Иванчо Хаджипенчович пред съда на историята

Многократно отлагах  писането на  този текст.

Обмислях го дълго и наистина съм  искал да бъда обективен и точен.

Името Иванчо Хаджипенчович е врязано в съзнанието ми от детство.Та как иначе – човекът, обесил Левски, турското мекере, предателят, трябва да бъде запомнен завинаги с мръсните си дела и да бъде поставен на подсъдимата скамейка на историята, редом до поп Кръстьо Никифоров.

Да, но е финансирал първото издание на поемата на Раковски „Горски пътник“ през 1857 г., а след това е от редовните абонати на вестника му „Дунавски лебед“ (1 септември 1860 – 24 декември 1861 г.), революционно и прогресивно за времето си издание, явление в българската журналистика.

След години  се оказа,че не свещеникът поп Кръстьо е предал Апостола, а небезизвестният Марин Поплуканов, арестуван от османските власти на 28 октомври 1872 г..За пари – 1364 златни монети, присвоени  от Ловешкия революционен комитет, който за България изпълнява функцията на Централен.

Тогава реших да се ровя и да изчета написаното за Иванчо Хаджипенчович.

Роден в Русе през 1822 г., завършва право в Париж през 1845 г.

Можел е да си го позволи, защото е от чорбаджийско семейство,баща му , на кого помага  в бизнеса , е хаджи Велико Хаджипенчович, член на русенския меджлис в продължение на 4 десетилетия – 1817 – 1857 г.

Но да си припомним колко са българите тогава с висше юридическо образование и знаещи френски език?

Започва работа като помощник на валията , а  Ботев го изкарва „обершпионин, накичен с всякакви ордени и храчки“във фейлетона си „Знаеш ли ти кои сме?“ от 3 март 1873 г., поместен в „Независимост“.

Христо Ботев има право да критикува еволюциониста Хаджипенчович, който е против революционната борба и е за поетапно постигане на националните цели със съдействието на официалната власт.

Но това прави ли го шпионин?

А нека не забравяме, че Ботев се подиграва в публицистиката  и поезията си със Сава Доброплодни, с Илия Блъсков, с Кръстьо Пишурка – „ех, че ода бих написал на баба си на хурката“, с Иван Вазов – „вярата си да възпея“…

Звездата на Хаджипенчови изгрява през 1865 г. , когато русенски валия става Мидхад паша, с когото общува на френски - 13 години след като започва да се изкачва по йерархията на местното управление.

Иванчо Пенчович влиза в Търговския съд и в Общия вилаетски съвет през 1866 г, заедно с Никола Михайловски и Юрдан Тодоров и  дори се опитва да помогне на Мидхад в неговите усилия по създаването на смесени турско – български училища, проект, предварително осъден на провал, поради наслоените от столетия непреодолими прегради  между двата етноса и страха на българите, че така лесно ще бъдат манипулирани и евентуално асимилирани.

През 1868 г.Мидхад паша става председател на Държавния съвет на Османската империя.

Не забравя  своя приятел Иванчо Хаджипенчович и го изтегля в Цариград като член на Държавния съвет.

Вече в имперската столица русчуклията се впуска във вихъра на църковно – народната борба, подпомагайки голямата ни кауза – независима родна църква, родила се на 28 февруари 1870 г.

Добър юрист, той , заедно с Марко Балабанов и Гаврил Кръстевич,има заслуга за изработване на нейния устав и закономерно е избран във Временния съвет за управление на екзархията – от 1872 до 1876 г.

На 28 август 1871 г. е първата среща на видния османски сановник с Васил Левски.

Апостолът на свободата е в турската столица по работа и трябва да пренощува на безопасно място.

Има ли по – спокойно  такова от дома на Хаджипенчович на остров Халки.

Членът на Държавния съвет първоначално се стъписва, но после приема вкъщи Апостола.Левски се опитва да убеди него, Христо Стамболски и Марко Балабанов да подкрепят финансово революционната му организация.В добавка му съобщава факти „от кухнята“ , действие, което днес бихме определили като издаване или споделяне на съкровена и съдбоносна тайна.

Стефан Дичев в романа си „За свободата“ (1956 ) дава воля на творческата  си фантазия и описва срещата им като напрегнат трилър, в който със силата на револвера турският слуга  от страх за кожата си дава на Левски исканата сума.

Цитирам том 2, стр.301 – 302 по изданието от 1970 г. :

„- Вие... вие сте…?!

Левски кимна.Очите му гледаха подигравателно ужасения сановник.

-          Сега по – бързо – стана той. – Отваряй касата и давай определените ти осемдесет лири.

Като се олюляваше, хаджи Иванчо се изправи, разгледа го още веднъж – наистина тъмнорус, очите сивкави, морав фес, жакет и кордела на врата…

…- Ето! – рече, като тикаше в ръцете на Левски кесията. – Осемдесет ми искате – сто давам…За делото! – прибави, като преглъщаше слюнките си.  – Да се помни , че и аз съм за свободна България! Някой ден, ако стане нужда, да се знае.

Левски го гледаше втренчено.

-          Я виж ти! – рече. – Е, добре, щом е тъй, ела тук.

Тук до писалището.Ето, издал съм ти квитанция за осемдесет лири, прибави на кочана : внасям доброволно още двайсет лири за оръжие – всичко сто…Пиши де! Какво ме гледаш? Нали ги даваш за революцията? Пиши! Така…доброволно – подчертай „доброволно“…Подпиши се сега  - четливо, четливо!...Сложи си и печата…Датата сложи – да се знае, че на погребението на двамата везири ( Али паша и Къблъзлъ Мехмед – б.м.)  си ги дал…Добре! Сега знаем и двамата : сто лири!...Ето и твойта квитанция поправена.“

Дали е било така, всеки да преценява сам.Но Левски се прибира в Бургас с всъщност  146 лири, дадени му от Хаджипенчович.

Всеки се хваща за мемоара на Иванчо Хаджипенчович до великия везир Махмуд Недим паша от 1872 г., в който българският сановник съобщава за съществуваща тайна революционна организация сред сънародниците му, радваща се на сръбска подкрепа .

Какъв предател, нали?

Но никъде  не споменава името на Апостола, на неговите помощници,  не говори за структура, начин на борба, а и дезинформацията със сръбската помощ е умело премислен ход, дело на  опитен управник.

Скромното ми мнение е, че с този мемоар Хаджипенчович се презастрахова, подава оскъдно инфо на върховната власт в империята, без да преминава границата на предателството.

Усърдието му е възнаградено по един неочакван и драматичен за него начин.

На 22 септември 1872 г. е извършен прочутият Арабаконашки обир, дело на Димитър Общи, помощникът на Апостола.

На 22 ноември 1872 г. е назначен за член на специалната следствена комисия, която в София трябва да се занимае с акцията на Димитър Общи.Левски е заловен в Къкрина на 29 декември 1872 г.  и допълнително е разпитван от комисията.

Тук е необходимо да се подчертаят два факта, които мнозинството изследвачи объркват и дори пренебрегват.

Първо, Иванчо Хаджипенчович е член на специална следствена комисия, а не на извънреден съд.

Тази комисия не изземва функциите на съд и се занимава основно с произшествието на Арабаконашкия проход и ролята на Димитър Общи в него.

И второ – Васил Левски е заловен месец след като комисията се сформира , но след като Димитър Общи го издава, заедно с комитетите в района на Ловеч – Тетевен -  Орхание -  София, веднага е доведен в София, за да бъде разпитан като ключов фактор на разкриващата се  революционна организация.

Логично е Хаджипенчович не само да бъде притеснен, но и  уплашен.

По препоръка на д – р Стамболски и Гаврил Кръстевич Хаджипенчович заминава за София, където пристига на 29 ноември, за да заеме поста си до Саиб паша и Шакир бей.Ако е откажел, е можел да бъде обвинен в симпатия или съучастничество на комитите, а като член на комисията е вярвал, че може да въздейства на колегите си .

По време на заседанията, започнали на 9 декември в софийския конак, спрямо Димитър Общи изобщо не се колебае – на 14 декември 1872 г. препоръчва  смъртната му присъда, тъй като друго наказание за деянието му просто не може да бъде постановено.

С Левски обаче нещата са по – сложни.

Та той го е приемал в дома си, давал му е пари!

Ами ако Дяконът се разприказва и го изобличи , че му е съдействал в революционната дейност?!

Остава поразен и от нравствената устойчивост, и от смелостта на Апостола.

Общи издава всичко, което знае.

Левски пази самообладание, отговаря доблестно , гордо и ясно, че е подкрепян от милиони и най – важното – прави се, че не познава Иванчо Хаджипенчович!

Хаджипенчович не се намесва при определяне на присъдата на Апостола - как да го спаси, как да ходатайства за революционер, който не отрича своята дейност?

На 14 януари 1873 г. е подписан проектозаключителния протокол №15 срещу Апостола на свободата.

Препоръчва се смъртна присъда.

Документът е пратен  в Цариград за съгласуване със султан Абдул Азис и издаване на вердикта.

Такива са бюрократичните изисквания.Присъдата е потвърдена по целесъобразност  на 21 януари 1873 г., а Апостолът на свободата увисва на бесилото на 6 февруари 1873 г.

Шестдесет от обвиняемите получават различни срокове затвор и заточение.

А на домораслите патриоти, разпъващи на кръст Хаджипенчович,  ще задам само два въпроса.

1.Къде са родолюбците, готови да спасят Апостола по пътя му  от Търново до София, когато пътува в бричка, охранявана от конвойни заптиета?

И по каква причина амбицията на Христо Иванов -  Големия, шефът на тайната полиция на комитета, е не освобождаването на Левски, а убийството на поп Кръстьо Никифоров?

И

2.Защо Русия и посланикът й граф Николай Игнатиев  не се намесва ефективно и не спасява Васил Левски?

Игнатиев и Левски се познават лично и графът много добре знае кой е той и с какво се занимава.

Но руският посланик в Цариград не предприема натиск върху султана или великия везир.

Знаем от историята, че османските власти са правили компромиси и срещу по - големи свои врагове.Нима не е можело смъртната присъда да бъде заменена със заточение в Диарбекир?

Но графът пасува.

Защо?

За да има по – пълен контрол над комитетските дела и дейци.

И за да може в бъдеще  официална Русия да наложи свой вожд на революцията, който добре ще изпълни плана й и накрая ще я накара „да заповяда“ – Георги Бенковски.

Хаджипенчович изпитва терзания за постъпката си.Признава си безхитростно – „Силни морални мъки и поражения изпитвах , когато му задавах въпроси и ме беше страх аз да не се издам“.

Връщайки се в Цариград, той се изповядва пред д – р Христо Стамболски – „Язък за българския народ, който загуби един от най – преданите си синове този месец! Язък за България, която днес се разпъва на кръст в духовно – екзархийските ни работи, и в политическо отношение по въстанията ни.Язък, язък, язък!“

Три години по – късно отново ще се включи в комисия, която ще разследва зверствата в Перущица и Батак.

Това става през лятото на 1876 г. и българинът е придружен от ливанеца Едмънд Блек бей.

Хаджипенчович добросъвестно преброява 1700 жертви на башибозушките зверства и като доказателство донася в Цариград отрязана детска ръчичка.

Докладът предизвиква потрес сред управляващите, а Хаджипенчович е назначен и в следващата шестчленна комисия, чиято основна заслуга  е, че на съд е даден виновникът за баташкото клане Ахмед ага Барутанлията.

Добросъвестната работа на сановника му докарва неприятности и води до отстраняването му от Държавния съвет, заменен от д – р Соян  Чомаков,  през пролетта на 1877 г.като неблагонадежден.

Вероятно една от причините е, че дъщеря му Ефросина Бонева, касиер на Женското благотворително дружество в Цариград, събира средства за подпомагане жертвите на Априлското въстание.

На 12 април 1877 г. започва руско – турската освободителна война.

Доктор Константин Бонев, зетят на Иванчо Хаджипенчович и съпруг на Ефросина, постъпва в българското опълчение, участва във военните действия,награден е с руски ордени и е основоположник на военната медицина у нас.

България става свободно княжество  с решение на Берлинския конгрес от 1 юли 1878 г.

На 10 февруари 1879 г.започва работа Учредителното народно събрание в Търново.Депутат от Русчук, избран с впечатляващо мнозинство,  е Иванчо Хаджипенчович.При това – не е посочен от руснаците, нито участва по право –  побеждава в избори и събира фасул за три казана чорба! (Тогава се гласува с бобени –„за“ и царевични – „против“ зърна).

Изказва се рядко, само по най – важните въпроси – за депутатския дълг например – на 14 март 1879 г . – „Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си, те са длъжни да искат отпуск, а оставка да ми се не дава“.

На 4 април се дискутира възможното създаване на Държавен съвет.Според русенския депутат и юрист това е „съвет управителен“ с изключително полезни функции, добавяйки : „Аз съм бил девет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши.Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре“.

Мнозинството депутати е против.

Иванчо Хаджипенчович се подчинява на вишегласието и на 16 април 1879 г. в 2 часа след обед подписва Търновската конституция.

На 8 май 1879 г. е назначен със заповед на  императорския руски комисар Дондуков – Корсаков за член на Висшия съдебен състав, т.е.на Върховния съд, което налага преместването му в София.

Хаджипенчович обаче се оказва пророк.

На 27 април 1881 г. княз Александър Батенберг извършва държавен преврат и сваля от власт либералното правителство на Петко Каравелов.

В съответствие с решенията на второто Велико народно събрание, заседавало в Свищов на 1 юли 1881 г., когато на монарха  му се дава право да управлява с укази за седемгодишен период, на 14 септември се учредява Държавен съвет.

В неговия състав редом до Марко Балабанов, Тодор Икономов – избран за негов председател, Димитър Греков и Юрдан Тодоров виждаме и Иванчо Хаджипенчович.

Чинно ще изпълнява задълженията си  - контрол на финансите на местната власт, следене спазването на основните закони , изготвяне на законопроект и укази , арбитраж при разрешаване на административни спорове  - до 9 септември 1883 г., когато с възстановяването на конституцията от Драган Цанков, мандатът на висшия държавен орган е прекратен.Без да успее да се обнови на всеки три години.

Хаджипенчович  си построява къща на 150 метра от лобното място на Левски,  дарява средства на комитета за построяване паметника на Апостола – „За Бог да прости!“

Следи развитието на политическите процеси у нас  и негласно  подкрепя официалната политика.

Умира на 25 март 1894 г., на 74 години, докато все още Стефан Стамболов е на власт.

Не доживява откриването на паметника на Васил Левски, състояло се в тържествена обстановка на 22 октомври 1895 г.

По този повод слово произнася някогашният апостол и автор на наскоро излязлата биография „Васил Левски Дяконът.Кратка биография“ Стоян Заимов.

Медиите обаче научават срамен факт – по искане на турски чиновник  словото е предварително прегледано от външния ни министър Григор Начович.

За доктор Кръстев в статията „Васил Левски.Дяконът“ с дата 25 октомври 1895г ., публикувана в сп.“Мисъл“, год.V, кн.8, стр.872 – 873 “Това е тъй позорно и тъй унизително за един народ, който умее да уважава себе си, щото ний просто не можем да намерим думи да изкажем възмущението си.“

А що се отнася до задължителния банкет след тържествената церемония -  „Той беше искрен, топъл, интимен,без много формалности, без хвалби и ласкателства, без дълги речи.Това е добрата му страна, лоша страна той собствено няма – поне в моите очи, - но мнозина уверяваха, че бил за тях малко безжизнен, мъртъв, и че правело лошо впечатление отсъствието

на някакъв си цвят, някакъв отбор от столичната интелигенция, която при други случаи обичала да се въвира и дето не й е мястото.Ний не можем да съдим за туй, не сме виждали по – добър, по – жив банкет.Ще забележим само, че в залата на тоя банкет,който се даваше по случай откриването паметника на Левски, разпоредителите бяха забравили да окачат по един портрет на Апостола“.

Видният държавен деец Хаджипенчович  е имал повече от 10 години, оттегляйки се от политиката, да премисли своя живот, да подложи на преценка всички свои минали действия и да разбере, че гафът в живота му е подписаният прословут протокол №15 от 14 януари 1873 г.

Можел е да се защити аргументирано или не толкова сполучливо, желателно е било да напише свои спомени , да разкаже подробно за успехите и грешките си – така постъпва например Юрдан Тодоров, член на извънредния съд, осъдил на смърт Георги Измирлиев, водач на въстанието в Първи революционен окръг, член и на Държавния съвет, неколкократно избиран за депутат, за последно на 28 януари 1901 г. от листата на Демократическата партия,който издава през 1897 г. своите „Възпоменания по въстанията в Търновския санджак и по съдението на българските въстаници в Търново“.

Хаджипенчович мълчи, не пише и не се защитава.

Не вярвам да се е смятал за непогрешим, но вероятно воден от чувството си за дълг е смятал, че времето ще отсее добрите от лошите му дела и ще прецени мястото му в родната история и обществено – политическия ни  живот.

Затова да  бъдем прецизни.Нека не забравяме достойното му поведение през 1876 г., в Учредителното събрание и като член на Върховния съд  и да изтъкваме голямата му вина спрямо Апостола.

Въпреки че ми е много любопитно как щеше да постъпи на негово място Никола Михайловски или Юрдан Тодоров?

Борислав Гърдев

Бележки за една бъдеща продукция

Разбрах, че вероятно Мел Гибсън ще се заеме с режисурата на филм за цар Калоян.

Това ще стане възможно, след като се осигури нужното финансиране, защото е ясно, че за подобна продукция – дори част от нея да се снима у нас, ще е нужна сериозна инвестиция,имайки в пред вид очакваните батални сцени, наемането на масовка, изграждането до определен етап на дворци и крепости, осигуряването на бойна техника от XIII век, ушиването на подходящи костюми и знамена, снимки на място  в Рим , Истанбул,  Белград , Велико Търново и Солун…

Познавам много добре творческото развитие на Гибсън, гледал съм всичките му режисьорски филми и съм сигурен, че и към „Калоян“ ще подходи с нужната сериозност и отговорност, извисявайки националното ни достойнство като никой друг.

Бих го посъветвал да не рискува с озвучаване на старобългарски.Колкото и да съм патриотично настроен, съм наясно, че историята на цар Калоян не е така известна и универсална, както Христовата, затова, ако се търси максимално въздействие и достатъчно голяма  аудитория, ще трябва да снима на английски.

Хубаво би било да звучат старобългарски песнопения и препоръчвам да използва смело полиелея „Българката“ на Йоан Кукузел, роден 73 години след смъртта на знаменития ни владетел.

Ако съм на мястото на Мел Гибсън, бих работил по сценария съвместно с Рандъл Уолъс, авторът на „Смело сърце“ от 1995 г., като ще го подтикна да напише подобна емоционално – завладяваща история, държейки сметка за постигнатото от българските писатели – от Фани Попова – Мутафова и Димитър Мантов до Антон Дончев.

Дончев и Мантов са сценаристи на  „Калоян“(1963)  на Дако Даковски и Юри Арнаудов, който е задължителен за гледане – необходима отправна гледна точка, за да се прецени какво е постигнато като непреходно завоевание и кои грешки могат да се избегнат.
Добре е да се знае, че това е първият игрален цветен филм на Даковски, замислен като суперпродукция, че е сниман с много ентусиазъм и амбиция, че иначе тесногръдият режисьор прави похвални усилия и при работата си с цвета с оператора Емануил Пангелов, и за изграждане образа на могъщия роден владетел, съвместно с Васил Стойчев, че е искал да покани за ролята на крал Бодуен знаменития френски актьор Ален Кюни, но мечтата пропада, че разработва блестящо  битката при Адрианопол, но в разгара на снимките умира неочаквано на 28 януари 1962 г. и работата е довършена - ще кажа припряно -  от Юри Арнаудов с триумфа на Калоян, който влачи тялото на Бодуен, отправяйки му сакраменталната евангелска оценка - "С каквато мярка ни мерихте, с такава ви се  отмери!", като по този начин "са съкратени" последните две години от живота на царя, но въпреки това постановката  се нарежда в тройката на най - популярните и успешни наши творби, посветени на историческа тема, редом до "Сватбите на Йоан Асен"(1975) на Вили Цанков и "Хан Аспарух"(1981) на Людмил Стайков...

Бих настоявал сюжетът да обхване междуособиците в царския двор, убиването на владетелите Асен и Петър, пребиваването на Калоян в Цариград, утвърждаването му на трона, неговият интимен живот с куманката Целгуба, завземането на Варна,Пловдив и Ниш, разбиването на унгарските войски при река Морава и връщането на Белград и Браничево в отечествените граници, разгрома на латинците при Адрианопол на 14 април 1205 г., надвиването на Бонифаций Монфератски в Родопите и обсадата на Солун, който със сигурност е щял да бъде превзет – било е въпрос на време, ако не е настъпила ненавременната царска  смърт, взаимоотношенията  с могъщия папа Инокентий III на база запазените папски писма във Ватикана, извоюването на независима българска църква посредством мисията на кардинал Лъв в Търново и се стигне до смъртта на монарха,за която трябва да се подчертае дали настъпва вследствие на заговор или на избухнала на фронта епидемия, пренасянето на трупа му от Солун до Търново и погребението му в църквата „Свети 40 мъченици“.

Важно е да се изтъкне, че Калоян е единственият ни средновековен владетел – за мен най – великият , прозрял, че бъдещето на България минава през уния с  Рим и здрава връзка със западна Европа.

В този аспект е удачно филмът да не се казва  „Калоян“ – при Гибсън няма творба, която да носи като  заглавие името  на главния си герой, а нещо по – примамливо и обобщаващо -  от рода на „Между два свята“ или „Между Рим и Константинопол“.

Това е самата историческа правда – в началото на XIII век България е арена на контакт и сблъсък между Изтока и Запада, между православието и католицизма.

След като e  работил върху „Възражение по съвест“ (2016) и е постигнат отличен резултат като визия, е логично да се покани за оператор същият човек – Саймън Дюгън.

Без да се замислям и за минута ще предложа  партитурите на Ханс Цимър.

Сам бих се наел с продуцирането на лентата, но разчитайки на помощта на поне още четирима копродуценти.

Що се отнася до кастинга, бих подсказал на Гибсън определен брой имена, като знам, че окончателният избор си е негов.

Логично е да има двадесетина малки роли за български знаменитости  – защо не и за титуляра отпреди  55 години Васил Стойчев, нали така се процедира в Холивуд – спомням си, че през 2001 г. Тим Бъртън ангажира за своята версия на „Планетата на маймуните“  като Заиус водещата звезда в продукцията от 1968 г. Чарлтън Хестън, това ще е знак и към актьорската ни гилдия, че е ценена и участва в голяма продукция.

За по – възлови изяви предлагам трима български актьори, известни на кастинг – режисьорите по света – Захари Бахаров – Манастър, Христо Живков – примас Василий – главата на българската  църква от 7 ноември 1204 г. и Христо Шопов – Бонифаций Монфератски.

За останалите роли е необходим много прецизен подбор.

За царската съпруга Целгуба  бих рискувал с Олга Куриленко,за византийския император до 13 април 1204 г. Теодор I Ласкарис – с Майкъл Фасбендер, за Бодуен  Фландърски ще заложа на Кристоф Валц, за папа Инокентий III  - на Джеръми Айрънс, за кардинал Лъв ще поканя Гейбриел Бърн, а ако се засегне и помощта на куманите за Калоян, техният вожд Коча  е подходящо да се играе от Раде Шербеджия.
Присъства ли и дъщерята на царя - Мария,е целесъобразно за ролята й да се предвиди Кейт Бекеинсейл, която вече е снимала у нас през 2014 г. продукция за "Айкън" - "Психиатрията Стоунхърст". 

За ролята на цар Калоян – Кало Йоан – хубавият Йоан, станал през 1201г.ромеоубиецът, съм се двоумил дълго, но накрая стигнах до извода, че изборът не трябва да е балканец като Горан Вишнич, независимо от популярността му като Спартак от една продукция на Робърт Дорнхелм,снимана в България преди 13 години, а истинска мегазвезда с чар, представителни физически данни и харизма като Мат Деймън. И защо не?
Звучи шокиращо, но сравнявайки образа  му с пластичната антропологична възстановка на лицето на царя, дело на проф.Йордан Йорданов, открих голяма прилика между тях.Освен това и възрастово се покриват - Калоян умира на 37 години, а Мат е на 47.

Разбира се, ще помисля и за времетраенето на постановката – да е в рамките на 160 минути максимум, за слогана – „Той срази рицарите“ и „"Победителят на Латинската империя“, за ефектни трейлъри и мейджър компания  от рода на „Тъчстоун пикчърс“, на която ще партнирам с моята „Айкън продъкшънс“ за успешното му световно разпространение.

Това е моят план – ако бях на мястото на големия Мел.

Дали и кога той самият ще се заеме с този проект, може само да се гадае.

Но поеме ли го, е вън от всякакво съмнение, че ще направи голям и вълнуващ киноспектакъл.

Борислав Гърдев

Завръщането на Мел Гибсън

Поне за мен 2016 г. мина под знака на Мел Гибсън.На 3 януари той навърши 60 години и аз отбелязах юбилея му с малка статия, след това на 12 август  бе премиерата на „Кръвен баща“ на Жан – Франсоа Рише, в която изпълни главната роля на Линк, а на 24 октомври  излезе дългоочакваната му режисьорска работа „Назъбеният хребет“.

Веднага отбелязвам, че не харесвам българския превод „Възражение по съвест“.Той до голяма степен отразява проблематиката на творбата, но същевременно ограничава внушенията й само до един основен аспект – нежеланието на Дезмънд  Дос да носи оръжие и да убива враговете на САЩ.А че възмъжава и става герой именно при превземането на Назъбения хребет в Окинава, спасявайки живота на 75 войници, като че ли остава на заден план.

По тази причина смятам, че нашето название на филма може да остане, но само като допълнение към оригиналното.

…Мел Гибсън е сред любимите ми актьори.Младостта и зрелите ми години са свързани с утвърждаването и превръщането му в знаменитост.

Той стана звезда и един от най – добрите професионалисти на поколението си пред моите очи.

Затова трайно съм запомнил неговите знакови изяви по пътя към славата – „Тим“, трилогията „Лудият Макс“, „Галиполи“, „Година на опасностите“, „Реката“, „Бунтът на „Баунти“, „Мис Софъл“, тетралогията „Смъртоносно оръжие“, „Птица върху жица“, „Хамлет“, „Маверик“, „Откуп“, „Теория на конспирацията“, „Патриотът“, „Какво искат жените“,„Бяхме войници“, „Острие на мрака“, „Хванете грингото“,“Непобедимите“ 3…

С годините играта му стана по – овладяна и нюансирана, но е все така вдъхновяваща.

Бе въпрос на време да прецени дали ще съсредоточи усилията си само върху актьорското майсторство или ще се заеме  и с продуциране и режисура.

Неусетно овладя отговорностите на изпълнителния продуцент и се зае с поставянето на свои филми.Първата крачка направи през далечната вече 1992 г., когато снима „Вечно млад“ на Стив Майнър, след това се появи „Човек без лице“(1993).

…Мел Гибсън е сред най – добрите американски кинорежисьори.

Сравняват го със Спилбърг, Тарантино, Скорсезе, Клин Истууд и както казват феновете му             , които и в България никак не са малко – „При него празно няма“.

Така е още от времето на дебюта му „Човек без лице (1993).

Тръгва уверено с нестандартната, но умело режисирана мелодрама за бившия учител Джъстин Маклауд, след което постига шумен успех със „Смело сърце“(1995).

Този филмов спектакъл навремето ме разтърси, приех безапелационно каузата на главния герой Уйлям Уолъс да се бори докрай за свободата на своя шотландски народ и на излизане от киносалона си казах : „Смело сърце“ ще спечели пет „Оскара!“

Бях абсолютно сигурен в прогнозата си – така и стана, но Гибсън получи статуетката за най – добър режисьор, не и за изпълнител на главна мъжка роля, тъй като победителят  се оказа Никълъс Кейдж.

Трябваше да чакам цели осем години следващия му филм, но за сметка на това какво преживяване бе той!

За „Страстите Христови“ написах едно от най – добрите си ревюта, акламирах изявата на Джим Кавийзъл като Христос, на Моника Белучи като Мария Магдалена и на Христо Шопов като Пилат Понтийски и предрекох огромен успех на картината .

На „Всички от семейство Савидж“(2005)с Кийт Карадайн като многодетния баща – пожарникар Ник Савидж се смях от сърце, погълнах бързо 19 – те епизода и искрено се натъжах, че успешният му прощъпалник в ситкома се ограничава само в един сезон.

„Апокалипто“(2006) бе вече знак за творческа зрелост и стряскаща храброст – да снима без големи звезди – кой познаваше Руди Йънгблъд – Ягуар Лапата, на старинен диалект на маите – както рискува в „Страстите Христови“ с латинския и арамейския -  и да създаде смайващо органичен спектакъл, приет с акламации по целия свят.

…Последва десетгодишна пауза.

Разбира се през тези години той продължи да работи – представи ни като продуцент много любопитния сериал „Кариера“(2008)на Майкъл Блек, разказващ за всекидневието на борда на свръхмодерния самолетоносач „Нимиц“, изненада ни като сценарист с късометражната комедия „Мозъчна буря“(2011)на Джеф Роу с Джейми Фокс и с добре скроената приключенска кримка на Ейдриън Грюнберг „Хванете грингото“(2012), след което реализира  „Психиатрията „Стоунхърст“(2014), най – добрата западна продукция, снимана у нас по разказ на Едгар Алън По, в която редом до звезди като Майкъл Кейн, Бен Кингсли, Кейт Бекинсейл и Дейвид Тюлис се подвизаваха и родните таланти Малин Кръстев, Велизар Бинев, Андрей Слабаков, Стоян Алексиев, Калин Врачански и Марин Янев.

През всичките тези години обаче Гибсън се е готвел за следващия си голям филм, за триумфалното си завръщане. Доказателството го откриваме във финалните документални кадри на „Назъбения хребет“, където слушаме откровенията на истинските участници в събитията – Дезмънд  Дос и капитан Джак Гроувър.

…“Назъбеният хребет“(2016) е шедьовър.

Познавам добре продукцията, посветена на Втората световна война, но ще се огранича само във времевия отрязък от последните 20 години.

Без никакво съмнение творбата на Гибсън е най – доброто постижение, което съм гледал.

Съпоставима е, въпреки превъзходството си, със „Спасяването на редник Райън“(1998) и „Пасифик“(2010) на Спилбърг, с „Писма от Иво Джима“(2006)на Клинт Истууд и със „Сталинград“(2013)на Фьодор Бондарчук.

Като ниво на реализация и въздействие и като степен на реалистично пресъздаване на събитията конкурент му е само „Враг пред портата“(2001)на Жан – Жак Ано.

…Гибсън снима безхитростно, увлекателно кино.При него няма самоцелни ефекти, формални експерименти с разказа или визията, нито пък насилени артистични интервенции.

На първо място той държи на качествената драматургия - в случая дело на Робърт Шенкан, Рандъл Уолъс  и Андрю Найт, след това идва добре сработеният екип от съмишленици, отлично подбраният актьорски състав и умело поднесената, но със силно сугестивно въздействие,  музикална партитура.

Всички тези компоненти функционират отлично в „Назъбения хребет“.

Историята, сама по себе си, е интересна със съдбата на главния герой – алтруист и пацифист, станал герой на бойното поле и получил медал за храброст от президента Хари Труман.

Като визуална експресия операторската работа на Саймън Дюгън е превъзходна, а музиката на Рупърт Грегсън – Уйлямс  доказва органично нивото на възможностите му.

Актьорският ансамбъл е прецизно подбран – до познатите физиономии на Винс Вон – сержант Хауъл, Хю Уийвинг – Том Дос, а той е връзката с Австралия!,Бил Йъйнг – ген.Мъсгроув и Сам Уортингтън – кап.Глоувър, откриваме свежите находки при интерпретациите на Андрю Гарфийлд като Дезмънд Дос, и особено на Тереза Палмър – Дороти, която успешно покрива образа на медицинската сестра, стремейки се упорито да избяга от клопките на клишето за добродетелната съпруга, каквито сме гледали с десетки в по – скромни щатски продукции през последните десетилетия.

…Това, с което „Назъбеният хребет“ остава в съзнанието ни, са безспорно баталните сцени.

Битката по скалните зъбери  е пресъздадена така реалистично , с такъв потресаващ натурализъм и вкус към детайла (предполагам само какви усилия са положени , за да изглеждат 40 – те минути на екранното сражение по ТОЗИ НАЧИН), щото  задължително трябва да се изучава в киноуниверситетите като образец на първокласно постановъчно и операторско майсторство.

Със замах и ентусиазъм  Мел Гибсън едновременно разкрива ужасяващата касапница от май`1945 г. и  ненатрапчиво експонира подвига на обикновения санитар редник Дос, съумял в месомелачката не само да оцелее, но и да спаси живота на 75 свои другари!

Аз не приемам показването на подвига му като съзнателно търсена пропаганда, но завиждам на порядките в тази армия, в която РАЗЛИЧНИЯТ, ОТЛЪЧЕНИЯТ, също може да получи шанс да помогне на отечеството си и да извърши подвиг.

Всъщност филмът би трябвало да се казва „Повест за истинския човек“, но Гибсън добре знае, че творба с такова заглавие под режисурата на Александър Столпер като екранизация на едноименния роман на Борис Полевой, излиза през 1949 г.

Затова предпочита неутрално – обобщаващото „Назъбеният хребет“, доказвайки че и сред жестокостите на войната човек може да запази своята съкровена същност.

…Винаги съм се абстрахирал от гафовете на Гибсън, които американската преса охотно преувеличава, независимо дали става дума за сексафери, пиянски изцепки, антисемитски изказвания или демонстрирани консервативни убеждения, които сега при Тръмп могат да се окажат в плюс .

Гледах ключово негово интервю с Грег Лори.

Мел Гибсън бе до болка откровен за грешките си, но и страстно защити своите филмови достижения.

Защото е уверен, чене е изпадал от  голямата игра.

Зная, че „Назъбеният хребет“ няма да получи „Оскар“ за най – добър филм.

Но това съвсем не означава, че по извънестетически критерии трябва да се  срива кариерата на доказал се творец и да не се забелязва как с всяка следваща своя изява той става все по – добър, доказвайки на практика, че за един режисьор трябва да говорят преди всичко филмите му, след това зрителските реакции и чак тогава – за сведение – може да се интересуваме дали последната му любовница го харесва или мрази…

Борислав Гърдев

„Назъбеният хребет“ / „Възражение на съвестта“, 2016, реж.Мел Гибсън, 139 минути, продукция на „Крос крийк пикчърс“, „Демарест Медия“, „ИМ Глобул“ и „Айкън продъкшънс“.

Талев и неговите „Усилни години“

1.Преоткриването на Талев продължава.След публицистиката му-забравена и забранена от страниците на „Македония“ и „Зора“ идва ред на трилогията „Усилни години“,наречена гръмко от издателите й днес „генерална репетиция за тетралогията“.

2.“Усилни години“ излиза в три части между 1928 и 1930 година.

Първият том е издание на софийската книжарница „Аполон“, а втори и трети-дело на автора, самиздат.

Книгата е посветена на брата-революционер Георги Талев.

Когато се захваща с епоса си Димитър Талев вече е завършил през 1925 г. българска филология в софийския университет, но вместо научна предпочита писателска кариера, подплатена с журналистика за прехрана.

ОТ 1927 до 1934 г. работи във вестник „Македония“, орган на ЦК на ВМРО , главен редактор -1930-1931 и директор  1933-1934 г.и вече е издал книжката с приказки „Сълзите на мама“ през 1925 г.

Важно е да се изтъкне свързаността на Димитър Талев с Организацията и лидерът й Иван Михайлов, тъй като тя е определяща неговият мироглед и метод, а в момента на писане на сагата -дори съдбоносна.

3.“Усилни години“ е епопея, посветена на четвърт вековния юбилей на Илинденско-Преображенското въстание, но е писана и с други, утилитарни цели.

По нова време българският роман е в руслото на нравствените и социални проблеми -„Тъмни зори“, „Хоро“, „Слънцето угаснало“, „Бялата пътека“.

Талев дръзва да мери сили в македонския епос със самия Страшимиров.

Днес е ясно, че „Усилни години“ са съизмерими с „Роби“, като в добавка амбициозният млад автор завършва повествованието си, за разлика от именития Антон Страшимиров.

Талев изпитва силно влияние на Вазов и „Под игото“ и е естествено за начинаещ творец да се учи от образците на родната белетристична традиция.Защо да не попие и от опита на Друмев и Захарий Стоянов?

Целта му обаче е важна – актуализация на македонския въпрос, който тогава дразни и измъчва обществото ни основно със своите братоубийствени афери-та на 7 юли 1928 г. по заповед на Ванчо Михайлов е ликвидиран такъв авторитет като генерал Александър Протогеров!

Талев умишлено залага на илинденската проблематика, възпява подвига на героите Смилев и Виларов, рисува покъртителни картини на народен ентусиазъм, стоицизъм и упорита съпротива срещу тиранина, за да подчертае дебело, че за България Македония си остава незараснала кървяща рана, за да внуши, че зад жестоките изстъпления по софийските улици наднича сянката на нерешения национален въпрос, на разкъсаната и измъчвана под сръбско и гръцко иго българска Македония.

Пренебрегвайки дискусията по такава модна някога тема като тази за женската еманципация, Талев възражда национално-освободителната тема в българската литература.

4.Книгата му се чете с увлечение, но се чувства, че е дело на неофит.

Написана е темпераментно и вдъхновено, но с едностранчивия фокус на националист и партизанин-фанатик.

Логично е по-късно да съжалява, че е представил народната драма едностранчиво и опростено - особено по линията народни водачи-чорбаджии, българи и турци, добри и лоши…

Полага усилия да види и в турчина не само свирепия господар-каймакаминът и пашата, потушил въстанието в Горенци, но като цяло отразяването на „пиянството на един народ“ си е в добрите  Вазови романтични традиции с хармонично изградените образи на лидери, които трябва да ни бъдат пример за подражание.

Като първопроходец в епоса още в края на 20 - те години на миналия век Талев разкрива редица качества на бляскавия си белетристичен талант.

Умее да гради великолепни природни картини и батални сцени, да създава атмосфера, да пласира функционален диалог.

Народните водачи Камен Трайков, Петър Смилев и Борис Виларов са ярки, монолитни и впечатляващи натури.

Писателят търси индивидуализацията и спецификата на всеки от персонажите-при женските образи изпитва известни трудности с разкриване на тяхното своеобразие-Генчето, Мария Виларова, действащи в рамките на клишето, но постига категоричен успех с Ирина Хаджиекимова-Кадънката, носеща мощта и въздействената сила на такъв неин прототип като Елена Грънчарова.

Димитър Талев умее да разказва, да поддържа динамичен сюжет, трите части на епоса са стройно изградени като архитектоника в рамките на около 160 страници.

