Първият екшън герой

                   Първият екшън герой

От висотата на своите 80 години той изглежда като дядо на екшъна.

С времето придобива култов статус на пионер  в жанра, на който отдаде 40 години от живота и кариерата си.

Животът на Карлос Рей Норис, един от тримата синове на Уилма и Рей Норис , наистина се развива като в  американски следобеден тв сериал.

Ражда се в Райън, Оклахома, на 10 март1940 г.

Детството му е мрачно и тежко – бащата, шофьор на камион и на автобуси, прекалява с алкохола, самият Карлос  като продукт на смесен брак от ирландско – индиански произход , е обект на подигравки в училище заради неговата стеснителност,следва неизбежният развод през 1956 г., местене в Преъри Вилидж, Канзас, последвано от това в Торънс, Калифорния, с братята и майка си.

Уилма работи като сервитьорка, семейството живее бедно, но  с много обич и взаимно уважение.

През 1958 постъпва във Военно – въздушните сили на САЩ като въздушен патрул, изпратен е в базата Осан, Южна Корея.

В нея получава прякора си Чък от приятел испанец, започва да се занимава с Танг Су До, печели черен пояс, създава свой стил Чунк Кук До – Универсален път.

След което идва ред на Федерацията на бойните изкуства и програмата  „Да изритаме наркотиците от Америка“, насочена към подпомагане чрез бойни техники на деца в риск.

През 1962 г. е освободен от военна служба, работи за авиокорпорацията „Нортроп“,парите не стигат, отваря училищна верига за карате,стартирала от двора на дома му,фалира, започва отново , запознава се с Чад Маккуин, синът на звездата Стив Маккуин.

Чък става професионален треньор, има достатъчно ученици, славата му нараства, тренира с известните японски инструктори Хидетака Нишеяма и Фумио Демура, както и с бъдещите кикбокс звезди Джо Луис и Бил Уолъс.

Първото състезание , в което участва – All Star Chemionship, се провежда през 1965 г.в Лос Анжелис, отправна точка за поредица от мачове до 1967 г., в които търпи и поражения, но и постига впечатляващи успехи.

Губи от Джо Луис и Алън Стийн, но след това побеждава Луис, Скипър Мулинс, Виктор Мур, Арнолд  Уркидез,Рон Марчини и Стив Сандърс в прохождащите професионални двубои с пълен контакт.

През 1968 г. е преломът – първо губи от Луис Делгадо ,заради спорно съдийско решение, но след това се реваншира на  24 ноември 1968 г., печелейки титлата на Професионалния карате шампионат за средна категория, която задържа шест поредни години.

През 1969 г.придобива тройната карате корона за най – много победи през годината, както и приза Боец на годината от списание „Черен пояс“.

На хоризонта се задава киното.

През 1969 г. е дебютът му във филма на Фил Карлсън„ Авариен екип“.

По сценарий играе мълчалив бодигард, който трябва да произнесе само една фраза.

Но как да стане това,веднага след финалната битка за световната титла, когато е със счупена челюст и наранено око?

Естествено е мъката на словото да го задави с много  дубли, докато най – накрая произнесе репликата си удовлетворително.

Чък разбира, че киното не е шега работа, че не е достатъчно само да показваш мускули и и да раздаваш крошета, да гледаш страшно и да шофираш „до краен предел“.

През 1970 г. преживява лична трагедия – във Виетнам загива брат му Виланд.

Съдбата обаче обича смелите – по време на демонстрация на бойни изкуства в Лонг Бийч , Калифорния,през 1968 г.,Норис се запознава с Брус Лий.

Срещат се две легенди, обединяват усилията си и правят класиката „Пътят на дракона“ (1972).

Филмът  е важен, доколкото е режисиран от Лий и е неговият втори значим пълнометражен опус след „Големият шеф“ (1971) на Реймънд Чоу.

При днешно гледане ще  открием, че самата история  с ресторантьора Танг , борещ се с банда рекетьори,е варварски  опростена и семпла и че цялото внимание на постановчика е заето от легендарния сблъсък на Танг -Лий и Колт – Норис на Колизеума.

Признавам, че  50 години след заснемането му, проследяването на финала е незабравимо преживяване, тържество на първичното, чисто и лишено от специални ефекти бойно изкуство, на професионализма и всеотдайността на двамата Големи, събрали се за пръв и последен път на снимачната площадка.

Вероятно Норис се е почувствал звезда след премиерата на „Пътят на дракона“, но  след това има малка роля като карате инструктор  в комедийния трилър „Учителите на студентите“ (1973) на Джонатан Каплан, последвана от краха на следващия му филм – „Клане в Сан Франциско“ (1974) на Вей Ло,  който би трябвало да му е подействал като студен душ.

Лош сценарий, повърхностна режисура, нелеп монтаж и пълна безпомощност при изграждането образа на Чък Шлойтър, лепват петно на Норис, носещ вина и за финансовия провал, който ще продължи до 1981 г., когато „Клането“ е отново пуснат на екран, хитро промушвайки се зад гърба на поредицата успехи на Чък Норис тогава.

Настъпва отрезвяването .

Чък Норис се оттегля  от спорта с карате рекорд 183 – 10 – 2, но не го изоставя напълно – през 1989 г., заедно със звездата на американския футбол Уолтър Пейтън,  по магистралата Чикаго – Детройт на езерото Мичиган,  преодолява  612 мили за 12 часа, 8 минути и 42 секунди, подобрявайки с цели 26 минути предишния рекорд,поставен от Майкъл Роналд Рейгън, като триумфът е повторен след две години, когато Норис става шампион на САЩ на състезание със суперкатери, развивайки скорост от 140 мили в час, а в добавка ежегодно организира турнир по карате за притежателите на черен пояс,победителят на който получава купата „Виланд Норис“  .

 Идва ред на актьорските  уроци в студио МGM .

Съдейства  Стив Маккуин.

Никак не му е лесно да плаща таксата от 600 долара, но не се отказва.

Неговата учителка по актьорско майсторство Естела Харман го научава на най – важното  - да бъде спокоен пред камерата, да пласира правилна дикция и на финала на всеки  ангажимент да показва на публиката своята запазена марка – бойните си умения, като най – вече чрез двоен въздушен удар с крака праща противника си в небитието.

Завръща се на екран през 1977 г. с  „Авантюрист! Авантюрист!“ на Дан Хюлит в облика на щофьора на камион Джон Дейвид Доус.

Успехът  ще дойде с „Добрите момчета  носят черно“ (1978) , в който се подвизава като Джон Букъри .

Тъй като филмът на Тед Пост струва 1 милион долара, братът Аарон наема  кинотеатри, понеже собствениците им не смеят да рискуват  с разпространението му и в малка хотелска стая брои постъпленията, които дели между екипа и шефа на съответния киносалон.

Става така, че „Добрите момчета…“ донася приход от 28 милиона долара!

Чък , противно на ширещите се от вицове и забавни  легенди, съвсем не е галеник на съдбата.

Кариерата си на спортист започва със загуби, през пиковата за кариерата му 1968 г. отново търпи поражение, за да тържествува в края на с.г.благодарение на стоманената си воля и упоритост.

В киното пътят му също не е постлан с лалета и рози.

След „Влиза драконът“ идва сгромолясването с „Клане в Сан Франциско“, в чийто финал героят му е дори победен и умъртвен след многобройни юмруци!

Ако и да шлифова с годините си своите качества и самороден талант, Чък не снима в голямо студио, като изключим  квазипримера с „Каролко“ и купилото го след фалита му „MGM“, няма щастието да работи с известни постановчици, популярен е , но славата му е несъизмерима с тази на Стив Маккуин или Джак Никълсън, не може и да мечтае за „Оскар“, въпреки че получава през 1989 г.звезда  на Холивудската алея на славата.

Филмите му са стандартни и еднозмерни екшъни.

Те са безхитростни приказки за борбата на Доброто и Злото, за защитата на традиционните американски ценности, възхваляват мисионерската роля на САЩ и понякога защитават патриотарски и спекулативни каузи – „Безследно изчезнал 1,2,3“ (1983 – 1988) и „Нахлуване в САЩ“ (1985) на Джоузеф Зито или „Делта Форс 1, 2“(1986 – 1990) на Менахем Голан.

Злосторниците – китайци, виетнамци,корейци,палестинци, руснаци, колумбийци - убийци и  терористи, трябва да бъдат победени, справедливостта  да възтържествува сред насилие , което бихме нарекли мотивирано, без ужасяваща жестокост и море от кръв и бруталност.

Чък Норис – детектив, полицай,шофьор, спортист,  е просто Рицарят и Копиеносецът на Добрата Америка, който трябва да въздаде правда на принципа – „Което е добро за родината ми, то е стойностно и за мен!“

Посланието му имаше ефект и се харесваше -  дори след  11 септември 2001 г., а всички ние, зрителите от соцлагера, гледахме  филмите му на прословутите VHS  касети.

Чък Норис  доживя само една  премиера на свой филм на български екран – на „Неупобедимите2“ през 2012 г. и това е наистина феноменално – звезда от неговата класа спечели известност най – вече от видеопрожекции и  тв сериали!

Освен брат му Аарон, положил усилия да обработи  грубия диамант в  поредица от 7 филма като „Решаващи удари“ (1992) или „Горският войн“(1996) и Джоузеф Зито, превърнал го в култовия отмъстител полковник Брадок в трилогията „Безследно изчезнал“ (1983 – 1988), отдавайки необходимото уважение на паметта на загиналия Виланд, Норис получава възможност да разгърне пълноценно своя потенциал единствено при Стив Карвър.

Жалкото е, че с него снима  само два филма, но за сметка на това те са, както се казва без ирония, „класика в жанра“ – „Око за око“ (1981) – Шон Кейн и , разбира се, „Вълкът единак Маккуейд“ (1983) – рейнджърът Дж.Дж.Маккуейд.

Той е всъщност емблемата, качественият щемпъл на марката „Чък Норис“, разкрила се в едно рядко срещано сцепление между умела режисура, стойностен сценарий и уверено ръководени партньори  като Дейвид Карадайн и Барбара Карера.

Това е големият, категоричният успех на Норис – на финала той побеждава злодея Роули – Карадайн, след здрава тупалка и след като го взривява в бараката му.

В своята мемоарна книга „Тайната на вътрешната сила.Моята история“ с последно издание от 2004 г. той с гордост споделя как след премиерата  известни негови колеги от „А“ лигата на Холивуд  като Бърт Рейнолдс  го поздравяват с успеха, подчертавайки че вече се е разкрил като истински талантлив актьор, но, интересно, никой не му предлага следващ престижен проект.

Вероятно във времето на големия си триумф Чък Норис проумява лицемерната същност на Меката на киното, разбира че няма да бъде наследник на Марлон Брандо и просто продължава да снима екшъни – до 2012 година, получавайки овации от звезди от ранга на Чарлс Бронсън и Силвестър Сталоун.

Не че не опитва някакво разнообразие- играе себе си в „Рещаващи удари“( 1992) на Аарон Норис , снима комедии – „Върховното куче“ (1995) на Аарон Норис, без да забравяме и камеоизявата му в „Големи топки“ (2004) на Роусън Маршър Шърбър и естестено „Огненият валс“ (1986) на Дж.Ли Томпсън като Макс Дониган  в партньорство с Луис Госет младши, търси късмета си в хоръра  - „Изчадие адово“ (1994) на Аарон Норис  и „Обиталището на дявола“ (2003) на Али Биджан , прави екоприключение с „Траперът“ (1996) на Аарон Норис ,представя на видеокасета своята програма „Самозащита“(1997), снима тв филми – сериалът „Синове на светкавицата“ (1999) на Джон Леонети, епизодът „Гръм от вашата страна“ и „Военно положение“ (2000) на Стенли Тонг, сегментът „На война като на война“, в които се подвизава като прочутия рейнджър  Кордел Уолкър.

И тъй като стана дума за сериали – Норис има съществен принос за феноменалния успех на поредицата „Тексаският рейнджър Уолкър“, реализирана  от 1993 до 2001г.от Кристофър Канаан, Лесли Грийф и Пол Ходжис в девет сезона и 203 епизода за CBS, към които добавяме и пълнометражния филм на Аарон Норис от 2005 г.“ Уолкър : правосъдие по тексаски“.

Това е истинска популярност, не намаляваща с годините! Модерен уестърн за цялото семейство с допустима доза насилие, щипка хумор  и неизбежната победа на справедливостта.

По същото  време – 2005 г.Чък Норис решава да направи кратък биографичен филм при Кени Колди, в който разказва за трудното си детство, за гибелта на брат си, за дружбата си с Брус Лий, за своята майка,втора жена Джена  О` Кели, брат - Аарон,за режисьорите и актьорите, които са работили с него…

Логично е признанието му, че се чувства най – добре в света на екшъна, че тук е в свои води, знаейки добре как да се бори с лошите в името на справедливостта и законността.

Снима последователно „Силата на единака“( 1979) на Пол Аарон , „Октагон“ (1980) на Ерик Карсън , „Мълчаливата ярост“( 1982) на Майкъл Милър ,“Принудителното отмъщение“( 1982) на Джеймс Фарго ,“Кодексът на мълчанието“ (1985) на Андрю Дейвис ,“Героят и страшилището“(1988) на Уйлям Тенън ,много качественият „Наемен убиец“(1991) на Аарон Норис,“Войната на Логан“(1998) на Майкъл Прийс ,като вълната бавно утихва с дилогията „Човекът на президента“ (2000 – 2002)на Ерик Норис , „Ювелирът“(2005) на Уйлям Тенън  и,естествено, „Непобедимите 2“ (2012)  – легендарната му  страховита изява, с която той се сбогува със света на екшъна и на героико – приключенските приказки.

Изява, която дължим основно на Силвестър Сталоун и благодарение на когото сме свидетели на незабравимия диалог между двамата :

„-Носеше се мълва, че си мъртъв.

-Имаше нещо такова.

-Чувал съм един слух, че те е хапала кралска кобра.

-Да, и след пет дни агония…кобрата умря.

-Букър, радвам се да те видя.“

И не по – малко поучителният финал  пред хеликоптера:

„-Какво правиш тук?

-Тръгвам си.Ти унищожи бизнеса ми.

-Нали беше самотният вълк ?

-Понякога в глутницата е по – весело!

-Имаш право.“

С епоса на Саймън Уест приключи Голямото приключение на Чък Норис в света на екшъна, продължило 40 години.

Очеркът , след издадените от него седем книги,трябваше да го приключа с шекспировото заключение от „Хамлет“ – „Останалото е мълчание.“

Нищо подобно!

