VII. Един особен ден
Сутринта стана кисел от леглото, поряза се докато се бръснеше и се ядоса като установи, че белите косми по главата му се увеличават, бръчките около устните, които смяташе за белег на интелектуална мощ, са се очертали съвсем отчетливо.
Както всеки суетен мъж и Божидаров се страхуваше от остаряването, тъй като осъзнаваше, че става уязвим както от природата, така и от прищявките на съдбата.
Той разбираше, че повече не може да живее сам, но същевременно се измъчваше от перспективата да се съобразява с някакъв разглезен хлапак, който едва ли не щеше да му държи сметка защо чука майка му.
„Не ставам ли циничен?” – сепна се той и суетейки се около прословутата си черна чанта набързо напъха в нея измачканите листа с лекциите, които щеше да чете на двата потока.
Впоследствие го заболя глава.
Кръвното му падаше по обяд и леко му се завиваше свят.
Ставаше още по–нетърпим, дори за себе си и се караше за най–малката дреболия.
Точно днес се оказа, че не е нанесъл оценките от два протокола, за което секретарката на факултета деликатно му напомни.
Това много го изненада и нервира, тъй като му се случваше за трети път да не изпълни елементарните си административни задължения.
„Какво става с мен?” – питаше се с болка той. - ”Остарявам ли или оглупявам?”
В аудиторията срещаше празни и безизразни погледи на студенти, дошли да търкат скамейките, само за да не са на студено.
Или може би, за да прегръщат своите любими.
Доцентът не издребняваше като някои свои колеги да прави поименна проверка или да пуска внезапни тестове, но днес специално незаинтересоваността на младите го изненада горчиво.
„Как е възможна такава безотговорност?” - ядосваше се той.- „Държавата налива пари в кацата без дъно по време на криза, а заинтересоваността им е равна на нула!
Докога ще продължава това безобразие? А уж възпитаваме бъдещето на нацията!
Думи, красиви фрази, зад които се крием и ги употребяваме, когато и както ни е удобно!
А едно време...”
Понякога и него го обземаше носталгията и си спомняше пълните аудитории в последните години на социализма, блесналите лица на студентите – отличници, съревнованието кой ще бъде по–активен на семинар, за да се освободи от изпит от главния асистент Божидаров...
Какви емоции имаше, коментарийте не стихваха със седмици...
Минало – незабравимо!
А сега аз им обяснявам за своечуждия модернизъм, за големия принос на българските писатели в развитието на националния и европейски символизъм, а присъстващите в залата дъвчат дъвка и си играят на детски игрички с джиесемите.
Какво падение!
И за какво се залъгваме, че вършим някаква работа!
Пишем трудове, които никой не чете и преподаваме дисциплини, безинтересни за самите студенти.
За всичко е виновен Интернет!
Но защо да обвиняваме само информационните технологии?
Децата нямаха вина.
Те опитваха различни специалности, за да си плащат скъпите наеми, хващаха се на всякаква работа, предпочитаха, прибирайки се в къщи каталясали, да гледат глупав турски сериал или скалъпено риалити шоу, вместо да заспят с томчето на Дебелянов или Лилиев в ръка.
А дали това не бе и съзнателно преследвана политика от всички управляващи през последните години - да пада нивото на образованост у нас, тъй като държавата нямаше нужда от такива кадри?
Божидаров се измъчваше от тези мисли, но съзнаваше, че нищо не може да промени.
Нещо повече, като привилегирована част от системата, той имаше користен интерес статуквото да се запази.
Вчера например написа и прати по електронната поща поредното си ревю за модния софийски романист Парушев, когото презираше заради плоския му стил и смешните му напъни да се прави на класик, но съзнаваше, че трябва да го похвали, за да си оправдае безплатния екземпляр от скъпо струващия му роман, а и защото не искаше да изпусне солидното черпене в столицата в присъствието на знаменития творец, който буквално премираше от кеф, когато четеше в негово присъствие поредната му адмиративна рецензия.
„Дали не се превръщам в скъпо платена проститутка?”, питаше се в такива случаи доцентът и се срамуваше от собствената си безхарактерност.
Днес по време на обедната почивка му звънна редакторката на „Монитор”, с която правеше през седмица ретро страницата на всекидневника.
Надълго и нашироко се обясняваха за скандално сключения от правителството на Радославов заем с банковата къща „Дисконто – Гезелшафт” на 4 юли 1914 г.
Редакторката дълго чете неузнаваемо редактирания му текст, а накрая си призна чистосърдечно, че най–много се е смяла на пасажа, в който депутати от управляващото мнозинство и от опозицията са се били с папки и са се гонели по банките на парламента...
Защото било много готино като атмосфера и толкова актуално!...
Доцент Божидаров замълча тактично, беше удовлетворен от добрите думи, които чу, разбра, че текстът му ще излезе в събота, а следващата седмица щяха да изплащат хонорари, след което уморено прекъсна разговора и се загледа с празен поглед през прозореца на кабинета си.
Не след дълго чу познатото вибриране на джиесема си.
Погледна дисплея – Виктория!
Най – после - и тя се бе покрила някъде и сега се сети за него!
Да, знаеше оправданията и – репетиции, телевизия, може би пробни снимки – кастинг в някаква холивудска екшън – боза, в която щеше да се пробва като руска проститутка, дъщеря на местен мафиотски бос...
- Да, моля - произнесе той с официален тон.
- Ау, колко сме сериозни – не се стърпя да го подкачи Виктория.
- Казвай какво има, че след малко ми започва лекцията!
- Имам за теб една радостна и една тъжна новина... – започна не съвсем уверено Виктория.
- Карай подред!
- Радостната е, че имаме четворка от тотото...
- КАКВО? – успя да изстене само доцентът.
- Четворка от тотото – продължи в речитатив Виктория.
Лошото е, че е в третото теглене...
- И какво като е в третото?
- В третото се трупа джакпотът и този път няма да изплащат печалби – довърши примирено Вики.
- Ти чуваш ли се какво говориш? – не се стърпя Даниел Божидаров.- Как може да имам четворка и да не ми се плати?
- Така ми предадоха от тотопункта...
- Кой ти съобщи тази глупост?
- Същата служителка, която ни направи компромис вечерта и на която аз предадох фишовете – съобщи Виктория с все по – мрачен тон.
- Е как може да има подобна дивотия в България? – продължаваше да вика Божидаров. - Откъде се взеха тези измамници...
- Да не искаш да кажеш, че аз те лъжа? - тонът на Виктория неусетно бе станал отчужден... – Смяташ, че е в мой интерес да те преметна, така ли?
Доцентът се чудеше какво да отговори, разбирайки че е прекрачил границата на допустимото, но в този момент Виктория рязко затвори.
„Хайде сега, номера... Ще се правим на обидени!
Не си е свършила работата, после съм и виновен...
Ама и аз съм едно говедо... Защо и се карах, все едно тя има някаква вина...”
Божидаров се надяваше Вики да му се обади бързо, но след като минаха десет минути нервите му не издържаха и той започна да я набира.
След това с учудване преброи петнадесет пропуснати разговора!
Реши да пусне и два примирителни SMS – а, но след като и на тях не последва отговор, започна сериозно да се безпокои.
„Какво направих, по дяволите?!
Как може да съм такова леке?
Какво ми е виновна Виктория, че днес станах със задника нагоре?”
Нямаше полезен ход.
Взе два аналгина, претупа лекцията набързо, прескочи до барчето, хапна, прегледа машинално „24 часа” и докато решаваше за релакс кръстословицата, до него се настани колегата му доцент Димитров.
- Как се излъга да прескочиш при нас? – попита го приятелски той.
- Хванаха ме нещо нервите... – призна си Божидаров.
- Хайде сега, знаем се... Ти и нерви... Знаеш ли какво, защо не прескочим до дома и да продължим в по - задушевна обстановка. Тук е станало много просташко...
Божидаров се съгласи веднага.
Плати сметката и с видимо удоволствие тръгна след колегата си към неговия апартамент, който беше съвсем наблизо.
Посрещна ги усмихната съпруга на Димитров – шеф на застрахователна компания, която наскоро занимава и доцент Божидаров с молба да и намери гараж с паркинг за нейната кола.
Божидаров бе обещал да помогне и сега се сети, че нищо не е свършил по въпроса.
Елена – така се казваше жената на доцент Димитров, тактично не каза нищо, само отсервира и се настани пред телевизора, извинявайки се, че ще гледа „Комиците”.
„Господи какво ниво на културата сред образованите българи!” – помисли за пореден път с тъга Божидаров.
Мечтата му за сладка раздумка с обилни мезета и качествен алкохол се потвърди само частично.
Димитров го захапа за прословутата му меркантилност, говори му надълго за мисията на научния работник, за това, че в храма на науката трябва да се свещенодейства, а не да се пишат поръчкови рецензии, глупашки сензационни материали за таблоидите и да се обикалят телевизионните студия за безсмислени участия, от които се трупа само съмнителна популярност.
Божидаров слушаше тирадата на Димитров с трудно прикрита досада.
- Ето, ти например, след книгата си за Йордан Вълчев, какво друго сериозно ще оставиш на читателите? – бодна го по болното място.
Даниел разбра, че повече не бива да мълчи:
- Димитров, а твоите капитални трудове, писани с толкова любов и на такъв изящен език , кой ги чете?
Ти правил ли си усилие да разбереш какво става с тиражите на книгите ти – изчерпват ли се или си стоят по складовете?
- Моите книги с това са ценни, че са непреходни, а ти си хабиш таланта с разни гамени и курви, които още не познават правописа! – ядно го докачи Димитров.
- Кои например?
- Как кои? Възможно ли е да харесваш едновременно Христо Калчев, Стефан Кисьов, Владо Даверов, Радослав Парушев и тая Филипова, как й беше малкото име?...
- Людмила...
- Именно...
Тези симпатяги не създават литература...
- А какво ? - не му остана длъжен и Божидаров.
- Това е масова конфекция, разбери го... Освен това как можеш да правиш концесия на тази Филипова – внучката на премиера, та нали ти беше от демократите?
- И какво? - Божидаров вече искрено се забавляваше.
- Как какво? – ядоса се Димитров. – Ти и вдигаш акциите, както на времето Милко Балев пишеше хвалебствия за трудовете на Тодор Живков.
- Но тя заслужава...
- Естествено! И мен да ме водят в Ливан и на Канарските острови и аз сигурно няма да устоя на изкушението.
- Каква завист... – не се стърпя Божидаров. – Затова ли ме покани да се караме и да досаждаме на жена ти?
- Тя изобщо не ни слуша. Нали така, Елена?
- Смешките свършиха, пък на вашите глупави надхващания отдавана съм обръгнала... – последва лаконичният отговор на Димитрова.
- Ето един достоен завършек на нашия диспут – каза доволно примирен доцент Димитров – Ще ме извиниш, но аз мисля да се оттегля в покоите си. Елена ще те изпрати.
Божидаров зяпна от изненада, но запази хладнокръвно мълчание.
Остана от приличие още десетина минути на масата, след което се надигна, оправи си костюма и погледна към Елена.
- Ще тръгваш ли? – попита го тя възможно най – любезно.
Даниел се загледа в лицето и – каква жена имаше този Димитров – със светла кестенява коса, зелени очи, гъвкаво тяло, и бюстът и си го биваше, пък той не и обръщаше никакво внимание...
Елена издържа на погледа му и зададе очаквания въпрос:
- Свърши ли нещо за мен?
С отривист жест Божидаров набра по джиесема номера на своя приятел Михайлов, шефът на Спортната зала. Надяваше се да го свари пред компютъра в къщи.
- Да - чу познатият дрезгав глас.
- Абе извинявай, че ти звъня по никое време, ама на един мой човек спешно му трябва паркомясто, та се сетих за теб, дали нещо не можеш да направиш по въпроса...
- Струва ли си? – попита натъртено Михайлов.
- Определено!
- Ами да дойде утре към обяд при мен!
Тези думи бяха чути и от Елена, тъй като Божидаров театрално бе насочил джиесема към нейното дясно ухо.
- Благодаря ти – произнесе топло тя. - Ще трябва да ти се реванширам.
Божидаров не разбра как се реши на подобна дързост, но вероятно под порива на алкохола или от караниците с Димитров, някакво перде бе паднало пред очите му, та затова и не се учуди щом усети, че прегръща Елена Димитрова и започва да я целува импулсивно и дръзко.
Първоначално тя не очакваше подобна смелост, но явно безумната активност на Божидаров я възбуди, тя пое инициативата, двамата се свлякоха в тясното антре и като обезумели се хвърлиха в страстта на забранената любовна игра.
Когато Божидаров успя да се изправи на краката си и да пооправи измачкания си костюм, Елена го следеше с присмехулен поглед, след което произнесе натъртено:
- Няма да те изпращам. Сбогом, прелюбодеецо мой!
Даниел я погледна смутено, след което навлече палтото си и по най–бързия начин излезе на улицата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар