Препрочитайки "Крадецът на праскови"

                 Препрочитайки "Крадецът на праскови" 

Приемам констатацията на Йордан Василев, че повестта „Крадецът на праскови“ „не се вписва в наложените митологеми“ на годината, в която излиза – 1948, но за мен е очевиден феноменът на свободната й поява в едно жестоко, непримиримо, култово време, както и благосклонното й приемане от публиката.

Критичната канонада, неизбежна за края на 40 – те години на миналия век – авторът е набеден в какви ли не грехове, не води до промяна на статуса на Емилиян Станев по посока на Куциян или Богданов дол, подобно на Димитър Талев и Йордан Вълчев и той спокойно може да се захване от 1950 г. с най – голямото предизвикателство в творческия си път – романът „Иван Кондарев“, излязъл в окончателния си вариант през 1964 г.

Естествено е, че насочването към по – големи епични платна  при писателя настъпва закономерно на определен етап, когато постигнатото от него в областта на сборниците с битово – реалистични – „Делници и празници“(1945) и анималистични – „Дива птица“(1946) разкази е безспорно и когато пред него се изправят предизвикателствата на обемните прозаични форми.

Любопитен е обаче преходът към повестта – той минава през партизанската новела „В тиха вечер“, излязла през същата 1948 година, но преди „Крадецът на праскови“.

Така Емилиян Станев хитро се застрахова пред бъдещите си критици и скрит зад идеологически правоверния щит на подвизите на Антон, си позволява лукса във време на тотален идеологически надзор да създаде и отпечата повест, продължаваща насоките, характерни за предвоенния период, традициите на битовия реализъм и на романтично – психологическото изображение.

Вярно е, че наративните структури в тези години имат характера на „доизживявана инерция“(Симеон Янев), в която наред с такива открояващи се прозаични образци като „Поручик Бенц“(1945) и „Скици из Лондон“(1945)логично и закономерно намира своето място и „Крадецът на праскови“.

В унисон с класическата реалистична традиция на българската литература човекът все още не е средство за велика обществена идея, а се разглежда като цел, като задачата на писателя е „да проникне в тази вселена, в интимния индивидуален човешки свят и оттам да се разгърнат и обществените тенденции и идеи, които доминират във времето“(Симеон Янев).

Емилиян Станев е блестящ продължител на това наследство, въпреки че , съобразявайки се с действителността, в която живее, е принуден да направи определени премерени ходове, в името на поставената цел.

Първият е, разбира се, спечелената индулгенция с „В тиха вечер“, а вторият е прилежно налаганото схващане, че повестта е забележително антивоенно произведение,насочено както срещу милитаристичното безумие, така и срещу поражението, което то нанася върху човешката душа в нейната най – съкровена същност.

Безспорно е така, но да се свежда „Крадецът на праскови“ само до това й значение е, меко казано, ограничено и недалновидно.

Никой не може да отрече антивоенният патос на повестта, напомнящ с яркостта и силата на емоционалното си въздействие киношедьовъра на Жан Рьоноар „Великата илюзия“(1937), така добре усетен и  пласиран от Въло Радев в екранизацията му от 1964 г., като постановчикът дори разширява границите на загатнатото в новелата, но аз съм  свикнал при общуването си с Емилиян Станев винаги да търся втория пласт, допълнителните, които по – често са и по – важни, нюанси, тъй като „Крадецът на праскови“ е колкото антивоенна творба, толкова и скръбна елегия за пълния крах на великата възрожденска национално – обединителна програма, чийто първи блестящ успех е признаването на независимата ни Екзархия от 28 февруари 1870 г., а печалният й финал съвпада с края на Втората световна война.

В този план строгата, аскетична, уморена и раздразнителна физиономия на военния комендант на старата столица, руски възпитаник и ветеран от две войни – Балканската и Между съюзническата, е изключителна находка, метафора на погребаните надежди за обединение и общонационален просперитет.

Не случайно именно в този пункт писателят го сблъсква и противопоставя на съпругата му, тъй като в образа на Елисавета, самотна и отчуждена в средата, в която живее,“са въплътени черти на вечната жена с изконната й жажда за обич, за продължение на рода“(Иван Сарандев).

Бих добавил, че за Лиза като жена е по – важно да съществува хармонично, за да задоволява личните си потребности и собственото си щастие, тя е на светлинни години от драматичните конвулсии на национално – обединителната ни кауза, което е и поредното доказателство за нейната неизпълнимост.

Като опитен психолог и майстор на интригата Емилиян Станев вкарва между двамата съпрузи – толкова различни, но и така допълващи се, не само ординареца на полковника, но и сръбският военнопленник и учител по музика, хедонистът Иво Обренович.

Наистина гениално премислен ход!

Това, че Елисавета се влюбва в чужденеца и врага, е колкото следване на природата и зова на нейното сърце, толкова и нагледно доказателство за драмата на коменданта.

Няма по – голямо унижение за един кадрови военен и началник от това да му сложи рога сръбски войник, при това крадец и беглец от пленническия лагер! (Да не забравяме и обстоятелството, че творбата излиза след разпрата на Тито и Сталин и изгонването на Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г., с което пък се слага край на мечтата за българо – югославска федерация,гръмко афиширана с Бледското споразумение от 1 август 1947 г.)

Като реалист и познавач на човешките страсти Емилиян Станев експонира една абсурдна, обречена, невъзможна любов, чиято трагична предпоставеност е повече от очевидна.

