно – изповеден роман „Ангели небесни”(1998).
В него Даверов бърка в една от болезнените и трудно лечими социални рани – наркоманията.
Първото впечатление след прочита на книгата е за удивителната й прилика с култовия „Трейнспотинг”(1993) на Ървин Уелш – сходни образи и съдби, аналогични трагични колизии.
В „Ангели небесни” откриваме ефектно поднесен стил, мотивирани сюжетни ходове и непосредствено разкрити като психология и житейска правда образи.
Групата на Бъни, Мони, Анжелина, Радо, Роберта, Теди и Тодо, само привидно напомня хипарска комуна.
Историята, макар и подобаващо закъсняла, и у нас се повтаря като трагифарс, приключвайки с окървавени трупове и емиграция.
В сравнение с „Арсения” на Александър Томов, излязла през същата година, атмосферата не е толкова подтискаща и мрачна, но и в „Ангели небесни” се усеща вътрешното напрежение и стагнация, характерни за България през 1996 – 1997 г., когато държавата ни наистина не е сред най – привлекателните кътчета за живеене.
Героите на Даверов, ако и да произхождат от софийския хайлайф, са неприспособенци, неудачници и аутсайдери.Те се гърчат и изтезават в наркотично опиянение на фона на връхлитащата ги обществена катастрофа и тяхната трагична съдба е поредното нагледно доказателство за границата, до която може да стигне личността в стремежа си да се забавлява и избяга от реалността.
Всъщност драмата на Даверовите наркомани е свързана с изкривената им и липсваща ценностна система.Тяхната конфронтация с обществото достига до пароксизъм и саморазрушаване, без те да разполагат с ефективната съпротивителна сила на днешните последователи на Ницше и Шопенхауер.
Резигнираща тъга изпълва и дилогията „Животът на другите”(2003), особено чрез образа на Съдията, останала малко встрани от сериозното критическо внимание, независимо от постигнатия от автора й търговски успех.
Закономерно се появява и следващият му успешен роман „Господин директорът на пристанището”(2006).
Той е стегнат, динамично и увлекателно написан, изпълнен е с горчив хумор и е изграден като микс от пародия на черен роман , политическа сатира и психотрилър по нашенски.
Даверов демонстрира отличните си познания за нашата народопсихология, ситуирайки действието на своята псевдокримка в Белене – място, знаково и символно за всеки българин – и с легендарно – мистичния си със своите жестокости някогашен комунистически концлагер, и с вечно строящата се, замразявана и отново пускана за изграждане атомна електроцентрала, а също и с колоритната си образна система  - от католическия викарий Антонио Карпенков, през кмета, господин директора на пристанището Борис, до митичния вицепремиер, винаги минаващ през селището на път за Брюксел и ЕС и държащ връзка с корените си, тъй като се оказва втори братовчед на кмета...
За прословутата Държавна сигурност писателят създава тетралогията си „Чудовището ДС”(2008).
Всъщност това е художествено – документална хроника за аферата „Акрам”, разтърсила Велико Търново и цяла Северна България през 1992 – 1994 г., в която  творецът основно се занимава с трагичната съдба на бившия офицер Людмил Досев, оказал се изкупителната жертва на шайката мастити грабители и мошеници от рода на полковник Радославов, черз които бе погребана вярата на българина в стабилността на родната ни банкова система.
През 2009 г. излиза „Primetime”.
Книгата разкрива битието на главния герой от „Вчера” Иван Иванов в годините на демокрацията.
Преходът ни е разкрит през погледа на телевизионера Иванов , наблюдаващ от директорския си кабинет на прочутата софийска улица „Сан Стефано”№ 29 човешката комедия у нас.
Primetime” е смущаващо искрен в посланието си и е вероятно най – съкровеният роман в творчеството на Даверов.Писателят рискува да продължи с откровения тон на повествовавието си, с който ни спечели във „Вчера” и задълбава в същата насока, въпреки ясното съзнание, че навлиза в опасна територия, каквато е сградата на БНТ.
Ние не сме забравили, че Даверов е работил в Националната телевизия, че е сменял генерални директори и е отговарял за тв филмопроизводство.
Книгата е болезнена дисекция не само на атмосферата и интригите в БНТ.
Тя е и проникновен  разрез на същността на явлението български интелектуалец.
В този аспект обобщенията на Владо Даверов са най – убедителни, а знаковите образи, натоварени с необходимото сугестивно въздействие, са безспорно Хари Братинов, Даниел Минев, Мими Панова, Меци Дългия и Иван Иванов.
В „Primetime” се мяркат само няколко от героите от „Вчера”, до един със смачкани съдби и нещастни биографии, проектирани на фона на нашенската демокрация – независимо дали става дума за емигрантката в Скандинавия Вера Тодорова, за гръмналия се полковник Германов или за жалкия провинциален журналист ученикът Костов.
В сравнение с тях Иванов е не само тв звезда и сив медиен кардинал, той е и щастливо женен за Ана, има две обичащи го деца, работа, цел и перспектива.
Да бъде хроникьор на нашето смешно – тъжно, жестоко и неповторимо време и да го отразява майсторски .
Така, както постъпва през последния четвърт век неговото алгер его Владо Даверов.
През 2010 г.Даверов ни изненадва с поредната си художествено – документална хроника „Групов портрет”, в която разкрива с много тъга  драмите, сполетели знаковите скандални журналисти Георги Стоев и Боби Цанков.
Последният роман на  Владо Даверов се казва „Ягодовите полета”.
Определя го като роман – документ, спомен за живота, своеобразна изповед, в която без сантимент разказва  за близки за него хора като Борислав Джамджиев, Георги Богданов, Христо Фотев, Калина Ковачева, Христо Калчев , Георги Трифонов и Виктор Пасков...
Романистът Владо Даверов се утвърждава сред водещите прозаици у нас, чийто книги винаги се радват на неизменен успех.
С всеки следващ роман авторът доказва категорично, че е сред най – талантливите ни съвременни прозаици, чието значение за националната ни литература все повече нараства.
Борислав Гърдев