Звезден кръстопът за петима

Признавам, че заглавието подвежда.

Но само донякъде.

Ще  разсъждавам за съдбата на петима български актьори, звезди у нас, направили опит за утвърждаване в европейското и световното кино.

Знае се, че седмото изкуство е комплексно по природата си и изисква сътрудничество на широк кръг специалисти, вкл. и от различни страни.

На Запад такава колаборация съществува  между двете световни войни, но копродукциите разцъфтяват след 1945 г., най – често между Италия, Франция  и Испания.

Американското кино ползва сюжети и кадри от целия свят, но за артистите от Източна Европа шанс активно да работят в западни продукции се открива след 1989 г.

В годините на социализма у нас се снимат ограничен брой филми от западни компании, но резултатите – „Заветът на инката“ (1965), „Свирачът“ (1967), „Галилео Галилей“,(1968), „Малки тайни“ (1969) -  са плачевни.

Като че ли само Карло Лидзани отсрамва гостуването си с една добра екранизация по Джовани Верга – „Любовницата на Граминя“, появила се на екран през 1969 г., в която знаменитостите са Стефания Сандрели и Джан – Мария Волонте.

Необходимо е да минат две десетилетия, за да заговорим за по – пълноценно и трайно сътрудничество със знайни и незнайни продуценти,  да преживеем периода на малокартинието, приватизацията на киностудия „Бояна“ и скандалите с правоприемника й „Ню Бояна филмс“…

1.В началото бе Стефан Данаилов…

А кой друг?

Най – популярният и обичан български актьор става звезда със сериала „На всеки километър“, (1969, 1972).

Но не бива да се забравя, че именно той и  на базата на легендарната тв поредица, е ползван от ръководството на кинематографията ни за пробив на  необятния руски пазар.

Успехът му там отвори пътя за пробването му в първите американски екшъни снимани у нас след промените – „Берлинска конспирация“(1990 – 1991) на Терънс Уинклес и „Криза в Кремъл"(1992) на Джонатан Уинфри.

Скромният резонанс на тези продукции го насочи към усилия да се пласира  основно в Италия и  Франция.

Но отначало е „В Русия, с любов“.

Данаилов изигра с чар и младежка дързост куриера на ленинския вестник „Искра“ Иван Загубански в „Първият куриер“( 1968) на Владимир Янчев, след което бе обаятелният Карабельов, обожателят на баронеса Юлия Вревска в прочутата суперпродукция на Никола Корабов от 1978 г.

Да партнираш успешно на актьори от ранга на Евгений Леонов – Крицки, Людмила Савелиева – Юлия Вревска и Юрий Яковлев – великият княз Николай Николаевич, е не само тест за зрелост, но и лиценз за работа с други руски постановчици.

Стефан Данаилов не може да се оплаче от липса на предложения, но кой го помни  в „Мъгливи брегове“ (1986) на Юлий Карасик или в сериала на Семьон Аранович „Голямата игра“ (1988), независимо че е екранизация на бестселъра на Юлиан Семьонов „Пресцентър“?

Сеща ли се някой за участието му във „Войникът от обоза“ (1975) на Игор Добронравов или в „Капан“(1988) на Борис Конунов?

Вероятно епизодичното му присъствие в амбициозната екранизация „Дон Кихот се завръща“ (1997) на Василий Ливанов, му донася частично удовлетворение, но голяма роля в съвместна или само руска продукция той повече не получава.

За съжаление  изявата му като галски вожд в епоса на Жак Дорфман „Версенжеторикс“ (2001) се отбелязва по – скоро като куриозен гаф, отколкото като принос за българо – френското филмово сътрудничество…

Не му се получава и американското приключение въпреки че „Криза в Кремъл“(1992) е правен по горещите следи на най – актуалните тогава събития.
Същото мога да заявя и за "Берлинска конспирация" (1991), ако и темата за падането на берлинската стена да е свръхактуална, а и демоничната му изява като Емил Мучер в една по същество централна роля, подсказва неизползван потенциал, който ще избликне само три години по - късно в "Октопод 7"...

Затова неочаквано, но и закономерно Данаилов постига изключителен успех след снимането на поредица италиански сериали.

Истина е, че и преди „Октопод 7“(1995), и след него - работи дори с братя Тавиани в „Чифликът на чучулигите“(2007), той снима в Италия.

Но само под ръководството на Джани Лепре – „Краят на века“(1999) и „Алеф“(2000) и Луиджи Перели  постига трайна и ползотворна връзка, подобна на  осмоза.

„Краят на века“ е незаслужено подценяван сериал, направен професионално безупречно, гледаем и харесан  и у нас, независимо от скромната си реклама.

Данаилов като Мило  играе с лекота  и  се чувства в свои води в поредната италианска продукция, която снима.

„Алеф“ е по – малко известен, въпреки че в него той изпълнява възловата едноименна роля.

Стефан Данаилов  инкасира първия си грандиозен успех като злодея Нуцо Марчиано в „Октопод 7“(1995).

Наскоро го гледах отново,проследявайки внимателно изявата му .

Неговият герой е суров, жесток, монолитен, но на моменти и еднопланов.

Стряска обаче господарското му присъствие в среда, удивително напомняща българската, като сега си давам сметка, че продукцията от 1995 г. е била изключително актуална и за нашите условия на онази позабравена вече Берова България, изцяло в плен на мафията, олигархията, ченгетата и корупцията.

Нюансировката, извайването на отсенките в характера му се отдава при собственика на автосалон, бандитът  Винченцо Грумо, в „Рекет“(1996).

Винченцо е изграден мащабно, в едри щрихи, но и диша като пълнокръвен и житейски убедителен образ, той може  да прави компромиси и да обича – съпругата си, въпреки че накрая я жертва и сина си, независимо че го дава за отглеждане на чужди хора – без да е непременно и само мафиотско плашило.

Закономерно стигаме до великолепната поддържаща роля на Вирджилио, незаменимият помощник на смелия адвокат Таска – Себастиано Сома, в сериала „По съвест“, оказал се не по – малко известен от „Октопод“ и риализиран повече от десетилетие.

 Началото го гледахме през 2003 г,  бяха снимани пет сезона и общо 24 епизода, често разделени на по две части , а краят дойде през 2014 г.

Вирджилио е резоньорска роля, но Данаилов я експонира със сочна топлота и сърдечен плам.

Поради това и сериалът е толкова обичан, а и постановчикът Перели осъзна, че не може да се лиши от присъствието на своя любимец, очаровал  внушителна част от италианската тв аудитория.

В мен обаче възниква издайническо съмнение.

Не трябваше ли екипът да приключи шоуто с края на четвъртия сезон?

Началото на петия  започна със сериозно боксуване, а самият той се оказа подозрително кратък и недовършен.

Така и не разбрах дали е възникнал конфликт между постановчика и продуцентите или вдъхновението на сценаристите е пресъхнало.

Загадката се изясни, когато изтече информация, че сериалът се завръща пред 2018 г.

2.Иван Иванов – опит за летене

Той стана всенароден любимец след премиерата на „Всичко е любов“(1979) на Борислав Шаралиев.

Всички оплакахме горчивата съдба на героя му Радо и се чудехме как цензурата е пуснала  такъв критичен филм.

После разбрахме, че е била изрязана шокиращата сцена с аборта на Албена – Янина Кашева, приятелката на Радо и че с машинации лентата не е била допусната до престижното участие на кинофестивала в Берлин през 1980 година…

Логично бе именно Иван Иванов, заедно с Данаилов, да попадне в полезрението на американските кинематографисти и то още през 1990 г.

При това в мащабна и популярна суперпродукция по романа на Том Кланси и под режисурата на Джон Мактирнън, в компанията на звезди от ранга на Шон Конъри и Алек Болдуин.

Разбира се, ролята на Сиймън в „ На лов на Червения октомври“ е поддържаща, но изработена с вещина и ако и да е „за цвят“, самото му присъствие в такъв филм е повод за законна гордост.

По – късно Иван Иванов ще „ открадне шоуто“ като Цезар, царят на комите – турнирите в „Кървав спорт 4“ (1999) на Елвис Рестейно,  ще се снима с Христо Шопов в „Пратеникът на кралицата“ (2000) на Марк Ропър като Клаус , а в „Извън контрол“ (2002) на Боб Мизйоровски в обкръжението на ван Дам ще е  вече началник на влак, заплашен от вирусна агресия.

За съжаление очаквания с надежди „Мрачна светлина“ (2004) на Бил Плат се оказа объркана хорър – фентъзи каша и независимо от доброто му превъплъщение като Рийборн, самият филм не предизвика очакваните емоции.

„Тъмна светлина“ си остана „изстрел в празното“, а огорченият Иван Иванов, опитвайки късмета си и във френски сериен  филм – „Приключенията на Арсен Люпен“ (1995) на Филип Кондройер,в поредния скай - фай екшън "Космическа обсада" (2005) на Робърт Стад и в историческата реконструкция "Сако и Венцети" (2005) на Фабрицио Коаста,  каза сбогом не само на американското и италианското , но след три години и на българското кино.

Той скъса с филмовите изяви, обърна гръб на светската суета и води в момента отшелническо съществуване в село Оборище…

3. Христо Шопов – нагоре по стълбата, която води надолу

Става любимец на българската публика след успеха на „Вчера“ (1988) на Иван Андонов и особено „Маргарит и Маргарита“ (1989) на Николай Волев, с който посрещнахме с огромни надежди демокрацията…

Той се снима в най – много американски и италиански филми сред колегите си.

Но не достига славата  на Раде Шербеджия – незаменим епизодик в поредица от хитови заглавия от ранга на „Широко затворени очи“ (1999), „Гладиатор“ (2000) или "Мата Хари" (2017), или на самия Кристоф Валц, с когото си партнира през далечната 2000 г.в двата скромни екшъна на Марк Ропър „Пратеникът на кралицата“ и „Смърт, измама и съдба на борда на „Ориент експрес“…

Шопов участва в редица, но предимно бледи копия на изявени образци на трилъра, хоръра, екшъна, фантастиката, фентъзито и историческия романс, снимани за по – евтино у нас от фирмите „УФО“ и „Ню имидж“.

Помощта на съпругата му – кастинг – режисьора Мариана Станишева, е важна за поредицата от негови филмови участия, но много малко от тях оставиха някаква следа, а и можеха да се видят безпроблемно .

 Питам се  колцина от почитателите му са гледали „Морски пехотинци“ (2003) на Марк Ропър или „Опасна мишена“ (2005) на Дани Лернър?

Сред италианските му киноизяви отделям „Карол, човекът, който стана папа“ (2005) на Джакомо Батиато и „Пилотът“ (2008) на Карло Карлей, добавяйки „Бягството на невинните“

(2004) на Леоне Пампучи.

В  тях той създава силни, убедителни и стойностни характери – отрицателни образи, пълни  с живот и страсти.

В първия е амбициозен шеф на полицейско отделение, отговарящо за религиозните въпроси  в ПНР Юлиян Кордек, преследващ стръвно Карел Войтила, до момента, в който тв репортаж му съобщава, че краковският прелат  е станал папа , а това ознаменува  краят на европейския комунизъм, във втория е упоритият и хитър немски офицер Фойербах, платил с живота си амбицията да отвлече с влак безценни италиански шедьоври на живописта в родината си.

Вариация на този образ се явява демоничният капитан от SS Нийдер в „Бягството на невинните“, движен от жестокия инстинкт да преследва евреите в Италия и Хърватия в суровите години на Втората световна война.

Другата му важна изява е при Джулио Базе и е римейк на ролята, направила го световноизвестен – на Пилат Понтийски в „Окончателно разследване“(2006).

Самият факт, че е поканен да облече одеждите на управителя на Палестина за втори път доказва какво неотразимо въздействие е предизвикала интерпретацията му в спорния шедьовър на Мел Гибсън за последните часове от живота на Спасителя „Страстите Христови“ (2004).

А за да получи ролята на живота си Христо Шопов трябва да е вечно благодарен на Мери Суон, първи асистент – режисьор на „Аз съм Дейвид“ (2003).

В тази семпла драма на Пол Файг за съдбата на едно дете, избягало от българския лагерен рай, своеобразна версия на „Оливър Туист“, Христо Шопов пресъздава неподражаемо образа на офицера от затвора и именно неговото ярко излъчване и намесата на Суон осъществяват връзката му с екипа на Мел Гибсън, подпечатал му пропуска за световната популярност.

Стегнат, леко статичен, но уверен, с достойнство и самочувствие, бавно и отчетливо произнасящ на арамейски словата, познати на всеки грамотен християнин, Шопов пресътворява с вътрешен драматизъм разлома у римския управник, измил си ръцете с една манипулативно произнесена присъда, с която , без да иска, завинаги остава в човешката история като убиецът на Христос.

През 2004 г.Шопов изиграва още една роля на римски патриций – на Мацаний в епоса на Робърт Дорнхелм „Спартак“.

Не желая да правя съпоставка с шедьовъра на Станли Кубрик от 1960 г., но и опитът на Дорнхелм си има своите достойнства – най – вече по линия на цялостното и обхватно пресъздаване на трагичните събития, съпътствали най – голямото и масово робско въстание в древността.

Същевременно Горан Вишнич е достоен конкурент на Кърк Дъглас като обаятелният и смел тракийски вожда Спартак.

Необходимо е да се отделят поне още четири американски филма с участието на Христо Шопов, в които  е на висота.

Той получава обемни и значими задачи в „Островът на хищниците“ (2004) на Сенли Айзъкс и „Ловец на извънземни“ (2003) на Рон Краус – Куин и навигаторът Петренко.

Партнира на големи звезди като Лоренцо Ламас и Джеиймс Спейдър, съвсем не е украшение на екрана и присъствието му е пълноценно и убедително в рамките на възможното.

За съжаление и двата проекта постигат скромен резултат основно заради слабите и вторични сценарии – в първия случай гледаме „копие под индиго“ на Джурасик парк“ (1993) на Спилбърг, а във втория – някакъв странен микс между „Пришълецът“ (1979) на Ридли Скот и филмовата версия на „Досиетата Х“ от 1998 на Роб Бауман…

„Представление под натиск“ (2009) на Долф Лундгрен го посочвам най – вече заради главната роля на Шопов – руският президент Петров – добрият екранен еквивалент на Путин, жертва на опит за терористичен атентат, а и защото със символичното финално награждаване на бодигарда си Михаил Каписта, той предава щафетата по преследване на американската киномечта на Захари Бахаров.

Христо Шопов има силно присъствие като Кедър в драматичната фреска на Роджър Йънг „Варава“ (2013),  в запомнящото се  партньорство с Били Зейн – Варава, но за съжаление първият опит за иронично поднесен екшън – хорър -  „Убежището“(2014)  на Тодор Чапкънов, финансиран щедро с американски пари, гротесково се проваля и дори самоотвержените усилия на Христо Шопов като отец Ричард не може да вдигне нивото на този неясен и неизчистен като концепция проект, след който очакванията ни са, че "Последното шоу" (2018) на Хосе Естебан Ласала, в който се подвизава като монаха и партнира на Брат Дуриф и Шарън Стоун, ще върне славата на обичаната родна звезда…
А дотогава нека  гледаме първия му документален филм "В готовност"(2016), посветен на динамичната спортна стрелба, на който е сценарист, режисьор и продуцент...

4.Станислав Яневски - скок от покрива

Надали има друг случай с роден актьор - при това от най - младите и перспективните, който на 20 години да получи роля в суперпопулярен франчайз, да стане световноизвестен и само след петилетка да потъне в забрава.За да дочака ренесанса си у нас в известни родни сериали...
Познахте героя - Станислав Яневски.
Симпатичният и стряскащ Виктор Крум от "Хари Потър и огненият бокал"(2005) на Майк Нюъл, който трябвашe да затвърди зрителската любов с хоръра на Илай Рот, продуциран от Куентин Тарантино - "Хотел на ужасите 2 "(2007), безславно е изрязан като Виктор Крум от окончателния вариант на първата част на "Хари Потър и даровете на смъртта"(2010) на Дейвид Йетс, прави опит за възкръсване като Бернар  със "Съпротивление"(2011) на Амир Гупта, след което се сбогува с мечтата за международна кариера, за да възкръсне у нас със сериалите "Под прикритие"(2011) на Виктор Божинов, където блесна като Гелето и "Столичани в повече"(2013 - 2015) на Александър Косев, запомнен като Шефер и  докаже качествата си на приличен актьор в тинейджърската драма "11а"(2016) на Георги Костов и Михаела Комитова...

5.Захари Бахаров – нова надежда

Той е българска знаменитост, най – вече заради участието си в „Дзифт“ (2008) на Явор Гърдев  и „Под прикритие“ (2010 – 2016) на Виктор Божинов, като поколението на прехода вече трайно го свързва с образите на аутсайдера Молеца и на зловещия гангстер Иво Андонов.

Захари Бахаров е актьор с харизматичен чар и ярко излъчване.

Той няма мащаба на драматичния талант на Христо Шопов , но умее да се пласира в скромни щатски и родни  продукции като „Стъклената река“ (2010) на Станимир Трифонов , търпеливо чакайки своя час и шанс, превърнали го в любимец на многомилионна и тв аудитория у нас и по света.

В България заради петте сезона на „Под прикритие“, режисиран основно от Виктор Божинов в облика на гангстерския бос Иво Андонов се налага като властелин на зрителските симпатии.

Участието му в редови американски екшъни като "Небесни шерифи"(2003) на Алън Якубович ,"Лавина"( 2004) на Марк Ропър, "Скакалци" (2005) на Йън Гилмор, "В търсене на Рин Тин Тин"(2007) на Дани Лернър, "Влак"(2008) на Гидеон Раф,„Корпорация „Война“ (2008) на Джошуа Сефтъл ,  „Двойна самоличност“ (2009) на Денис Димстър, "Студен синтез"(2010) на Иван Митов и „Ел Гринго“ (2012) на Едуардо Родригес, го довеждат до полезрението на Долф Лундгрен, наел го в „Представление под натиск“ (2009).

Добил самочувствие, в „Двойна самоличност“ (2009), се снима с Христо Шопов , бръщолевещ като Александър с апломб на български – запомнил съм култовата му реплика :  „Забравих да купя хляб!“, преди да попадне като Следователят  в екипа на Питър Уиър  в амбициозната драма „Бягството“ (2010) и в компанията на Жан Клод ван Дам като Сол в екшъна на Питър Хайъмс „Близки врагове“ (2013).

Готовият продукт се оказва посредствен екшън, но след него идва поканата от Джордж Клуни за „Пазители на наследството“ (2014) и малката, но възлова роля на напористия съветски  офицер Елия, преследващ американските си съюзници в опит да присвои част от европейските живописни платна, плячкосани преди това от нацистите.

За Бахаров 2015 г. се оказва знаменателна.

Той получава своята заслужена 20 минутна слава за прекрасната си изява като Лобода в осми епизод от пети сезон – „Твърд дом“, под режисурата на Мигел Сапошник от култовата тв епопея „Игра на тронове“.

Помня трепетът, с който изгледах епизода по НВО и удовлетворението ми от отличната работа – вкл. и английското произношение! – на Бахаров.

Аналогични приятни емоции ми поднесе като престъпника Ковальов в руската версия на сериала „Кости“ (2016), снимал се в трети епизод от първия му сезон под уверената режисура на Виктор Божинов.
Добро впечатление остави и като руския полицай в биографичната сага за Айнщайн "Геният" (2017) , епизод 6, на Джеймс Хейес.

Като най – млад от фалангата , с най – голям чар и предизвикващ непрекъснати симпатии, смятам че именно Захари Бахаров ще е избраникът на съдбата и в близко бъдеще ще ни накара отново да се гордеем, че сме българи в някоя амбициозна многомилионна продукция от мащаба на „Гадни копилета“ (2009), „Джанго без окови“ (2012) или „Спектра“ (2015).

След като австриецът Кристоф Валц успя, защо да не стискаме палци за нашето момче да стъпи на червения килим на световната кинослава?

P.S. За Нина Добрев ще пиша друг път, когато имам време, вдъхновение и харесам поне един неин филм…

Борислав Гърдев