За честта на фамилията Полански

Филмът на Роман Полански „Офицер и шпионин“  разказва елегантно и проникновено за най – голямата социална и политическа криза, завладяла Франция в края на 19 век – от 15 октомври 1894 г.

Делото „Драйфус“.

Капитан Алфред Драйфус , офицер от генералния щаб на френската армия,ще бъде арестуван и обвинен в държавна измяна, уж подпомагащ със секретна информация омразните германци.

Полански вещо пресъздава епизода с ареста на капитана, късането на еполетите  и чупенето на неговата сабя на коляното му.

Капитанът ще съумее да извика само – „Не съм виновен, да живее Франция, да живее армията!“, докато уличната тълпа ще подеме друг рефрен, толкова често употребяван, когато назреят обществени сътресения – „Смърт на евреите!“

Еврейският произход на капитана ще бъде основният фактор в монтирания съдебен процес, приключил на 22 декември 1894 г. и ще доведе символа на европейската демокрация до дълбок и обхватен трус, към който ще са съпричастни и първите пера на Европа като Толстой, Чехов и Зола.

През януари 1895 г.Драйфус, осъден на доживотна каторга е откаран  на Дяволския остров във Френска Гвиана.Същият, от който практически няма спасение и който ще е  обезсмъртен в прекрасния роман на Анри Шариер „Пеперудата“ (1969), превърнат в покъртителен филм от Франклин Шафнър четири години по – късно…

Всъщност Драйфус няма намерение да бяга. А съдбата му ще се окаже в ръцете на полковник Пикар – антисемит като повечето висши военни във Франция по онова време, но единственият  от съсловието, който ще се усъмни във вината на капитана и за когото военната чест е по – важна от личните му чувства.

Пикар е по своему честен и морален, въпреки че изпада в абсурдна ситуация да се бори с предразсъдъците на колегите си, готови да укрият истинския изменник, но не и да признаят своя нравствен крах.

Познавачът на творчеството на Полански, което вече обхваща 66 години ще открие и в този му филм теми, характерни и възлови за режисьора, превърнали го с основание в звезда в Полша, Европа и САЩ – садизмът и мазохизмът във взаимоотношенията между хората , както е в „Касапница“  (2011), нарастващата параноя, преследваща основните персонажи, която помним от „Бебето на Розмари“ (1968), клаустрофобичното чувство за обреченост , познато ни от „Клопка“ (1966) и стигнем до драматичния сблъсък на човека с историята, който е основен за твореца още от времето на  актьорския му дебют в „Поколение“ (1954) на Вайда, но добива най – плътни очертания в „Смъртта и момичето“ (1994) и  „Пианистът“ (2002).

Графологът майор Юбер Анри – Жорж Гадебоа,по чиято експертиза е обвинен капитан Драйфус, вярва в юдейска конспирация, а хората по улиците горят книги и вестници – вкл. меродавния „Орор“ („Зора“), в който на 13 януари 1898 г. на първа страница, излиза прочутият изобличителен опус на Емил Зола „Аз обвинявам…!“ , класикът на френската литература, авторът на „Жерминал“ (1885),обвинен, че се е продал за еврейски пари.

Интересното е, че Роман Полански има своеобразно отношение към антисемитизма.

Той умишлено не изпада в площадна екзалтираност – напротив – отново ни поднася интересен етичен казус – защитникът на евреина, обвинен в шпионаж  - Пикар е всъщност антисемит, а самият Драйфус е непривлекателен военен от кариерата.

По този начин филмът се превръща не в апотеоз на един мъченик, доживял своето реабилитиране, а в усилията на строг и консервативно настроен висш военен да възстанови справедливостта, свързана със запазване авторитета на държавата.

Сблъсъкът на героя със средата, който е експониран в творбата  и при двамата основни персонажи– на Драйфус и Пикар – не завършва с капитулация  и горчива резигнация, която познаваме от шедьовъра на Полански „Чайнатаун“ (1974), а с тържеството на правото и закона – през юли 1906 г.Върховния касационен съд на Франция връща капитанския чин на Алфред Драйфус, а защитилият го Пикар ще стане генерал и военен министър.

Хепи ендът отпреди 114 години звучи непривично като приказка – за победата на Човека срещу Системата, въпреки че истината е малко по – особена  - Пикар действа в рамките на две противоборстващи системи – едната – на армията, тайните служби и държавната бюрокрация го мачка, а другата – на пресата, независимия съд и водещите интелектуалци като Зола ,го защитава и подтиква към дръзки и важни за страната му действия.

Така Полански изпява своята оратория за непреходните ценности на любимата му Франция, останала и досега пример за правова държава и защитаваща го от съдебните домогвания на САЩ, където все още е в сила присъда за изнасилване на манекенката Саманта Геймър на 10 март 1977 г.

Точно заради прословутата коректност в орбитата  на движението „Аз също“ „Офицер и шпионин“ днес се бори с предразсъдъците на зрители и специалисти.

Той спечели „Златен лъв“ във Венеция през 2019 г.,за филм и режисура и наградата FIPRESCI, но директорът на фестивала Алберто Барбера трябваше да се обяснява като ученичка защо филмът е допуснат на мострата, лансирайки популярната теза, че „Личността на твореца е отделна от неговото творчество“.

Сякаш се връщаме  с машина на времето 50 години назад, когато се оправдавахме, че харесваме уестърните на Джон Уейн        , защото са дело на корифеи като Джон Форд и Хауърд Хоукс, но никога няма да забравим, че той – Херцогът – се е опозорил със „Зелените барети“ (1968)!

А истината е съвсем проста – всеки зрител сам преценява с парите си дали да гласува доверие на Полански или не.

Аз го подкрепям цял живот и за мен бе въпрос на чест и непринуден личен избор да гледам „Офицер и шпионин“.

Знам защо при лансирането на филма е отпаднало оригиналното заглавие – „Аз обвинявам“ – за да се избегне скандалната  и нелицеприятна аналогия със съдбата на неговия постановчик, а може би и да се лансира шумно романа, по който е направен филма  - на Робърт Харис.

В действителност творбата  е образец на класическата традиционна режисура, търсеща правдивата и емоционално въздействаща възстановка на събитията

В него няма неразбираеми  метафори, а сценарият е просто добре настроен инструмент, нужен на режисьорската концепция.

 Дори актьорският ансамбъл, ако и привидно да е впечатляващ ,  е пример на непарадиращ  висок професионализъм и всеотдайност, в който  се открояват  изявите на Луис Гарел – Драйфус, Жорж Дюжарден  - Пикар, Емануил Сание – Полин Моние ,Владимир Йорданов – ген.Мерсие , Матийо Алмарик – Бертийон и Венсан Перез – Леблоа.

Възрастният маестро не търси експеримента, а показва колко е труден пътят към Истината.

Може и 132 минути да ни се сторят много за капризната публика, самият филм да изглежда прекалено ретро, като музейна лекция и смес от трилър, съдебна драма и любовна история, но в него все пак впечатлява величието на една история, която се оказва вечно актуална и зад която прозира амбицията на Полански да защити своето име.

Заради което живее и твори , като е признат за един от най – добрите постановчици на нашето време.

Борислав Гърдев

„Офицер и шпионин“, 2019, 132 мин., реж. Роман Полански ,по романа на Робърт Харис, световен разпространител “Гомон“