Памет за Петър Пенков

 

На младите името му не говори нищо.

Починал преди близо 50 години, едва навършил 41.

Завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност актьорско майсторство през 1957 г.

Кореняк софиянец, без да успее да работи в столичен театър , а се утвърждава в Стара Загора, Велико Търново, Русе и Бургас.

Чел съм хубави неща за пребиваването му в Търново през 1960 – 1962 г., за запомнящите му се роли в „Царска милост“(1960),„Жени с минало“ (1961), „Иван Шишман“  (1961) и „Светът е малък“(1962) под режисурата на гостуващите опитни  постановчици Кръстьо Мирски, Владимир Найденов,  Николай Люцканов и Вили Цанков.

Но аз тогава съм се раждал, какви спомени да имам от театралните му изяви?

Моите срещи с Петър Пенков започват, когато съм седем годишен.

И естествено са свързани с телевизията и киното.

Петър Пенков не направи голяма и значима главна роля на малкия и големия екран.

Не намери и своя режисьор, който да го лансира и наложи като  българска звезда.

А имаше потенциал за това.

Бе строен, фин, красив, интелигентен, емоционално обран, но много добър  майстор на характерния рисунък, на ярката и запомняща се интерпретация на образи, които обичаме и сега да наричаме поддържащи.

Но без които не може нито театърът, нито тв, нито киното.

В България по времето на соца имаше плеяда знаменити и талантливи актьори, създаващи качествени и ярки поддържащи роли – винаги си спомням с респект изявите на Георги Стоянов, Светозар Неделчев, Васил Димитров  или Димитър Хаджиянев.

Пенков бе от тяхната кохорта.

Открит е за киното на 33 години – роден е на 27 февруари 1933 г.  – от Владислав Икономов за ролята на Иларион в съдебната драма „Призованият не се яви“.

Икономов и Васил Мирчев ще се окажат двамата режисьори, снимали го трикратно и гласували доверие на неговия талант и артистичен капацитет.

Владислав Икономов ще разкрие качествата му на рафиниран отрицателен герой първо в „Скорпион“ срещу „Дъга“ (1969) като сенчестия ръководител на горяните Гетов, а след това ще разкрие неговата съкровена същност като Генов в епизода „Самопризнание“ (1973) от популярната криминална поредица „Произшествия на сляпата улица“.

Васил Мирчев – вярно след „Човекът в сянка“ (1967) по Павел Вежинов на Яким Якимов, където Пенков се подвизаваше като Даскарев ,ще повярва във възможностите му и ще му даде втората важна и отговорна роля в екранизацията на повестта на Георги Караславов „Танго“ (1969), в която ще блесне като прокурора – злодей Йоргов  в достойното партньорство с Невена Коканова – Хаваджиева.

Нека запомним датата на премиерата на филма – 28 февруари 1969, часове след рождения си ден Пенков става национална знаменитост на 36 години!

Вярно, изглежда като достолепен чичко, с фини  буржоазни маниери на изискан господин и суров защитник на държавата, но същевременно е толкова млад, че чак не ни се вярва да има такава щастлива звезда.

1969 е годината на Петър Пенков.Годината, в която българският зрител се завръща пред екрана , за да гледа родно филмово производство.

Пенков се снима в цели седем продукции, преимуществено в отрицателни роли, с едно малко изключение, във филми, които му донесоха голяма популярност и слава и го превърнаха за непродължителен период от време в разпознаваем  и обичан актьор.

В епоса на Зако Хеския „Осмият“ създаде с неподражаем блясък образа за злодея полковник Гатев, ликвидиран с много ненавист от партизанския командир – Георги Георгиев – Гец, в „Скорпион“ срещу „Дъга“ е Гетов, в „Господин Никой“ на Иван Терзиев по романа на Богомил Райнов има незабравима петминутка като човека на Дъглас, заплашващ Боев – Коста Цонев да го прати на оня свят след една седмица,в „Птици и хрътки“ , ексцентричната и неповторима антифашистка драма на Георги Стоянов, се появява в своя блясък като офицер във влака, за да произнесе две реплики с апломб, снима се и в много известния и постоянно подлаган на остри коментари хит на Въло Радев „Черните ангели“, където само се мярва като окован политзатворник, за да затвори кръга на най – успешната си и знаменита година със знаковата и легендарна роля на Симеон Каназирев в първия сезон на „На всеки километър“ на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев.

Пенков играе в пет от общо 13 – те епизода на първата поредица.

Аз нарочно си пуснах и изгледах отново „Великден“.

Установих с изненада, че във встъпителните надписи името на актьора е изписано преди това на Георги Черкелов – Велински (в епизода „Пеещият часовник“, в който се подвизава в Испания под прикритие като австриеца Йозеф Бруно  е дори на второ място, веднага след това на Стефан Данаилов – Сергей !)и че независимо от тезисността и предпоставеността на конфликта, както е лансиран от сценаристката Свобода Бъчварова, се е получи стегнат и приемлив за гледане соцекшън, в който Каназирев и Деянов са наистина достойни противници -  а не само съученици, разделени от класовата борба, че са еднакво отдадени на своята кауза, че мислят за мъст и убийства и на най – светлия християнски празник, поради което е закономерно Каназирев да бъде убит именно на Великден от атеиста Деянов в дома му, пращайки го на оня свят с прословутата реплика  - „Подлец си бе, подлец си и остана!“

И се питам защо след такъв гигантски скок в кариерата си развитието на Пенков в следващите години зацикли?

Две години не му предлагаха нови роли, а след това в какво се снима?

В „Кръгове на обичта“ (1971), прехваленият , но всъщност най – слаб филм на Кирил Илинчев, в „Игрек 17“ (1972) все пак се срещна отново с Вили Цанков, но нямаше сериозна задача пред камерата, Васил Мирчев го покани за рали състезател в много обичаната и гледана навремето спортна тв драма „Голямата победа“ (1972), пак той ще рискува и ще му надене груби селски дрехи, за да стане ятак в партизанската драма „Бялата одисея“ (1973), Гриша Островски съвсем ще му смени амплоато като придружителя на пътуваща  актриса  господин Шмид в спорната си и не съвсем сполучлива версия на Йовковия „Чифлик край границата“  - „Нона“ (1973), в тв филм „Засада“ (1974) на Орфей Цоков ще бъде журналист от летището….

Показването на творбата на малкия екран ще е по тъжен повод – на 28 август 1974 г. Пенков ще е вече покойник, напуснал този свят малко след като става на 41 години…

Мисли съм си за неговата съдба, за това как би се развила кариерата му през годините, щеше ли да преживее нов ренесанс, да получи силни, значими, централни роли, как би приел промените след 10 ноември 1989 г.?

И съм стигнал до извода, че Съдбата знае как да постъпи, че вероятно – колкото си сурово и жестоко да звучи – тогава е трябвало да ни напусне, в разцвета на силите си и малко след великия Методи Андонов, починал също много млад, преди да навърши 42…

Той не доживя достолепните 90 , но остава в съзнанието ни като един от най – талантливите и знакови актьори на своето поколение.

Да си спомним за постигнатото от него с уважение и внимание.

Борислав Гърдев