Изкуплението или краят на сагата

                 

                              

 

С „Изкуплението“, трета книга от едноименната трилогия , приключва и сагата на Благомира Халачева  "Мария Магдалена"(2020 – 2022).

Подобно на „Деца на греха“ и „Капани за любов и власт“ тя може да се чете като самостоятелен роман, но е вече необходимо любителят на изящната словесност да познава първите две книги, защото в третата фактически се развързват всички възли, основните сюжетни линии получават своя естествен завършек, а героите, преживели куп перипетии и метаморфози, навлизат в нов и важен етап на своето развитие.

За да се осмисли и възприеме адекватно „Изкуплението“ читателят трябва да е запознат с творческото развитие на Халачева,да е свикнал с натюрела й, с нейните специфични изразни средства и изказ.

Това съвсем не означава, че авторката пише неразбираемо и помпозно .

Но при нея има няколко основни маркера, нейна запазена марка, с които всеки трябва да се съобразява.

На първо място е упованието в Бога – всеобщият Баща и центърът на вселените, необходима опора и ценностен ориентир за писателката.

Вторият маркер е свързан най – вече с начина й на писане.

Тя може без проблем да създаде интересен и продаваем бестселър – не по лошо скроен и сръчно написан от опусите на Венета Райкова например.

Но на Благомира такъв тип писане не й е интересен.За нея той е ниска топка, прочетен комикс.

Тя предпочита един по – сложен,типично неин микс от пет съществени пласта, които характеризират всяка нейна книга – теологично – философски, който е най – ценният и съществен, историко – документалният, към който също се отнася с нужната сериозност,икономическият – в „Изкуплението“ читателят ще открие критичен и вещ анализ на плана „Ран – Ът“, култът към България и българския народ, натоварен с особен код и мисия да е надежда за света и атрактивният,към който винаги посяга, щом усети, че трябва да поддържа читателското внимание, през призмата на любовта като емпатия  и опрощение.

Образно казано тя иска в изказа  си да е едновременно на нивото на философите – провиденциалисти  –  от египетските мъдреци и Христос до апостол Павел и Нострадамус, Анселм Александрийски и „Тайната книга на богомилите“, без да забравяме постигнатото от писатели като Антон Дончев и Димитър Недков,на майсторите на хрониките като Симеон Радев или Ерик Ларсън , на финансовите експерти от ранга на Григор Лилов, на непредубедените патриоти като Петър Константинов и на създателите на най – интересните саги у нас  - от Христо Калчев до Александър Томов и Богдан Русев.

Халачева търси и индиректна връзка в своите послания с предишните си книги.

Челият „Осем секунди“ веднага ще открие драмата на другата кризисна и съдбоносна за нас година, каквато беше 1997 – а…

Благомира Халачева притежава не само писателска култура , но и усет за важните теми, герои и проблеми, които разработва с рядка упоритост, всеотдайност и трудолюбие.

В трилогията  умело разкрива описаната епоха – първите три най – важни години от прехода ни – 1990 – 1992 г., както 1997 г. в „Осем секунди“ (2021), които в пълния смисъл на думата определиха развитието на България по този уродлив модел, по който съществува  и досега, а и в бъдеще, като процес, разгръщащ се пред очите ни като на филмова лента – седмица по седмица, месец след месец, в рамките на една година.

Това е примамлив и труден модел за следване, който е подвластен само на големите майстори – Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ (1911 – 1935) или  Ерик Ларсън, който във „Величие и низост“ от 2020 г. проследи сблъсъка между Германия и Великобритания ден по ден и месец след месец в рамките на една календарна година – може би най – трудната в историята на Британия – май 1940 – май 1941 г.

Аз също съм писал важен очерк за 1992 г. – „Между надеждата и безвремието – 1992 г.“ и знам много добре какво е значението на тази година за страната ни.

Тогава тя имаше някакъв  шанс да се измъкне безболезнено от своето минало и да тръгне уверено по пътя на европейското си развитие, а вместо това потъна в блатото на олигархическо -. мутренския и уродлив капитализъм, който бавно и неотклонно я превърна в кретаща и тресяща се от перманентни кризи държава.

Затова имам сантиментално пристрастие към онова време , пресъздадено ярко, обхватно и завладяващо от Халачева.

Заедно с политическите стълкновения, игрите на борсата и в банковата система, трупането на капитали и експериментите с  държавата, разслоението и обедняването на основната част от населението, тогава хората все още се надяваха на по – добър живот,бяха, както и сега, в плен на страсти, илюзии и мечти, търсеха пътя към истината и справедливостта.

Точно този аспект присъства и в романа „Изкуплението“, най – вече в съдбата на главните героини – Маги и Наталия – двете страни на медала, светлата и тъмната страна на живота, съперничките, които все пак намират сили да се помирят и заработят заедно,  образуващи и интимния четириъгълник с Петър Радованов и доктор Тони Георгиев.

Любопитно и логично двете изминават сходен етап на развитие, достигайки до вярата и Бога.

При Мария Магдалена това е все пак прозрение, докато при Наталия е по – скоро изкупление.

И двете надмогват капаните и съблазните на консумативното общество,търсейки брод към личното си спасение и промяна към по – добро и към живот не в лъжа и преследване на материалните интереси.

Интересно развитие получават и детските образи в сагата – Гергана е все още в младенческа възраст като  плод на любовта на Маги и Тони, докато Мишо и Ксения все повече се обвързват, ако и да са 12 годишни, разбирайки че са свързани взаимно.

Съвсем в традициите на подобни саги, чието действие се развива между Париж, Кайро, София и Смолян, развръзката настъпва накрая, въпреки че и в този пункт Халачева ни поднася изненада – Радованов е убит от конкуренти – нали е алтер егото на Илия Павлов, но дали е така, след като малко по – късно Наталия го среща в Египет в обкръжението на уж мъртвия й баща, с когото са членове на могъща тайна  благотворителна организация , направляваща   света…

Какво е това – видение, мечта, сън или поредното пътуване в царството на сенките?

Халачева оставя всеки от нас да си даде отговор и сам да затвори сагата й, защото за нея е било по – важно да акцентира на възкресението на Наталия.

То естествено настъпва след обръщането й към Бога, в манастира „Покров на Пресвета Богородица“, в който Иисус чува молитвите на монахините и спасява живота и душата на страдалката…

По тази причина и ако бях питан за заглавието на романа, с който завършва трилогията, без никакво съмнение посочвам „Изкуплението“.

Удовлетворен съм, че авторката се съгласи с мен.

Вероятно е искала завършващата част като обединително звено да носи наименованието и на трилогията?

Със сагата „Мария Магдалена“ приключва важен етап в развитието на Благомира Халачева.

Писана преди повече от 30 години, дълго носена, поправяна, допълвана, изменяна, тя най – сетне достига до своя читател.

Създадена по горещите следи на събитията  днес се възприема вече като хроника и равносметка на едно не толкова далечно, но много важно да развитието на страната ни време, написана вдъхновено, амбициозно и с много любов.

Какво предстои в бъдеще?

Среща със следващата й дилогия „Адвокат на съдбата“?

Ново предизвикателство и нова изненада?

Ще изчакаме и ще видим, ще прочетем и ще разберем, а дотогава нека потънем в света на трилогията „Мария Магдалена“…

Уверявам ви, че си заслужава.

Борислав Гърдев

Благомира Халачева, "Изкуплението", 2022, 315 стр., изд."Ням свят", Плевен

За Анатолий Карпов - с носталгия и любов

 

                За Анатолий Карпов -   

                           с носталгия и любов                     

 Отдавна следя развойните процеси в съвременното руско кино и съм наясно, че като всяка голяма кинематография и руската пуска голямо количество заглавия за непретенциозната публика, дава път на авангардни творби и по традиция отделя основно внимание на 3 – 4 както ги наричат в Русия основни филми, предназначени за световно разпространение и които всъщност поддържат авторитета и реномето на тяхното кино.

2021 не прави изключение в това отношение.

Главните филми бяха три – много критикувания, но и гледан „Бендер“, пуснат като трилогия от Игор Зайцев, вече рецензирания от мен „Деветаев“ на Тимур Бекмамбетов и „Световен шампион“ на Алексей Сидоров.

Познавам творчеството на Сидоров в детайли, гледал съм всичките му филми и за мен бе истинско удоволствие и необходимост да се запозная  с последния му опус.

Сидоров знае как да прави качествено, зрелищно и ефектно кино, което да се харесва в родината му и по света.

Той е създал и образец в спортната драма с легендарната му боксова трилогия „бой със сянката“ (2005 -2011) с Денис Никифоров като Артьом Колчин – руското съответствие на Роки Балбоа.

За реализацията на такъв скъп, мащабен и отговорен проект като „Световен шампион“, по който работи три години и който също бе засегнат от ковид пандемията, той се е нуждаел от крепката десница и подкрепа на могъщия режисьор и продуцент Никита Михалков, подпомогнал създаването на спортни хитове като „Легенда №17“ (2013), „Движение към върха“ (2017) и „Треньорът“ (2018).

Осигури. си неговото съдействие и нужното финансиране от 550 милиона рубли, Сидоров много внимателно е изгледал и анализирал „Жертва с пешка“ (2014) на Едуард Зуик, проследяващ детайлно сблъсъка на Фишер и Спаски между 11 юли и 1 септември  1972 г. в Рейкявикс участието на звездите Тоби Макгуайър и Лив Шрайбър.

Фишер присъства и в началото на филма на Сидоров, когато отказва мач с Карпов, тъй като иска той да е двубой между професионалисти и който в иначе топлата интерпретация на финландеца Пека Странг вътрешно симпатизира на руснака.

Целта обаче за Алексей Сидоров е била да покаже руската версия на шахматния двубой за световната титла, в която нашето момче побеждава, при това бие не американец, а емигранта – невъзвращенец и много силен и корав негов съперник Виктор Корчной, в един истински драматичен и изпълнени с напрежение и много изхабени нерви двубой, приключил във филипинския град Багио  на 18 октомври 1978 г. с победа са Карпов при резултат 6:5.

Естествено е в подобен род филми да има силно ретро звучене, носталгия по доброто старо съветско време, по мъдрия ръководител Леонид Илич Брежнев – Александър Филипенко, по едни години, в които има ред и сигурност, а спортът се ръководи умело от опитен бюрократ като министъра Градов на Владимир Вдовиченков, а шахматистът Карпов побеждава, защото има зад гърба си екип от мотивирани и подготвени професионалисти, тъй като  може да разчита в най – решителния момент на дискретната помощ на жена си Вероника – Диана Пожарская и защото и той, и екипът му имат благородна и примамлива цел, която неотклонно и упорито следват.

„Световен шампион“ е майсторски направен филм от своя сценарист – режисьор.

Подобно на Зуик и Сидоров представя шахматния двубой и като психологическа драма, и като екшън с позволени и не позволени средства за атакуване психиката на противника, като в добавка за по – силното въздействие на постановката си прибягва дръзко и умело до мотивирано използване на компютърна графика – при това умело и на висота – независимо дали става дума за дълбинно представяне ходовете на всеки от претендентите на шахматната дъска или разкрива сблъсъка им като рицарски двубой , изпълнен с напрежение и жестоко стълкновение.

Четох солидно количество отзиви за филма – повечето от тях са положителни, като роптанието е основно за продължителността на спектакъла – 145 минути.

Това си е режисьорско решение, което не се наемам да коментирам, като само вмятам, че при детайлно пресъздаване на един такъв двубой е необходим и съответният метраж.

Като цяло „Световен шампион“ се гледа с внимание и любопитство, той е празник за сетивата на любителите на шахмата и наистина връща в душата ни вкуса към чистата емоция от играта.

В добавка е реализиран отговорно и вдъхновено от Сидоров с подкрепата на най – добрите руски актьори – от Игор Янковски – Карпов и Константин Хабенски – Колчной до Владимир Вдовиченков – Градов, Виктор Добронравов – Сергей Максимов, Фьодор Добронравов – Евгений Карпов, Виктор Сухоруков – Виктор Батурински и Дмитрий Йосифов – Михаил Тал, без да пропускаме скромното, но много важно присъствие на шведската актриса Жосефин Асплунд като Паола, която помним от сериала „Викинги“ (2016 – 2018) на Майкъл Хърст.

Зная, че „Световен шампион“ ще разгорещи страстите, че ще предизвика противоречиви оценки, но не се съмнявам в едно – повечето от  пишещите ще признаят, че е направен вещо и с високо професионално майсторство.

А това, мисля си, е най – важното, с което трябва да запомним новия филм на Алексей Сидоров.

Борислав Гърдев

„Световен шампион“, 2021, сц. и реж.Алексей Сидоров, 145 мин., производство „Три Т продъкшънс“ и обединение „КИТ“

 

Близки срещи със Стивън Спилбърг

                                 Близки срещи със Стивън  Спилбърг

 

„Веднъж в месеца небето пада върху мен и аз знам, че трябва да правя филм.”

 

Той вече прилича на големите филмови мaгнати от „златната ера” на Холивуд.

И е техен продължител.

Наследник на де Мил, Луис Майер и Самюел Голдуин.

Съсобственик на студиото „DreamWorks”, заедно с Дейвид Гевин и Джефри Катцънбърг  от 12 октомври 1994 г.  до 28 декември 2016 г. – „първото голямо студио от 59 години насам”.

Безпогрешно разпознаваме абревиаутарата SKG – запазеният знак за качественото зрелище за милиони, отличителният  щемпъл за филми, които ще се гледат в целия свят.

Спилбърг днес е богаташ – с имущество, оценявано на  3,8 млрд.долара, но  честно си е изработил всеки долар с упорит труд, продължил над 50 години.

Той съдейства на благотворителни каузи и е изявен поддържник на демократите.

Това е възможно в Америка – милиардерите да защитават  не само американската мечта, но и ценностите на западната демокрация.

Които се подлагат на все по – сериозни съмнения и търпят основателни критики в този наш объркан, глобален свят.

За разлика от приятеля си Харисън Форд Спилбърг не защитава открито определени  каузи.

Играе го аполитичен, въпреки че не се съмнявам, че подкрепя всяка стъпка на президентите  Барак Обама и Джо Байдън .

През 1996 г. дарява 100 000 долара, като  от 3 септември 1999 г. носи титлата най – добър режисьор на света...

Но не прави филми  за Афганистан или  Ирак.

За Виетнам загатва в началото на „Вестник на властта“ (2017).

Защо ли?

Той се ражда на 18 декември 1946 г.в Синсинати, щат Охайо, а израства във Феникс, Аризона.

В прекрасно семейство с две сестри, с баща електроинженер Арнолд  и майка пианистка Лиа Адлер.

Типична идилия за средната класа на САЩ.

Три деца, непрекъсната забава, Стивън плаши сестрите си, правейки се на дух, таласъм и вампир.

Още тогава усеща, че има богато въображение.

Как да не се насочи към киното?

През 1963 г. снима 140 минутен любителски  филм „Светлина в камината”, а след пет години реализира 25 минутна творба без диалог, наречена „Шляещите се” с Ричард Левин и Памела Макмайлър.

Така се казва първата му фирма „Аmblin entertainment”, създадена съвместно с Катлийн Кенеди и Франк Маршал  на 8 юни 1984 г., преди да се влее в „DreamWorks”.

Филмчето прави впечатление на Сид Щайнбърг (и има защо – в него със средствата на музиката , комичните гегове и  похватите на road movie с участието на двамата автостопаджии е уловена неповторимата по своята невинност атмосфера на легендарната 1968 година, като опитът на Спилбърг се явява оптимистична версия на класиката от 1969 г. на Денис Хопър „Волният моторист”!) и продуцентът без да се замисля сключва седемгодишен договор със Спилбърг като режисьор – постановчик.

Започва бляскавата му кариера в „Юнивърсъл”.

А кинофакултетът в Калифорнийския университет е зарязан след двегодишно следване, през което младият Стивън учи за актьор и пише сценарии.

Ще се завърне след години и ще се дипломира със „Списъкът на Шиндлер“!

Друго си е на 22 години да се хвърлиш в океана на реалното филмопроизводство!

Снима епизодът „Очи” от мистериозния хорър „Нощна галерия” и режисира самата Джоан Крофърд!

След години ще си спомни за първата им среща и за учудването на холивудската легенда, че ще бъде направлявана от млад пъпчив профи, който може да й бъде син…

Но епизодът се харесва на публиката, а екипът разбира, че си има работа с даровит майстор.

И оттогава досега...

Като си помисля – аз съм израсъл с неговите филми.

Първо гледах във видеоклуб прочутите „Челюсти”(1975), като след прожекцията подскачах в леглото цяла нощ, а след това на голям екран се сблъсках с одраното и бледо копие на „Дуел”(1971), оказал се тв филм, радващ се на голям зрителски успех.

Усетих, че с този режисьор сме от една кръвна група.

Той носи детското в себе си цял живот, въпреки че никога не се е бил, не е  ограбван и не е виждал труп.

Но си остава едно голямо дете, което ревниво пази мечтите си .

За да може да ги реализира.

Отлично борави с техниката, масовките и винаги безупречно направлява своя екип.

За всеки актьор по света е чест да работи при него – от Питър Фолк и Голди Хоун до Харисън Форд, Ричард Драйфус, Том Ханкс и  Том Круз .

Партитурите му създават асове като Хенри Манчини и Джон Уйлямс, а операторите са винаги от най  -  висока класа  - от Ръсел Мети, заснел прочутата „Клеопатра”(1963), с когото Спилбърг тръгва от „Убийство по книга”(1971) от сериала „Коломбо” до Януш Камински и Робърт Ричардсън.

Стивън Спилбърг си има любими теми в своето творческо развитие.

Той определено е фен на Голямото приключение.

Много обича да снима ефектно, ярко, пищно, забавно, приключенско зрелище.

Може да го направи като психологически трилър – „Убийство по книга”(1971), „Хвани ме, ако можеш”(2002),“Мостът на шпионите“ (2015), с минимални средства – „Дуел”(1971), като хорър – „Челюсти”(1975), като пищна суперпродукция – пенталогията за Индиана Джоунс(1981 – 2022), „Играч първи, приготви се“ (2018),като типична приказка – „Хук”(1991) и „Война на световете”(2005), мрачно фентъзи – „Специален доклад”(2002), фантастична мелодрама – „Завинаги”(1989),  смразяващо и ефектно сказание – „Джурасик парк”(1993 – 2018) или като откровен политически трилър – „Мюнхен”(2005).

И същевременно  търси за ориентир тийнейджърската реакция, интересува се как подрастващият възприема заобикалящия го свят с неговите клопки и абсурди – независимо дали става дума за среща с великан – „Добрият великан“(2016), с извънземни – „Близки срещи от третия вид”(1977), „Извънземното”(1982), за борба с тях – „Война на световете” (2005), за драмата на момче с необичайна съдба – „Изкуствен интелект”(2001), за сблъсъка с отвратителния лик на войната – Джим Греам – Крисчън Бейл от „Империя на слънцето”(1987),  направляваното съществуване – „Играч първи, приготви се“(2018) , етнически сблъсък – „Уестсайдска история“ (2021) или за откриване на голямо съкровище от потъналия кораб „Уникорн”, както е в „Приключенията на Тинтин”(2011).

Лансира и обратна оптика – старците, които носят в себе си детското в новелата „Слънчева долина” от „Зоната на здрача”(1983).

Спилбърг се вълнува и от сблъсъка на човека с Историята, както и от горчивия му опит да оцелява във времена на върховни катаклизми.

Той не бяга от расовите проблеми, създавайки проникновен портрет на афроамериканците във „Виолетов цвят”(1986), вълнува се от темата за робството, преди още то да е премахнато в родината му в „Амистад”(1997).

И създава вдъхновени, изключителни спектакли, свързани с човешките премеждия през Гражданската („Линкълн”, 2012) , Първата и Втората световна война.

На Първата световна война посвещава необичайния си поглед в „Боен кон”(2011), не отстъпващ по  въздействие на прочутия „Черен жребец”(1979) на Карол Балард и Фрасис Копола.

Втората световна война я обхваща постепенно, поетапно.

Първите опити не са от най – успешните  - ексцентричната сатира за въображаема японо – германска инвазия в Ел Ей след 13 декември 1941 г. „1941”(1979) и епизодът от „Удивителни истории” „Мисията”(1985) , след което идва епопеята „Империя на слънцето”(1987) по романа на Джеймс Балард.

По - късно се появява амбициозната  черно – бяла ( единствена в кариерата му!) версия на сделката, която виден немски индустриалец (Оскар Шиндлер – Лиам Нийсън) прави, за да му върви бизнеса , успявайки да спаси повече от хиляда и сто евреи – „Списъкът на Шиндлер”(1993).

Закономерно идва следващата стъпка -  епосът „Спасяването на редник Райън”(1998) със знаменития начален епизод на десанта в Нормандия.

Именно огромният успех на тези два филма, които носят на Спилбърг освен всичко друго и „Златен глобус” и „Оскар” за режисура , го подтикват да продължи своите търсения в областта на тв сериал.

„Списъкът на Шиндлер” ражда документалния филм „Оцелелите от Холокоста”(1996), довел до появата и на „Нарушена тишина”(2002), представен от него, а след „Спасяването на редник Райън” изризат двата му знаменити десетсерийни епоса „Братя по оръжие”(2001) и „Пасифик”(2010), които той продуцира съвместно с Том Ханкс и  имат шумен успех.

В „Братя по оръжие”  детайлно разглежда похода на американската армия в Европа, акцентирайки на трудностите при Арним и Ардените, а в „Пасифик” проследява мъчителните крачки, които войниците на ген.Макартър правят, докато стигнат от Нова Гвинея до Окинава.

Добавка към темата се явява дилогията на Клинт Истууд, на която той е изпълнителен продуцент – „Знамената на бащите ни”(2005) и „Писма от Ива Джима”(2006).

Твърдя, че след неговите усилия и постигнатото от екипа му ще бъде много трудно да се добави нещо съществено по темата за Втората световна война.

Но за Виетнам и Ирак мълчи.

Не снима и не продуцира нито един проект.

Предпочита да продължи темата от „Война на световете”(2005) в „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат и да ни стряска чрез сблъсъка с извънземни нашественици.

Може би защото е по – безопасно и безпроблемно.

Той пусна на пазара и видеоигра, наречена „Ръководител режисьорът Стивън Спилбръг”(1996).

По – красноречиво заглавие не може да се измисли.

Естествено, че в неговия свят ще ни направлява самият Майстор, ще ни учи как се прави кино, ще ни разкрива тайните на „този странен занаят”.

Спилбърг не бяга от телевизията.

Той е неин продукт и не я презира като забавление за малограмотната тълпа.

Напротив!

Винаги присърце  приема да разработва интересни и значими тв проекти, в които задължително е вярвал, давайки на американската и световна тв аудитория доброкачествено зрелище през всяко от десетилетията, в които активно твори.

Та той тръгва с важен епизод в легендарния „Коломбо” на 15 септември 1971 година!

През 1985 г . е основен двигател на великолепната поредица „Удивителни истории”, печелейки за проекта си асове като Мартин Скорсезе, Клинт Истууд и Фил Джоану.

През 1996 г. осъществява „Оцелелите от холокоста” на Алън Холцман.

На любимата си скай – фай тема посвещава два популярни сериала „Похитените”(2002) на Лесли Боъм и „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат, а Втората световна война получава завършения си облик на изследване и осмисляне именно в неговите продукции „Братя по оръжие”(2001) „ и „Пасифик”(2010).

Стивън Спилбърг не страни от проблемите на действителността, ако и да е обвиняван, че мисли само за фантастики и приключения, или за абсурдната им комбинация , която се получи в „Каубои и извънземни”(2011) на Джон Фавро.

Той живее с проблемите на своята родина и когато е необходимо дискретно, но категорично заема позиция.

Така направи в „Шугърленд експрес”(1973), съчувствайки в бунтарско – ироничен темпоритъм на младите бегълци Лу Джийн  - Голди Хоун и Клови Майкъл Поплин – Уйлям Атертън, преследвани от орда от над двеста автомобила и въоръжени до зъби ченгета.

Деликатно раздипля расовите проблеми във „Виолетов цвят”(1986), разкривайки честна и проникновено поднесена картина на афро – американското общество, открито защитава принципите на демокрацията и осъжда извращенията на робството в „Амистад”(1997), вълнува се от проблемите на източноевропейските емигранти в „Терминалът”(2004) и не се поколебава да заснеме химн за президента , прокарал важните промени за отмяна на робството Ейбрахам Линкълн – „Линкълн”(2012).

Такъв многолик и многообразен в търсенията си е Спилбърг и като продуцент.

Ще подкрепи филигранна и фино изпипана младежка мелодрама, каквато е „Фанданго”(1985) на Кевин Рейнолдс, ще заложи на комедиите и приказките на Робърт Земекис „Коли на старо”(1980),  „Кой накисна Клепоухия?”(1988) и трилогията „Назад в бъдещето”(1985 - 1990), ще рискува със свои замисли, след което ще подаде ръка за заснемането на Нос Срах”(1991) на Мартин Скорсезе, „Семейство Флинстоун”(1994) на Брайн Левант , „Туистър”(1996) на Ян де Бонт и  „Шрек”(2001) на Андрю Адамсън, ще разработи като франчайз „Маската на Зоро”(1998) и „Легендата за Зоро”(2005) на Мартин Кембъл, както и тетралогията  „Мъже в черно”(1997 – 2019) на Бари Зоненфелд, ще навлезе в забуления свят на гейшите по време на Втората световна война в „Мемоарите на една гейша”(2005) на Роб Маршал , ще продължи с японската тема в дилогията на Клинт Истууд от 2005 -  2006 г., ще изследва в дълбочина проблема с получаването на граждански права от негрите при Джонсън в „До самия край“ (2016) на Джей Роуч.

Същевременно няма да забрави любимата си поредица за Джурасик парк.

Размишлявал съм върху щастливата творческа съдба на Спилбърг.

Той има само един развод – с Ейми Ървиг ( с която има  брак от 27 ноември 1985 до 2 февруари 1989 г.) и е щастливо оженен за Кейт Капшоу  от 12 октомври 1991 година с цели седем деца!

Но си казвам – какво пък, нека има и  любимци на съдбата.

Нека ни радва и в бъдеще със своите знаменити ленти.

Те винаги са очаквани с интерес,  радват публиката, която с предана любов го следва близо пет десетилетия.

Спилбърг  се кланя само на този Бог – зрителят и съм сигурен, че докато е жив, ще си остане вечният разказвач на истории, необходими и търсени от милиарди  по земното кълбо.

За каква по – щастлива участ от тази може да мечтае всеки негов колега, съратник или съперник?

И колцина са Посочените и Талантливите като него?

Борислав Гърдев

Оливър Стоун - рицарят на крушението

 Оливър Стоун  - рицарят на крушението
 
„Връщайки се назад в годините,  осъзнавам, че това е било мечта, движила ме напред във всички мои действия и позволила ми да вярвам, че мога да направя нещо в живота си, привидно невъзможно - да сътворя филми, които другите ще гледат.”
 
Оливър Стоун  се ражда в семейството на eврейския брокер  Луис Стоун и на френската католичка Жаклин на 15 септември 1946 г.
На 15 години преживява първата си лична драма, разбирайки че родителите му се развеждат по вина на баща му, осъществил  няколко афери със съпруги на негови приятели!
Учи в Йейл, но завършва престижното нюйоркско филмово училище в класа на Мартин Скорсезе.
За своя учител след време ще говори с любов и преклонение : „Невероятно ми провървя.Марти е влюбен в киното и заразяваше с тази любов всеки край себе си.Той ни убеждаваше, че сме талантливи, съветваше ни да се учим не само от другите, но и да търсим в себе си – личният си стил, собствените теми.Благодарение на него станах режисьор.”
Стоун прекарва близо две години като доброволец във Виетнам – от април 1967 до ноември  1968 г., раняван е двукратно и  е награден с висши  държавни отличия – „Бронзова звезда” и  орден „Пурпурно сърце” за проявен от него героизъм при спасявене на негови другари.Можел е да се завърне в родината си като герой, но е спипан на границата с Мексико с дрога, вследствие на което е обвинен в контрабанда и го заплашва до 20 години затвор, като успява да се спаси само благодарение бързата намеса на баща си.
Завършвайки кинорежисура, той снима през 1971 г. есеистично – мемоарната късометражка „Последната година във Виетнам”, три години по – късно пуска на екран първият си пълнометражен филм – хорорът „Конфискацията”, но  се утвърждава като  много добър, способен и търсен сценарист, особено след като през 1978 г. печели и „Оскар” за прочутия филм на Алън Паркър „Среднощен експрес”, разкриващ ужасите в турските затвори , продължили цели пет години, през погледа на  американеца Уйлям Хейс – Брад Дейвис, заловен на истанбулското летище с 2 кг хашиш.
Стоун умее да разказва увлекателно, динамично, атрактивно, без излишна обстоятелственост , с умело изградена интрига и добре функционираща образна система.
Тези му драматургически качества ще ги открием безпроблемно както в  авторските му  филми, така и в продукции на други негови колеги, в които  успешно се изявява като автор на сценария – „Конан варваринът”(1982) на Джон Милиъс, „Белязаният”(1983) на Брайън де Палма, „Годината на дракона”(1985) на Майкъл Чимино, „Осем милиона начина да умреш”(1986)  но Хал Ашби, „Евита”(1996) на Алън Паркър.
Интересът му към ужасите ражда  вторият му пълнометражен филм – „Ръката”(1981), екранизация на романа на Марк Брендъл с Майкъл Кейн в главната роля.
Филмът струва 6,5 млн.долара , проваля се в киносалоните, въпреки че сега се гледа като истинска класика и трябва да минат четири години преди Оливър Стоун да представи първата  си значима творба – политическата драма „Салвадор”(1985).
Това е сериозният му успех като постановчик, той ще снима в шеметно темпо до 1999 г. включително като и досега смятам това за най – плодотворниуя му период, след пауза до 2002 г. отново ще се появи  на снимачната площадка и ще продължи да създава игрални  и документални филми, които никога не ни остават безразлични  -  защото от всеки кадър се чувства  вдъхновението на техния създател и тъй като са сред най – представителното, което щатското кино може да предложи на света през последните  десетилетия.
Оливър Стоун влиза в петицата на най – добрите американски постановчици, но не става свой човек в Холивуд.
В Меката на киното винаги е държан на разстояние, награждаван е , но и до сега е смятан за прекалено ангажиран и патетично настроен творец.
Оформят се и основните идейно – тематични ядра, около които ще гравитира като режисьор – проблемите на Централна и Южна Америка, Русия и Украйна,силата на парите, масмедиите и държавната власт, съдбата на знакови аамерикански президенти, осмисляне  еволюцията на поколението на „децата на цветята” и по  - общо лудите шестдесет години на миналия век, виетнамският синдром, насилието и нетърпимостта  като типично американски и световен  феномен...
Запазената марка за филмите на Оливър Стоун, общият знаменател, под който можем да ги поставим е, че те са образци на проблемно, ангажиращо зрелище, които атакуват възприятията и съвестта ни, без да ни оставят безразлични към техните послания.
Може би не винаги той е  на висотата на нашите изисквания, но непрекъснато е провокативен, актуален и забавен.
Започва с хорър, а печели овации с политическа драма, изследваща корените на насилието, нетърпимостта и властовите амбиции в Салвадор (1985).
Проблемите на Централна и Южна Америка го вълнуват и по – късно в неговата кариера.
Като начетен, подготвен, любопитен и доброжелателно настроен изследвач посвещава три документални филма на Фидел Кастро – „Ел Коменданте”(2002) , „В търсене на Фидел”(2004) и „Кастро през зимата“(2012) , а през 2009 г.  прави портрет на плеядата новопоявили се ляворадикални лидери на Латинска Америка   - от Раул Кастро в Куба, до Ево Моралес в Боливия, Кристина Киршнер в Аржентина, Рафаел Кореа в Еквадор, Уго Чавес във Венецуела , Фернандо Луго в Парагвай и Лула Да Силва в Бразилия в „На юг от границата”.За него те са лидерите от ново поколение и пример за подражание в Америка най – вече с любовта си към родината и привързаността си към социалните реформи.
В допълнение изпява прощалната песен на своя приятел и президент на Венецуела – харизматичният лидер Чавес – „Моят приятел Уго “(2014).
Не се страхува да нагази  в тресавището на израелско – арабския конфликт в Близкия Изток , интервюирайки Шимон Перес, Бенямин Нетаняху, Ехуд Барак, Ясер Арафат и лидерите на „Бригадите на мъчениците на „Ал – Акса” и  „Хамас” в „Персона нон грата”(2003) и да разкаже като продуцент за последните дни на Кенеди и Мартин Лутър Кинг – младши (1998)…
Отдава почит на бащините си усилия на борсата в своите знакови филми „Уолстрийт”(1987) и „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), изпявайки скръбни елегии за поразяващата мощ на финансовите потоци, които определят световната икономическа картина и съдбите на основните играчи на нюйоркската борса.
Проблемът за властта , концентрирана в ръцете на един човек и за неговата отговорност пред народа му и света я изследва със страст и вдъхновение в редица нееднозначно възприети филми – „Евита”(1996), на който е сценарист, „Александър”(2004), осмислен по – скоро като метафора на американската инвазия в Ирак през 2003 г.,“Интервюта с Путин“ (2017), без да забравяме трилогията му, в която разкрива съдбата на едни от най – харизматичните и противоречиво възприемани президенти на САЩ, каквито безспорно са Кенеди („JFK”, 1991), Никсън („Никсън”, 1995) и Джордж Буш младши („W”, 2008) , провокативната, но честно и атрактивно поднесена десетсерийна тв поредица „Премълчаваната история на САЩ“ (2013), новата трактовка на съдбата на Кенеди в тв документален филм JFK : Предадената съдба“ (2020), „Горящата Украйна“ (2016) и “Преоткриването на Украйна“ (2019) в ролята на продуцент…
За своето поколение създава прекрасни  носталгични творби  -  „Роден на 4 юли”(1989) и „Доорс”(1990), а кошмарните преживелици във Виетнам ги претворява в другата си  забележителна трилогия „Взвод”(1986), спечелил 136 млн.долара, „Роден на 4 юли”(1989) и „Небе и земя”(1993).
С голям замах Стоун разкрива силата на медиите и модерните технологии , спорта , шоу бизнеса  и наркотиците в „Радиошоу”(1988) , „Народът срещу Лари Флинт”(1996), на който е  продуцент , „Всяка една неделя”(1999) , „Диваци“ (2012) ,“Сноудън“ (2016), а насилието като американски и световен феномен е показан по  нестандартно  - атрактивен начин в „Обрат на съдбата“(1990) като продуцент,  „Родени убийци”(1994), „Обратен завой”(1997) и „Световният търговски център”(2006)_{, предстоящият „Бели лъжи“…
Оливър Стоун се смята за един от най – провокативните}  и скандални режисьори в Холивуд.
Той умее да се ориентира в конюнктурата , надушвайки потенциала и в привидно най – безнадеждния проект.
Затова покрай инвазията в Ирак след 21 март 2003 г. той бърза да заснеме своята алегория „Александър”, търсейки брод между историята и съвременността,  динамичността на елинистичния и застиналостта на тираничния източен свят, който в името на свободата следва да бъде подложен на огън и меч, но не може нито да бъде владян с насилие и демагогия, нито разбран адекватно.
В поредицата си от постановки, посветени на американските президенти  отдава дължимото на кумира от младостта си Кенеди, но през погледа на разследващия прокурор Джим Харисън, вижда в омразния Никсън персонаж от шекспирова трагедия, разкъсван между желания и целесъобразност, а дори в карикатурния Джордж Буш младши търси преди всичко амбициозния политик със своите комплекси и надежди в края на сравнително успешния му първи мандат.
За него войната във Виетнам е незараснала рана, която трябва да се осмисли и от гледната точка на редовия американски войник („Взвод”), и през призмата на обикновената виетнамка ( „Небе и земя”), а качественият щемпъл, визитката на неговата генерация е великата група „Доорс”, начело с харизматичния й фронтмен Джим Морисън.
Постановчикът ни изненадва с гледната си точка за трагедията на 11 септимври 2001 г. в „Световния търговски център”, предлагайки ни правдивата версия на двамата пожарникари Джон Маклафлин и Уйлям Химено, последните  оцелели от развалините на прочутите кули – близнаци.
Когато е необходимо той става завършен патриот – „Никсън”, а щом се налага погледът му добива метално – саркастичен оттенък – „Родени убийци”, „Обратен завой”, „Всяка една неделя”или потъва в света на ирационалното и загадъчното  -  продуцираният от него сериал „Дивите палми”(1992).
Пласира и химн на финансистите от по – старото поколение в лицето на легендарния Гордън Геко в „Уолстрийт : Парите никога не спят”(2010), успял да върне обичта на дъщеря си и да направи от 100 млн. долара фонд с капитал над милиард, запазвайки своите специфични нравственени норми на поведение, оказали се все по – дефицитни напоследък.
И за да докаже, че не изменя на природата снима изключително провокативния  проект „Сноудън“(2016)…
Много атрактивни и увлекателни са документалните му филми.
Той е доброжелателен в „Ел команданте”, но много рязък и настъпателен във „В търсене на Фидел”, разкривайки автентичния непривлекателен образ на кубинския диктатор.
Същевременно е  настоятелен да открие истината за близкоизточната драма в „Персона нон грата” ( неговият уморен поглед става жив и одухотворен най – вече в беседите му с Шимон Перес) и да потърси перспективите в отношенията на американския континет под знака на лявата вълна от Южна Америка, влияеща и на САЩ на Барак Обама в „На юг от границата”. Прекланя се пред обичания Чавес в „Моят приятел Уго “ и подтиква кубинския вожд към равносметка в „Кастро през зимата“.
Такава търси и в дългите си разговори с Владимир Путин в „Интервюта с Путин“, респектиран от мащаба на мисълта  и размаха на действията му.
Опитва се да се ориентира в сложната украинска драма в „Горящата Украйна “(2016)  и отново прави филм за Кенеди – „Джон Кенеди : В огледалото“ (2021)…
Стоун винаги работи с най – големите звезди на американското кино – от Чарли Шийн и Том Круз до Кевин Костнър,  Майкъл Дъглас, Вал Килмър, Шон Пен, Ал Пачино , Шеа Лабьоф, Джон Траволта, Бунисио дел Торо,  Джоузеф Гордън - Левит.
За него снимат с удоволствие оператори от класата на Робърт Ричардсън и Родриго Прието и създава музика композитор като Пол Кантелън.
В личен план, след развода си с Найва Саркис през 1977 г. и с  Елизабет Стоун през 1993 г. от която има двама сина Шон Кристофър и Майкъл Джак, преживява тежък период, запълнен с безразборна смяна на  актриси, между които и Камерън Диас и любовна връзка с Чонг Сон Чонг, започната през 1996 г., от която има дъщеря Тара.
Наистина  Стоун  не намалява темпото на работа, филмите му не се радват на такъв широк обществен резонанс, но нека не забравяме, че  е носител на „Оскар” за режисура за „Взвод” и „Роден на 4 юли”, че Робърт Ричардсън спечели своята  статуетка именно за „JFK”..
Оливър Стоун е на линия, готов да ни изненада и да ни накара да гледаме всеки негов  нов филм, в добра кондиция и с амбиция и в бъдеще да е сред най – добрите кинопостановчици  в света.
Стоун бе в  България на 29 и 30 април 2005 г.Посети  студио „Бояна”, похвали условията за работа там, обеща – „може пък да снимам и  у вас, нищо не се знае”, срещна се с президента Георги Първанов, който му подари  DVD с  неговия филм „Всяка една неделя”.
Пред журналисти сподели, че е говорил с него на исторически теми, за Виетнам и Никсън, разбирайки, че „ в миналото сте имали много добри пълководци, колкото Александър”.
През 2009 г.  даде пространно , много любопитно и пълно с лични признания едночасово интервю на Тома Томов за БНТ , озаглавено „Бунтарят и системата", а наскоро се появи на български и интересната му мемоарна книга " В преследване на светлината"...
Борислав Гърдев

 

Истинският характер или царственото великолепие на годините

 

Робърт Редфорд

 

Винаги се сещам за прочутия филм на Хенри Хатауей от 1970 г., когато гледам  представителните изяви на една от легендите на американското китно през последните 6 десетилетия Робърт Редфорд.

По принцип не пропускам филм с негово участие, тъй като самото му включване в определен проект е вече белег за престиж и класа.

Редфорд не допуска куриозни гафове в кариерата си още от времето, когато стана звезда с „Вътрешния свят на Дейзи Кловър“ (1965) на Робърт Мъйлиган и  „Преследването”(1966) на Артър Пен, тъй като винаги прецизно подбира сценариите и постановчиците, с които работи.

А това вече говори за вкус и критерий,  за истински характер.

Такъв Робърт Редфорд проявява през целия си живот.

Той е продукт на типично средно американско семейство, трудно адаптиращ се към заобикалящата го среда, заради буйния си и непримирим нрав.

Още от ранна младост  се посвещава на изкуството и със спечелената бейзболна стипендия изучава живопис в Колорадския университет, след което следва и в Академията за драматични изкуства в Ню Йорк.

Редфорд става знаменитост през 60-те години, време, изпълнено с много борбена риторика, либерални попълзновения, романтика, свободна любов, наивитет и естествено демонстриран нонконформизъм.

Робърт Редфорд е щастливец и заради това, че има свои режисьори, на които в най-голяма степен дължи възхода и знаменателната си кариера-Джордж Рой Хил и  Сидни Полак.

Той съчетава изключителните физически качества с тези на героите си, винаги сдържан, концентриран, с непрекъснат стремеж към самоусъвършенстване и амбиция да даде най-доброто от себе си.

Изцяло е  погълнат от ролята си и забравя, а заедно с него и ние, че играе.

Към него съдбата е изключително щедра и благосклонна.

Той не познава позора на творческия провал, на грубата грешка, на необоснования избор-нито като актьор, а още по-малко като режисьор.

А е рискувал и с трудни, и с неблагодарни проекти.

В този аспект винаги ме е респектирал със своята отговорност и с безпогрешния усет за подбора на ангажиментите си и за умелото насочване на артистичната си кариера, вкл., когато разкрива притворния свят на Холивуд във „Вътрешният свят на Дейзи Кловър“ и „Такива, каквито бяхме“.

Робърт Редфорд е майстор на овладения жест и премерената мимика, на тънко нюансирания образ.

Той е еднакво убедителен и като нарочената жертва Бъбър Рийвс в „Преследването”(1966) на Артър Пен и младия Уилям в „Кажете им, че момчето Уили е тук”(1970) на Ейбръхам Полонски, и като чаровен  съпруг в „Бос в парка”(1967) на Джим Сакс, и като симпатичен бандит и измамник в „Бътч Касиди и Сънданс Кид”(1969)  , „Ужилването”(1973) на Джордж Рой Хил и „Старецът и неговото оръжие“ (2018) на Дейвид Лоури, и като благороден герой в „Кандидатът”(1972) на Майкъл Ричи, „Великият Уолдо Пепър”(1975) на Джордж Рой Хил или „Цялото кралско войнство”(1976) на Алън Пакула.

Редфорд се появява и на концерта на Франк Синатра в „Медисън скуеър гардън“ на 13 октомврие1974 и можем да се насладим на присъствието му в „Главното събитие“ (1974) на реж.Бил Карътърс.

Такъв монолитен е и като знаковия ретроперсонаж Великия Гетсби от едноименния епос на Джак Клейтън от 1974 г., като смелия американски офицер във военната драма „Един мост повече”(1977) на Ричард Атънбъро, като изкусителния милиардер в нашумялата мелодрама на Ейдриън Лайн „Неприлично предложение”(1993), като легендарния бейзболист в „Роден талант” (1984) на Бари Левинсън или като мастития и храбър телевизионен бос, загинал на поста си  в „Поверително и лично”(1996) на Джон Авнет.

Робърт Редфорд се утвърждава колкото изненадващо, толкова и закономерно като един от най-добрите американски кинопостановчици, вървейки уверено по пътя към славата, очертан от великия  му колега Клинт Истууд.

Още с дебюта си „Обикновени хора”(1980)  той печели „Оскар” за най-добър филм и режисура, а се налага  безапелационно със следващите си значими творби „Фасулената война”(1988), „Там тече река”(1992), „Тв състезание”(1994), „Повелителят на конете”(1998) , „Легендата за Багър Ванс”(2000), „Офицери и пешки“ (2007) , „Конспираторът“ (2010) , „Опасна  игра“ (2012)  и „Катедрали на културата“ (2014), сегментът „Институтът Салк“, радващи се на шумен успех сред публиката и подобаващ резонанс сред специалистите по света.Доказва,че е много добър изпълнителен продуцент със сериала „Американският Запад“(2016).

Напоследък той разрежда участията си в киното, но независимо дали режисира себе си като лечителя Том Брукър в „Повелителят на конете”(1998), или е непокорният полковник Юджийн Ървин в затворническата драма на Род Лури „Последният замък”(2001), незаменимият профайлър Нейтън Мюр в „Шпионски игри”(2001) на Тони Скот,  похитеният бизнесмен Уейн Хейс в драмата на Петер Ян Брюге „Катарзис”(2003), опърничавият свекър на Дженифър Лопес в „Недоизживян живот”(2005) на Ласе Халстрьом или си позволява лукса да озвучава кон(!) в прелестната мелодрама на Гари Виник „Паяжината на Шарлот”(2006), да играе в собствени продукции – „Офицери и пешки“( 2007) и „Опасна игра“  ( 2012) , в крайно рискови проекти като „Създаване на сцена“ (2013) на Януш Камински, където захапва парче хляб и  „Всичко е изгубено“ (2013) на Дж.С.Чендър, в който като мореплавателя изнася САМ филма на гърба си.

Под режисурата на Антъни и Джо Русо като Александър Пиърс в „Завръщането на първия отмъстител“ (2014)  и „Отмъстителите : краят“ (2019) , отдава дължимото на комикс – традицията за прочутия капитан Америка, в „Разходка в гората“( 2015)  на Кен Куопис е амбициозният пътешественик Бил Брайсън, в „Истина“ (2015)  на Джеймс Вандербит е тв ветеран Дан Рътър, в „Още един шанс“(2016) на Карън Бейл , играе себе си , а  в „“Драконът, моят приятел“( 2016), на Робърт Лоури, се подвизава като бащата на Грейс.

Много силен и убедителен е дуетът му с Джейн Фонда в „Нашите души през нощта“ (2017) на Ритеш Батраrт и със Сиси Спейсeк в „Старецът и неговото оръжие“ (2018) на Дейвид Лоури.Подпомогна с името си и проекта „Фантазия да бърза лодка“ (2020) на Хана Фидел.

Редфорд е винаги на висота, работейки със завиден ентусиазъм и  перфектен професионализъм.

Той не би изневерил на характера си, ако не бе създал прочутия институт „Сънданс” -1980 г.с не по-малко знаменития  си кинофестивал, чрез който финансира алтернативното и авангардно щатско кино на младите и прохождащите таланти.

Робърт Редфорд-този щедър и необикновен талант!

Той можеше да се утвърди само в американското кино с неговите неизчерпаеми възможности, но  и железни правила, без чието спазване нито едно филмово величие не  получава място сред титаните на целулоидния свят.

Днес кариерата на Робърт Редфорд е в своя край.

Годините оставят и върху него неизбежния си отпечатък, но играта му е все така въздействена и уверена, както след дебюта му във „Войната също е лов”(1962) на Денис Сандърс със Сидни Полак, творецът , разкрил най-пълно потенциала му в „Забранена собственост”(1966), „Джеремая Джонсън”(1971), „Такива, каквито бяхме”(1973), „Трите дни на Кондора”(1975), „Електрическият конник”(1980) , „Извън Африка”(1985), „Хавана”(1990)...

Редфорд наистина остарява с царствено великолепие.

Докато му стигнат силите за превземането и на последния замък на злото...

Борислав Гърдев