По стръмния път на писателското майсторство, част 1

 

ПО СТРЪМНИЯ ПЪТ НА ПИСАТЕЛСКОТО МАЙСТОРСТВО

(ЧАСТ 1)

 Борислав Гърдев

       Встъпление

Както всяко встъпление и експонираното тук дава най - 
обща характеристика на творчеството на Йордан Вълчев, с акцент върху значението на писателя, на неговите етапни творби и на тяхното адекватно възприемане днес.

В първата част доминантата е поставена върху осмисляне творчеството му на историко - биографично и сюжетно - композиционно ниво, както и на идейно - философския аспект на развитието му. Най-важно внимание се обръща на писателския принос в усвояването на баталната ни белетристика със сборника „Боеве”.

Особено място е отделено на историческите му произведения, като по - скромните са разгледани „ан блок”, а акцентът е поставен на тези от тях, които носят в себе си специфично - авторското интерпретиране на проблематиката, встрани от господстващите стереотипи и от утвърдените модели за създаване на историческа белетристика, като централно място е отделено на „Исперих”, „Родихме се змейове” - концептуалният сборник разкази и „Стъпала към небе” - концептуалният роман.

Във втората част се изтъква приносът на неговата мемоаристика и дневниковите му записки преимуществено в актуалната корелация - интелигенция - власт, развита доста по-оголено и тезисно в неговите публицистични изяви.

Като трета част се обособява кратката глава „Неизползвани проекти и пропуснати възможности”, в която се маркира  изгубения разказ „Ефрейторът на площада”, двете му написани, но неиздадени исторически повести от 1970-1971 - “Ще бъдем едно” и “Какво се губи - какво се печели”,  опитът на Вълчев в детската литература и публицистичните му изяви като проява на мигновена гражданска ангажираност с неизбежния компесаторно - терапевтичен ефект.

За по-пълно и точно обхващане на явлението Йордан Вълчев в четвъртата част се обръща внимание на идейно - естетическите му прозрения.

От естетическите възгледи, с оглед на тяхната важност и продуктивност, са изследвани проблемите за народността, демократичността на посланието и търсенето на съмишленици в лицето на читателите, романтиката, ролята на героя,идеалът на писателя, дегероизацията и нейното специфично проявление, както и следването на определени художествени  образци като ориентири.

Като естествен завършек на изследването остава необходимият  „Послеслов”.

ВЪВЕДЕНИЕ

В едно литературно - научно изследване е безспорно  да  се обърне централно внимание на художественото творчество, а не на живота на писателя -  в противен случай то просто би се превърнало в романизована биография.

Подходът, който най-точно съответства на подобно проучване, е конкретно-историческият, комплексният, с неизбежните корекции, които действителността налага.

Методът не робува на сумарното начало - всички творби и факти, в най-големи подробности.На преден план излиза избирателно - диференциращият ход, отделящ основно внимание на определени естетико - теоретични  проблемни ядра или на начина на тяхното  осмисляне.

В „Динамика в творческото развитие на писателя Йордан Вълчев” се набляга на творческото израстване на писателя ( 24 юни1924  - 14 декември1998) , разгледано мотивирано - постъпателно, съчетаващо жанрово - тематичните и естетическите търсения с философско - концептуалните прозрения, следени и синтезирани синхронно.

Написването на едно обемно изследване, е най-малкото, което може да се направи за писателя, превърнал се в символ на една епоха, на жизнена позиция, емблематична за неговото изстрадало поколение.
Наистина, неговият творчески път е неравен и криволичещ, с върхове и спадове, но проучване за него трябва да има най-вече поради осъзнаването на мястото, което Вълчев заема със своите етапни творби в съвременната българска литература.

И когато се оценява по достойнство неговото дело, е необходимо да се приложат изводите, до които достига Огнян Сапарев.

Според него пълноценните художествени творби имат „множествено битие”, те са  съвкупност от множество индивидуални конкретизации на художествения текст, а животът им се осъществява като „динамичен социален прочит: диалектическо единство на текста (относително стабилен ) и социокултурния контекст ( с различна променчивост ) в различните си пластове и фактори.”

А основните фактори на социокултурния контекст са:”дейност на културните интитуции, културен екран, завареният художествен репертоар и най-близките „редове”, върху които текстът се прожектира, рецептивната норма и комуникативната ситуация, която има няколко разновидности: социална, културна и психологическа”.

Между посочените четири фактора съществуват сложни взаимоотношения и характерни напрежения.

Най-стабилен е културният екран, свързан с традицията, със стабилизирания репертоар на класиката.

Най-динамична е комуникативната ситуация, свързана с текущата житейска практика, поради което опасността от залитане към нова форма на злободневно - конюнктурно мислене при възприемане творчеството на Йордан Вълчев , само би деформирала обективно утвърждаващата се аксиологична система.
Между културните институции и рецептивната норма на пръв поглед цари съгласие,тъй като нормата се налага и благодарение помощта им – на училищата, критиката и пр. И стихийно, в резултат на масово - статистически културни процеси, чийто резултат е далеч от очакванията на културните институти.

Така стои въпросът  и с оценката на Йордан - Вълчевите книги на различни нива и скали на рецептивното съзнание.

А задачата пред изследвача става още по-деликатна и трудна за осъществяване, тъй като трябва да се търси не само необходимостта от преоценка, където се налага, но и да се дири прецизен критерий и инструментариум, чрез който творбите с тежест и установен принос да получат максимално коректна и балансирана критическа интерпретация.

ПЪРВА ЧАСТ

1.БИОГРАФИЧНИЯТ СЮЖЕТ  НА ПИСАТЕЛЯ КАТО НЕТИПИЧЕН ПРИМЕР ЗА ОТСТОЯВАНЕ НА ОСНОВНИТЕ МУ ЖИТЕЙСКИ ПРИНЦИПИ

Йордан Вълчев се ражда в северозападното българско градче Кула на 24 юни 1924 година в състоятелно семейство.

За него родното му място има основно, сакрално значение.

Кула е селището, откъдето тръгва за света и където винаги се връща.

В своята автобиография, писана през 1986 година той ще отбележи с апломб и никога ненапускащо го самочувствие: ”Макар да съм се опружил за първи път във Видинската болница, моето родно място е Кула.Така в Кула са се родили в разстояние от 1534 години - от 390 до 1924 - само двама световни гении - Атила и Йордан Вълчев, и двамата непризнавани, но времето ще им дойде.

Макар и да станах софиянец, до края на гимназията си идвах в Кула три пъти годишно на коледната и великденската ваканции и за голямата лятна ваканция.

Така можех да се допирам до древния живот на Кула с цялото си сърце и душа.

Кула съм запомнил като рог на изобилието.То бяха сватби и кръщавки, то бяха песни и хора, всичкото с клане на даначета и агнета на всеки Божи празник. Сам аз съм надул като дете барем двайсет свински мехури. Каквото и да разправям, няма да е по-хубаво от написаното за моето детство и юношество във вдъхновената ми книга “Родихме се змейове” - това е паметникът на Великата Кула.”

Като ученик Вълчев живее с най-меродавните образци на европейската литература и философия - Ницше, Ортега – и - Гасет, обръща подобаващо внимание на историците Симеон Радев, Петър Мутафчиев, Кръстьо Пастухов, Васил Златарски, по-късно се запознава и с уникалните разработки на Димитър Съсълов, които го подтикват да прави своите проучвания  в  календарите и историческите си романи.

Кула късно признава блудния си син за голям творец.

Това става на специално  градско тържество на 30 май 1989 г. , посветено на неговата 65-годишнина. На него развълнуваният Йордан Вълчев произнася слово - равносметка, в което мъдро посочва: ”Като че ли съм предчувствал как незабравимият кулски колорит ще се стопи пред очите ни – и без да съзнавам - направих кулските разкази документи - всеки герой с истинското си име, всички случки действителни, само дето ги прекомпозирах, за да стигам до внезапни поанти: една по-стара случка поставях след някоя по - нова случка. Нима е могло да променям имената, когато случките и техните герои бяха толкова изненадващи, толкова единствени, толкова живописни, толкова характерни. Щеше да бъде кощунство, ако бях следвал традицията на прототиповете, когато самите типове бяха налице!”

15-годишен, възпитаник на Първа софийска мъжка гимназия,  Й.Вълчев прави първите си публикации във вестник “Литературен кръг”.

В българската армия той постъпва като войник на 15 септеври 1943 г. Кълне се да служи на Отечеството и цар Симеон Втори на 6 май 1944 г. и до края на живота си не се отказва от обета си.

Девети септември 1944 година го заварва школник в Школата за запасни офицери във Велико Търново.
Завъшва Школата през декември 1944 г. и като политически неблагонадежден довършва военната си служба на фронта на завършващата Втора световна война.

Получава назначение в 41 полк, производен на Първи полк, пътуващ вече за Унгария.

Кандидат-подофицерът е назначен за взводен командир на 31 декември 1944 г. и още на 1 януари 1945 г. след обяд потегля на поход.

Взема участие в тежките мартенски сражения и е ранен на 10 март 1945 г.в боевте между Сапорца и Драва Чехи. На 10 март е опериран от д-р Мартин Петров в 8-а армейска болница в Печ. Отказва да се дооперира в София и се връща като адютант на 3 дружина. От 9 май до 10 юни участва в полковите походи. Закономерно кракът му гноясва, натоварен е на санитарен ешалон, на 16 юни се връща в София, където д-р Капитанов го оперира незабавно.

Йордан Вълчев е уволнен от Първи пехотен софийски полк на 15 септември 1945 г. като подпоручик от инженерно - свържочната рота на полка.

Със знаменателния му писателски дебют с “Боеве” на 20 декември 1946 г. настъпват черни дни в живота му.

На 13 юли 1947 г. е арестуван и от 11 август 1947 до 11 март 1948 година пребивава в концлагера “Куциян”.

Йордан Вълчев се включва активно в организираната съпротива срещу комунистическата тоталитарна власт от пролетта на 1947 г.

Като един от седемте студентски куриери е изпратен в близост до гръцката граница за установяване на връзка и канал за емиграция.

Само той установява връзка, но канал не прави, тъй като е ужасен от действията на горянина Иван Атанасов Гаганелов Давков, баща на футболната легенда Гаганелов, който командва една пакостническата чета и създава големи ядове на Благоевградската и Неврокопската милиция.Тогава именно решава, че “конспирацията е недостойно дело, дори когато е насочена срещу най-върлите и нечестни противници.”
Мелнишката милиция арестува Вълчев без да разкрие тайната му мисия.Основанието за ареста е, че пребивава без документ в граничната зона.

Така той попада в лапите на ДС и на следователя Давид Леви Давидов, след което поема към  лагера “Куциян”.

Освободен от “Куциян” за Вълчев не означава свободен.Периодично за 1 май или 9 септември той редовно е арестуван в следващите години като престоят му в ареста варира от 20 до 50 дни.

В ранната есен на 1952 г. заради участието си в Дъбованско - Гигенската конспирация срещу властта  е арестуван в Перник и изпратен в Плевенския затвор. Именно тук на 8 декември той получава “видение” и се заклева пред явилия му се Свети Климент Охридски, че не само ще кръсти на негово име първородния си син, но и че ще му посвети роман, чиято първа част “Напред знамената” излиза 11 години по-късно.

През 1958г. Йордан Вълчев е изпратен в Старозагорския затвор за разказване на вицове по адрес на Никита Хрушчов, тогавашният съветски лидер.

Съдят го двама негови състуденти от Юридическия факултет, като защитникът му е също негов състудент. В затвора продължава усилената си работа по историческата трилогия,пишейки върху изрезки от вестници на 10528 ленти, които след освобождаването си от затвора на 21 март 1959 г. изнася с разрешение на затворническата управа.

Въпреки всички превратности в своя живот Йордан Вълчев все пак завършва право след 8 годишни усилия и страдания , получавайки диплома на 17 февруари 1953 г.

Има възможност да се докаже като адвокат, но след едно от съдебните си дела решава: ”И като излязох от съда, махнах с ръка - край, - това не е общество за велика юрисдикция и юриспруденция!Отидох и станах зидар по строежите.”

Всъщност той става бетонджия към “Инжстрой” през есента на 1949 г., през зимата и пролетта на 1950 г. е хамалин в “Пренос-превоз”, зидар е в “Софстрой” през лятото и есента на 1951 г., закупчик е в ТЕЦ “Република” през пролетта и лятото на 1952 г., началник - склад в “Заводски строежи “ през 1953 г., снабдител в “Заводски строежи”, продавач на ябълки, череши и варена царевица през 1954 -1955 г., старши снабдител е към ДСО - Враца през 1955 -1956 г., организатор към сп.”Септемврийче” между 1 януари 1957 и 12 май 1958 г., снабдител в Промкомбинат Своге - през зимата на 1959 -1960 г.

Издига се  до началник на материалното снабдяване в същия комбинат – 1963 -1964 и в промкомбинат Петърч през 1964 г., след което за една година е и началник снабдяване в ТПК “Свобода”.

От 1 януари 1968 г. до 10 април 1969 г. с ходатайството на Христо Радевски става уредник към сп.”Пламък” , а от 11 май 1969 г. до 30 декември 1985 г. е уредник към списание “Славейче”.

В своите спомени с обяснима тъга Й.Вълчев ще допълни:”По време на службите ми, в промеждутъците, когато съм работил частно, неизменно съм се занимавал и с писателство”.

Йордан Вълчев посреща преврата на 10 ноември 1989г. като пенсионер.
Ако и да гони 70-те години той се включва с огромен ентусиазъм в борбата за демократично преобразование на нашето общество. Ръководи се от старите си максими - “Един език, една земя, един народ” и “Бог, Цар и Отечество”.

Опитва се да намери общ език с бащите - основатели на СДС, тайно надявайки се на заслужена реабилитация.Сътрудничи на всички опозиционни издания, за кратко е в редколегията на вестник “Реформи”, орган на Нова СДП.

На изборите за 7 ВНС на 10 юни 1990 г. обаче е само член на секционна избирателна комисия.От сините депутатски листи е задраскан лично от тогавашния сив кардинал на “Раковски “№ 134 Петко Симеонов.

Огорчен, Вълчев продължава да работи за синята кауза, но постепенно към 1993-1994 г. настъпва дистанцирането му от Съюза и пренасочването му към роялистките кръгове.

Осъществява лични срещи със Симеон Сакс Кобургготски в Мадрид, поддържа оживена кореспонденция с него, оповавайки се на завръщането му като възможност за излизането на страната от тежката криза, в която изпада от средата на 90-те години на миналия век.

Вълчев умира внезапно на 14 декември 1998 г., след катно напуска софийския си дом и е обявен за национално издирване и по-малко от три години преди кумира му Симеон Втори да извърши уникалния експеримент в политическата ни история, титулувайки се цар - премиер...

Изброяването на сухите факти не може да разкрие цялото богатство и многообразие на неговия толкова бурен и показателен за отминалата епоха живот.

Но цитирането им е  достатъчно да разкрие пред нас една необикновена за годините на социализма драматична съдба на принципен и отявлен противник на режима, пренебрегван и преследван от него, живял цял живот като анонимен аутсайдер и смешник по неволя, непризнат и неувековечен, който обаче все пак намира сили да се реализира благодарение на необикновения си талант като творец и историк -изследовател и да се превърне не само в мъченик и коректив на режима, но и в един от най - изтъкнатите ни интелектуалци, във велик син на България...

2.ВОЕННИТЕ РАЗКАЗИ НА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ В КОНТЕКСТА НА БЪЛГАРСКАТА БАТАЛНА ЛИТЕРАТУРА

Военната проза заема достойно място в творчеството на Йордан Вълчев.Още в дебютната си книга „Боеве”, той отразява искрено и непосредствено стълкновенията по фронтовете на Отечествената война.По-късно интересите му към баталната белетристика ще го отведат в гънките на по - близката и по - далечната ни история -„Стъпала към небе”, „Родихме се змейове”,”Сигнали за атака”, „Отстъпление няма”, но тъй като в тях се разглеждат комплексни проблеми, свързани с концептуални изводи за нашето историческо развитие, е резонно тези произведения да се обособят в отделен цикъл, за да се открои присъствието на писателя именно с „Боеве”.

Част от разказите се появяват в периодиката преди да излезе самата книга.

В “Народно земеделско знаме” излизат последователно” Оз е сейп, оз е сейп...”, бр.6 от 11 януари 1946г., “Трифончо”, бр.8 от 13 януари, “Знамето на полка”, бр.10 от 16 януари, “На една страна захвърлил пушка” , бр.11 от 17 януари , “Подпоручик Порняков”, бр.37-38 от 17-19 февруари 1946 г.

В “Литературен фронт”, колкото и невероятно да звучи, Вълчев публикува два разказа -“Среща”, бр.3 от 1946 и “Иде Салабашев”, бр.17 от 12 януари 1947 г.

Два разказа са пласирани и в меродавното списание “Изкуство”,  издавано от Атанас Далчев и Константин Константинов - “Между Кемиш и Харкан” и”Бьожика”, 1946, кн.4-5.

С този сборник от 1946 г., когато е само 22-годишен недипломиран юрист, издание на прочутото издателство „Хемус”, Вълчев се представя смело пред българската читателска публика, независимо че публикува още от ученическите си години.

Това е дебютната му книга, излязла на 20 декември 1946 .

В своята “Автобиография” от 1986 г. живо и колоритно описва как точно е получил възможността да публикува книгата си:

“Влязохме в кабинета на Хаджиев (на 29 ноември 1946 г. - б.м.), главният от “Хемус”. Бачо Коста ( Константинов) показа папката, представи ме, оня дори не ме погледна, само каза: ”Щом Вие, господин Константинов...” и натисна копче на звънец. Пристигна директорът Асен Михайлов, с когото отпосле работехме в сп.”Славейче”. ”Дайте там нещо на младия господин, уредете с господин Константинов”.

Правиха, смятаха с бачо Коста и получих 150 х. лева.

Бачо Коста щеше да се погрижи за рисунката , а аз щях да си бъда коректор. Папката още същия ден замина за печатница “Полиграфия”... На другия ден в печатницата се появи Славчо Чернишев , не ми хареса заглавието (то първоначално е “Хора от окопите” - б.м.) и каза: ”Боеве” - това ти е заглавието!” И аз се съгласих. Бачо Коста също. Покани студентката Ваня Дечева и й даде указания как да нарисува корицата.”
Книгата му спечелва по-късно авторитет в нашата литература, но и има основана заслуга за последвалото 10 годишно красноречиво мълчание, “уплътнено” в Куциян - в началото на 1947 г., докато Вълчев е в Мелник, се пристъпва към конфискация на изданието, на връщане оттам той е арестуван в Пети участък на Дирекция на милицията и е депортиран за Куциян, където пребивава до март 1948 г.

Сборникът от 14 разказа се появава в един особен и неповторим обществено - културен контекст.

Вълчев осезателно заявява своето присъствие в литературата ни на предела на две епохи, следвайки традициите на Исак Бабеловата “Конармия”. Той има шанса да направи дебюта си много млад и още с него да попадне на прицела на култовско -догматичната критика.

Днес този сборник се чете с подчертан интерес и  непресекващо внимание. В него личи оформеният писател, зрелият реалист, майсторът на баталните сцени и драматичните човешки преживявания и чувства, хуманистът и реалистът на фронтовия живот.

Тук се крие и експлозивът за догматичната критика, която не е съгласна в тези разкази да има излишен натурализъм, като описания в „Тормачаерде - кръглата гора”: ”Забравил си всичко и говорът не си спомняш как беше точно. Ръцете кални, с дълги черни нокти, дрехите разкъсани.Често пъти само с един ботуш, защото ботушите ни много скоро се разкапват.

У тебе единствено оръжието си е старателно изчистено - по стар навик и от страх, че без него ще си още по - безпомощен.По тебе освен кал, има още петна от съсирена кръв и какви ли не мръсотии, насъбрани по търкалянето по полетата”(стр.46 - 47) или в изобличително-пацифистичния разказ „Месо”: ”Кой е прав? - Никой не може да ми каже, виждам само полето с труповете, двете очи, които ме гледаха... мене ме е страх, че няма да ме познаят. Аз не съм същият.Какво съм вече не знам. Страх ме е най - вече от моите деца.”(стр.105 ), да вижда в германския офицер не само враг и убиец, но и храбър воин и обикновен човек със своите интереси, страсти и слабости (”Боеве”, „Духове”), да се описва оскотяването на човека на фронта, мародерството: ”Намери пари, портмонета, кърпи и какви ли не дреболии... Гледаше да се докопа до германците. Те бяха по-богати и често из техните дрехи се намираха скъпи часовници или перодръжки със златни пера”(стр.63 от „Мародери”), да се примири с отсъствието на „освободителния устрем и антифашисткия патос на Отечествената война”. А в противовес зазвучават крамолни и неудобни въпроси за безсмислието на войната, за нейната отвратителна същност: ”Пешо се смъкна и седна на земята, изтощен от умора и от своите бълнувания.

- Кое ни избива нас, хората бе , господин поручик, кой какво е направил?

Ротният командир гледа тоя сиромах, усеща как те двамата се изправят самотни в унгарската пуста и се питат кое избива хората.”(”Пешо”, стр.38), поради което рецензентът К.Проданов - Константин Петканов с прискърбие ще обобщи:”В разказите на Вълчев има душа, но няма дух и това е най - страшното.”

„Боеве” е стабилно изграден и непоколебимо защитен в идейно - философско отношение сборник.В него е отразена по един възхитително честен начин гледната точка на редовия войник и офицер, сражаващи се в една непонятна за него война.

Той следва традициите на българската и руската батална проза Йовков, Петканов, Страшимиров, Толстой) - що се отнася до разкриване героизма на обикновения войн и проявата на най-ценните и харизматични черти на националния дух при изтъкване антихуманната природа на войната.

„Боеве” е антипод на „Втора рота”(1949 ), така както са антиподи в мисленето, поведението и гражданската си позиция Вълчев и Павел Вежинов.

В „Боеве” е налице органическо неприемане на войната, колкото и справедлива да е тя, интерпретира се като извечно зло, травмиращо човешкия дух.

Прозаичният герой на Йордан Вълчев-неговото alter ego и основен участник в кърваво -драматичната преживелица, чувства екзистенциална самота, уязвимост и индиферентност в средата, в която действа.Той е свидетел и регистратор на един разпадащ се и атомизиран свят, свят на ожесточения и омраза, в който нестандартното и хуманно мислене се възприема с почуда и подозрение.

Вълчев съзнателно игнорира водещата роля на помощник - командира и по този начин умишлено изоставя един силен коз, който би могъл да използва като индулгенция на идеологическа праволинейност.
А точно така постъпва Павел Вежинов, заради което получава похвала и подкрепа от Емил Петров, екзекуторът на Йордан Вълчев: ”На Вежинов се е удало да разкрие не външно, а чрез жизнени и убедителни художествени образи историческата правда на Отечествената война, нейният антифашистки освободителен характер.”

Почувствал нестабилна почва под краката си - особено след краха със „Синият залез”(1947 ), Вежинов бърза да изтрие от безупречната си биография петното на упадъчен автор с „Втора рота”. Обективно погледнато „Вора рота” си остава конюнктурно, нагласено и режисирано произведение, въпреки интересната интрига, жизнения втори план и добре пресъздадените масови и батални сцени.

Повестта куца именно там, където писателят е бил принуден да направи компромиса - „в идейната й избистреност”. Колкото и да се мъчи Вежинов, поручик Манев си остава един добре конструиран, безупречно функциониращ, но изкуствен, измислен „идеално обобщен” образ, призван да бъде не само око на партията, но и да разреши всички възникнали конфликти на фронта.

В този аспект „Боеве” намира допирни точки по-скоро със сборника разкази на Ивайло Петров „Кръщение”(1954 ) и то по линията на безхитросното, безкомпромисно и реалистично претворяване ужасите на войната.

Йордан Вълчев тръгва на осъзнат риск, по офицерски, в атака пред ротата, срещу системата от стереотипи и щампи, установила се около набъбналата военна проза.

Той изобличава с хемингуеевски патос абсурдността на войната в „Детето” (”кърваво и безсмислено дело, в което българският народ е хвърлен против желанието му от някаква тъмна, аморална и противонародна сила, която не го пита, а го кара да се бие, да убива и да мре”, според Емил Петров 11.), майсторски преодолява противоречията между т.н.окопна и щабна правда, тъй като самият автор е на  първа бойна линия, в челните окопи, налага своя субективна гледна точка при пресъздаване на събитията, критикува подчертано остро недъзите и слабостите на фронта.

В сборника се чувства волния дух на вътрешно свободния, идеологически необременен творец, несъобразяването му с налагащите се клишета и стереотипи.

Това му позволява да улови огненото дихание на живия и противоречив живот в преломните 1944 -1945 г., да опише сраженията с таланта на експресионист, да извае от натура автентични характери като Аначков, да проникне деликатно и уверено в интимното битие на унгарските си герои Божика и Жужика.

Й.Вълчев храни симпатия и любов към обикновените унгарци, към действията на изпълнителните войници.В „Боеве” няма да открием изобличителни страници, насочени срещу сръбския шовинизъм и мегаломания, характерни за романа на Иван Мартинов „Драва тече през славянски земи”(1946 ), но липсва и вътрешната убеденост на основния прозаически герой - Йордан Вълчев, явяващ се същностен структуро - определящ и идейно - смислов център на сборника, даващ основание той да се възприеме по - скоро като цикилизиран роман.

В тази насока са интересни обобщенията на Емилия Прохаскова, имащи отношения и към „Боеве”, схващан като преход от „чистия сборник разкази към своеобразната повест, като свой път към бъдещите романи. Това не е само междинна фигура или степен на овладяване на по-големия жанр.Това е нова белетристична форма, еластична, динамична и жизнеспособна.”

Така „Боеве”влиза в конкуренция за място в националната ни литературна традиция, чийто архетип са „Разкази”(1917-1918 ) на Йовков и „Вихър”(1922 ) на Страшимиров, но и чийто забележителен предшественик е „Морава звезда кървава”(1934 ) на К.Петканов, в  които са обезсмъртени патриотичният подем и стремителното настъпление на освободителната българска армия по полетата на Добруджа, Македония и Тракия, изключителният героизъм и саможертвеност.

В „Боеве” отсъства ентусиазмът, ценностният мотив, причината, заради която войникът пролива кръвта си в унгарската пуста.

Малко е да се каже, че подобна позиция е неконформистка.

Тя е необичайна и скандална.И до смъртта си писателят се отнася резервирано към участието на българските войски в Отечествената война, плод на което е и неговата предизвикателна статия „Ще проговориш ли ти, Първа българска армийо?” (”Век 21”,1990,бр.6, стр.4).

А на времето творческата му позиция предизвиква ( с редки изключения, какъвто е К.Петканов: ”Човешкото сърце е дълбоко наранено, човекът е пушечно месо. Разказите му имат скромното предназначение да надникват в душата на младия човек, която с право бихме нарекли душата на света”.) гняв, злоба и остракизъм.

Интересно и любопитно е да се отбележи, че критическите отзиви не отделят приоритетно място за естетическите качества и художествените постижения на писателя.

Акцентира се на идеологическата простъпка със съзнателното пренебрегване каноните на прословутия соцреализъм.

Печално е, че покрай идеологически цензори и слепи изпълнители на партийни указания като Иван Вандов, рязко негативна позиция към сборника заемат и мастити интелектуалци като Павел Вежинов,Стоян Каролев, Емил Петров, Симеон Султанов.

При Вежинов, бъдещият сценарист на епопеята „Зарево над Драва”(1974) става дума не само за нагаждане, но и за изкупуване на минали грехове.И все пак е трудно днес да се чете безпристрастно статията му „Военните разкази на един млад писател”, шокираща не толкова със своята конюнктурност - да обвинява беззащитен творец в същите грехове, в каквито е изобличен и самият той, колкото с липсата на колегиалност и интелектуална етика: ”Авторът не е обрисувал дейността на помощник - командирите и войнишките активи”, поради което „става съвсем ясно, че войната...не е отразена в нейния истински смисъл”.

Павел Вежинов произнася жестока и несправедлива присъда, застраховайки се идейно и предпазвайки се от евентуална конкуренция. За което е и възмезден - докато Вълчев работи по 72 часа в мина „Куциян”, той за „Втора рота” получава Димитровска награда.

Подчертано изобличително звучи и присъдата на Стоян Каролев: ”Преди всичко прави впечатление, че у нас престанаха да се появяват грубо реакционни книги, като „Боеве” на Йордан Вълчев, където Отечествената война е изобразена като жестоко и вредно дело за нас, българите.”

Не по-малко смущаващи са категоричните констатации на Емил Петров в неговата статия „В плен на реакционните идеи и натурализма”. Заглавието й плаши със своята категоричност, безкомпромисност и ригоризъм. Такава е тя и в своята същност. Според Петров първородният грях на Йордан Вълчев е, че представя Отечествената война като едно „безчовечно, кърваво и безсмислено дело”, че авторът на „Боеве” е съвършено чужд идейно и емоционално на освободителния устрем и антифашисткия патос на Отечествената война”.За критика е недопустима грешка младият белетрист „да търси отговор - на вълнуващите го въпроси- б.м.- в областта на абстрактните общочовешки нравствени принципи”...

Не по-малко зловеща и неправдоподобна е оценката му за светогледа на писателя Вълчев:”... с разказите си Йордан Вълчев изразява настроенията и схващанията на оная част от нашето офицерство, възпитавано преди 9 септември 1944 г. в реакционен, антидемократичен дух, която, участвайки в Отечествената война, не може да разбере историческото значение на задачите, които тая война осъществяваше.”

Мъчително е да се анализират подобни обвинения, имащи в буквалния смисъл на думата съдбоносно значение за писателя.Дори естетът и олимпиецът Богомил Райнов се включва в прецизно осъществената разправа с префинен прокурорски тон, подлагайки на жестока критика „Боеве”: ”В областта на литературата извънредно типична проява на мракобесие е книгата „Боеве” на Йордан Вълчев. В тази книга Вълчев се е заел с нелеката задача да докаже, че Отечествената война е била безсмислена и жестока. Той описва например как нашият войн се среща с фашиста, за да установи: ”Колко е страшно да погледнеш противника очи в очи, и той тебе - до лудост виждаш, че и двамата сте еднакви.”Ако Вълчев говори за себе си, той безспорно е прав - между него и фашиста няма съществена разлика - те идвамата са еднакви.Но не тази проста истина е искал да изрази авторът, но да оклевети като безчовечна свещената и справедлива борба на нашия народ срещу хитлеристките поробители.”

В същата насока са насочени и сдтрелите на утвърждаващия се млад литературен критик Симеон Султанов, който в рецензията си “Двама млади разказвачи. Йордан Вълчев”ще открие “закъснял интелигентски хуманизъм и хипертрофирано отношение към действителността”, обвинявайки автора в “ идейна и социална малограмотност” и третирайки героите му като “някакви сходни геометрични фигури, които нямат никаква индивидуална пъстрота”.

Сякаш истинските критерии се обръщат с главата надолу и новите законодатели в литературния живот нямат други аргументи освен инсинуациите и репресиите.

Ще минат години. Йордан Вълчев ще бъде реабилитиран.Като лош далечен спомен ще останат в съзнанието му цитираните оценки и последвалите страдания в Куциян, Плевен, Калояновец. Ще се появят второто и третото издание на „Боеве”- преработени и допълнени от 1981 и 1990 г.
Според сполучливото определение на Иван Радев книгата от 1981 г. “съчетава елментите на “допълненото”, “избраното” и “събраното” , но в същността си е наистина нещо може би уникално за разказваческия актив на българската проза”.

Вълчев добре премисля и комлектова изданието, желаейки едновременно неговото безконфликтно възприемане и защита на писателското си реноме.

Затова  логично очертава рамката на замисъла с двата мемоарни очерка “Посвещение” и “Възпоминание”, като същинската част на книгата е разделена на два равностойни цикъла - “Челни окопи”, включва познатите от изданието от 1946 г. 14 разказа, а “Отвъд гробовете” представя по-късно създадените през годините 16 разказа.

Вместо епилог писателят добавя изпълнените с носталгична нега новели “Унгарски роман” и “Сбогом, капитане”.

В този си облик, постигнал така лелеяната от него лекота на фразата и на сюжетната конструкция, най - после защитената отлята повествователна форма Вълчев създава своя “опус магнум”, който с малко по - голяма теоретична дързост  бихме нарекли “роман”.

Точно в тази насока са и оценките на Иван Радев в неговата книга за Й.Вълчев.

Появата на второто издание на “Боеве” съвпада с преоценката на сборника, със заемането на полагащото му се място в българската военна проза, осветяваща събитията от 1944 - 1945 г., в редицата на такива нееднозначно възприемани произведения като „Майчини ръце”(1945 ) на Иван Мартинов, „Иван и неговите другари”(1949 ) на Димитър Чавдаров - Челкаш, „Кръщение”(1954 ) на Ивайло Петров и „Митьо от Равногоре”(1954 ) на Рангел Игнатов.

Това ще бъде санкционирано в „Очерци по история на българската литература след 9.9.1944 г.”, кн.2, където не без основание ще се посочи, че „По-големият брой повести и разкази за Отечествената война са обикновени илюстрации, свидетелства за героизма на нашата армия, описания на военния бит и взаимоотношения на бойците и командирите, страдат от тематична ограниченост и художествено са незрели.Изключение правят двете повести на Павел Вежинов (”Втора рота” и „Златан”-б.м.), разказите на Йордан Вълчев, Ивайло Петров, Димитър Чавдаров - Челкаш и някои написани по-късно произведения, като романът на Богдан Глогински „600 небръснати мъже”, в който изпъква изключителността на конфликтите и изключителната обстановка на фронта, като разказите на Рангел Игнатов „Митьо от Равногоре”, които очертават съществени психологически промени в българския характер”.

Следващата солидна и меродавна оценка за сборника „Боеве”, с която той напълно се интегрира в българската батална литература, принадлежи на Александър Йорданов.

В своята полемична статия „В онези години” той ясно и категорично преоткрива за художествената ни литература „Боеве”.

Според Йорданов „неговата тема са страданието и ужасът на войната.

И като контрапункт човешката милост.

Й.Вълчев не можеше да гледа войната с поетични сетива. Сам участник в нея, той потърси това, което липсваше дори и  на фронтовите снимки. Той не се интересува от характера на войната, нито пък се възхищава от победите. Търси истината за човека, внушава ни, че войната е част от човешкото битие, но истинският живот е след нея, когато „новото” време ще бъде бременно със спомена за станалото”.

Изследвачът точно е разкодирал и кредото на писателя, защитено блестящо в „Боеве”: ”Неговата мисъл е: дори и „най-справедливата” война е в дълбоката си същност нехуманна, античовешка.”

Плодотворни и ценни наблюдения върху сборника осъществи и Сава Василев в „Персоналистът-законодател”.

Василев е прав, когато твърди, че Вълчев е продължител на Йовковите хуманистични традиции във военната ни белетристика, а особено оригинална е находката му, че Павел Вежинов, виновникът за последвалата концлагерна одисея на Вълчев вижда в „Боеве” сигналите за атака за естетическото овладяване на бъдещето, преди да е усвоено настоящето чрез нормативните ограничения на социалистическия реализъм, тъй като „По новата страница на литературата трябва да се пише с нов почерк, а това означава прегрупиране на редиците. Ще трябва да мине време, за да се осъзнае колко труден, но и премерен е бил рискът да се прави по модерен и абсолютно ненатрапчив начин литература не само от живота, а и от литературата.”

Вежиновата позиция, елиминираща опасен конкурент, днес е осъдителна, но преди 60 години е повече от логична.И типично българска.

Открояване принципните постижения на литературата ни, посветена на Отечествената война е повече от наложителна. Абстрахирайки се от минали величия и слава е ясно, че суровата проверка на времето е издържана само от двата сборника - „Боеве”и „Кръщение”. Повестите на Павел Вежинов закономерно ще заемат мястото на най-добрите представители  на класово - партийния подход, изживян и преодолян, но необходим, за да напомня и за другата гледна точка, през която се фокусира подвига на войника и офицера в края на Втората световна война.

3. В НАДБЯГВАНЕ С ПЪТИЩАТА И СТЕРЕОТИПИТЕ ПРИ РАЗКРИВАНЕ НА ДЕЛНИКА

Творческите пристрастия и увлечения концентрират вниманието на Йордан Вълчев предимно в сферата на историческата белетристика.Той пише рядко на съвременна тема и не винаги пълноценно и убедително.
Усилията му при отразяване на съвременността са материализирани в няколко сборника - „Надбягване с пътищата”(1956 - 1986), „Сватба”(1971), „На педал”(1978), „Старо злато”(1983), ”Наклонената Пиза в Кула”(1988 ).

От съществено значение е уточнението, че това са „сборници със смесено съдържание”, т.е. в тях мирно съжителстват разкази, посветени на миналото и такива, насочени към настоящето.

Обикнат творчески маниер на Вълчев е принципът на репродукцията и мултиплицирането - успешни разкази от един сборник се прехвърлят в друг, комбинират се по парадоксален начин – например обработеният разказ „Сватба” в един момент се оказва част от романа „Надбягване”, давайки градивния материал на новата книга.

Неетично е писателят да се обвинява в меркантилизъм. Налице е по-скоро синдромът на преизданията, в който все пак се чувства стремеж към дообработка и подобряване на известни вече творби, към прекомпозирането им и тяхното включване в нови сборници, цикли и в нов контекст - белег на творческо търсене и борба с рутината, със застоя.

Така се е вдигнало чувствително качеството на „Надбягване с пътищата”.

Изненадата е друга. Разказите му, посветени на съвременността, са сухи и дразнят със своя фамилиарен субективизъм - „всичко мое на съвременна тема е от конкретни поводи и всички мои герои са с истинските си имена - инак не можех да пиша”- съобщава той в писмо до мен от 2 юли 1992 г.

Нищо ново - методът на „видяното и чутото” е познат в българската литература още от Възраждането и от едноименния Вазов сборник от 1901 г.

Разказите му обаче приличат повече на наброски и очерци - „По синьото море”, „Хоп та леле!”,”Издирване на нещото”.

В тях писателят смущаващо често задълбава в дребнотемието, умишлено ни занимава със себе си - „Алиенация”, „Симуланти”, „Преквалификация на пола”.А когато се опитва да създаде истински творби, независимо от демонстрираната от него професионална вещина и сръчност - с интрига, вътрешно напрежение и психологическа плътност на образите - търпи обикновено неудачи - „Самураят”, „Симуланти”, „Алиенация”.
Това е и една от причините за суровата критика на Любен Георгиев, който отбелязва:”В сборника разкази „Сватба” на Йордан Вълчев сериозните идейни провали хармонират на художествената безпомощност... Всичко останало - без „Преквалификация на пола”- б.м.- е под елементарното равнище за печат и появата му е истинска изненада за читателя, носеща пълно разочарование.”

Михаил Василев допълва:”Вълчев позна редица поражения, нанесени му от собствения избор на несъстоятелни идейно - творчески концепции или от произволното демитологично отношение към историята.”

В отзивите има повече дежурна злоба и предвзетост, отколкото мотивирана обективна аксиологическа позиция, но въпреки това изследвачът установява с изненада, че Георгиев и Василев са прави да бичуват дребнотемието и субективизма на Йордан Вълчев, без да усетят скрития подтекст в неговите изяви.

Особено се натрапва блудкавото и грандоманско обобщение във финала на „Сватба”: ”Карай, Иване, да живее майка България!”(стр.102) на фона на приключилата в бараката пиянска свада, както и отблъскващо - ироничната рентгеноскопия на нещастния рогоносец във „Войвода”: ”После чух целувка... Докторът и жена ми, уловени за ръце, избягаха още по-нагоре.

...А отдолу запъхтяна тичаше Мимето.

Хвърли се на врата ми.

А в предприятието как е работата - попитах.

Какво друго можехме да си говорим освен за службата”.(стр.52-53 )

Резонно е да се потърси отговор на въпроса дали става дума за художествена немощ, за своеобразен синдром или отново е в ход един от добре функциониращите писателски прийоми - мимикрията и епатажът на художествения вкус на реципиента.

Истина е, че в своите съвременни разкази Вълчев разкрива завоалирано, но последователно своите възгледи и позиции.Той е принципен противник на соцреализма - разбиран като метод за умозрително и лакировъчно, тезисно претворяване на действителността.

Вероятно затова в съвременната тема той прибягва до арсенала на плебейско -ироничното и иконоборческо експониране на неприятната му действителност.

Така постъпва в „Сватба”, „Алиенация”, „Преквалификация на пола”.

В „Сватба” не се бои да ни направи съпричастни към скандалите и сбиванията в строителната бригада, оцветили подобаващо сватбената церемония на Пенчо и Минка.

В „Преквалификация на пола” Вълчев обстоятелствено ни занимава със своите семейни поблеми, с метаморфозата, която изживява като глава на семейството, превръщайки се в снабдител, домакин, основен помощник на съпругата си и сам почувствал на гърба си тегобите на женския семеен труд. Имплицитно се усеща тревогата му за разместените пластове и нравствени ценности, за преподреждането на семейните задължения, при което мъжът все повече се феминизира, а жената поема патерналистични ангажименти.

Драмата на феминизирания съпруг е само маркирана в рамките на шегата, на добродушното надсмиване, но остава вътрешният драматизъм на автора - герой, скритият му копнеж по изконните и хармонично функциониращи семеейни връзки, в които мъжът е бил глава на семейството и основен източник за финансови ресурси на фамилията, а жената е изпълнявала всеотдайно своите ангажименти на майка и домакиня.

Това не означава, че Йордан Вълчев е против еманципацията. По-скоро писателят, скрит зад един частен анекдотичен случай и иронизирайки себе си, прокарва в разказа си същностни проблеми, каращи ненатрапчиво читателя да се замисли най – вече за цената на личностната и служебна реализация на жените.
Днес тази позиция впечатлява със своята актуалност и адекватност.

А има и такива случаи в творческата практика, когато самата действителност принуждава художника да се задълбае в дребнотемието, в анекдота, в маргинално - нетипичните конфликти. Да регистрира тъжно - иронично „новия живот”, новия морал”, „новите отношения”. С риск да атрофират неговите сетива и нвенции, с опасност да деградира като творец и да притъпи основополагащи естетически критерии.

Това е също изход, вариант, позиция.Тя трябва да се оценява в предимно нравствен аспект и мерило следва да бъде степента, до която авторът е останал верен на своята природа и същност и доколко е бил принуден да се адаптира, да се пречупи, да направи отстъпка или компромис.

Съвременността, на която бе свидетел и интерпретатор Йордан Вълчев, не бе от най -привлекателните и стимулираща творческото въображение. В нея имаше и демагогия, и корупция, и показен хуманизъм, тиха ненавист и подлост, грандиозни фараонови проекти,имаше и подтискане на националното достойнство, както и всевиждащото и всепроникващо око на господстващата номенклатура.

В такава среда писателят няма много възможности за маневриране или за защита на определени идеи.В интерес на истината Вълчев избира един защитен хибриден вариант. Той не желае открита конфронтация със системата, с установените норми и ценностни изисквания. Той търси реализация по линия на допустимата отстъпка и интегриране, познавайки правилата на играта.

Вместо да мълчи или да  се превърне в официален хроникьор на „победните” десетилетия, авторът предпочита мимикрията на вица, на добродушните наброски и забежки, на пикантните схватки от живота на обикновения човек, на поредното си саморазголване и самоанализ. И винаги, когато осъзнава, че трябва да наруши летаргията, Вълчев, като опитен професионалист, вкарва в действие хаплива реплика, неочаквано внушение или емоционален извод - „В търсене на нещото”, „Двете жени”.

Всъщност от „Сватба” се оформи новия имидж на писателя - опасно ефикасен спрямо цензори, началници и почитатели - на зевзека, маниака, шута, комуто е позволено да казва, каквото мисли, на бунтаря, колоритния чешит и тарикат, без когото животът става прекалено скучен и еднообразен.

Никой не отрича, че това е премерен, но сериозен риск. И за самия художник, и за неговото реноме.
Йордан Вълчев приема предизвикателстовото на съдбата. То е и едно от условията да се завърне в литературата, да пише, да бъде публикуван и издаван.

Днес е повече от ясно, че подобна двойнствена и двусмислена позиция, освен преимуществата си, крие и много подводни рифове, засягащи в най-голяма степен творческата същност на писателя и неговия мироглед.

При Вълчев не става дума за  деградация, а за скъпата цена, която е заплатил за оцеляването и възкресяването си в литературата - вкл. с „Надбягване с пътищата”.

Стойността е платена неохотно и с ясното съзнание за безизходността на ситуацията.

Затова не може да се говори за негов сборник с разкази от 70-те - 80-те години, който да е явление в нашата белетристика. Те не са и на нивото на атрактивните и актуални тогава хапливо - предизвикателни опуси на Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и Богомил Райнов.

Силната им субективна струя ги свързва външно и формално със стилистичните търсения и постижения на Николай Хайтов, Дончо Цончев, Георги Марков и Генчо Стоев.

Показателна е и реакцията на специалистите.Освен Любен Георгиев и Михаил Василев никой не написва и ред за тази прозаична продукция.След като писателят е ударен точно от законодателите в литературната ни критика тогава, за останалите охранители остава задачата само да го държат „под око”.

В същото време липсват и стойностни изследвания за съвременните му разкази.

Може би критиците са разбрали, че в тях той е под нивото на възможностите си, които вече е демонстрирал в баталната и историческата белетристика.Налице е смущаваща крива в художествения му път, редуване на неефективни произведения и трудно защитими жестове, както и спад на творческия потенциал.

...В биографията на Йордан Вълчев има една книга, която заема странично, по-особено и необичайно място.

Тя е като че ли единственото, по - цялостно, значимо и хомогенно творение, експлоатиращо съвременната тема. Озаглавено е „Надбягване с пътищата”(1956) и има скромното подзаглавие „Записки на един снабдител”, преквалифицирани и модифицирани в изданието от 1986 г. в роман, съставен от три взаимно свързани помежду си идейно -тематични цикли - „В металургичния завод”, „Летопис на ТЕЦ „Република” и „Кубова якост”.

Тук са разкрити някои от най - характерните и силни страни на очеркиста Йордан Вълчев - умението му със стегнат, ясен, лаконичен и точен кинематографичен език да разказва увлекателно и непосредствено, динамично и атрактивно, да обагря сюжета със своята емоционално - субективна струя, да разкрива смело и открито недъзите на съзидателния труд, но и да екстраполира градивните усилия на обикновения човек от народа (”Асен Фотев”, „Кубова якост”), на творческото начало в ординерната личност, идеологически необременена и първично витална.

Писателят не крие подчертания си интерес към тези обаятелни образи, живеещи със свое особено, неповторимо очарование (Асен Фотев, Тодор Колев, Аначков, Жилото, Павлето, Йордан Евстатиев, Панчо), чието основно присъствие е на фона на тихия, делничен героизъм.

Налага се на вниманието ни нетривиалният и неочакван финал (”Двете жени”), категорично свидетелство както за измъчващите го цял живот каверзни въпроси за историческата съдба на българския род, така и за борбата му срещу фалша при отразяване на социалистическото строителство, за недвусмислено афиширания му стремеж към обективност и автентизъм.

Оригинално е редуването на размислите и гледните точки на повествователя срямо някогашната му ученичка Катерина, символ на фриволната необвързаност:”От навалицата дойде, в нея се стопи.

Какво носеше тази жена в себе си - обикновена романтика или дълбока печал...”(стр.262) и на жена му, олицетворение на грижовната къщовница и пазителка на семейсдтвото: ”Ах, съпруго, майко на децата ми, какво сме без семейството! Жена ми се разбужда най-после от светлината, от тракането на моите обувки и преди още да отвори очи, пита:

- Йордане , ти или си?

- Да, аз съм, спи спокойно.

- Вечерял ли си? Да стана ли?

- Не, не съм гладен, спи си!

- Как мина, тръгнаха ли тия вагони?

- Да.

Жена ми разтвори широко очи и се усмихна:

- Пет дена сънувам все вагони и заповеди за уволнение.

- Първите партиди вероятно са пристигнали вече”.(стр.264) .

„Надбягване с пътищата” е чиста проба автобиографично - очеркова литература.

В нея основен действащ персонаж е самият Вълчев в необичайното му битие на снабдител, на нашенски велик комбинатор, впрегнал всичките си усилия и способности в осъществяване на отговорната цел - доставянето на строителните материали, безупречният отчет, грижата за насъщния, преодоляване на многобройните бюрократични формалности, гоненето на приемливи показатели и коефиценти за изпълнението на плана и ресурсното осигуряване на пусковите обекти.

Ако в разказите личностното присъствие на писателя - прозаичен герой понякога дразни и обърква, то в „Надбягване с пътищата” нещата стоят точно обратното - субективното повествование осигурява необходимата степен изповедност и документална достоверност.

Това е установено веднага от рецензентката Антоанета Войникова: ”Най-вече подкупва и увлича читателя изострената чувствителност на автора, неговото твърде темпераментно възприемане и пресъздаване на жизнения материал.”

В жанрово отношение книгата е определена като „възторженият дневник на един човек, слял своя живот с живота на строежите, усетил романтиката и устрема в съзидателния труд на хората.”

Сладкодумният разказвач обагря сюжета с неподправен народен хумор, не пропуска възможността да направи народоведчески концесии, да проникне в битието на строителя, на труженика на националните строителни обекти - „Мъничкото селянче намерило и хляба и станало добър техник, станал и комунист.Асен става все по - добър техник. Без никакво училище, без никаква теоретична подготовка, а само по влечение и способности - докато стане главен технически ръководител на известното у нас „Предприятие за производство на бетонно желязо”- „Асен Фотев”(стр.119 ).

Йордан Вълчев е по природа монологичен писател, който обезателно има нужда от публика, от съмишленици и приятели. С трудно съпоставима щедрост и творчески порив той скъсва завесата на своето уединение, вкарва читателя в дома си в Княжево, правейки го съпричастен на семейния си живот, на личните си потребности и амбиции.

За да го запрати веднага след това по прашните пътища на родината, проследявайки поредния снабдителски маршрут или да го покани в някой началнически кабинет - на Игнатов, където уж се формира дълготрайна стратегия за обекта, оказала се впоследствие химера и пропаганден трик.

Сред ръководителите му е душно и неуютно и той бърза да насочи обектива си към обикновения човек и работник, да приобщи своята аудитория към пъстрия трудов делник: ”Надзърнах в бункерите на инженер Миланов, за да видя има ли достатъчно чакъл и пясък за бетонарките на ОСА. После прибягах с ръце на очите покрай оксиженистите, които се бяха обвили с елекродни искри, и завих към кулокрана.От двете страни на това чудовище се издигаха скелетите на двете главни оси на главния корпус. Зяпнах нагоре да видя къде по небето се е закрепил Павлов. Видях го на най-горния парапет - оглежда се бавно насам - натам и над него тъкмо минаваше едно мъничко бяло облаче.

От време на време се надвесваше над парапета и крещеше нещо към другите кофражисти и арматуристи, пръснати по височината на осовите постройки. Работниците изправяха гръб, вслушваха се за миг и после отново се навеждаха и продължаваха работата си.”(”Пъстър ден”, стр.226). Или със стаено достойнство разкрива съпричастността си към всекидневните градивни усилия на своите колеги от „Кубова якост”: ”Ред А, ред Б от главния корпус бяха извисили достатъчно своите грандиозни стени към небето.

...Между редовете кулокранът, „моят кулокран” се пързаляше стремително по колелетата си насам - натам и разнасяше огромните колони за монтиране и заваряване. По-нататък коминът на инженер Вълев отдавна бе напуснал кота 0 и растеше нагоре с огромните си железобетонни обръчи.

...Кубова якост, максимално налягане, какво беше по нататък - пак забравих.

Нищо, нали кубова якост все пак показва преди всичко якост.”(стр.235 ).

„Надбягване с пътищата” е закономерна, но и екзотична творба в художествения свят на Йордан Вълчев.Тя се чете и днес с предимно познавателен интерес, но е важна за изследователя преимуществено в извънестетически план.

С нея писателят ознаменува завръщането си в националната литература - след десетгодишно принудително мълчание, за което не споменава нищо и загадъчният му рецензент П.Станев.

Сам по себе си този факт е повече от показателен.Той е достатъчно категорично свидетелство за упоритостта, волята и амбицията на Й.Вълчев да преодолее забраните, ограниченията, забравата, да напомни за себе си, да реанимира, да атакува нови и неизследвани художествени територии и зони.

Да се впише в руслото на строителната тематика, много модна и престижна през 40-те-70-те години.
Тонът е даден от „Добро утро, хора!” (1949) от Пеньо Пенев и „Първи сноп”(1951) на Климент Цачев. По-късно в същата насока и в официозен дух се появяват „Сухата равнина”(1952) на Павел Вежинов и „Село край завод”(1969) на Стоян Даскалов - очевидни художествени провали. Но златоносната жила на строителната тема ще продължи да се експлоатира и през 60-те и 70-те години от автори като Георги Марков (”Великият покрив”,1965), Коста Странджев (”Водовъртежи”,1972), Васил Попов (”Низината”,1977) и се стигне до девненските оди на Кольо Севов (”Индустриален пейзаж”, 1974 ).

Това е типичната метаморфоза на едно тематично направление в българската литература, извикано на живот от повелите на деня, започнато с много ентусиазъм, вяра и вътрешна убеденост - а именно там, в чистия извор ще трябва да се търси и приносът на Йордан Вълчев с „Надбягване с пътищата”, постепенно обработено в едно „по-оформено” мислене, с притъпено социално-критично жило, деградирало до лимонадената белетристика и кинодраматургия на Кольо Севов.

Достатъчно е да се спомене само сценарият „Магистралата”(1974) и котурновото присъствие на Пълномощника на ЦК, носещ бремето на националния пусков обект, вездесъщ и суперкомпетентен, идеологически и нравствено безупречен, жив пример за подражание на работническата класа и говорящ рупор на последните партийни решения.

Вълчев не достига до такава пародия. Той е представител на друга епоха, отразява друга атмосфера - времето на големите надежди и чистите пориви, на наливането на основите, когато животът се е възприемал преди всичко като борба.

Неизбежно е засягането на проблема за смисъла на положения труд. Целта до голяма степен е постигната - в страната е изградена материално - техническата база на тежката индустрия, България става развита държава.

За тази нейна промяна заслуга има и снабдителят Йордан Вълчев.

”Надбягване с пътищата” е жив и непосредствен документ на едно отминало време с много ентусиазъм и чисти пориви.

Книгата не е написана и преработена със съзнанието да се прави преоценка на онази епоха.Задачата на Вълчев е  далеч по - скромна и той се  справя добре с нея.

Немаловажен е и проблемът до каква степен е искрен в своите записки, доколко е въвлечен в механиката и строителството на новия живот.

За разлика от „Сватба”, в „Надбягване с пътищата” преобладава позитивното начало, присъства вдъхновеният труд, а и самият писател живее и пише с мисълта за участието си в един неповторим исторически процес.

Дали тази книга не е изкупление за миналите грехове?

Дали чрез нея авторът не иска умишлено да се интегрира в системата, срещу която се е борил?

Дали това не е сделката, преследваща неотстъпно всеки различно мислещ български белетрист?

От дистанцията на годините трудно ще се даде един обхватен, обективен и точен отговор.

Истината е винаги относителна, а това твърдение важи с още по - голяма сила в случая с „Надбягване с пътищата”.

И тук отново ставаме свидетели на един от разпространените фокуси, продукт на онова ирационално време - неподправеният ентусиазъм, вярата в самоценността на положения труд, се съчетава с пресметнатия интерес за адаптация и оцеляване, за вкючване в трудовия ентусиазъм на цял един народ.

Такива са  повелите на средата, в която е създадена книгата и нейният автор е длъжен да се съобразява с тях.

За да създаде едно редово, но почтено и необходимо произведение в областта на строителната тематика.

Не е уместно писателят да се обвинява в колаборационизъм. Дилемата пред него е  или творческа смърт, или мъчително приспособяване към новите изисквания в изкуството. Йордан Вълчев избира втория вариант и сякаш историята оправдава неговия избор.

Книгата му днес се възприема не като конюнктура, а като необходима субективна оценка за онези преломни години.

На такава преценка са способни само непосредствените участници. Техните тълкуватели носят бремето на променените критерии, на новите социално - културни условия, на модните веяния и напъни, на изменчивия жизнен и творчески опит, на закъснялата или внезапно инспирираната актуализация на все още неосветената в детайли тема, наречена социалистическо строителство...

За честта на един писател

        

                                     За честта на един писател

„Тиня и чест“ е и пъзел, чийто конструктивни елементи се разкриват постепенно , и стар фотоалбум, осмислящ съдбата на главния герой Тони,едновременно  галеник на съдбата, нейна жертва,но и човек на  честта, заплашен да затъне в тинята.

Отдавна харесвам Константин Кацаров, слушал съм албумите на групата му „Ренегат“ като особено ценя  „Не умирай“ (2008) и „ТИМ“ (2014), чел съм и някои от най – представителните му книги –романите „Мутра“ (2006), Пепел“ (2013) и „Аз, лъжецът“ (2016).

Логично бе да се запозная и с  „Тиня и чест“.

И да остана приятно изненадан.

Това не е поредната кримка за изкуплението на страдащата мутра, искаща да скъса опашката на гущера, а проникновено и афористично написан дневник, пределно субективен, но и напълно искрен, един стъписващ поглед към егото на мъж на средна възраст, привидно погален от Късмета и работещ за митичния олигарх Ростислав – събирателен образ на нашия Господар, включващ черти на Кирил Домусчиев, Васил Божков и Гриша Ганчев, но същевременно човек с обременено минало – лежал  срещу парично заплащане в затвора за сметка на друг, с трудни и болезнено чувствителни роднински връзки, с хаотичен личен живот.

Тони все пак е мъж на честта, колкото и да е компрометирано това понятие у нас.

Той може да се държи като истински урод с поредната си любовница, да се подиграва с чувствата на личната си психоложка Диана, но , когато трябва стои в болничната стая до умиращата Таня, имаща шанс да оживее 0,001 % и щом се налага вади пистолета, за да раздаде правосъдие към намиращата се под опеката  му Джани(на)…

Той е силен, самоуверен, монолитен, готов е да влиза в словесни схватки с работодател и любими жени, но, налага ли се, прави компромиси и дори е готов на саможертва.

Тони е вън от всяко съмнение алтер егото на Кацаров, той е образът, от който се нуждаем, примерът за подражание, без да е схематичен и изсмукан от пръстите, тъй като е  обаятелен,  решителен и смел, от плът и кръв.

Голямата загадка в романа – пъзел „Тиня и чест“ е не дали ще запази достойнството си, ясно е,че ще се бори за него с постоянство и упоритост, а ще успее ли да открие жената на своя живот.

Тази, с която си струва да сподели оставащите дни, да превъзмогне егоизма и егоцентризма си, свойствения си цинизъм и самодостатъчност,  чувството за превъзходство и свръхзначимост.

Късметът му се казва Диана.

Личната му психоложка, жената, която го приютява в къщата си в студената селска нощ, която търпи всички изблици и конвулсии на сложния му и опърничав характер и която с настойчив стоицизъм и мъдрост го приласкава в своите обятия.

Взаимоотношенията им са пресъздадени с филиграна естественост и завидна дълбочина, те са и най – грабващите в романа и на тях всъщност се крепи крехката му архитектоника, разчитаща на обогатяващи впечатления , детайли и нюанси спрямо образи, сюжет, конфликт и интрига, на базата на всеки следващ разказ.

Циклизираното повествование е висш пилотаж в прозата и не на всеки се отдава.

Константин Кацаров не изпуска нишката, надгражда, обогатява посланията си, вкарва нови интересни детайли, разказва сладкодумно, без да доскучава и довежда с ентусиазъм и любов замисъла си до неговия логичен, очакван и успешен – за автора – край.

„Тиня и чест“ е важна и значима книга в творческото развитие на Кацаров.

С вкус на зелена ябълка и опияняващо наркотично въздействие.

Тя е свидетелство за неговата зрелост  като романист.

В името на честта на писателя и любовта и уважението на неговите читатели.

Борислав Гърдев

Константин Кацаров, „Тиня и чест“, 2019, роман,249 стр., „Фабрика за книги“, импринт на „БГ книга“ ЕАД, ред.Петя В.Димитрова

               

По дългия път на разказваческото майсторство

По стръмния път на разказваческото майсторство

    Йордан Вълчев извървява дълъг и стръмен път към писателското майсторство.

    Ако и да е роден разказвач, прозаик-новатор, дързък експериментатор, рушител на установени догми и стереотипи.

    Той тръгва устремно в полето на прозата като ученик през 1939 г.във вестник "Ученически подем", публикува след четири години пътепис за остров Тасос в меродавни всекидневник "Мир", а на 22 години и все още недипломиран юрист публикува първия си сборник с разкази "Боеве", излязъл на 20 декември 1946г.

    Това е стремитeлен пристъп, смел и отривист, подобен на ръководена от него атака на фронта.

    Той е упорит, талантлив, смел до безразсъдство и горящ от желание да пробие в литературата.Да се утвърди и спечели признание.

    Познава родната художествена традиция в лицето на Страшимиров, Петканов и Йовков.Усеща промяната с утвърждаването на донесения от Съветския съюз социалистически реализъм, но с типичното си индивидуалистично вироглавие желае да следва собствен път в прозата.

    И независимо от утвърждаващите се нови норми, които са му чужди, да следва зова на сърцето си, своята творческа съвест и своето призвание.

    Затова създава такъв необичаен, витален, шокиращ и неравнодушно приет сборник като "Боеве", в който Отечествената война е представена като кървава касапница и безсмислена за обикновения войник месомелачка.

    Като антихуманно и жестоко за редника изпитание, каквото е всяка водена война.

    Това влиза в рязко противоречие с налагащата се митологема за освободителния характер на кампанията, която по съветски образец кой знае защо е наречена Отечествена.

    Това е разбиване от упор на утвърждаващите се нови догми и стереотипи.(Да си спомним само "Боеве", "Духове", "Мародери", "Пешо").

    Опасна смелост в едно жестоко, коварно и тесногръдо време.

    Логично е, след дирижирания критически погром на асове като Павел Вежинов, Стоян Каролев, Емил Петров и Богомил Райнов, да последва не само скриването му от официалния литературен живот за 10 години, но и "превъзпитанието му" в българския Гулаг, чиято еманация е Куциян.

    Но Вълчев е не само талантлив, но и жилав писател.

    Той доживява реабилитацията си с цената и на някои неизбежни за социализма компромиси. Те се отнасят преимуществено до поведението му на човек, знаещ мястото си в живота, но търсещ упорито място на трапезата и трибуната до богоизбраните.

    До утвърдените и наложени литературни корифеи, които се изучават в училищата и университетите.

    "Боеве" се сдобива с преиздания от 1981 и 1990 г. и с култов статут-и ние сме имали литература на съпротивата-при това в нейния зародиш.

    А същевременно творецът не усеща, че с всяко преиздание, с допълненията, редакциите поправките и съкращенията разваля хубавия сборник, преобразява го в нещо конвертируемо и приемливо за режима, в част от традицията, приближавайки се опасно до облика на конфликтуващия с него Павел Вежинов...

    Йордан Вълчев не е писател на една книга като Хайтов.

    Щастие е, че като разказвач той не само се съхранява, но и търпи развитие.

    То, разбира се, не е само възходящо, свързано е и с поредица неудачи и откровени провали, които ги откриваме най-вече в сборника "Сватба"(1971), но без тях не може да се роди шедьовъра "Родихме се змейове" (1969).

    За да създаде нещо ценно и значимо Вълчев има нужда от стимул, цел и твърда почва под краката си, свързана с негови драматични преживелици и каверзни въпроси за рода и племето, които винаги са го вълнували от ранната младост до последните дни на живота му.

    Социалистическата съвременност не е неговата стихия.

    Неизбежно на нея посвещава най-слабия си и конюнктурен роман-всъщност цикъл очерци "Надбягване с пътищата"(1956), а когато се опитва да разкрие непредубедено и с ироничен оттенък промените в живота на хората се сгромолясва в дребнотемието на съвременника си и стига до фейлетонните зарисовки на "Сватба", "Преквалификация на пола" и "Алиенация".

    Навлезе ли в дебрите на близката ни и по-далечна история обаче, го обзема патриотичен плам, който запалва въображението му и ражда както дръзко-нестандартни, но интересни от евристична гледна точка трактовки като "Разминаване", "Дипломатически разговор" и "Капитан Томпсън" от "Сватба", така и необичайни и директно кореспондиращи с класиката-П.Ю.Тодоров-внушения като "Съзерцание " от сборника от 1983 г. "Старо злато".

    Мисионерската страст, с която писателят разнищва родната история намира за първи път своята адекватна реализация в цикъла "Отбясъци от сабя" от сборника "Сигнали за атака"(1969).

    Към който и разказ да посегнем тук, установяваме с изненада, че представата ни за българската история е бледа и обременена с учебникарски предразсъдъци.

    А всичко е много по-различно и интересно. И най-вече е поднесено нестандартно и увлекателно.

    Не усещаме кога сме погълнали един след друг разказите "Сигнали за атака", "Любовта на Исперих", "Сава Косерката", "№73", "Княгиня Мара" или "Капитанът от Петърч", но усещаме в себе си възхитата от повествователното майсторство на Вълчев, разбираме, че сме в плен на завладяващата интрига, на нешаблонните образи и конфликти, на авторските романтични страсти и блянове.

    Писателят изпълнява умело мисията си "да българува", умишлено наблягайки на непознати страници от историческото ни минало, възвеличавайки народния дух и събуждайки патриотичния порив у всеки читател, който за него е и съмишленик.

    И това не е празна надежда или смешен блян, тъй като наистина е важно тези му творби да достигнат до по-широк реципиентски кръг в онези години на показен "интернационализъм", когато все пак идва ред и на националното свестяване, на преоткриване на съдбовните мигове от родната ни история, на връщане към корените, към извечните и непреходни родни ценности в духа, манталитета, светоусещането и поведението ни, без които ние наистина рискуваме да се загубим като народ и държава.

    Удря часът на писателя патриот и коренотърсач, ражда се магическия цикъл "Родихме се змейове"(1969).

    Към този сборник имам особено , възторжено отношение. Знам адмирациите, с които разказите са посрещнати от Михаил Неделчев, Огнян Сапарев или Емилия Прохаскова .

    Убеден съм, че те са най-ценното, което Вълчев ни е оставил като прозаик.

    Които винаги ще се посочват сред най-ярките постижения на коренотърсаческата ни проза от края на 60-те години, редом с постигнатото от Радичков, Хайтов и Васил Попов.

    Но и с една малка и съществена добавка.

    Йордан Вълчев отново деликатно е не толкова пренебрегнат-това е невъзможно за неговия прозаичен шедьовър, прочитайки който и да е от бисерите му - "Клетварка", "Приказка", Кулски панаир", "Погребение", "Родихме се змейове"... - се убеждаваме в демонстрираната класа.

    Но постигнатото от него все пак е неглижирано. И не става дума само за недадената му по право Димитровска награда, колкото за поставянето му умишлено на опашката на представителната редица национални първомайстори-разказвачи.

    След Хайтов, Радичков, Генчо Стоев и Васил Попов.

    Има защо- в сборника се отдава заслуженото на легенди и митове, свързани с родния край от по-близка и по-далечно минало, възвеличават се изконни ценности, свързани най-вече с героизма и патриотизма на кулчани, чието внушително обобщение е респектиращият образ на ген.Тепавичаров, ненатрапчиво, но ефективно се противопоставя славната история на унилото настояще, " царската" на "текезесарската земя". 

    А това е повече от предизвикателно. И трябва да се санкционира.

    То говори и за система, за тенденция, за следвана литературна политика за умишлено омаловажаване на писателските усилия и достижения.

    И само силен дух и неподправен талант като Йордан Вълчев може да оцелее и се съхрани в подобна лепкава и задушаваща атмосфера.

    Да намери сили да продължи напред. Сам, порицаван и иронизиран.

    Но с мисия и цел в живота и литературата.

    Препятствията, униженията, пренебрегването ще го стимулират към най-значимите му върхове в овладяване на трудната и хлъзгава територия на романа, независимо дали той тежнее към философското есе-"Исперих"(1969-1979 ) или към епопеята на съдбовните мигове при покръстването и налагането на новата азбука в "Стъпала към небе"(1952-1990 ).

    В същата насока ще са и мисионерско-еверистичините му дирения, които получават завършения си модел в есеистичния сборник "Календар и слово"(1986), плод на упорита и продължителна двадесетгодишна събирателно-изследователска дейност, изтъкната с основание от рецензентката му Маргарита Петринска.

    Но в тези години Вълчев обръща гръб на разказа. Като че ли му отмилява...

    В едно писмо до мен от 2 юли1992г. той с умиление си спомня какъв шедьовър му конфискува милицията преди да замине за Куциян.

    Подробно ми описа сюжета на "Ефрейтора на площада" и аз наистина се вживях в тревожната атмосфера от края на 1944 г., когато в изблик на безумна смелост патриотът-ефрейтор, олицетворяващ загиващото родолюбиво българско войнство насочва оръдието си към щаба на Народната милиция на площад "Славейков", символ на зараждащата се тирания...

    И съм се чудил-и тогава , а и сега - защо писателят си губеше времето да ми припомня и преразказва нещо, което явно го е вълнувало и измъчвало с години, което е било носено от творческо му съзнание, за да отлежи и изкристализира, а не седна да го възстанови на белия лист в целия блясък и съвършенство, на което е способен като утвърден вече класик?

    Вместо това се оправдаваше с неотложни ангажименти и с наивната надежда, че текстът му ще бъде открит в милиционерското му досие...

    А след това ме изненада с посвещение, което ми изпрати през същата година за новоизлязлата си книга "Царските разкази на Йордан Вълчев"(1991) - един тъжен залез на писателски му талант, последен отблясък на някогашните му звездни върхове, нескопосно и ненужно начинание, в което нито композицията (механичен сбор от "Боеве" и "Родихме се змейове" , обединени с прясно написани очерци и мемоарни късове), нито пък качеството на новите му творби отговаряше на критериите и изискванията за стойностно и образцово четиво.

    Това обаче бе писателският избор, последният му "прегледен и нареден" от него сборник.

    Не най-добрият, дори по-скоро рушащ и развенчаващ представата ни за мастития прозаик. Но днес от дистанцията на изминалите години го възприемам по-скоро като негова последна воля и като своеобразно прозаично завещание, колкото и тази констатация да звучи нелепо и несъстоятелно.

    Писателят бе направил пълния си кръг. Усетил изчерпването си, реши да слезе от сцената подобаващо и с достойнство, връщайки се към безспорните си върхове от "Боеве" и Родихме се змейове", допълвайки ги и разваляйки спомена и въздействието от тях с модната тогава , но и конюнктурна монархическо- носталгична струя.

    Така е смятал за правилно и сигурно се е надявал точно с тази подборка да остане в историята на литературата ни като майстор-разказвач.

    А може би е отлагал голямото си завръщане за други, по-щастливи и плодотворни времена.

    Когато ще бъде и по-свободен, и не така обвързан с актуално-злободневната действителност и когато се е надявал да създаде поне още един сборник от ранга на Боеве". Или на "Родихме се змейове"...

    За това само може да се гадае днес. Но би било хубаво и справедливо творецът да завърши своя земен път с такъв категоричен успех, мечта, която съдбата не му позволи да осъществи.

  Среща с писателя Том Ханкс                      

За него съм писал неколкократно.

Правих му и портрет, в който се постарах да обхвана най – важните му достижения като актьор, продуцент , сценарист и режисьор.

Защото Том Ханкс е универсален талант.

Той завинаги ще остане в съзнанието на публиката като глуповато – чаровния Форест Гъмп  и несъкрушимия Чък Ноланд  - Корабокрушенецът от легендарните саги на Робърт Земекис от 1994  и 2000 г., но е добре да се знае, че е създал и прилични филми като режисьор – „Музиката, която правиш“ (1996) и продуцент –„От Земята до Луната“ (1998), „Братя по оръжие“ (2001), „Полярен експрес“(2004), „Пасифик“ (2010),че е сценарист и постановчик на пренебрегваната  комедия „Лари Краун“ (2011)…

Посочвам тези известни факти, за да подчертая, че работата му като писател не бива да ни изненадва.

В Холивуд романи са писали и други светила като Кърк Дъглас и Елия Казан.

Така че Ханкс не е някакво уникално изключение.

Просто желанието му за изява и контакт с публиката придобива друга форма.

Не бива да се пренебрегва натрупаният от него  40 годишен опит в киното.

Той се чувства при четенето на всеки негов разказ и новела от „Рядък модел“ (2017).

И това е логично.

Но само по този начин може да се обясни умението му да гради интрига от на пръв поглед банални житейски обстоятелства, да пласира интересни и любопитни персонажи, да борави с ударен , ефикасен и кратък диалог, да избягва до минимум ненужните ремарки, да бяга от отегчителните портретни характеристики и да остави в движение образите му да очертаят своя неповторим характер и скрит потенциал.

Да разчита на очарователния хумор,непосредственото разкриване на простите неща в живота, топлотата, с която винаги обагря своите толкова познати, но и така ефектно поднесени истории, но и на острата си наблюдателност, благодарение на която всеки детайл от фактурата и средата, си е на мястото и има своята важна функционална значимост.

И , разбира се, като акцент, афинитетът му към пишещите машини, които присъстват във всяка една от 17 – те разказани от него истории.

За да научим впоследствие, че е техен страстен колекционер, че притежава над 150 екземпляра, включително и от Чехословакия! И че им се възхищава с рядка ретро любов, в която има мания и емпатия.

В няколко интервюта Том Ханкс бегло споменава как е писал книгата.

На части.

Докато е чакал поредния полет на самолета или в хотелските стаи в различните световни локации, където го отвеждат неговите професионални ангажименти.

Сякаш е писал скици или наброски.

Не му се връзвайте на приказките.

Всеки текст е внимателно обмислен и работен, с много редакции и шлифоване.

Писан със страст и  любов, но и с очакваната отговорност пред читателската присъда.

Ханкс излиза  в ново амплоа, но това съвсем не означава, че е подходил към задачата си несериозно.

Той уважава и цени своите фенове.

И затова както в киното, така и пред белия лист /екрана на монитора държи да се представи в най – добрата си светлина.

Иначе не би бил Том Ханкс.И не би получил тази толкова кратка, но така скъпоценна похвала от „Ню Йорк таймс“ – „Първокачествена проза.Каквато можеше да се очаква.“

И ако и да е филмова звезда в сборника „Рядък модел“ почти няма нищо пикантно и съществено от лъскавия сват на Холивуд, ако изключим „Турне в града на светлината“, където обаче се разкрива целия цирк по представянето на скъпо струваща касова продукция в Европа.

Той отдава дължимото  на тружениците  на шоубизнеса с прекрасния етюд „Кой кой е?“, пресъздава осъществяването на крупна сделка в сферата на недвижимите имоти като сценарий за тв сериал – „Отседнете при нас“, държи да развие любопитна и важна за него случка в поредица, като своеобразна трилогия – „Три изтощителни седмици“, „Алън Бийн плюс четири“ и „Стив Уонг е съвършен“, да имитира с много ирония крещящите малки уводни статии в провинциалната преса – „Нашият град днес с Ханк Фисет – антика в нюзрума“, да помечтае за един по – добър свят, който е можел да стане такъв още по време на световното изложение в Ню Йорк през 1939 г. – „Миналото е важно за нас“.

Рядко пише за мегаполиса, въпреки че отлично познава Града на Голямата ябълка , който блести с неподправен блясък, но и в цялата си автентичност в „Миналото е важно за нас“  и „Иди при Костас“, наблягайки основно на живота и преживелиците на средния провинциален американец.

Тук се чувства в стихията си и не случайно развива цяла трилогия с постоянно действащи симпатяги като  Ана , Стив Уонг и МДаш, в която като чели най – добра е първата част – „Три изтощителни седмици“, а най – забавна втората – „Алън Бийн плюс четири“, разказваща за вълнуващ частен полет на тримата ентусиасти до Луната…

Любителите на фактологията, съответствията и търсенето на податки и стимул за написването на отделните творби имат поле за изява.

Ханкс не крие откъде получава своето вдъхновение – за „Бъдни вечер 1953“ това безспорно е сериалът „Братя по оръжие“(2001), „От Земята до Луната“  (1998) го вдъхновява за ведрия приключенско – комичен опус  „Алън Бийн плюс четири“, „Кой кой е?“ пък е вариация на прастарата сага „Роди се звезда“, чиято последна версия гледахме през лятото на 2018 г.

А що се отнася до „Иди при Костас“ това е вече умело пресъздадената лична история на неговия тъст Хасан Ибрахимов, присъстващ в повествованието с леко промененото си собствено име Асан.

Тук му е мястото да отбележим, че Хасан (1920 – 2010) е друг уникален образ и пример за подражание от семейната вселена на Ханкс, който го е вдъхновил за написване на може би най – важния и топъл опус в сборника.

От всеки ред в тази проникновена поема в проза личи респекта, уважението, голямата любов към българския помак, съумял да избяга от комунистическото робство в България и да се устрои в Страната на неограничените възможности.

С упоритост, постоянство, трудолюбие, късмет и помощ от гръцката диаспора.

Което не е прикрито и е споменато съвсем коректно в „Иди при Костас“.

Знаем, че Хасан е бащата на Маргарита Ибрахимова – Рита Уилсън, втората съпруга на Ханкс, поради което той е известен в съсловието и като „българският зет“.

Нали помним култовата му реплика „Мамка му!“, изречена пред телевизора в кафенето на нюйоркското летище „Кенеди“ в прословутия „Терминалът“ (2004) на Спилбърг?

Сега Ханкс за втори път прави безплатна реклама на родината на своята съпруга, написвайки прекрасна новела, която би красяла всяка антология на съвременната българска проза.

Осъзнаваме ли  какво е сторил за нас големия актьор, режисьор и писател?

Колко влиятелни фигури в Меката на шоубизнеса имат някакво отношение към  родината ни ?

Тед Кочеф, защото е роден в Пловдив – къде е неговият обещан филм за спасяването на българските евреи?, Силвестър Сталоун, тъй като снима тук и участва в доброжелателна реклама за България, Том Ханкс, защото е български зет …

Сещате ли се за някой друг?

Между посочените само Ханкс е двукратен носител на „Оскар“.

А сега се утвърждава естествено и непринудено и като майстор на новелата.

Защото, ако изключим четирите истории, имитиращи уводни страници в провинциалната преса – четвъртата от които  - „Нашият град днес с Ханк Фисет – искрено ваша, Еванджелина Есперанса“ е също много забавна, всички останали  тринадесет са си новели – добре конструирани,експонирани, майсторски написани.

Със своята пословична скромност Ханкс смята, че сборникът му се „дължи на Нора“, небезизвестната режисьорка и сценаристка Нора Ефрон, с която работи в „Безсъници в Сиатъл“(1993) и „Имате поща“ (1998).

Истината е, че  може и да е много добър неин ученик, но за написването на „Рядък модел“ има основна заслуга самият той и че  се представя убедително и автентично като много добър писател.

Дали ще продължи да пише и издава книги и до колко те ще носят качествения щемпъл на „Рядък модел“ е друга тема за размисъл.

Сега, докато четем първия му сборник с разкази и новели, нека се насладим на чудото – раждането на поредния голям прозаик на Америка.

Който, по волята  на съдбата, се оказва нашият стар, добър познайник Том Ханкс.

Борислав Гърдев

„Рядък модел.Няколко разказа“, Том Ханкс, ИК „Колибри“, С., 2018, превод Надя Баева, отг.ред.Жечка Георгиева