Той все още е далеко от амбицията си да създава мащабни и смазващи с обема си епични платна като „Илинден“ и „Самуил“, наблягайки на стегнатия, ясен и въздействащ наратив.

5.При него също се забелязват трудности, „мъки на словото“, предимно в стилистичен аспект.

И не мога да си обясня защо днешните му издатели-фондация ВМРО и издателство „Захарий Стоянов“ не са поели риск след девет десетилетия да изчистят оригинала от досадни повторения , а са го публикували дори с допуснатите през 1928-1930 г. печатни грешки?

6.Сега е модно да се твърди, че „Усилни години“ е важна подготовка за четирилогията, че Талев не е бил удовлетворен от първия си опит в епоса, че е смятал да се върне отново към темата за възраждаща се Македония и кървавите стълкновения в нея в края на XIX и началото на XX век, но трябва да акцентираме на малка подробност, свързана с личната му творческа и житейска съдба.

Залавя се с тетралогията в началото на 1944 г., когато печата в „Зора“ между броеве 7398 и 7540 откъси, всъщност завършени глави, от „Железният светилник“.

Защо точно тогава ли?

Понеже разбира, че каузата, на която служи като художник и публицист-обединена и велика България, верен съюзник на нацистка Германия, е обречена и че единственият изход за него с оглед неизпълненият му синовен дълг към македонската кауза, а и като форма на убежище, е създаването на НОВА, но вече по-отговорна и по-зряла сага за Милостивия и четворицата му синове.

За 22 години написва четири тома и умирайки, обмисляйки петия.

Съвсем различен сюжет би се реализирал, ако през 1944 г. не очаква съветските войски у нас и не се подлагат на съмнение териториалните ни придобивки в Македония и Беломорието.

Тогава вероятно меродавният Талев, определящ насоката на българското обществено мнение с уводните си статии в „Зора“ и съдбовно обвързал се с проблематична  официална правителствена политика, вероятно би счел за необходима само ФОРМАЛНАТА преработка на „Усилни години“, след което не съм сигурен дали полученият резултат би бил по-плодотворен и по-добър.Това обаче е друга, хипотетична история…

7.Сега по-важно е да осмислим и възприемем адекватно „Усилни години“-епос, появил се на бял свят преди Талев да се утвърди като майстор на разказа и повестта, за да преценим трезво дали в едно бъдещо пълно издание на съчиненията на българския класик то не би трябвало да започва именно с него?

Борислав Гърдев

Димитър Талев, „Усили години“, 2016, роман-трилогия, 469 стр., изд.Фондация ВМРО и „Захарий Стоянов, ред.Тодор Коруев

              Гражданинът Уелс

1.Тъжно е да тръгнеш от върха, а след това кариерата ти да се свлича стремглаво надолу.

Уелс с горчива ирония разказва за творческата си участ във „Ф като фалшификация“ (1975).

Може би иска да му съчувстваме или осъзнава  собствена вина за преживяното?

2.Започва уверено , с великански крачки и планове.

В театъра – „Меркурий“, като продуцент, режисьор и основен изпълнител.
Дълго ще бъде верен на сцената – от „Макбет“(1936), „Доктор Фауст“(1937),Юлий Цезар“(1937) и „Смъртта на Дантон“( 1938), през „Филаделфийска история“(1939) и „Около света“(1946) до „Крал Лир“(1956) и „Моби Дик“(1962)…

Чете дикторския текст, заедно с Хемингуей, с когото едва не се сбиват в салона, но след това си остават приятели докрай  за „Испанска земя“( 1937) на Йорис Ивенс,при когото изкарва полезна школовка в документалистиката.Става радиознаменитост за CBS и подплашва половин Америка през 1938 г. с постановката на радиотеатъра по Хърбърт Уелс „Война на световете“, с която е толкова убедителен , че кара милиони слушатели  да повярват как са станали жертва на марсианска атака!

Разработва необикновен сценарий с Хърман Манкиевич, сключвайки с RKO безпрецедентен договор за два филма при пълна творческа свобода – много преди Станли Кубрик да си извоюва тази привилегия – наема и големия оператор Грег Тоуланд и от обикновен изпълнител на волята на Уйлям Уайлър го превръща в новатор – класик.

Как да забравим вътрешно - кадровия монтаж, дълбокофокусния набег с обектива, обхватът на герои и фактура на втори и трети план, полифоничният наратив, играта със светлосенките, магията на портретните характеристики, умението чрез изображението да поддържа съспенс  в необикновения епос, в който нищо от онова, което виждаме в началото не съответства на неговата същност…

3.Разбира се, „Гражданинът Кейн“, премиера на 5 септември 1941,“най – великият американски филм“, е Орсън Уелс.

Геният му избухва при режисирането и екранното пласиране на този необикновен персонаж.

От скромен буржоа Уелс го превръща  в собственик на златна мина,вестникарски магнат, съпруг на племенница на президента  и кандидат – губернатор с неимоверни шекспирови амбиции.

Завинаги остава в съзнанието ни триумфът му в неговата редакция, когато служителите му, наредени в кръг танцуват и пеят в транс прочувствената песничка на Чарлз Фостър Кейн и крахът  в разгара на предизборната  кампания, след като мръсен компромат от неговото минало го вади от голямата игра…

4.Не съм се интересувал как прототипите Хюз и Хърст са се възприели на екрана.

Вероятно са изпитали гордост от своята 15 минутна кинослава, въпреки очакванията им за по – друга трактовка на собственото им битие…

5.Защо „Гражданинът Кейн“ не получава „Оскар“ за филм и режисура, а с отличията е окичен любимият постановчик на Уелс Джон Форд, но не за „Дилижансът“, гледан от Орсън над 50 пъти, а за сълзливата миньорска мелодрама „Колко зелена беше моята долина“?

Ясно е  - прекалено е дързък и новаторски, с болезнено актуални аналогии…

Но като сюжет е уникален и необикновен – поради което получава веднага наградата за оригинален сценарий.Почетният „Оскар“ – за цялостен принос – Орсън Уелс ще получи на 55 години – през 1970-а.

Има ли ощетени?

6.Въпреки утвърденото клише Уелс не е автор САМО на един знаменит филм – в никакъв случай!

Неговият златен период са 40 – те години на миналия век.

Тогава режисира „Великолепните Амберсънови“(1942),“Чужденецът“(1946), „Дамата от Шанхай“( 1947), „Черна магия“(1949).

Припомням, че по негова идея и срещу 5000 долара Чаплин прави през 1947 г. „Господин Верду“, че написва знаменитата реплика за часовника с кукувичката, която другият му велик персонаж Хари Лайм произнася в прочутия трилър „Третият човек“(1949) на Каръл Рийд, за който взема хонорар от 100 000 долара…

И не забравям, че след това поставя ценените „Докосване до злото“(1958) и „Камбани в полунощ“(1965).

7.Изобщо нямам намерение да пренебрегвам  втория му шедьовър.

„Великолепните Амберсънови“ носи особена интимна атмосфера, по – стегнат е,с майсторски разработени образи, Джоузеф Котън е в стихията си като Юджийн Морган, незабравим е и Тим Холт като Джордж Амберсън,но…

Защо Уелс не довършва работата си по монтажа (по – късно ще твърди, че на 2 февруари 1942 г. прекарва четири часа в монтажната и приключва ангажимента си, което трябва или да се приеме като оправдание, или на юнашко доверие), а примамен от Нелсън Рокфелер, координаторът  за междуамериканско сътрудничество и основен акционер в RKO, забягва в Бразилия, за да подпомага дейността на съюзниците срещу силната нацистка пропаганда, забавлявайки се по плажовете и не отговаряйки на многобройните апели от Лос Анжелис?

И Робърт Уайз ли му е виновен, че , залагайки реномето си, довършва работата по лентата, съкращавайки 40 минути?

Така изопачил края с хепи енда – а кой е сигурен какъв щеше да е финалът на Уелс и дали изобщо щеше да го има?!

8.От бразилското приключение все пак остава нещо завършено – „Четирима мъже на сала“ (1942).

Прекрасно поетично кино, апотеоз на обикновения  живот, на сплотеността на малкия рибарски колектив, на сливането на човека с природата.

Върховна красота, поднесена в най – чиста форма…

Робърт Флаерти, гледал ли си този 47 минутен филм на Уелс?

9.Орсън Уелс следи внимателно филмовия процес през годините.Гледа, харесва, попива, прилага творчески.

В шекспировите си екранизации например в чисто визуално – пластичен аспект доразвива достиженията на неореализма – в частност Висконти и съветското кино – Айзенщайн.

„Макбет“(1948) показва, че добре е усвоил уроците на „Иван Грозни“(1946), докато влиянието на „Александър Невски“ (1938) ще го открием основно в „Отело“(1952).

Играта на светлосенките в началото на „Отело“ при носенето ковчезите на Отело и Дездемона препращат към „Иван Грозни“(1946), така както визуалната структура на средата в „Макбет“(1948) напомня за „Земята трепери“(1948) на Висконти и „Иван Грозни“(1946) на Айзенщайн.

Нормално е,  по този начин по принуда се лансира естетиката на бедността, като липсата на нормално финансиране те прави креативен и иновативен – справка „Безсмъртна история“ (1966).

10.Орсън Уелс, Шекспир, Лорънс Оливие

Уелс претворява на екран петкратно света на Шекспир.
Неизбежно е да влезе в конкуренция със знаменития си съвременник Лорънс Оливие, борил се с барда цели шест пъти.

Уелс  тръгва от „Макбет“ – голямата болка на Оливие, който не успява да го осъществи през 1958 г. и стига до Шейлок  с тв адаптацията на „Венецианският търговец“ през 1969 г.

Избягва „Хамлет“, за разлика от Оливие, станал световна знаменитост именно с тази си спорна и дръзка екранизация от 1948 г., в която липсват Розенкранц и Гилденстерн, за Хенри V само споменава на финала на „Камбани в полунощ“(1965), КЪДЕТО ВСЪЩНОСТ ОСНОВНИЯТ ГЕРОЙ Е ШУТЪТ ФАЛСТАФ и хвърля всичките си сили при екранизацията на „Отело“(1952), отнела му цели три години.

Лорънс Оливие е наемник в адаптацията на Стюарт Бърдж от 1965 г., а последните му изяви са тв версии на Шейлок и Крал Лир от 1976 и 1983 г.
Всъщност и двамата участват в тв адаптации на "Крал Лир" - Оливие в края на кариерата си при Майкъл Елиът, създава коронна роля, която е квинтесенция на неговото разбиране за духа на Шекспир, Уелс 30 години по - рано при Андрю Маккълоу в 75 минутен спектакъл,в зората на телевизията изгражда като много млад зрял и потресаващо въздействащ образ, не отстъпващ по мощ и сила на това, което ни поднася Оливие, когато е вече 76 годишен...

Кои са основните изводи, които правим, съпоставяйки постигнатото от двамата гении?

Те познават основно и обичат творчеството на Уйлям Шекспир, готови са на рискови експерименти и иконоборчески версии.

Оливие е привърженик на филмирания театър, в който водещата фигура да е самият той.

Винаги лансира пищни спектакли, своеобразна смес от кино и театър.Подходът му дразни основно в „Хенри V“(1945), приемлив е в „Хамлет“(1948), стига до нормален филмов епос в „Ричард III“(1955), за да се завърне през 1965 г. в царството на филмирания спектакъл в „Отело“.

Уелс набляга на аскетизма, на екранизацията тип резюме.

Акцентира на част от крилатите фрази, на основните сюжетни линии и герои, но в рамките на приемливия минимум – 92 минути в „Отело“, 102 в „Макбет“, изключението е „Камбани в полунощ“ – 112 минути.

Винаги се стреми да предложи интересна гледна точка, стегнат и понятен филм, в който, оставяйки верен на духа на класическия първоизточник, задължително лансира тъжни философски размисли за човешката съдба, за преходността на славата и приятелството, освободени от оковите на социално – кастовите предразсъдъци – „Отело“, „Камбани в полунощ“.

Ще добавя още  нещо – неговият Шейлок е по – автентичен и с по – адекватно поведение от това на Оливие, а в интерпретацията му на Макбет откриваме черти на азиатския деспот тип Сталин, Мао и Чан Кай – шъ, което смятам, че никак не е случайно.

10.Уелс е сърежисьор на Норман Фостър на военновременния трилър „Пътуване в страх“(1943), в който се подвизава в ролята на харизматичния полковник Хаки, а помага със съвети, ръководи актьори и режисира сцени в още два филма – митологичната драма  „Давид и Голиат“(1960) на Фердинандо Балди и Ришар Поатие, в която се забавлява в одеждите на цар Саул и екзотичният екшън „Южна звезда“(1969) на Сидни Хайърс, запазвайки за себе си ролята на колоритния пияница майор Планкет.

Господи, защо си е пилял силите с подобни скромни продукции? Нямало ли е кой да го стимулира да завърши примерно „Дон Кихот“, с който се мъчи от 1957 година?

Всъщност гледах версия на „Дон Кихот“ от 1992 г., дело на Хесус Франко, направена по негови записки  и осъзнах, че той, Орсън Уелс, е искал да направи кратък филм за несъстоятелността на идеалистите Дон Кихот и Санчо Панса в съвременното консумативно общество.

Тръгва смело с прекрасен по комичното си въздействие начален епизод, но след това зацикля…

Снима пейзажи, претупва набързо христоматийната сцена с битката с вятърните мелници и се любува на зрителските реакции по време на корида.

Така ли е искал да улови изплъзналото му се вдъхновение?

Много харесвам „От другата страна на вятъра“ (1970 - 76), доживял излизането си през 2018 г.

В него има забележителен замисъл – портрет на знаменит застаряващ режисьор – Джон Хюстън, стартът е рожденият му ден, неговият триумф.
А след това е горчиво - ироничния поглед към налудничавия свят на киното, в който действителност и измислица твърде често се припокриват.
Едно истинско и неподправено обяснение в любов към професията на постановчика и досадно усетено нежелание филмът да добие завършен вид , след като Уелс е загубил интерес към него, та се е наложило Питър Богданович и Боб Муравски да дадат всичко от себе си за крайния резултат, който гледаме след близо пет десетилетия...

Не коментирам „Мечтатели“(1982) по Карен Бликсен, тъй като го считам за невъзможен за реализация проект.

Споменавам мимоходом „Моби Дик“(1956)

В случая огромното его  на Уелс му изиграва лоша шега.Не може едновременно да се снимаш в „Моби Дик“(1956) на Джон Хюстън като отец Мейпъл и да се опитваш да правиш същата година собствена адаптация като репетиция по заснемане на книгата!

Допустим ли е такъв подход?

Вероятно и затова от замисъла му остава заснет  един фрагмент, в който чете откъс от шедьовъра на Мелвил, докато другите два привидно погребани филма са възстановени и показани на публиката - „Венецианският търговец“ и морската драма „Бездната“.

11.Любопитно е,че от един труден за адаптация и незавършен роман на Кафка – „Процесът“, създава през 1962 г.стойностен и харесан от специалистите филм с Антъни Пъркинс като Йозеф К.

Ако и да е модернизирана, версията хваща същността на писателското послание  - за лабиринтите и абсурдите на консумативното общество, чийто основни доминанти са репресиите, еднообразието и отчуждението.

А какво ли щеше да стане, ако се бе заел, преди омразния му Елиа Казан , с екранизацията на „Последният магнат“(1940) на Франсис Скот Фицжералд?...

12.Джон Хюстън и Орсън Уелс е друга интересна за размисъл тема в неговата филмова орис.

Уелс снима цели четири филма при Хюстън – уникален случай в творческия му път.

Началото не е съвсем безоблачно – „Моби Дик“(1956), заради съперничеството кой пръв ще направи екранизацията.Следват „Небесните корени“(1958), „Казино роял“(1967) и „Кремълското писмо“(1970).

Осъзнавал ли е Хюстън, че ангажирайки знаменития си колега, осигурява скромно финансиране за неговите проблемни проекти?

И само от уважение ли се включва в един от тях по – късно, вече под режисурата му или и като знак на съпричастност?

Говорили ли са за стратегии при набавянето на средства за всеки нов замисъл или са избягвали съзнателно подобни деликатни теми?

13.Знаменателно е, че филмите на Уелс не отегчават – дори и „Процесът“, че са стегнати, компресирани, кратки – „Венецианският търговец“ е 36 минути, а „Безсмъртна история“ малко над 60, че има с какво да привлекат днешната публика, дори ако тя си блъска главата над псевдодокументалната интелектуална гавра „Ф като фалшификация“ (1975) или тръпне от развихрилите се страсти в „Бездната“( 1970).

Творбите му са направени с финес, любов и вкус, с малък бюджет, който Уелс по правило си е осигурявал от артистичните си ангажименти.

Магията работи до 1974 г.След това намаляват ролите, техният обем и очакваните хонорари .

Налага се да снима реклама за шампанско „Пол Масон“, предизвикала язвителни коментари от специалистите през 1974 година.

Така става ясно, че за замисли като „Мечтатели“(1982) просто няма шанс.

Жалко и тъжно.

Дали Джон Хюстън е можел да помогне със съвет, контакти или пари?

И  имал ли е възможност за полезно съдействие?

14.Сред недооценените творби на Уелс откроявам „Черна магия“/“Граф Калиостро“(1949) – образцова екранизация по Александър Дюма , с дълбоко мотивиран психологизъм и много убедителна трактовка на образа на графа от Орсън Уелс.

Съжалявам за слабия интерес от ABC към първата му по – мащабна и амбициозна тв изява – „Портрет на Джина“(1958) – проникновено поднесена скица на голямата италианска кинозвезда  Джина Лолобриджида,докато се снима при Карло Лустрикати в „Ана от Бруклин“ и  същевременно  искрено обяснение в любов към една страна, в която в бъдеще при Пазолини Уелс ще създаде поредица от запомнящи се поддържащи роли в „Изварата“(1962), „Едип цар“(1967), „Кентърберийски разкази“(1971)…

Що се отнася до надценен негов филм – това безспорно е „Мистър Аркадин“(1955) – нищо повече от упражнение по стил и далечен ек на „Гражданинът Кейн“.

Както каза по този повод мой много близък приятел – „То само с претенции и лежане на стара слава не става!“

Струва ми се, че от реанимация и ново критическо осмисляне се нуждае и „Три случая на убийство“(1955), включващ и сегментът му „Граф Монтдраго“…

15.Щрихирам  на едро  казуса „ Отношенията на Уелс с филмовите студии и магнати“.

Много измислици и инсинуации има в тази сага.

В началото на Уелс  и то от хората с голяма власт във филмовия бизнес – в RKO – му е гласувано доверие.

Като резултат се появяват два много силни филма – „Гражданинът Кейн“ и „Великолепните Амберсънови“.

Следва злощастното бразилско приключение  „Всичко това е вярно“(1942).

Уелс получава нов шанс от Сам Шпийгъл и постига успех с „Чужденецът“(1946) с блестящата Лорета Йънг в ролята на Мери на принципа – „Искате нормален филм ноар – получавате го!“

Следва сътрудничество със страховития Хари Кон от „Колумбия“, родило шедьовъра „Дамата от Шанхай“(1947) с Рита Хейуърт като Елза Банистър, след който идва още един успех – „Граф Калиостро“( 1949), осигурен от триото  Грегъри Ратоф, Дарио Сабатело и Едуард Смол.

През 1959 г.Дарил Занук го ангажира за „Принудата“ на Ричард Флейшър, а за бляскаво претворения образ на адвоката Джонатан Уилк  печели наградата за главна мъжка роля в Кан.

Хари Залцман, продуцентът на серията за Джеймс Бонд, разпространява „Камбани в полунощ“ (1965), но когато Уелс иска като Оливие  да направи „Макбет“ и „Отело“, е принуден да бръкне дълбоко в джобовете си.

Работи с голяма любов при екранизацията на романа на Уит Мастерсън „Докосване до злото“ (1958) и като че ли няма сериозни спречквания с продуцента Албърт Зюсмит.

Стига се обаче до ограничаване на времетраенето на готовия продукт.

Уелс реагира като обидено дете, пише тъжно писмо, в което на 58 страници защитава с патос своята концепция.

Гледал съм двете версии на филма и признавам – няма изопачаване на режисьорския замисъл, като по – кратката студийна версия е и  по – добрата.

Уелс има късмета да работи с продуцента Франсоа Райшенбах, при когото наистина развихря необузданата си фантазия във „Ф като фалшификация“(1975), но колцина са добронамерените ентусиасти като него, готови да го подпомагат след 1965 година?

16.Най – добрите си актьорски работи Уелс осъществява под собствена режисура – от „Гражданинът Кейн“ до „Ф като фалшификация“ – и това е логично.

Рядко приема по – дълго трайно сътрудничество с  Хюстън и Пиер Паоло Пазолини.

С удоволствие участва  в характерни роли във филми на повече или по – малко известни негови колеги.

За пари, разбира се, с които финансира част от своите проекти, а и за да води нормален живот, съобразно собствения си статус и стандарт.

Не вярвам на басните, че не е притежавал нищо – дори куфар.

А къщата в Испания, домът в Бевърли  хилс?

Не се снима в халтури, а преимуществено в прилични заглавия, съответстващи на реномето му – „Джейн Еър“( 1944) на Робърт Стивънсън, „Третият човек“( 1949) на Каръл Рийд, „Ако ми бяха разказали за Версай“ (1954) и „Наполеон“ (1955) на Саша Гитри, „Дълго горещо лято“ (1958) на Мартин Рит, „Принудата“(1959) на Ричард Флейшър, „Аустерлиц“(1960) на Абел Ганс, „Много важни персони“(1963) на Антъни Аскуит, „Гори ли, Париж?“(1966) на Рьоне Клеман, „Човек на всички времена“(1966) на Фред Зинеман,“Битка за Рим“(1968 – 1969) на Робърт Сьодмак и Серджиу Николаеску, „Битката при Неретва“(1969) на Велко Булаич, „Параграф 22“(1970) на Майк Никълс, „Ватерло“(1970) на Сергей Бондарчук, „Дяволската дванадесеторка“(1971) на Клод  Шаброл, „Сутиеска“(1973) на Стипе Делич, „Луда история на света.Част 1“(1981) на Мел Брукс, „Бътерфлай“(1982) на Мат Кимбър.

Смятам, че списъкът е достатъчно представителен.

17.Последната му екранна изява, която режисира е домашен триминутен филм, негово видеопослание до счетоводителя му.Носи помпозното заглавие „Духът на Чарлз Линдберг“ (1984),една година преди неговата смърт.

Трогателно е да слушаме тембъра му, докато чете текста от листа.

Знае, че е болен, ще почине от сърдечен удар на 10 октомври 1985 г., но си личи, че още му се играе и режисира.

До последен дъх и до „Магическо шоу“ (1985) , в което в рамките само на 27 минути припомня на зрителите какъв голям фокусник и илюзионист е.

18.Четох достатъчно отзиви и оценки на зрители за творчеството на Орсън Уелс.

Мненията, естествено, варират – от „Този луд гений!“ до „Безсмъртният създател на „Гражданинът Кейн“.

Едно от становищата обаче го запомних дословно – „Представяте ли си да имаше богаташ, готов да даде на Уелс 20 млн.долара , какви филми щеше да направи?“

Мечтите  трябва  да се преследват. А ако се и  материализират – попадаме  в друга категория хора – на озарените и белязани таланти като Орсън Уелс.

Какво по – хубаво от това?

Борислав Гърдев