Резултат, не отговарящ на очакванията
Към изследването на Георги Кокеров „Стефан Стамболов.Създателят на модерна
България“ трябва да се подходи
внимателно и отговорно, но не със снизхождение.
Книгата изненадва, тъй като не излиза по конкретен повод, а и
защото се очакваше на пазара да се появи монография за д - р Васил Радославов.
Според заключителната бележка на автора , върху „Стефан
Стамболов“ е работил между март и септември 2014 г.
Шестмесечен усилен труд.
Но, уви,след прочитането му крайният резултат не
удовлетворява.
Като истински неофит
Кокеров пише за Стамболов пламенно и вдъхновено – като за идол, икона и
приказен герой.
Кому е нужна подобна идеализация, след като е известно, че като всеки човек и Стамболов е
имал слабости , допускал е грешки, не е
бил светец, а амбициозен държавник, който е преследвал и наказвал сурово
противниците си – русофили и непокорните владици като Климент Браницки?...
Патосът в книгата вероятно е мотивиран от авторските
чувства, но ми идва в повече.
Защото исках да прочета нещо ново и аргументирано защитено,
а не панегирик и похвална приказка.
Както и се съмнявах Кокеров не се е запознал с „Държавникът Стефан Стамболов“, 1992 на Енчо
Матеев.
А е трябвало.
Когато слагаш подзаглавие „Създателят на модерна България“,
то задължава.
И означава, че трябва да поднесеш стегнато, аналитично и
концептуално поднесено четиво, а не да разнищваш до болка позната биография.
Да се съсредоточиш преимуществено върху годините на неговия
държавен градеж – 1884 – 1894 г., а не да се връщаш в детството му и да
свързваш упорито неговите интереси в
Одеса с Прудон, Бакунин, Ласал и Маркс.
Съгласете се, няма нищо държавно и модерно в позорния край на Старозагорското
въстание от 16 септември 1875 г. или в преждевременното напускане на семинарията.
В интерес на истината Кокеров се опитва да поднесе стегнато
тезите си в глави 7 и 9 „Строителят“ и „Държавникът“.
Постигнатото не задоволява – липсва креативно – евристичното
обобщение.
Авторът определено има проблем с дискурса си и отчаяно се е
нуждаел от строг и компетентен редактор.
Тогава всички недоглеждания и гафове , свързани с
препинателни знаци , повторени абзаци, сбъркани години, натрапващи се
поговорки, щяха да бъдат изтрити преди последната окончателна редакция на
текста.
След което и коректорът щеше да се намеси , за да добие
изследователския разказ приемлив вид.
Защото в сегашния книгата просто трудно се чете и предизвиква
недоумение почти на всяка страница .
Не може изследвач като Кокеров да твърди , че Стамболов се бори срещу властта на княза,
а на следващата страница да пише , че постоянно го е защитавал, без да толерира
намесата му в държавните дела.
Недопустимо е да праща през август 1886 г. Данаил Николаев в отпуск като военен министър,
след като такъв все още е Константин Никифоров, да мени първото производство на
български офицери ту през май, ту през ноември 1879 г., да греши, че Стамболов
е водач на две, а не на три
неуспешни въстания, да твърди, че
е съсечен на 4, а не както е общоприето на 3 юли 1895 г., да допуска постоянна игра с датите, които варират и по нов, и по стар
стил…
А желанието му да въведе нов правопис, кореспондиращ с
литургичния му наратив, определено стряска.
Защо царство, монарх, владетел, трон, регенти ще ги пише с
главна буква, а държава, народ и министър – председател с малка?!
И по - същество -
правописните правила трябва ли да се спазват от всички или напротив?
Същото се отнася и за цитираните източници – повечето от тях
са посочени коректно, но има и такива с липсващи страници на позоваване – при
това от един и същи автор – справка – Антон Страшимиров , „Диктаторът“.
Стилът на Кокеров е помпозен, но в дразнещ ретро вариант.
Създавайки ода и похвално слово, той стига логично до явно
изкривяване на историческата правда – народът не е следвал като стадо Стефан
Стамболов нито във въстанията, нито при усилията му да гради държавата.
А и надали регентът и премиерът Стамболов си е давал сметка,че
превъзхожда интелектуално своите съвременници и строи страна – мечта, пълна с демокрация,
свобода, хармония, благочестие, с доволни и богати хора , едновременно
следвайки постулатите на либералното общество и каноните на източното
православие.
Недоумение предизвиква яростната антируска риторика в
изложението.
Аз не приемам, че Русия не ни освобождава –
какъв е тогава резултатът от войната с Османската империя и
как се появяваме чудодейно на европейската карта ,съгласно Берлинския договор
от 1 юли 1878 г., или че всичките ни злини идват от амбициите й да владее
проливите и Цариград.
Чел съм достатъчно анализи и изследвания, за да съм наясно,
че причините за неуспешните войни за национално обединение, които водим между
1912 и 1918 г., трябва да търсим първо в себе си, а не непременно , но след това във Фердинанд, Николай II, Ленин и световната
конспирация.
А що се отнася до края на Третото българско царство,
настъпило с подписването на Солунското примирие от 29 септември 1918 г., ще
отбележа, че изводът е мой и съм го направил още в далечната 1999 г.
Защо не е посочен скромният ми принос само мога да гадая.
Така негативната оценка за труда на Георги Кокеров се оформя
против волята ми.
И все пак аз уважавам усилието му да лансира своя гледна
точка за делото на най – големия български държавник, борил се до последния си
дъх за свободна и независима държава.
А за преодоляването на получилата се неприятна ситуация препоръчвам следното
– нека авторът възприеме напечатаната си книга като чернова, но непременно да
покани кадърен и безкомпромисен редактор – стилист, който да отстрани всички
гафове и недомислици , свивайки обема на текста, като същевременно се
преосмисли и доработи труда, след което
да се пусне негово второ издание.
Вярно, ще отнеме време, нерви и средства, но резултатът ще
бъде съвсем друг.
Убеден съм в това.
Борислав Гърдев
Георги Кокеров, „Стефан Стамболов.Създателят на модерна
България“, Велико Търново, издателство Фабер, 2015 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар