сряда, 27 април 2016 г.

Превратът на 27 април 1881 г. - 135 г. по - късно


Това е първият  преврат в новата ни политическа история, при това извършен от самия държавен глава, княз Алекасндър I Батенберг на 27 април 1881 г.
Той е безспорно груб, антиконституционен акт, немислим при Царя Освободител Александър II, но възможен след убийството му на 1 март 1881 г. и одобрен от сина му АлександърIII.
За него Захарий Стоянов през 1886 г. пише цяла книга, незабравима скица от зората на демокрацията ни, групов портрет на родния ни елит, в годините на забавачницата на демокрацията, поднесен с едри мазки, експресивно и сатирично и останал първата значима книга, писана  за чекмеджето у нас и  появила се официално едва през 1993 г.
Княз Батенберг сваля законното правителсто на Петко Каравелов, позовавайки се на прерогативите, дадени му от конституцията по чл.12 и чл.149 .
При внимателно четене на двата текста става ясно, че монархът има достатъчно власт по закон като върховен разпоредител с изпълнителната власт и въпреки това смята, че тя не му е достатъчна.
В княжския манифест от 27 април 1881г . той посочва защо прибягва до преврата – „Днес Отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разтройство отвъртре...Днешното положение на работите в княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача.Затова, основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших : да свикам в най – непродължително време Великото народно събрание, за да му обявя моето последно решение и да му предам короната, наедно със съдбините на българския народ.”
Назвачено е ново правителство, начело с бившия военен министър – финландският генерал Казимир Ернрот.
С княжески указ страната е разделена на пет области, начело с чрезвичайни комисари, руски офицери, разполагащи с неограничена власт, чиято цел е „правилната” подготовка и провеждане на изборите на Второ ВНС на 14 и 21 юни 1881 г.
С невиждана демагогия и терор консервативните сили около Григор Начович и Константин Стоилов, подкрепяни от д – р Константин Иречек, вдъхновители и реализатори на преврата, подтикват княза да реализира неадекватната за нашите условия консервативна утопия –  неограничена княжеска власт и втора камара в лицето на Държавния съвет, които съблюдавайки указанията на руските императорски комисари, най – накрая  да укрепят клатещата се държавна лодка.
Самият Батенберг се впуска в предизборни агитации и на много места, посрещан възторжено от народа,  допуска селяни, впрегнати като коне и волове, да теглят коресницата му!
Свалената от власт Народнолиберална партия не се отказва да има представители , които да присъстват на дебатите на Второто ВНС, свикано в Свищов на 1 юли 1881 г.
Благодарение агитацията и усилията на Стефан Стамболов от Търново са избрани единствените  четирима депутати – либерали, начело с лидерите Петко Славейков, Драган Цанков и Петко Каравелов.
Депутатите  не са допуснати в работата на свищовския велик парламент и са заплашени с линчуване!
Под нестихващи акламации и викове „Ура!” князът получава мандат от 7 години извънредни пълномощия , за да осъществие грандиозната си реформена задача, която още тогава става обект на подигравки от опозиционния либерален печат.
Лидерите на Народнолибералната  партия  Славейков и Каравелов предпочитат да емигрират в Пловдив, където стават учители в местната мъжка гимназия.
На 14 септември се провеждат и избори за Държавен съвет, който е сформиран на 31 декември , начело със сторонника за Горна камара Тодор Икономов.
Консервативният реформен проект на княз Батенберг получава завършена форма и  трябва да даде очакваните плодове.
Вместо това обаче започват проблемите – след 1 юли 1881 г. страната се управлява от правителство без премиер до 23 юни 1882 г.
Държавният съвет  започва да отменя незаконосъобразни актове на МС, от 23 юни 1882 г. начело на държавата е руския генерал Леонид Соболев, който, търсейки разширяване на почвата на своето управление, заиграва с умерените либерали около Драган Цанков.
В добавка на 5 август 1883 г. руските офицери правят „на шега” първи опит за детронацията на Батенберг.
Това е червения флаг за нашия княз и началото на оттласкването му от орбитата на официалната царска руска политика.
По негова инициатива умерените либерали на Цанков и консерваторите около Начович, Стоилов и Марко Балабанов успяват да постигнат споразумение на 8 август 1883 г. и да сформират коалиционно правителсктво на 7 септември 1883 г., когато с княжески манифест е обявено възстановяването на Търновската конституция , а  разпускането на Държавния съвет става факт на 9 ноември 1883 г.
На 5 декември с. г. Цанков със скандал прокарва Закон за изменение на конституцията, с който се увеличават правомощията на монарха.
Колаборацията на Драган Цанков е осъдена от непримиримите либерали, начело с Петко Каравелов, а това води и до отстраняването му от държавното кормило след проведените на 27 май и 4 юни 1884 г.парламентарни избори за IV ОНС .
На 27 юни 1884 г. Драган Цанков подава оставка като министър – председател, сменен два дни по – късно от Петко Каравелов, а разпрата между тях води до първото официално разцепление на Народнолибералната партия, обявено на 25 юли 1884 година...
Борислав Гърдев


понеделник, 25 април 2016 г.

Да си спомним за Чернобил

Какво се случи преди 30 години?


На 26 април 1986 г. в 1,23 часа московско време в атомната централа в Чернобил, днешна Украйна, се провежда тест на турбинния генератор.
Поради допуснати технически грешки взрив отхвърля покривната плоча, тежаща хиляда тона,която, при падането си, разкъсва охладителните системи в четвърти блок на централата.
Освобождават се големи количества  радионуклеиди – йонизиращи  лъчения, изпускащи заредени радиоактивни частици, експлозиите разнасят частиците на височина 1500 метра, а облаци със замърсен въздух плъзват навред…
Тези радиационни облаци се разпространяват бързо  – за месец на запад стигат до Великобритания, на юг покриват Балканския полуостров, а на изток –задминават Каспийско море по посока Казахстан.
В България на 1 май Главно управление „Хидрология и метереология“ засича радиоактивни излъчвания многократно надвишаващи допустимите норми.
При дъждовете се засяга селскостопанската продукция, зеленчуците, плодовете, посевите.
Застрашен е и животът на хората .
За надвисналата опасност сигнализират професори по атомна физика към Софийския университет, а в  МВР се бие в гърдите, че първи са  открили опасната радиактивна вълна.
Именно ченгетата поемат инициативата да предупредят тогавашния здравен  министър Радой Попиванов за надвисналата опасност, но при отсъствието му попадат на неговия заместник Любомир Шиндаров,главен санитарен инспектор на републиката, който ги изпраща с бодряшкото уверение , че  министерството ще се бори със заплахата ефективно.
Ръководството на държавата в лицето на Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП е своевременно информирано за станалата беда…

Как действат управниците ни?


Меко казано нашите властолюбци не са в час.
Живков на 3 май ловува на върха  на Стара планина, точно  където е изсипано най – голямо количество радиоактивен прах!
От населението се крие наличната информация и според традицията то е изкарано на манифестация на 1 май 1986 г., за да прослави Деня на труда.
Ръководството на партията и държавата мисли преди всичко за себе си и своите семейства.
В лабораториите на УБО се изследва всеки грам храна, предназначен за номенклатурата, с решение от 4 май 1986 г., дори подправките за таратор и салата.Членът на Държавния съвет Гриша Филипов се разпорежда за управляващия елит да се изкупи всичката минерална вода в София и да се доставят екологично чиста храна от Аржентина !
Военният министър Добри Джуров все пак заповядва да се извършат предпазни лъчезащитни мероприятия за целия личен състав на армията.
Срещу инициативата му скача Григор Стоичков – кандидат – член на Политбюро на ЦК на БКП, строителен министър  и председател на Постоянната правителствена комисия по бедствията и авариите.
Именно тя все пак се размърдва и решава да се вземат мерки против въздействието на радиационния прах, който чрез храните попада в човешкия организъм.
В протокола на първото заседание  след инцидента на Постоянната комисия има точка  - „уведомяване населението на страната“, която обаче след печатането му е задраскана.
Иначе набелязаните мерки са наложителни, ако и предприети пост фактум –  да не се консумират листни зеленчуци,овчето мляко да се преработва в трайни продукти, да се установи системен контрол над водата  и при производството на детски храни, системно да се мият улиците и парковите алеи, да се сведе до минимум храненето на животните със зелен фураж..
Георги Атанасов –  премиер от 24 март 1986 г., наследил на поста Гриша Филипов, предлага чрез масмедиите да бъде уведомен всеки българин за надвисналата опасност.
Срещу него се опълчват Гриша Филипов и Григор Стоичков с железния аргумент : „А какво ще кажат съветските другари?!“
На 13 май на заседанието на Постоянната комисия е отчетено, че радиационната заплаха е отминала, въпреки че в края на годината е налице втора масирана атака.
Комисията остава в историята с още едно свое уникално решение от светлата дата 24 май 1986 г., когато се отменят ограниченията, предизвикани от радиацията – тоест премахва се нещо, което предварително не е било посочено като опасност!
В същото време в засегнатата Финландия националното радио постоянно излъчва препоръки за децата – да носят марлени маски на лицата си, да не играят в калните локви, а в специални емисии на домакините се казва  какво да готвят, като се полагат и усилия за намаляване радиоактивността на фуражите.
У нас обаче всичко е наред, затова и народът манифестира !
Ще отбележа още нещо – дори за ония времена мълчанието на управниците по отношение на радиационната заплаха е укоримо, тъй като нито съветските ръководители в лицето на Горбачов искат да се крие истината, нито западните медии мълчат.
Аз добре си спомням, че  по радиостанция „Свободна Европа“ покрай разнищването на драмата в Чернобил се обясняваше подробно какви мерки трябва да вземе населението, за да се справи с надвисналата заплаха…

За щетите и виновниците


Поради безхаберието на управляващите у нас населението е подложено на канцерогенно – генетичен риск за следващите 50 години – предвиждат се около 100 случая на генетични увреждания, рак за 615 души и смърт за 128 лица.
През април 1991 г.започва делото „Чернобил“.Като обвиняеми са привлечени Григор Стоичков и Любомир Шиндаров.Следовател по казуса е Ангел Александров.
Делото за последствията от радиоактивното замърсяване у нас след аварията в Чернобил набъбва до 52 тома.
Александров установява , че вследствие неадекватните решения на Постоянната правителствена комисия са нанесени вреди на държавата в размер на седем милиона лева, а в резултат на отказани от Комисията мерки по отношение наложеното ембарго при износ на стоки, са върнати три кораба с живи говеда , като загубите надхвърлят 546 хиляди долара…
Стоичков и Шиндаров са обвинени в нарушаване на нормативните документи за санитарните правила и не взети ефективни мерки за опазване живота и здравето на населението.
Григор Стоичков получава три години лишаване от свобода, а Шиндаров – две.
През октомври 1992 г. делото стига втора инстанция, а през септември 1993 г. Върховният съд постановява и за двамата две години затвор.
След обжалване от страна на  обвиняемите решението се забавя и през юли 1994 г. съдът потвърждава двегодишната присъда на Стоичков, но променя тази на Шиндаров в условна с четири години изпитателен срок.
Стоичков постъпва в Централния софийски затвор, след това е преместен в Казичене.
В пандиза се обръщат към него почтително с  „другарю министър“ и „бай Григоре“.
През май 1995 г.прекарва инсулт и постъпва в болница.
Освободен е предсрочно през април 1996 г., малко преди да му изтече законната двегодишна присъда.Вече 90 годишен живее както пенсионер в къщата си в Бояна…

Борислав Гърдев

неделя, 24 април 2016 г.

В името на истината и справедливостта

      
                                       




          
                            В името на истината и справедливостта




Признавам си, опусът на Иглика Трифонова ме провокира.
Български филм, без една реплика на роден език – а  иначе в него се говори на английски, сръбски , руски, холандски.
Без субтитри, той няма шанс да бъде разбран у нас.
Но за него трябват и познания за събитията в Босна преди четвърт век, чийто кървави измерения доведоха до идеята за международния трибунал в Хага.
Който трябваше да отдаде справедливост и възмездие за жертвите и да накаже виновните за техните престъпления.
Западът се нагърби с ролята на помирител – кой си спомня  днес за Дейтънските споразумения и за посредника Ричард Холбрук, в холандската столица една амбициозна юристка Карла дел Понте се закани да осъди строго и справедливо престъпниците Милошевич и Младич…
При Иглика Трифонова става дума за друг,  не толкова фрапиращ като мащаб случай  - на Мирослав Деронич, но е любопитно,
че идеята за филма й е подсказана от оператора Емил Христов.
Прокурорката Катрин Лагранж – Роман Боранже страстно желае да осъди на ефективна присъда бившият сръбски учител и шеф на паравоенно формирование Милорад Кръстич – Красимир Доков.
Тя прибягва до услугите на свидетел К 109 Деян Палич, оказал се всъщност Миро – Ованес Торосян, който от позицията на лично участвал в акциите му , дава важни и конкретни показания.
Осъдителната присъда е въпрос на броени дни, а това стимулира адвокатът на Кръстич – Михаел Фин – Самуел Фьолер да предприеме пътуване до Босна, да се срещне с бащата на Деян, да го доведе в Хага и след очната ставка да се окаже, че Деян е Миро и не е участвал в наказателните действия на  Милорад.
След което Кръстич все пак получава очакваната присъда , а Миро е екстрадиран в родината си, като по пътя е заловен от неизвестни лица, които лично на мен ми се сториха похитители…
„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ е творба не само за една съдебна грешка.
Нито пък  за ползването на правото в Голямата политика, където винаги целта оправдава средствата.
Това е размисъл за принципното различие и непознаване на Запада и Балканите.
Западът, в лицето на Фин като добрият чичко- самарянин иска да въдвори ред и справедливост в Босна, но се оказва, че в този котел от раси, етноси, религии и  междуличностни раздори, е просто неспособен на подобен адекватен алтруистичен жест.
Независимо от следваните принципи на либералната демокрация, хуманизма, справедливостта и защитата на човешкото достойнство.
Още по – знаменателно и стряскащо е обстоятелството, че Западът не се поучи от грешките си в Босна преди две десетилетия, а по – късно ги репродуцира  с още по – опустошителни последици в Афганистан, Ирак, Либия, Египет и Сирия….
Точно по тази основна и съществена причина и трибуналът в Хага не изпълни предназначението си, превръщайки се през годините в скъпо и неефективно мероприятие, преследващо основно пиар ефект, без да достигне до истината за войната на Балканите и без да разкрие нейните причини и  корени.
Драмата на Запада е отразена като в капка вода във филма в лицето на прокурор Лагранж.
Роман Боранже изгражда достоверен и убедителен образ на амбициозен и ерудиран  магистрат, който, следващ заветите на баща си, иска да се прочуе с ефективна присъда срещу сръбски военен главатар и който,  в името на съблазнителната цел, е готов да използва и лъжливи свидетелски показания.
А те  на финала на процеса могат спокойно да пратят в затвора бившия сръбски учител Милорад Кръстич.
Да жертваш житейската правда в името на благородна  кауза е страшно и отблъскващо!
Попаднал в своеобразен въртоп между Истината, Справедливостта и Целесъобразността Деян – Миро се оказва двукратно изтъргуван – и от босненските власти, и от трибунала в Хага.
Очаквах от Ованес Торосян да разкрие ефектно и правдиво прелома в своя герой, когато, открил баща си,  се отказва от предишните си  показания.
Признавам си, че тази сцена е висш актьорски пилотаж и не се отдава на всеки.
Торосян се е помъчил да разкрие нейната процесуалност и драматизъм, но в интерес на истината екранният прелом настъпва експлозивно бързо, без нужната мотивировка и точно в най – съществената си част филмът леко увисва.
Мисията му са спасени благодарение на великолепната игра на адвокат Михаил Фин - истинска находка за постановчика е този Самуел Фьолер, едновременно сдържан, с комплекси за бащина вина, но и страстен борец за  справедливост, привърженик на разкриване в дълбочина и на място на балканските трагедии, които могат да бъдат разгадани само с много търпение, такт и осмисляне на детайлите и на Изудин Байрович, пресъздал с изключителна непосредственост и подкупваща искреност образа на бащата на Миро.
Така лентата успява да защити своята кауза и да постави на съда на собствената ни съвест казуса за жертването на една човешка съдба пред  идеала на Голямата политика.
Като сценарист и режисьор Иглика Трифонова води разказа плавно и постъпателно, без излишни ефекти , но държейки сметка за зрителските очаквания .
Тя го обагря и със сдържана българска чувствителност, важен детайл в повествованието, без да се поддава на изкушението по евтини самоцелни емоционални ефекти.
В рамките на 102 минути  разнищва и осмисля напълно историята, провокирайки възприятията ни и карайки ни да търсим неизбежната връзка на последния й филм с известните и дискутирани нейни творби – „Разкази за убийства“(1993) и „Разследването“(2006).
Камерата на Рали Ралчев е атрактивна и динамична като присъствие.
Операторът акцентира на близките планове.
Чрез тях разкрива пълноценно човешките преживявания и чувства и експонирайки лустрото на западния мегаполис – независимо дали е Амстердам или Хага, ни внушава две горчиви истини – че докато в Босна са се преследвали и убивали тук всичко си е текло мирно и спокойно и че дори и интегриран балканецът си остава присаден в Европа.
Музиката на Теодосий Спасов е дискретна и минималистична – само където е необходимо като акцент проплаква кавал или простенва флейта –  зрителското внимание не следва да се отклонява от предполагаемата задушевност, тъй като  трябва да следи основно  сблъсъка на аргументи и доводи.
Разглеждайки казус, който е колкото юридически, толкова и нравствено – психологически „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ размишлява и за сложната природа и същност на Истината – като присъда, оценка и поведение.
Направен с вещина и любов този филм ще намери своята публика на Запад.
За България му трябва дистанция.
Залата , където  го гледах проследи прожекцията с внимание и напрегнато очакване, но не беше съвсем пълна , а  и не вярвам пълноценно  и веднага да е приела неговите послания.
В интерес на истината времето работи за „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“.
Постепенно, след неизбежното  тв представяне, той ще заеме своето достойно място сред най – репрезентативните достижения на българското кино.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев
„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, реж.и  сц. Иглика Трифонова, 102 мин., 2016, производство България, Холандия и Швеция – Клас филм, Filmlance International, Phanta film, разпространение Purple Rain Distribution