Признавам си, опусът на Иглика Трифонова ме провокира.
Български филм, без една реплика на роден език – а иначе в него се говори на английски, сръбски ,
руски, холандски.
Без субтитри, той няма шанс да бъде разбран у нас.
Но за него трябват и познания за събитията в Босна преди
четвърт век, чийто кървави измерения доведоха до идеята за международния
трибунал в Хага.
Който трябваше да отдаде справедливост и възмездие за
жертвите и да накаже виновните за техните престъпления.
Западът се нагърби с ролята на помирител – кой си спомня днес за Дейтънските споразумения и за
посредника Ричард Холбрук, в холандската столица една амбициозна юристка Карла
дел Понте се закани да осъди строго и справедливо престъпниците Милошевич и
Младич…
При Иглика Трифонова става дума за друг, не толкова фрапиращ като мащаб случай - на Мирослав Деронич, но е любопитно,
че идеята за филма й е подсказана от оператора Емил Христов.
Прокурорката Катрин Лагранж – Роман Боранже страстно желае
да осъди на ефективна присъда бившият сръбски учител и шеф на паравоенно
формирование Милорад Кръстич – Красимир Доков.
Тя прибягва до услугите на свидетел К 109 Деян Палич, оказал
се всъщност Миро – Ованес Торосян, който от позицията на лично участвал в
акциите му , дава важни и конкретни показания.
Осъдителната присъда е въпрос на броени дни, а това
стимулира адвокатът на Кръстич – Михаел Фин – Самуел Фьолер да предприеме
пътуване до Босна, да се срещне с бащата на Деян, да го доведе в Хага и след очната
ставка да се окаже, че Деян е Миро и не е участвал в наказателните действия на Милорад.
След което Кръстич все пак получава очакваната присъда , а
Миро е екстрадиран в родината си, като по пътя е заловен от неизвестни лица, които
лично на мен ми се сториха похитители…
„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ е творба не
само за една съдебна грешка.
Нито пък за
ползването на правото в Голямата политика, където винаги целта оправдава
средствата.
Това е размисъл за принципното различие и непознаване на
Запада и Балканите.
Западът, в лицето на Фин като добрият чичко- самарянин иска
да въдвори ред и справедливост в Босна, но се оказва, че в този котел от раси,
етноси, религии и междуличностни раздори,
е просто неспособен на подобен адекватен алтруистичен жест.
Независимо от следваните принципи на либералната демокрация,
хуманизма, справедливостта и защитата на човешкото достойнство.
Още по – знаменателно и стряскащо е обстоятелството, че
Западът не се поучи от грешките си в Босна преди две десетилетия, а по – късно
ги репродуцира с още по – опустошителни
последици в Афганистан, Ирак, Либия, Египет и Сирия….
Точно по тази основна и съществена причина и трибуналът в
Хага не изпълни предназначението си, превръщайки се през годините в скъпо и
неефективно мероприятие, преследващо основно пиар ефект, без да достигне до
истината за войната на Балканите и без да разкрие нейните причини и корени.
Драмата на Запада е отразена като в капка вода във филма в
лицето на прокурор Лагранж.
Роман Боранже изгражда достоверен и убедителен образ на
амбициозен и ерудиран магистрат, който,
следващ заветите на баща си, иска да се прочуе с ефективна присъда срещу
сръбски военен главатар и който, в името
на съблазнителната цел, е готов да използва и лъжливи свидетелски показания.
А те на финала на
процеса могат спокойно да пратят в затвора бившия сръбски учител Милорад
Кръстич.
Да жертваш житейската правда в името на благородна кауза е страшно и отблъскващо!
Попаднал в своеобразен въртоп между Истината,
Справедливостта и Целесъобразността Деян – Миро се оказва двукратно изтъргуван
– и от босненските власти, и от трибунала в Хага.
Очаквах от Ованес Торосян да разкрие ефектно и правдиво
прелома в своя герой, когато, открил баща си, се отказва от предишните си показания.
Признавам си, че тази сцена е висш актьорски пилотаж и не се
отдава на всеки.
Торосян се е помъчил да разкрие нейната процесуалност и
драматизъм, но в интерес на истината екранният прелом настъпва експлозивно
бързо, без нужната мотивировка и точно в най – съществената си част филмът леко
увисва.
Мисията му са спасени благодарение на
великолепната игра на адвокат Михаил Фин - истинска находка за постановчика е
този Самуел Фьолер, едновременно сдържан, с комплекси за бащина вина, но и
страстен борец за справедливост,
привърженик на разкриване в дълбочина и на място на балканските трагедии, които
могат да бъдат разгадани само с много търпение, такт и осмисляне на детайлите и
на Изудин Байрович, пресъздал с изключителна непосредственост и подкупваща
искреност образа на бащата на Миро.
Така лентата успява да защити своята кауза и да постави на
съда на собствената ни съвест казуса за жертването на една човешка съдба пред идеала на Голямата политика.
Като сценарист и режисьор Иглика Трифонова води разказа
плавно и постъпателно, без излишни ефекти , но държейки сметка за зрителските
очаквания .
Тя го обагря и със сдържана българска чувствителност, важен
детайл в повествованието, без да се поддава на изкушението по евтини самоцелни
емоционални ефекти.
В рамките на 102 минути разнищва и осмисля напълно историята,
провокирайки възприятията ни и карайки ни да търсим неизбежната връзка на
последния й филм с известните и дискутирани нейни творби – „Разкази за
убийства“(1993) и
„Разследването“(2006).
Камерата на Рали Ралчев е атрактивна и динамична като
присъствие.
Операторът акцентира на близките планове.
Чрез тях разкрива пълноценно човешките преживявания и
чувства и експонирайки лустрото на западния мегаполис – независимо дали е
Амстердам или Хага, ни внушава две горчиви истини – че докато в Босна са се
преследвали и убивали тук всичко си е текло мирно и спокойно и че дори и
интегриран балканецът си остава присаден в Европа.
Музиката на Теодосий Спасов е дискретна и минималистична –
само където е необходимо като акцент проплаква кавал или простенва флейта – зрителското внимание не следва да се отклонява
от предполагаемата задушевност, тъй като трябва да следи основно сблъсъка на аргументи и доводи.
Разглеждайки казус, който е колкото юридически, толкова и
нравствено – психологически „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“
размишлява и за сложната природа и същност на Истината – като присъда, оценка и
поведение.
Направен с вещина и любов този филм ще намери своята публика
на Запад.
За България му трябва дистанция.
Залата , където го
гледах проследи прожекцията с внимание и напрегнато очакване, но не беше съвсем
пълна , а и не вярвам пълноценно и веднага да е приела неговите послания.
В интерес на истината времето работи за „Прокурорът,
защитникът, бащата и неговият син“.
Постепенно, след неизбежното тв представяне, той ще заеме своето достойно
място сред най – репрезентативните достижения на българското кино.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев
„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, реж.и сц. Иглика Трифонова, 102 мин., 2016, производство
България, Холандия и Швеция – Клас филм, Filmlance International, Phanta film, разпространение Purple Rain Distribution
Няма коментари:
Публикуване на коментар