Норис написа интересни, смислени  и съкровени мемоари и между другото реши да се снима в серия от атрактивни реклами в Русия, Полша, Чехия, Румъния!

Дали са му трябвали пари или е искал просто да се забавлява , е въпрос с повишена трудност.

Изгледах 17 минутният сборен клип с  негови реклами и се смях от сърце.

Независимо дали рекламира бира „Планинска роса“, видеоигрите  „Уърлд  Уоркрафт“ и „ФИФА 13“, дезодорант „Ричард Гуард“, карате турнири  от Лос Анжелис и Оклахома до Маями,посрещането на Коледа и нова година на самолет , Сателитната телевизия „Т – Мобайл“,банка – „Западна банка ВБК“,лаптопи„Лайф тим“ или безалкохолна бира –„Сан Ин Бев“ по лиценз на белгийската „Hoegaarden“, Норис е едновременно органичен, строг, съсредоточен, амбициозно отдаден на марката , която популяризира и безумно смешен!

Дали това не е било неговото скрито призвание – справка  - удивително забавното му интервю, дадено на  Дейвид Летерман на 4 февруари 1988 г.?

Може би е трябвало след 70 – тата си година да рискува да ни разсмива, за да разкрие напълно щедрия си комичен резерв? Това ли го е подтикнало да даде гласа си за първия сезон на комедийния сериал „Голдбърг“ през 2015 г., дело на Адам Ф.Голдбърг?

Или мисията му е да е посланик на бойните изкуства за самозащита, с което си обясняваме и популярността му в Източна Европа, особено след посещението в Москва на 16 май 1992 и Будапеща на 28 ноември 2018 г.?

Отговорът на тази мистерия оставам на бъдещите му изследователи.

Аз само ще отбележа, че за мен бе удоволствие да напиша този портрет и покрай него да си припомня лентите на Норис, с които израснах.

Днешните задоволени и разглезени зрители си нямат представа какво означаваше през 80  - те години на миналия век да се събираме тайфа приятели в хола на притежателя на видеокасетофон и при плътно спуснати завеси да следим в захлас поредната донесена от тираджия VHS касета с мънкащ гласов превод и лошо качество, запечатала подвизите на любимия ни Чък Норис в „Око за око“, „Самотният вълк Маккуейд“, „Делта Форс“ , „Огненият валс“или „Безследно изчезнал“…

Били сме млади, неопитни и наивни, но за нас тези сбирки бяха култови и се възприемаха като откровение.

Може би тогава в душите ни е било посято и семето на съмнението, че светът, в който живеем, е фалшив и покварен, че има и друга алтернатива, за която трябва да  се борим като отстояваме принципите си.

И вероятно частица за нашето узряване при възприемането ценностите на демокрацията са имали и скромните и днес изглеждащи  ретро  екшъни на Карлос – Чък Норис.

Какво пък и това не е малък принос за нас, нали?

А че републиканецът Норис държи на убежденията си и уважението на президентите Рейгън и Джорд Буш баща, но е готов да поддържа и ръководител на страната си от друга партия – Демократическата – личи от изпълненото му с достойнство писмо, което праща на  Барак Обама с дата  9 ноември 2008 г. и публикувано на другия ден в „Уърлд Нет Дейли“ – „Изборите приключиха. Няма повече обещания. Без повече думи. Може да работите добре в екип, но този път нямате конгресмени, зад които да се криете.

Вие сте сами – водите глутницата – и цялата страна гледа. Особено аз.

…Има едно нещо,което ще направя специално за вас, докато носите тежестта, за да ръководите нашата нация.Ще се моля за вас…Имате думата ми – ще се моля.

Един от вашите 300 милиона шефове, Чък Норис.“

До нови срещи, мистър Норис!

Борислав Гърдев

За Мустафа Кемал и горестната българска орис

Мустафа Кемал не е светец.На съвестта му тежат големи грехове – кланета на българи, прочистване на малоазийския бряг от гръцко население, смятано от много изследователи за геноцид.

Това безспорно е така.

Но нека не забравяме, че насилията са извършени по време на война.

Аз в никакъв случай не оправдавам избиването на  арменците в Кавказ, но не забравям, че те са смятани от османците за пета колона, през чийто земи войските на генерал Юденич целят превземането на Цариград и проливите – ни повече, ни по – малко.

При това, евентуалните руски придобивки са били признати за ЗАКОННИ предварително от англо - френските съюзници.

При сраженията се дават жертви, извършват се жестокости.

Аз не срещнах в енциклопедичните източници данни Кемал да е замесен пряко в арменския геноцид, но все пак воюва по това време като командир на Втора армия именно на руско – турския участък на фронта, мъчейки се да спаси столицата на империята и дори превземайки за кратко от руснаците градовете Муш и Бетлис на 6 – 7 август 1916 г.

Мустафа Кемал побеждава англичаните в свирепата битка за Галиполи.През най – съществената част от кампанията – от 18 март до 21 август 1915 г. той обикаля неуморно фронта, често без да е спал цяло денонощие и прогонва завоевателите.

На флотския ръководител на Великобритания Уинстън Чърчил е даден красноречив и унизителен урок, довел до оставката му.

Колцина могат да се похвалят с подобен успех?

Кемал не се примирява с поражението на умиращата Османска империя, нито с ужасните условия на Севърския мирен договор, дори когато всичко изглежда загубено – Източна Тракия, Мала Азия, Цариград.

Той не се поколебава да свика Велико национално събрание на Турция в Ангора и да го оглави на 23 април 1920 г., а това вече означава и начало на борбата срещу съглашенските и гръцки нашественици.

Естествено е да потърси помощ от Съветска Русия и Ленин, та той се бори на живот и смърт за спасяването на Отечеството си и Договорът за дружба и братство  между двете страни от 16 март 1921 г. е само брънка от амбициозния му замисъл.

Извършил жестокости спрямо гърците , особено след  превземането на  Измир на 9 септември 1922 г. ( Той оглавява  съпротивата  срещу тях от 18 август 1922 г.)

Но същото щяха да сторят спрямо съотечествениците му самите гръцки окупатори, ако бяха спечелили войната.

Да не би те да са вършили по – малки по мащабите си зверства, вкл. и спрямо българите в Егейска Македония през юни – юли 1913 г.?

А истината при сравнение на родната и турската съдба по това време не е в наша полза.И от това много боли.

Турция воюва цели осем години – Муданийското примирие с  Антантата е в сила от 11 октомври 1922 г., за да постигне достоен мир в Лозана на 24 юли 1923 г.

Ние се сражаваме непълни три години, предаваме Южния фронт след 15 септември 1918 г., допускаме 100 000 пленени, пренебрегваме съюзническите си задължения, вкл. и спрямо Турция    , на която в бъдеще може да разчитаме, след сключени мирни договори с Русия, Украйна и Румъния и чакаме милост от Съглашението.

Каква необяснима наивност!

Къде е тогава  българският Мустафа Кемал, който да се противопостави на правителството на Малинов, упорито търсещо и подписало сепаративен мир на 29 септември 1918 г., да спре  англо - френските нашественици и при добро стечение на обстоятелствата по същото време не да хленчи за мир , а да ги натика обратно в Солун!

Единственият, способен на подобен подвиг – главнокомандващият ген.Жеков не е в България, а на лечение във Виена

Нашият елит се доказва в най – съдбоносните за нацията ни дни разединен, нерешителен и правещ компромиси, довели до национално предателство.

Затова губим всичко, спечелено с кръвта на храбрите български войни.

И какво друго да направи премиерът Стамболийски на 27 ноември 1919 г. , освен да счупи писалката, но да подпише мирния диктат!

А надеждите, че границите някога ще се коригират, се оказват напълно илюзорни.

Специално спрямо Турция, Сърбия и Гърция те са такива, каквито са установени след Първата световна война.

Единствената ни компенсация е връщането на Южна Добруджа на 7 септември 1940 г. и то защото Англия в него момент воюва ожесточено с Германия  и изобщо не мисли за решаването на висящи балкански въпроси.

Мустафа Кемал бил сатрап и диктатор, въвел култ към личността си.

Да, но създава светската турска република на 29 октомври 1923 г. , а на 20 април 1924 г. съдейства за приемането на Втората републиканска  конституция , просъществувала цели 37 години!

И най – важното – спасява националното достойнство и цялост на родината си, с кръв, насилие и героични борби, след което великите сили – съперници на умрялата Османска империя , приемат новите дадености и дават право на живот на светска Турция, която с някои модификации и протуберанси продължава да съществува и днес със стабилна икономика и силна войска.

А къде сме ние в цялата тази картинка?

Борислав Гърдев

Недялко Йорданов или другото име на успеха

                       Недялко Йорданов или другото име на успеха

Оценката ми за него е безапелационна в своята категоричност.
Той е другото име на успеха.

Въпреки че житейският и творчески път на Недялко Йорданов съвсем не са били леки и постлани с рози.

Поетът, драматургът, тв деец, режисьорът, редакторът, театралният директор, бардът и публицистът Недялко Йорданов, е бил не само критикуван, но и иронизиран, обругаван, носил е дамгата на син на народен враг (нелепата история с обвиненията в предателство и реабилитацията на баща му Асен Йорданов между 1950 и 1955 г., така проникновено описана от него през 2003 г. в документалната му дилогия „Историята на една любов”), на облагодетелстван велможа на културния фронт, заради което през 1990 г. напуска любимия си роден Бургас ( където между 1963 и 1990 г. е драматург и художествен ръководител на театър „Адриана Будевска”) и преселването му в София, където пък през следващите девет години е драматург и режисьор на театър „Възраждане”.

Всички тези житейски  бури ( припомням и свадата му с Богомил Райнов на страниците на „Литературен фронт” между 1 и 29 март 1990 г.) се отразяват на характера и психиката на Йорданов, а лицето му е отдавна набраздено от преживените неволи и драми.

През годините единствено публиката остана вярна на неговото поетично, мемоарно и драматургично творчество.

Защото е истина, че на пръстите на едната ръка се броят съвременните български творци, радващи се на неизменна популярност, стигаща до уникални за родната действителност мащаби през последните 5 десетилетия.

Недялко Йорданов по нагласа и натюрел е писател за широката публика.

Автор, който, без самоцелно да се е зарекъл, създава пиеси, романи и стихове, радващи се на истинска всенародна любов.

Той е сред малцината майстори на словото ни, който бяха и са на вълната на успеха преди и след 10 ноември 1989 г., които създадоха и създават творби, можещи да бъдат определени като лирико – драматични шлагери, като бестселъри за максимално голяма аудитория, без от това да страда качеството им.

И ако сред многобройните му стихосбирки – 30 на  брой между „Всичко ще изпитаме”(1963) , „Танц”(2010) , „70 Стихотворения”(2010) , „Мрън – мрън“ (2019), "Пепел ми на езика" (2020) има и конюнктурни, повърхностни и злободневни експромти ( все пак аз много харесвам ретроатмосферата на „Старомодна поезия” от 2002 г.), то той може да бъде спокоен, че с любовната си и интимно – изповедна лирика, ще остане в сърцата на своите читатели.

Няма да е пресилено, ако се посочи, че творби като „Не остарявай, любов”, „Младостта си отива”, „Молитва за България”, „Остаряваме бавно”, „Моето мъжко момиче”,  или „Любов необяснима” ще намират винаги място във всяка уважаваща се антология на българската поезия, където аз бих поставил и ярко нестандартната му „Песничка за Червената шапчица”, с която , преосмисляйки класическия образец на Шарл Перо, с една присъща на Валери Петров духовита чувствителност и непосредственост, достига до  завидни и горчиви прозрения за същността на днешния ни живот.

Недялко Йорданов е продължител на линията на Булат Окуджава и Владимир Висоцки за създаване на витални градски романси и балади, със сюжет и емоция, в които непринудено, увлекателно и емоционално хроникира и осмисля парадоксите и безумията на битието ни.

Може би в някои случаи робува на известна публицистична злободневност и сатирична шаржираност, вероятно и броят на текстовете му, превърнати в шлагери, дразни определени кръгове сред родните литературни пуритани, но малцина са поетите в България днес, които биха се осмелили да отразят зловещо – гротесковото ни настояще, крахът на обществените морални ценности с инвенциите на разяждащата като киселина сатирична балада , която триумфира във „Ваничка” или „Полковник Стоянов”.

Затова и текстовете му са интересни и привлекателни като поезия и като литературна първооснова за шлагери ( издал е 10 компактдиска между 1986 и 2006 г.!), еднакво добре звучат в негово изпълнение или в интерпретацията на асовете на българската естрада „Група НЛО”, Стефан Димитров и Богдана Карадочева, Тодор Колев, Стефан Данаилов, Маргарита Хранова...

Затуй двутомникът му от 1995 г. се разграби от щандовете за броени дни, а вече видя излизането в десет тома на събраните си произведения.

Затова е интересен  с изповедния си тон в своите мемоарни свидетелства на времето -  „ Истината за моя баща”(1992), „История на една любов”(2003), „Здравей, аз”(2005), „Любов по време на социализъм“ (2014), „Моят Радой“ (2019), „Дневници“, ‘част 1 (2019).

Качествата на сатирика Недялко Йорданов са вън от всяко съмнение.

Той напипва безпогрешно обществените недъзи и с мек и незлоблив хумор, преминаващ  често в стряскащ сарказъм, бичува гафовете на миналото и нерадостното ни настояще.

Енциклопедия на търсенията и достиженията му  се явявят книгите му за знаковия и култов бард на прехода ни Трендафил Акациев, станал наш любимец още в „Трендафил Акациев – поет на соцреализъм и демокрацията”(1992) и добил завършен образ в трилогията от 1998 г. „Трендафил Акациев”.

Недялко Йорданов създава запомнящи се и физиономични творби за деца.Той не търси евтиния ефект, позьорското вдетиняване.

За него е важен съкровеният тон, общуването с детето като с равен и ненатрапчивото лансиране на такива ценности и добродетели, които винаги са били актуални.

Затова и повечето от детските му книги са толкова популярни, колкото поезията му за възрастни, а специално романът в стихове „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки”(1982) и сборникът „Приключения опасни със герои сладкогласни”(1997) и до сега си остават сред бестселърите на родната детска литература.

Не случайно поетът превърна в успешна пиеса за подрастващи „Приключения опасни със герои сладкогласни” през 1985 г., две години по – късно реализира другия си детски театрален хит „И в дъжд, и във ватър, пак на театър”, а през 1997 г. ни изненада с творческото преосмисляне на класиката на братя Грим „Вълкът срещу козата и трите й козлета”.

Закономерно през 2019 г. издаде томът  „Пиеси за деца“, събрал постигнатото от него в кукления и музикално – драматичния театър.

В театъра Недялко Йорданов е пришълец.

В храма на Мелпомена той идва от литературата.

Той завършва гимназия в Бургас през 1957 г.  и българска филология в СУ „Климент Охридски” през 1962 г., като на следващата година започва работа в ДТ „Адриана Будевска” в родния си град.

Това е и причината дълго време към драматургично – режисьорските му изяви да съществува предубеждение от  съсловието за завидната  енергия и самочувствието на един неофит, който има амбицията не само да пише пиеси, но и да ги поставя, да режисира творби и на други изявени имена в националната ни литература ( „Домашен ресторант”, 1997 на Ивайло Петров), да натрупа като режисьор за четири десетилетия 55 постановки, да накара Радой Ралин да пропее и да принуди кохорта от знаменитости от интелектуалния ни елит като Блага Димитрова, Радой Ралин, Стефан Цанев, Георги Калоянчев, Иван Радоев, Марко Ганчев и Борис Димовски   към саморазкрития и автотерапия в тв серия „Една вечер с...”(1990), да бъде водещ на тв сериали „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки”(1994), „Приключения опасни с герои сладкогласни”(1995) и „Вълкът срещу козата и трите й козлета”(1997), да режисира в телевизията спектакли като „Мотопедът”(1975), „Старецът”(1977) и „Любов необяснима”(1977) за БНТ,  да пише сценарий  и да е постановчик на деветсерийната продукция за Тв СКАТ Бургас „Има нещо гнило в Дания”(1998) с Ивана Джеджева и Павел Попандов в главните роли, да опита силите си в тв режисура с новелата „Аз и морето”(1985) по стихове на Петя Дубарова и с антифашистката драма „Кажи ми Кармен”(1979) със Сава Пиперов в главната роля.

Недялко Йорданов е сценарист на филма на Маргарит Николов „Дневна светлина”(1974), екранизация на пиесата му „С надежда за утре”(1967), той опитва силите си с поставянето на шедьоври на световната драматургия като „Хамлет”(1985), а същевременно създава и произведения на границата между мюзикъла и площадното зрелище „Поезията на Трендафил Акациев”(1991).

Нещо повече,  пише и либретото за оперетата „Хубавата Елена” в ДМТ „Стефан Македонски” през 1997 г., а през 2000 г. е автор и постановчик на мюзикъла „Ще те накарам да се влюбиш” по музика на Хайгашот Агасян.

Пиесите на Недялко Йорданов – близо 30 на брой за период от  половин век години – са занимателни, завладяващи, ефектни, с увличаща интрига,  отчитат изискванията на театралната специфика и са с много добър темпоритъм, с великолепни и запомнящи се образи.

Те са барометър на обществените потребности и изисквания, критично – изобличителни , обагрени със злъчно – горчив и шокиращ хумор, в който, като във фокус са събрани фобиите, илюзиите, надеждите и комплексите на съвременния българин.

Драматургът руши табутата още с дебютната си изява „Ние не вярваме в щъркели”(1966).Той пръв дръзва да покаже на сцената стриптийз в „Една за всички, всички за една”(1986), за него жанровите канони са истинско бреме и той проявява завиден афинитет към мюзикъла, мелодрамата, трагикомедията и трагифарса, към междинни жанрови форми, в които по най – убедителен, ефектен и адекватен начин успява да реализира интересуващите го проблеми и идеи.

Темата за трудната интеграция на младежта в обществото намери своя триумф в „Мотопедът”(1971), сложните нравствено – етични дилеми на управленските среди в годините на научно – техническия прогрес получава своето най – пълноценно отразяване във „Въпрос на принцип”(1972)  и „Имате ли огънче?”(1976).

Клишетата на антифашиската тема са  елиминирани чрез изключително оригиналната негова  трактовка в популярните „Любов необяснима”(1974) и „Мата Хари”(1983), в които  разкри нелицеприятната истина за двойните агенти в комунистическата партия по времето на съпротивата,детският мюзикъл отбелязва един от безспорните си върхове с „Приключения опасни със герои сладкогласни”(1985) , като дори баналните семейни конфликти са интерпретирани по нов и оригинален начин в „Развод по български”(1978).

Като малцина наши драматурзи Недялко Йорданов разкрива крушението на мечтата на българката за сносен и нормален живот в „Една за всички, всички за една”( 1986) и „Касетофонът”(1989), дързък и зрял е опитът му да направи своя трактовка на един от най – популярните сюжети в световната драматургия с „Убийството на Гонзаго”(1988), а тъжно – ироничния му поглед спрямо кретенизма на прехода ни получава своя завършен модел във „Волни птички божии”(1993), откъдето до жестоките и разтърсващи по своята дълбочина обобщения за смисъла на нашите усилия за просперитет и щастие, за цената на компромиса и деградацията н „Довиждане до другия живот”(1995) и „Далечната сянка на далечните дни”(2005) крачката е само една, при това логически закономерна.

Пиесите и постановките на Недялко Йорданов се радват на изключителен успех в Бьлгария.

Публиката ги търси и масово ги посещава , цяла театрална трупа съшествува 9 години благодарение на тях, което навява не само умиление и патриотична гордост за възрожденските предходници от типа на Добри Войников, но и говори недвусмислено за щедрия талант на Н.Йорданов, за уникалните му способности, каквито, съчетани по такъв неповторим начин и на приемливо качествено ниво у нас се срещат обидно малко.

Не съм апологет на Недялко Йорданов, но държа да подчертая, че и в България има надарени творци от неговия ранг, които са способни да създават качествени продукти за широката аудитория, автори, без които, многообразието от почерци, стилове и нивенции в днешната ни културна ситуация, би било немислимо.

Българската публика и в бъдеще ще чувства потребвност от добри и популярни драматурзи като Булат Окуджава в Русия, Нийл Саймън в САЩ или Алън Ейкбърн във Великобритания.

А аз съм убеден, че в България имаме такъв автор, при това не само популярен, но и талантлив.

Който на 18 януари навършва 80 години.

За настоящето и бъдещето на Недялко Йорданов  съм спокоен.

Времето е на негова страна, привържениците му се увеличават и вярвам, че поколението, което идва след нас , трезво и безпристрастно ще открои  неговият принос в родната  ни поезия , белетристика и театър, където смятам, че и в бъдеще ще заема своето престижно и почетно място.

Борислав Гърдев

Васил Коларов

                        Васил Коларов

Малцина от съвременниците ни знаят нещо за тази прочута в миналото личност, родена в Шумен на 16 юли 1877 г.

А е жалко не толкова за самите подрастващи, колкото за късата ни памет, която забравя заслужено или не подобни фигури, управлявали партия и държава и нанесли толкова вреди на родната демокрация.

Васил Коларов е типичен пример на интелектуалец, прегърнал левите идеи, изградил стремителна кариера в родната комунистическа и в руската болшевишка партия, станал полковник от НКВД, ръководил Коминтерна и Крестинтерна и завърнал се след продължителна емиграция в България, за да даде последните си сили за превръщането й в болшевишка и раболепна на Големия брат държава.

Той завършва гимназия във Варна през 1895 г., а като учител в Никопол 2 години по – късно основава местна организация на БРСДП.

Следва право в Екс ан Прованс и завършва в Женева през 1900 г.

Адвокат е първоначално в Шумен , а от 1904 г. и в Пловдив.

След русенското разцепление на партията на 6 юли 1903 г. той остава при тесните социалисти на Димитър Благоев, като става член на ЦК на партията през 1905 г., бидейки такъв до края на живота си.

За разлика от съратника си Георги Димитров взема участие в Балканските войни като запасен офицер.

През 1913 – 1923 г. е неизменно избиран за депутат в XVI – XX ОНС ( 19 декември 1913 – 11 юни 1923 г.), ръководи българската делегация на II и III конгрес на Коминтерна ( 2 – 6 март 1919 г. и 19 юли – 7 август 1920 г., когато на път за Петроград през Варна и Одеса е арестуван, заедно с Димитров в Кюстенджа на 3 юли 1920 г. и освободен след две седмици по настояване на съветския външен министър Чичерин ) като през 1922 г. става  генерален секретар на формацията   до 1924 г.

Именно в качеството си на генсек на Комунистическия интернационал той критикува с писмо от 2 юли 1923 г.политиката на неутралитет на БКП след 9 юни 1923 г., следвана от Димитър  Благоев и  Тодор Луканов и се завръща в страната, за да ръководи прочутото събрание на 5 – 7 август 1923 г., взело решение за избухване на Септемврийския метеж на 22 срещу 23 септември.

По предварително осигурен канал през Пирот и  Ниш двамата с Димитров напускат България след потушаването на бунта.

Във Виена заедно с Георги Димитров създава на 15 октомври  временно задгранично представителство на БКП, след като двамата са написали вече прословутото си отворено писмо до работниците и селяните в България от 2 октомври, а в края на 1923 г. е отново в Москва.

След смъртта на Благоев на 7 май 1924 г. Коларов е вече начело на Задграничното бюро на ЦК на БКП и остава на поста си до 1934 г., когато е изместен от придобилия световна слава от Лайпцигския процес Георги Димитров, чиято международна кампания за защита направлява самият Коларов.

През 1930 – 1931 г. Васил Коларов е генерален секретар на Селския интернационал, става професор по икономика и взема дейно участие в сталинистките чистки в Коминтерна.

Като съветски емисар Коларов се завръща в България на 9 септември 1945 г. След изборите на 18 ноември 1945 г. е избран за председател на XXVI ОНС ( до 6 ноември 1946 г.) , а след вота на 26 октомври 1946 г. става и председател на 6 ВНС ( до 21 октомври 1949 г.).

В правителствата на Кимон Георгиев и Георги Димитров е външен министър (11 юли 1947  - 6 август 1949 г.) и като такъв ръководи българската делегация при подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., с който спасяваме Южна Добруджа и Родопите.

След референдума от 8 септември 1946 г., премахнал монархията, е временен председател на републиката от 15 септември 1946 до 7 ноември 1947 г., непосредствено след което е приета новата Димитровска конституция на 4 декември 1947 г.

Васил Коларов ръководи екипа, разработил и одобрил Първия двугодишен народостопански план на 1 април 1947 г.

След смъртта на „вожда и учителя на българския народ” на 2 юли 1949 г. и след продължилия 2 седмици национален траур, на 20 юли 1949 г. оглавява и българското правителство.

Това е време на изострени международни отношения след създаването на НАТО, КНР и ГДР,на влошени връзки между България и Югославия, особено след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г.,  на преследване на врага с партиен билет с акцията, стартирала на 25 октомври 1948 г., на обесването на Никола Петков – на 23 септември 1947 г. и  Трайчо Костов на 17 декември 1949 г., за което най – голяма заслуга има именно Коларов, развенчал го на пленума на ЦК на БКП на 26 – 27 март 1949 г..

Краткото му управление е тържество на победилия в страната болшевизъм и най – вярно следване указанията и постановките на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин.

Всъщност България губи своя суверенитет, а съветският гражданин и полковник от НКВД  Коларов я управлява като васална република в състава на СССР.

Избран от парламента за премиер на 18 януари 1950 г., на 23 януари  Васил Коларов внезапно умира, без да е навършил 73 г.

Мястото му заема зетят на Димитров Вълко Червенков, а спомените му от периода 1891-1924 г. са издадени едва през 1968 г.

40 г.тленните му останки бяха положени в лявата част на мавзолея на Георги Димитров като допълнителен орнамент към фараоновския комплекс, но през лятото на 1990 г.първо бюстът му беше изчегъркан с кирка, а след това и  останките бяха преместени и препогребани в Софийските централни гробища.

Всъщност и в посмъртното си битие Коларов следва по стъпките Георги Димитров, но поне за препогребването му обновената  БСП не направи същия цирк, както с носенето на урната с праха на Георги Димитров от покойния днес, а насълзен на 2 юли 1990 г. армейски генерал Добри Джуров...

Борислав Гърдев

Доктор Жельо Желев и краят на перестройката в България

Доктор Желю Желев и краят на перестройката в България

В послеслова към изданието  на „Фашизмът” от 1990 г., д – р Желев дообогати формулата за прехода от тоталиткаризъм към демокрация със свързващото звено „военна диктатура”.

През същата 1990 г. той посочи, че втори вариант на прехода към демокрация може да бъде перестройката.

Тогава все още съществуваше СССР, президентът му се казваше Михаил Горбачов, за когото д – р Желю Желев бе написал политически портрет, въпреки че перестроечните идеи бяха поувехнали и амортизирани след четиригодишни словестни еквилибристики.

Обществото ни бе обладано от желание за коренни и радикални промени, задачата беше смяна на системата на предстоящите на 10 юни парламентарни избори.

Още от зимата (3 януари), с началото на Националната кръгла маса и с излизането на първия брой ( 9 февруари) на забравения вече вестник „Демокрация” започна на вербално ниво битката на демокрацията с комунизма.

Спореше се, нанасяха се удари , бяха пуснати в ход компромати и изобличителни материали ( вкл.в  легендарния вестник „Ранно утро”), но никой от тогавашните лидери на СДС не счете за нужно да обясни що е това перестройка и има ли тя почва у нас .

Вместо това на 10 април на среща със симпатизанти в зала „Универсиада” покойният проф.Николай Генчев пусна в обръщение формулировката за посттоталитарния характер на обществото ни...

Появи и прочутата книга на идеолога на перестройката и бивш член на Политбюро на ЦК на КПСС Александър Яковлев – „СССР – решаващи години“ (1991).

Покрай беглите характеристики на процеса, лансиран от него – гласност, демокрация в рамките на закона, арендна система, кооперативи, прехвърляне на повече власт от КПСС на съветите, обуздаване на репресивния апарат, ротация по върховете на властта, той посочи като съществена слабост в родината си неосъщестеванта докрай основна цел на перестройката – от недоволните слоеве на КПСС да се отдели фракция, която да се превърне в социалдемократическа партия като алтернатива на Горбачовия кръг от съмишленици.

Едва след тези откровения на Яковлев за мен се изясни ситуацията в България след 10 ноември 1989 г. и видях в истинската им светлина ролята и мястото на д – р Желев у нас.

Твърдя и днес, че в периода 1990 - 1995 г.( и особено по време на служебния кабинет на Ренета Инджова – 17 октомври 1994 - 26 януари 1995 г.) д – р Желев изконсумира докрай плодовете на българската перестройка, бе неин основен фактор и погребвайки я, с два преходни периода – правителството на Филип Димитров, което изневери на сценария на 20 май 1992 г. и затова трябваше да си отиде на 30 декември 1992 г. и това на Любен Беров, което до 17 октомври 1994 г. трасира пътя на ограбването на държавното имущество с мутренски способи, с идването на власт на кабинета на Жан Виденов на 26 януари 1995 г. се опита да оцелее, трасирайки не съвсем успешно жалоните на либералната политическа доктрина.

В остра конкурентна борба с възраждащата се лява идеология и с традиционната десница, от която и той произлезе, с която бе в схватка от изявлението си  на Боянските ливади на 30 август  1992 г. и от чиято безсмислена борба той претърпя две чувствителни поражения  - на първичините избори за президент на 4 юли 1996 г. и на парламентарните избори на 19 април 1997 г., когато отказа коалиция с ДПС и загуби катастрофално като патрон на набързо пръкналия се Либерално – демократичен  съюз, на който стана почетен председател на 10 юни 1998 година...

...В България първите плахи опити за безмитно внасяне на перестроечни идеи датират от 1986 – 1987 г.

И у нас постиженията са повече в сферата на духа и културата – реанимация на забранени автори и  творби, световни кинопанорами,  международни срещи, реабелитиране на партийни членове.

В промишлеността и селското стопанство се заговаря за фирмена и фермерска организация на труда, за стопанска сметка, за качество и ефективност в съответствие с легендарния указ № 56 от 2 януари 1989 г..

За съжаление лошият имидж, умишлено изфабрикуван за страната ни, след атентата срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г., целящ изместването ни от важните оръжейни и нефтени пазари, натрупаните милиардни дългове, цинично манипулираният националистичен бяс след 29 май 1989 г.( изявлението на Тодор Живков по БНТ относно изселническата вълна на българските турци) и поредната серия от чистки в БКП през 1988 – 1989 г.( особено след отстраняването на Чудомир Александров на 18 юли 1988 г.), свързани с „некои съображения” на „вожда” , минират усилията на реформаторското му обкръжение, спират перестройката у нас по средата на пътя й и успоредно с международната изолация на държавата , настъпва и изолация и отчуждение на партията от напредничавите слоеве на българския народ.

Необходими са  спешни и решителни действия за спасяване властта и икономическите интереси на управляващата върхушка („червената буржоазия”), която още тогава – в края на 80 – те години на миналия век, се чувства задушена в оковите на марксизма  - ленинизма, желаейки  ревизия на господстващата догма по посока на едно по -  прагматично и утилитарно решаване на наболелите проблеми.

Дебелоочието и глупостта на режима стимулират създаването на първата неформална организация у нас – Комитетът за защита на град Русе, първообразът на „Екогласност” на 8 март 1988 г.

Мнозинството от участниците му са партийни членове, но все пак стената е пробита.

Мисля си – дали  през 1988 – 1989 г. не е възникнала и идеята за прилагането на операция „Клин”, дали идеологическия отдел на ЦК на БКП не е  решил с помощта на ДС точно тогава да изпревари „Големия брат”, пускайки в обращение социалдемократическата опозиция на партията, съставена преимуществено от членове на ДС и БКП?

Една от първите емблематични опозиционни формации не случайно се казва Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. начело с г – н Желев.

Знае се от писанията на Едвин Сугарев ( „Българският вариант на операция „Клин”, 1991) , че спрямо членовете на този клуб и към еколозите „народната” милиция е пипала с меки ръкавици, докато подкрепаджиите и правозащинтиците са били безцеремонно залавяни и интернирани.

И все пак групата на Андрей Луканов и Георги Атанасов надделява на 10 ноември 1989 г.

Веднага на 13 ноември 1989 г. в дома на Луканов се осъществява среща с неформалните лидери Желю Желев, Йордан Василев и Петко Симеонов.

На 18 ноември е първият разрешен митинг на опозицията, а на 7 декември в Института по социология е създаден СДС, начело с д – р Желю Желев.

На 14 декември се проваля нашата „нежна революция”, а на 25 декември и опита за обща политическа стачка срещу член 1 от съществуващата тогава Тодор – Живкова конституция.

По полски образец комунистическите ни лидери около Луканов и Лилов се съгласяват да започнат преговори  за бъдещето на страната ни на Национална кръгла маса, чиито заседания продължават  от 3  януари до 14 май  1990 г.

Опозицията е представена преимуществено от СДС, воден от д -  р Желев.

„Ера – 3” на Славомир Цанков и БСДП – немарксисти на Янко Янков са изгонени предвидливо и безцеремонно...

На 10 юни 1990 г. се провеждат оспорваните избори за ВНС.СДС ги признава , след като обуздава гражданското недоволство, избухнало още на 11 юни. На 2 август с гласовете на БСП и след като предлага за свой заместник ген. – полк.Атанас Семерджиев, д – р Желев става „първият ни демократично избран президент”.

Закономерно следва подпалването на Партийния дом на 25 август, използвано като претекст за разгонването на Града на истината 2 дни по – късно.

На 12 юли 1991 г. с благословията и съдействието на президента Желев ,след коалиционното правителство на Димитър Попов, поело властта на 20 декември 1990 г., е приета и новата демократична конституция.

Церемонията е предавана пряко по телевизията, лее се шампанско, депутатите крещят френетично : „България! България!”, а господин президентът, верен на демагогския си нрав , посещава палатковия лагер на гладуващите 39 депутати от СДС, след като вече е заявил, че без тях Конституцията ще се приеме по – бързо и по – лесно...

Ако и да има бели петна и пропуски ( за същността на институцията „президенство”, за отношениятао президент – вицепрезидент, за правомощията на президента спрямо НС и МС, кой да ръководи специалните служби), ако и да не взема отношение към Търновската конституция от 16 април 1879 г. и незаконния референдум от 8 септември 1946 г. „За република или монархия”, Конституцията от 1991 г. е тържество именно на конформисткия, компромисен перестроечен дух.

Не случайно тя е приета с изумителен консенсус от всички леви сили в парламента – БСП, БЗНС и отцепниците от СДС и ДПС.

Най – после БСП има своя послушна, лява, социалдемократическа алтернатива,  коалиционно правителство и Конституция, която я утвърждава окончателно като демократична и легитимна политическа сила, с чието съдействие е изработен основният закон на страната и е избран първият президент – демократ на България.

Целта на социалистите е изпълнена блестящо.

Те спасяват авторитета, достойнството си и своя финансов потенциал.

Техните фирми, предприемачи и подставени капиталисти могат да се втурнат в морето на пазарната икономика, но имат нужда от мирен преход и национално помирение.

Отново на помощ идва д – р Желев.

Той загърбва идеята за нежна революция, която абортира с негово активно съдействие на 14 декември 1989 г. и на 30 август1992 г. заговоря за помирение и национално съгласие...

Задачите и целите на перестройката и посткомунистическото развитие на България не могат да  се реализират така цялостно и пълноценно, ако не е компромисното и конформистко поведение на лидерите на СДС, приели изборните резултати от 17 юни 1990 г., коалиционното правителство на Попов и издигането на кандидатурата на Желю Желев за втори президентски мандат , започнал на  19 януари 1992 г.

Дори разцепленията след 19 май  1991 и след 26 октомври1992  г. в СДС , без да забравяме и прословутата гладна стачка на Едвин Сугарев срещу Желев, започнала на 6 юни 1993 г., обслужват блестящо този процес.

БСП принудително става социалреформистка партия по един уродливо – гротесков начин, докато СДС се модифицира от лява в дясноцентристка формация, която дори и след спечелените избори на 13 октомври 1991 и 19 януари 1992 г.всъщност се стреми да бъде по – скоро част от текущия процес.

Само така си изяснявам отказа на СДС да извърши паричната реформа, да не прибягва до извънредно законодателство и да не съди висшите комунистически функционери, да не започне масовата приватизация, угодничеството и скандалите му със синдикатите, компромисите спрямо кадрите в президентската институция, прибързаните действия в селското стопанство с т.н.ликвидационни съвети, административният натиск в промишлеността и държавната администрация...

Към всичко това добавям и участието в първото правителство на Филип Димитров (8 ноември 1991 – 30 декември 1992 г.) на бивши ченгета и комунисти като Иван Пушкаров, Димитър Луджев, Стоян Ганев, Николай Василев, което и обяснява защо се забавиха декомунизационните закони, жизненоважни за нашата страна.

Всъщност до 20 май 1992 г., когато Луджев е сменен със Александър Сталийски на поста военен министър, правителството на СДС органически се вписва в перестроечната тенденция в България и работи в синхрон с д – р Желев.

Конфликтът между съветниците на премиера и президента, чиято еманация е т.н. македонска оръжейна афера, инсценирана от ген.Бриго Аспарухов между 18 септември и 2 октомври 1992 г., схватката между президент и премиер кой да ръководи тайните служби, разводът с ДПС и синдикатите, които обективно все повече се мафиотизирват, неизбежно води към скъсване на СДС с президента Желев и актът ритуално е зазнет и тиражиран от тв камери на 19 септември 1992 г., когато уязвеният държавен глава напуска демонстративно националната конференция на СДС , след като вицето му Блага Димитрова самоуверено огласява прочутото си Отворено писмо  на следващия ден и преждевременно подава оставката си на 3 юли 1993 г.

Сините губят властта си след куриозно поискания от тях вот на доверие на 28 октомври 1992 г., като експремиерът Филип Димитров и досега твърди, че е предпочел да мине в опозиция вместо да предава националните интереси.

Желев се стреми  да обуздае екстремистките набези на сините ръководители и спекулирайки с високия си рейтинг и авторитет решава да поеме нещата в свои ръце със съставянето на ново коалиционно и марионетно правителство, начело с неговия икономически съветник проф.Любен Беров, което прохожда на 30 декември 1992 г.

Превратът в парламента – шефът Стефан Савов е сменен с Александър Йорданов на 5 ноември 1992 г. и в правителството, представено като „Б” отборът на демокрацията , цели засилване на президентската власт чрез лобито на мандатоносителя ДПС, разбиване на парламентарната група на СДС и на НКС на СДС и формиране на ново динамично парламентарно мвозинство, в което трябва да участват и представители на „доброто” СДС ( хората около Луджев и Пушкаров).

Желев разбира, че солидна центристка формация няма място в родния политически спектър, че е рано да бленува и за президентска партия.

Затова реално разчита на ДПС и отцепниците от СДС.

Става обаче логичното – „бунтът на мравките” е локализиран и потушен, НКС на СДС не се поддава на натиска, изключвайки последователно АСП на Николай Василев, ССД на Иван Калчев, НСДП на д – р Васил Михайлов и ПЛК на Янко Янков.

Отцепниците съществуват до 17 октомври 1994 г. с група, която в най – добрите си дни е  от 23 души и която към края на мандата на 36 ОНС се свива като шагренова кожа.

СДС се консолидирва, изкарва своите нови лица  Стефан Софиянски и Петър Стоянов и единен спретва първата си национална теоретична конференция на 2 -3 октомври 1993 г.

Беров логично изпада в цайтнот, а Жан Виденов като лидер на БСП поема курс към връщането на партията на власт.Осъществява се и знаковата среща между Димитров и Виденов на 7 януари 1994 г., необходима , за да се парира опита на президента за прави втори кабинет „Беров“.

Точно в разгара на горещото лято на 1993 г. д - р Желев издига тезата за възстановяването на старото парламентарно мнозинство на СДС и ДПС и затова, че БСП няма моралното право да се връща на власт.

В същото време лидерът на „Подкрепа” д – р Тренчев заравя томаховката на войната  и заявява, че на следващите парламентарни избори би подкрепил СДС, ако от ръководството му отпаднат лидерите с антисиндикално мислене.

Отново се завърта политическата рулетка, като през  септември 1994 г. дори съществува вариант Луджев да стане премиер и Желев отново да триумфира.

Президентската мечта не се сбъдва.

На 18 декември 1994 г. БСП печели убедително изборите за 37 ОНС, а на 26 януари 1995 г. Жан Виденов поема изпълнителната власт в България.

Президентът приема мисията да бъде глас и съвест на опозицията,  борейки се  като истински матросовец с недомислиците на правителството на Виденов.

Опитва се дори да спретне нови „Боянски ливади” с изявлението си на 31 май 1996 г., но този път усилията му имат определено гротесков оттенък.

По някаква тъжна ирония на съдбата, след като губи  първичните президентски избори на опозицията от Петър Стоянов на 4 юли 1996 г. Желев става още по – твърд противник на социалистическото управление, като дори си позволява в обръщение от 7 октомври 1996 г.директно да  попита БСП къде е житото на България ...

На 10 януари 1997 г. той все още е действащ президент и бави връчването на проучвателния мандат за съставянето на ново правителство на БСП, начело с Николай Добрев.

Нещо повече – подкрепя студентските протести и дори подсача с младежите пред президетството.

На 22 януари 1997 г. предава властта на Петър Стоянов.

Д – р Желев отново е изправен пред избор и отново греши.

Той отхвърля поканата на ДПС да стане негов депутат от т.н.Обединение за национално спасение и се решава на самоубийствен ход да се яви на изборите на 19 април 1997 г. като кандидат на своя невзрачен Либерален съюз, който получава 0,32 % от валидните  гласове.

Не търси брод към партията СДС  на Иван Костов.

А получава определението „политическа пачавра” на националната конференция на СДС на 15 февруари 1997 г. от него.

Вероятно при постигнати взаимни компромиси от двете страни той би поел предизвикателството за втори път да се включи в осъществяването на онези кардинални реформи в обществото, които именно кабинетът „Костов” прилага и след които България  вече  не е същата.

Вярно, трудно е  от президент да станеш обикновен депутат, но  този път извървя   и Петър Стоянов...

А д – р Желев просто изтърва своя исторически шанс след края на перестройката да участва в процеса на изграждане на новото демократично, а всъщност капиталистическо,  общество у нас, което Костов направлява с желазна ръка според неговите представи за христиандемократическия модел за развитие на страната ни.

За д – р Желев остава маргиналното съществуване  като лидер на Балканския политически клуб, основан на 26 май 2001 г. и в едноименната му фондация,създадена на 23 януари 1997 г., няколкото й полезни инициативи, събирането на документите за началото на прехода, почетното му завръщане в СДС, вкл. за неговата 20 годишнина на 7 декември 2009 г. и гостуванията по медиите, чрез които ненатрапчиво  напомня за себе си, като за човек, сложил край на перестройката в България.

Написва още важни книги – „Човекът и неговите личности“ (1991), „Релационна теория на личността“ (1993),“Интелигенция и политика“ (1995), „Обръщения на президента към народа и парламента“ (1996), „В голямата политика“ (1998), „Въпреки всичко“ (2005 – 2010).

Умира на 15 януари 2015 г., малко преди да навърши 80 години...

 Борислав Гърдев