неделя, 19 юни 2016 г.

Резултат, неотговарящ на очакванията

Резултат, не отговарящ на очакванията


Към изследването на Георги Кокеров  „Стефан Стамболов.Създателят на модерна България“ трябва да се  подходи внимателно и отговорно, но не със снизхождение.
Книгата изненадва, тъй като не излиза по конкретен повод, а и защото се очакваше на пазара да се появи монография за д - р Васил Радославов.
Според заключителната бележка на автора , върху „Стефан Стамболов“ е работил между март и септември 2014 г.
Шестмесечен усилен труд.
Но, уви,след прочитането му крайният резултат не удовлетворява.
Като истински неофит  Кокеров пише за Стамболов пламенно и вдъхновено – като за идол, икона и приказен герой.
Кому е нужна подобна идеализация, след като  е известно, че като всеки човек и Стамболов е имал слабости , допускал е  грешки, не е бил светец, а амбициозен държавник, който е преследвал и наказвал сурово противниците си – русофили и непокорните владици като Климент Браницки?...
Патосът в книгата вероятно е мотивиран от авторските чувства, но ми идва в повече.
Защото исках да прочета нещо ново и аргументирано защитено, а не панегирик и похвална приказка.
Както и се съмнявах  Кокеров не се е запознал с  „Държавникът Стефан Стамболов“, 1992 на Енчо Матеев.
А е трябвало.
Когато слагаш подзаглавие „Създателят на модерна България“, то задължава.
И означава, че трябва да поднесеш стегнато, аналитично и концептуално поднесено четиво, а не да разнищваш до болка позната биография.
Да се съсредоточиш преимуществено върху годините на неговия държавен градеж – 1884 – 1894 г., а не да се връщаш в детството му и да свързваш упорито  неговите интереси в Одеса с Прудон, Бакунин, Ласал и Маркс.
Съгласете се, няма нищо държавно  и модерно в позорния край на Старозагорското въстание от 16 септември 1875 г. или в преждевременното напускане на семинарията.
В интерес на истината Кокеров се опитва да поднесе стегнато тезите си в глави 7 и 9 „Строителят“ и „Държавникът“.
Постигнатото не задоволява – липсва креативно – евристичното обобщение.
Авторът определено има проблем с дискурса си и отчаяно се е нуждаел от строг и компетентен редактор.
Тогава всички недоглеждания и гафове , свързани с препинателни знаци , повторени абзаци, сбъркани години, натрапващи се поговорки, щяха да бъдат изтрити преди последната окончателна редакция на текста.
След което и коректорът щеше да се намеси , за да добие изследователския разказ  приемлив вид.
Защото в сегашния  книгата просто трудно се чете и предизвиква недоумение  почти на всяка страница .
Не може изследвач като Кокеров да твърди  , че Стамболов се бори срещу властта на княза, а на следващата страница да пише , че постоянно го е защитавал, без да  толерира  намесата му  в държавните дела.
Недопустимо е да праща през август 1886 г.  Данаил Николаев в отпуск като военен министър, след като такъв все още е Константин Никифоров, да мени първото производство на български офицери ту през май, ту през ноември 1879 г., да греши, че Стамболов е водач на две, а не на три  неуспешни  въстания, да твърди, че е съсечен на 4, а не както е общоприето на 3 юли 1895 г., да допуска постоянна игра  с датите, които варират и по нов, и по стар стил…
А желанието му да въведе нов правопис, кореспондиращ с литургичния му наратив, определено стряска.
Защо царство, монарх, владетел, трон, регенти ще ги пише с главна буква, а държава, народ и министър – председател с малка?!
И по - същество  - правописните правила трябва ли да се спазват от всички или напротив?
Същото се отнася и за цитираните източници – повечето от тях са посочени коректно, но има и такива с липсващи страници на позоваване – при това от един и същи автор – справка – Антон Страшимиров , „Диктаторът“.
Стилът на Кокеров е помпозен, но в дразнещ ретро вариант.
Създавайки ода и похвално слово, той стига логично до явно изкривяване на историческата правда – народът не е следвал като стадо Стефан Стамболов нито във въстанията, нито при усилията му да гради държавата.
А и надали регентът и премиерът Стамболов си е давал сметка,че превъзхожда интелектуално своите съвременници и  строи страна – мечта, пълна с демокрация, свобода, хармония, благочестие, с доволни и богати хора , едновременно следвайки постулатите на либералното общество и каноните на източното православие.
Недоумение предизвиква яростната антируска риторика в изложението.
Аз не приемам, че Русия не ни освобождава –
какъв е тогава резултатът от войната с Османската империя и как се появяваме чудодейно на европейската карта ,съгласно Берлинския договор от 1 юли 1878 г., или че всичките ни злини идват от амбициите й да владее проливите и Цариград.
Чел съм достатъчно анализи и изследвания, за да съм наясно, че причините за неуспешните войни за национално обединение, които водим между 1912 и 1918 г., трябва да търсим първо в себе си, а не непременно , но  след това във Фердинанд, Николай II, Ленин и световната конспирация.
А що се отнася до края на Третото българско царство, настъпило с подписването на Солунското примирие от 29 септември 1918 г., ще отбележа, че изводът е мой и съм го направил още в далечната 1999 г.
Защо не е посочен скромният ми принос само мога да гадая.
Така негативната оценка за труда на Георги Кокеров се оформя против волята ми.
И все пак аз уважавам усилието му да лансира своя гледна точка за делото на най – големия български държавник, борил се до последния си дъх за свободна и независима държава.
А за преодоляването на  получилата се неприятна ситуация препоръчвам следното – нека авторът възприеме напечатаната си книга като чернова, но непременно да покани кадърен и безкомпромисен редактор – стилист, който да отстрани всички гафове и недомислици , свивайки обема на текста, като същевременно се преосмисли и доработи  труда, след което да се пусне негово второ издание.
Вярно, ще отнеме време, нерви и средства, но резултатът ще бъде съвсем друг.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев

Георги Кокеров, „Стефан Стамболов.Създателят на модерна България“, Велико Търново, издателство Фабер, 2015 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар