За Давид Овадия и трудният път към истината

                       За Давид Овадия и трудният път към истината

На 1 декември се навършват 95 години от рождението на антифашиста, поета, белетриста, преводача и критика Давид Овадия.

Със сигурност името му не говори много на младите.

По – възрастните обаче го помнят, чели са книгите му и за мнозина от тях творчеството му бе пример за талант и нравствена устойчивост.

Овадия се ражда в Кърджали, завършва гимназия в Пловдив и руска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1950 г.

Партизанин е във Втора средногорска бригада „Васил Левски“ през 1944 г. и военен кореспондент през 1945 г.

Като ученик публикува статии в списанията „Ученически подем“ и „Ученически полет“, а от 1945 г. активно сътрудничи в периодичния и литературен печат.

Самообразова се упорито, владее немски, френски, руски, испански и италиански език.

В литературата навлиза уверено като поет на антифашистката борба.

Той създава популярни партизански стихосбирки – „Партизански дневник“ (1948), „Отрядът живее“( 1951), „Стихове за партизанския отряд“ (1955), които по известност не отстъпват на „Партизански песни“ (1947) на Веселин Андреев най – вече защото партизанската тема е разработена от позицията на лично преживяното и изстраданото, чрез изповедно – личностното начало, без декларативност и тезисност.

Овадия има сетива за недъзите на новия строй и още в началото на 60 – те години на миналия век ги бичува  със смела гражданска съвест в своите известни „Епиграми“ (1961).

Закономерно в зрелите си години поетът насочва вниманието си към интимната лирика.

Създава ярки, силни и съкровени стихове – „Зеленоокото момиче“, „Аз вярвам в мълчаливата любов“, радващи се на шумна популярност, които събира с много ентусиазъм и вещина в сборника „Аз вярвам в мълчаливата любов“ (1987).

Освен като добър рецензент и очеркист Давид Овадия се утвърждава и като представителен преводач от руски език на поетите Расул Гамзатов, Евгений Евтушенко и Михаил Матусовски, както и на литературоведите Дмитрий Благой и Виктор Виноградов.

Най – големи са заслугите му за развитието на българската мемоарно – документална проза.

В нея емоционалното отношение на участника се съчетава с безпристрастието, а понякога и с със субективната съпричастност на хроникьора и изследователя.

Давид Овадия бяга от напудрените епични платна, в които действат ходещи партизански монументи.

Той има афинитет към премълчавани събития и герои от антифашистката съпротива, към нелицеприятни истини, към щекотливи теми като тези за масовостта на съпротивителното движение и за предателството, което го съпровожда.

Впечатляващо е вниманието му към противоречиви и  пренебрегвани фигури в  борбата, за които официалната мемоаристика по живково време мълчи.

Наистина се иска нравствена смелост и творческа дързост, за да издадеш „Менахо или терористът“ през 1970 г.

Да опишеш светлия образ на един младеж – идеалист от Пловдив, когото неговите  съратници по нелегална борба изхвърлят от сигурната му квартира, за да настанят в нея пристигналия от столицата член на Политбюро на БРП (к)Антон Югов, вследствие на което Менахем Менахемов  остава на улицата, където е и убит от полицията, а Антон Югов ще управлява безметежно до 27 ноември 1962 г., когато Тодор Живков хитро го сваля от власт  като председател на МС.

Да разкриеш с топлота и искреност  своите преживелици  като партизанин в „Август, август“ (1965).

През 1978 г. той публикува следващата си крамолна документална повест „Леваневски“.

Отново съсредоточава вниманието си към сложна и противоречива фигура от съпротивата – Запрян Георгиев Фазлов,  която официалната историография дълги години тактично пренебрегва.

А Фазлов е чешит, своеобразна натура, смел партизанин, взел псевдонима си от любим летец на Сталин,командир на отряд във Втора средногорска бригада „Васил Левски“, вдигнал пищна „чорбаджийска сватба“ през 1945 година с любимата си Верка, след като е вилнял след победата на 9 септември 1944 г.,  превишавайки пълномощията си, не  подчиняващ се  на партийното ръководство, до онзи фатален юли 1945 г., когато собствените му другари го ликвидират, тъй като и на тях им писва от самодейните му кървави изблици и след като получават заповед отгоре –директно от Трайчо Костов.

Естествено най – остри дебати и най – горещи страсти предизвика издадения през 1990 г. инкриминиран документален роман „Дед или разгромът“, представил смразяващи истини за ежедневието в отряда „Антон Иванов“ и  одиозната фигура  на командира му Георги Ликин – Дед, съветски възпитаник , обичащ да се самоизтъква и да командва с твърда ръка, който по болшевишки обичай си записва всичко важно за всеки партизанин в своя прословут тефтер, тъй като „нали ви знам какви сте, като победим, ще се наредите всички на опашката за пенсии,затова трябва да запиша кой откога е в Балкана!“

Логично е този епос  да среща преграда за публикуването си от 1981 за цели девет години!

А по своя трагичен патос да бъде контрапункт на прехвалените мемоари на Веселин Андреев за чавдарци „Умираха безсмъртни“ (1973 – 1982).

На16 декември 1981 се провежда среща за обсъждане ръкописа на Овадия.

Тя се осъществява в кабинета на ген.Серкеджиев, началник на Управлението за гражданска отбрана.На нея един от участниците в събитията ген.- полк.Атанас Семерджиев, дългогодишен шеф на Генщаба на БА с много уговорки и йезуитски предложения към автора обещава да я препоръча.

Той знае много добре каква ще е заръката на генсека – „Др.Живков препоръча да не се бърза с издаването на книгата,защото обществото е чувствително към темата.Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата.“

Не е удобно за твърдоглавите партийни функционери да се разкриват горчиви истини, свързани с погрома на цял отряд, със смъртта на 150 души , на ролята на неадекватния командир, повел „Антон Иванов“ към сигурна гибел, изпълнявайки инструкциите на Москва да се завладяват  свободни партизански територии, довели до трагедията на 22 февруари 1944 г.

Да се говори за кражби на общите хранителни припаси, поради глад , за убийство от свои на тежко ранени партизани и бягство от отряда, за акции, свързани най – вече с набавяне на храна, за скучното ежедневие, запълнено със  зубренето на марксизма – ленинизма и  прословутата художествена самодейност, си е било направо кощунствено, ерес.

Ще минат години, книгата ще излезе на Коледа през 1990 г., ще предизвика горещи дебати, а след утихването на страстите ще остане сред най – ценните свидетелства за гражданската доблест и творческа смелост на един честен и талантлив писател.

Давид Овадия държи на документа, на субективния спомен, уважава различни и противоположни становища, а това предопределя диалогичната форма в очертаващия се полифонизъм на повествованието, в което гласът на автора е един от многото и равнопоставените на останалите участници в разтърсващите събития.

Авторът избягва да бъде съдник, а оставя на читателя сам да направи своите изводи въз основа на предоставения богат фактически материал.

Изстрадал излизането на документалния си епос за отряд „Антон Иванов“ Давид Хаим Овадия не написва нова книга и умира  от инфаркт в София на 8 април 1995 г., ненавършил 72 години…

Трудно приема демократичните промени, угнетен е, че неговият идеал е разрушен, а „Еврейски вести „ отбелязва : „Напусна ни все тъй чист и непреклонен, какъвто бе през целия си живот“.

Борислав Гърдев

Сърцето на шампиона

                

            Сърцето на шампиона

Много отдавна, преди 42 години, малко известен актьор проби и стана световна звезда с привидно семпла спортна мелодрама.

 За един добряк и събирач на дългове към местния мафиот с огромно сърце и амбиции, комуто съдбата посочида е спаринг партньор на световния боксов шампион Аполо Крийд – Карл Уедърс, в  мач, в който доказа, че когато шансът се усмихне на малкия човек, той може бързо да стане прочут и велик.

Разбира се, че говоря за „Роки“, класика, с която израснахме и която закономерно се превърна в серия, чиято осма част излиза сега, през 2018 г.

Късметлията се казваше Силвестър Сталоун.

С първата част от сагата той спечели „Оскар“ за сценарий и филм, доказвайки нагледно, че приказката за американската мечта поне за него се сбъдна.

Още тогава имаше мастити критици, които иронизираха играта му,              смятаха го, че е с ограничен капацитет, че не може да се справя с драматични изяви, че бързо ще залезе.

Нищо подобно не се случи.

Слай се утвърди , продължи да работи като сценарист и продуцент, а и засне 8, деветият е в процес на реализация , филма като режисьор.

За него Тед Кочев, открил го за ролята на Рамбо, казва – „Той е много хитър и знае какво иска публиката от него и винаги й го дава!“

Какво лошо има в това и кой от артистите не се стреми към същото?

Аз се питам обаче за нещо друго – колцина от тях успяха да разработят през годините четири франчайза и с тях да поддържат зрителския интерес упорито и последователно?

Изброявам ги поименно – „Роки“, „Рамбо“, „Невъзможно бягство“ и „Непобедимите“.

Сещам се само за Лукас, но той лансира само две – наистина вероятно най – популярните поредици – „Звездни войни“ и „Индиана Джоунс“.

Кой друг?

„Роки“ бе  и си остана визитната картичка за Сталоун, неговата запазена марка.

Логично бе след опипване на почвата с „Роки Балбоа“ (2006) да направи следващия опит с реанимиране на поредицата, насочвайки погледа си към съдбата на сина на Аполо – Адонис Крийд – Майкъл Б.Джордан.

„Крийд :  Сърце на шампион“ от 2015 г. се оказа изненадващо добър и успешен.

Сталоун получи „Златен глобус“ за най – добра поддържаща мъжка роля, спечели овации и от най - придирчивите зрители, логично бе да пусне продължение три години по – късно.

Аз лично очаквах втората част с доста голям скептицизъм.

Той се засили като разбрах, че интригата ще се върти около двубоя между Адонис и Виктор Драго – Флориан Мунтяну, синът на Иван Драго – Долф Дундгрен.

Помня добре „Роки 4“, кървавият сблъсък на италианския жребец с офицера от съветската армия Иван.

Не отричам качествата на спектакъла, но той носеше в себе си специфична окраска, характерна за края на студената войн от 1985 г., която знаем добре от кого бе спечелена.

Виктор Драго е трениран в Украйна от амбициозния си баща,  търси настървено двубой с Адонис и заради разчистване на стари, 33 годишни сметки, касаещи по – скоро техните ментори  - Иван Драго и Роки Балбоа.

Адонис Крийд прибързано и лекомислено приема предизвикателството в много неподходящ за него момент.

Той не познава възможностите на противника си, мисли основно за брака и бъдещото си дете, игнорира треньора си Роки и самонадеяно се качва на ринга, където яде здрав пердах от крайно мотивирания руснак…

Тук филмът можеше да приключи като сурова реалистична драма и може би нямаше да са малко привържениците на подобен финал.

Вярно е, че постановчик на филма е Стивън Капли младши., но сценарият се пише от Сталоун, в колаборация със Саша Пен и Джуъл Тейлър.

Такъв печален и негероичен завършек не може да има втората част на „Крийд“.

В никакъв случай!

Виктор е спечелил, но нечестно и е дисквалифициран.

Трябва да се проведе втори мач в Москва, но вече Крийд не рискува да се подготвя сам, а търси помощта на Роки Балбоа.

За нея дискретно настоява и майката – вдовица - Мери – Ан Крийд – Фелиция Рашад.

Спирам до тук с интригата, за да отбележа нещо много важно.

Режисьорът и сценаристите търсят мотивиран психологизъм и човешка дълбочина в образите на основните персонажи от сагата.

Упражнението не им се получава  - основно поради използването на мелодраматични клишета, които сериозно затлачват повествованието.

Аз лично се прозявах и едвам издържах сцената с любовното обяснение на Адонис към неговата Бианка – Теса Томпсън и паднах от стола като видях същата тази Бианка да пее прочувствена балада, вървейки към боксовия ринг преди мъжа си!

Това наистина е липса на добър вкус!

Би било удачно повече да се наблегне на личната драма на Иван Драго – защо е бил прокуден от родината си и изоставен от своята съпруга Людмила – Бриджит Нилсен, как така изведнъж висшите фактори в Русия решават да се възползват но неговите и на сина му качества в помпане на имидж, но, уви, няма и минимално усилие за изясняване, а и времето е ограничено, за да се навлиза в подобни комплицирани проблеми…

Не разбрах и кое амбицира Роки да се срещне със своя син и внук – може би опасността дъщерята на Адонис да остане глуха или страха от самотната старост – Адонис избира да живее в Ел Ей, а Роки остава във Филаделфия и за да бъде при своя любимец трябва да пътува три дни с влак и приближаващата смърт?

Слава Богу, започват тренировките в Ню Мексико.

Роки Балбоа прилага своите нетрадиционни , но много ефикасни методи, заснети атрактивно , ударно и въздействащо от оператора Крамер Моргентау.

А след това е естествено реваншът, заснет в лъскава спортна арена, умело имитираща първообраза от  руската столица.

15 минути образцова боксова хореография, истинска класика, адреналин и екшън от най – висока класа.

Жесток и спиращ дъха двубой, какъвто не можем да гледаме по тв , когато се бият Владимир  Кличко, Кубрат Пулев, Ленъкс Луис или Ивендър Холифилд, но пък за сметка на това превъзходен като кинозрелище.

Победителят – след свръх усилия – не може да бъде друг, освен Адонис Крийд.

Ще потърся помощ от великия Йежи Тьоплиц.

Той не харесва класиката на Уйлям Уайлър „Бен Хур“ (1959), намира го за „дълъг, скучен и разтегнат, наивността съжителствува с лошия вкус, но състезанието с колесниците е шедьовър от всички гледни точки.Потресаваща техника на снимките, точен ритъм, зашеметяващ мовнтаж…“

Използвам прочутия  цитат на 98 %, сменяйки само „състезанието с колесниците“ с „финалния боксов сблъсък“.

Но дали това е достатъчно за един филм ?

„Крийд 2“ ще се хареса, ще си върне разходите, ще натрупа и печалба, това е ясно.

Той е добър като замисъл, но куца като реализация.

Сталоун е легенда, но вече е достатъчно възрастен, заприличвайки подозрително на овехтял идол от миналото и на сицилианско падре…

Дано да е разбрал, че само със заучените стари хватки от доброто някогашно сантиментално кино, не може да се мине.

Нужен е и свеж поглед към една история, обрасла с легенди и повече дълбочина при изграждането на персонажите.

Струва ми се, че ще му се наложи да пише сценарий за трета част на „Крийд“.

Да заформи трилогия и да смекчи грешките и недостатъците, които вероятно и той е забелязал.

Защо да не видим едно по – добро продължение на сагата през 2021 година?

Борислав Гърдев

„Крийд 2 „, 130 мин.., сц.Силвестър Сталоун, реж.Стивън Капли младши, продукция на MGM

Сбогом на Бернардо Бертолучи

                              Сбогом на Бернардо Бертолучи

                          

В моите очи той си остава велик творец, утвърдил се рано, в началото на 60 – те години на миналия век, когато италианското кино е в разцвет, а авторското е мода и култ.

Бертолучи обаче , ако и да бе марксист и с леви разбирания – направи филм за грандиозното погребение на Енрико Берлингуер през 1984 г. - , обичаше и уважаваше своята публика.

Снимал е и енигматични работи – „Партньор“ (1968),новелата „Агония“ (1969), но повечето от творбите му имаха ясни послания, увлекателен сюжет, гледаха се като откровение и бяха популярни по света.

Това важи за неговото развитие от времето на „Преди революцията“ (1964).

Голяма част от постановките му се радваха на голяма известност и шумен успех – достатъчно е са си спомним за ефекта на въздействие на „Конформистът“(1970), „Последното танго в Париж“ (1972), „Двадесети век“ (1976), „Луна“ (1979), „Последният император“ (1987), „Чай в пустинята“ (1990), „Младият Буда“ (1993) „Обсадата“ (1998), „Мечтатели“ (2003).

Бертолучи се открояваше със своя специфичен стил , оформен от виртуозната камера на Виторио Стораро, с когото имаха сътрудничество, подобно на осмоза, филмите му бяха атрактивни и провокативни.

По традиция той беше или основен сценарист или съавтор на сценария , работейки основно с Франко Аркали.

Като драматург , в съавторство с Дарио Ардженто, се подписа и под  безсмъртния уестърн на Серджо Леоне – „Имало едно време на Запад“ (1968).

Не крия, че Леоне и Бертолучи  са сред любимите ми режисьори.

Специално Бертолучи го ценях  за епичния му размах, демонстриран най- силно в „Двадесети век“ , „Последният император“ и „Младият Буда“, заради умението му да проникне до най – интимните и шокиращи тайни в човешкото  битие – „Последното танго в Париж“, „Мечтатели“, а и защото бе талантлив и доказал се продължител на делото на Лукино Висконти, когото повечето сериозни критици  поставят в светата петорка, редом до Виторио де Сика, Фелини, Роселини и Антониони.

Наскоро си пуснах пак „Двадесети век“.

За него трябва специална нагласа, желание, време – 300 минути е!, но веднага след встъплението с вестта за смъртта на Верди сагата ме грабна и не усетих как я изгледах с удоволствие, залепнал на стола пред монитора на компютъра ми.

Господи , каква природа, какви страсти и  портретни характеристики на магьосника  Стораро, какви актьори – Жерар Депардийо, Робърт де Ниро, Доминик Санда, Стефания Сандрели, Бърт Ланкастър, Доналд Съдърланд, какъв замах и какво проникновение при  осмисляне на италианската история от първата половина на 20 век!

Днес такова кино вече не се прави.

Няма ги големите майстори.

Един от последните мохикани на  тази вече безвъзвратно отминала епоха бе  Бернардо Бертолучи.

От 26 ноември 2018 г. и той се пресели в по – добрия свят.На 77 години, след тежка борба с рака...

Аз вярвам , че филмите му ще се гледат, тъй като са направени с любов, вдъхновение и много искреност.

Поклон пред паметта му!

Борислав Гърдев

Димитър Петков

                                      

                                    Димитър Петков

Роден в многодетно семейство в тулчанското село Башкьой на 21 октомври 1858 г., Д.Петков учи в родното си село,слуга е в магазина на видния  търговец Желязко Чалъков между 1868 и 1876 г., а едва 18 – годишен е в Одеса, където попада в средата на българските емигранти.

Участва в Сръбско – турската война с четата на Филип Тотю и Панайот Хитов, а след разпръскването й  е в Кишинев, където работи като строител на изграждащата се железница.В руско – турската война е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка, където заради рана в китката на 11 август 1877 г.е ампутирана лявата му ръка, довела и до известното му прозвище „Чолакът”.

Смелостта на Петков е възнаградена с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II в село Горна Студена.

Формирането му като гражданин и политик минава през чиновническото му чиракуване в Главното управление на пощите и телеграфите и Вътрешното министерство и е стимулирано от привързаността му към Либералната партия и държавният преврат на Батенберг срещу нея на 27 април 1881 г.

Режимът на пълномощията го уволнява, но и го подтиква към самообразование с четене на книгите на Херцен, Чернишевски и Оуен до израстването му като видна обществена фигура с неговото прочуто възвание „Глас към българския народ”(1882), за което на 16 април 1882 г. е затворен в Черната джамия за обида към княза и престоява там цели 16 месеца до възстановяването на конституцията и освобождаването му на 1 октомври 1883 г.

Любопитно е да напомним, че затворникът Петков е посещаван двукратно  лично от премиера ген.Леонид Соболев, който го моли да признае  авторството на възванието, насочено срещу омразния за русите княз, обещавайки му помощ и парична награда, предложение, отхвърлено от Петков..

Запознанството му със Светослав Миларов го насочва към изучаване на френски език и сътрудничество в либералния орган „Светлина”, където в рубриката „Свирка” под псевдонима „Пройчо” публикува серия от фейлетони, в които критикува княза, консерваторите и органа им „Български глас”.

Оформя се нов талантлив български журналист – темпераментен, прям, с богато образно мислене, горещ патриот и предан либерал.

Така през 80 – те и 90 – те години на 19 век той се утвърждава сред първите ни пера, редом със Славейков, Захарий Стоянов – има основна заслуга за обнародването на третия, незавършен том на „Записки по българските въстания“ през 1892 г., Петко Каравелов и Димитър Ризов.

Петков сътрудничи на „Търновска конституция” и същевременно издава знаменитата си „Свирка”, в която се подиграва с консервативните величия Греков и Начович и с руския генерал и роден премиер Леонид Соболев.

Като депутат в 4 ОНС  печата в Търново осем броя от двуседмичника си „Народно събрание”, след което се подвизава в „Независимост” и „Независима България”, където е определен от Симеон Радев като „леката кавалерия на българския национализъм“,за да акостира накрая в органа на стамболовистите  - в – к”Свобода”

Петков участва в редактирането и списването на „Свобода” до 15 февруари 1899 г.

В него публикува и знаменития си опус от 7 юли 1895 г.”Няма вече Стамболова”, посветен на мъченическата смърт на неговия политически кумир, на чието покушение на 3 юли лично присъства и прави и невъзможното, за да помогне на съсечения бивш министър – председател, а от 22 февруари  1899 г. до смъртта си се грижи и за следващия партиен орган – „Нов век”.

Още кънтят в ушите ми сакраменталните обвинения към стамболовите убийци в този толкова прочут публицистичен опус – „На църква ли отидете, на комка ли, кървавият труп на Стамболова ще ви преследва и вие няма да се отървете от него и никога, и никога, и никога, и никога!“

Както в публицистиката, така и в реалната политика Димитър Петков е непоколебим и лоялен съратник на  Стефан Стамболов.

Той е от неговото най – близко обкръжение, след като е разочарован от демагогията и грандоманията на Петко Каравелов през 1884 г., подкрепя твърдо патриотичната му протекционистка политика, знаещ, че в условията на омиротворена, стабилна икономически и просперираща България може да докаже качествата си на държавник, бидейки при това и партиен стратег и стълб на управляващата партия.

Димитър Петков прави шеметна кариера.Той е депутат в 4 – 7 ОНС, 3 – 4 ВНС, член на Софийския общински съвет през 1887 г., заместник – кмет и кмет на София – 1887 – 1893 г., зам. – председател на 5 и 6 ОНС, председател на 6 и 7 ОНС и на 4 ВНС, както и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в последното реорганизирано правителство на Стефан Стамболов от 19 ноември 1893 до 19 май 1894 г.

За 8 години Петков се научава как да следва правителствената политика и енергично да участва в законодателните инициативи на управляващата партия.

С неговото съдействие са приети Законът за устройството на въоръжените сили на 3 декември 1891 г., за народното просвещение на 10  декември 1891 г., за насърчаване на местната индустрия на 6 ноември 1892 г., Избирателният закон от 10 декември 1893 г., изменението на член 38 от конституцията, засягащ вероизповеданието на престолонаследника на 3 декемри 1892 и 17 май 1893 г.

Тогава изживява истинска драма като православен християнин, плаче нощем в дома си, но когато трябва да се гласува поправката в името на България, дава и своя принос за приемането й.

Петков съдейства като кмет на София за превръщането му в модерен европейски град.

Той предлага за преустройството на столицата вземане на десетмилионен заем от Лондонската банка.При неговото управление са оформени булевардите, площадите „Света София” и „Народно събрание” – сега „Александър Батенберг”,“Лъвов „ и „Орлов мост“, създадена е Борисовата градина, изгражда се паметникът на Левски, проектират се Народния театър и градската баня, столицата е разделена на пет района и са обявени конкурси за нейната канализация , спечелен от Момчил Момчилов, с предложение за обща мрежа за отвеждането на битовите отпадни и дъждовни води и електрификация.

Разбира се, има и косвени щети – съборени и ликвидирани са шест средновековни църкви, една от които „Света Богородица пречиста“ е унищожена  на 22 май 1889 г., като недоволните протестиращи граждани са разгонени с водни струи от повиканата на помощ пожарникарска  команда.

Димитър Петков е строителят на Народно – либералната партия от 1 май 1890 до смъртта си на 26 февруари 1907 г.Той е председател на софийското бюро на партията , работи с кадрите по места и участва в изработването на устава на партията от 18 ноември 1899 г.

Способностите си Петков демонстрира не само в обкръжението на Стамболов, когато е и по – лесно, но и след неговата смърт на 6 юли 1895 г.

Знае се, че от 1889 г. той е доверено лице на Стамболов и е логично след убийството му да поеме партийното ръководство.

Стръвно е  преследван от народняците на Стоилов, обвиняван е, че е  присвоявал общинска вода, че се е обогатил като кмет и депутат.

Човек на достойнството и дълга, Петков пише писмо до Константин Стоилов от 23 март 1895 г, в което енергично и твърдо се защитава и доказва, че не се е подал на корупционни практики.От това писмо разбираме, че , ако и от всички източници да притежава сумата 248 333 лева и три здания за 172426 лева и 10 ст., има и ипотека за 87 000 лева и дълг към БНБ от 27 420 лева

Но тъй като е влязъл в конфликт с двореца, обвинявайки Фердинанд в съпричастност за смъртта на бившия премиер, той предоставя след 7 месеца лидерската позиция на зам. – председателя на Централното бюро Димитър Греков, който е начело от 6 февруари 1896 г. до 24 февруари 1897 г.

Петков оглавява партията до първия й конгрес на 16 – 19  ноември  1899 г., когато отново отстъпва поста на Димитър Греков.

На конгреса се приема новата програма на НЛП, загърбва се старият антируски курс и се търси по – прагматичен и адекватен облик на либералната формация.

Димитър Петков наследява на лидерския пост  Греков след смъртта му на 25 април 1901 г, четири дни по - късно.

На изборите за 11 ОНС на 28 януари 1901 г. консолидираната партия печели 34 мандата, нареждайки се на второ място след прогресивните либерали на Стоян Данев.

