Клинт Истууд

                        Клинт Истууд 

                       

 

                                                       БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

На 31 май актьорът, режисьорът, продуцентът, композиторът и политикът Клинт Истууд чества празник.

Знаменитата звезда със 70 -годишната световна слава се ражда в Сан Франциско в „протестантски дом от средната класа”.

В юношеските години семейството на Истууд се заселва в Пидмонт, Калифорния и Клинт завършва Оукландския техникум през 1949 г. След това работи в дървообработваща фабрика, на бензиностанция, като пожарникар и свири рагтайм в пиано бар в Оукланд. През 1950 г. по време на Корейската война е призован в армията и служи във ВВС. Той е на борда на самолет, който катастрофира в Тихия океан, северно от Сан Франциско, в залива Дрейк.

Клинт Истууд оцелява, но получава тежки рани, остава в САЩ, за да дава показания за инцидента и не заминава на фронтовата линия.

След това през 1954 г. го поема киното.

Истууд търпеливо чака своя час, за да докаже и на феновете, и на критиците, че може да създаде образцови творби, останали завинаги във филмовата история.

В началото е договорен с „Юнивърсъл”, участието му в „Отмъщението на чудовището” (1955) на Джак Арнолд и митарствата в поредица от сериали от типа на „Маверик” (1959) на Рой Хъгинс, докато идва първият му голям успех като Руди Тетс, наричан от него иронично „Идиотът от равнините” в уестърн сериал „Грубата” кожа”(1958-1966) на Тед Пост, Виктор Маклаглен и Чарлс Маркъс Уорън.

С този филм от 217 епизода Истууд става известен.

Аз лично съм гледал епизодите само от първия сезон, но дори и в тях личи увереността и професионализма на актьора, който иска съдбата да го срещне със знаещи и можещи постановчици, да доразкрият неговия щедър и необикновен талант.

Такава среща се извършва скоро.

Клинт Истууд се снима в легендарната уестърн трилогия на Серджо Леоне „За шепа долари” (1964), „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966). В нея Истууд колкото инстинктивно, толкова и целенасочено изгражда знаковия образ на Мъжа без име – Блонди - изобретателен, хладнокръвен и безжалостен, без особен интерес към жените, но с изключително добре развит инстинкт за самосъхранение.

Огромният успех на поредицата превръща Истууд в суперзевзда.

Той се възползва от ситуацията по възможно най-добър начин.

Доказва, че може да бъде добър постановчик още с първите си филми „Разказвач на истории”(1971), късометражен, посветен на Дон Сийгъл и „Пусни, Мисти, за мен”(1971) и че желае сам да насочва съдбата си, създавайки собствената компания „Малпасо”.

Покрай редовното режисиране на своите филми, той успява да се срещне с още трима от големите режисьори на Холивуд, допринесли много за подобряване на кариерата му – Тед Пост, лансирал го в уестърна „Обесете ги високо” (1967), след като му е дал начален тласък с „Грубата кожа” (1959), Брайън Хътън, с когото прави класически героични роли във военните екшъни „Гнездото на орлите” (1968) и „Героите на Кели” (1970) и Дон Сийгъл, с когото открива друг важен за него жанр – на полицейския екшън, където инкасира и повечето от личните си постижения.

Следващата им съвместна изява е в „Блъфът на Куган” (1968), идва ироничният уестърн „Две мулета за сестра Сара” (1970) и големият хит „Мръсният Хари” (1971), стоящ в основата на още четири продължения, всички, без петия, реализирани от Истууд – „Силата на „Магнума” (1973), „Насилникът”(1977), „Внезапен сблъсък”(1983) , докато „Игра със смъртта”(1988) е дело на Бъди Ван Хорн.

Суровото и самотно ченге Хари Калахан , борещо се със „специфични средства” с престъпността и насилието в името на справедливостта, носи най-трайната популярност и удовлетворение за Истууд, но и най – големите неприятности, свързани с абсурдните обвинения на някои критици, че методите му на действие са аморално фашистки и заплаха за демокрацията...

Истууд и Сийгъл още веднъж нажежават обществената атмосфера с великелепния документален трилър „Бягство от „Алкатрас”(1979), разказващ увлекателно за печално известния с жестокия режим на затвора край Сан Франциско, затворен след единственото сполучило бягство на героя на Истууд Франк Морис през 1961 г.

Истууд се бори упорито и ефективно срещу едностранчиво – клишираната представа за себе си като мълчалив пистолетаджия, смачкващ без усилие всеки изпречил се насреща му противник, но приема да го смятат за наследник на Джон Уейн.

Той рискува, става по-прецизен и взискателен при подбора на ролите си, по-задълбочено и психологически проникновен при трактовката на своите образи, създаващи изненадващо силни филми, които го представят в нова светлина, разширявайки чувствително творческата му територия – „Пусни, Мисти, за мен” (1971), „Скитникът от високата плата” (1973), „Изгнаникът Джоузи Уелс” (1976), „Бледият ездач” (1985)...

Клинт Истууд участва в музикални произведения, доказващи безспорния си певчески талант – „Стягай каруцата” (1969) на Джошуа Лоугън, комедии – „Обикновена вечер” (1967) на Виторио де Сика, „Всеки, който може само да загуби” (1978) на Джеймс Фарго , „Бронко Били” (1980) на Истууд, трилъри – „Отмъщението на Айгър” (1975) и „Непреодолимата преграда” (1977) на Истууд, „Под прицел” (1993) на Волфганг Петерсен, героико – комични уестърни – „Две мулета за сестра Сара” (1970) на Дон Сийгъл и „Джо хлапето” (1972) на Джон Стърджес, военни приключения – „Хълмът на храбрите” (1986) на Истууд, трагикомедии – „Градска жега” (1984) на Ричард Бенджамин, мелодрами – „Въздушният”(1973) на Истууд , спортни драми – „Отново в играта”(2012) на Робърт Лорънц...

Той разкрива, че е еднакво добър като кънтри певеца Ред Стоуъл в „Гуляйджията”(1983) и като озлобения виетнамски ветеран Мичел Джейнт, който все пак открадва последния модел опасен съветски изтребител в „Огнената лисица”(1982), негова постановка.

