Памет за Джийн Хекман

                     Памет за Джийн Хекман

На достолепните 95 години си e отишъл Джийн Хекман.

Днешните зрители не го познават, тъй като като спря да се снима – а имаше в актива си 101 заглавия! - през 2006 г., но моето поколение добре го знае,тъй като израсна с филмите му.

Помня неговата енергична походка на тигър, скорострелните му реплики, скептичната му усмивка под неизбежния мустак, точното пласиране на всеки персонаж в негови паметни изяви, с които се печелят награди и възхищението на публиката и специалистите – от „Лилит“ 1964, на Робърт Росен до „Добре дошли в Музпорт“, 2004 на Доналд Петри и "Завръщането на Супермен", 2006 на Брайън Сингър…

Най – добрите са ролите му при Артър Пен в „Бони и Клайд“, 1967, „Нощни действия“, 1973 и „Мишената“, 1985, при Клинт Истууд в „Непростимо“, 1992 и „Абсолютна власт“, ​​1997, в дилогията „Френска връзка“, 1971, 1975 на Уйлям Фридкин и Джон Франкънхаймър, „Правилата на доминото“, 1977 на Стенли Краймър, „Мисисипи в пламъци“, 1988 на Алън Паркър, без да забравяме участието му в култови произведения, носители на „Златна палма“ и „Оскар“ – „Плашилото“, 1973 на Джери Шацбърг, „Разговорът“ , 1974 на Франсис Копола, „Френска връзка 1“, 1971, на Фридкин и „Червените“, 1981 на Уорън Бийти.

Беше еднакво добър  в екшъните – „Обществен враг“, 1998 на Тони Скот, в психологическите драми – „Присъда за продан“, 2003 на Гари Фледър, уестърните – „Джеронимо“, 1993 на Уолтър Хил и „Уайът Ърп“, 1994 на Лорънс Каздън, комикса – „Супермен“, 1978 на Ричард Донър и комедиите – „Клетка за птици“, 1996 на Майк Никълс, „Сърцеразбивачки“, 2001 на Дейвид Миркин , „Кланът Таненбаум“, 2001, на Уес Андерсън….

Бе универсален талант, работещ с най – изявените постановчици на своето време, спечели два „Оскар – а“ за главна и поддържаща мъжка роля за „Френска връзка 1“ и „Непростимо“, през 2006 г. малко неочаквано се отказва от актьорската си кариера, а това си е пак негово право, написа в съавторството с Даниел Ленихан три романа, а след това самостоятелно още два - между 1999 и 2013 г., от които познавам „Бягството от Андерсънвил“ от 2008 г., не гледаше своите филми, водеше отшелнически живот, далеч от световната шумотевица и блясък, папараците често снимаха прегърбената му и брадясала фигура на странен старец…

Доживя 95 и се пренесе в по – добрия свят.

За нас остави вдъхновено пресъзданите от него образи, сред които с елмазен блясък се открояват Джими Дойл от „Френска връзка“, Хари Кол от „Разговорът“ и шерифът Литъл Бил Дагет от „Непростимо“.

Почива в мир, Юджийн! Ти изпълни с чест мисията си и остана завинаги в нашите сърца!

Борислав Гърдев

Аферата, от която България щеше да загуби милиони

              Аферата , от която България щеше да загуби милиони

През 1880 г. се осъществява първият сериозен опит за икономическо подчинение на България от руския капитал.

Моментът е избран изключително подходящо.

Княз Александър Батенберг е в Русия  от 25 януари до 18 март за тържествата по повод 25 годишнината от встъпването на престола на Царя Освободител Александър II.

Страната е без парламент, след разпуснатото на 24 ноември 1879 г.Първо ОНС, а страната се управлява от същия ден от служебен кабинет, начело с епископ Климент, отявлен русофил, съсредоточил в ръцете си огромна, дори за Изтока власт – княжески заместник, премиер, министър на просвещението, директор на Петропавловската семинария и на Търновската девическа гимназия и управляващ Търновската митрополия!

В опозиционния вестник „Целокупна България“ на Петко Славейков  на 26 януари 1880 г.излиза подробна дописка за посещението на епископа в старата ни столица, който макар и уморен и придружен от близки си приятел Тодор Икономов,  е щастлив да бъде посрещнат тържествено от  населението …

На 8 януари 1880 г. , два дни след  Богоявленския парад,приет от Климент,“благославяйки войниците, както прави папата, когато пред него дефилира гвардията му“ (Симеон Радев, „Строителите на съвременна България“) заседава Министерският съвет.На него, на министър председателя се отпуска сумата от 4000 франка – прилична за времето– „за обзаведение“ от финансовия министър Григор Начович.

Правителството трябва да вземе окончателно становище за откриването на  банка в София по предложение на руските финансови магнати Поляков и Гинзбург.Завихря се първата в новата ни история афера, която ще тресе българския елит дълго време.

Климент, ако и „да работи прилежно“, според наблюдението на Константин Иречек , е слаб управленец и без задълбочени познания по финансовите въпроси.

Приятелят му Тодор Икономов, приел да стане вътрешен министър предния ден , движен от вътрешни съмнения, изисква статута на бъдещата банка.

Запознавайки се с документите, изпада в ужас.

Поляков и Гинзбург планират да привлекат държавните приходи в разпореждане на банката, приготвяйки за страната разорение с постановленията си да държат главното управление в Париж, да издават банкноти с принудителен курс, а акциите да се поддържат на високо ниво с усилията и жертвите на правителството.

Целта е прозрачно ясна – да се изтегли златото и среброто от банката и да се изнесе, а в държавата да останат само банкноти, вследствие на което България да загуби милиони франкове – официалната парична единица у нас тогава.

Икономов споделя страховете си пред Климент и въпросът се отлага, въпреки че епископът е бил готов още същия ден да даде одобрението си за банката на представителя на Поляков –  Утин, доверено лице на руския пълномощен министър Кумани.

Тодор Икономов обобщава в мемоарите си – „Струва ми се, че без това мое вмешателство , ръката на Поляков щеше да тежи над България и на Климентовата деятелност като пръв министър щеше да легне едно голямо петно.“, но забравя да посочи нещо много съществено, на което набляга присъствалият на заседанието княжески секретар Константин Стоилов : „По принцип проектът се приема, ще се направи доклад до Н.В., приемането става под резервата, че ще се одобри от камарата.“

В „Строителите“ Симеон Радев твърди, че на последното си събиране и въпреки съпротивата на Икономов, Климентовото правителство все пак дава съгласие за създаването на банката.

Не случайно в дневникова бележка от 22 март 1880 г. Иречек отбелязва загрижено : „Всичко е раздразнено и вбесено против някакви тайни намерения на правителството.“

Утин подновява атаките си и към финансовия министър на Драган Цанков, Петко Каравелов, който поема и МС от 28 ноември 1880 г.

Каравелов е притиснат и неохотно изработва нужния документ, който трябва да се разгледа във Второто ОНС, избрано на 20 януари 1880 г., в което и Климент е  депутат.

Впечатлението в столицата относно руските финансови амбиции е крайно негативно.

Консерваторите пускат слух, че Каравелов има икономически интереси към банката, а подпредседателят на парламента Стамболов е получил подкуп от Утин.

Либералните депутати искат обяснение от своите министри, става ясно, че Каравеловият проектозакон никога няма да се приеме.

Управниците ни излизат от ситуацията като обещават пред Кумани да го внесат за обсъждане на следващата парламентарна сесия.

А Каравелов стига докрай като изтегля от Народното събрание на 31 октомври 1880 г. проектозакона за създаване на акционерна банка с мотивите –„Министерският съвет реши, че никаква акционерна банка няма да направи, защото , както и да я прави, все в конце концов акциите попадат в ръцете на тия, които имат повече пари, а те са чужденци.Ние можем да организираме нашата държавна банка.А колкото за търговците, за тях може да се изработи един устав за търговските банки…

Те могат да бъдат на акции.“

Утин не може да се примири с неуспеха си.Но няма избор.След разпускането на парламента на 18 декември 1880 г напуска страната.

Приключва първата мащабна финансова афера , а Народната ни банка се сдобива със свой закон на 18 януари 1885 г.

На 1 септември с.г. са пуснати в обръщение първите родни банкноти – левовете.

Борислав Гърдев

Васил Коларов

                                  ВАСИЛ КОЛАРОВ

 

Малцина от съвременниците ми знаят нещо за тази прочута в миналото личност, родена в Шумен на 16 юли 1877 г.

А е жалко не толкова за самите подрастващи, колкото за късата ни памет, която забравя заслужено или не подобни фигури, управлявали партия и държава и нанесли толкова вреди на родната демокрация.

Васил Коларов е типичен пример на интелектуалец, прегърнал левите идеи, изградил стремителна кариера в родната комунистическа и в руската болшевишка партия, станал полковник от НКВД, ръководил Коминтерна и Крестинтерна и завърнал се след продължителна емиграция в България, за да даде последните си сили за превръщането й в болшевишка и раболепна на Големия брат държава.

Той завършва гимназия във Варна през 1895 г., а като учител в Никопол 2 години по – късно основава местна организация на БРСДП.

Следва право в Екс ан Прованс и завършва в Женева през 1900 г.

Адвокат е първоначално в Шумен , а от 1904 г. и в Пловдив.

След русенското разцепление на партията на 6 юли 1903 г. той остава при тесните социалисти на Димитър Благоев, като става член на ЦК на партията през 1905 г., бидейки такъв до края на живота си.

За разлика от съратника си Георги Димитров взема участие в Балканските войни като запасен офицер.

През 1913 – 1923 г. е неизменно избиран за депутат в XVI – XX ОНС ( 19 декември 1913 – 11 юни 1923 г.), ръководи българската делегация на II и III конгрес на Коминтерна ( 2 – 6 март 1919 г. и 19 юли – 7 август 1920 г., когато на път за Петроград през Варна и Одеса е арестуван, заедно с Димитров в Кюстенджа на 3 юли 1920 г. и освободен след две седмици по настояване на съветския външен министър Чичерин ) като на 5 декември  1922 г. става  генерален секретар на формацията   до 8 юли 1924 г.

Именно в качеството си на генсек на Комунистическия интернационал той критикува с писмо от 2 юли 1923 г.политиката на неутралитет на БКП след 9 юни 1923 г., следвана от Димитър  Благоев и  Тодор Луканов и се завръща в страната, за да ръководи прочутото събрание на 5 – 7 август 1923 г., взело решение за избухване на Септемврийския метеж на 22 срещу 23 септември.

По предварително осигурен канал през Пирот и  Ниш двамата с Димитров напускат България след потушаването на бунта.

Във Виена заедно с Георги Димитров създава на 15 октомври  временно задгранично представителство на БКП, след като двамата са написали вече прословутото си отворено писмо до работниците и селяните в България от 2 октомври, а в края на 1923 г. е отново в Москва.

След смъртта на Благоев на 7 май 1924 г. Коларов е вече начело на Задграничното бюро на ЦК на БКП и остава на поста си до 1934 г., когато е изместен от придобилия световна слава от Лайпцигския процес Георги Димитров, чиято международна кампания за защита направлява самият Коларов.

През 1930 – 1931 г. Васил Коларов е генерален секретар на Селския интернационал, става професор по икономика и взема дейно участие в сталинистките чистки в Коминтерна.

Като съветски емисар Коларов се завръща в България на 9 септември 1945 г. След изборите на 18 ноември 1945 г. е избран за председател на XXVI ОНС (до 6 ноември 1946 г.) , а след вота на 26 октомври 1946 г. става и председател на 6 ВНС ( до 21 октомври 1949 г.).

В правителствата на Кимон Георгиев и Георги Димитров е външен министър (11 юли 1947  - 6 август 1949 г.) и като такъв ръководи българската делегация при подписването на Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., с който спасяваме Южна Добруджа и Родопите.

След референдума от 8 септември 1946 г., премахнал монархията, е временен председател на републиката от 15 септември 1946 до 7 ноември 1947 г., непосредствено след което е приета новата Димитровска конституция на 4 декември 1947 г.

Васил Коларов ръководи екипа, разработил и одобрил Първия двугодишен народостопански план на 1 април 1947 г.

След смъртта на „вожда и учителя на българския народ” на 2 юли 1949 г. и след продължилия 2 седмици национален траур, на 20 юли 1949 г. оглавява и българското правителство.

Това е време на изострени международни отношения след създаването на НАТО, КНР и ГДР,на влошени връзки между България и Югославия, особено след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г.,  на преследване на врага с партиен билет с акцията, стартирала на 25 октомври 1948 г., на обесването на Никола Петков – на 23 септември 1947 г. и  Трайчо Костов на 17 декември 1949 г., за което най – голяма заслуга има именно Коларов, развенчал го на пленума на ЦК на БКП на 26 – 27 март 1949 г..

Краткото му управление е тържество на победилия в страната болшевизъм и най – вярно следване указанията и постановките на „вожда на цялото прогресивно човечество” Йосиф Сталин.

Всъщност България губи своя суверенитет, а съветският гражданин и полковник от НКВД  Коларов я управлява като васална република в състава на СССР.

Избран от парламента за премиер на 18 януари 1950 г., на 23 януари  Васил Коларов внезапно умира, без да е навършил 73 г.

Мястото му заема зетят на Димитров Вълко Червенков, а спомените му от периода 1891-1924 г. са издадени едва през 1968 г.

40 г.тленните му останки бяха положени в лявата част на мавзолея на Георги Димитров като допълнителен орнамент към фараоновския комплекс, но през лятото на 1990 г.първо бюстът му беше изчегъркан с кирка, а след това и  останките бяха преместени и препогребани в Софийските централни гробища.

Всъщност и в посмъртното си битие Коларов следва по стъпките Георги Димитров, но поне за препогребването му обновената  БСП не направи същия цирк, както с носенето на урната с праха на Георги Димитров от покойния днес, а насълзен на 2 юли 1990 г. армейски генерал Добри Джуров...

Борислав Гърдев

 

                    За правото на избор,      приятелството и нещата от живота

 

Следя творческото му развитие от 1988 г., когато в Габрово , на фестивала на комедийния филм, се скъсах от смях на неговите „Жени на прага на нервна криза“.

Запомних името му – Педро Алмодовар, което ми стана особено скъпо след като гледах  - „Ела, завържи ме!“, 1989,„Всичко за майка ми“, 1999 и „Говори с нея“, 2002, „Завръщане“, 2006.

Този надарен и талантлив автор  си разбираше от занаята, черпеше сюжети от своя живот, но ги превръщаше във вълнуващи, смислени и разтърсващи истории с винаги много силни женски персонажи, в които по традиция се превъплъщаваха най – добрите и най – красивите актриси на испанското кино – Сесилия Рот, Пенелопе Крус, Виктория Абрил,Кармен Маура.

С Алмодовар изгря звездата и на Антонио Бандерас и преди да стане явление  в американското и световното кино, той бе трайно обвързан със знаменития постановчик точно след успеха на „Жени на прага на нервна криза“ от 1988 г.

Естествено, не всичко, създадено от Алмодовар ми е харесвало и ме е впечатлявало – „Хулиета“ от 2016 не можа да ме привлече напълно, допадна ми  много най – вече заради топлата автобиографична история "Болка и величие“ от 2019 г., но късометражното упражнение „Странен начин на живот“ от 2023 г. направо ме шокира.

По принцип съм широко скроен, но точно в уестърн да гледам мъжка любов и голия задник на Итън Хоук ми дойде в повече…

Отделно горестно се зачудих как биха приели творението на Алмодовар Джон Уейн, Гари Купър или Чарлс Бронсън…

За „Съседната стая“ ,2024, четох предимно суперлативи и адмиративни ревюта.

Гледах филма с голямо желание и внимание.

Обран, филигранен, с майсторски поднесена интрига.

Силна и стойностна психологическа драма,заснета великолепно от Едуард Грау  ( „Извън играта“, 2020) по романа на Ингрид Нунес,прекрасна актьорска игра – на Тилда Суинтън – Марта, Джулиан Мур – Ингрид, Джон Тортуро –Деймиън и Алесандро Нивола – разследващият полицай…

На моменти ми се струваше, че с темата – за евтаназията и за правото на човек сам да избере кога да сложи край на живота си, за сложните отношения между поколенията – образно казано това на Виетнам и днешното – лутащо се между  гафовете  на неолиберализма и каноните на консерватизма, Алмодовар е наметнал плаща на мъдрец – сърцевед и води разказа към разтърсващ финал, напомнящ най – добрите образци на Бергман от рода на „Есенна соната“ от 1978 или на Уди Алън  - „Хана и нейните сестри“, 1986, „Съпрузи и съпруги“, 1992, „Син жасмин“, 2013…

И все пак…

„Съседната стая“ е елегантно и изтънчено есе за смисъла на живота и за избора на смъртта, но самият филм не достига дълбочината , необходима при разглеждането на толкова сериозна и значима тема.

Прекалено бързо и лесно Марта решава да напусне този свят в разкошна вила извън Ню Йорк, а още по – ентусиазирано най – добрата й приятелка Ингрид се съгласява да участва в нейното ритуално самоубийство с хапче, купено нелегално от тъмната мрежа…

Двете водещи актриси са наистина зашеметяващи и все пак  Тилда Суинтън прекалено натрапчиво напомня ходещ мъртвец, Джулиан Мур е неизменната самарянка, а Джон Тортуро – досадният интелектуалец, ползван  пълноценно от двете приятелки – военен кореспондент и писателка, вълнуващ се повече от климатичните промени и бъдещето на света отколкото от засягащата го и него човешка драма…

Визуално филмът е безупречен, но дългите обстоятелствени диалози – особено разпита на Ингрид от полицая – религиозен фанатик, се оказват нефуннкционални  и дори дразнещи вкуса на изтънчените фенове на подобни драматични сюжети.

И се оказа, че „Съседната стая“ е прекрасен филм, дело на велик режисьор, който обаче за пореден път не успя да ме впечатли емоционално в достатъчна степен.

Борислав Гърдев

„Съседната стая“, 2024, сц. съвместно с Ингрид Нунес и реж. Педро Алмодовар, 107 мин., производство и разпространение  „Пате“,„Уорнър брадърс“, втори негов филм на английски език

Леонардо Ди Каприо

                               Леонардо Ди Каприо

 

Размишлявайки за съдбата на този  екранен любимец се сещам за две неща.

Първо – за ролята на късмета, за откриването на таланта и възможностите му, въпреки трудното детство.

И второ – заслугата на личния, всички по – взискателен и амбициозен критерий, който се отсява внимателно на предложенията и  ненужно тласка кариерата напред и нагоре.

Ди Каприо започва да се снима още като хлапе – в сериалите „Санта Барбара” (1990) и „Растяща болка” (1992) .

С подобни сапунки се става популярен, но дали от дете – чудо ще се превърнеш в  многообещаващ млад актьор и възможно ли е след това да се утвърдиш като уважаван и обичан професионалист?

Колцина са успели със своя шанс?

Сещам се  за Джоди Фостър, а на обратния полюс е тъжната съдба на Моколи Кълкин.

Леонардо се ражда в Лос Анджелис като единствен син в семейството на уличен актьор и адвокатска секретарка на 11 ноември 1974 г.

На следващата година родителите му се развеждат и се грижат за тяхното   отглеждане поема на майката Хелена Индербиркин.

Амбициозната жена го насочва към кинобизнеса, но освен талант в него се иска още да имаш късмет и характер.

За щастие Леонардо ди Каприо ги притежава в излишък.

На 19 години се снима в първите си големи филми – „Животът на това момче” на Майкъл Кийтън – Джоунс, където е отчуждат синът Тобиас, конфликтуващ с баща си Дуайт – Робърт де Ниро и  „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”

В тази привидно непретенциозна семейна драма на Ласе Хелстрьом ди Каприо създава неподражаемо и много убедително образ на дебила Арни Грейп, след което всички в Холивуд разбират, че момчето има бляскаво бъдеще благодарение на своята всеотдайност и изключителни артистични качества.

В новелата „Парти с пистолетни изстрели” (1994) на Анет Хейууд - Картър той не се изненадва като Пъпката, а през 1995 г. е вече пълновластен господар на екрана последователно в „Баскетболни дневници” на Скот Калвърт като Джим Карол, в „Пълно затъмнение” ” на Агнешка Холанд с изумителната си изява на Артур Рембо, докато в уестърна „Бърз или мъртъв” на Сам Райми като Хлапето е привлечен от самата Шарън Стоун.

Пътят му към славата продължава като Кангал в психологическата драма на Джери Закс „Стаята на Марвин” (1996) , където отново си партнира с Робърт де Ниро и най – вече в причудливата, зрелищна и новаторска версия на безсмъртната Шекспирова трагедия „Ромео + Жулиета” (1996) на Баз Лурман, в който е неподражаемият Ромео.

Закономерно идва и пробива в касовото кино, ролята на авантюриста Джак Доусън в епопеята на Джеймс Камерън „Титаник” (1997) , с който окончателно се утвърждава като суперзвезда , позната в целия свят.

Вероятно след шумотевицата от този величествен пробив настъпва преломът в неговото творческо развитие.

За разлика от  Брус Уилис той не яхва вълната на конвейрното жанрово кино, което би му осигурило редовно прилични доходи и преклонението на любимците на екшъна.

Не снима всяка цена и след всяко режисьорско предложение.

Внимателно подбира ангажиментите си.

Постепенно, след необходимия преходен период, обхващащ „Мъжът с желязната маска” (1998) на Рандъл Уолъс, където бляскаво се справя с двойната роля на Филип и крал Луи XIV , черно – белия „Знаменитост” (1998) на Уди Алън, в който се забавлява като разглезения циник Брандън Дару, търсачът на силни усещания Ричард в прекрасния „Плажът” (2000) на Дани Бойл и съвсем неочакваната интерпретация на Дерек в „Ресторантът на Дон” (2001) на РД Роб.

Много важна за кариерата на ди Каприо е срещата му с Мартин Скорсезе.

Той става неговата муза , поемайки щафетата от Робърт де Ниро.

Което е толкова знаменателно, толкова и закономерно.

Двамата снимат последователно „Бандите на Ню Йорк” (2002) , в който епос Ди Каприо не се завладява като Амстердам Валон, „Авиаторът” (2004) , с прочутата   версия на образа на Хауърд Хюс, „От другата страна” (2006) , където ни се представя като Били, „Злокобният остров” (2009) , пресъздал драматично правдиво объркване шериф Теди Даниелс , „Вълкът от Уолстрийт” (2013) , в който се открива като спекуланта Джордан Белфърт , „Прослушването“ ( 2015 ) , играещ себе си и борещ се за главната роля с Робърт де Ниро за последваща продукция на маестрото, „Убийците на цветната луна“ ( 2023 ) – Том Уайт.

След Скорсезе съдбата го среща със Спилбърг – как ще го забравим като мошеника Франк Абигейл в „Хвани ме, ако можеш” (2002) , Едуард Зуик – като Дани Арчър в шеметния трилър „Кървавият диамант” (2006) , Сам Мендес – неузнаваем и изключително органичен като Франк Уийлър в „Пътят на промените” (2008) , Ридли Скот – много силно признание като агент от ЦРУ Роджър Ферис в „Мрежа от лъжи” (2008) , Кристофър Нолан като Коб в неговата стряскаща визия за бъдещото ни развитие в „Началото” (2010) , Клинт Истууд и великолепната му биографична драма „Дж.Едгар” (2011) , в която е несменяемият шеф на ФБР Едгар Хувър, Куентин Тарантино – за ролята на собствения злодей Калвин Кенди в „Джанго без окови“ ( 2012 ) заслужаващ  задължителен „Оскар” за поддържаща мъжка роля и „Имало едно време …в Холивуд“ ( 2019 ) – неузнаваем и симпатичен като актьора Рик Далтън , ученият доктор Рандал Минди   в черната комедия на Адам Макей „Не гледай нагоре“ ( 2021 ) и ,  разбира се , Баз Лурман с оспорваната   и критикувана модернистична версия на „Великият Гетсби” (2013) , в която водещата роля на Джей Гетсби е поета и феноменално добре изиграна от ди Каприо.

Предстои му колаборация с Пол Томас Андерсън в „Битката при Бактан Крос“…

Той все пак спечели „Оскар“ за главна мъжка роля – за образа на Хю Глас в „Завръщането“ (2015) на Алесандро Гонсалес Иняриту …

Във филмографията на Леонардо ди Каприо представяме и документален филм   „Единадесетият час” (2007)  на Лейла Конърс, изследващ изследването на околната среда, без да забравяме „Преди потопа” ( 2016 ) на Фишер Стивънс, посветен на тази проблематика.

И това не е случайно – той е убеден природозащитник, кара хибриден автомобил, къщата му е снабдена със соларни панели, а притежава и собствен остров в Белийз, където строи екокурорт.

Дарява през 2010 г. един милион долара за облекчаване на последиците от земетресението и още  милион за Обществото за опазване на дивата природа.

За личния му живот и премеждията му с бразилския модел Жизел Бюндхен любимците на сензациите могат да черпят информация от жълтите издания.

Знам, че е бил три пъти номиниран за „Оскар” – за „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”, „Авиаторът”   и „Кървавият диамант” и че печели „Златен глобус” за „Авиаторът” и „Вълкът от Уолстрийт” – с конгениалната си изява, сравняваме с тази на Орсън Уелс от „Гражданинът Кейн” (1941) и „Оскар” за „Завръщането”

Ди Каприо е работил  като продуцент на филми като „Авиаторът” и „Единадесетият час”, а на последния се изявява и като сценарист.

Сигурен съм, че кариерата му занапред ще върви стремително към нагоре.

Че ще се утвърди не само като най – големият актьор на поколението си, но и като приемник на  Робърт де Ниро, Робърт Редфорд, Харисън Форд и Ричард Гиър.

А очаквам с нетърпение и режисьорските му усилия.

Те са неизбежни и съм сигурен, че освен като отличен актьор ще се утвърди безпроблемно и като ярък и стабилен постановчик.

След като Мел Гибсън, Клинт Истууд и Робърт Редфорд са успели, защо да не се утвърдите и той?

Борислав Гърдев