След опитите за либерално обединение с Васил Радославов от 8 февруари 1899 г., между 12 и 16 август  1901 г.той преговаря и с Петко Каравелов, чието правителство подкрепя до 22 декември 1901 г., когато пада, заради заема за тютюневата режия от „Банк дьо Пари е де Пей Ба“.

Обединение не се осъществява, партията залинява, на изборите за 12 ОНС на 17 февруари печели само 7 мандата, единият от които от Горна Оряховица получава Димитър Петков.

Кризисният период е преодолян през следващата година, когато на 6 май е образувано правителството на ген.Рачо Петров, в което попадат видни дейци на НЛП, между които Димитър Петков и Никола Генадиев – оглавили съответно вътрешните работи и правосъдието, заради което управлението до 16 януари 1908 г. е известно като втори стамболовистки режим.

Димитър Петков активно участва в подготовката на изборите за 13 ОНС на 19 октомври 1903 г., спечелени убедително от управляващите със 144 мандата! Той остава партиен шеф до смъртта си и е един от малкото щастливци у нас, доживели възкресението на партийната си структура до водеща политическа сила.

За мащаба и размаха на организаторския му талант съдим по амбициозната икономическа, социална и културна реформаторска дейност на стамболовистките кабинети.

В България се извършва индустриална революция, а в периода 1903 – 1907 г.кабинетът стимулира стопанския просперитет, осигурявайки 2,5 пъти увеличение на външно – търговския баланс на страната.

Приемат се  важни закони, като този за насърчение на местната търговия и промишленост от 26 март 1905 г. и за търговско – индустриалните камари от 13 януари 1907 г.

Обръща се сериозно внимание на боеспособността на армията, като военните разходи нарастват до 30 050 000 лева и се правят първите значими стъпки в модерното социално законодателство със законите за защита на женския и детския труд  от 26 март 1905 г. и за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване от 7 март 1906 г.

За градивния дух на втория кабинет на ген.Петров и този на Димитър Петков – 23 октомври 1906 – 26 февруари 1907 г. говори и фактът, че просветен министър в тях е проф.Иван Шишманов, с чието съдействие  на 3 януари 1907 г.се открива  Народният театър.

На 22 декември 1903 г.по предложение на Петков парламентът гласува персонална пенсия на Иван Вазов с годишен размер от 4800 лева,впоследствие такива получават и Константин Величков, Стоян Михайловски и  Драган Манчов,а след направените компромиси премиерът  успява да овладее и социалоното напрежение след стачката на пернишките миньори, приключила на 1 февруари 1907 г.

Нелепо е такава възходяща политическа кариера да бъде бламирана точно при откриване на Народния театър със студенстските освирквания на княза, довели до оставката на проф.Шишманов на 4 януари и до затваряне на университета и уволняване на професорите за 6 месеца.

Днес само може да гадаем как Петков би излязъл от трудната и деликатна ситуация, ако не бе убит на бул.”Цар Освободител” на 26 февруари 1907 г. от уволнения народняшки чиновник Александър Петров.

Вярно е, че възникналата криза довежда на власт демократите на Малинов, че убийството на Петков навява тъжна и горчива асоциация с гибелта на Стамболов, поради което гробовете им са един до друг, но съм сигурен, че ако бе останал жив щеше да направи възможното за спасяване на правителството и оглавяваната от него партия, тъй като е притежавал качества, „които го издигат до равнището на най – изявените строители на модерната българска държава”(Радослав Попов).

А и не съм сигурен дали би форсирал на 22 септември 1908 г. процеса по обявяване на независимост, след като четири години преди това този въпрос не е сред приоритетните за народните либерали.

Димитър Петков до последните си дни размишлява за съдбата на Северна Добруджа,останала под румънска власт, без да открие приемлив вариант за действие и е твърд продължител на еволюционистката политика на Стефан Стамболов в Македония, наричайки презрително революционните чети там „банди“.

Затова не е случайно, че правителството на Рачо Петров не се намесва в помощ на Илинденско – преображенското въстание, което неминуемо би предизвикало международни санкции, а вероятно и национална катакстрофа…

Израз на уважение към делото на държавника Димитър Петков е телеграмата на екзарх Йосиф I, изпратена във връзка с трагичната му смърт: ”В негово лице България загуби способен и енергичен държавен мъж, заслужил гражданин, най – примерен родолюбец, на Църката предан син с идеалите си”.

Димитър Петков има неуспешен семеен живот.Той се развежда с Екатерина Ризова, сестра на съратника си Димитър Ризов, с която живее от 20 юли 1886 до 10 декември 1895 г. а след убийството му неговите синове Петко Д.Петков и Никола Петков също загиват като противници съответно на Демократическия сговор и на БРП (к).

Паметта на опълченеца – премиер е увековечена със скромен паметник в градинката пред парламента.

Борислав Гърдев

Препрочитайки "Крадецът на праскови"

                 Препрочитайки "Крадецът на праскови" 

Приемам констатацията на Йордан Василев, че повестта „Крадецът на праскови“ „не се вписва в наложените митологеми“ на годината, в която излиза – 1948, но за мен е очевиден феноменът на свободната й поява в едно жестоко, непримиримо, култово време, както и благосклонното й приемане от публиката.

Критичната канонада, неизбежна за края на 40 – те години на миналия век – авторът е набеден в какви ли не грехове, не води до промяна на статуса на Емилиян Станев по посока на Куциян или Богданов дол, подобно на Димитър Талев и Йордан Вълчев и той спокойно може да се захване от 1950 г. с най – голямото предизвикателство в творческия си път – романът „Иван Кондарев“, излязъл в окончателния си вариант през 1964 г.

Естествено е, че насочването към по – големи епични платна  при писателя настъпва закономерно на определен етап, когато постигнатото от него в областта на сборниците с битово – реалистични – „Делници и празници“(1945) и анималистични – „Дива птица“(1946) разкази е безспорно и когато пред него се изправят предизвикателствата на обемните прозаични форми.

Любопитен е обаче преходът към повестта – той минава през партизанската новела „В тиха вечер“, излязла през същата 1948 година, но преди „Крадецът на праскови“.

Така Емилиян Станев хитро се застрахова пред бъдещите си критици и скрит зад идеологически правоверния щит на подвизите на Антон, си позволява лукса във време на тотален идеологически надзор да създаде и отпечата повест, продължаваща насоките, характерни за предвоенния период, традициите на битовия реализъм и на романтично – психологическото изображение.

Вярно е, че наративните структури в тези години имат характера на „доизживявана инерция“(Симеон Янев), в която наред с такива открояващи се прозаични образци като „Поручик Бенц“(1945) и „Скици из Лондон“(1945)логично и закономерно намира своето място и „Крадецът на праскови“.

В унисон с класическата реалистична традиция на българската литература човекът все още не е средство за велика обществена идея, а се разглежда като цел, като задачата на писателя е „да проникне в тази вселена, в интимния индивидуален човешки свят и оттам да се разгърнат и обществените тенденции и идеи, които доминират във времето“(Симеон Янев).

Емилиян Станев е блестящ продължител на това наследство, въпреки че , съобразявайки се с действителността, в която живее, е принуден да направи определени премерени ходове, в името на поставената цел.

Първият е, разбира се, спечелената индулгенция с „В тиха вечер“, а вторият е прилежно налаганото схващане, че повестта е забележително антивоенно произведение,насочено както срещу милитаристичното безумие, така и срещу поражението, което то нанася върху човешката душа в нейната най – съкровена същност.

Безспорно е така, но да се свежда „Крадецът на праскови“ само до това й значение е, меко казано, ограничено и недалновидно.

Никой не може да отрече антивоенният патос на повестта, напомнящ с яркостта и силата на емоционалното си въздействие киношедьовъра на Жан Рьоноар „Великата илюзия“(1937), така добре усетен и  пласиран от Въло Радев в екранизацията му от 1964 г., като постановчикът дори разширява границите на загатнатото в новелата, но аз съм  свикнал при общуването си с Емилиян Станев винаги да търся втория пласт, допълнителните, които по – често са и по – важни, нюанси, тъй като „Крадецът на праскови“ е колкото антивоенна творба, толкова и скръбна елегия за пълния крах на великата възрожденска национално – обединителна програма, чийто първи блестящ успех е признаването на независимата ни Екзархия от 28 февруари 1870 г., а печалният й финал съвпада с края на Втората световна война.

В този план строгата, аскетична, уморена и раздразнителна физиономия на военния комендант на старата столица, руски възпитаник и ветеран от две войни – Балканската и Между съюзническата, е изключителна находка, метафора на погребаните надежди за обединение и общонационален просперитет.

Не случайно именно в този пункт писателят го сблъсква и противопоставя на съпругата му, тъй като в образа на Елисавета, самотна и отчуждена в средата, в която живее,“са въплътени черти на вечната жена с изконната й жажда за обич, за продължение на рода“(Иван Сарандев).

Бих добавил, че за Лиза като жена е по – важно да съществува хармонично, за да задоволява личните си потребности и собственото си щастие, тя е на светлинни години от драматичните конвулсии на национално – обединителната ни кауза, което е и поредното доказателство за нейната неизпълнимост.

Като опитен психолог и майстор на интригата Емилиян Станев вкарва между двамата съпрузи – толкова различни, но и така допълващи се, не само ординареца на полковника, но и сръбският военнопленник и учител по музика, хедонистът Иво Обренович.

Наистина гениално премислен ход!

Това, че Елисавета се влюбва в чужденеца и врага, е колкото следване на природата и зова на нейното сърце, толкова и нагледно доказателство за драмата на коменданта.

Няма по – голямо унижение за един кадрови военен и началник от това да му сложи рога сръбски войник, при това крадец и беглец от пленническия лагер! (Да не забравяме и обстоятелството, че творбата излиза след разпрата на Тито и Сталин и изгонването на Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г., с което пък се слага край на мечтата за българо – югославска федерация,гръмко афиширана с Бледското споразумение от 1 август 1947 г.)

Като реалист и познавач на човешките страсти Емилиян Станев експонира една абсурдна, обречена, невъзможна любов, чиято трагична предпоставеност е повече от очевидна.

Можел е да насочи развръзката към по – банални граници – полковникът да залови в изневяра жена си и сам да убие учителя по музика, но с неочакваната и нелепа намеса на ординареца, белетристът ловко тласка повествованието в очаквания от нас финал, поднесен обаче елегично – покоряващо – след гибелта на Иво Лиза се самоубива, а полковникът, уволнен от правителството на Стамболийски, изоставя любимата си колиба на произвола на съдбата и обруган,умира две години преди завръщането на автора в родния му град – тоест през 1942 г.

За новаторската наративна техника на Емилиян Станев е писано, но предимно общо, в едри щрихи.Това категорично се отнася и за „Крадецът на праскови“.

Иван Сарандев открива „условните историко – времеви граници на повествованието“, смятайки че по този начин „Станев търси решение на вечните проблеми, на правото на щастие, свобода, красота“ и че „със смъртта на героинята изчезват красотата на сърдечните пориви, благородната саможертва и поезията на любовта“.

Аз бих допълнил, че двойната ретро и интроспекция  - при Лиза и автора -  в повестта е съзнателно приложено авторско изразно средство – разказвайки през душното лято на 1944 г. за трагично обречената любов на Елисавета и Иво от изпълнените с тревожни предчувствия лято и есен на 1918 г. Емилиян Станев всъщност създава реквиема си за стара буржоазна България, погребала великите си идеали в огъня на жестока бран и станала жертва на вътрешните си конфликти и на фатално – съдбовното си чувство за несъвместимост между мечти и реалност.

Що се отнася до гледните точки на разказвача – на автора и на стария учител е уместно да посочим постигнатото от Владимир Донев – времевата и ценностната двойнственост на разказваческата позиция в първия случай и свидетелската функция във втория.

Така в съзвучие с краха на националната кауза на полковника настъпва и кончината на страстната, чиста и неосъществима любов на неговата съпруга, виждаща и във врага „човек като нея, жаден за обич и свобода“(Симеон Янев).

В големия град като София или Пловдив подобна драма би добила неизбежната си урбанистично – космополитна украса, докато разкриването й именно във Велико Търново – едновременно стара столица и типична провинция – само засилва нейната скандалност и съдбовна неосъществимост.

Предмет на отделно проучване е манталитетът и психологията на търновеца, но е важно да се посочи, че в „Крадецът на праскови“ се срещаме не само с неговите най  -открояващи се , но и най – типични представители като слугинята на Лиза – Марьола, добавяйки че авторът, иначе известен с язвителните си оценки за националния ни характер, е предпочел елегантната обективност и непосредственост,оставяйки читателя сам да направи необходимите му заключения.

Все пак не мога да отмина един показателен факт, свързан с поведението на търновци след окупацията на града им от съюзническите войски на генерал Франше д`Епре.

Жителите на старопрестолния град не само, че не се бунтуват срещу незавидното си и унизително положение, но влизат „в сношение“ с победителите – сенегалци, алжирци, задигайки рошковете им от Марно поле и прехранвайки се нелегално с конско месо, сготвено със зеле, както и с откраднати фурми, бял хляб и кокосово масло…

Само в един такъв гротесково – реалистичен детайл Емилиян Станев разкрива тъжната метаморфоза на патриотизма ни, деградирал до грижата за насъщния и мисълта за собственото оцеляване.

Прозаикът е бил сигурен, че историята ще се повтори – дали като трагедия или фарс – и през есента на 1944 г. , за което обаче благоразумно мълчи, очаквайки разбиране от проницателните си читатели.

За мен е истинско чудо излизането на „Крадецът на праскови“ именно през 1948 г.

Не мога да скрия възторга си, че тя е писана от творец, игнорирал идеологическите скрижали на времето си и със съзнание, чувствително по – необременено в „Търновската царица“, например, в чийто финал дразни публицистичната ремарка с пълнещите се след балканските войни с обеднели граждани тесняшки клубове.

А между двете повести лежи четвърт век!

В тази насока е вярна оценката на Симеон Янев, отбелязващ, че „когато в края на 40 – те години (на миналия век – б.м.)политизацията на прозата е определяща и стриктно налагана тенденция, Ем.Станев издава „Крадецът на праскови“, повест, която дискретно опонира на политизацията с широкия си хуманизъм и едновременно благороден израз на националното достойнство“.

Това всъщност се отнася за цялото творчество на Станев, доказал безапелационно, че големият творец може да създава значими произведения по всяко време, включително в годините на тоталитаризма, без съдбоносни и провалящи го компромиси, превръщайки се в изразител на най – ценните добродетели на българската художествена литература.

Според Янев „Никой друг писател в следвоенната ни литература не е успял така продължително и мощно да осъществява тази функция“ – да проектират целостта й.

„Около неговите текстове се налепва корпусът на най – значимото ни в литературата ни за няколко десетилетия, без при това текстовете му да са се схващали някога дискусионно.“

След подобна оценка е трудно да се добави нещо съществено.

Но тя се отнася без съмнение и към един от най – големите и знаменателни успехи на Емилиян – Станевата проза – повестта „Крадецът на праскови“.

Борислав Гърдев

Сарандев, Иван, „Емилиян Станев“, в „Речник по нова българска литература 1878 – 1992“, С.“, стр.341

 Василев,Йордан  „Диктатура и литература“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, изд.“Просвета“, стр.16

Янев, Симеон „Българска проза след Втората световна война“ в „Литература 11 клас“, С., 1993, стр.55 – 56,100 – 101, глава „Емилиян Станев като изразител на единството на българската литература“

Донев, Владимир, „Гледните точки на разказвача в повестта „Крадецът на праскови“от Емилиян Станев,сп.“Литернет“, 27 юни 2005, №6 (67)