На 22
октомври 1951 г. е премиерата на филма „Утро над родината“ на сценариста Камен
Калчев и режисьорите Стефан Сърчаджиев и Антон Маринович.
65 години по
– късно успях да го видя и желая да
споделя някои мисли за него, както и за единия от постановчиците – Антон Маринович.
„Утро над
родината“ трябва да се гледа с адекватен критически инструментариум и подходящи
сетива.
Той е
подготвян дълго, сценарият първоначално се е казвал „Билет за републиката“, сниман е с любов и
вдъхновение.
Това е
творба за поривите на поколението, впрегнато в изграждането на една утопия – на
най – прогресивния строй.
Днес на
усилията на тези младежи да строят новия живот с кирки и лопати гледаме с
горчива ирония и присмивайки се, но преди седем десетилетия това е била
актуалната действителност у нас.
Имало е
ентусиазъм – та през 1951 г. са минали само седем години от т.н. революция, а нима
и ние не очаквахме със същото желание новото начало след 4 февруари 1997 година?!
Специално за
работата през нощта и преизпълнението на
нормите съм слушал разказ от моя учител по литература в гимназията, който
напълно се покрива с показаното във филма – на отговорниците наистина им е било
трудно да укротяват енергията на младежите, които тайно са ходели да копаят и
нощем, за да бъдат ударници!
„Утро над
родината“ е едновременно творба за инициацията и приобщаването на
интелигенцията – Бобчев – Любомир Кабакчиев към новите реалности, опус за
социалистическото строителство, изпълнен с песни и маршове, поради което някой
озлобен негов противник би го приел за бригадирски мюзикъл и официозна чалга и
трилър, тъй като на обекта има врагове и противници на строя – Велизаров –
Апостол Карамитев и Монката – Йордан Матев (въоръжен с пистолет!), които трябва да бъдат разобличени и
обезвредени.
Бобчев ще
провали пъкления план на Велизаров, няма да се подведе на интригантските му
номера и с последни усилия на волята ще пререже с ножчето си шнура,
предотвратявайки взривяването на язовирната стена, а с това закономерно печели
чувствата на Надя – Жени Божинова.
На финала
всички дружно маршируват, пеейки окрилени като горди първенци, строители на
соца.
В „Утро над
родината“ се кръстосват влияния на съветското и американското кино, досущ както
в „Отново в живота“( 1947) на Стефан Топалджиков.
Това е
естествено и закономерно.
Трудовият
героизъм и усилието за спасяването на язовирната стена са пресъздадени от
операторите Бончо Карастоянов и Константин Янакиев ярко експресивно в стила на
Анатолий Головня и Едуард Тисе – операторите на Пудовкин и Айзенщайн, а
песните, покриващи като музикален килим повествованието, ще ни отведат към
класиката на Джон Форд „Колко зелена беше моята долина“ (1941), в която ирландските миньори в дни на
радост и скръб постоянно пеят.
И тъй като
става дума за композиции, при нас композиторът Тодор Попов създава истински хит –
евъргрийн „Свири хармонико, свири!“, която десетилетия звучи по програма „Хоризонт“ на БНР.
Тогавашната
критика – Любомир Михайлов, Нешо Давидов,Йордан Величков, Чавдар Гешев, приема благосклонно появата на
„Утро над родината“, все пак това е прощъпалникът в съвременната тема на току –
що одържавената ни кинематография!
В по – ново
време интересни обобщения прави Александър Грозев.
В „Начало на
българския социалистически игрален филм (1950 – 1956), анализирайки в съпоставка „Утро над
родината“ и „Димитровградци“ отбелязва, че те „ са своеобразен емоционален
документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно
поколение да строи социализма и преобразява себе си.“ И още „…колективният труд
е висша ценност в новото общество и неговият дълбок нравствен и социален смисъл
е преди всичко във въздействието, което оказва върху формирането на колебаещи се и несъзнателни герои, каквито
са Бобчев, Щерьо Барабата и други някои герои от „Утро над родината“ и „Димитровградци“ .
Не са
пропуснати и греховете на „нормативните предписания“ на „догматичната
естетика“, вследствие на което киното ни“ предпочита да изобразява промените на
живота, удивителната смяна на пейзажа и урбанизацията на страната, вместо да
надникне в света на индивида и там да открие новото.А това неизбежно го води
към елементарност на внушенията и тезисна преднамереност на конфликтите.“
( сп.“Киноизкуство“, год.32, бр.1, 1977, стр.62 - 63).
От днешна
гледна точка основната слабост откривам в сценария на Камен Калчев – тезисен, с
предпоставени конфликти и непълноценно изградени образи.
Куриозното
е, че благодарение на опита, който Антон Маринович, иначе по професия юрист,
има зад гърба си в киното – три филма, от които в първия – „Изпитание“ (1942) е помощник – режисьор на Хрисан
Цанков, а след това на „Ще дойдат нови дни“ ( 1945) и „Иван Сусанин“ (1949) е самостоятелен постановчик –
актьорите на екрана не звучат съвсем дървено и фалшиво.
Интимната
линия Бобчев – Надя закономерно страда от скованост и свенливост, но като цяло
актьорите играят естествено и непринудено – отбелязвам циганското присъствие в
лицето на Георги Калоянчев – Сали, Нейчо Попов – Ахмед и Иван Обретенов – Васе,
злодеите Велизаров и Монката, разкрити запомнящо се ефектно от Апостол
Карамитев и Йордан Матев, Стойчев в сочното присъствие на Рангел Вълчанов,
земният и правдив Красимиров на Димитър Бочев, обаятелният Петър Димитров,
който в сюжета трябва да е съответникът на Георги Димитров на обекта.
Повече
патетика откривам в представянето на Георги Георгиев – Гец като Шлосера, докато
Бобчев на Любомир Кабакчиев е истинско откритие за режисьорите – интелигентът,
изтъкан от комплекси, който с готовност се приобщава към колектива, ограмотява
ромите и накрая е героят – спасител на язовира.
В три сцени
се мярка с безмълвна ухилена физиономия Коста Цонев, но явно постановчиците са
преценили, че му е още рано да става звезда и са го лишили от реплики пред
камерата.
Харесвам
уверената и стабилна режисура на Сърчаджиев и Маринович, умението им да
разказват интересно, увлекателно и стегнато в рамките на 82 минути.
Не случайно
за стила на Маринович видният киновед и филмов историк Александър Александров
ще отбележи , че е „характерен с бърз кинематографичен ритъм и с умение да
намира равновесие между занимателното и психологическото начало.“ ( „ В света на киното“, илюстриран
справочник в три тома, том 1, 1983, стр.436)
Следите на
тоталитарния социализъм са налице, но интересно, не дразнят - само един портрет на Сталин и крилатата
фраза – „Сталин – мир“ ( в разгара на корейската война!), бюст на Димитров, ликове на Георги
Димитров и Вълко Червенков, строителната бригада – каква чест! – носи името на
вожда, а за да се приобщят феновете на
лайпцигския герой в началото на филма се мярка плакат с красноречивия призив –
„С Димитров напред към социализъм!“
Квинтесенцията
на творбата се съдържа в сакралния слоган, закачен точно срещу язовирната стена
- „С пот градим, с кръв браним!“ -
точно, ясно и категорично!
…Обхванал
съм почти всичко от Антон Маринович, от
чиято смърт на 26 март 1976 г. се навършват 40 години.
Той не засне
цветен кинофилм и си остана докрай верен на черно – бялата лента.
За 25 години
поставя 14 творби – на една е помощник – режисьор, на по две е сърежисьор и съсценарист, в актива си
има дори новела и екранизирани опера и пиеса.
Рядка
работоспособност и щастлива творческа реализация в България!
Днес
повечето от филмите му се гледат със снизходителна усмивка (близък мой приятел нарече „Утро над
родината“ помпозен видеоклип на тоталитаризма и идеологическа пропаганда за
промиване на мозъци!), но като цяло не дразнят
прекалено като ретро или музейни експонати.
Съпоставката
с „певеца на браздите“ Дако Даковски е стъписваща.
Даковски има
пет филма в кариерата си, но само историческите „Под игото“ ( 1952) и „Калоян“ ( 1963) са гледаеми.
Общуването с
„Неспокоен път“ (1955) и „Тайната вечеря на Седмаците“, (1957) си е жива мъка (При съответната нагласа „Тайната
вечеря на Седмаците“ може да се възприеме като бледа селска шега над
тогавашните нрави, с която се изобличава неизкоренения още кулашки дух), докато „Стубленските липи“ (1960) чупи тъпомера като пропаганден
комикс, в който Мирослав Миндов - Петко Стубленски като deus
ex machinа решително и
безупречно преодолява проблемите на
текезесето в родното си село…
При Антон
Маринович картината е по – пъстра и нееднозначна.
Амбициите му
да претвори на екран родната класика довеждат до един посредствен резултат –
„Снаха“(1954) по Георги Караславов и две
сравнително успешни адаптации по Елин Пелин – Гераците“ (1957) и „Сиромашка радост“( 1958).
Съвременността
си остава неговата ахилесова пета, но нея той я атакува и посредством новелата
– „Другото щастие“ (1960) и чрез психологическата
драма - „По тротоара“ (1967), в която доктор Евгени Христов –
Иван Андонов спечелва сърцето на Магда – Ани Бакалова, но три години след
първата им среща и задължителното стажуване в Родопите, откъдето се завръща сериозен
и отговорен човек.
Не забравяме
култовият „Ребро Адамово“(1956), в който Любомир Кабакчиев – Стефанов ограмотява не цигани,
а българо – мохамеданката Зюлкер – Емилия Радева, изтръгвайки я от средновековното
й битие и превръщайки я в поредния щастлив труженик – педагог на социализма и в
своя съпруга…
Новата
действителност режисьорът пресъздава и със средствата на екшъна и трилъра.
Постиженията
му са повече от скромни, а филмите му се оказват тенденциозни и очевадно
манипулативни.
Най –
слабият от поредицата е граничарската сага „Наша земя“ (1953), в която Апостол Карамитев е смелият
и безстрашен капитан Велков, предотвратил инцидент на турско – българската граница, триото Гец,
Коста Цонев и Апостол Карамитев от „Утро над родината“ е използвано като
проверено оръжие в снимането на нелепата кримка на Александър Хаджихристов
„Нощта срещу 13 – ти“(1961), в която майор Панов – Коста Цонев разкрива тайната на
близнаците Примови, от които единият -
Тодор е технически ръководител на строителни обекти, а другият - Първан е чужд шпионин
и вредител, убил в нощта срещу 13 – ти март родния си брат…
И двамата са
изиграни от Апостол Карамитев с лекота, но без артистичен финес, като все пак
се запомня зловещата му гримаса на финала, когато злодеят е разкрит и заловен.
Георги Георгиев – Гец ще преживее драмата на
измамения капитан Продан Липовски в
„Златния зъб“( 1962), на който Маринович е съсценарист с Костадин Спасов, а Любомир Димитров
ще се опита да вдъхне човешка топлина и интелигентност на митичния Авакум Захов
в първата екранизация на „Приключение в полунощ“( 1964), която Маринович осъществява с
помощта на Кирил Войнов, въпреки че финалният маскарад с фалшивата брада на разузнавача издава лош вкус…
В началото
обаче – след „Ще дойдат нови дни“( 1945) - е бригадирската ода
„Утро над родината“, налагането на екран на куп млади актьори, превърнали се впоследствие,
заедно с операторите Бончо Карастоянов и
Константин Янакиев, в стожери на родното ни
кино, както и толкова популярната песен на Тодор Попов „Свири хармонико,
свири!“…
Борислав
Гърдев
Много добър анализ!
ОтговорИзтриване