Обратът на критиката към него нвастъпва след  излизане на тринадесетия му филм „Птица” (1988) с Форест Уитекър в главната роля, следваща последните десет години от живота на Чарли „Бърд” Паркър (1929 – 1955), една от водещите фигури в модерния джаз.

„Птица” е и обяснение в любов към музиката , и преклонение пред идола на младия Клинт Истууд, присъствал на концерта на Паркър през 1946 г. и колекционирал плочи и публикации на краля на би бопа до момента, в който се насочва към сценария на „Птицата”, събиращ прахоляк в „Кълъмбия”.

Работата върху „Птица” разкрива и творческите възможности на Истуда като композитор, като той се решава да събере в диска „Грейс вече не е с нас” своите композиции едва през 2007 г.

„Птица” получава „Оскар” за звук и критично възхищение, но последвалата амбициозна постановка „Белият ловец с черното сърце” (1990), разказващ за заснемането на прочутата приключенска драма на Джон Хюстън „Африканската кралица” през 1951 г., не печели малобройни фенове, вкл. и сред членовете на журито в Кан.

Приносът му за световното кино се свързва и с удостояването на шедьовъра на Куентин Тарантино „Криминале“ през 1994 г. със „Златна палмова клонка“, когато той е шеф на международното жури.

По-късно Истууд представя доброкачествената комедия „Розовият кадилак” (1990) и майсторски изпипаната кримка „Новобранецът” (1991), преди да представи на публикацията си най-съкровения и зрял творчески замисъл „Непростимо” (1992), явление, отбелязващо новаторските търсения в страната, спечели огромна популярност и донесе на създателя му 4 „Оскара”, вкл. за филм и режисура.

Истуд дочаква признанието от Филмовата академия , а по-нанатъщното му развитие недвусмислено свидетелства за непресекващ подем и постоянен творчески триумф – „Съвършен свят”(1993), „Мостовете на Медисън”(1995), „Абсолютна власт”(1997), „Нощем в градините на доброто и злото”(1997), „Съвършено престъпление”(1999), за него написва песента „Защо трябва да ме интересува““, изпълнена от Даяна Крал, на която режисира и видеото към изпълнението й, „Звездни каубои”(2000), „Кръв”(2002), „Реката на тайните” (2003). 

През 2004г. отново триумфира като постановчик на боксовата драма „Момиче за милиоин долара“, спечели отново 4 „Оскар”-а – за филм, режисура, главна женска и поддържаща мъжка роля.

През следващите години славата му на прецизен и талантлив постановчик, представящ най-доброто, което американското кино може да даде на международния пазар, се утвърждава с дилогията „Флаговете на бащите ни” и „Писма от Ива Джима” (2005 – 2006), както и с последвалите великолепни драми „Подмяната” (2008), „Гран Торино” (2008) , „Непобедим”(2009) и „Отсега нататък”(2010), без да забравяме за амбициозния му биографичен филм за Джей Едгър Хувър с Леонардо Ди Каприо в главната роля от 2011 г., за „Момчетата от Джързи” (2014) , „Американски снайперист” (2014) , „Съли” (2016) „15.17 за Париж” (2018), „Мулето” (2018), „Случаят Ричард” Джуъл“ (2019), „Плачещият мачо“ ( 2021 ) , „Съдебен заседател №2“ ( 2024 ) …

Днес никой не подлага на съмнение таланта на Истууд като творец на филми, а и като управител, след назначен мандат за кмет на град Кармел през 1986 година!

Напротив Джон меродавните издания твърдят единодушно, че е първостепенна филмова звезда, че е режисьор и продуцент както на касови, така и на друзко – артистични заглавия, че е институция в света на киното, поддържащ дълготрайни и пълноценни връзки със своите житейски партньорки – Мегисън . от 1953 до 1980 г., Сандра Лок – от 1975 до 1989 г., Франсис Фишер – 1992 – 1993 г. и тв журналистката Дина Руиз, за ​​която се оженва на 31 март 1996 г. и след това се развежда на 22 декември 2014 г.

Убеден републиканец, Истууд подкрепя кампаниите на Никсън, Рейгън и Маклейн, както и на колегата му Арнолд Шварценегер като кандидат за губернатор на Калифорния.

Самият той като кмет с двугодишен мандат успява да завърши моста на Кармел, известен като „Птицата със сломеното сърце”.

Между 2001 и 2008 г. е в Карифорнийската щатска комисия за паркове и отдих, но поради противопоставянето му на изграждането на дългия 26 км  път с 6 платна, който трябва да мине през щатския плаж Сан Онофре, северно от Сан Диего и който е отправен по негово предложение от комисията през февруари 2008 г., не е назначен от Шварценегер отново през март 2008 г., с мотива „поради изтичане на мандата му”...

Днес Клинт Истууд е класик на филмовото изкуство.

Кан го признава за своя почетен гост, връчвайки му Златен медал на името на Фелини през 2003 г., Филмовата академия го удостоява с две „Оскара” през 1992 и 2004 г., получава наградата „Ървин Талбърг” през 1995 г., носител е на три награди „Сезар” за 1998, 2003 и 2004 г. г., а собствениците на салони и редовите зрители очакват с нетърпение всеки следващ негов проект.

Защото знаят – при Клинт Истууд „празно няма”, той винаги има с какво да ги изненада и докаже, че е сред най-големите в целулоидния свят...

 

 

На финалната права

 

                      

          На финалната права

 

След „Кръстникът“,  „Звездни войни“, „Индиана Джоунс“ и „Непобедимите“, дочаках края и на още един легендарен киноепос, на франчайз, който със сигурност ще остане в аналите на филмовия бизнес – „Мисията невъзможна“.

Изминаха три десетилетия от момента, в който гледах първия филм от поредицата, дело на Брайън де Палма.

Филмът се прожектира  в мрачен и неуютен  киносалон в родния ми град през лятото на 1996 г.

Нямаше хляб, цените растяха, очакваше ни хиперинфлация , която щеше да фиксира края на Виденовото управление.

Сега, заключителната осма серия я проследих в обновения салон на най – представителното ни градско читалище, когато столицата ни е обхваната от поредната стачна вълна на транспортни и музейни работници …

Четох доста отзиви за филма на Маккуори и съм съгласен с констатацията, че независимо от меко казано проблематичния му, а бих добавил и фантасмагоричен, сценарий – на който съавтор е самият Маккуори, заедно с Ерик Йендресен, „Възмездие“ е достоен завършек на сагата, след който Том Круз може спокойно да се захване с други, по – престижни замисли…

За мен „Възмездие“ е колкото суперекшън – действието в него тече на пълни обороти нонстоп 170 минути, толкова и филм – катастрофа, каквито гледахме в изобилие през  70 – те години на миналия век.Припомням само серията „Летище“, стартирала през 1970 г.с хита на Джордж Сийтън по романа на Артър Хейли.

В чисто кинематографичен план творбата  е заснета безупречно – оказва се в Норвегия  и Великобритания  -  от  оператора Фрейзър Тагарт, като първокласно зрелище.

Определено „Възмездие“ налага стандарти, които ми изглеждат трудно преодолими и заобиколими в света на приключенското кино.

Само ще отбележа, че за пореден път Том Круз сам си прави каскадите, които и сега бих определил като  животозастрашаващи, като не му стигна да обръща джип при катастрофа  и да прескача от подводница на подводница, но дори и си позволи лупинги във въздуха с два самолета, вторият от които двукрилен и едномоторен.

Много добър е кастингът ,а актьорският състав е на необходимото ниво – харесаха ми интерпретациите на Винг Реймс – Лутър Стикъл, Хейли Атуел – Грейс,Саймън Пег – Бенджи Дън, Пол Клементев – Парис  и Ник Оферман – генерал Сидни.

Органичен като злодея Гейбриъл е Исай Моралес, а на Анджела Басет й отива да се прави на Камала Харис, пардон на американска президенша и  след  сериала „Нулев ден“ на Ерик Нюмън е отново майката на нацията Ерика Слоун.

Естествена е доминацията на звездата продуцент Том Круз като Итън Хънт.

Моят набор е все така напорист, амбициозен и свръхактивен и доказва за пореден път, че е от малкото знаменитости в днешния киносвят, способен да вкара вярната си  публика в киносалона.

Няколко думи за сюжета.

Той и в предната част „Пълна  разплата“ не блестеше с особена оригиналност и значимост, което си е запазена марка на поредицата още от тв й версия, дело на Брус Гелър от 1966 г., но тук нещата са доведени до критична граница, до червена линия.

Най – общо казано екипът на Хънт трябва да обезвреди Същността,представена  визуално като Мъглявината „Андромеда“, форма на изкуствен интелект, чрез , представете си, панел от взривилата се руска подводница „Севастопол“, наречен“Подкова“, като Грейс има само миг, в който трябва да озапти опита на Същността да унищожи света чрез ядрен взрив, Хънт следва  да елиминира новият кандидат за световен господар Гейбриъл, а президентът на САЩ да предотврати гибелта на сто милиона души, спасявайки седем милиарда, след като е преживяла и атентат срещу себе си в своя команден  център….

Маккуори излиза на хлъзгав и опасен терен, защото унищожавайки Същността и елиминирайки Гейбриъл Хънт всъщност не само спасява света, но ще се превърне и в негов повелител.

Той просто трябва да поеме функциите на Бог и по толстоевски да заяви на всеослушание – „Мне отмщение и я воздам!“

А когато той се отказва от тази си роля, предпочитайки да се крие в сенките, очаквайки светът отново да го призове за поредното  спасение, се оказва, че неговите функции ще се поемат естествено и непосредствено от Ерика Слоун ….

За да избяга от обвинения в месианизъм и псевдобиблейски пророчества Кристофър Маккуори се хваща като слепец за тояга за хепи енда, с който предполагам, разбира, че мисията му в този проект е приключила…

Преди нещата да са замирисали.И независимо от отворения финал.

Като скъпа и майсторски направена забава, „Възмездие“ си струва четиристотинте милиона долара, похарчени за реализацията му, като се надявам с  късмет да си покрие разходите и да излезе на печалба.Поне така се получи с предишните филми от поредицата.

След като се налудуваха мисионерски е крайно време Круз и Маккуори да ни предложат нещо по – смислено и значимо.

Все пак аз не съм забравил, че Кристофър Маккуори си е оставил подписа под такива ярки творби като „Обичайните заподозрени“, 1995, „Пътят на оръжието“, 2000, „Валкирия“, 2008 , „Джак Ричър“, 2012 и „На ръба на утрешния ден“, 2014…

„Мисията невъзможна : Възмездие“, 2025, реж.Кристофър Маккуори, 2025, 170 мин., „Парамаунт пикчърс“

                     

Сблъсък на титани

 

 

                 Сблъсък на титани

 

По мое мнение Михаил Шолохов ще остане в руската и световната литература основно с „Тихият Дон“ и „Съдбата на човека“.

Че съм и други негови творби, но съм ясно, че днес никой не би се занимавал с „Донски разкази“ (1926), поради своята художествена несъстоятелност, още по – малко също с „Разораната целина“ (1930 – 1959) – тази  кървава приказка за колективизацията, която множество мои състуденти презрително наричаха „колхозна опера“.

Защо творческият му път описва такава крива?

Защото цялата си съпротива енергийна срещу системата и метода, който той изразява при писането на „Тихият Дон“ от 1925 до 1940 г., публикуван в списанията „Октябрь“ и „Новий мир“.

Това е истинската трагична епопея, разказала правдата за войната и революцията в донския край и за това как желязната пета на революционната необходимост унищожава безжалостно човешки съдби, а и цели фамилии.

В името на светлото бъдеще.

В „Тихият Дон“ сме свидетели и на нещо уникално в  съветската литература – ​​в най – кървавия период на сталинските чистки Шолохов, умишлено бавейки завършването на заключителния четвърти том на епоса , си позволява със суровата правда на неподправен реалист да разкрие величието и трагизма на казаското въстание   от 1919 г., насочено срещу червените управници, планиращи още тогава прочутото разкулачване по селата.

В последния том на „Тихият Дон“ е описана   една  селска буна, водена от Яков Фомин, разкрито достоверно, за което свидетелствата и водачът на въстаниците в Горен Дон Павел Кудинов, потушена жестоко от съветската власт, която в лицето на твърдия и правоверен  Михаил Кошевой показва свирепията си вид и доказва на делото, че няма да се прояви церемония с несъгласие и съпротива.

Отделно това е и майсторски поднесена човешка трагедия.

Най – арките и завладяващите образи загиват в огъня на жестоките стълкновения – Аксиния Астахова, Дария Мелехова, Наталия Коршунова, Пантелей Прокопиевич Мелехов, Илинична, неговата съпруга, за да дойде финалът, подсказващ съдбата и на неговия Григорий Мелехов.

На последната страница от епоса той няма да умре, нито ще поеме към „Соловки“, но ние предусещаме, че това е неговото бъдеще.

Вместо това Шолохов като вещ   художник – сърцевед ни представя покъртителната сцена на срещата със сина му Миша.

Григорий страстно прегръща детето си при многозначителната  авторска ремарка – „Това беше всичко останало в живота му, което все още го свързва със земята и целия този огромен свят, греещ под студеното слънце.“

Никак не се е харесал този финал на вожда на цялото прогресивно човечество, особено ако го сравним с края на другата фаворизирана епопея „Ходене по мъките“ (1941) на Алексей Толстой, но Сталин като опитен и далновиден ръководител, знаейки, че времето работи за романа, енергично го защитава и благодарение на този епос получава и Сталинска премия , първа степен през 1941 г. , и възможност през и след Втората световна война да се издава по света, да стане популярен и накрая през 1965 г. да получи и Нобелова награда за литература – ​​„За художествената сила и целостта на епоса за донските казаци в обратна за Русия точка“.

През 1956 г. Шолохов изненадва с новелата „Съдбата на човека“.

Тя е публикувана в два предни новогодишни броя на официоза „Правда“ и веднага привлича вниманието към читателите   по света.

За нея се изказват възторжено  автори от ранга на Хемингуей, тя се чете и анализира, прави и се безброй интерпретации, свързани основно с устойчивостта и силата на руския характер в лицето на шофьора Андрей Соколов, загубил всичко на този свят, но успял  да стане морален победител в двубоя си с шефа на концлагера Мюлер,  да избяга от немски плен, да се завърне, да приеме под крилото си сирачето Ваня и да намериш цел и смисъл на живота си …

Новелата се поглъща на един дъх и въздейства основно със своята художествена и житейска правда, с това, че е неподправена човешка трагедия, лишена от фалшив патос и известните приеми на  социалистическия реализъм.

Няма ги идеологическите клишета и дори във времето на ранното Хрушчово затопляне се помага, че е възможно да се създаде голяма, стойностна и истински ценна  литература.

Любопитното е, че писахте за качеството на тази новела като забравят, че тя си има свой предходник – двойник – „Наука за ненавистта“, публикувана отново в „Правда“ на 22 юни 1942 г.

Разказът от лятото на 1942 . е за драматичната съдба по механика от Сибир Виктор Герасимов и поради обстоятелствата, при които са написани, е пълни с жестоки натуралистични подробности за нацистките зверства, в плен е на партийните директиви за воденето на войната и най – вече в него се чувства смъртна ненавист към окупатора, олицетворен от немския войник и офицер.

В „Наука за ненавистта“ съществува знак за равенство между германец, нацист, окупатор и престъпник.

Герасимов преживява подобна на Соколов одисея, бяга от плен, след това се лекува, но, интересно, образът му е твърде суров  и едноизмерен, за да не стане близък.

Ние осъзнаваме, че преживяваме преживяната от него   трагедия и същевременно как тя се превръща в настървен отмъстител, нещо, което е характерно за военното време.

И е ясно, че трябва да ми бъдат определени времеви отрязък, за да може и самият художник да подходи към тази проблематика с необходимата зрелост   и отговорност, каквато демонстрира в „Съдбата на човека“.

Засягайки двете най – важни постижения на Шолохов , неизбежно стигаме и до челния му удар със Солженицин.

Това е и закономерно , и неизбежно.

Личното ми положение е, че двубоят между двама литературни титани и нобелови лауреати (Солженицин става такъв пет години след Шолохов) завършва с начална победа за Александър Исаевич..

Солженицин безспорно печели с „Един ден на Иван Денисович“ (1962), най – вече защото пресъздава безпощадно откровено затворнически бит в ГУЛаг, който му е много добре познат, а и понеже  прави своеобразно допълнение към историята на   Андрей Соколов.

Всеки, четящ журналната  ноемврийска публикация в „Новий мир“ е съзнавал, че това, което е сполетяло Иван Денисович   неминуемо е щяло да се случи и със Соколов, ако Шолохов е   желаел да бъде докрай искрен със своите читатели.

Сблъсъкът на „Тихият Дон“ с „Червеното колело“ има специфичен контекст, който най – пълноценно и плътно се усеща при съпоставката на том 1 на „Тихият Дон“ с „Август 1914“, първият възел на Солженициновата епопея..

За кампанията в Източна Прусия през август 1914 г. и в частност битката при Гумбиен на 17 – 19 август 1914 г. Шолохов разказва стегнато и динамично в част 3 на том 1 от „Тихият Дон“(1928).

Помним, че в това сражение Степан Астахов се проявява като смел и безстрашен война ,че убива немския офицер, след което   войниците, останали без командир, бързат да отстъпят в бягство.

След това по стар руски обичай заслугата на Астахов   остава незабелязана, а наградата получава Крючков, любимецът на командира на сотнята.

Битката е пресъздадена с впечатляващ размах,  реализъм и за дълбоко проникновение, характерни за млад и амбициозен автор.

Шолохов, използвал архиви и мемоари, е успял да претвори стихията и драматизма на сражението и най – вече да експонира устрема и боеготовността на казашките войски, оказали се неоценима помощ в кампанията в Източна Прусия през лятото на 1914 г.

„Август 1914“ (1971), „ИМКА прес“ е съвсем друг тип сага.

В рамките на цели 82 глави Солженицин достоверно и обстойно пресъздава   драмата на една неуспешна военна кампания през 1914 г., провалила се заради неподготвеността на армията.

Офицерът от генералния щаб полковник Воротинцев трябва да разбере какво се случва с нахлулата в Източна Прусия Втора армия на ген.Самсонов, за да докладва на Великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ на армията.

До 26 август 1914 г. – началото на четиридневната битка при Таненберг Воротинцев осъзнава, че не може да се върне навреме в щаба,за да повлияе на изхода на сражението, че няма връзка с Първа армия на ген.Павел Рененкампф и решава да остане във Втора армия, помагайки  на мястото с каквото може.

Той става свидетел на краха при Таненберг , а  срещата на генерала с разбитите руски войски при Узда е една от най – силните и запомнящи се в романа.

Измъчвайки се от грешката на поражението – почти пълното погубване на Втора армия и нежелаейки да съобщи за него на император Николай   II , ген.Самсонов   се самоубива на 30 август.

Тялото му е намерено от немски разузнавателен патрул с рана   от куршум в главата и револвер в ръката.

Цялата кампания е представена подробно, обстоятелствено и детайлно от Солженицин , като в допълненото издание от 1984 г. с включването на   нови  глави, свързани с пребиваването на Ленин в Швейцария, с дейността на премиера Пьотр Столипин и на убиеца му Димитрий Богров, като целта е да се установи  предполагаемото участие на царската тайна полиция в атентата срещу министър – председателя на 1 септември 1911 г. в Киев,използвана е огромна информация, вкарана в обръщение в епоса, като авторът не се отказва и от желанието си със своите мисли и анализи  - накъде да върви Русия - да прави   обобщение на събитията.

Това е завиден, къртовски, египетски труд, достоен за възхищение и поклон.

Но така повествованието става по – тромаво,сюжетните линии се множат, текстът се чете с усилие, за да се осмисли напълно, в един момент се губим в потока от  лица и събития, прелистваме страниците, за да видим къде завършва главата и започваме с тежка въздишка след…

В добавката авторът държи на достоверността – „Всички посочени исторически лица,всички крупни военни началници, споменати революционери,както и целият материал на обзорните и царските глави, цялата история на убийството на Столипин от Богров, всички детайли на военните, до съдбата на всеки пол действия   и много батальони   – са истински.

Бащата на автора е въведена с почти собственото си име и семейството на майката е напълно достоверно. Семействата Харитонови ( Андрееви) и Архангородски, Варя – са автентични, Ободовский   (Пьотр Акимович Палчиндски ) – е известно историческо лице.“

„Август 1914“ е забележителен документ за епохата, впечатляващ епос, обяснение в любовта към руския характер и смелост, но задавам простия въпрос – „Колко ентусиасти днес трябваше да отделят от времето си, за да прочетат неговите 941 страници?“

Съревнованието между двамата е най – отчетливо при епичното   отразяване на Великата отечествена война.

Тук Шолохов е в неизгодна позиция – представя се с незавършен роман „Те се сражаваха за родината“.

Това е  нелош военно – патриотичен роман с първо издание в издателство „Правда“ от 1945 г., разкриващ жестоките сражения на един руски стрелкови полк с настъпващите немски пълчища през страшното лято на 1942 г.

Героите в него – Лопахин, Звягинцев, Стрелцов, Голощеков, Некрасов, Капитовски, Поприщенко са жизненоважни, жизнено – правдиви и достоверни, битките са пресъздадени с впечатляваща достоверност, но Шолохов така и не завършва романа, а го смачква с нелеп патетичен финал, апотеоз на издръжливостта на обикновения съветски войнник, без да посегне към истинските крамолни проблеми, с които художник от неговия клас неминуваме се сблъсква – това роман за подвига при Сталинград ли е или нещо друго – по – голямо и обемно, защото, ако е, Шолохов безвъзвратно закъснява – до 1969 г. вече е факт както книгата на Константин Симонов „Хората не се раждат войници“  ( 1964 ) , така и екранизацията й от 1969 г., дело на Александър Столпер, при работа върху подобен амбициозен за автор, като него неизбежно трябва да се стигне до грешките на върховното командване, довели до отстъплението, до чистките в армията през 1937 – 1938 г., до заградителните отряди на НКВД и до прочутата заповед № 227 от 28 юли 1942 г. на Йосиф Сталин, известен с краткия си призив „Нито крачка назад!“…

Шолохов няма сили и желание да се занимава с подобни предизвикателни задачи, дава заден ход, добавя щрихи към романа през 1969 г., вкарва прочувствената реч на полковник Марченко пред оцелелите 27 бойци до полковото знаме – „Нека врагът временно тържествува, но победата ще бъде наша! Ще принесете вашето знаме в Германия! пълчища от грабители,насилници,убийци,когато в последните сражения на немска земя се развеят алените знамена на нашата…нашата велика Армия – Освободителка!

Благодаря ви , войници!“

и след това просто престава да пише, като изгаря частично текста му, ако и да е работил върху него 27 години…

Солженицин изчаква 1998 г. и едва на следващата година в „Нов мир“ публикувате знаменитата си повест „Адлиг Швенкитен“.

Тази малка повест за боевете в Източна Прусия между 26 януари и 2 март 1945 г. е истински шедьовър.

Реквием за ненужните жертви , дадени от съветската войска в пруската зима, когато щабът уж очаква немско настъпление, а се отдава на разгул с жени , ядене и алкохол.

Сюжетът е привидно семпъл,но с премерена вътрешна дълбочина.

И тя се заключава в чувството на обреченост на най – доброто и чистите направление най – лошите в армията.

Силните губят от егоистите, големите   - от дребните, смелите – от предпазливите.

Лапидарна, но просторна и разтърсваща проза.

Героят на повестта Павел Боев се откроява с елмазен блясък.

От страницата на страницата лунната светлина се променя, в мрачната тишина напрежението ескалира.Докато бригадата на Боев попада в клането.

Възможно ли е отстъпление, намаляване на жертвите – не, според съветското мислене отстъплението е престъпление.

Какво ще се случи – душата на читателя замръзва.

До драматичния финал на повестта, сравним по сила с прозата на Пушкин – „Отидох да търсим и Боев, и неговия командир на батальона. Няколко войници и командирът на батальона Мягков лежаха мъртви, близо до Боев. А този, прострелян в носа и челюстта, лежеше на гърба си. филцовите ботуши бяха свалени, и нямаше шапка, а един от германците, алчен от желанието си да съобщи за успех беше изрязал  кръгла група от медали на гимнастьорката, а върху гърдите на покойника е добавен знак от нож.

Погребаха го в Либщад, на площада, където се намираше паметникът на Хинденбург.“

Фронтовата и войнишка правда взима реванш срещу щабната, но на много висока цена…

 

Навършват се 120 г. от рождението на Михаил Шолохов.

Ясно е, че от своеобразния си характер, от независимо демонстрираните   от него позиции на непоколебим болшевик, той си остава талантлив  художник и значим писател с   извоювано  място в руската и световната литература.

Защитил е позицията си с класически творби, сред които се открояват с безспорен   и траен блясък „Тихият Дон“ и „Съдбата на човека“.

Борислав Гърдев

 

Размисли за романа ва Благомира Халачева / Берла Самара "Обичам те"

 

Размисли за романа на Благомира Халачева /Берла Самара   „Обичам те“

 

„Обичам те“ е продължение на романа на Благомира Халачева / Берла Самара „Дишай, любов“(2025).

Същевременно е автономно и самостоятелно произведение, роман , който може да се чете отделно и впоследствие да се възприеме като допълнение към първата част на сагата.

Действието се прехвърля от Велико Търново във Варна, много по – голямо внимание авторката  обръща на Биляна Ковачева – Берла, нейното алтер него.

Биляна израства пред очите ни  от мнителната девойка до рафиниран адвокат, печелещ безнадеждни дела и защитник на гражданските ни права.

Тя дори е пряк участник в терористичен атентат над „Велека палас“ – спомняте си драмата в Сарафово от 18 юли 2012 г.!, от който се спасява най – вече благодарение на хладнокръвието и професионализма на безценния й приятел Иван Димов.

„Обичам те“ е петгодишна хроника от новата ни история – 1993-1998 г., времето на управление на Беров , Виденов и Костов, на хиперинфлацията, граждански стълкновения и въвеждане на валутния борд, събития и факти, вече позабравени, но описани от авторката вещо, точно  и ефектно, което прави повествованието и малко ретро, ​​но запазило аромата и духа на едно отминало и неповторимо време.

Точно както Халачева /Самара  процедираше в другия си известен роман „8 секунди“ (2020) .

„Обичам те“ е   успешен завършек на един изнурителен труд, който  може да предизвика у нас преимуществено респект и уважение към амбицията и желанието на Самара  да поднесе на читателя стойностен и значим роман, в който да открие себе си и своята съдба, дори и с този прекалено оптимистично звучащ финал с изграждането на „Боалкан Велека инвест“, с участието на американски и, естествено, украински капитали, който тя предлага с полагане   основите  на оня капитализъм с правила , за който мечтаехме и чийто кълнове се появиха в края на деветдесетте години на миналия век, които обаче много бързо бяха потъпкани и смачкани от новите герои на деня, изявяващи се след 2001 г., когато добре познатите олигархически  структури взеха превес   в  държавата.

„Обичам те“ е групов портрет на едно поколение, което живя в интересна и динамична епоха  и плаща скъпа цена за участието си в събитията , свързани с големи надежди и горчиви разочарования.

Определено това е най – зрелият, завършен и концептуално умело защитен роман в творчеството на Халачева /Самара.

Вероятно и по тази причина  се запечатват в съзнанието ни такива ярки и свежи персонажи като Габриела,Йоана, Лора , Александър, необходимият приятел и специалист Иван Димов…

Биляна /Берла е притегателният център на повествованието, който до голяма степен носи в себе си свода от послания и внушения, с които авторът предполага да спечели читателските симпатии.

Четенето на романа  следва да е с  нагласа и сетива, читателят трябва да е наясно, че героите й са разгледани  многопластово и ярко като сплав от духовното и материалното начало, той трябва да има информация   и за това , че с откровенията и пророчествата   се обяснява отмирането на една епоха и раждането на друга като българите са в центъра на преобразуването, идеята за множеството вселени е реалност в рамките на петото измерение, където главните , запазените и превъзпитани кармични копия са открити в очакване на своето обединение, паралелните светове съжителстват в паралелната вселена до петото измерение,` които познаваме, но не успяваме да свържем с нашия физически живот и неговите ефекти и никой не може да еволюира до висшите измерения, без да унищожи   чудовището, което създава в своите мултидуховни портали на всеки четири години от Колелото на Самсара,  което го  прави все по – мощно до степен да ги унищожи, следствие на което изграждането на социалната хармония ще се обезсмисли,защото нейните основи няма да издържат   под тежките натрупани проблеми, които скоро ще станат очевидни…

Осмисляйки тези кодове и прониквайки в духовно – езотеричния свят на основните герои, реципиентът ще се сблъска с текст, предизвикателен и мотивирано защитен, чрез който авторката лансира и защитава своята концепция за човешката съдба и щастие, при която играе ролята на любовта и разбирателството е на първо място.

Борислав Гърдев

Последно сбогом на Коста

 Последно сбогом на Коста

На 85 години е започнал известният оператор, изследовател и писател Константин Терзиев.

В последната година той живее в еленското село Марян   и за почитатели и близки бе просто Коста.Имах честта да го познавам и общувам с него, да разговарям дълго и за подробното му развитие, н последно време поддържа само писмовна връзка и готвейки със закъснение на юбилеен текст за него, научих тъжната вест.

 Константин Терзиев бе сред стойностните имена в нашата литература. 

Около него не се шуя, той не е герой от кафенетата , не хабеше таланта си със злободневна публицистика и отегчителни телевизионни изяви.
Имал е възможност, но предпочиташе отшелническия живот в еленското село Марян, кабинетното усъвършенстване, ровенето в историческите извори, мемоари, стари вестници и по чудо оцелели летописни бележки.
Това му е необходимо не само защото беше голям патриот, а и тъй като като държеше да се наложи със средствата на своите произведения, които, оценени по достойнство, заемат възлово място в родния литературен процес, влизайки в коловоза на класиката Емилиян Станев.
В една своя статия през 1998 г. аз малко бомбастично го нарекох „Следовникът на Емилиян Станев”.
Имаше приятели , които приемат характеристиките ми като приумица, но сега вече са съгласни с нея.
Роден на 18 февруари 1940 г. в еленското село Чакали, завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, Терзиев работи като възпитател в МТУ – Златарица, печата стихотворения в сп. „Родна реч” като рубриката „Първи стъпки” е открита с негови поетични вдъхновения и четвърти век – от 1969 до 1994 г. е оператор в БНТ.
Определя се като ученик на Димитър Китанов и Михаил Делчев и докрай остава привърженик на филмовата образност.
Автор е на 500 филма, от които досега се помнят „Старите чешми” и „Балада за град Елена” най-вече със своя силен патриотичен заряд.
Напуска телевизията с амбицията да се издържа от писателски труд, оказа се химерична, поради което през 2000-2002 г. приема, че е старши експерт в отдел „Култура и вероизповедание” в еленската община, учредява литературна награда и почетен знак „Стоян Михайловски” за високи постижения в сатиричната и моралистична поезия и проза, след което се пенсионира.
Към литературата Терзиев се насочва в началото на 80-те години на миналия век.
Филмовата му подготовка ще я открием на страниците на неговите творби – особено при майсторското описание на природните картини и обрисовката на характерите, както и при монтажните преходи – в хрониките и романите му, разчитащи на мотивиран драматизъм и равнопоставеност между визия, пластика и психологическа обрисовка на персонажите, без да забравяме неизбежните му есеистични обобщения – в „Стефан Стамболов” и „Чукала мома лешници”.
В своята изповед пред Станимир Трифонов „Към себе си” (2002) се споменава, че се е формирал като писател под влиянието на две знаменити книги – „Строителите на съвременна България” (1911) на Симеон Радев и „Българският Великден” (1975) на Тончо Жечев.
Защо пропуска „Стефан Стамболов и новейшата ни история” (1909) на Димитър Маринов не ми е известно, но дори и посочването на тези два скрижала е симптоматично със своята антагонистична двойственост.
Наистина има нещо знаменателно да се определиш по Тончо-Жечевски за еволюционист и привърженик на цариградския „чорбаджийски” кръг от водачи на българското Възраждане и същевременно да следваш заветите на класиката на българската историография, недвусмислено подкрепящ действията на народните либерали, на комитите и революционерите, вдигнали Априлското въстание и от 1885 г. бранещи свободата на родината си.

Тази противоречива дихотомия Терзиев я пренася в цялото си творчество.
В повестта „Разкази от старата дъбрава” (1983), харесана от Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, тя все още не се усеща, но е налице в първия му голям белетристичен опус, работен 5 години – от 1980 до 1985 – „Стефан Стамболов”, излязъл едва след демократичните промени през 1993 г.
Може да се каже, че зрелият творец Константин Терзиев е продукт на новата ни епоха и на изтрезняването от бляновете, на които бяхме понесли.
В изповедта си „Към себе си” Терзиев подробно описва перипетиите по написването на романизираната хроника, на която си заслужава да се посветят сили и амбиции.
Книгата все пак излиза, оценена е по достойнство от Христо Медникаров и Александър Пиндиков като сполучлив опит да се пресъздае образа на Стефан Стамболов, изграден на колажния принцип върху базата на авторитетни извори и новооткрити факти и данни, като за нея и „Чорбаджиите” през 1994 г. писателят получава наградата на СБП.
На следващата година за поредицата си публикацията в „Летописи” е отново отличена, а през 1998 г. за романа си „Чукала мома лешници” печели и Специалната награда на конкурса „Развитие”.
Насочването към Стамболов не е случайно. За Терзиев той не е толкова и само революционерът, но до 1877 г. е преди всичко водателят, главният апостол, наместникът на Левски, а от 1884 г. до смъртта си е държавникът, лидерът на народните либерали, строителят на нова България и пазител на независимото й свободно развитие.
В този аспект Стамболов носи черти, сближаващи го с еленските чорбаджии, за които с такава любов и проникновена него пише Терзиев в следващия си роман, излязъл през цялата 1993 г.
В своята монолитно изградена книга той изпява прочувствения реквием на еленското чорбаджийство, проследявайки върховете и падението му в периода 1800 – спасяването на Елена на Гергьовден - 1835 (Велчовата завера) – 1879 г.
Тук епичният разказ е стегнат в рамките на кондензираната и драматична проза, а ефектното експониране на страстите на българина в някогашна Елена с основни антагонисти хаджи Иван Кисьов, хаджи Йордан Кисьов и хаджи Юрдан Брадата, нито убеждават за сетен път, че за тяхното претворяване с необходимите изострени мрежи и прецизно монтажно-пластично мислене.
„Чорбаджиите” е плод на зрял и отговорен творчески подход, разкриващ обществените процеси в тяхната дълбочина, сложност и многообразие.
В това се убеждаваме и след като прочетем демитологизиращото му изследване „23 април 1800 година, Гергьовден” (1995), от което с голям интерес научаваме как е спасено село Елена по време на кърджалийските чрез междуособици – откуп, спозарен между хаджи Иван Кисьов и Исмаил ага Тръстеникоглу, след като преди това султан Ченгиз Гирай заповядва да се опожари храма „Свети Никола” – доказвайки с тонка авторска ирония, че от това е имало полза както селището, така и България.
Интересът на Терзиев към сложните, мастити и необикновени личности неизбежно го отвежда до портрета му за Григор Д. Начович, появил се в „Летописи”, 1993, кн. 9-10.
Въпреки някои крайности уверено заявявам, че Начович в лицето на Константин Терзиев е открил своя истински житиеписец – точен, прецизен и патриот като него.
Подобно на Стамболов и Начович за Коста Терзиев е ценен преди всичко като държавник, администратор и родолюбец, имащ този уникален рекорд в биографията си да е 11 пъти министър, без да е обвинен нито един веднъж в корупцията, отказвайки всеки опит на Фердинанд да му връчи медал и умрял в самото и мизерия малко след подписването на Ньойския диктат.
Като истински ерудит Терзиев разглежда подробно и аргументирано разрива между двамата големи в нова България, настъпил на 15 октомври 1892 г. и довел до ужасното убийство на Стамболов на 6 юли 1895 г.
Мотивирано и правдиво Терзиев стига до извода, че това е началото на края на политиката и обществеността Григор Начович, финализирано месец преди смъртта на неговото прочуто признание пред Султана Рачова Петрова: „Това са последствията от убийството на Стамболов – нищо не остава ненаказано…”
Като нещо психолог, той разкрива и симптомите на деградацията на политическия фактор Начович, въпреки че в желанието си да бъдете интересен авторът достига до крайности в характера му, които ми изглеждат преувеличени, като например убития самота, в който живее или невъзможната му подозрителност в действието на неговите конкуренти…
Извън тези си залитания „Григор Д. Начович” е първокласен очерков портрет, пласиран увлекателно и извън сковаващите академични рамки от призован и посветен в делото на писателя.
„Чукала мома лешници” (2000) доразвива и дообогатява постигнатото от твореца в рамките на високата драма.
В този роман обобщението е леко – трагедията на индивида и на неосъществената му любов е неотделима от трагедията на родината, като в подобни нажежени и прагови мигове е невъзможно личното щастие, игнориращо горчивата орис на етноса.
Независимо че действието на романа се развива през 15 век в еленската зона на границата между Тузлука и Малкия Атон – място, знаково за автора, проблематиката в книгата му е съвременна.
Основно тя се свежда до максимата, че животът е по-богат от установените норми, че действително е възможна и интимна връзка между роби и господари, християни и мюсюлмани, която в романа се повтаря символно като проклятие - между Гана Хайдуткойова и Осман и между Станчо и Шалаим, дъщерята на Искендер ага, но условието за нейния успех зависи най-вече от хората.
От техните нрави и страсти. От желанието им да преодолеят агресивните си инстинкти, за да заживеят сговорно и толерантно.
Другият, Мойсеевият път, води до гибел и страдание от двете страни.
Насилието не решава междуетническите проблеми, особено в личните взаимоотношения и когато са подвластни на радикалната форма на съпротива, характерна за нашето православие.
Писателят е избрал за произведението си кардинален проблем, разработил го е според своите разбирания (аз лично се съмнявам доколко е обоснован трагичният край на Станчо и Шалаим) на нужната висота и сериозен в баладичен план, пределно креативно, постигайки спорен, но изстрадан успех.
Търсенето на „Чукала мома лешници” се намира продължение в „Смърт в Шато д'Е” (2001), великолепно конструиран разказ, изграден по принципа на вътрешния монолог за последните часове на Петко Ю. Тодоров, запълнени със спомени и вълнения за „неговия Витлеем” – град Елена и за куриозните обстоятелства, съпътствали раждането на баща му – чорбадж Юрдан хаджи Петков Тодоров.
Терзиев създава мозаечен роман, в който търси отговор на каверзни въпроси, измъчващи интелигенцията през миналия век – за личния избор и собствената отговорност и тази, че човек може да бъде достоен представител на народа си, защитавайки както параметрите на личната си самоценност, така и извечните скривали като народно добруване и единение.
Удачно попадение е изборът на основния протагонист Петко Тодоров, олицетворение на вълнуващия го кръг от проблеми, интелектуалец и индивидуалист от чорбаджийски сой и с почти сходна съдба като съратника му Пенчо Славейков.
Съзнавайки ясно, че проникването в микрокосмоса на този изключителен художник и знаменосец на индивидуализма в България е изключително трудна задача, Терзиев умело се отдръпва в познатия му свят на легендите – за мома Даса, Васил от Елена, хаджи Юрдан Брадата – и като удачно открит контрапункт завива към любимата си чорбаджийска тема – конфликтът между Топал Тодор и Стоян Михалюв, описвайки колоритно и пластично раждането на малкия Юрдан Тодоров.
Този не дразнещ ход е бил може единствено удачният, за достигане на повествованието му невредимо до спасителния бряг.
Представата за Терзиев като автор на възрожденски и следосвобожденски хроники се разбива бързо след прочитането на брилянтната му повест „Хроника за Кирчовия род”, публикувана в сп. „Летописи”, 1992, кн. 9/10.
Тръгвайки от една последната легендарна сага за краха на „най-знаменитата фамилия, обитавала негови еленските колиби”, чието неизличим щемпел е Тодорчоолу – Големият глиган, и минавайки през приказките за основаването на село Марян и построяването на селската църква от същия Тодор Кирчов, при чието градеж селяните откриват мраморен саркофаг на българския Владетелят Борис Покръстителят, писателят акцентира върху трагичната съдба на един голям род, мачкан от съдбата и олицетворяващи нерадостните измерения на българската карма, чиито тъжно-гротесков финал откриваме в смъртта на „народния враг” дядо Тодор Кирчов през 1962 г.
Обесил се в деня на 10-годишнината от създаването на селския кооператив, неприел бруталните порядки на новия строй, неприспособил се към него и отчаяно бранещата независимост си от попълзновенията на кмета.
Именно сериозен успех, който постига Константин Терзиев в суровото и реалистично претворяване на „Хроника за Кирчовия род” ме кара да бъде нащрек за  романа му „Село без Господ”.
Това е сагата за селските потресения след 9 септември 1944 г., за която е нужен щедър талант и творческа дързост, каквото демонстрира Ивайло Петров в „Мъртво вълнение” (1961) и „Хайка за вълци” (1986).
Терзиев просто следва верния си инстинкт от времето на „Хроника за Кирчовия род”, за да може амбициозният му замисъл да получи цялостна успешна реализация.
Знайки, че натоварените с универсални послания произведения в България ,имате своята вярна аудитория, съм спокоен за съдбата на романа.
А Терзиев доказа, че има потенциала  да е продължител на делото на Емилиян Станев в родната литература.

Доказа го с „Родословие“ ( 2019 ) – „моята последна дума да бъдат тези очерци, надявам се,един многолик и достатъчно пълен портрет на моя род“.

Родовите корени на твореца от селата Чакали и Марян, Еленско, където той се прибира след софийския етап в живота си,“малко село,чак го е срам, та боязливо се гуши в малка долинка между две също тъй малки и боязливи речици.“

Естествено, в „Родословие“ има много любопитни и непознати факти за известни личности от Еленския край и събития, свързани с историята му – дори е налице опит да се разбие легендата за името на града Елена – типично в стила на Терзиев.

 Това показва креативността и значимостта му, налице и в тези мрачни и тревожни години.

Делото на Коста Терзиев тепърва ще се преосмисли и оцени по достойнство. Но аз знам, че със своите постижения той има свое, запазено място и в телевизията, и в литературата ни.

 

Борислав Гърдев