За честта на фамилията Полански

Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“  разказва елегантно и проникновено за най – голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век – от 15 октомври 1894 г.

Делото „Драйфус“.

Капитан Алфред Драйфус , офицер от генералния щаб на френската армия,ще бъде арестуван и обвинен в държавна измяна, уж подпомагащ със секретна информация омразните германци.

Полански вещо пресъздава епизода с ареста на капитана, късането на еполетите  и чупенето на неговата сабя на коляното му.

Капитанът ще съумее да извика само – „Не съм виновен, да живее Франция, да живее армията!“, докато уличната тълпа ще подеме друг рефрен, толкова често употребяван, когато назреят обществени сътресения – „Смърт на евреите!“

Еврейският произход на капитана ще бъде основният фактор в монтирания съдебен процес, приключил на 22 декември 1894 г. и ще доведе символа на европейската демокрация до дълбок и обхватен трус, към който ще са съпричастни и първите пера на Европа като Толстой, Чехов и Зола.

През януари 1895 г.Драйфус, осъден на доживотна каторга е откаран  на Дяволския остров във Френска Гвиана.Същият, от който практически няма спасение и който ще е  обезсмъртен в прекрасния роман на Анри Шариер „Пеперудата“ (1969), превърнат в покъртителен филм от Франклин Шафнър четири години по – късно…

Всъщност Драйфус няма намерение да бяга. А съдбата му ще се окаже в ръцете на полковник Пикар – антисемит като повечето висши военни във Франция по онова време, но единственият  от съсловието, който ще се усъмни във вината на капитана и за когото военната чест е по – важна от личните му чувства.

Пикар е по своему честен и морален, въпреки че изпада в абсурдна ситуация да се бори с предразсъдъците на колегите си, готови да укрият истинския изменник, но не и да признаят своя нравствен крах.

Познавачът на творчеството на Полански, което вече обхваща 66 години ще открие и в този му филм теми, характерни и възлови за режисьора, превърнали го с основание в звезда в Полша, Европа и САЩ – садизмът и мазохизмът във взаимоотношенията между хората , както е в „Касапница“  (2011), нарастващата параноя, преследваща основните персонажи, която помним от „Бебето на Розмари“ (1968), клаустрофобичното чувство за обреченост , познато ни от „Клопка“ (1966) и стигнем до драматичния сблъсък на човека с историята, който е основен за твореца още от времето на  актьорския му дебют в „Поколение“ (1954) на Вайда, но добива най – плътни очертания в „Смъртта и момичето“ (1994) и  „Пианистът“ (2002).

Графологът майор Юбер Анри – Жорж Гадебоа,по чиято експертиза е обвинен капитан Драйфус, вярва в юдейска конспирация, а хората по улиците горят книги и вестници – вкл. меродавния „Орор“ („Зора“), в който на 13 януари 1898 г. на първа страница, излиза прочутият изобличителен опус на Емил Зола „Аз обвинявам…!“ , класикът на френската литература, авторът на „Жерминал“ (1885),обвинен, че се е продал за еврейски пари.

Интересното е, че Роман Полански има своеобразно отношение към антисемитизма.

Той умишлено не изпада в площадна екзалтираност – напротив – отново ни поднася интересен етичен казус – защитникът на евреина, обвинен в шпионаж  - Пикар е всъщност антисемит, а самият Драйфус е непривлекателен военен от кариерата.

По този начин филмът се превръща не в апотеоз на един мъченик, доживял своето реабилитиране, а в усилията на строг и консервативно настроен висш военен да възстанови справедливостта, свързана със запазване авторитета на държавата.

Сблъсъкът на героя със средата, който е експониран в творбата  и при двамата основни персонажи– на Драйфус и Пикар – не завършва с капитулация  и горчива резигнация, която познаваме от шедьовъра на Полански „Чайнатаун“ (1974), а с тържеството на правото и закона – през юли 1906 г.Върховния касационен съд на Франция връща капитанския чин на Алфред Драйфус, а защитилият го Пикар ще стане генерал и военен министър.

Хепи ендът отпреди 114 години звучи непривично като приказка – за победата на Човека срещу Системата, въпреки че истината е малко по – особена  - Пикар действа в рамките на две противоборстващи системи – едната – на армията, тайните служби и държавната бюрокрация го мачка, а другата – на пресата, независимия съд и водещите интелектуалци като Зола ,го защитава и подтиква към дръзки и важни за страната му действия.

Така Полански изпява своята оратория за непреходните ценности на любимата му Франция, останала и досега пример за правова държава и защитаваща го от съдебните домогвания на САЩ, където все още е в сила присъда за изнасилване на манекенката Саманта Геймър на 10 март 1977 г.

Точно заради прословутата коректност в орбитата  на движението „Аз също“ „Офицер и шпионин“ днес се бори с предразсъдъците на зрители и специалисти.

Той спечели „Златен лъв“ във Венеция през 2019 г.,за филм и режисура и наградата FIPRESCI, но директорът на фестивала Алберто Барбера трябваше да се обяснява като ученичка защо филмът е допуснат на мострата, лансирайки популярната теза, че „Личността на твореца е отделна от неговото творчество“.

Сякаш се връщаме  с машина на времето 50 години назад, когато се оправдавахме, че харесваме уестърните на Джон Уейн        , защото са дело на корифеи като Джон Форд и Хауърд Хоукс, но никога няма да забравим, че той – Херцогът – се е опозорил със „Зелените барети“ (1968)!

А истината е съвсем проста – всеки зрител сам преценява с парите си дали да гласува доверие на Полански или не.

Аз го подкрепям цял живот и за мен бе въпрос на чест и непринуден личен избор да гледам „Офицер и шпионин“.

Знам защо при лансирането на филма е отпаднало оригиналното заглавие – „Аз обвинявам“ – за да се избегне скандалната  и нелицеприятна аналогия със съдбата на неговия постановчик, а може би и да се лансира шумно романа, по който е направен филма  - на Робърт Харис.

В действителност творбата  е образец на класическата традиционна режисура, търсеща правдивата и емоционално въздействаща възстановка на събитията

В него няма неразбираеми  метафори, а сценарият е просто добре настроен инструмент, нужен на режисьорската концепция.

 Дори актьорският ансамбъл, ако и привидно да е впечатляващ ,  е пример на непарадиращ  висок професионализъм и всеотдайност, в който  се открояват  изявите на Луис Гарел – Драйфус, Жорж Дюжарден  - Пикар, Емануил Сание – Полин Моние ,Владимир Йорданов – ген.Мерсие , Матийо Алмарик – Бертийон и Венсан Перез – Леблоа.

Възрастният маестро не търси експеримента, а показва колко е труден пътят към Истината.

Може и 132 минути да ни се сторят много за капризната публика, самият филм да изглежда прекалено ретро, като музейна лекция и смес от трилър, съдебна драма и любовна история, но в него все пак впечатлява величието на една история, която се оказва вечно актуална и зад която прозира амбицията на Полански да защити своето име.

Заради което живее и твори , като е признат за един от най – добрите постановчици на нашето време.

Борислав Гърдев

„Офицер и шпионин“, 2019, 132 мин., реж. Роман Полански ,по романа на Робърт Харис, световен разпространител “Гомон“

        Спомен за Марио Пузо

Той беше маг на словото.Ако и да пишеше бестселъри.

Обичаше си професията и публиката и не я подведе четири десетилетия.

Роден е на 15 октомври 1920 г. в семейство на сицилиански емигранти, живее в прословутия манхатънски квартал „Адската кухня“, завършва все пак Градския колеж, служи в армията в Азия и Европа и дава приноса си за победата над германския фашизъм и японския милитаризъм, без да е убивал чужд войник.

Желанието му е да пише книги, но, Господи, колко бавно идва щастието при Марио Пузо!

На 35 години издава първата си книга – романът „Тъмната арена“ – и това не е приказка за мафията , а сурова и реалистична картина на следвоенна Германия.

Надява се на популярност, но тя не идва така лесно.

След цели девет години публикува „Щастливият странник“, много топла и изповедна творба за живота на итало - американците в началото на 20 век, като в образа на мама Лучия извайва безсмъртния лик на своята майка.

В похода към успеха открояваме „Шест гроба преди Мюнхен“ (1967), грамотно написан трилър, четящ се на един дъх, за да дойде и той  - две години по – късно.

„КРЪСТНИКЪТ“!

Знаел ли е задлъжнелият с 20 000 долара и с пет деца писател какво го очаква?

В своя мемоарен текст „Създаването на „Кръстника“  , част от „Кръстникът“ – отчети и други признания“ от 1972 подробно описва перипетиите на своя триумф като писател и сценарист.

Сънувал ли е, че си е струвало усилието да се крие три часа в шкаф към банята на голям апартамент, за да подслушва как говорят двайсетина мафиоти в Лас Вегас?

Готов ли е бил да стрелят по апартамента му в Ню Йорк  - за предупреждение – килърите на Джоузеф Коломбо старши?

За една нощ ще стане национална литературна знаменитост, романът му ще оглави класацията на „Ню Йорк таймс“ за бестселъри, книгата ще се продава като топъл хляб в целия свят, ще бъде мерило за качество и обективен поглед към подземния свят, ще предизвика и своята документална добавка „Кръстникът" - отчети и други признания“ (1972), ще се превърне в метафора на нетърпимостта и нечестния начин за добиване на власт и финансова мощ в Америка, докато накрая трилогията на Копола (1972 -74 – 90) я превърне в незабравима филмова класика!

И да не забравяме – Пузо се преборва Марлон Брандо да получи ролята на дон Вито Крлеоне.

Парите вече текат като буен поток, Марио Пузо не се притеснява за насъщния и може да си позволи лукса да пуска роман на пет – до осем години.

Ще преживее неизбежните и изпълнени с разочарования и екстаз приключения в Холивуд – след „Кръстникът“ ще работи по сценария „Земетресение“ (1974) на Марк Робсън, ще подпомогне първите две части на „Супермен“ от 1978 и 1980 г. на Ричард Донър , ще завърши гангстерския си круиз отново при Франсис Копола с „Котън клуб“ (1984), а след това ще отдаде на откривателя на Америка дължимото със сценария „Христофор Колумб : Откритието“ (1992) на Джон Глен. .

През 1975 ще ни изненада с може би най – зрялата си сага „Умират глупаците“, проникновен и бляскав поглед към света на хазарта в Лас Вегас, който ще бъде допълнен и осмислен с поредното документално и богато илюстрирано изследване „Лас Вегас отвътре“ (1977), за да продължи с поредния си гангстерски епос „Сицилианецът“ (1984), следващото завръщане към любимата Сицилия, земята на огнени страсти и кръвожадни отмъстители.

Пузо не е чужд и на отразяването на политическите интриги по високите етажи на властта – „Четвъртият К.“ (1990), но винаги се чувства най – стабилен в познатия си гангстерски свят.

Затова и бърза да издаде последователно „Последният дон“ (1996) и „Омерта“ (1999).

Работейки с вдъхновение и любов по следващата си историческа сага „Фамилията“, за делата на прочутото семейство Борджии, смятано от него за първата мафиотска фамилия,Пузо умира от сърдечна недостатъчност в дома си в Лонг Айлънд на 2 юли 1999 г., та се налага съпругата му Каръл Джино по негови бележки и напътствия да довърши творбата две години по - късно и да я  публикува.

Марио Пузо не доживява поредния си триумф, което е  горчива ирония на съдбата.

Сега, 21 години след смъртта му и 100 години след рождението му е повече от ясно – той е след най – значимите таланти, след най – сладкодумните и обичани прозаици в САЩ и света.

Лично аз притежавам в библиотеката си всички негови книги, преведени на български и две на английски.

В мигове на униние, тъга или несигурност посягам към „Кръстникът“, „Умират глупаците“ или „Четвъртият К.“, зачитам се, равновесието  се завръща и след затварянето на всяка препрочетена от мен негова книга в душата ми остава споменът за един голям творец и сърцевед, който винаги може да  бъде пример – за творческа устойчивост, борбен дух и несъкрушим стремеж към успеха и личното благополучие.

Към малко други американски автори изпитвам подобно чувство – вероятно списъкът ще попълня с Ъруин Шоу и Норман Мейлър, но съм удовлетворен, че вече близо 40 години Пузо ми е упование и пример за подражание.

Поклон пред паметта му.

Борислав Гърдев

Първият екшън герой

                   Първият екшън герой

От висотата на своите 80 години той изглежда като дядо на екшъна.

С времето придобива култов статус на пионер  в жанра, на който отдаде 40 години от живота и кариерата си.

Животът на Карлос Рей Норис, един от тримата синове на Уилма и Рей Норис , наистина се развива като в  американски следобеден тв сериал.

Ражда се в Райън, Оклахома, на 10 март1940 г.

Детството му е мрачно и тежко – бащата, шофьор на камион и на автобуси, прекалява с алкохола, самият Карлос  като продукт на смесен брак от ирландско – индиански произход , е обект на подигравки в училище заради неговата стеснителност,следва неизбежният развод през 1956 г., местене в Преъри Вилидж, Канзас, последвано от това в Торънс, Калифорния, с братята и майка си.

Уилма работи като сервитьорка, семейството живее бедно, но  с много обич и взаимно уважение.

През 1958 постъпва във Военно – въздушните сили на САЩ като въздушен патрул, изпратен е в базата Осан, Южна Корея.

В нея получава прякора си Чък от приятел испанец, започва да се занимава с Танг Су До, печели черен пояс, създава свой стил Чунк Кук До – Универсален път.

След което идва ред на Федерацията на бойните изкуства и програмата  „Да изритаме наркотиците от Америка“, насочена към подпомагане чрез бойни техники на деца в риск.

През 1962 г. е освободен от военна служба, работи за авиокорпорацията „Нортроп“,парите не стигат, отваря училищна верига за карате,стартирала от двора на дома му,фалира, започва отново , запознава се с Чад Маккуин, синът на звездата Стив Маккуин.

Чък става професионален треньор, има достатъчно ученици, славата му нараства, тренира с известните японски инструктори Хидетака Нишеяма и Фумио Демура, както и с бъдещите кикбокс звезди Джо Луис и Бил Уолъс.

Първото състезание , в което участва – All Star Chemionship, се провежда през 1965 г.в Лос Анжелис, отправна точка за поредица от мачове до 1967 г., в които търпи и поражения, но и постига впечатляващи успехи.

Губи от Джо Луис и Алън Стийн, но след това побеждава Луис, Скипър Мулинс, Виктор Мур, Арнолд  Уркидез,Рон Марчини и Стив Сандърс в прохождащите професионални двубои с пълен контакт.

През 1968 г. е преломът – първо губи от Луис Делгадо ,заради спорно съдийско решение, но след това се реваншира на  24 ноември 1968 г., печелейки титлата на Професионалния карате шампионат за средна категория, която задържа шест поредни години.

През 1969 г.придобива тройната карате корона за най – много победи през годината, както и приза Боец на годината от списание „Черен пояс“.

На хоризонта се задава киното.

През 1969 г. е дебютът му във филма на Фил Карлсън„ Авариен екип“.

По сценарий играе мълчалив бодигард, който трябва да произнесе само една фраза.

Но как да стане това,веднага след финалната битка за световната титла, когато е със счупена челюст и наранено око?

Естествено е мъката на словото да го задави с много  дубли, докато най – накрая произнесе репликата си удовлетворително.

Чък разбира, че киното не е шега работа, че не е достатъчно само да показваш мускули и и да раздаваш крошета, да гледаш страшно и да шофираш „до краен предел“.

През 1970 г. преживява лична трагедия – във Виетнам загива брат му Виланд.

Съдбата обаче обича смелите – по време на демонстрация на бойни изкуства в Лонг Бийч , Калифорния,през 1968 г.,Норис се запознава с Брус Лий.

Срещат се две легенди, обединяват усилията си и правят класиката „Пътят на дракона“ (1972).

Филмът  е важен, доколкото е режисиран от Лий и е неговият втори значим пълнометражен опус след „Големият шеф“ (1971) на Реймънд Чоу.

При днешно гледане ще  открием, че самата история  с ресторантьора Танг , борещ се с банда рекетьори,е варварски  опростена и семпла и че цялото внимание на постановчика е заето от легендарния сблъсък на Танг -Лий и Колт – Норис на Колизеума.

Признавам, че  50 години след заснемането му, проследяването на финала е незабравимо преживяване, тържество на първичното, чисто и лишено от специални ефекти бойно изкуство, на професионализма и всеотдайността на двамата Големи, събрали се за пръв и последен път на снимачната площадка.

Вероятно Норис се е почувствал звезда след премиерата на „Пътят на дракона“, но  след това има малка роля като карате инструктор  в комедийния трилър „Учителите на студентите“ (1973) на Джонатан Каплан, последвана от краха на следващия му филм – „Клане в Сан Франциско“ (1974) на Вей Ло,  който би трябвало да му е подействал като студен душ.

Лош сценарий, повърхностна режисура, нелеп монтаж и пълна безпомощност при изграждането образа на Чък Шлойтър, лепват петно на Норис, носещ вина и за финансовия провал, който ще продължи до 1981 г., когато „Клането“ е отново пуснат на екран, хитро промушвайки се зад гърба на поредицата успехи на Чък Норис тогава.

Настъпва отрезвяването .

Чък Норис се оттегля  от спорта с карате рекорд 183 – 10 – 2, но не го изоставя напълно – през 1989 г., заедно със звездата на американския футбол Уолтър Пейтън,  по магистралата Чикаго – Детройт на езерото Мичиган,  преодолява  612 мили за 12 часа, 8 минути и 42 секунди, подобрявайки с цели 26 минути предишния рекорд,поставен от Майкъл Роналд Рейгън, като триумфът е повторен след две години, когато Норис става шампион на САЩ на състезание със суперкатери, развивайки скорост от 140 мили в час, а в добавка ежегодно организира турнир по карате за притежателите на черен пояс,победителят на който получава купата „Виланд Норис“  .

 Идва ред на актьорските  уроци в студио МGM .

Съдейства  Стив Маккуин.

Никак не му е лесно да плаща таксата от 600 долара, но не се отказва.

Неговата учителка по актьорско майсторство Естела Харман го научава на най – важното  - да бъде спокоен пред камерата, да пласира правилна дикция и на финала на всеки  ангажимент да показва на публиката своята запазена марка – бойните си умения, като най – вече чрез двоен въздушен удар с крака праща противника си в небитието.

Завръща се на екран през 1977 г. с  „Авантюрист! Авантюрист!“ на Дан Хюлит в облика на щофьора на камион Джон Дейвид Доус.

Успехът  ще дойде с „Добрите момчета  носят черно“ (1978) , в който се подвизава като Джон Букъри .

Тъй като филмът на Тед Пост струва 1 милион долара, братът Аарон наема  кинотеатри, понеже собствениците им не смеят да рискуват  с разпространението му и в малка хотелска стая брои постъпленията, които дели между екипа и шефа на съответния киносалон.

Става така, че „Добрите момчета…“ донася приход от 28 милиона долара!

Чък , противно на ширещите се от вицове и забавни  легенди, съвсем не е галеник на съдбата.

Кариерата си на спортист започва със загуби, през пиковата за кариерата му 1968 г. отново търпи поражение, за да тържествува в края на с.г.благодарение на стоманената си воля и упоритост.

В киното пътят му също не е постлан с лалета и рози.

След „Влиза драконът“ идва сгромолясването с „Клане в Сан Франциско“, в чийто финал героят му е дори победен и умъртвен след многобройни юмруци!

Ако и да шлифова с годините си своите качества и самороден талант, Чък не снима в голямо студио, като изключим  квазипримера с „Каролко“ и купилото го след фалита му „MGM“, няма щастието да работи с известни постановчици, популярен е , но славата му е несъизмерима с тази на Стив Маккуин или Джак Никълсън, не може и да мечтае за „Оскар“, въпреки че получава през 1989 г.звезда  на Холивудската алея на славата.

Филмите му са стандартни и еднозмерни екшъни.

Те са безхитростни приказки за борбата на Доброто и Злото, за защитата на традиционните американски ценности, възхваляват мисионерската роля на САЩ и понякога защитават патриотарски и спекулативни каузи – „Безследно изчезнал 1,2,3“ (1983 – 1988) и „Нахлуване в САЩ“ (1985) на Джоузеф Зито или „Делта Форс 1, 2“(1986 – 1990) на Менахем Голан.

Злосторниците – китайци, виетнамци,корейци,палестинци, руснаци, колумбийци - убийци и  терористи, трябва да бъдат победени, справедливостта  да възтържествува сред насилие , което бихме нарекли мотивирано, без ужасяваща жестокост и море от кръв и бруталност.

Чък Норис – детектив, полицай,шофьор, спортист,  е просто Рицарят и Копиеносецът на Добрата Америка, който трябва да въздаде правда на принципа – „Което е добро за родината ми, то е стойностно и за мен!“

Посланието му имаше ефект и се харесваше -  дори след  11 септември 2001 г., а всички ние, зрителите от соцлагера, гледахме  филмите му на прословутите VHS  касети.

Чък Норис  доживя само една  премиера на свой филм на български екран – на „Неупобедимите2“ през 2012 г. и това е наистина феноменално – звезда от неговата класа спечели известност най – вече от видеопрожекции и  тв сериали!

Освен брат му Аарон, положил усилия да обработи  грубия диамант в  поредица от 7 филма като „Решаващи удари“ (1992) или „Горският войн“(1996) и Джоузеф Зито, превърнал го в култовия отмъстител полковник Брадок в трилогията „Безследно изчезнал“ (1983 – 1988), отдавайки необходимото уважение на паметта на загиналия Виланд, Норис получава възможност да разгърне пълноценно своя потенциал единствено при Стив Карвър.

Жалкото е, че с него снима  само два филма, но за сметка на това те са, както се казва без ирония, „класика в жанра“ – „Око за око“ (1981) – Шон Кейн и , разбира се, „Вълкът единак Маккуейд“ (1983) – рейнджърът Дж.Дж.Маккуейд.

Той е всъщност емблемата, качественият щемпъл на марката „Чък Норис“, разкрила се в едно рядко срещано сцепление между умела режисура, стойностен сценарий и уверено ръководени партньори  като Дейвид Карадайн и Барбара Карера.

Това е големият, категоричният успех на Норис – на финала той побеждава злодея Роули – Карадайн, след здрава тупалка и след като го взривява в бараката му.

В своята мемоарна книга „Тайната на вътрешната сила.Моята история“ с последно издание от 2004 г. той с гордост споделя как след премиерата  известни негови колеги от „А“ лигата на Холивуд  като Бърт Рейнолдс  го поздравяват с успеха, подчертавайки че вече се е разкрил като истински талантлив актьор, но, интересно, никой не му предлага следващ престижен проект.

Вероятно във времето на големия си триумф Чък Норис проумява лицемерната същност на Меката на киното, разбира че няма да бъде наследник на Марлон Брандо и просто продължава да снима екшъни – до 2012 година, получавайки овации от звезди от ранга на Чарлс Бронсън и Силвестър Сталоун.

Не че не опитва някакво разнообразие- играе себе си в „Рещаващи удари“( 1992) на Аарон Норис , снима комедии – „Върховното куче“ (1995) на Аарон Норис, без да забравяме и камеоизявата му в „Големи топки“ (2004) на Роусън Маршър Шърбър и естестено „Огненият валс“ (1986) на Дж.Ли Томпсън като Макс Дониган  в партньорство с Луис Госет младши, търси късмета си в хоръра  - „Изчадие адово“ (1994) на Аарон Норис  и „Обиталището на дявола“ (2003) на Али Биджан , прави екоприключение с „Траперът“ (1996) на Аарон Норис ,представя на видеокасета своята програма „Самозащита“(1997), снима тв филми – сериалът „Синове на светкавицата“ (1999) на Джон Леонети, епизодът „Гръм от вашата страна“ и „Военно положение“ (2000) на Стенли Тонг, сегментът „На война като на война“, в които се подвизава като прочутия рейнджър  Кордел Уолкър.

И тъй като стана дума за сериали – Норис има съществен принос за феноменалния успех на поредицата „Тексаският рейнджър Уолкър“, реализирана  от 1993 до 2001г.от Кристофър Канаан, Лесли Грийф и Пол Ходжис в девет сезона и 203 епизода за CBS, към които добавяме и пълнометражния филм на Аарон Норис от 2005 г.“ Уолкър : правосъдие по тексаски“.

Това е истинска популярност, не намаляваща с годините! Модерен уестърн за цялото семейство с допустима доза насилие, щипка хумор  и неизбежната победа на справедливостта.

По същото  време – 2005 г.Чък Норис решава да направи кратък биографичен филм при Кени Колди, в който разказва за трудното си детство, за гибелта на брат си, за дружбата си с Брус Лий, за своята майка,втора жена Джена  О` Кели, брат - Аарон,за режисьорите и актьорите, които са работили с него…

Логично е признанието му, че се чувства най – добре в света на екшъна, че тук е в свои води, знаейки добре как да се бори с лошите в името на справедливостта и законността.

Снима последователно „Силата на единака“( 1979) на Пол Аарон , „Октагон“ (1980) на Ерик Карсън , „Мълчаливата ярост“( 1982) на Майкъл Милър ,“Принудителното отмъщение“( 1982) на Джеймс Фарго ,“Кодексът на мълчанието“ (1985) на Андрю Дейвис ,“Героят и страшилището“(1988) на Уйлям Тенън ,много качественият „Наемен убиец“(1991) на Аарон Норис,“Войната на Логан“(1998) на Майкъл Прийс ,като вълната бавно утихва с дилогията „Човекът на президента“ (2000 – 2002)на Ерик Норис , „Ювелирът“(2005) на Уйлям Тенън  и,естествено, „Непобедимите 2“ (2012)  – легендарната му  страховита изява, с която той се сбогува със света на екшъна и на героико – приключенските приказки.

Изява, която дължим основно на Силвестър Сталоун и благодарение на когото сме свидетели на незабравимия диалог между двамата :

„-Носеше се мълва, че си мъртъв.

-Имаше нещо такова.

-Чувал съм един слух, че те е хапала кралска кобра.

-Да, и след пет дни агония…кобрата умря.

-Букър, радвам се да те видя.“

И не по – малко поучителният финал  пред хеликоптера:

„-Какво правиш тук?

-Тръгвам си.Ти унищожи бизнеса ми.

-Нали беше самотният вълк ?

-Понякога в глутницата е по – весело!

-Имаш право.“

С епоса на Саймън Уест приключи Голямото приключение на Чък Норис в света на екшъна, продължило 40 години.

Очеркът , след издадените от него седем книги,трябваше да го приключа с шекспировото заключение от „Хамлет“ – „Останалото е мълчание.“

Нищо подобно!

Норис написа интересни, смислени  и съкровени мемоари и между другото реши да се снима в серия от атрактивни реклами в Русия, Полша, Чехия, Румъния!

Дали са му трябвали пари или е искал просто да се забавлява , е въпрос с повишена трудност.

Изгледах 17 минутният сборен клип с  негови реклами и се смях от сърце.

Независимо дали рекламира бира „Планинска роса“, видеоигрите  „Уърлд  Уоркрафт“ и „ФИФА 13“, дезодорант „Ричард Гуард“, карате турнири  от Лос Анжелис и Оклахома до Маями,посрещането на Коледа и нова година на самолет , Сателитната телевизия „Т – Мобайл“,банка – „Западна банка ВБК“,лаптопи„Лайф тим“ или безалкохолна бира –„Сан Ин Бев“ по лиценз на белгийската „Hoegaarden“, Норис е едновременно органичен, строг, съсредоточен, амбициозно отдаден на марката , която популяризира и безумно смешен!

Дали това не е било неговото скрито призвание – справка  - удивително забавното му интервю, дадено на  Дейвид Летерман на 4 февруари 1988 г.?

Може би е трябвало след 70 – тата си година да рискува да ни разсмива, за да разкрие напълно щедрия си комичен резерв? Това ли го е подтикнало да даде гласа си за първия сезон на комедийния сериал „Голдбърг“ през 2015 г., дело на Адам Ф.Голдбърг?

Или мисията му е да е посланик на бойните изкуства за самозащита, с което си обясняваме и популярността му в Източна Европа, особено след посещението в Москва на 16 май 1992 и Будапеща на 28 ноември 2018 г.?

Отговорът на тази мистерия оставам на бъдещите му изследователи.

Аз само ще отбележа, че за мен бе удоволствие да напиша този портрет и покрай него да си припомня лентите на Норис, с които израснах.

Днешните задоволени и разглезени зрители си нямат представа какво означаваше през 80  - те години на миналия век да се събираме тайфа приятели в хола на притежателя на видеокасетофон и при плътно спуснати завеси да следим в захлас поредната донесена от тираджия VHS касета с мънкащ гласов превод и лошо качество, запечатала подвизите на любимия ни Чък Норис в „Око за око“, „Самотният вълк Маккуейд“, „Делта Форс“ , „Огненият валс“или „Безследно изчезнал“…

Били сме млади, неопитни и наивни, но за нас тези сбирки бяха култови и се възприемаха като откровение.

Може би тогава в душите ни е било посято и семето на съмнението, че светът, в който живеем, е фалшив и покварен, че има и друга алтернатива, за която трябва да  се борим като отстояваме принципите си.

И вероятно частица за нашето узряване при възприемането ценностите на демокрацията са имали и скромните и днес изглеждащи  ретро  екшъни на Карлос – Чък Норис.

Какво пък и това не е малък принос за нас, нали?

А че републиканецът Норис държи на убежденията си и уважението на президентите Рейгън и Джорд Буш баща, но е готов да поддържа и ръководител на страната си от друга партия – Демократическата – личи от изпълненото му с достойнство писмо, което праща на  Барак Обама с дата  9 ноември 2008 г. и публикувано на другия ден в „Уърлд Нет Дейли“ – „Изборите приключиха. Няма повече обещания. Без повече думи. Може да работите добре в екип, но този път нямате конгресмени, зад които да се криете.

Вие сте сами – водите глутницата – и цялата страна гледа. Особено аз.

…Има едно нещо,което ще направя специално за вас, докато носите тежестта, за да ръководите нашата нация.Ще се моля за вас…Имате думата ми – ще се моля.

Един от вашите 300 милиона шефове, Чък Норис.“

До нови срещи, мистър Норис!

Борислав Гърдев

За Мустафа Кемал и горестната българска орис

Мустафа Кемал не е светец.На съвестта му тежат големи грехове – кланета на българи, прочистване на малоазийския бряг от гръцко население, смятано от много изследователи за геноцид.

Това безспорно е така.

Но нека не забравяме, че насилията са извършени по време на война.

Аз в никакъв случай не оправдавам избиването на  арменците в Кавказ, но не забравям, че те са смятани от османците за пета колона, през чийто земи войските на генерал Юденич целят превземането на Цариград и проливите – ни повече, ни по – малко.

При това, евентуалните руски придобивки са били признати за ЗАКОННИ предварително от англо - френските съюзници.

При сраженията се дават жертви, извършват се жестокости.

Аз не срещнах в енциклопедичните източници данни Кемал да е замесен пряко в арменския геноцид, но все пак воюва по това време като командир на Втора армия именно на руско – турския участък на фронта, мъчейки се да спаси столицата на империята и дори превземайки за кратко от руснаците градовете Муш и Бетлис на 6 – 7 август 1916 г.

Мустафа Кемал побеждава англичаните в свирепата битка за Галиполи.През най – съществената част от кампанията – от 18 март до 21 август 1915 г. той обикаля неуморно фронта, често без да е спал цяло денонощие и прогонва завоевателите.

На флотския ръководител на Великобритания Уинстън Чърчил е даден красноречив и унизителен урок, довел до оставката му.

Колцина могат да се похвалят с подобен успех?

Кемал не се примирява с поражението на умиращата Османска империя, нито с ужасните условия на Севърския мирен договор, дори когато всичко изглежда загубено – Източна Тракия, Мала Азия, Цариград.

Той не се поколебава да свика Велико национално събрание на Турция в Ангора и да го оглави на 23 април 1920 г., а това вече означава и начало на борбата срещу съглашенските и гръцки нашественици.

Естествено е да потърси помощ от Съветска Русия и Ленин, та той се бори на живот и смърт за спасяването на Отечеството си и Договорът за дружба и братство  между двете страни от 16 март 1921 г. е само брънка от амбициозния му замисъл.

Извършил жестокости спрямо гърците , особено след  превземането на  Измир на 9 септември 1922 г. ( Той оглавява  съпротивата  срещу тях от 18 август 1922 г.)

Но същото щяха да сторят спрямо съотечествениците му самите гръцки окупатори, ако бяха спечелили войната.

Да не би те да са вършили по – малки по мащабите си зверства, вкл. и спрямо българите в Егейска Македония през юни – юли 1913 г.?

А истината при сравнение на родната и турската съдба по това време не е в наша полза.И от това много боли.

Турция воюва цели осем години – Муданийското примирие с  Антантата е в сила от 11 октомври 1922 г., за да постигне достоен мир в Лозана на 24 юли 1923 г.

Ние се сражаваме непълни три години, предаваме Южния фронт след 15 септември 1918 г., допускаме 100 000 пленени, пренебрегваме съюзническите си задължения, вкл. и спрямо Турция    , на която в бъдеще може да разчитаме, след сключени мирни договори с Русия, Украйна и Румъния и чакаме милост от Съглашението.

Каква необяснима наивност!

Къде е тогава  българският Мустафа Кемал, който да се противопостави на правителството на Малинов, упорито търсещо и подписало сепаративен мир на 29 септември 1918 г., да спре  англо - френските нашественици и при добро стечение на обстоятелствата по същото време не да хленчи за мир , а да ги натика обратно в Солун!

Единственият, способен на подобен подвиг – главнокомандващият ген.Жеков не е в България, а на лечение във Виена

Нашият елит се доказва в най – съдбоносните за нацията ни дни разединен, нерешителен и правещ компромиси, довели до национално предателство.

Затова губим всичко, спечелено с кръвта на храбрите български войни.

И какво друго да направи премиерът Стамболийски на 27 ноември 1919 г. , освен да счупи писалката, но да подпише мирния диктат!

А надеждите, че границите някога ще се коригират, се оказват напълно илюзорни.

Специално спрямо Турция, Сърбия и Гърция те са такива, каквито са установени след Първата световна война.

Единствената ни компенсация е връщането на Южна Добруджа на 7 септември 1940 г. и то защото Англия в него момент воюва ожесточено с Германия  и изобщо не мисли за решаването на висящи балкански въпроси.

Мустафа Кемал бил сатрап и диктатор, въвел култ към личността си.

Да, но създава светската турска република на 29 октомври 1923 г. , а на 20 април 1924 г. съдейства за приемането на Втората републиканска  конституция , просъществувала цели 37 години!

И най – важното – спасява националното достойнство и цялост на родината си, с кръв, насилие и героични борби, след което великите сили – съперници на умрялата Османска империя , приемат новите дадености и дават право на живот на светска Турция, която с някои модификации и протуберанси продължава да съществува и днес със стабилна икономика и силна войска.

А къде сме ние в цялата тази картинка?

Борислав Гърдев

Недялко Йорданов или другото име на успеха

                       Недялко Йорданов или другото име на успеха

Оценката ми за него е безапелационна в своята категоричност.
Той е другото име на успеха.

Въпреки че житейският и творчески път на Недялко Йорданов съвсем не са били леки и постлани с рози.

Поетът, драматургът, тв деец, режисьорът, редакторът, театралният директор, бардът и публицистът Недялко Йорданов, е бил не само критикуван, но и иронизиран, обругаван, носил е дамгата на син на народен враг (нелепата история с обвиненията в предателство и реабилитацията на баща му Асен Йорданов между 1950 и 1955 г., така проникновено описана от него през 2003 г. в документалната му дилогия „Историята на една любов”), на облагодетелстван велможа на културния фронт, заради което през 1990 г. напуска любимия си роден Бургас ( където между 1963 и 1990 г. е драматург и художествен ръководител на театър „Адриана Будевска”) и преселването му в София, където пък през следващите девет години е драматург и режисьор на театър „Възраждане”.

Всички тези житейски  бури ( припомням и свадата му с Богомил Райнов на страниците на „Литературен фронт” между 1 и 29 март 1990 г.) се отразяват на характера и психиката на Йорданов, а лицето му е отдавна набраздено от преживените неволи и драми.

През годините единствено публиката остана вярна на неговото поетично, мемоарно и драматургично творчество.

Защото е истина, че на пръстите на едната ръка се броят съвременните български творци, радващи се на неизменна популярност, стигаща до уникални за родната действителност мащаби през последните 5 десетилетия.

Недялко Йорданов по нагласа и натюрел е писател за широката публика.

Автор, който, без самоцелно да се е зарекъл, създава пиеси, романи и стихове, радващи се на истинска всенародна любов.

Той е сред малцината майстори на словото ни, който бяха и са на вълната на успеха преди и след 10 ноември 1989 г., които създадоха и създават творби, можещи да бъдат определени като лирико – драматични шлагери, като бестселъри за максимално голяма аудитория, без от това да страда качеството им.

И ако сред многобройните му стихосбирки – 30 на  брой между „Всичко ще изпитаме”(1963) , „Танц”(2010) , „70 Стихотворения”(2010) , „Мрън – мрън“ (2019), "Пепел ми на езика" (2020) има и конюнктурни, повърхностни и злободневни експромти ( все пак аз много харесвам ретроатмосферата на „Старомодна поезия” от 2002 г.), то той може да бъде спокоен, че с любовната си и интимно – изповедна лирика, ще остане в сърцата на своите читатели.

Няма да е пресилено, ако се посочи, че творби като „Не остарявай, любов”, „Младостта си отива”, „Молитва за България”, „Остаряваме бавно”, „Моето мъжко момиче”,  или „Любов необяснима” ще намират винаги място във всяка уважаваща се антология на българската поезия, където аз бих поставил и ярко нестандартната му „Песничка за Червената шапчица”, с която , преосмисляйки класическия образец на Шарл Перо, с една присъща на Валери Петров духовита чувствителност и непосредственост, достига до  завидни и горчиви прозрения за същността на днешния ни живот.

Недялко Йорданов е продължител на линията на Булат Окуджава и Владимир Висоцки за създаване на витални градски романси и балади, със сюжет и емоция, в които непринудено, увлекателно и емоционално хроникира и осмисля парадоксите и безумията на битието ни.

Може би в някои случаи робува на известна публицистична злободневност и сатирична шаржираност, вероятно и броят на текстовете му, превърнати в шлагери, дразни определени кръгове сред родните литературни пуритани, но малцина са поетите в България днес, които биха се осмелили да отразят зловещо – гротесковото ни настояще, крахът на обществените морални ценности с инвенциите на разяждащата като киселина сатирична балада , която триумфира във „Ваничка” или „Полковник Стоянов”.

Затова и текстовете му са интересни и привлекателни като поезия и като литературна първооснова за шлагери ( издал е 10 компактдиска между 1986 и 2006 г.!), еднакво добре звучат в негово изпълнение или в интерпретацията на асовете на българската естрада „Група НЛО”, Стефан Димитров и Богдана Карадочева, Тодор Колев, Стефан Данаилов, Маргарита Хранова...

Затуй двутомникът му от 1995 г. се разграби от щандовете за броени дни, а вече видя излизането в десет тома на събраните си произведения.

Затова е интересен  с изповедния си тон в своите мемоарни свидетелства на времето -  „ Истината за моя баща”(1992), „История на една любов”(2003), „Здравей, аз”(2005), „Любов по време на социализъм“ (2014), „Моят Радой“ (2019), „Дневници“, ‘част 1 (2019).

Качествата на сатирика Недялко Йорданов са вън от всяко съмнение.

Той напипва безпогрешно обществените недъзи и с мек и незлоблив хумор, преминаващ  често в стряскащ сарказъм, бичува гафовете на миналото и нерадостното ни настояще.

Енциклопедия на търсенията и достиженията му  се явявят книгите му за знаковия и култов бард на прехода ни Трендафил Акациев, станал наш любимец още в „Трендафил Акациев – поет на соцреализъм и демокрацията”(1992) и добил завършен образ в трилогията от 1998 г. „Трендафил Акациев”.

Недялко Йорданов създава запомнящи се и физиономични творби за деца.Той не търси евтиния ефект, позьорското вдетиняване.

За него е важен съкровеният тон, общуването с детето като с равен и ненатрапчивото лансиране на такива ценности и добродетели, които винаги са били актуални.

Затова и повечето от детските му книги са толкова популярни, колкото поезията му за възрастни, а специално романът в стихове „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки”(1982) и сборникът „Приключения опасни със герои сладкогласни”(1997) и до сега си остават сред бестселърите на родната детска литература.

Не случайно поетът превърна в успешна пиеса за подрастващи „Приключения опасни със герои сладкогласни” през 1985 г., две години по – късно реализира другия си детски театрален хит „И в дъжд, и във ватър, пак на театър”, а през 1997 г. ни изненада с творческото преосмисляне на класиката на братя Грим „Вълкът срещу козата и трите й козлета”.

Закономерно през 2019 г. издаде томът  „Пиеси за деца“, събрал постигнатото от него в кукления и музикално – драматичния театър.

В театъра Недялко Йорданов е пришълец.

В храма на Мелпомена той идва от литературата.

Той завършва гимназия в Бургас през 1957 г.  и българска филология в СУ „Климент Охридски” през 1962 г., като на следващата година започва работа в ДТ „Адриана Будевска” в родния си град.

Това е и причината дълго време към драматургично – режисьорските му изяви да съществува предубеждение от  съсловието за завидната  енергия и самочувствието на един неофит, който има амбицията не само да пише пиеси, но и да ги поставя, да режисира творби и на други изявени имена в националната ни литература ( „Домашен ресторант”, 1997 на Ивайло Петров), да натрупа като режисьор за четири десетилетия 55 постановки, да накара Радой Ралин да пропее и да принуди кохорта от знаменитости от интелектуалния ни елит като Блага Димитрова, Радой Ралин, Стефан Цанев, Георги Калоянчев, Иван Радоев, Марко Ганчев и Борис Димовски   към саморазкрития и автотерапия в тв серия „Една вечер с...”(1990), да бъде водещ на тв сериали „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки”(1994), „Приключения опасни с герои сладкогласни”(1995) и „Вълкът срещу козата и трите й козлета”(1997), да режисира в телевизията спектакли като „Мотопедът”(1975), „Старецът”(1977) и „Любов необяснима”(1977) за БНТ,  да пише сценарий  и да е постановчик на деветсерийната продукция за Тв СКАТ Бургас „Има нещо гнило в Дания”(1998) с Ивана Джеджева и Павел Попандов в главните роли, да опита силите си в тв режисура с новелата „Аз и морето”(1985) по стихове на Петя Дубарова и с антифашистката драма „Кажи ми Кармен”(1979) със Сава Пиперов в главната роля.

Недялко Йорданов е сценарист на филма на Маргарит Николов „Дневна светлина”(1974), екранизация на пиесата му „С надежда за утре”(1967), той опитва силите си с поставянето на шедьоври на световната драматургия като „Хамлет”(1985), а същевременно създава и произведения на границата между мюзикъла и площадното зрелище „Поезията на Трендафил Акациев”(1991).

Нещо повече,  пише и либретото за оперетата „Хубавата Елена” в ДМТ „Стефан Македонски” през 1997 г., а през 2000 г. е автор и постановчик на мюзикъла „Ще те накарам да се влюбиш” по музика на Хайгашот Агасян.

Пиесите на Недялко Йорданов – близо 30 на брой за период от  половин век години – са занимателни, завладяващи, ефектни, с увличаща интрига,  отчитат изискванията на театралната специфика и са с много добър темпоритъм, с великолепни и запомнящи се образи.

Те са барометър на обществените потребности и изисквания, критично – изобличителни , обагрени със злъчно – горчив и шокиращ хумор, в който, като във фокус са събрани фобиите, илюзиите, надеждите и комплексите на съвременния българин.

Драматургът руши табутата още с дебютната си изява „Ние не вярваме в щъркели”(1966).Той пръв дръзва да покаже на сцената стриптийз в „Една за всички, всички за една”(1986), за него жанровите канони са истинско бреме и той проявява завиден афинитет към мюзикъла, мелодрамата, трагикомедията и трагифарса, към междинни жанрови форми, в които по най – убедителен, ефектен и адекватен начин успява да реализира интересуващите го проблеми и идеи.

Темата за трудната интеграция на младежта в обществото намери своя триумф в „Мотопедът”(1971), сложните нравствено – етични дилеми на управленските среди в годините на научно – техническия прогрес получава своето най – пълноценно отразяване във „Въпрос на принцип”(1972)  и „Имате ли огънче?”(1976).

Клишетата на антифашиската тема са  елиминирани чрез изключително оригиналната негова  трактовка в популярните „Любов необяснима”(1974) и „Мата Хари”(1983), в които  разкри нелицеприятната истина за двойните агенти в комунистическата партия по времето на съпротивата,детският мюзикъл отбелязва един от безспорните си върхове с „Приключения опасни със герои сладкогласни”(1985) , като дори баналните семейни конфликти са интерпретирани по нов и оригинален начин в „Развод по български”(1978).

Като малцина наши драматурзи Недялко Йорданов разкрива крушението на мечтата на българката за сносен и нормален живот в „Една за всички, всички за една”( 1986) и „Касетофонът”(1989), дързък и зрял е опитът му да направи своя трактовка на един от най – популярните сюжети в световната драматургия с „Убийството на Гонзаго”(1988), а тъжно – ироничния му поглед спрямо кретенизма на прехода ни получава своя завършен модел във „Волни птички божии”(1993), откъдето до жестоките и разтърсващи по своята дълбочина обобщения за смисъла на нашите усилия за просперитет и щастие, за цената на компромиса и деградацията н „Довиждане до другия живот”(1995) и „Далечната сянка на далечните дни”(2005) крачката е само една, при това логически закономерна.

Пиесите и постановките на Недялко Йорданов се радват на изключителен успех в Бьлгария.

Публиката ги търси и масово ги посещава , цяла театрална трупа съшествува 9 години благодарение на тях, което навява не само умиление и патриотична гордост за възрожденските предходници от типа на Добри Войников, но и говори недвусмислено за щедрия талант на Н.Йорданов, за уникалните му способности, каквито, съчетани по такъв неповторим начин и на приемливо качествено ниво у нас се срещат обидно малко.

Не съм апологет на Недялко Йорданов, но държа да подчертая, че и в България има надарени творци от неговия ранг, които са способни да създават качествени продукти за широката аудитория, автори, без които, многообразието от почерци, стилове и нивенции в днешната ни културна ситуация, би било немислимо.

Българската публика и в бъдеще ще чувства потребвност от добри и популярни драматурзи като Булат Окуджава в Русия, Нийл Саймън в САЩ или Алън Ейкбърн във Великобритания.

А аз съм убеден, че в България имаме такъв автор, при това не само популярен, но и талантлив.

Който на 18 януари навършва 80 години.

За настоящето и бъдещето на Недялко Йорданов  съм спокоен.

Времето е на негова страна, привържениците му се увеличават и вярвам, че поколението, което идва след нас , трезво и безпристрастно ще открои  неговият принос в родната  ни поезия , белетристика и театър, където смятам, че и в бъдеще ще заема своето престижно и почетно място.

Борислав Гърдев