Можел е да насочи развръзката към по – банални граници – полковникът да залови в изневяра жена си и сам да убие учителя по музика, но с неочакваната и нелепа намеса на ординареца, белетристът ловко тласка повествованието в очаквания от нас финал, поднесен обаче елегично – покоряващо – след гибелта на Иво Лиза се самоубива, а полковникът, уволнен от правителството на Стамболийски, изоставя любимата си колиба на произвола на съдбата и обруган,умира две години преди завръщането на автора в родния му град – тоест през 1942 г.

За новаторската наративна техника на Емилиян Станев е писано, но предимно общо, в едри щрихи.Това категорично се отнася и за „Крадецът на праскови“.

Иван Сарандев открива „условните историко – времеви граници на повествованието“, смятайки че по този начин „Станев търси решение на вечните проблеми, на правото на щастие, свобода, красота“ и че „със смъртта на героинята изчезват красотата на сърдечните пориви, благородната саможертва и поезията на любовта“.

Аз бих допълнил, че двойната ретро и интроспекция  - при Лиза и автора -  в повестта е съзнателно приложено авторско изразно средство – разказвайки през душното лято на 1944 г. за трагично обречената любов на Елисавета и Иво от изпълнените с тревожни предчувствия лято и есен на 1918 г. Емилиян Станев всъщност създава реквиема си за стара буржоазна България, погребала великите си идеали в огъня на жестока бран и станала жертва на вътрешните си конфликти и на фатално – съдбовното си чувство за несъвместимост между мечти и реалност.

Що се отнася до гледните точки на разказвача – на автора и на стария учител е уместно да посочим постигнатото от Владимир Донев – времевата и ценностната двойнственост на разказваческата позиция в първия случай и свидетелската функция във втория.

Така в съзвучие с краха на националната кауза на полковника настъпва и кончината на страстната, чиста и неосъществима любов на неговата съпруга, виждаща и във врага „човек като нея, жаден за обич и свобода“(Симеон Янев).

В големия град като София или Пловдив подобна драма би добила неизбежната си урбанистично – космополитна украса, докато разкриването й именно във Велико Търново – едновременно стара столица и типична провинция – само засилва нейната скандалност и съдбовна неосъществимост.

Предмет на отделно проучване е манталитетът и психологията на търновеца, но е важно да се посочи, че в „Крадецът на праскови“ се срещаме не само с неговите най  -открояващи се , но и най – типични представители като слугинята на Лиза – Марьола, добавяйки че авторът, иначе известен с язвителните си оценки за националния ни характер, е предпочел елегантната обективност и непосредственост,оставяйки читателя сам да направи необходимите му заключения.

Все пак не мога да отмина един показателен факт, свързан с поведението на търновци след окупацията на града им от съюзническите войски на генерал Франше д`Епре.

Жителите на старопрестолния град не само, че не се бунтуват срещу незавидното си и унизително положение, но влизат „в сношение“ с победителите – сенегалци, алжирци, задигайки рошковете им от Марно поле и прехранвайки се нелегално с конско месо, сготвено със зеле, както и с откраднати фурми, бял хляб и кокосово масло…

Само в един такъв гротесково – реалистичен детайл Емилиян Станев разкрива тъжната метаморфоза на патриотизма ни, деградирал до грижата за насъщния и мисълта за собственото оцеляване.

Прозаикът е бил сигурен, че историята ще се повтори – дали като трагедия или фарс – и през есента на 1944 г. , за което обаче благоразумно мълчи, очаквайки разбиране от проницателните си читатели.

За мен е истинско чудо излизането на „Крадецът на праскови“ именно през 1948 г.

Не мога да скрия възторга си, че тя е писана от творец, игнорирал идеологическите скрижали на времето си и със съзнание, чувствително по – необременено в „Търновската царица“, например, в чийто финал дразни публицистичната ремарка с пълнещите се след балканските войни с обеднели граждани тесняшки клубове.

А между двете повести лежи четвърт век!

В тази насока е вярна оценката на Симеон Янев, отбелязващ, че „когато в края на 40 – те години (на миналия век – б.м.)политизацията на прозата е определяща и стриктно налагана тенденция, Ем.Станев издава „Крадецът на праскови“, повест, която дискретно опонира на политизацията с широкия си хуманизъм и едновременно благороден израз на националното достойнство“.

Това всъщност се отнася за цялото творчество на Станев, доказал безапелационно, че големият творец може да създава значими произведения по всяко време, включително в годините на тоталитаризма, без съдбоносни и провалящи го компромиси, превръщайки се в изразител на най – ценните добродетели на българската художествена литература.

Според Янев „Никой друг писател в следвоенната ни литература не е успял така продължително и мощно да осъществява тази функция“ – да проектират целостта й.

„Около неговите текстове се налепва корпусът на най – значимото ни в литературата ни за няколко десетилетия, без при това текстовете му да са се схващали някога дискусионно.“

След подобна оценка е трудно да се добави нещо съществено.

Но тя се отнася без съмнение и към един от най – големите и знаменателни успехи на Емилиян – Станевата проза – повестта „Крадецът на праскови“.

Борислав Гърдев

Сарандев, Иван, „Емилиян Станев“, в „Речник по нова българска литература 1878 – 1992“, С.“, стр.341

 Василев,Йордан  „Диктатура и литература“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, изд.“Просвета“, стр.16

Янев, Симеон „Българска проза след Втората световна война“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, стр.55 – 56,100 – 101, глава „Емилиян Станев като изразител на единството на българската литература“

Донев, Владимир, „Гледните точки на разказвача в повестта „Крадецът на праскови“от Емилиян Станев,сп.“Литернет“, 27 юни 2005, №6 (67)